СТЕПЕНИТЕ НА ПОСВЕЩЕНИЕТО

4. СТЕПЕНИТЕ НА ПОСВЕЩЕНИЕТО

Зад тези розеннкройцерски степени ­ с «Химичната сватба» ние още се намираме на прага на новата епоха от развитието на съзнанието ­ още чувстваме, отчасти доста силно, в нюансите на настроението да просветват по­ранните форми на християнското посвещение. Така например сцената с бръснарите (през втория ден) напомня на бичуването, подиграването (четвъртия ден) и изпълнението на присъдите (третия ден), на поставянето на трънния венец, обезглавяването през четвъртия ден ­ на разпъването на кръста, погребението (петия ден) ­ на полагането в гроба и човекоосъществяването ­ (шестия и седмия ден) на възкресението.

Розенкройцерските степени на посвещението са в зависимост от определени духовни способности, т.е. с изграждането на седемте същности на човека. Затова не е чудно, че в поредицата от седем дни, се отразява седмочленната природа на човека.
5. ЖИВОТЪТ МЕЖДУ СМЪРТ И НОВО РАЖДАНЕ

Същевременно в поредицата от изживявания в «Химичната сватба» се отразява пътят на развитие, който човешката душа преминава между смъртта и новото раждане и доколкото сънят е едно отражение на смъртта, също и времето между заспиване и събуждане. Това доста добре може да се проследи, ако не до последните подробности, то поне в общи линии. Така първата половина на «Химичната сватба» всъщност протича под знака на пасивността, т.е. присъства мъдростта, докато втората се развива в елемента на активността, т.е. потопена е във волевия елемент. (Сравни «Историческа необходимост и свобода; Съдбовни влияния от света на умрелите», Събр.Съч.­№ 179, 2­ра лекция (Дорнах, 9 Декември 1917):

«И същественото е ­ ... ­ в първата половина на живота между смъртта и едно ново раждане, че развитието повече е изпълнено с мъдрост. Човекът познавателно се задълбочава във връзките, които той отново постепенно изважда от далечното духовно минало. От това, което в Мистериите нарекох «среднощния час на битието», всъщност са издърпани нишките към всички кармически директни и индиректни връзки. После следва преработването. Тогава в човешкия душевен живот настъпва един силов елемент, по­скоро подобен на волята, ­ но само подобен, не еднакъв. Този подобен на волята силов елемент прави човека все по­силен и по­силен. Преди всичко той засилва в него импулсите, които се прибавят като волев елемент, като волеви импулси, силови импулси за познавателното разглеждане на света.»

Също така в първата третина изцяло преобладава имагинативното, през втората третина инспиративното (винаги преведено в езика на имагинацията) и в последната третина интуитивното. До средата на третия ден търсещият духа изживява своите имагинации почти като илюзорни сънища, без да прозре тяхната духовна реалност, след това му просветва духовната светлина (имагинацията на лъва, пред когото се покланя белият еднорог), той се събужда за изживяване на духа чрез инспирацията. Към края на петия ден започва съзнателното участие (интуицията) в духовната дейност, отнасяща се към бъдещето прераждане. (Сравни «Средна Европа между изток и запад», Събр.Съч.­№174­а, 12­та лекция (Мюнхен, 4 Май 1918):

Виждате ли, когато човекът пристъпи портите на смъртта, на първо време при него доста силно е налице имагинативното представяне, един всеобхватен картинен свят имагинативно се разгръща пред него. Аз искам да нарека това едно разгръщане на картинния свят. Втората третина на живота между смъртта и новото раждане е изпълнена предимно с инспирации; инспирациите пристъпват в човешкия живот през втората третина на живота му между смъртта и едно ново раждане. А интуициите през последната третина. Интуициите се състоят в това, че човек със своето себе, със своята душевност се пренася в другите същества, а краят на тези интуииции се състои в това, той да се пренесе във физическото тяло. Това себе­пренасяне във физическото тяло чрез раждането е просто продължение на предимно интуитивния живот през последната третина между смъртта и новото раждане.»

В «Химичната сватба» много добре може да се проследи това развитие на съзнанието.

Постепенно илюзорната имагинация избледнява с това, че тя вътрешно се просветлява от инспирацията. Така първият, вторият и третият ден завършват с многозначителен сън, но всеки следващ ден сънят става все по­къс и повърхностен; четвъртият ден завършва с безсъние и показва едно изживяване, което се премълчава; петият ден завършва с една разходка в пълна будност, шестият ден с дълбок сън без сънища, докато седмият ден прекъсва и остава като фрагмент. Такива факти, разбира се, не са случайни. ­ Противно на всичко това от недрата на интуицията още при посещението на царските гробове (образът на пажа; сравни Рудолф Щайнер, лекцията за «Химичната сватба», стр. 116) тихо прозвучава активността, тя повторно се появява в смелото запитване за името на девицата Алхимия, и мощно прозвучава на края на четвъртия ден, когато пламъците блуждаят над морето, засилва се при забраненото посещение на гроба на Венера и най­после с пълна сила се разгръща в заниманията в кулата през петия, шестия ден и до края. Причисляването на единичните събития към сферите, както те от една страна са представени в «Теософия» и «Тайната наука» и от друга страна в цикъла «Животът между смъртта и новото раждане в съотношение с космическите събития», не навсякъде може отчетливо да се констатира. Но има достатъчно опорни точки, които дават възможност да се открият поне едрите линии. Първите дни до фонтана с лъва (третия ден) описват изпитанията на един посветен в душевния свят, т.е в сферите на Луната, Меркурий и Венера. Фонтанът с лъва сам въвежда в Слънчевия регион в по­широк смисъл и с това ­ в долния слой на духовния свят, в който се разиграват по­нататъшните събития до края на «Химичната сватба». Четенето в хрониката Акаша става в Марсовата сфера, докато представянето и обезглавяването на царете, както и драмата, се разиграват в Слънчевия замък, т.е в Слънчевия регион. Морското пътуване през петия ден насочва към Юпитер, докато работата в кулата към Сатурн, значи отговаря на средата на световната нощ, към което насочва споменатата звездна констелация в края на петия ден. С морското пътуване през седмия ден набързо се преминава обратно през планетната поредица до Слънчевата сфера, където разказът се прекъсва, понеже се прекъсва духовното съзнание на изживяващия.

Така се получава показаната на страница 181 обобщаваща събитията на «Химичната сватба» диаграма, която същевременно много добре изобразява нейната композиция.

Най­вътрешната мистерия:

жертвена смърт

драмата

IV ден

III ден V ден

лъва: втората врата жертвата на птицата Феникс

изпитания II ­ индивидуални работа в кулата II

II ден VI ден

тръгване завръщане

подготовка пазене на портата

призвание освобождаване

I ден VII ден

ИМАГИНАЦИЯ ИНСПИРАЦИЯ ИНТУИЦИЯ
Не по­малко е от значение, че също един така важен факт като празният световен трон на Христос и заетият от Луцифер (сравни «Животът между смъртта и новото раждане, Събр.Съч.­№ 141, 2­ра лекция (Берлин, 20 Ноември 1912), и «Окултните изследвания върху живота между смъртта и новото раждане», Събр.Съч.­№140 (Щутгарт, 17 Февруари 1913), може да се узнае и от «Химичната сватба». Първият ни се явява през третия ден в Слънчевата сфера във величествената имагинация на фонтана с лъва (лъвът на Юда, сравни «Апокалипсиса», глава 5,5) на когото се покланя белият еднорог (пречистеното етерно тяло) и на когото белият гълъб (Светият Дух) донася жизнената храна (маслиненото клонче). Същата картина се повтаря, леко променена през четвъртия ден, където лъвът държи пред себе си онази табела, чийто многозначителен надпис насочва към Хермес­Инициатор. Другият световен трон се появява през петия ден с картината на Венериния извор, под който почива майката на Купидон (Купидон = Луцифер), т.е. мая, илюзията на света.
6. ПОДРОБНОСТИ

Когато така се разгледа вътрешната и външната структура на «Химичната сватба», възможно е, и е особено привличащо, да се изтъкнат още редица важни подробности. При това се вижда плодоносността на антропософската мъдрост, която дължим на Рудолф Щайнер.

Най­напред е важно да установим, че всички изживявания са представени със средствата на имагинацията. Това, което като инспирация се различава от този начин на изразяване, се появява под формата на подарените монети, надписите и разговорите.

Първият ден довежда подготовката във физическото тяло до своя край, понеже преди седем години на търсача на духа вече му е дадено обещанието. С «прозрението» се описва едно изживяване, спечелено по пътя на познанието, което Рудолф Щайнер описва в «Мистерии на Изтока и на християнството», Събр.Съч.­№144, 1­ва лекция (Берлин, 3 Февруари 1913) по следния начин:

«Тази интензивност на съзнанието ­ ти виждаш извън всяко физическо изживяване ­ фактически се изгражда чак при инициацията. Това ще рече, при издигането във висшите светове идва моментът, когато човек застава пред своето физическо тяло, чиито ръце обаче в будно състояние може да движи, с чиито крака човек може да крачи, чиито колена може да прегъне, чиито клепачи може да движи нагоре и надолу, и т.н. ­ докато сега човек усеща цялото физическо тяло, като че ли се е вцепенило, като че ли не му е възможно да повдигне клепачите, да раздвижи ръцете и краката, и т.н.. По­нататък настъпва моментът, когато човек знае: това физическо тяло има очи, но сега те не му служат, за да вижда каквото и да било и т.н.. От една страна всички неща стават прозрачни, ­ а от друга страна става напълно невъзможно човек изобщо да се доближи до тях с обикновените познати досега средства.»

Тълкуването, което Рудолф Щайнер дава на седемте тежести като седемте свободни изкуства на Средновековието в известна степен може да предизвиква учудване. Може би тълкуването на Р. Кинаст като седем основни добродетели (със съответните пороци като противоположности) е по­близко до едно тълкуване на разума (1. Fides = вярност/невярност, 2. Pudicitia = благочестивост/разврат, 3. Patientia= нежност, търпение/нетърпение, гняв; 4. Humilitas = смирение/високомерие, 5. Sobrietas = трезвост/лакомство; 6. Operacio = трудолюбие/безделие, стистнатост; 7. Concordia = единство, миролюбивост/раздор)^* Противно на д­р Т. Маурер (сравни Гьотеанум, 15­та годишнина, №10, стр. 74) ни се струва, че двата начина на разглеждане са в съгласие помежду си и взаимно се допълват, понеже при седемте свободни изкуства не се касае за едно външно знание, а за духовни плодове; така моралното тълкуване не е толкова погрешно, макар и да е твърде ограничено. Че при тежестите в дълбокия смисъл на думата се касае за нещо морално, става ясно, защото търсачът на духа се въздържа да се похвали, за да не сгреши относно 4­тата тежест (смиреност). Много поучително и важно е възклицанието: «Той е», което прозвучава, когато братът издържа изпита по­достойно от всички останали. С това се иска да се подчертае, че този е единственият инкарниран измежду всички останали «мъртви», които са се явили за изпита, който е издържал тежестите и който, и иначе като посветен, заема едно съвсем особено положение. В същата посока насочват и другите знаци, например отличното слово на старата жена в кулата от първия ден, приветствието на втория пазач на портата, «Нека ми е добре дошъл с Бога, човекът, когото отдавна исках да видя!» ­ След изпълняването на присъдите, като една мощна празнична пауза се появява имагинацията на фонтана с лъва, чието духовно съдържание първоначално изглежда, че лесно се разбира; в течение на нашата вътрешна работа обаче то придобива все по­могъща дълбочина и многостранно значение. Тук пред себе си имаме една от централните имагинации на «Химичната сватба», която може да стане извор на неизчерпаеми духовни изживявания за медитиращата душа. Когато лъвът счупва меча и го хвърля да потъне в извора и след това поглъща палмовото клонче, в това имагинативно се изразява духовната ситуация на онзи преход на епохата (преминаването от Марс към Меркурий, съответно Хермес), т.е. моментът, когато епохата на съзнателната душа сменя епохата на разбиращата душа, така че онази жертва на Буда, извършена на Марс (през 1600; «Химичната сватба» е написана 1603!) е станала необходима, което Християн Розенкройц сам е разпоредил (виж «Езотеричното християнство и духовното ръководство на човечеството» Събр.Съч.­№­130, 19­та лекция Хамбург 17 Юни 1912, 20­та лекция, Нойшател 18 Декември 1912 б.пр..)

Преобразеното просветлено астрално тяло може да чете тайните на хрониката Акаша. Гробовете на царете и библиотеката говорят за едно царство на създаденото, лабораториите и небесният глобус, за бъдещото. Тук се намира и праобразът на собствената индивидуалност и то във връзка с народността, което не е без дълбоко значение. ­ Разговорът по време на вечерята по най­хубавия начин илюстрира често споменавания от Рудолф Щайнер факт, че земното мислене изцяло трябва да се преобрази и разшири в духовния свят. ­ Разрешаването на загадката с името Алхимия е лесно, когато се допусне, че е налице печатна грешка (вместо сумата 55, би трябвало да е 56), което от страна на автора сигурно е преднамерено. ­ Празникът при окачването на тежестите още веднъж подчертава духовното значение на тежестите, като техните представители, между тях херцогинята (Теология = Фидес или Пиета) влизат в същата подредба по ранг. Разбираемо е, че Теология оставя Алхимия да я замести в низшата работа по окачването.

Четвъртият ден повтаря имагинацията на лъвския извор, обогатена с дълбокомисления надпис със странните знаци, който Р. Кинаст чете като годишното число 1378, т.е. рождената година на Християн Розенкройц. Какво иска да покаже това годишно число в тази взаимовръзка е трудно да се прозре. Но общият смисъл на надписа се разбира. Под името Хермес се крие Христовата същност. ­ След като душите са се подкрепили за следващите изпити с едно питие от този извор, ги представят на царете. Че първо се вижда само една двойка, очевидно средната, веднага след това обаче три, отговаря на едно познато явление в духовния свят, където нещо просто, единично по­късно се оказва като една съвкупност пред един узрял поглед.

В своята статия за «Химичната сватба» Рудолф Щайнер дава едно обяснение за тези царе, което още по­точно може да се изясни, когато се прочетат неговите по­късни цикли и лекции. Те отговарят на човешките съставни същности, които се разбират макрокосмически, като се изхожда от еволюцията. Старият цар репрезентира Сатурновите сили, черният ­ Лунните сили, а младият, средният ­ Слънчевите сили в човека; техните съпруги насочват към съответните бъдещи Земни прераждания. Мавърът, който извършва обезглавяването, е картина на Земното съзнание, на низшия Аз. В кръга на старците около царския трон виждаме 24­те най­стари познати от Апокалипсиса, т.е. Зодиака. Символите на олтарчето пък ясно се отнасят към човешките съставни същности, разгледани микрокосмически, което и по­късно се показва чрез това, че Феникс като седмата се въвежда в кръга. ­ Следва онова изключително интересно място, където става въпрос за чудните картини с «вокална музика». Под това се разбират праобразите на живота, за които Рудолф Щайнер с подобни изрази говори в своята «Теософия» Събр.Съч.­№ 9 (глава: Духовното царство).

Преди да се извърши величествената световна жертва, пристъпва своеобразната, разкошна имагинативна драма, ­ така би трябвало да се преведе думата «комедия», както някога се е употребявала, ­ в която ние можем да видим вид ретроспективно спомняне на предишни превъплъщения на търсача на духа, но без индивидуални подробности. За значението на такова ретроспективно разглеждане на предишните събития във връзка с духовното изживяване след смъртта Рудолф Щайнер изчерпателно говори, например в цикъла «За инициацията. За вечността и момента. За духовната светлина и жизнения мрак.», Събр.Съч.­№ 138, 4­та лекция (Мюнхен, 28 Август 1912), и «Тайните на прага», Събр.Съч.­№ 147, освен това в своята лекция за «Химичната сватба», стр. 152­53. ­ Би било прекалено смело, да се приемат седемте акта като седем предишни прераждания на Християн Розенкройц, за когото става въпрос, под образа на брата. По­скоро се отнася за едно съвсем общо, почти алегорично общо представяне на съдбите на човешката душа през нейното преминаване през 12­те области на Зодиака, докато се превърне в Христова годеница. Тук прозира средновековната представа на църквата като годеница на Христос, както и някои исторически загатвания, например за Реформацията.

Укрепнал в своето съзнание чрез тази драма, търсачът на духа разтърсен преживява обезглавяването на царете, чрез което му се разкрива най­дълбоката световна тайна как жертвената смърт неразривно е свързана с вечната същност на човека. Как това събитие се изживява в духовния свят от ясновиждащия, узнаваме от Рудолф Щайнер в цикъла «Животът между смъртта и новото раждане в съотношение с космическите факти», Събр.Съч.­№141, 8­ма лекция (Берлин, 11 Февруари 1913):

«Най­значителният момент между смъртта и новото раждане за ясновиждащия всъщност е тогава, когато човекът престане да се занимава само със своя последен живот и започне да гледа към бъдещето. Впечатлението, което ясновиждащият получава, когато наблюдава една такава душа при нейното преминаване между смъртта и новото раждане, където душата започва да се вживява в ставащото, е затова така разтърсващо, понеже душата, която изживява този момент сама усеща това значително разтърсване. Това може да се сравни само с настъпването на смъртта тук във физическия живот. Когато във физическия живот настъпи смъртта, тогава се преминава от живота в битието; там се преминава ( макар, че не е точно означено, понеже не може напълно точно да се означи) от нещо, което е във взаимна връзка с един по­рано приключил живот, към едно бъдеще, към едно възникване. Човек среща това, което един напълно нов живот носи в себе си в зародишно състояние: това е противоположният момент на смъртта. Това е нещо невероятно значително.»

Имат се предвид седемте пламъка, които плуват над океана с планетните кораби. (сравни например също и «За смъртта», сравни бележката на стр. 185, където се говори за пламъците.)

След привидното погребение със седем планетни кораба, символично представени чрез регулярните тела, цялото общество пътува в океана (региона на Юпитер), където е подготвен разкошен прием от сирени, нимфи, и морски богини. Тази сцена извънредно силно напомня на класическата Валпургиева нощ в Гьотевия «Фауст». В края на краищата бива достигната кулата на Олимп (сферата на Сатурн, въздушната област) и в избата адептите извършват подготвителните работи за идващия шести ден.

Това слизане, най­малкото до Слънчевата сфера, става през седмия, последния ден; Това което остава трябва да си го представим; на липсващите страници би стояло как при посветения се преобразува духовното съзнание. ­ Само фактически правилно е описано избързването на царя (сравни «Духовната наука като жизнено съкровище», Събр.Съч.­№ 63, 10­та лекция (Берлин, 19 Март 1914); братът го последва по­бавно чак по­късно, придружаван от дванадесет кораба, които представят силите на Зодиака. Той сам пътува във Везни, знака на вътрешното равновесие. След пресичането на океана (Юпитер) той бива посрещнат с много радост от самия цар, който пътува насреща му, а старецът от кулата предава за съхранение в ръцете на Купидон едно тайнствено ковчеже, което несъзнателно за брата съдържа жизнения плод от предишните му прераждания, който някога се е отделил от него. (Сравни «Вътрешната същност на човека и живота между смъртта и новото раждане», Събр.Съч.­№ 153, 6­та лекция (Виена 14 Април 1914):

«И дълго време преди човек да се насочи надолу към този Земен живот, той си изгражда един духовно­етерен праобраз от духовния свят, чиито сили носи в себе си, които биха могли да се нарекат духовно­магнетични сили, които привличат човека към една родителска двойка, за която чувстваме, че ни дава наследствени качества, за да можем да навлезем в един нов Земен живот. ­ Аз вече споменах, че нормалното време е тогава, когато ние имаме чувството, че се сливаме с това, което се е отделило от нас като жизнения плод от последния ни земен живот.»

Той отново достига до континенталната област (Марс) и сам (духът­себе) язди отстрани на царя (човекът­дух) заедно със стария господин (Христос като дух­живот) обратно към Слънчевия дворец.

И ето че, предизвикано от пазача на портата, настъпва онова душевно вълнение, което обхваща човека преди всяка нова инкарнация и в цикъла: Вътрешната същност на човека и животът между смъртта и новото раждане», Събр.Съч.­№ 153, 2­ра лекция (Виена, 10 Април 1914), Рудолф Щайнер го характеризира по следния начин:

«Всеки път, преди да тръгнем към едно Земно въплъщение, към нас пристъпва изкушението да останем в духовния свят, да се слеем с духа и по­нататък да се развиваме с това, което вече е налице, което сега напълно е обожествено и да се откажем от това, което като човек още повече можем да постигнем в посоката на далечния религиозен идеал на божествено­духовния свят. Пристъпва изкушението да станем нерелигиозни за духовното царство.­ Това изкушение затова се приближава толкова близо до нас, защото в никой друг момент от човешкото развитие Луцифер няма по­голяма мощ върху човека, отколкото в този момент, когато той му нашепва: Използвай сега сгодния случай, ти можеш да останеш в духа, ти можеш да преведеш в духовната светлина всичко, което досега си постигнал! ­ И Луцифер се опитва да накара душата колкото е възможно повече да забрави това, което е налице като способности, което се намира в далечния храм на далечния бряг на времевото битие.»

Освен това:

«И резултатът от тази борба е, че праобразът, който човекът си е изградил от своето Земно съществуване, бива прехвърлен от времето в пространството и магнетично бива привлечен в пространственото битие. Това е също моментът, когато онова магнетично привличане се появява чрез родителската двойка, където човекът бива преместен в сферата на пространството, става сроден с пространствената сфера. Чрез това обаче се прикрива всичко онова, което се намира около човека и е можело да го изкуши да остане само в духовния свят. И това прикриване се изразява с неговото обгръщане от плътта.»

Сравни също «Историческа необходимост и свобода, Съдбовни влияния из света на мъртвите«, Събр.Съч.­№ 179, 2­ра лекция, Дорнах, 9 Декември 1917.)

Душата на брата със всички средства търси да избегне слизането в Земния свят, но накрая се предава на неизбежното ­ и с това текстът прекъсва.