Злодеяния на цар Фердинанд след Балканската война

Разколническата политика на Австро-Унгария и на нейния балкански агент цар Фер-динанд способствала за изостряне на терито-риалните спорове между съюзните балкански държави и за започване (на 16 юни 1913 г.) на балканската Междусъюзническа война. По внушение на царя и на дворцовите му служи-тели български офицери и лидери на ВМРО призовавали за присъединяване на Македония към България чрез оръжие. Повод за това им давали гръцки и сръбски войски, които по вре-ме на войната с Турция окупирали по-голямата част от Македония, създавали свои органи за управление на македонските области и селища и преследвали българските екзархийски учите-ли и свещеници. Освен това надъхани сръбски националисти в армията стреляли по българ-ски военни части.

След като заел премиерската длъжност, д-р Стоян Данев успял само за броени дни да предизвика арбитраж за незабавно решаване на възникналите българо-сръбски терито-риални спорове от руския император Нико-лай ІІ, като изхождал от предпоставката, че в интерес на българската нация и държава е тези спорове да бъдат решени по мирен начин. С този правителствен ход бил сложен край на не-доволството сред разположените на западния фронт изморени български войски, още пове-че че много от войниците, както пишело в една изпратена от фронта до правителството телег- рама, „отказват да се бият срещу сърбите”.

Сръбският премиер Пашич също изразя-вал гледището, че не бива да се допусне война между съседните народи. Той се вслушал в съветите на руския външен министър Сазонов и приел за изглаждане на териториалните спо-рове между България и Сърбия последната ду-ма да бъде предоставена на руския император Николай ІІ. За продължаване на този полити-чески курс Пашич поискал от сръбската Скуп-щина (Народно събрание) вот на доверие. Ве-роятно е щял да го получи, тъй като неговата либерална партия имала абсолютно парламен-тарно мнозинство и изцяло поддържала воде-ната от своя дългогодишен шеф миролюбива политика. Насроченото за 17 юни 1913 г. засе-дание на сръбската Скупщина било изпрева-рено и обезсмислено от цар Фердинанд, който на 16 юни дал устно нареждане за започване на катастрофалната за България Междусъюз-ническа война.

В изпълнение на това царско нареждане на 16 юни 1913 г. помощникът на върховния главнокомандващ българската войска ген. Ми-хаил Савов е издал писмена заповед за напа-дение на сръбските военни позиции в Овче поле и на р. Брегалница (Македония) от бъл-гарски войски. В отговор на това нападение (извършено сутринта на 17 юни 1913 г.) Сър-бия, Гърция и Румъния съгласувано започват война срещу България. През дните, когато бъл-гарската армия била подложена на огъня на гръцки, сръбски и черногорски войски, Турция завзела Одрин, а румънски военни части без-препятствено прекосили Северна България и стигнали близо до София (Враждебна). Благо-дарение на намесата на Русия е предотвратена пълната окупация на българската държава.

Българският премиер д-р Стоян Данев научил за въпросното българско нападение едва късно вечерта, когато получил от сръбската легация протестна нота⁸¹. Той най-напред поискал обяснение от Главното командване, откъдето признали, че стълкнове-нието е започнато без да е имало „предизвика-телство от сръбска страна”. Веднага заповядал (чрез началника на политическия отдел д-р Г. Радев) на ген. Михаил Савов „да прекрати военните действия”. След това било свикано заседание на Министерския съвет, чиито члено-ве единодушно одобрили дадената заповед. Тази заповед била приета без възражения и с облекчение от ген. Михаил Савов и неговите подчинени, които били „смутени поради неуспеха на нападението”.

Правителствата на Сърбия и Гърция, под-крепяни от Румъния, не приели направеното от д-р Стоян Данев предложение за спиране на започналата война. Те използвали дадения им от цар Фердинанд повод за наказване на България.

С издаденото от цар Фердинанд устно на-реждане да бъдат атакувани сръбски и гръцки военни части от български войни са хвърлени на вятъра и положените усилия за избягване на Междусъюзническата война от премиера д-р Стоян Данев. За около две седмици (2–16 юни) той е работил ударно за спасяване на мира меж-ду съюзните балкански държави и за подобрява-не на влошените от цар Фердинанд отношения с нашата освободителка братска Русия.

На 3 юни 1913 г. премиерът д-р Стоян Данев е изпратил (чрез руската легация) на руския министър на външните работи телег-рама, в която настоявал руският император като арбитър да пристъпи към изпълнение на Българо-сръбския договор. Така според него щял да бъде спасен Балканският съюз. Напом-нил за състоялата се през май 1913 г. среща с руския император, на която той признал, че „безспорната зона се пада изцяло на Бълга-рия”. Що се отнасяло до „спорната” зона, бъл-гарското правителство още при изработването на Българо-сръбския договор се „осланя на при-съдата на Негово величество императора, то е с убеждението, че Н.В., като познава етногра-фията и аспирациите на населението от тази зона, не би желал да я даде на Сърбия”⁸².

Когато получава официална информация, че под силния натиск на Русия меродавните сръбски среди са приели въпросния територи-ален спор да бъде решен от руския император, премиерът д-р Стоян Данев провел (на 9 юни 1913 г.) заседание на Министерския съвет. Чле-новете на кабинета, сред които са народняците Теодор Теодоров и Атанас Буров, се изказали за миролюбиво преодоляване на този спор, ка-то бъде отнесен преди всичко до императора с молба, той, в качеството му на арбитър, да се произнесе по договора. Това становище е док-ладвано на цар Фердинанд в двореца “Врана”, където (освен премиера) присъствали Теодор Теодоров и ген. Михаил Савов.

Цар Фердинанд не възразил гласно на това правителствено предложение. По време на този Коронен съвет все още приближеният му ген. Михаил Савов направил изказване, в което изтъкнал, че гърците и сърбите ще ста-нат „по-отстъпчиви и по-сговорчиви”, след ка-то им бъдат нанесени „силни удари” от бъл-гарската армия. Тези думи издават спотайва-ните намерения на цар Фердинанд да продъл-жи войнствената си политика. Разкриват, че той дълбоко в себе си е избрал да следва курс към „война до пълна победа”.

Взетото на Коронния съвет във “Врана” решение за ускоряване на арбитража по спора със Сърбия било направено достояние на пълно-мощния министър на Русия в София Неклюдов и чрез него на руското правителство. Още на следващия ден е съобщено на българското пра-вителство, че „Русия пристъпва към арбит-ража” (който вече се приемал и от сръбския премиер Пашич) и „очаква меморандумите”.

Този незабавен отговор показва, че рус-кият император и членовете на неговия прави-телствен кабинет са били заинтересовани да бъде предотвратен тлеещият конфликт между България и другите съюзни балкански страни. Предвиждали са, че разрушаването на Балкан-ския съюз ще бъде пагубно за съюзните дър-жави и за единството на славянството като цяло.

На 13 юни 1913 г. от Русия е получена телеграма, в която е направено предложение да бъде предаден на императора меморандумът на българската страна и да се заяви тръгване на нейната делегация за Петербург. Премиерът д-р Стоян Данев успял за едно денонощие да подготви меморандума, в който аргументира-но е доказана несъстоятелността на сръбските претенции за ревизия на Българо-сръбския до-говор и за придаване на завладяните от сърби-те земи във владение на Сърбия. Същия ден бил определен и съставът на българската деле-гация, в която са били включени шефът на Де-мократическата партия Александър Малинов и ген. Радко Димитриев. Било осигурено пътува-нето (с акустирал във Варна руски кораб) на делегацията, която щяла да се яви на арбит-ражния съд в Петроград.

На 15 юни д-р Стоян Данев е уведомил руския пълномощен министър в София Нех-людов, че българската делегация има готов-ност да отпътува за Петербург.

Днес тези документирани факти и сведе-ния на тогавашни видни български политици и военни безскрупулно се изопачават от съвре-менни университетски преподаватели, които публикуват свои рекламни книги за цар Фердинанд, като в тях се приписват на бъл-гари извършените царски злодеяния.

В една такава книга са направени внуше-ния, че българската държава е била победена в Междусъюзническата война, защото след напа-дението на българските войски на сръбски и гръцки военни линии премиерът д-р Стоян Да-нев заповядал (късно вечерта на 17 юни 1913 г.) да бъдат прекратени бойните действия. Нео-босновано и противно на съществуващите ис-торически писмени документи се твърди, че руското правителство не пожелало да задейст-ва арбитража по Българо-сръбския договор за подялба на Македония. То уж показвало „неже-лание за действие”, тълкувано като „негласна подкрепа за сръбско-гръцките претенции”⁸³. Специално е изтъкнато, че и след издадената от премиера заповед за спиране на бойните действия „царят настоявал за продължаване на атаката”. После по йезуитски е написано, че премиерската заповед за „доброволно оттегля-не след началото на бойни действия” „означа-ва отстъпление”, което неминуемо „ще доведе до нахлуване на противника в страната”.⁸⁴ Само в този кратък текст от въпросната книга се съдържат две лъжи. Първата е, че руското правителство умишлено бавело задействането на арбитража и мълчаливо подкрепяло Сърбия. Тази лъжа лъсва, когато се прочетат телегра-мите, в които руският външен министър Сазо-нов е изисквал от сръбското правителство да бъде спазван Българо-сръбският договор за по-дялба на македонски територии. Ако Русия (ко-ято е била най-заинтересована да бъде запазен Балканският съюз) е отлагала арбитража, е ня-мало за десетина дни да бъде подготвено и оси-гурено явяването на българския и сръбския пре-миер пред арбитражния съд в Петербург.

Другата лъжа във въпросната книга е, че войските на Сърбия, Гърция и Румъния пос-тигнали победа над България, защото не била продължена започнатата от българските войс-ки атака на сръбски и гръцки позиции, както „настоявал” цар Фердинанд. Това твърдение е голословно и не почива на задълбочени ана-лизи, включително на съотношението на воен-ните сили след намесването на Румъния и Тур-ция в Междусъюзническата война.

Авторът на посочената книга е избрал да стане богослов, т.е. да интерпретира религията, вярата във въображаем Бог. Това е негово право, но е непростимо да пренася фалшивия църковен морал в науката, която изследва обективната ре-алност и извлича истината от фактите.

Докато правителството на д-р Стоян Да-нев работело за спасяване на мира, цар Фер-динанд се готвел за война с Гърция и Сър-бия. Привиквал лидерите на опозиционните партии и им говорел срещу Русия, която пре-чела за реализацията на „българската кауза” (присъединяването на Беломорска Тракия и Ма-кедония към България). Твърдял, че премиерът Данев е извикан в Петроград, за да бъде нало-жен на България „руският диктат”. Обвинявал българското правителство в сляпо подчинение на руските власти. Заигравал с местния патри-отизъм, като се обявявал против всеки компро-мис, който би оставил българи извън предели-те на майката родина (Иван Йовков, Кобургът, Изд. „Христо Ботев”, С. 1990 г., с. 304.).

Същевременно възложил на генерали от щаба на войската да поръчат на фирмата на Ревах Леви да почисти и мебелира резиденци-ята (в бившето българско консулство) в Солун, откъдето възнамерявал да ръководи подготвя-ните бойни действия.

Войнствената политика на цар Ферди-нанд била активно пропагандирана от герма-нофилската Либерална партия на д-р Васил Ра-дославов. На състоялия се на 9 юни 1913 г. митинг той казал, че българското правителство не трябвало да преговаря със съюзниците, а с тях да се разправя чрез оръжие.

Цар Фердинанд изхождал от личните си интереси, когато (на 16 юни 1913 г.) дал нареж-дане за атакуване на гръцки и сръбски военни позиции. Той бързал да изпревари Петербург-ската среща, на която премиерите на съюзните балкански държави били готови да се сдобрят (противно на империалистическите домогвания на Австро-Унгария), а българската държава да получи договорените преди Балканската война територии (без да става империя „Ориента”).

След като напуснал (1918 г.) България, цар Фердинанд признал пред австрийски министри и журналисти, че наредил да се атакуват сръбски военни позиции, понеже разчитал на обещаната му военна помощ от Австро-Унгария. Той твър-дял, че „не би водил война”, ако австро-унгар-ският министър на външните работи граф Берт-холд не му бил „гарантирал” незабавно навлиза-не на австрийски войски в Сърбия⁸⁵.

Това е потвърдено и от ген Михаил Са-вов, който пред парламентарни анкетни коми-сии и в частни разговори твърдял, че на своя глава не е издавал заповед за нападение на съ-юзниците. В разговор с военни и журналисти той казал: „Заповедта не съм дал аз, само съм я предал, след като царят увери, че при първа размяна на изстрели между българи и сърби един австро-унгарски корпус ще премине Ду-нава”⁸⁶.

Очевидно поради даденото от главноко-мандващия българската армия цар Фердинанд нареждане да бъде започната Междусъюзни-ческата война се е стигнало до Първата на-ционална катастрофа на България. За бро-ени дни след нейното начало българската дър-жава била принудена да капитулира, да отстъ-пи големи свои територии и да даде човешки жертви (били убити близо 50 хил. българи, а ранените наброявали около 103 хил. души).

В края на Междусъюзническата война цар Фердинанд отново изпаднал в истерия. Като зла жена проклинал „руския сатрап” Ни-колай ІІ и „изкуфелия глупак” и крал на Ав-стро-Унгария Франц Йосиф (който го тласнал към тази авантюра). Хулил балканските крале и държави (Сърбия, Гърция и Румъния) и се заканвал, че ако му се изправят поотделно ще ги смачка „като бълхи”. Изливал яда си върху българските министри и генерали, наричайки ги съответно „селяндури” и „тъпаци” (Иван Йовков, Кобургът, Изд. „Христо Ботев”, С. 1990 г., с. 306-307).

По сведение на тогавашния министър-председател на страната Стоян Данев вината за тази катастрофа е изцяло на цар Фердинанд, тъй като след разгрома на Турция държавите съюз-нички (България, Гърция, Сърбия) са могли с пос-редничеството на руския цар Николай ІІ да пос-тигнат съгласие за подялбата на спорните осво-бодени територии, включително и Македония⁸⁷.

Въпросното разпореждане е дадено от цар Фердинанд със съгласието на австро-ун-гарския монарх, който му обещал след избух-ването на Българо-сръбската война да воюва срещу Сърбия. Към него се пристъпило и под натиска на македонски екстремисти, които изпращали на отговорни български държавни-ци писмени закани и заплахи, че ще ги убият, ако отстъпят на Сърбия „педя македонска земя”⁸⁸.

Едва ли с тези факти и със стремежа за включване на Македония в пределите на бъл-гарската държава може да бъде оправдано ед-ноличното решение на цар Фердинанд да стар-тира Междусъюзническата война, т.е. война на България срещу Гърция и Сърбия. Това негово деяние сполучливо е наречено от известния български учен и държавник Иван Евстратиев Гешов „престъпно безумие”⁸⁹.

Няколко десетилетия по-късно (декем-ври 1941 г.) синът на цар Фердинанд цар Борис Трети проявил друго престъпно безумие, като обявил „символична” война на САЩ и Англия. В отговор на това през периода 1943–1944 г. над София и други градове от американски и английски самолети са хвърлени бомби, които разрушили хиляди сгради и убили хиляди мирни граждани.

В началото на 1944 г. един от тримата регенти на българското царство и бивш негов премиер проф. Богдан Филов прочел „няколко труда върху събитията от 1912 и 1913 г.”. Из-глежда той е свързал тези събития (довели до гибелта на стотици хиляди българи и отнемане на големи български територии) с пълния про-вал на водената от цар Борис Трети политика на военно „обединение на България” и запи-сал: „Все повече се утвърди у мене убеждение-то, че събитията от 16 юни 1913 г. продължа-ват да тежат върху съдбата на България като пър-вороден грях, който очаква своя изкупител”⁹⁰.

Тогава цар Фердинанд, който е главен виновник за задвижване на спиралата на въп-росните събития живеел в двореца Кобург в Германия. Продължавал да вярва, че хитле-ристка Германия ще спечели войната и ще бъ-дат върнати на българската държава отнетите й при неговото царуване територии.

При подпалването на Междусъюзничес-ката война цар Фердинанд бил в плен на фан-тасмагорията да осигури имперска власт на Кобургската династия на Балканите. Вярвал е, че дори да загуби войната и да погуби бъл-гарската нация, неговото семейство ще бъде зак-риляно от всевластните императори на евро-пейските държави империи (включително и те-зи, срещу които е воювал). Като негови кръвни роднини те ще се смилят над него и ще му прос-тят „лекомислието” (причинило смъртта на хиля-ди българи) или в краен случай ще го накарат да предаде управлението на царството на своя син.

Обикновено така са постъпвали евро-пейските монархични семейства, които от ве-кове властват в Европа и поддържат (предим-но чрез взаимни женитби) своите родствени връзки. Само при дълбоки социални преврати, като Великата френска буржоазна революция (1789 г.) кралете били безсилни взаимно да си помогнат и да спасят (включително чрез меж-дудържавна война) членове на своето семейс-тво (тогавашният австрийски император не мо-жал да спаси от гилотината своята сестра и френска кралица Мария Антоанета).

По-особен е случаят с руския цар Нико-лай ІІ, убит (1918 г.) по време на гражданската война в Русия. Вина за това имал и братовче-дът му – английският крал Джордж V, който не откликнал на направените още след избух-ването на буржоазната революция (февруари 1917 г.) предложения на руските правителства да бъде дадено политическо убежище в Анг-лия на низвергнатия император. Английският монарх щял на драго сърце да приеме при себе си своя руски родственик (и носените с него руски съкровища), но решил той да остане в Русия по политически и икономически съобра-жения. Смятал е, че изпратените в Сибир стотици хиляди английски, френски и амери-кански интервенти заедно с руски царски войски ще успеят да освободят заточения (в Екатеринбург) цар Николай ІІ, да го използват като знаме за възстановяване на монархията и за установяване на английски контрол върху несметните руски природни богатства.

Макар че са почти едно семейство, мо-нарсите от отделните държави си съперничат и воюват помежду си, когато се сблъскат динас-тичните им интереси или се налага да удовлет-воряват потребности на местни богати класи и съсловия (аристокрация и финансова олигар-хия). През последните няколко столетия те раз-решават династичните си противоречия, глав-но като завладяват чуждестранни земи и паза-ри, включително на Балканите.

Жертви на възникващите династични кав-ги и империалистически войни между отдел-ните монархии са обикновените хора. Мили-они от тях завинаги осакатяват или загиват на бойните полета, а техните съпруги и деца оста-ват сами да се борят с живота.

Историята показва, че колкото и да се мразят монарсите на отделните държави, в кри-тични моменти по роднински си помагат един на друг.

Може би и българският цар Борис Трети (който към края на 1941 г. е обявил война на Англия), ако не бил починал (края на август 1943 г.), след приключването на Втората све-товна война (1939-1945 г.) е щял да бъде при-ютен от кралските си роднини в Лондон и да из-бегне смъртната присъда, наложена от Народ-ният съд у нас (и за това противонародно деяние) на българските регенти, министри и депутати. Английският крал сигурно е щял да вземе под своя опека роднината си цар Борис Трети и неговото семейство. Той е щял да направи това, независимо че в една от речите си тогавашният английски премиер Уинстън Чърчил е нарекъл цар Борис Трети „царя предател”⁹¹.

С намесата на кралското семейство на Англия например е останал жив и ненаказан внукът на английската кралица Виктория, принц Чарлз Едуард (1884-1954 г.). През първите години на двадесети век този принц се заселил в наследеното от баба му херцогство Кобург (Германия). Но когато била премахната (1918 г ) монархията на германска земя , той бил лишен от неограничената феодална власт и му отнели собствеността върху някои земи и гори. Вероятно поради ограничения си политически кръгозор и жажда за реванш, той станал приятел на Адолф Хитлер, член на неговата нацистка партия и активен расист и антиболшевик.

По време на Втората световна война принц Чарлз Едуард е съдействал (като председател на германския Червен кръст през периода 1933-1945 г.) за унищожаване на евреи и на хора със забавено умствено развитие (чрез провеждане на расистки медицински експери-менти). След войната той бил подсъдим в Нюрнбергския процес за престъпления срещу човечеството, но бил „наказан” само с конфи-скация на разкошния му замък в Кобург тъй като сестра му принцеса Алис и други членове на английската аристокрация посетили Герма-ния и се застъпили за него пред американски генерали, управляващи окупирани германски територии.

Днес мимоходом се споменава за умъртвените и техните потомци в херцогството на принц Чарлз Едуард, но за него е направен филм под „забавното” заглавие „Любимата кралска личност на Хитлер”. В този филм наследниците на принца се надпреварват да го представят за едва ли не трагична „личност” (претърпяла властови и имуществени загуби след премахването на монархията в Германия) и да прокарват тезата, че той макар да е бил няколко десетилетия действащ нацист не е знаел за извършваните нацистки злодеяния.

Не е изключено след такива машинации, германската държава да реабилитира принц Чарлз Едуард и да „реституира” отнетите му за извършени престъпления замъци и други имоти. С пренебрежение да се отнесе към жертвите на нацизма и техните наследници.

Цар Фердинанд е включвал България в междудържавни войни (включително в Пър-вата световна война) и за лично обогатяване и получаване на комисиони⁹². През 1912 г. руският император Николай II му дал изгоден държавен заем на сума 3 млн. златни франка, от които не е върнал нито лев и след извър-шената през 1917 г. в Русия социалистическа революция. Този заем е отпуснат от Минис-терството на императорския двор за срок от 25 години и 7 месеца, считано от деня на дава-нето. Цар Фердинанд се задължавал да плаща по 5 % лихва годишно, или по 150 хил. фран-ка. За погасяване на въпросния заем Държав-ната хазна на Русия е трябвало ежегодно да доплаща на Министерството на императорския двор по 60 хил. франка⁹³.

За включване на България в Първата све-товна война на страната на Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Турция) цар Фер-динанд е получил (1915 г.) подкуп (под фор-мата на банкови заеми) от германския кайзер в размер на 7 млн. златни марки.

През 20-те години на ХХ в., когато Фер-динанд живее в Кобург (Германия), германско-то правителство му изплаща още милиони марки. Тези пари са му дадени по силата на подписан през 1915 г. таен договор, предвиж-дащ компенсация на българския цар при неб-лагоприятен изход от участието на България в Първата световна война на страната на кайзе-рова Германия⁹⁴ (своеобразна застраховка за Втората национална катастрофа).

По негово нареждане военнополевият съд е осъдил и изпратил на доживотен затвор народния трибун Александър Стамболийски, защото на състоялата се на 4 септември 1915 г. в двореца аудиенция е заявил, че ако Царят продължава да върви по пътя на войната “ще свърши с главата си”⁹⁵.

По личната воля на Фердинанд българ-ският народ е принуден шест години да воюва в две последователни войни (Междусъюзни-ческа и Първа световна война), завършили с ужасяващи резултати: над 400 хиляди убити българи (включително и моят 30-годишен дя-до); над 200 хиляди осиротели семейства; по-вече от 150 хиляди пленници; 30 милиарда лева държавен борч; над 2 милиарда и 250 милиона златни франка репарации)⁹⁶.

Заради безумията и болните амбиции на цар Фердинанд българската държава загуби-ла и обширни територии. След Междусъюз-ническата война от нашите земи са отнети Добруджа, Македония и по-голямата част от Беломорска Тракия, а след Първата световна война - останалата част от Беломорска Тракия, Струмешко и Царибродско, както и излаза на Бяло (Егейско) море.

Изглежда цар Фердинанд не изпитвал ни-какво състрадание към потъналия в скръб и пок-руса български народ, а също и към прокудени-те от изгубените земи стотици хиляди бежанци. Той продължавал да гуляе и да се забавлява с млади синеоки мъжаги. Това възмутило и гер-манския принц Август, който през пролетта на 1918 г. пребивавал известно време в софийс-кия царски дворец. Една сутрин като разбрал, че 57-годишният Фердинанд за пореден път се е уединил с фаворита си в двореца „Кричим” (до с. Куртово Конаре, Пловдивско), принцът се навел над ухото на маршала на двореца ген. Сава Савов и му казал: “Явно е, че е педе-раст! Не зная само активен или пасивен”⁹⁷. Женствената природа на цар Фердинанд също е струвала на българската държавна хазна мно-го пари⁹⁸. Големи бюджетни суми са изразход-вани за неговите регулярни (по шест месеца на година) пребивавания в чужбина (Карлсбад, Ма-риенбад, Байройт), където гуляел с млади при-ятели и приятелки, а също и за лукс, блясък и подкупи на офицери, държавни служители и журналисти. Само ежегодно отпусканата от дър-жавата безотчетна сума за частни пътешествия в чужбина е превишавала 300 хил. лева⁹⁹.

Вследствие на провежданата от цар Фер-динанд маниакална пакостна политика българ-ската нация е преживяла две национални катаст-рофи. Избухнало (септември 1918 г. в гр. Радо-мир) Войнишко въстание срещу монархичното държавно устройство. За да спаси себе си и сво-ята царска династия, той е освободил Алексан-дър Стамболийски от затвора и го помолил да спре настъпващите към София въстанали войни-ци. Притиснат от републиканските сили у нас и правителствата на Англия и Франция, той е аб-дикирал, като незаконно (без избори за Велико народно събрание) прехвърлил царската корона на своя син – цар Борис Трети.

Ето до какво срамно национално падение е довело продължителното Фердинандово “са-модържавство” и хазяйничене по нашите земи. Вина за това са имали и много от тогавашните наши интелигенти, дворцови чиновници, интен-данти и други бюджетни храненици, които със своята сервилност, робска покорност и послу-шание са улеснявали издигането на “този неу-равновесен тип”¹⁰⁰. Те “мигали” пред неговото самовластие и пред пороците му. Надпреварва-ли се да му се подмазват и го славели в стихо-творения, публични речи, вестници и списания.

След прогонването му (1918 г.) от Бъл-гария цар Фердинанд живял до смъртта си (през 1948 г.) в германския град Кобург, където имал замък, закупен с пари, които получавал под формата на комисионни и банкови „заеми” за включването на българската държава в Първа-та световна война.

Междувременно той е търсил реванш на загубените позиции на Кобургската династия на Балканите. Продължавал (чрез писане на съвети към сина, интриги, кореспонденция с Адолф Хитлер и т.н.) да съдейства за укрепва-не на нейното господство на българска земя.

На 7 юли 1940 г., когато Западна Европа била вече окупирана от германски войски, цар Фердинанд изпратил до Адолф Хитлер пис-мо. В началото на това писмо самомнителният цар Фердинанд е написал следното: „Ваше пре-възходителство ще разбере с какво въодушев-ление и възхищение като някогашен глава на страна, която с непоколебима вярност участва-ше в Световната война на страната на съюзни-ческата германска армия, и особено в качест-вото си на пруски генерал-фелдмаршал, следях подвизите на въоръжения немски народ под гениалното ръководство на Ваше превъзходи-телство”¹⁰¹. Въпросното писмо завършва с молба „от името на изстрадалия български народ, който обвинява мен самия за станалата катастрофа (през Междусъюзническата и Първата световна война), ”да се оправи наложената от Антантата на България несправедливост”.

След по-малко от месец (2 август 1940 г.) от главната квартира на фюрера е отговорено на писмото на Фердинанд. В него Хитлер бла-годари за приятелските думи на цар Ферди-нанд относно „успеха на Германия”, уверява, че „винаги” е „приемал ревизионните претен-ции на България с голяма симпатия” и заклю-чава: „Може би не е далеч времето, когато те (ревизионните претенции) ще бъдат осъщест-вени”¹⁰².

През септември 1942 г. цар Фердинанд е признал, че „конспирирал” в полза на Гер-мания¹⁰³ (в смисъл българската държава да се включи във войната на страната на герман-ските нацисти). Той се боял, че германски вли-ятелни партийни кръгове могат против волята на Хитлер да извършат промени в българското правителство и начело на държавата да поста-вят лидери (ген. Христо Луков и полк. Атанас Пантев) на прогерманските екстремистки ле-гионери, които можели да изместят цар Борис Трети от монополното му положение на най-доверен и облагодетелстван нацистки парт-ньор. За да бъде предотвратено това, цар Фер-динанд изпратил дъщеря си Евдокия да пре-дупреди цар Борис Трети за тази „решителна намеса на германците” и настоявал българ-ските власти да не разрешават на въпросните легионерски лидери да отидат в Германия за уточняване на подробностите по подготвяните правителствени промени.

Както винаги при такива случаи цар Бо-рис Трети настроил премиера проф. Богдан Филов срещу претендентите за неговия пост, като разиграл сценария, че ако те бъдат пос-тавени начело на правителството, няма „да ос-тане в България и няма да играе ролята на дат-ския крал”. (Както е известно след извърше-ната през април 1940 г. мълниеносна герман-ска окупация на Дания, датският крал Крис-тиан Х продължил да изпълнява кралските си задължения и при крайно ограничения държа-вен суверенитет да отстоява интересите на своите поданици).

Когато живеел в Кобург, цар Ферди-нанд е просил пари от българската държа-ва. След една аудиенция на 18.І.1942 г. при царя българският премиер проф. Богдан Филов е записал, че цар Борис Трети му дал писмо от „баща си, с което той искал пак парична по-мощ в швейцарски франкове, понеже бил при-нуден да живее сега в Словашко. Обещах му да уредим този въпрос”¹⁰⁴.

Само през периода 1940–1944 г. минис-търът на финансите и министър-председател (14.ІХ.1943–1.VІ.1944 г.) на българското цар-ство Добри Божилов всяко тримесечие тайно е привеждал от държавната хазна на цар Ферди-нанд в Кобург по 80 хил. швейцарски фран-ка¹⁰⁵. На въпроса как е посмял да извършва това престъпление, той цинично отговорил: „Когато на един министър на финансите е потребно спокойствие, той може да си го купи!”.

При водената сега у нас кампания за ре-абилитация на цар Фердинанд някои полити-чески подлоги и платени български журна-листи правят филми за неговия живот в Ко-бург (където е живял около три десетилетия) и изтъкват, че той бил почитан от жителите на града, защото дарявал пари за неговото благо-устрояване, за благотворителни мероприятия и т.н. Тези жалки глашатаи на Кобургите нищо не казват за произхода на тези пари, т.е. че то-зи обществен паразит е получавал тлъсти па-рични суми от българската държавна хазна, която е пълнена чрез ограбване на трудовия български народ (в „Писма до сина” Ферди-нанд споделя, че парите, които натрупал от за-еми и гешефти и внасял на депозит в герман-ски банки се стопили още през 20-те години на ХХ век, когато Германия е разтърсвана от ка-питалистически кризи и хиперинфлация)¹⁰⁶.

Когато живеел в Кобург, цар Ферди-нанд е правил постъпки да дойде в Бълга-рия. Той многократно е молил сина си (чрез писма и лично по време на пътувания на цар Борис Трети до българското посолство в Бер-лин и Кобург) да му бъде разрешено да посети България, но получавал откази поради опасе-нията, че може да остане в страната, да плете интриги и да се бърка в нейното управление. Цар Фердинанд е поддържал връзки с ръко-водни среди на Третия райх и ултрахитлеристи в България и се надявал да бъде върнат на политическата сцена при проява на колебания на следваната у нас прогерманска политика.

През 1931 г. цар Борис Трети е наредил на тогавашния министър-председател Никола Мушанов да не допуска баща му да се завърне в България. Казал, че царят отец „ще поиска сигурно да живее във “Врана”. Ще образува там едно интригантско гнездо, ще приема раз-ни посетители и ще ми трови живота”¹⁰⁷.

В началото на април 1941 г. цар Фер-динанд „искал да се върне в България, но с намерение пак да царува”¹⁰⁸. Бил „недоволен” от премиера проф. Богдан Филов, понеже смя-тал, че той пречи да се получи разрешение за това завръщане. Неговият син цар Борис Трети едва успял да го разубеди да „отложи засега връщането си”.

По време на десетдневното си посеще-ние в Германия (края на март 1942 г.) цар Бо-рис Трети гостувал на баща си в Кобург и кон-статирал, че той не бил „опозиционно настро-ен”. Смятал, че това е резултат на удовлетво-рението му от „борбата с болшевизма”¹⁰⁹.

През ноември 1943 г. цар Фердинанд по-желал да получи уверение от регентите, че ще му бъде разрешено „в удобния политически момент” да дойде в България, за да се поклони пред гроба на погребания няколко месеца пре-ди това в Рилския манастир негов син цар Бо-рис Трети. Новоизбраният регент проф. Богдан Филов изразил съгласие и уверил пратеника на цар Фердинанд, че запазва „най-добрите си чувства спрямо него, които сме имали и досе-га”¹¹⁰ и предал молбата на другия регент Княз Кирил (по-малкия син на цар Фердинанд).

Твърде вероятно е тази молба да е била отклонена от децата на цар Фердинанд (най-вече от придобилия по-голяма финансова са-мостоятелност като регент Княз Кирил).

След установяване (9 септември 1944 г.) на работническо-селска власт в България реген-тът Княз Кирил бил арестуван и заедно с дру-гите регенти и министри в началото на октом-ври същата година били откарани в Съветския съюз, където прекарали няколко месеца в без-опасност до откриването на заседанията на На-родния съд. Били настанени в една правителст-вена вила край Москва и прекарвали времето си в четене на книги, разговори и в игра на карти.

Княз Кирил често се отбивал в стаята на Константин Муравиев (министър-председател на Царство България от 2 до 9 септември 1944 г.) и разказвал за отношенията в Кобургското се-мейство. Той споделил, че с брат му цар Борис Трети още от малки останали без майка и по-паднали в ръцете на „жесток” баща (цар Фер-динанд). Той ги измъчвал и обиждал на раз-лични езици. Двамата братя толкова го мра-зели, че когато разговаряли помежду си никога не казвали „баща ни”, а „монарха”¹¹¹. В Кобург Княз Кирил бил вече голям, но пак бил подлаган на „същия тормоз”. „По нямане на работа” капризният цар Фердинанд си изсипвал „гнева” върху Княза, а веднаж го заточил в най-отдалечената стая на двореца. „Монархът” давал толкова пари на младия Княз, колкото „да не се излага навън пред хората”. От майка си (Мария-Луиза) имал закаченото на шията „златно кръстче” (на което е инкрустирано едно късче син емайл), взето от цариградската църква „Св. София”. Общата равносметка на Княз Кирил е, че неговият живот е „бил винаги нещастен”. Присъдата му била „безразлична” и щял да пострещне „с облекчение смъртта”.

Съжалявал само, че на младини не изпълнил дадените му от великия български държавник Александър Стамболийски хуман-ни напътствия да отиде в САЩ, където дъщерите на много милиардери ламтели за титлата княгиня (по негово мнение у нас тези титли едва ли някога ще бъдат почитани). „Идете там - му казал Стамболийски - изберете си някое хубаво и добро момиче измежду тях, създайте си дом и потомство, наредете си някаква работа, към която да чувствате влечение, и ще бъдете щаслив!”

Според княз Кирил „добре” че негови-ят брат цар Борис Трети е починал „навре-ме, та не видя в каква пропаст падна и се-мейството му, и страната”¹¹².

Цар Борис Трети преживял голям стрес след извършения на 25 юли 1943 г. в Италия военен преврат, при който крал Виктор Ема-нуил ІІІ (тъст на българския цар) и маршал Бадолио са свалили от власт Бенито Мусолини и са поели курс към капитулация. Това е ста-нало в навечерието на насрочената за средата на август същата година последна среща на Царя с Хитлер. След въпросния преврат, цар Борис Трети бил уплашен и повтарял: „Ще лавирам, ще лавирам още малко, но май наб-лижава краят на играта”¹¹³.

Според княз Кирил едната негова сестра Надежда, която била „най-добрата” измежду чле-новете на Кобургското семейство, била „щаст-лива”, че се е омъжила и се е „отървала” от тях. С другата му сестра Евдокия имали хладни от-ношения. За нея цар Фердинанд е писал, че я „определил за императрица”, а тя предпочела „да се влюби в един адютант” (Иван Багрянов, който през лятото на 1944 г. е министър-председател) и да рисува картини, глупави пейзажи и китки цветя, достойни за хумора на Райко Алексиев”¹¹⁴.

В групата арестувани бил и Първан Дра-ганов (флигел-адютант на цар Борис Трети и дип-ломат), който нарекъл Кобургското семейство „нещастно”. В него „единствената здрава глава” била майката на цар Фердинанд – Климентина.

През 2010 г. съвременни български ко-ристолюбци и кариеристи подеха кампания за реабилитация на цар Фердинанд. Те нас-тояват да бъдат пренесени костите на цар Фер-динанд от Кобург (Германия) в католическата църква в гр. Пловдив, където през 1899 г. е погребана първата му съпруга – Мария-Луиза. Твърдят, че неговото завещание включвало и молба саркофага му да бъде поставен до този на Мария-Луиза. Това е съмнително, тъй като в писмата си до сина цар Фердинанд е писал: „Аз мразех майка ти, която ми отплащаше със същата мярка. Тя ми даде двама синове и две дъщери, които не можах да обикна”¹¹⁵.

По сведения на Добри Ганчев Мария-Лу-иза е починала от пневмония, ден след като родила четвъртото си дете – Надежда¹¹⁶. Тя би-ла склонна да умре, отколкото да продължи да живее с лицемерен, вероломен и полово из-вратен мъж, който по цели месеци прекарвал с фаворити в Австрия. Мария-Луиза била „дъл-боко набожна жена” и изпитала страшно „пот-ресение” при промяната на католическата с пра-вославна вяра на престолонаследника Борис. Не можела да приеме решението за това покръст-ване, извършено с едничката цел Фердинанд да остане на княжеския трон и да се запази властта на Кобургската династия в България.

Вероятно с пари на международни „неп-равителствени организации” и монархични клу-бове наследниците на цар Фердинанд се мъчат да реабилитират този монарх (който с проти-вонародната си политика е съсипал българ-ската нация и държава) и Кобургската динас-тия. Организират чествания по повод на него-ви годишнини и финансират издаването на по-ръчкови книги, в които се оправдават него-вите злодеяния, хвърляйки вината за тях върху български държавници и военни командири.

Евентуалното препогребване на Ферди-нанд в Пловдив сигурно допълнително ще об-ремени българските данъкоплатци и ще увеко-вечи техните разходи за поддържане гроба и охраната (от иманяри и отмъстители) на ков-чега и костите на монарха, който приживе е бил в основата на убийствата и смъртта на сто-тици хиляди български народни синове. То би имало стратегическо значение само за негови-те наследници, които чрез външна помощ ти-хомълком се реабилитират и подготвят да властват в нашата страна и да предоставят нейните земи и богатства на чужденци.