Лекции държани в различни градове от 1912 до 1913 г

ШЕСТНАДЕСЕТА СКАЗКА

Когато се на­ми­ра­ме тук за­ед­но в на­ши­ят кръ­жо­к, ­въз­мож­но е да го­во­рим вър­ху ня­кои не­ща по­-точ­но от­колко­то то­ва мо­же да ста­не в пуб­лич­ни­те сказ­ки­, ­или в книги. И та­ка днес бих ис­кал да обяс­ня ня­кои неща, ко­ито мо­гат да слу­жат ка­то до­пъл­не­ния на поз­на­ни­ята­, ко­ито са ни из­вес­т­ни от на­ши­те пи­са­ния и цикли.

Можете да си пред­с­та­ви­те­, ­обич­ни при­яте­ли­, че жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не е съ­що та­ка бо­гат и раз­но­об­ра­зен как­то жи­во­та ме- ж­ду раж­да­не­то и смъртта. Така че ви­на­ги­, ко­га­то опис­ва­ме­, как­во ста­ва меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не­, то­ва са са­мо­по­нят­но са­мо час­ти­, са­мо от­дел­ни час­ти на то­зи живот. Днес аз ще за­сег­на по­-мал­ко не­ща­, ко­ито тряб­ва да ос­вет­ля­ват по­-точ­но познанието. Когато он­зи­, който мо­же да виж­да в ду­хов­ни­те све­то­ве­, на­со­чи дейс­т­ви­тел­но пог­лед в он­зи свят, в кой­то чо­ве­кът пре­би­ва­ва меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не­, то­га­ва имен­но от на­ше­то вре­ме се по­лу­ча­ва не­об­хо­ди­мос­т­та от това, ко­ето ние ис­ка­ме тук чрез на­ша­та ду­хов­но­-на­уч­на работа. Чрез то­ва ко­ето мо­же да бъ­де да­де­но на сър­цето и на ду­ша­та на чо­ве­ка чрез ду­хов­но­на­уч­на­та работа.

Ще из­хо­дим от един осо­бен случай. Случили се е нап­ри­мер в ед­но се­мейс­т­во да ум­ре мъ­жъ­т, ­кой­то е обичал из­вън­ред­но мно­го свя­та же­на в жи­во­та­, кой­то е бил ви­на­ги от­да­ден на сво­ето семейство. И ко­га­то той бе по­тър­сен от пог­ле­да на яс­но­ви­де­ца­, той стра­да­ше осо­бе­но мно­го от то­ва­, че на­соч­вай­ки от своя стра­на пог­лед към Земята, не мо­же­ше да на­ме­ри ду­ши­те на сво­ите де­ца­, ду­ша­та на сво­ята лю­би­ма жена. И по на­чи­на по кой­то яс­но­ви­де­цът мо­же да вле­зе във връз­ка с чо­веш­ки­те ду­ши­, да

Човекът кой­то мо­же да бъ­де на­ме­рен по опи­са­ния на­чи­н, ­не се бе­ше ин­те­ре­су­вал за ня­как­ви мис­ли и чувства от­нос­но ду­хов­ния свят. Той ми­на през вра­та­та на смър­т­та­, без да нап­ра­ви да ми­нат тук през ду­ша­та му ня­как­ви мис­ли и чув­с­т­ва от­нос­но ду­хов­ния свят. Така се по­лу­чи­, че то­зи

Не каз­вай­те­, че би би­ло ед­на нес­п­ра­вед­ли­вос­т, ­ко­га­то та­ки­ва ду­ши­, ко­ито мо­же би­, без тях­на ви­на ня­мат ни как­ви ду­хов­ни мис­ли­, ­ос­та­ват не­ви­ди­ми за ду­ши­те ми­на­ли през вра­та­та на смъртта. Ако све­тът би бил ус­т­ро­ен та­ка­, то­га­ва хо­ра­та не би­ха стиг­на­ли ни­ко­га да та­м, ­да се стре­мят към усъвършенствуване. Хората тряб­ва да се на­учат чрез то­ва­, ко­ето им липсва. Една та­ка­ва ду­ша­, ко­ято в жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но ново раж­да­не из­пит­ва стра­да­ние и са­мо­та­, ­ед­на та­ка­ва ду­ша из­пит­ва чрез то­ва под­ти­ка да при­еме ду­хов­ни мисли. Така ние виж­да­ме­, че от та­зи глед­на точ­ка Духовната на­ука е един ези­к, ч­рез кой­то жи­ви­те и мъртви­те се раз­би­рат по­меж­ду си­, ч­рез кой­то те съ­щес­т­ву­ват ед­ни за дру­ги и са въз­п­ри­ема­еми ед­ни за други. И още в дру­го от­но­ше­ние се по­каз­ва­, как­ва ми­сия има Духовната на­ука­, ­от­нос­но пре­одо­ля­ва­не­то про­пас­т­та меж­ду жи­ви­те и мъртвите. Когато чо­веш­ки­те ду­ши ми­на­ват през вра­та­та на смър­т­та­, те нав­ли­зат то­га­ва в един жи­во­т, ­кой­то под­дър­жа връз­ка­та с зе­м­ни­ят жи­вот чрез спо­ме­на за то­ва­, ко­ето е минало. Аз не описвам то­ва ко­ето се на­ми­ра в из­да­де­ни­те ве­че кни­ги­, а не­що до­пъл­ни­тел­но към не- го. Продължително вре­ме след смър­т­та чо­ве­кът има ра­бо­та с то­ва­, че още про­дъл­жа­ва да чув­с­т­ву­ва об­рат­но зем­ния жи­во­т, ­че тряб­ва да от­ви- к­не от коп­не­жа да има ед­но фи­зи­чес­ко тяло. През вре­ме от­вик­ва­не­то чо­век се на­уча­ва да жи­вее като ед­но ду­шев­но­-ду­хов­но същество. Нека си пред­с­та­вим мно­го жи­во­, как то­ва се пред­с­та­вя на яс­но­ви­де­ца изследова- тел. Първо ду­ша­та има ед­на връз­ка са­мо с то­ва­, как­во­то е би­ла тя са­ма­та­, тя гле­да своя соб­с­т­вен вът­ре­шен жи­во­т, ­кой­то е про­те­къл в мис­ли пред­с­та­ви и т.н. Тя си спом­ня за от­но­ше­ни­ята ко­ито е има­ла с дру­ги­те хора. Обаче ко­га­то ду­ша­та ис­ка да гле­да до­лу на Земята, тогава се пред­ла­га един осо­бен изглед. Тя има под­ти­ка да гле­да на­до­лу на Земята. То­зи под­тик да си спом­ни за Земята ос­та­ва през це­лия жи­вот меж­ду смър-­

Следователно из­вес­т­но вре­ме след смър­т­та чо­ве­кът още е свър­зан не­пос­ред­с­т­ве­но със земята. След то­ва оба­че той тряб­ва да се врас­т­не в ду­хов­ния свя­т, т­ряб­ва да ста­не граж­да­нин на ду­хов­ния свят. За то­ва той тряб­ва да бъ­де под­гот­ве­н, т­ряб­ва да има въз­п­ри­ем­чи­вост и раз­би­ра­не за ду­хов­ния свят. Тогава ид­ва нап­ример вре­ме­, ко­га­то за ду­шев­но­то из­с­ле- д­ва­не­, ко­га­то би­ват наб­лю­да­ва­ни мър­т­ви­те­, се явя­ва ед­на го­ля­ма раз ли­ка меж­ду та­ки­ва ду­ши­, ко­ито тук на Земята са има­ли и раз­ви­ва­ли мо­рал­ни нас­т­ро­ения и чув­с­т­ва и та­кива ко­ито са жи­ве­ли тук на Земята без мо­рал­ни чувства. Когато чо­век не е раз­вил тук ни­как­ви мо­рал­ни чув­с­т­ва­, той ще бъ­де то­га­ва ка­то един от­шел­ни­к, ­ка­то един изо­ли­ран самотник. Той не ще мо­же да на­ме­ри пъ­тя до дру­ги­те хо­ра на­ми­ра­щи се в ду­хов­ния свя­т, а съ­що и до Съществата на вис­ши­те йерархии. Съзнани­ето на чо­ве­ка ни­ко­га не угас­ва­, ­оба­че то­ва ко­ето жи­вее то­га­ва в чо­ве­ка е чув­с­т­во­то на самотност. Възможността да се жи­вее за­ед­но с дру­ги­те съ­щес­т­ва оп­ре­де­ле­но врем след смър­т­та - то­ва на­ри­ча­ме време на пла­не­та­та Мер- курий - се до­би­ва от чо­ве­ка чрез мо­рал­ния живот. Така че мо­жем да ка- же: Как чо­векът е жи­вял тук на Земята, това съз­да­ва при­чи­на­та­, да­ли във вре­ме­то на Меркурий той ще жи­вее в ед­на ужас­на са­мот­нос­т, ­или ще на­ме­ри дос­тъп до дру­ги чо­веш­ки ду­ши­, ­или съ­щес­т­ва на вис­шия свят и ще се свър­же с тях. След то­ва по­-къс­но ид­ва вре­ме­то­, за ко­ето чо­ве­кът тря- б­ва да бъ­де под­гот­вен по друг на­чин и в ко­ето той от­но­во би се осъ­дил на са­мот­нос­т, ­ако тук на Земята не би раз­вил ре­ли­ги­оз­ни чувства. Това вре­ме се на­ри­ча вре­ме на пла­не­та­та Венера. Онзи, който не е раз­вил в се­бе си ре­ли­ги­оз­ни чув­с­т­ва­, се чувству­ва сляп и глух по от­но­ше­ние на то­ва­, ко­ето е око­ло него.

След то­ва ид­ва вре­ме­то­, за ко­ето чо­ве­къ­т, ­за да не ос­та­не не­въз­п­ри­ем­чив за оп­ре­де­ле­ни Същество на висшия свят тряб­ва да има ка­то под­го­тов­ка ед­но пъл­но раз­би­ра­не за всич­ки религии. Това е вре­ме­то на Слънцето. За не­го чо­ве­кът би­ва под­гот­вен тук на Земята чрез ед­но раз­би­ра­не за всич­ко чо­веш­ко­, за раз­лич­ни­те ре­ли­ги­оз­ни изповедания. В древ­ни вре­ме­на за вре­ме­то на Слънцето бе­ше дос­та­тъч­но­, ­ако един чо­век имаше нап­ри­мер ре­ли­ги­ята на Брахма, друг ре­ли­ги­ята на Лао дзе и т.н. Сега оба­че ко­га­то са се раз­ви­ли вре­мена­та­, хо­ра­та сто­ят чрез раз­лич­ни­те из­по­ве­да­ния един сре­щу друг и та­ки­ва хо­ра не мо­гат да из­ми­нат по един пра­ви­лен на­чин вре­ме­то на Слънцето. За цел­та е не­об­хо­ди­мо ду­хов­но чувствуване. Това вре­ме на Слънцето, през ко­ето чо­ве­кът ми­на­ва меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не е та­ко­ва­, че чо­век чув­с­т­ву­ва­, че е вля­зъл в един свят, в кой­то спо­ред не­го­ва­та под­го­тов­ка­, ­ед­но оп­ре­де­ле­но мяс­то се явя­ва праз­но­, ­или не. Ако ис­ка­ме да раз­бе­ре­м, б­ла­го­да­ре­ние на как­во ние не го виж­да­ме праз­но­, т­ряб­ва да раз­бе­рем Тайната на Голгота. В Христовия Импулс се крие въз­мож­нос­т­та да раз­би­ра­ме вся­ко чо­веш­ко
чувствуване.

Християнството е ве­че ед­на об­ща религия. Християнството не е ед­на пле­мен­на­, ра­со­ва­, ­или на­ци­онал­на ре­ли­ги­я­, как­то ин­дийс­ка­та ре­ли­ги­я­, ­или дру­ги на­ци­онал­ни религии. Ако сред­но­-­ев­ро­пейс­ки­те на­ро­ди би­ха за­па­зи­ли тех­ни­те пле­мен­ни ре­ли­ги­и­, ние днес още бих­ме има­ли ед­но слу­же­не на Вотан, едно слу­же­не на Тор и т.н. Обаче сред­но­-­ев­ро­пейс­ки­те на­ро­ди при­еха хрис­ти­ян­с­ко­то изповедание. Но чо­век не е хрис­тиянин в ис­тин­с­кия сми­съл на ду­ма­та чрез то­ва­, че за­щи­та­ва та­зи­, ­или она­зи ре­ли­ги­я­, ­или хрис­ти­ян­с­ка дог­ма­, а чрез то­ва­, че знае: Христос е по­не­съл смър­т­та за всич­ки хора! Хората са­мо пос­те­пен­но ще се на­учат да се от­на­сят ка­то християни. Когато днес един ев­ро­пе­ец оти­ва в Индия, тогава то­ва ко­ето той из­по­вяд­ва е ед­но из­по­ве­да­ние в думи. Обаче пра­вил­но­то чув­с­т­во­, ко­ето чо­век тряб­ва да има е това: Където и да срещ­не по ли­це­то на Земята ед­на чо­веш­ка ду­ша­, той мо­же да на­ме­ри Христовия Импулс. Индиецът не ще вяр­ва­, че него­ви­ят Бог жи­вее във всич­ки хора. Христия- нинът зна­е­, че Христос жи­вее във всич­ки хора. Духовната наука ще по­ка­же­, че пра­вил­но раз­б­ра­но­то Християнство съ­дър­жа яд­ка­та на Истина- та на всич­ки ре­ли­гии и че вся­ка ре­ли­ги­я­, ко­га­то тя осъз­на­ва яд­ка­та на ней­на­та ис­ти­на­, во­ди при Тайната на Голгота.

Когато раз­г­леж­да­ме един друг пос­ве­те­н, ­или един друг ос­но­ва­тел на ре­ли­ги­я­, то­га­ва е яс­но­, че той ис­ка да съ­об­щи не­що от Висшите све­то­ве­, за­що­то е ми­нал през посвещение. Не раз­би­ра дейс­т­ви­тел­но Християнст- во­то он­зи­, кой­то не виж­да яс­но­, че Христос не е ми­нал на Земята през ни­как­во пос­ве­ще­ни­е­, а чрез фак­та­, че бе­ше пос­ве­тен и съ­еди­ня­ва­ше вси- ч­ко в се­бе си.

Когато чо­век на­соч­ва пог­лед ка­то яс­но­ви­дец вър­ху жи­во­та на Буда и го прос­ле­дя­ва­, то­га­ва имен­но в ду­хов­ния свят му ста­ва мно­го по­-­яс­но как­во е бил Буда. С жи­во­та на Христа не е така. Животът на Христос е та­къв, ­че още тук на Земята чо­век тряб­ва да до­бие ед­но от­но­ше­ние към не­го­, за да го раз­бе­ре в ду­ховния свят. Когато чо­век не до­би­ва ед­но та­ко­ва от­но­ше­ние тук на Земята, тогава ако е пос­ве­тен той мо­же да виж­да всич­ки въз­мож­но­, но не мо­же да ви­ди Христа, не мо­же да до­бие ед­но пра­вил­но от­но­ше­ние към него. Ето за­що тол­ко­ва мал­ко хо­ра раз­би­рат как­во е Тайната на Голгота. Тази Тайна пра­ви от Христос ед­но Същес­т­во­, ко­ето има ед­нак­во зна­че­ние за пър­во­бит­ния чо­век и за на­й-­нап­ред­на­лия пос­ве­те­н, ­на­й-­вис­шия посветен. И на­й-­пър­во­бит­на­та чо­веш­ка ду­ша мо­же да има ед­но от­но­ше­ние към Христос и пос­ве­те­ния съ­що тряб­ва да на­ме­ри то­ва отношение. Когато чо­век оти­ва във вис­ши­те све­то­ве­, той се на­уча­ва да поз­нава мно­го не­ща­, но с ед­но не­що не се за­поз­на­ва той - то­ва е смъртта. Смъртта съ­щес­т­ву­ва са­мо във фи­зи­ческия свят. В ду­хов­ния свят съ­щес­т­ву­ва са­мо пре­об­ра­зо­ва­ни­е­, с­мърт не съществува. Така че ­

Сега ние се нуж­да­ем от не­що повече. Сега ние има­ме нуж­да от спо­соб­нос­т­та да виж­да­ме оно­ва­, ко­ето се на­ми­ра в ду­хов­ния свят и ко­ето не мо­же да бъ­де под­гот­ве­но от нас тук. Когато чо­век вли­за в жи­во­та чрез раж­да­не­то­, не­го­ви­ят мо­зък е неразвит. Човек тряб­ва да го об­ра­бо­ти пър­во спо­ред то­ва ко­ето е до­бил от ми­на­ли пре­раж­да­ни­я, в ми­на­ли зем­ни съществувания. Защото ко­га­то се нуж­дае от оп­ре­де­лен вид спо­соб­ности­, то­га­ва не е дос­та­тъч­но­, че той си ги е до­би­л, а тряб­ва съ­що да зна­е­, как тряб­ва да бъ­де ус­т­ро­ен не­об­ходи­ми­ят за то­ва фи­зи­чес­ки орган.

Съществува един ва­же­н, ­оба­че мно­го опа­сен ръководител. Тук на Земята чо­век не дос­ти­га до не­го със своето обик­но­ве­но съзнание. Обаче от вли­за­не­то в сфе­ра­та на Слънцето след смър­т­та той ста­ва необходим: Луци- фер. Ние бих­ме хо­ди­ли в тъм­ни­на­, ­ако при нас не би до­шъл Луцифер. Обаче след смър­т­та ние мо­же да вър­вим до Луцифер бе­зо­пас­но за нас са­мо то­га­ва­, ко­га­то има­ме ръ­ко­вод­с­т­во­то на Христос. След ми­на­ване­то през сфе­ра­та на Слънцето и два­ма­та ръ­ко­во­дят чо­ве­ка по­-на­та­тък в сле- д­ва­щи­ят живот: През сфе­ра­та на Марс, на Юпитер, на Сатурн. В те­зи сфе­ри чо­ве­кът се съ­би­ра със си­ли­, ­от ко­ито той се нуж­дае за но­во­то зе-­
мно въплъщение. Безсмислие е, ко­га­то ма­те­ри­алис­тич­на­та на­ука вяр­ва­, че ма­те­ри­ал­но­то чо­веш­ко тя­ло се наследява. Днес тя ня­ма ни­как­ва въз­мож­ност да раз­бе­ре сво­ята греш­ка­, ­оба­че хо­ра­та ще поз­на­ят ду­хов­ните ис­ти­ни и то­га­ва те ще раз­бе­рат грешката. Човекът не мо­же да нас­ле­ди ни­що дру­го ос­вен са­мо за­лож­би те на глав­ния мо­зъ­к, ­на гръб­нач­ния мо­зък - всич­ко то­ва­, ко­ето е зат­во­ре­но външ­но в че­ре­па на мо­зъ­ка и в пре- ш­ле­ни­те на гръб­нач­ния стълб. Всичко дру­го се оп­ре­де­ля от си­ли­те на Макрокосмоса. Човекът би бил ед­на на­пъл­но не­чо­веш­ка ма­са­, ­ако му би би­ло да­де­но са­мо то­ва­, ко­ето е нас­ле­де­но от него. Това, което той нас­ле­дя­ва­, т­ряб­ва да бъ­де пре­ра­бо­те­но от то­ва­, ко­ето чо­век до­на­ся със се­бе си от ду­хов­ни­ят свят. Защото ние на­ри­ча­ме вре­ме­на­та след смър­т­та вре­ме на Венера, време на Меркурий, на Слънцето, на Марс, на Юпите­р, ­на Сатурн?

Когато чо­ве­кът е ми­нал през вра­та­та на смър­т­та­, той ста­ва все по­-го­лям и все по-голям. Фактически жи­вотът след смър­т­та е та­къ­в, ­че чо­век знае: Аз съм раз­ши­рен в ед­но го­ля­мо пространство. Тогава той из­рас­т­ва тол­ко­ва мно­го­, че из­пъл­ва прос­т­ран­с­т­во­то­, ко­ето е ог­ра­ни­че­но от пъ­тя опи­сан от Луната око­ло Земята. След то­ва той рас­те по­-на­та­тък до кръ­га окул­т­но опи­сан ка­то кръг на Меркурий, след то­ва до Венера, Слънце­то и Марс и т.н. Той из­рас­т­ва във ве­ли­ко­то не­бес­но пространство. Всеки чо­век из­рас­т­ва след смър­т­та във не­бес­но­то царство. Обаче то­ва прос­т­ран­с­т­ве­но съв­мес­т­но съ­щес­т­ву­ва­ние на всич­ки чо­веш­ки ду­ши ня­ма ни­как­во значение. Когато вие про­ник­ва­те ця­ла­та сфе­ра на Венера, това пра­вят съ­що и другите. Тогава чо­век мо­же да зна­е­, че не е ед­но са­мот­но съ­щес­т­во­, но въп­ре­ки то­ва да се чув­с­т­ву­ва самотен. Накрая той из­рас­т­ва във ми­ро­во­то прос­т­ран­с­т­во до ед­на сфе­ра­, ко­ято е опи­са­на ка­то Сатурн, а и още по-далече. Израствай­ки по то­зи на­чин той ус­во­ява си­ли­те­, ­от ко­ито се нуж­да­е­, за да из­г­ра­ди своя след­ващ зе­мен живот. След то­ва той от­но­во по­ема об­рат­ни­ят пъ­т, с­та­ва все по­-ма­лък и по­-ма­лъ­к, ­до­ка­то се съ­еди­ни от­но­во със Земята. Та­ка меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не чо­ве­кът се раз­ши­ря­ва в це­ли­ят Макрокосмос и кол­ко­то и странно да из­г­леж­да - то­ва е така. Когато вли­за­ме в един нов зе­мен жи­во­т, ­то­га­ва ние до­на­ся­ме със се­бе си си­лите на ця­ла­та слън­че­ва сис­те­ма и ги съ­еди­ня­ва с то­ва­, ко­ето нас­ле­дя­ва­ме от фи­зи­чес­ко­то вещество. Със си­ли­те от Космоса ние из­г­раж­да­ме на­ше­то фи­зи­чес­ко тя­ло и на­ши­ят мозък. Следователно тук меж­ду ражда­не­то и смър­т­та ние жи­ве­ем в тес­ни гра­ни­ци на на­ше­то фи­зи­чес­ко тя­ло­, с­лед смър­т­та ние жи­ве­ем в це­лият слън­чев Макрокосмос, разширени сме в це­ли­ят то­зи слън­чев Макрокосмос. Единият чо­век чув­с­т­ву­ва дъл­бо­ко мо­рал­но­, д­ру­гия по-малко. Онзи, който се­га чув­с­т­ву­ва дъл­бо­ко мо­рал­но­, ми­на­ва през ду­хов­ни­ят свят и мо­же да чув­с­т­ву­ва вси- ч­ко ка­то ед­но дру­же­люб­но същества. Силата на то­ва ид­ва от звез­д­ни­ят