Хараламби Баев Ямболци от старо време

Пандели Кисимов е свързан косвено с Ямбол обаче и по още една линия, което е останало неизвестно за самия него, но се установява при съпоставянето на сведенията от неговите спомени „Исторически работи" с тези от спомените на Димитър Паничков и от заточеническия дневник на Никола Обретенов. Тази „ямболска връзка" изиграва огромна роля в живота на П. Кисимов и без всякакво съмнение и преувеличение допринася за оставането му в българската история. А самият случай е следният:

В края на октомври 1844 г. 12-годишният Пандели пристига с родителите и брат си на хаджилък в Йерусалим. Семейството престоява по светите Божигробски места близо половин година. Това време е предостатъчно за невръстния хаджия да натрупа впечатления, които остават в съзнанието му за цял живот, още повече, че само две години покъсно, когато научава славянобългарския правопис, Пандели описва в ученическите си тетрадки „хаджийското си пътуване с неговите премеждия". След половин век един знаменателен епизод е пренесен от старите тетрадки върху страниците на Пандели Кисимовите „Исторически работи", където четем: „Преди да свърша със спомените си за моя хаджилък, ще кажа още и за едно обстоятелство, което остави впечатление в детинския ми ум. Казах, че духовните лица и служители в манастирите казваха ми вместо всяко име „ То ВУЛГАРАКИ" („българчето") и се чудеха на книжовния ми гръцки говор. Случи се веднъж един духовник в присъствието на други духовник да ме попита на гръцки език:”Ти, като знаеш тъй чисто гръцки, какъв си: вулгарос (българин) ли или ромеос (ромей, грък)?" Съвсем ново беше за мене това питане и ме озадачи: „ Какъв да се кажа?” Най-сетне отворих уста и почти несъзнателно казах на гръцки: „Аз съм румелиотис (румелиец)!” Този мой отговор като че помири двамата духовници, защото тоя, който дотогива мълчеше, каза: „Право отговори; ти си от Румелия (Балканските владения на Османската империя на изток от Босна) и си румелиотис, ама ти си под род българин и затова ти казват. то вулгараки”. И тоя духовник почна тогива да приказва с мене по български.

Това - обобщава над половин век покъсно Пандели Кисимов - беше за мене първият урок, първата искра на чувство и съзнание в народността ми, на патриотизма ми, да река, и това ми дойде от един български духовник. Кой и от где беше той, малко се грижех това да науча тогива. Инак бих запомнил и името му, както и случая. Манастирите ни църквата и вярата са съхранители на народността и отечество то ни, те са и възкресителите му! Още оттогаз научих да почитам служителите на тая църква"...

Но кой е незнайният български духовник на Божи гроб, оставил толкова неизличима диря в съзнанието на 12-годишното хаджийче и почти предопределил понататъшния му жизнен път и деятелност? Повече от век и половина след описаната знаменателна среща през 1844 или1845 г. вече можем да отговорим на този въпрос. В това отношение първостепенна помощ ни оказват спомените на известния възрожденски печатар и книжар - родолюбеца хаджи Димитър Паничков (1808 или 1810 - 5 февр. 1909 г.). Той пристига в Йерусалим на Връбница през 1858 г. и обикаля Светите места повече от 10 дена, В срядата след Великдена той тръгнал с едно македонско българче и един православен албанец от Йерусалим за отстоящия на 10-ина км Витлеем. „Дойдохме до манастира „Св. Илия” с аязма спомня си Дядо Паничков. Тук ни опасваха с веригите, с които някога връзвали Св. великомученика Георги. Кога попитах същите ли са тия вериги, духовникът ме позна, че съм българин, и ми заговори по нашенски. После поп Иван тъй се казваше той ми разправи историята си: родом от Ямбол, живял в Браила, а сега сеприбрал на Кръстманастир, близо тук до „Св. Илия"."

Понататък поп Иван разказва на Паничков при какви обстоятелства се е озовал чак на Божи гроб. Научаваме, че ямболецът е бил сред найдейните участници в освободителната акция на българската емиграция във Влашко, известна като Първи Браилски бунт (юли 1841 г). Поп Иван е заклевал и изповядвал готвещите се за смъртен бой с поробителя близо триста въстаника. Влашкото правителство обаче, под османски натиск, със сила осуетява прехвърлянето им през Дунава на родния бряг... Мнозина родолюбци загинали или се издавили, други се предали на влашките власти, а трети успели да избягат. Сред последните бил и поп Иван, който намерил убежище чак на Божи гроб...

Дотук поне три неща ни помагат да отъждествим българския духовник, пробудил народностното чувство у Пандели Кисимов, с поп Иван от Ямбол. А те са: 1) и през 1844/45, и през 1858 г. срещите с този духовник са в или в близост до т.нар. Кръстманастир; 2) и в двата случая духовникът като че ли първо преценява покпонникабългарин, преди да му се разкрие като сънародник; и 3) и в двата случая духовникът не говори празни приказки, а винаги избира патриотични теми.

Специално на 50-годишния Паничков например поп Иван, освен патриотичния епизод от 1841 г., разказва и неща в духа на тогавашната българогръцка църковна разпра, а именно, че „някога Абисинската стаичка до Светия гроб (Господен) и черквата „Св. Яков” били български”. Освен това до Кръст-манастир „имало идруг български манастир, голямо здание – „Св. Симеон”, останал още от Симеоново време... Гърците искали да усвоят и него, но понеже българите калугери се противили, тогава гърците убили тайно един турски чиновник и го хвърлили зад манастира „Св. Симеон”. Турците намерили убития, разярилисе, изклали българите, а манастира изгорили. Туй станало във време на (Цариградския Вселенски) патриарх Самуила (1763-68 и 1773-74 г). Сега (1858 г.) на туй място имало параклис, в който живеел един българин македонец".

Според Паничков покъсно поп Иван се върнал в Браила при дъщеря си и починал през 1875 г. Явно обаче годината е сгрешена, тъй като в дневника на поборника и апостола Никола Обретенов (1849-1939 г), воден по време на заточението му в Акра (в дн. Израел), четем за 18 юли 1877 г.: „Днес идва при нас един калугер, българин от Ямбол, който е бил отдавна 35 години по Божигробските манастири. Приказва с нас и си отиде". Без всякакво съмнение споменатият калугер може да бъде идентифициран единствено с поп Иван, от чието установяване през 1841 или 42 г. на Божи гроб до 1877 г. са изминали точно 35 години. Този епизод отново илюстрира неизчерпаемото родолюбие на нашия съгражданин, тъй като са изтекли едва 16 дни от пристигането на Н. Обретенов и още11 априлци и Ботеви четници в Акра, а поп Иван вече смогва да ги посети. А нека подчертаем, че пътят от Йерусалим до Акра тогава се е изминавал за три дена само в едната посока; освен това поп Иван вече съвсем не е бил в младите си годи ни... Но, както (не особено благозвучно) би се изразил Захарий Стоянов, патриотизмът е неизцелима краста... Освен морална, поп Иван явно е дал и материална подкрепа на страдалците за българската свобода. В тая връзка обаче 8 дни след неговото посещение се получават неприятни сцени между 12-те заточени поборника. Н. Обретенов отбелязва в дневника си: „Юлий 26-27-28. Не са случи нищо друго, освен каране от дружината за някакви си пари, които дал калугера, дето идва на 18-того. Работата достигна до бой. Сичко са призна от Димитра Севлиевчанина”. Можем да предположим; че поп Иван е дал средства на споменатия Димитър, за да ги раздели между цялата „дружина", но той се е опитал да ги задържи само за себе си... Позната история...

Вижда се, че през юли 1877 г. ямболецът поп Иван си е жив и държелив. Разполагаме обаче с още едно сведение, което несъмнено визира пак него и от което научаваме, че и над четвърт век покъсно той продължава да си е жив и държелив и дори е игумен на Божигробския манастир Лавра „Св. Сава". От един хаджийски пътепис узнаваме, че група ямболски поклонници прекарва 2 и 3 март 1903 г. в „Св. Сава". Четем, че в този манастир имало „трима българи, родом от нашия град Ямбол: двама калугери (Панайот и Георги) и игуменът.... който е много стар — до 90 години има; 60 години станало да живей там”. Като се върнем 60 г. назад от 23 март 1903 г, отново попадаме около 1842 г. — найвероятната дата на пристигането на ямболеца поп Иван от Браила по светите Божигробски места.

Със сигурност към нашия земляк трябва да отнесем и сведението, че спомоществовател за отпечатаната през 1833 г. „Аритметика или наука числителна" на Христаки Павлович е и свещеник Йоан от Браила. И тъй като това е единственото нещо, споменато за поп Иван в авторитетната енциклопедия. Българска възрожденска интелигенция" (1988 г), нека тук обобщим наличните данни за него така, както би следвало да изглеждат в нея: „Иван (Йоан)” Свещеник. Роден около 1810 г. в Ямбол. През 1830 г. се изселва в Браила. Активен участник в подготовката на Първия Браилски бунт (1841 г.), след чийто провал забягва в Палестина. Над 60 години пребивава из Божигробските манастири. Умира след 3 март 1903 г. най-вероятно в манастира „Св. Сава”, на който е бил игумен”.

За завършек нека се върнем пак на Пандели Кисимов, за да споменем накратко делата, с които той остава в българската история: участие във въстанията на капитан Дядо Никола (1856 г.) и на Хаджи Ставри (1862 г); един от основателите на Тайния Централен Български Комитет (ТЦБК) през 1866 г. и автор на прословутия му „Мемоар" (1867 г.) до султана; редактор на в. „Отечество" и сътрудник на множество други издания; книжовник; борец против разпокъсването на българските земи през 1878 г....И в основата на непрестанната и безкористна родолюбива деятелност на Пандели Кисимов стои незабравимата му среща през 1844 или 45 г. с един български духовник на Божи гроб, когото фактите ни позволяват да идентифицираме като поп Иван от Ямбол... Нашият съгражданин надали си е въобразявал, че бащинските му слова към едно 12годишно дете ще превърнат това дете в бележит български родолюбец. Но нали точно за такива случаи е казано, че действителността винаги е побогата от въображението…

В увода на адреса се изтъква, че т.нар. Гюлхански Хатишериф (проект за реформи в Османската империя, прокламиран на 3 ноември 1839 г.) на султан Абдул Меджид (1839-1861) изобщо не е приложен и в българските земи под турска власт все така си царят произволи и убийства, които принуждават хиляди български семейства да напускат България. В адреса (апела) се говори за непрекъснатото ограбване на нашия народ и за всевъзможните своеволия на душманите спрямо него. „3а това ние, долуподписаните чеда на нещастния български народ — продължава апелът, които се намираме вън от своето Отечество, принудени да се преселим в Дунавските княжества поради турския гнет,... те молим... простри твоята могъща десница над нас и облекчи нашите страдания от кръвожадните мъчители и техните насилия..."

Проблемите, с които авторите на апела занимават по-нататък руския цар, напълно съвпадат с трите основни задачи пред българите през периода на Възраждането: 1) национално училище, 2) национална църква, 3) национална държава. За българските училища, които били „бедни и неустроени", 37-те емигранти молят Николай I за съдействие да бъде позволено на българите да съберат под надзора на османското правителство данък за обществените нужди на народа, за устройство и подобрение на училищата, за уреждане на печатници да се печатат необходимите книги за обучение на нашите юноши, за богоугодни заведения и прочие". По църковните дела молбата към руския цар е „да бъде позволено и на нашия народ да има свои родни архипастири". „Не отделяне от Вселенския (Цариградски) патриарх ние търсим - твърдят просителите, - ... но молим, щото духовните ни пастири да бъдат от нашата среда и да поучават на народния език."

Вижда се, че исканията на 37-те български емигранти в духовната област са доста умерени. Такива са и политическите им искания: „Нека... подобно едноверните наши братя сърбите и молдовласите, ако не напълно, поне донякъде да имаме свое народно управление". „Ние не търсим да се отделим от султа

на гласи понататък апелът, не желаем да му се противим, но... молим под неговия надзор да имаме свои представители от народа, които биха работили за нас и биха се грижили за нашите нужди."

Разгледаният адрес (апел) до руския цар Николай 1 от 17 авг.1853 г. е подписан от 37 души, сред които наймного са ямболците 8 души, следвани от свищовци (6 д.) и сливенци (5 д.), както и по един, двама или трима души от още 10-ина български селища. Найизвестните дейци измежду подписалите апела са: Архимандрит Максим Райкович от В. Търново, др Иван Селимински от Сливен, Евлоги Георгиев от Карлово. Адресът до руския цар е подписан от следните ямболци: Константин (Костаки) Николаевич Попов(ич) (1821-1876), Пенчо Николов, Тома Георгиев, Йоан хаджи Курта, Теодораки х. Стефан, Анастас Василев, Никола Попович (явно бащата на Костаки Попович) и Христо Иванов. За последните трима изрично е отбелязано, че са от Каргона.

Сред 8-те ямболски просители найизтъкнатият и многозаслужил за Ямбол и за България е Костаки Попович. Той е роден в Ямбол през 1821 г. в семейството на търговеца Никола Попович и жена му Димитра. През пролетта на 1830 г. семейството напуска родния дом, който се е намирал на днешната ул. „Св. Георги" № 50, и дири спасение от възстановилото се след 9-месечно прекъсване османско иго отвъд Дунава в гр. Браила. Тук Костакипродължава образованието си, след което завършва и Университета в Одеса. Той е полиглот владеел е гръцки, влашки, руски, английски, френски и италиански езици. Солидно образован и висококултурен, Костаки става преводач в английското консулство в Браила, а покъсно и секретар на английската легация в Букурещ. Цяла редица именити български възрожденци са негови близки познайници. Сред тях са Найден Геров, братя Евлоги и Христо Георгиеви, Г. С. Раковски, др Иван Селимински, Марин Дринов, Васил Друмев, Райко Жинзифов...

К. Попович активно участва в Кримската война, ревностно разпространява българската възрожденска книжнина, финансира издаването на някои от книгите на Раковски, изпраща пари за учебното дело в родния Ямбол... През 1868 и 1869 г. са. двете като че ли найзначими за България негови дела: през 1868 г. той става първият българин, разрешил на дъщеря си да се изяви в театрално представление. Така една от петте му дъщери Матилда става първата българска актриса. А през 1869 г. в Браила К. Попович става съучредител на Българското книжовно дружество (БКД) днешната Българска академия на науките. Това велико за българската наука и култура събитие става не само с активно ямболско участие (в лицето на Костаки и брат му Васил Попович), но и (така да се каже) на „ямболска територия", понеже БКД е основано в къщата на ямболката Варвара Хаджи Велева в Браила. Впрочем, все през тези найисторически и плодоносни за Костаки Попович години (1868 и 1869а), по негова и на брат му Васил инициатива е построена в Браила българската черква „Св. Възнесение". Тази черква също е на „ямболска територия", понеже е издигната на място, подарено от споменатата ямболка Варвара Х. Велева.

Всички видни българи, отивайки към Русия или връщайки се от там, са се отбивали в гостоприемната къща на К. Попович, когото дори наричали „Руския консул"... След дълго боледуване той умира на 12 ноем. 1876 г. и така само 14 месеца не му достигат да види своя Ямбол свободен завинаги... Може би не са много ямболците, които знаят, че в самия край на ул. „Раковски", до Поликлиниката, е издигнат паметник на този наш предостоен съгражданин...

И накрая, нека се върнем за малко пак на адреса (апела) от 17 авг. 1853 г. Той бил връчен пряко на руския цар. В отговор Николай I наредил да се предаде на просителите, че той се е запознал лично с тяхното изложение и изказва открито височайшето си одобрение. Сигурно големи са били вълнението и възторгът, с които 37-те български емигранти (и в частност осемте ямболци) са възприели царското внимание. И може би в оня момент не са и предполагали, че до българската свобода все пак остава още четвърт век...

При идването на Чинтулов на работа в Ямбол между него и представителите на ямболската община е сключен договор със следното съдържание:

„Долуподписаният задължавам се да управлявам в продължението на три години българското в Ямбол върховно училище, като преподавам на учениците матерния език за едно с потребните науки, за които учениците, що излизат от взаимнообучителното училище, се покажат достойни. За този мой труд ямболската община се обвързва да ми плати за трите речени години 300 лири турски, предплащани всеки З месеца по 25 лири.

В удостоверение на реченото давам на представителите на българската в Ямбол община това съгласително писмо, което собственоръчно подписвам.

гр. Ямбол, 1857 г., септември 20"

След изтичането на договорения 3годишен срок на гърба на това „съгласително писмо" е написано: „Тригодишното учителстване на гн Д. Чинтулов се изпълни и според направеното условие за това и получи тригодишната си заплата, според както показват и записките му, дадени на църковните епитропи. Ямбол, 1860 г., септември 20”. (Впрочем, и след тази дата Чинтулов остава в Ямбол до април 1861 г).

От цитирания договор се вижда, че годишната заплата на видния наш възрожденец в Ямбол е била същата, както и преди това в Сливен 100 турски лири. По онова време (и поточно към 1 септември 1858 г.) 1 лира се е равнявала на 127 гроша. Съвсем просто изчисление ни показва, че месечната заплата на Чинтулов възлиза на повече от 1000 (поточно 1058) гроша. Нека проверим каква покупателна способност е имала тази ямболска месечна учителска заплата. За ориентир, естествено, ще ни служат цените на някои стоки по онова време. Да почнем с хранителните: 1 ока (=1,283 кг) хляб е струвала 1/4 грош; 1 ока свинско месо — 2,5 гроша; 1 ока суджук 4 гроша; 1 ока маслини — от 2 до 5 гроша; 1 ока дървено масло (т.е. зехтин) — 1111,5 гр.; 1 ока червен пипер е 8,5 гр., а 1 ока хайвер 22 гроша. От нехранителните стоки знаем, че цената на една мокра волска кожа е 5-5,5 гр., а на 1 ока сапун 3 гроша.

Нека направим сега една съпоставка по отношение на хляба тогава и днес, като предварително обърнем цената за 1 ока в цена за 1 кг. Щом 1 ока хляб е била 0,25 гроша, то 1 кг ще е струвал по 0,2 гроша или със своите 1058 гроша месечно Д. Чинтулов е можел да си купи 5290 кг хляб. Сега (през май 2002 г.), 1 кг хляб е към 70 ст., следователно същото количество от 5290 кг ще се купи с месечен доход от 3703 лева... Ако приемем, че средната заплата днес е 264 лв., то по отношение на хляба покупателната способност на Чинтуловата месечна учителска заплата е 14 пъти по-висока от днешната... [През август 2003 г. средната заплата се е „повишила" на 265 лв., а 1 кг. бял хляб струва средно 80 ст. Така, що се касае конкретно до хляба, Чинтуловата заплата превъзхожда средномесечната през август 2003 г. 16 пъти.]

Но нека видим как стои въпросът, например, със суджука. Щом 1 ока е 4 гроша, излиза, че 1 кг струва към 3,12 гроша. Със своите 1058 гроша Чинтулов е можел да си напазари 339 кг суджук...Ако приемем, че сега 1 кг суджук е 12,65 лв., то със средната месечна заплата от 264 лв. би могло да се купят към 21 кг от този деликатес... Следователно по отношение на суджука Чинтулова та месечна заплата „бие" днешната средна с над 16 пъти. Т.е. кажи-речи излиза, че в поробена България месечната заплата на един виден ямболски учител му е осигурявала жизнен стандарт, какъвто днес може да се намери само отвъд Великата шенгенска стена...

Но, разбира се, не всичко е суджук, читателю... Не може даси истински учител, ако не четеш; следователно си длъжен да си купуваш и учебници, и книги, и вестници... А по времето на Чинтулов тези стоки са били далеч поскъпи, отколкото сега. Та само един вестник тогава е струвал минимум (т.е. ако си го купиш в мястото на издаването му) 4 гроша, т.е. точно колкото 1,283 кг суджук. И все пак, когато месечният ти доход стига за 339 кг суджук, спокойно можеш да си позволиш абонамент за един вестник и Чинтупов си го позволява, абонирайки се (както и колегата си Ради Колесов) за седмичния вестник на Раковски „Дунавски лебед", излизал през 1860/61 г. в Белград. Годишният абонамент за „Лебед"а е бил 2 турски лири, т.е. 1 брой излиза 5 гроша.

Ето и какви са цените пък на някои книги и учебници по онова време, които не може да не са трябвали на Чинтулов като прогимназиален учител по всичко в Ямбол: към 15 ноември 1858 г. „Граматика българска" струва 12 гроша, „Начало на българската история" — 3 гр., „Болгарска аритметика" 10 гр.; „Кратка числителница" от Хр. Г. Данов през 1859 г. върви по 5 гроша; към 7 май 1860 г. цената на „Всеобща история" е 12 гр., а на „Повести за древните славяни и елини"- 3 гроша. Специално що се отнася до учебниците Чинтулов му „намира лесното" като сам си изготвя ръкописни компилации по риторика и словесност, руска граматика и литература, математика, музика, закон Божи, география, история...

Все през „Ямболския период" (септември 1857 - април 1861 г.) на Чинтупов излиза и прочутата книга на Раковски „Няколко речи о Асеню първому... и сина му Асеню второму" (1860 г.). Не знаем колко точно е струвала, но книжарят от Сливен Стефан Гидиков предлага на автора Раковски цената й да се свали до 12 гроша, за да стане книгата му попродаваема. Гидиков оставя в Ямбол за разпространение 50 екземпляра от „Няколко речи...". Няма да сме твърде далеч от истината, ако предположим, че за разпространител на книгата в Ямбол Гидиков ще да е използвал съгражданина си Чинтулов, който пък едва ли би се оставил да не купи за себе си историческия труд на Раковски (за чийто „Дунавски лебед" точно по същото време окт. 1860 г. и чрез същия Гидиков се е абонирал)... Впрочем ето и още няколко тогавашни заглавия, които вероятно са „изкушавали" Чинтулов и съответно са „подяждали" учителската му заплата: „Сборник от разни съчинения" (1860 г.) на Добри Войников —16 гроша; „Български народни песни" (1861 г), събрани от братя Миладинови - 20 гр.; „Календар за година 1862" от Драган Манчов — 2 гроша.

Нека направим и една, малко понеобичайна, съпоставка: 200 турски лири рушвет, дадени от заможните ямболци Хаджи Васил Хаджи Драгоев и Дочо Иванов след август 1856 г, спасяват живота на 1819годишния тогава Ради Колесов, осъден от османците на смърт за дейното си участие в Габровското въстание на Капитан Дядо Никола през лятото на 1856 г.... Вижда се, че тогава цената на един човешки живот е точно колкото 2 годишни заплати на високоплатен ямболски учител... А в първите месеци на 1859 г. още 12 хил. гроша (т.е. една годишна учителска заплата) отърват Колесов и от затвора, с който предният рушвет е заменил смъртната му присъда...

И накрая, какво би могло да се каже в заключение? Наистина, работил е Д. Чинтулов. Много е работил, много е творил и много е допринесъл - и за Ямбол, и за Сливен, и за България...

Но е знаел и за какво работи. Във всеки случай не само за слава, а е виждал и, че има нещо насреща, което достойно и предостатъчно обезпечава материално съществуванието му. И това е правело и залъка му, и труда му по Българското Възраждане по-сладки...
На гости у Чинтулов в Ямбол през лятото на 1858 г.
От септ. 1857 до апр. 1861 г. бележитият българин Добри Чинтулов (възпитаник на Одеската духовна семинария) живее, работи (като главен учител) и твори в Ямбол. Тук се устройва твърде благополучно с голяма заплата и самостоятелно жилище. Най-вероятно през авг. 1858 г. той посреща в ямболския си дом други двама бележити българи.

Навярно от 1849 г. в Одеса датира Чинтуловото приятелство с многозаслужилия възрожденски учител, книжовник и общественик Сава Филаретов (1825-1863), родом от Жеравна. Между двамата се води кореспонденция (чрез Найден Геров), като поне 4 от писмата си (от 5 октомври и 16 декември 1857 г. и от 22 април и 14 октомври 1858 г.) Чинтулов написва и изпраща до Филаретов (той от есента на 1857 г. до март 1861 г. е главен учител в София) от Ямбол.

След приключването на първата си учебна година в София (на 21 юли 1858 г.) Филаретов си заминава за Жеравна, където престоява целия август и част от септември 1858 г. От Жеравна той предприема едно пътуване до Ямбол, за да се види с отколешния си приятел Чинтулов. За тяхната среща в Ямбол намираме сведения в един спомен на Добри Стойнев, който е бил ученик на Чинтулов в Сливен. Стойнев пише, че по същото време, когато Филаретов идва при Чинтупов в Ямбол, там пристига и възрожденският учител и книжовник Сава Доброплодни (1820-1894), по онова време директор на Шуменските училища. Доброплодни явно се е познавал и с Чинтулов (понеже и двамата са от Сливен), и с Филаретов, на когото пък (през 1842/43 г.) е бил учител в Котел.

Разговорът на тримата ни заслужили просветители при срещата им у Чинтулов в Ямбол се е въртял найвече около вакантното място за главен учител в Сливен. Това място през учебната 1857/58 г. се е заемало от известния възрожденски деец от гр. Елена Никола Михайловски (18181892), брат на Иларион Макариополски и баща на поета Стоян Михайловски. Н. Михайловски обаче през 1858 г. си заминал от Сливен, без дори да се обади на църковните настоятели, а им писал от Търново, че няма да се върне вече. Според спомена на Д. Стойнев при срещата си в Ямбол, тримата се съгласяват, щото ако един от тях бъде условен за учител в Сливен, да се труди, колкото е възможно, да убеди общинарите да условят и другите двама, за да бъдат повече учителски сили, та училището да стане образцово в цяло Българско".

Може с основание да предположим, че всъщност мястото на главен учител в Сливен през 1858 г. е било необходимо най-вече на филаретов и Доброплодни, а не толкова на Чинтулов, който си е имал сключен при изгодни за него условия договор с „Българската община в Ямбол", изтичащ чак на 20 септември 1860 г. Като че ли найналежащо от тримата се нуждаел от учителското място в Сливен С. Филаретов, който според Д. Стойнов не искал да се връща в София поради „спънките и гоненията, що му правел тамошният гръцки владика Легион (правилно „Гедеон" бел. на Х. Б.).

След Ямболската среща на тримата наши възрожденци на вакантното място в Сливен бил назначен С. Доброплодни,който го заемал до 1861 г. Той обаче, както свидетелствува Стойнов, „не продумал ни една думица за другите двама, но повиква, ако не се лъжем, за свои помощници бивши негови ученици от Шумен”. Интересна форма на възмездие за неспазената дума сполетява Доброплодни в Сливен. Там след известно време, вместо да го наричат „директор", му лепват славния прякор „Дерикотор", което ще рече, че дере котараци и най-вероятно е „оценка" на певческите му „дарби". Името му пък бива доста находчиво преиначено от сияйното Доброплодни на цветистото Долнопробни...

А Чинтулов напуска Ямбол през април 1861 г. Според в-ка на Драган Цанков „България" [бр. 109 от 20 април (2 май по нов стил) 1861 г.] той бил едва ли не прогонен от ямболските чорбаджии, понеже описвал деянията им (явно непохвални) в цариградските вестници. Очевидно обаче нещата не са стоели така.

Просто още преди 6 месеца е бил изтекъл срокът на „трудовия договор" на Чинтулов като главен учител в нашия град и Даскал Добри е преценил, че му е време вече да се раздели с Ямбол, за да въздигне западналото през 3 и половинагодишното му отсъствие учебно дело в родния му Сливен. Ямболци го изпращат с песен, специално съчинена от неговия тукашен колега Ради Колесов. Нейният завършек гласи:

„Ямболе граде, не тъжи, мили,

че те оставя учител славни .

Господин Чинтул! "
Ямболски старини в неизвестност
Много ямболски преносими старини са открити и прибрани на сигурно, но и немалко са затрити, откраднати, разпилени, пропаднали без вест. Тук ще припомня наличието преди време в града ни на някои старини, чиито дири от един момент насетне се изгубват.

1) През януари и февруари 1860 г. Г. С. Раковски, тръгвайки от

Браила, пътешества из Влахия и най-вече - из Мала Влахия (Олтения). Когато на 1 май 1860 г. от Белград той пише до родолюбивия българин от Одеса Николай Мирончов Тошков, го известява, че при това си пътуване е открил „едно важно съкровище за българска стара писменост — книга от преди християнства еще! Тя - продължава Раковски - е съхранена в Ямбол на восем пистица, на кожа писана. Чрез нея се опровергават сички учени, кои са мъдрували досега за кирилица и глаголитица!...С голям труд пише още Раковски можах да я туря на ръка; един родолюбец българин я пренесъл в 1844 [г.] от Ямбол във Влашко, де се он находи посесор". „Посесор" значи „притежател" и найвероятно нашият съгражданин, който през 1844 г. е пренесъл от Ямбол във Влашко (може би в гр. Крайова) книгата от 8 пергаментни „листица", е бил притежател на земя, т.е. земевладелец (или, както се е казвало във Влашко, „мошиер"). След като през януари или февруари 1860 г. се снабдява с този може би сензационен предхристиянски ръкопис от Ямбол и го проучва, Раковски с увереност заявява в края на същото си писмо: „Сега сички мои догатки за стара ни писменост, коих многажди ви съм приказвал, овеществяват се тържествено!". За жалост за понататъшната съдба на този несъмнено ценен ямболски ръкопис обаче липсват каквито и да било данни. А тази ямболска пергаментна книга „още отпреди християнството" най-малкото можеше идеално да послужи в подкрепа (или пък за опровергаване) на теориите за найстарата българска история на Петър Добрев и Кръстьо Мутафчиев (от Елхово) и техните привърженици.

2) Старият Бакаджишки манастир „Св. Спас" (построен през 1864/65 г. и опожарен през Априлското въстание от 1876 г.) е притежавал Четвероевангелие, отпечатано в Русия през 1751 г. При опожаряването на обителта то явно е било спасено от игумена Аврам и двама манастирски прислужници (или послушници), които го отнесли във Войнишкия манастир „Св. Богородица" една малка (4 на 6 м.) схлупена постройка, скътана в дъбова гора. Когато през 1879/84 г. е изграден новият (сегашният) Бакаджишки манастир „Св. Спас", спасеното през 1876 г. Четвероевангелие става негово притежание. И така докъм 28 май 2002 г, когато е установено, че то (ведно с красивия му сребърен обков) е оплячкосано от крадци от стъклената му витрина (без аларма) в хрампаметника „Св. Александър Невски". Ямболският вестник, който ни информира в броя си от 30 май 2002 г. за този грабеж, погрешно твърди, че това Четвероевангелие е дар от „Белия генерал" Скобелев и че то е Екатеринино (в смисъл, че е печатано по времето на руската императрица Екатерина Велика (1762-1796)). Евангелиетодар от ген. Скобелев, е печатано през 1875 г. и не е тъждествено с това от 1751 г. От друга страна 1751 г. е при царуването на Елизавета Петровна (1741-1761), така че правилно е да се каже Елизаветино, а не Екатеринино евангелие. Но тези наши уточнения са бял кахър, след като Евангелието така или иначе вече е станало жертва на похищение.. Да се надяваме, че то пак ще бъде спасено, както при опожаряването през пролетта на 1876 г.

Същият вестник в броя си от 25 март 1999 г. твърди следното: „Мраморните статуи на Христос в „Самарянката" на Бакаджишката църква били подменени с гипсови, сигнализира вчера [т.е. на 23 или 24 март 1999 г] на редакционния телефон гражданка. Жената не била ходила от години в храма, но била сигурна, че тогава Иисус бил излят от италиански мрамор, който донесли русите". „Самарянката" е изкуствена 15-метрова пещера, издълбана в началото на XX век в скалата до манастира „Св. Спас" от руснака йеромонах Ювеналий. Навътре в неа скулптурна композиция представя срещата на Господа Иисуса Христа със Самарянката при кладенеца. Според свещеника на манастира „Св. Спас" (и съответно на храма „Св. Ал. Невски") отец Василий (Величков), откакто той е на този си пост (т.е. от 1990 г.) „мраморни статуи не е имало. Тези, за които говори госпожата, бяха от цимент и гипс. Такива са си и сега (т.е. към 25 март 1999 г.)" Не се наемаме да добавяме свой коментар към изнесеното във вестника.

3) Малко преди кончината (на 29 юни 1862 г.) на Даскал Ради Колесов (18371862) в Ямбол пристигат отпечатаните в началото на същата година в Цариград неколкостотин екземпляра от съставената от него песнопойка „Гуслица". Тя е била всъщност малка антология, съдържаща любовни, народни (някои от които може би записани от самия Колесов) и училищни песни и стихотворения. Под безобидното название на антологията обаче се „приютяват" и две стихотворения (само те са се запазили, понеже са цитирани в биографията на Колесов от 1903 г.) - „Отечество" и „България", които (макар и даскалски) са с далеч не безобидно за враговете ни съдържание. В „Отечество" подтекстът визира политическото робство, а „България" открито и бойко зове на борба срещу фанариотите и гръкоманите. Вероятно целият тираж на Колесовата книжица е бил раздаден „за Бог да прости" при погребението на Даскала. Днес обаче от „Гуслица"-та няма и следа! Поради липсата дори на един екземпляр от нея, тя направо се е превърнала във фантом и то дотам, че ст. н. с. Маньо Стоянов в т. 1 на своя аналитичен репертоар „Българска възрожденска книжнина" (1957 г.) изразява съмнение дали Колесовата „Гуслица" въобще е издавана... А се знае със сигурност, че към 1903 г. биографът на Колесов Никола Върховски е разполагал с един, макар и непълен, екземпляр от нея и от там цитира гореспоменатите стихотворения „България" и „Отечество"... Има сведение и, че към 1982 г. екземпляр от „Гуслица"-та се е намирал у професора по българска и руска литература Велчо Велчев (15 юни 1907 - 2 май 1991 г), който (като ямболски зет) го бил получил от свои тукашни сродници. Но проф. Велчев умира, без да успее да издири в архива си и да направи обществено достояние Колесовата „Гуслица"...

4) По сведение от ямболската историчка гжа Лазура Султанова преди 9 септември 1944 г. учителката по история в Девическата гимназия (днес Гимназия „Васил Левски") Пенка Прокопиева била уредила там много добра сбирка от старини, включително например и един светилник от оникс. С идването обаче на съветските военни части в Ямбол Девическата гимназия бива заета за техни нужди и... никой повече не вижда събраните там дотогава старини...

5) Според публикация във вк „Свободен народ" от 11 май 1990 г. през 1973 г. ямболската Ески джамия (наричана в материала Ебу Бекир джамия) е „затворена уж за реставрация... Вътре в сградата започват безразборни разкопки". Отминаваме твърдението (или предположението) на (фото)журналиста Александър Борисов, че тогава може би в джамията е открито „съкровище от 180 оки злато”, но ще приведем някои негови въпроси, които ни се струват по-сериозни и основателни от горното му твърдение (или предположение). А те са:

1) Къде са част от фреските от купола на джамията?

2) Къде е персийският килим с размери 40 на 30 м, който ямболските мюсюлмани са видели за последен път към 1973 г.?

3) Къде са полилеите, които са осветявали вътрешността така, че е ставало „по-светло от деня"?

4) Къде са цветните стъкла от прозорците на джамията?

5) Къде е другият инвентар?

Журналистът допълва, че наистина 3 малки килима от джамията са били открити случайно (може би в началото на 1990 г.) в мазетата на сградата на ОС на ОФ...

Появата на гореспоменатите 3 малки килима от Ески джамия след 17-годишно пропадане ни дава известно основание да бъдем поне умерени оптимисти, че и други от споменатите в статията ни ямболски старини би могло неочаквано да излязат на бял свят. Особено силна в това отношение е нашата надежда, че все някой екземпляр от Колесовата „Гуслица" няма начин да не се е съхранил... А, ако от някъде (чул ни Господ!) изневиделица „изскочат" и 8-те ямболски пергаментни листица, може направо да се наложи и цялостно пренаписване на българската история от предхристиянския й период...
Звездният миг на Матилда Попович
Рускотурската война от 1828/1829 г., макар и победоносна за Русия, не се превръща в освободителна за България. Затова стотина хиляди души от югоизточните български краища предпочитат неизвестностите на емигрирането от родната земя пред оставането в до болка познатото им турско иго. Много хиляди от изселниците през 1830 г. са ямболци. Сред тях е и семейството на търговеца от Каргона Никола Попович, включващо и осем годишния му син Константин (Костаки). Семейство Попович се заселва в гр. Браила (във Влашко, дн. Румъния), който от 1830 г. насетне в продължение на половин век се превръща (подобно на Белград) в нещо като „Ямбол отвъд Дунава". Получил солидно образование и владеещ 7-8 езика, дейният родолюбец Костаки Попович се издига като един от найавторитетните и заможни граждани на Браила. През 1850 г. се ражда дъщеря му Матилда, на която се пада честта да влезе и остане в нашата история като първата българска актриса.

Звездният миг на Матилда Попович и навярно най-паметният и славен ден в живота й е празникът на светите братя Кирил и Методий на 11 май 1868 г. в Браила. Специално за отбелязването на паметта на славянските равноапостоли родоначалникът на българския театър Добри Войников написал драмата „Покръщение на Преславский двор" в четири действия, „с пеяния и осем зрелища". През 1866 г. Войниковата българска театрална трупа, наречена „Общонародно браилско театро", вече била представила с огромен успех две творби на своя ръководител: „Стоян войвода" и „Райна княгиня". С тези си творби Д. Войников се изявява като своего рода Отец Паисий на българския театър, защото за първи път извежда на сцената далечното и славно наше минало и така го популяризира пред твърде широка публика.

В Браила по онова време са живеели около хиляда български семейства и, както е било обичайно тогава, мнозинството техни представители са взимали твърде присърце подготовката на всяко ново представление. Особено големи били емоциите и еуфорията в града в очакване на „Покръщение"-то. Както пише Захарий Стоянов: „Българската колония шавала, като че се приготовлявала не за представление, а за действителност, да посрещне самого царя Бориса. Репетиции, готвене на дрехи, на оръжие и други потребни декорации.продавания билети, разисквания кому каква е униформата и какво са говорили власите, гърците и евреите били въпроси текущи. Няколко деня до представлението актьорите демонстрирали по улиците „къщите и кафенетата, отдавна се именували с имената на действующите лица от драмата, всеки ги сочел с пръст, завиждал им на славата". „Аристократическата" (по думите на Захарий Стоянов) фамилия Попович също активно съдействала за успеха на предстоящото представление, като Васил Попович (брат на Костаки и чичо на Матилда) по указания на Войников се занимавал с подготовката на театралния декор...

Имало обаче един проблем, който не впечатлявал никого в поробена България, но в свободна Румъния вече предизвиквал насмешка, макар и не сред българите там. Този проблем бил, че и женските роли в българското „театро" се изпъпнявали от мъже...Нищо не било в състояние да склони някоя българка, макар и родена и отраснала в свободна страна, да се появи на театралната сцена. Жена на сцената това и сред българската емиграция в нейния най-важен културен център Браила се тълкувало като петно върху женската чест и върху цялата фамилия...

И преди първата си постановка в Браила, и преди втората (споменатите две през 1866 г), и сега (през 1868 г.) преди третата Д. Войников напразно убеждавал благопристойните българки (и още повече родителите им) да приемат някоя женска роля... Без никакви жени преминават пиесите „Стоян войвода" и „Райна княгиня". Така се очертава да бъде и с „Покръщение"-то, а да продължава това в една много поцивилизована от Османската империя страна (каквато е Румъния) е било вече немислимо. Това би подронило авторитета на българската трупа и вече би я направило за смях пред небългарите в Браила...

И точно в този момент, когато Войников усилено репетира третата си историческа пиеса и се чуди и мае кому да повери женските роли, като т.нар. „деус екс махина" („богът от машината") от древногръцката драма се проявява ямболецът Костаки Попович. Глава на една тежка браилска фамилия, той пръв сред всички българи намира в себе си куража да вдигне дотогавашната забрана пред излизането на българка на сцена, като разрешава на дъщеря си Матилда да изиграе някоя женска роля в „Покръщение"-то.

Красивата и твърде независима (с други думи еманципирана) 18-годишна девойка от ямболски род Матипда Попович получава от Д. Войников (който може да е бил и неин главен учител в Браилското българско училище) ролята на Ирина, сестра на цар (така е в пиесата) Борис Покръстителя. От историята се знае, че княз Борисовата сестра била пленена от византийците и отведена в императорските палати, където била покръстена. „Когато се върна - четем в български източник от XIV в., - (тя) не преставаше да поучава своя брат във вярата Христова, докато го покръсти.”

Освен че сама се престрашава да излезе пред публика в онова все още консервативно-патриархално, но най-българско време, Матилда увлича след себе си и своята приятелка Александрина Радионова Запрянова. Тази девойка, която също е с ямболски корени, получава ролята на царица Мария. Царят се играе от Бойко Нешев - участник в Българската легия, четник на Панайот Хитов и приятел на Ботев. В ролята на светите братя Кирил и Методий се изявяват Васил Друмев и самият Войников. А в езическия жрец и яростен противник на Покръстването Светолид се превъплътил 20-годишният младеж с коси до раменете (като старите български войводи) Христо Ботйов Петков! Междувпрочем, именно за представлението на „Покръщение"-то е издаден и първият български театрален афиш...

На 11 май 1868 г. залата на театъра на Йонис Ралис в Браила побирала (според израза на Захарий Стоянов) „всичко, щото е българско". Присъствали и много гърци и власи, както и представители на властта. За дългоочакваното представление Захарий Стоянов пише: „Харесало се на чуждите, а за българите не иска и дума: те хвърчали по седмото небе... "В самата пиеса се изпълнявали и песни под съпровод на цигулка и клавесин, а в паузите оркестърът на чехите Петрак и Клементис свирел музикални разработки на български мелодии. Така представлението станало още поизискано. Самодейците на Войников били възнаградени за огнената си игра с овации, цветя и сълзи от запленените и очаровани зрители, а Матилда и Александрина били окичени със специални венци. Разтърсена и възхитена била публиката и от сценичното превъплъщение на артистичния дългокос младеж Христо Ботев...

На 13 май 1868 г. в Браилския български вестник „Дунавска зора" вече се чете следният отзив: .Българското театро този път се представи с всичкото великолепие, за което всякой българин има право да се гордее като за един триумф!... Как е възможно да не тупа от радост българското сърце... в българското театро, дето... светлина народна бляскаше... дори до сцената театрална, която се украсяваше от две зори народни девици. Първовидно (първокачествено) наистина зрелище. Камък безценен. Изобилно съкровище народно."

Много оригинално реагира на изгледаното представление твърде впечатленият млад поет Димитър Великсин, който явно веднага след свършването му сън не спи, докато не написва един сонет. Той излиза в същия брой на „Дунавска зора" от 13 май 1868 г. От дългото заглавие на сонета се вижда, че този път музата на Великсин несъмнено е... 18годишна ямболка по род, защото четем: „Сонет за девица Матилда К. Попович (При случая на народното театрално представление на 11 мая 1868 г, дадено в полза на тукашното българско училище и на което Тя благородно благоизволи да участвува)”. Сонетът е твърде трудна поетична форма и за първи път в българската поезия се разработва именно от Великсин. Дори нищо чудно, ако сонетът за Матилда Попович е изобщо първият български сонет. Във всеки случай сигурно е, че е един от най-първите.

Матилда вдъхновява и още един млад български творец от Браила музиканта и композитора Изидор Михаилиди, който й посвещава музикалната си пиеса „Матилда полка".

Все със същия триумфален успех (но вече без участието на Ботев) Матилда играе Ирина в „Покръщение"-то и през 1869 г. Под влияние на тази пиеса може би най-известният ни възрожденски художник Николай Павлович създава картините си „Покръстването на Преславский двор" и „Цар Борис I усмирява разбунтувалите се боляри".

Без съмнение и Матилда Попович има немалка заслуга 20 години след историческия 11 май 1868 г. пестеливият на похвали Захарий Стоянов да направи следната оценка:

„ Тия представления на пиесите като... „Покръщение на българите"... бяха действителна народна школа в тях времена. Тяхната полза ще да бъде констатирана от всекиго повествувател на тая епоха (Българското Възраждане)."