ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА — 35

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА — 35

Каква ужасяваща бездна от зло се беше струпала около семейството на Иаков, без да е било осъждано това зло и преди душата на Иаков да е била разбудена от този зов : „Иди във Ветил !“ Не в Сихем и не всред неговата издъно пропита с нечисти неща атмосфера Иаков би могъл да открие цялото туй зло и да разпознае неговия истински характер. Но от мига, в който Бог го призовава да отиде във Ветил : „рече Иаков на домашните си и на всички, които бяха с него : Изхвърлете чуждите богове, които се намират у вас, очистете се, променете дрехите си, да станем и да отидем във Ветил ; Там ще съградя жертвеник на Бога, който ме чу в деня на моята неволя и беше с мене, (и ме пази) в пътя, по който ходих“ (35:2, 3).

Самото споменаване на Дома Божий кара да вибрира една струна в душата на Патриарха. И в едно единствено мигновение кара да премине пред очите му историята на онези негови двадсет години, изпълнени с превратности. Не в Сихем, а във Ветил се случва това, че той разбира що е Бог. Ето защо за него става необходимост да се възвърне във Ветил и да издигне там жертвеник, нов олтар, но вече върху съвсем различен принцип и назоваван с друго име, не като на онзи жертвен олтар от Сихем, тъй като последният беше свързан с всякакви омърсявания и идолопоклонничества.

Иаков можеше да говори за Бога — „Бог, Богът на Израел“ всред всякаква среда, несъвместима със светостта на Домът Божий. З а нас е важно добре да схванем и разберем това ! Нищо друго не би могло да ни поддържа, така решително и мъдро, по пътя ни за отхвърляне и отделяне от злото, освен осъзнаването на туй, що е Светостта на Дома Божий, както и разбирането на онова, що Нему подобава. Ако аз не гледам към Бога, а имам предвид само себе си, то никога не бих могъл да притежавам цялостно и Божествено разбиране за всичко онова, което произтича от точната оценка на съществуващото съотношение между Господ Бог и Неговия Дом.

Има хора, които не отдават особено значение да бъдат свързвани с онова, което те придават на онова що е нечисто в Богуслужението на практика, стига само самите те да бъдат прями и искрени по сърце в своите отношения. Казано другояче, те си вярват че могат да отдават служение и обожание на Бога в Сихем, мислейки си, че жертвеният олтар, назоваван „Бог, Богът на Израел“ е също така възвишен и годен, както и онзи, назована с името „Бог на Ветил“. Но именно това тук е достойна за оплакване грешка, и духовно просветеният читател още веднага ще открие огромната разлика на духа и морала, която съществува между състоянието на Иаков в Сихем и при състоянието на душата му във Ветил ; тогава, същата разлика съществува и между двата жертвени олтара.

Възгледите ни по отношени на култа, на духовното служение, по необходимост ще са в зависимост от духовното ни състояние. И това служение ще бъде бедно и стеснено, или пък духовно, разумно и възвишено, пропорционално на начина, по който ще сме съумяли да разберем характера на Бога, както и какви трябва да бъдат нашите отношения спрямо Него при свързването ни с Бога.

Названието, което даваме на нашия жертвен олтар, характера на култа и служението Богу, и едното и другото, изразяват една и съща духовна мисъл. Служението, култът, отдаван на Бога на Ветил е по-възвишен, отколкото онзи, отдаван на Бога на Израел ; защото първият е свързан с по-възвисена мисъл за Господа Бога, отколкото тази при вторият, при който Бог вместо да бъде признаван и познаван като Господ Бог на Своя Дом, изглежда като Бог само на един индивид, на отделния човек. Не ще и съмнение, че подобно назоваване като това „Бог на Израел“ е израз на чудовното Божие милосърдие и благодат. И блаженна е всяка душа, тя може да се чувствува щастлива, защото е узнала характера на Бога, на Този Бог, който се свързва поотделно с всеки един от камъните на Своя Дом, с всеки един от членовете на Своето тяло. Всеки камък от сградата на Божия Дом е „камък жив“ (1 Петър 2:5), тъй като той е свързан с „Живия Бог“ (Матея 16:16) ; последством силата на „Духа на живота“ (Римлияни 8:2) той пребивава в общение, свързан е с „Живия Бог“. Но колкото вярно и утешаващо да е всичко, Бог, въпреки това, е Бог на Своя Собствен Дом, на Собственото си Обиталище, и когато притежаваме едно по-развито духовно съзнание, което ни научава да виждаме в Бога „Богът на Неговия Дом“, тогава цялостното ни служение, целият култ ще получи по-възвишен характер.

Призивът отправен към Иаков да се възвърне във Ветил, съдържа в себе си и още нещо. Бог му казва : „Стани, та иди във Ветил, и живей там, и съгради там жертвеник Богу, който ти се яви, когато ти бягаше от лицето на брата си Исава“ (35:1). Често пъти за нас е добре да си припомняме това, какви сме били ние в епохата от нашия живот, чувствувайки се пренебрегнати и отхвърляни до последното стъпало. Така и Самуел припомня на Саула времето, в които „не беше ли ти малък в своите очи“ (1 Царства 15:17) Така и всеки от нас, ние също често имаме нужда да ни се припомня за времето, в което сме били „малки в собствените си очи“, защото точно тогава, когато сме „малки в собствените си очи“ нашето сърце действително се уповава на Бога. По-сетне, ние започваме да си вярваме, че сме станали „нещо си“, и тогава Господ Бог ще трябва наново да ни накара да усетим нашето нищожество.

В началото на нашето служебно поприще, или на нашето свидетелствуване, какви ли не само чувства изпитва душата ни, усещайки собствената си слабост и неспособност ! И като последствие от това — каква огромна необходимост изпитва тя, да се опре, да се уповава на Бога ! Какви ли не ревностни молитви тя отправя към Него, за да получи сила и помощ ! По-късно, след като сме се отдавали достатъчно дълго на работата си и сме свикнали с нея, ние си създаваме най-доброто мнение за самите себе си, мислим си, че ще можем да напредваме съвсем самостоятелно, или пък най-малко, вече не притежаваме същото чувство за слабост и затова повече не се придържаме към прежната непосредствена зависимост от Бога. И тогава служението ни става скудно, лековато, голословно, лишено от благоговение и сила. То повече не произтича от неизчерпаемия извор на Светия Дух, а иде от собствените ни жалки мисли.

В Стихове 9 до 15, Господ Бог подновява обещанието си спрямо Иаков и наново потвърждава прозвището му на „Княз“, което Той му бе дал, вместо предишното, онова на „Изместващият“, и още веднъж Иаков назовава това място с името „Ветил“.

Стих 18 ни доставя поучителния и интересен пример върху разликата, съществуваща между оценката на вярата и оценката (осъждането) на природата, на света. Природата вижда нещата прз мъглявия облак с който е заобиколена, докато вярата се взира в тях и ги вижда през светлината на Божието присъствие и през Неговите намерения. „И Рахил, когато береше душа, понеже умираше, нарече името му : Бенони. Но баща му го нарече : Вениамин“. Природата го назова „синът на моята мъка“ ; вярата го нарича „синът на десницата ми“ (т.е. — на правдата и на силата). Така бива всякога ! Мислите на природата през всичките времена са се различавали и се различават от тези на вярата и ние пламенно трябва да възжелаваме, сърцата ни да бъдат ръководени изключително от вярата, а не от природните мисли.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
Тази глава съдържа родословието на синовете на Исава, изрежда различните им именувания, както и тези на местата, където са се поселвали и живяли. Ние няма да се спираме върху това и незабавно ще преминем към изучаване на една от най-богатите по съдържание и най-интересни части от Светото Писание.