Пчелата Оура Лов Любов извън времето и пространството оура лов пчелата

Ратшеспур– Пчеличката

"Когато любовта е вечна, дори Бог променя правилата…", мислеше си Халу, а в очите ѝ просветнаха пламъчета на прозрение. Тя сякаш наблюдаваше събитие, което протичаше пред нея. Подаде ѝ течност в купичка от добре обработена черупка на кокосов орех и Рая преглътна бавно. Вкусът беше стипчив, леко нагарчаше и лютеше. Познатата отвара, с която започваше да свиква. Очите ѝ се притвориха и на бавни глътки я допи. Питието разтапяше гърлото и изгаряше сърцето. Тя полегна на дървената кушетка, покрита с кожа, и се отпусна блажено.

Някакви треви отново пушеха в огъня и пред нея всичко се завъртя. Опиянена, чуваше гласа на Халу:

– Отпусни се! Затвори очи и не мисли за нищо.

Рая я послуша и скоро всичко отново се завъртя пред нея. Стаята се разтапяше, а после просветна. Тази силна светлина я накара да присвие очи. Чуваше инструкциите и ги следваше и постепенно загуби представа за очертанията на тялото си. Въпреки това усещаше, че реагира на думите на старицата.

– Свържи се с твоите водачи, нека те напътстват и те върнат назад във времето, което е оказало най-силно въздействие върху теб – каза Халу и запя своите мантри.

Рая мислено се взираше в празна стая, изпълнена със светлина. Не беше на земята, а сякаш в облаците.

Видя неясен контур на човек, протегнал длан към нея. Без да се замисли, тя хвана тази ръка и ѝ се довери. Пред тях в искрящата белота се отвори врата и светлината стана още по-наситена. Не виждаше нищо и присви очи, за да се приспособят по-лесно. Светлината постепенно се приглуши и Рая започна да вижда по-ясно. Беше в някакво селище. Всичко бе направено от пясъчник. Зидовете на къщите, оградите и тунелите, самите пътища бяха с цвят на пясък, измазани равно.

Видя се сякаш бе тя, но не съвсем. Беше дете с черни големи очи, бяла усмивка и развети дълги коси. Покрити от нещо като воал, но от груба рехава материя. Тичаше. Тичаше и сърцето ѝ бе изпълнено с щастие. Радост, която ако ме преживееш, няма как да опишеш. Изскочи на една площадка, където яркото слънце огряваше нечие друго слънчево лице. Пред нея стоеше слаб младеж, който я грабна и я завъртя нависоко. Усмивката му заслепяваше всичко наоколо.

Това беше той. Човекът, който я правеше щастлива и изпълнена с радост, която щедро раздаваше на хората около себе си.

Рая сякаш си припомни всичко. Тя беше това малко момиченце, но преди много, много векове. Годината беше 1064 г. пр. Хр. Баща ѝ беше шаман на едно малко царство, което едва устояваше на набезите на нашествениците. Намираха се в столицата, която беше оградена със зидани стени, които трябваше да пазят малобройното население.

Рая не си спомняше точно как се казваше. Може би това нямаше значение, защото от устата на любимия непрекъснато чуваше "пчеличката ми". Сигурно защото като всяко малко дете тя постоянно говореше нещо, сякаш жужеше. За миг асоциацията с настоящето я разтърси. Затова ли пчелата ги свърза през онзи ден? А съпругът ѝ я наричаше "бръмбар"? Той не бе видял в нея светлината, златното сърце, което носеше радост на всички, а я виждаше като черно, досадно и безполезно насекомо. Не искаше да мисли за нищо в този момент и остави мислите да отлетят. Страхуваше се да не се откъсне от хубавото видение пред себе си.

Ор Оронт, прекрасният младеж с черна дълга коса, вързана на тила му, я подмяташе като играчка и тя се смееше звънко. Сякаш хиляди звънчета пееха. В този момент тя не искаше да мисли за нищо друго освен да се отдаде на прекрасното преживяване. Представи си как лети и разпери ръце, ритайки с босите си крачета.

– Здравей, Ор! – каза някой до тях.

Рая се обърна и видя белобрад старец с коса, също прибрана в дълга плитка.

– Как си, Халил? – попита младежът, оставяйки на земята разочарованата пчеличка.

– Не съм много добре. Днес духовете ми изпратиха съобщение за теб. Настъпват лоши времена. Трябва да се подготвим за тях.

Беше гласът на баща ѝ в онзи живот преди хиляди години. Той беше шаман и духовен учител на Ор Оронт. Баща му – царят, беше починал от раните си след едно от поредните сражения и беше заръчал на Халил да наставлява мъдро сина му. Той трябваше да запази не само царството, но и себе си от коварството на роднините. Само човек със знания, който познава силата и има връзка с духовете, можеше да предпази сина му. Ор в началото просто се подчиняваше, знаейки заръката на баща си. С времето обаче все повече харесваше ученето с Халил, който се беше превърнал в негов духовен баща. Майка му, Мелиха – царицата, не бе достатъчно силна да се справя във времена на битки, когато жената не беше толкова ценена, защото не можеше да се сражава. Синът ѝ бе нейната гордост и след смъртта на съпруга си тя се зае да го покровителства и пази. Въпреки голямата си обич към нея, Ор Оронт беше вироглав и палав като пораснало дете и му трябваше наставник – пример за подражание. Чичо му се държеше с него назидателно и осъдително. Студенината и безчувствеността му го отблъскваха.

След смъртта на баща си Ор Оронт се беше ожесточил. Искаше отмъщение. Майка му бе решила да му потърси жена, която да го вразуми и да събуди нежност в сърцето му, за да спре да се измъчва и да воюва. Не искаше да загуби единствения син, който имаше.

Той ѝ се ядоса и след поредния скандал по този повод беше тръгнал да се види с Халил, който беше странна комбинация от шаман и боец. Боравеше умело и с меч, и с магия. Той използваше и особени трикове в битката. Сякаш ударът му не спираше, а продължаваше. Учеше Ор на принципа за ненараняването и стратегии за предотвратяване на прекия сблъсък. Показваше му пътища за търсене на сила вътре в себе си. Заедно стояха с часове и слушаха притихнали звуците на природата и вятъра. Гневът на Ор изчезваше и той можеше спокойно да се върне и да прегърне майка си. Тя беше благодарна на Халил. Беше му споделила притесненията си. Според нея Ор Оронт трябваше да се ожени, за да се успокои.

Един ден Мелиха каза на сина си:

– Ор, може би ти е време за женитба. Трябва ти жена, за да се успокоиш малко.

– Майко… – само я погледна той и излезе от стаята.

Тя обаче не се предаваше лесно. На другия ден когато Ор тренираше на двора, тя изпрати да го повикат.

Той се подчини. Майка му беше на терасата и го чакаше.

– Заповядай, Ор! Седни, скъпи! – тя плесна с ръце и една девойка влезе със сребърен поднос и чай. Внимателно им сервира и излезе.

– Мислих много. Моля те, не ми се сърди, но искам да те запозная с няколко девойки.

За да не му даде време за реакция, тя отново плесна с ръце и при тях влязоха десет забулени момичета, всяка в различен цвят дреха.

Ор остана безмълвен. Не знаеше как да постъпи. Кръвта нахлу в лицето му. Как смееше майка му да му търси жена без негово разрешение?

Мелиха махна с ръка и момичетата свалиха булата от лицата си. Всяка се усмихваше мило, леко свела поглед надолу.

– Погледни, момчето ми! Те всички са готови да се оженят за теб, избери си някоя!

Ор ги погледна една по една, докато му се покланяха и хвърли гневен поглед на майка си.

– Всички са много красиви, но още не съм готов за женитба. Моля, вървете си! – махна с ръка той.

Назряваше скандал и за да избегне избухването на сина си, Мелиха ги отпрати. Като всяка майка, тя добре познаваше детето си. Знаеше, че ще го омилостиви все някак.

– Моля те, успокой се, преди да ми се сърдиш. Не исках да те притесня, но съм загрижена за теб. Откакто почина баща ти, се чувствам нещастна, а ти се държиш толкова агресивно. Не искам да воюваш. Нека чичо ти Ахмед води битките. Ти си още малък. Трябва да се радваш на живота, да ме дариш с внуци.

Ор се беше успокоил малко. Опита се да я разбере.

– Майко, не можеш да заповядваш на сърцето да се влюби насила. Тези момичета са много красиви, но няма да се получи.

– Ще ги опознаеш и ще се влюбиш. Нещата не стават от пръв поглед – упорстваше Мелиха.

– Търся сърцето, което да ме накара да се усмихвам. Да весели живота ми и дори само при мисълта за нея да се чувствам щастлив.

Мелиха се срещна с Халил, за да изплаче мъката си и му разказа всичко.

– Халил. Видях, че той имаше желание да хареса някоя. Помолих го да им даде още един шанс и да поговори с всяка от девойките. Видях страстта в очите му, но след всеки разговор огънчето в тях изчезваше. Вчера се разхождахме и пред нас изскочи неговата "пчеличка". Те си имат закачка, както знаеш. Той така засия! Видях радост, която никой друг не може да запали у него. Той никога не се е смял така. Никога не ме е гледал по този начин, а аз все пак съм негова майка. Тогава ми хрумна нещо, което желая да ти споделя. Искаш ли да предложим дъщеря ти за негова съпруга?

Халил замълча. Той отдавна наблюдаваше взаимоотношенията между Ор и дъщеря си. Очите му потъмняха. Знаеше, че това няма да доведе до нищо хубаво, но в същото време трябваше да мисли не само за дъщеря си, а и за поверената му отговорност. Кралството трябваше да има силен владетел.

– Страхувах се, че ще се стигне дотук. Духовете ме предупредиха. Тя е толкова малка още… как ще му влияе?

– Не упорствай! Достатъчно е да се знае, че като стане на шестнайсет години, ще се оженят. Дотогава няма да имат никакво друго обвързване. Кажи ми, кажи ми, моля те, че одобряваш. Да питам ли Ор? – настояваше тя.

Халил наведе глава и кимна тъжно и замислено.

Вечерта Мелиха извика сина си и му разказа за разговора си с Халил.

– Какво мислиш? – попита го тя.

В началото Оронт се засмя силно. Как да не се засмее, като си мислеше за жужащата си "пчеличка". Постепенно усмивката му застина и той се намръщи.

– Майко, аз наистина имам нужда от жена, но как ще чакам, докато тя порасне.

– Не е нужно да чакаш, за да си с жена. Ако си съгласен, ще можеш да бъдеш, с която поискаш, имаш цял харем, но ще знаеш, че истинската ти жена ще е тя – Ратшеспур (това беше истинското ѝ име тогава, преди векове).

Ор Оронт се замисли, усмихна се и отговори уклончиво:

– Нека отложим годежа за известно време, може да се появи някоя по-подходяща.

Той не можеше да си представи как ще прави любов с прекрасното и чисто създание Ратшеспур. Това го плашеше. Не можеше да си представи как ще изглежда тя след десет години. Толкова много я обичаше, че искаше само да я закриля. В неговите очи тя винаги щеше да бъде радостта на живота му – неговата малка пчеличка. Искаше само да бъде с нея и да се чувства щастлив. Секс можеше да прави с всяка жена. Имаше си харем, нали?

Ратшеспур не познаваше майка си. Тя беше починала при нейното раждане. Баща ѝ не пожела да се ожени повторно. Отгледа я сам. Обгради я с много любов и я учеше как да вижда красота във всяка тревичка, във всяко живо същество. Крехката чувствителност на детето откликваше. Тя виждаше невидимото. Съкровищата в нейния свят бяха безплътни и прозрачни видения. Имаше таланта да докосва душата на хората. Всички я обичаха и обграждаха с любов. Всеки искаше да е до нея поне за малко. Тя поглеждаше с големите си очи и виждаше само светлото и доброто у хората. Разкриваше им го така, че те започваха сами да се обичат и ценят.

Но това, което никога нямаше да забрави, е как когато едва ходеше, баща ѝ я заведе в двореца. Радваше се на красивите предмети в него и беше развълнувана.

Баща ѝ говореше с часове с царя, а тя си играеше, седнала на пода. Сякаш виждаше невидими феички около себе си. Радваше се на светлините, които проникваха през витражите и се отразяваха като цветни петна по пода.

Един ден към тях се приближи млада красива жена с вдигната на кок коса и златна диадема, която придаваше изящество на прическата ѝ. Ратшеспур не беше виждала толкова грациозна жена. Това беше Мелиха. Тя ѝ се усмихна мило и Ратшеспур се влюби завинаги в нея. Имаше нужда от майка и в нея видя това, което никога не беше познавала – майчината ласка. До Мелиха вървеше високо момче на около тринайсет години с черни коси като нейните и дълга плитка. Момчето беше със зелени като изумруди очи, които светеха по-силно от звездите на небето. Вглеждайки се в дълбините им, Ратшеспур сякаш се загуби. Не можеше да откъсне погледа си. Не виждаше вече нищо друго, освен очите и усмивката му. От този момент играчките загубиха смисъла си за нея и всичко, което искаше, беше да бъде с него. Знаеше, че той ѝ принадлежи. Сякаш бяха едно същество, което някой е разделил.

Мелиха ги запозна и ги остави заедно. Отправи се към съпруга си и седна грациозно до него. Той я погледна с любов и възхищение.

Ратшеспур и Ор Оронт се гледаха дълго и изпитателно. И двамата не знаеха какво става. Нещо не беше съвсем наред. Тя беше толкова малка и красива с къдравите си дълги коси и огромни черни очи, които го гледаха, прониквайки в душата му, сякаш очакваше от него чудеса. Той се почувства някак важен и за първи път отговорен. До този момент всички се грижеха за него, а сега той искаше да се грижи за нея. Разликата от десет години го караше да се чувства силен и да иска да я закриля. Започна да си играе с нея. Тя му се радваше и усмивката не слизаше от устните им. Сякаш целият свят изчезваше, когато правеха нещо заедно и дори най-обикновеното занимание се превръщаше в уникално приключение и забавление за двете хлапета, Започнаха да се виждат често и с времето между тях се изгради силна връзка. Станаха неразделни. Чувстваха се зле, когато не бяха заедно. Всеки копнееше за другия.

Няколко месеца по-късно стените на града бяха обсадени и опожарени. Започнаха битки, които продължиха с години. Бащата на Ор Оронт постоянно отсъстваше. Ор често ходеше при Халил и се учеше от него заедно с Ратшеспур. Между тях връзката вече бе толкова силна, че понякога нямаха нужда от думи. Ратшеспур го усещаше и знаеше кога идва към дома им. Тичаше към него и той я грабваше и вдигаше към небето. Тя политаше и размахваше ръце като пчеличка, при което двамата се смееха щастливо.

Ето какво видя Рая по-нататък.

Времето беше минало и царят беше починал от раните си. Ратшеспур преживя тъгата на Ор заедно с него. Той се беше озлобил и искаше отмъщение, но видеше ли я, сърцето му омекваше и се превръщаше в онова нежно момче, което тя бе видяла при първата им среща.

Когато оставаше сама, Ратшеспур беше заобиколена от същества от невидимия свят, които само тя виждаше или общуваше с птичките, животните и цветята. Баща ѝ не я пускаше надалеч. Не допускаше случайни хора да говорят с нея. Знаеше колко е чувствителна. Тя тъгуваше и преживяваше болката на всеки. Често я намираше да лекува болни от нелечими болести, след което тя самата не се чувстваше добре. Баща ѝ я пазеше от хората и от болката, която можеха да ѝ причинят. Ратшеспур беше все още малка и не умееше да се предпазва сама. Нейното излъчване беше толкова силно, че привличаше хората като магнит. Действаше импулсивно и дръзко като всяко дете, а Халил се страхуваше за нея.

Единствен Оронт я караше да засиява още по-силно и в миговете им заедно, всичко изчезваше около тях. Понякога дори не чуваха Халил. Сякаш потъваха в някакво свое общо блаженство.

Оронт обичаше да плува и често водеше Ратшеспур на реката. Учеше я да се гмурка, но тя се страхуваше. Той и казваше:

– Довери ми се! Аз ще съм до теб!

Тогава тя смело скачаше във водата и пищеше силно. За да я успокои, той я подхващаше и тя се отпускаше в ръцете му. За награда ѝ помагаше да си измие косата и това му доставяше огромно удоволствие. Обичаше да си играе с кичурите ѝ. Обичаше да ги усуква и изцежда, за да изсъхнат по-бързо. Накрая тя изтръскваше косата си, като се навеждаше напред и го пръскаше, а той се преструваше на сърдит.

Често си играеха заедно с животните. Бяха направили сиропиталище за котета, които прибираха от улицата и се грижеха за тях. И двамата много обичаха да ги галят и гушкат.

Правеха и щуротии като всички деца. Понякога тръгваха сами в пустинята и родителите им се притесняваха за тях. А те просто забравяха за времето, когато са заедно.

Да, майка му искаше да го ожени. Животът трябваше да продължи, но на него не му трябваше съпруга. Нужна му беше просто жена, за да укроти гнева си след смъртта на баща си. Той беше вече на осемнайсет. На тази възраст повечето младежи имаха семейство и деца. Той имаше любов, но и пред себе си не признаваше до този момент, че Ратшеспур е пленила сърцето му завинаги. Тя беше вече на осем. Той я обожаваше и се радваше, че я има, че може да я обича. Не можеше и да си представи как би живял без нея. Тя го разбираше без думи. Когато не бяха заедно, той усещаше присъствието ѝ. Тя ставаше все по-красива с времето, а как само танцуваше… направо омагьосваше. Беше невероятна лечителка и се подготвяше за жрица, достойна за царството им. За едно стабилно царство основните сили бяха царя, царицата и шамана или жрицата

– Шаманка.

Ратшеспур беше невероятна омайница и любимка на Мелиха. Нейното момиченце, което не беше родила. Тя ѝ беше намерила учители по танци и когато станеше на шестнайсет, трябваше да бъде въведена в тайнството на женската магия и любовното изкуство.

Ор Оронт беше отложил с няколко години годежа, защото искаше да е сигурен, че няма да се появи жена. Която да обикне. Но сърцето му бе обсебено от Ратшеспур и никоя красавица не можеше да я измести в него. Той започна да спи с различни момичета, които бързо му омръзваха. Не изпитваше нищо освен възхищение пред красивите им форми. След две дълги години на разгулен живот и отговорни държавни дела, той се бе отегчил.

Отблъскваше нападения на различни съседни държави и атаките на няколко странстващи племена. Смело демонстрираше намерението си да защитава земите си и да покаже сила. Държеше враговете настрана и не позволяваше да тормозят народа му. Никога не нападаше пръв и не заграбваше земи. Стараеше се да няма много жертви.

Заякна в битките и тялото му стана жилаво и мускулесто. Възмъжа и мислите му се промениха. Ратшеспур не му беше вече основна грижа. Имаше отговорности и трябваше да управлява страната умело. Не се виждаха често поради отсъствието му с месеци от дома. Вечер, след тежките битки, уморен лягаше на тревата и гледаше звездите. Тогава желанието му за покой и радост го връщаха в мислите му отново при нея – безгрижната Ратшеспур Един ден, когато се прибираше от поредното сражение и яздеше по улиците на града, очите му се спряха на дребна фигурка. Ратшеспур се беше подпряла на една от градските стени и гледаше тъжно уморените, мръсни и кървави мъже. Той спря коня си. Леко скочи от него, сякаш да не я уплаши, и понечи да я хване за ръката. За първи път тя се отдръпна и го погледна с разплакани очи.

– Какво се е случило, пчеличке моя? – нежно я попита той.

– Не искам да те ранят. Моля боговете винаги да бдят над теб. Защо трябва да се наранявате?

Тя погледна към ръката му, която кървеше. Обичаше всичко в него и страдаше повече, отколкото ако самата тя бе наранена. Взе една кърпа от джоба на грубата си дреха и го избърса нежно. Целуна раната му и положи длани, затворила очи, сякаш призоваваше някаква невидима сила за помощ. Стояха така известно време. Никой не проговори. Докато я гледаше, Оронт осъзна, че никой на този свят няма да го обича така. Както тя го обичаше – чисто, от сърцето и душата си. Тогава сякаш нещо му нашепна: "Няма жена на този свят, която да те обича толкова силно! Осъзнай любовта си към нея и не я отхвърляй".

Изпита благоговение и преклонение. Не искаше да се разделя с нея. Докосването ѝ му достави такова удоволствие, каквото и най-вещите девойки в любовта не можеха да постигнат. Уплаши се от мислите и чувствата си и отстъпи назад. Погледна раната и осъзна, че инфекцията беше изчезнала и ръката му вече не беше подута. Изненадан, вдигна очи и потъна в нейните. Това бяха очите на Любовта. Там намираше утехата и спокойствието, което му липсваше винаги когато не беше с нея. Ах, ако беше по-голяма Ор Оронт се прибра замислен и малко изплашен. Не беше нормално да изпитва такива чувства към едно дванайсетгодишно дете – смесени и неясни, но много силни. Сякаш някакъв магнит го дърпаше към нея и когато бяха заедно, всичко беше съвършено. Пълен синхрон на емоции, действия и усещания! Сякаш танцуваха танц, който бяха тренирали цял живот. Едно и също нещо им правеше впечатление, една и съща мисъл минаваше през ума им.

Майка му го посрещна и прегърна. Погледна го притеснено.

– Ранен ли си? Какво се е случило?

– Ще се съглася с теб за годежа – каза той глухо.

Мелиха засия. Слава на боговете! Най-после синът й се бе вразумил. Остави го да си почива. На сутринта извика Халил. Оставаше да съобщят решението си на Ратшеспур. Тя беше на дванайсет години и изведнъж се почувства голяма. Отиде до Оронт, който се чувстваше странно в тази ситуация и гледаше в земята. Ратшеспур се усмихваше широко. Засили се и се хвърли на гърба му. Той я преметна с неохота и я остави настрани. Беше голям мъж, а тя малко момиче. Вече трябваше да се отнася с нея по друг начин. Тя шеговито му подхвърли:

– Значи вече няма да ме оставяш да си играя сама, нали ще ти бъда жена!

Не изпитваше срам, а гордост, че се обвързва с него. Между тях имаше толкова искрени чувства, че срамът и неудобството бяха неуместни.

Ор Оронт се направи на изненадан и леко сърдит, добави:

– Не ме ядосвай, за да не размисля! – намигна ѝ по стар навик и посегна към нея, но се притесни от новото положение и се отдръпна.

Ратшеспур усети това и тръсна сърдито глава. Той усети промяната в настроението ѝ и поиска да я прегърне, но нещо сякаш го спираше да бъде спонтанен. Може би очакваха от него повече отговорност и той подходи сериозно към ангажимента. Докато станеше на шестнайсет, не трябваше да се виждат повече. А Ратшеспур трябваше да се забулва. Игрите бяха приключили Кой бе измислил това правило? Защо? Май не трябваше да приема уговорката. Нали беше цар, той вземаше решенията. Мелиха беше се намесила, за да потвърди правилността на намерението им. Вече нямаше да се виждат до сватбата им освен с придружител.

Изминаха две мъчителни години, в които почти не се виждаха. Оставаха още две. Как бавно минаваше времето за някои неща и колко бързо за други! В страната продължаваха да се водят битки. Ор Оронт воюваше, за да не мисли за нея. После се връщаше и потъваше с дни в бездната на харема.

Имаше гладни години. Имаше и години като тази. В която болести и епидемии превръщаха града в лечебница. Халил правеше отвари, изричаше заклинания и се молеше. Лекуваше хората, но не успя да излекува царицата. Тя дълго боледува, а той се грижеше за нея с Ратшеспур. Бдяха над леглото ѝ, когато Ор се върна от поредната битка.

Халил до последно се опитваше да я спаси. Накрая осъзна, че тя не искаше да бъде спасена. Беше се предала. Тъгуваше за мъжа си и искаше да отиде при него. Ор и Ратшеспур по цели нощи стояха до леглото ѝ. Една вечер Мелиха ги помоли с отпаднал, едва доловим глас, да се приближат:

– Ратшеспур, моля те. Грижи се за него – и тя погледна сина си. – Роди му много деца и не позволявайте да има войни. Обичайте се Нямаше сили за повече. Почина в ръцете на Ор Оронт сутринта на зазоряване.

Той беше отчаян. Сърцето му се късаше от болка. Оставаше сам. Нищо, нищо не му бе останало… освен Ратшеспур. Той погледна към нея. Притисна я силно и с ужас установи, че може да я нарани. Отпусна ръцете си и зарови лице в тях. Заплака като дете. Ратшеспур го прегърна. Нежно му запя песен, галейки го по главата, полюшвайки го като бебе. Гласът ѝ го успокояваше. Той се отпусна, осъзнавайки, че никога няма да бъде сам – имаше нея.

Погребаха Мелиха с почести. Халил извърши всички тържествени ритуали. Изградиха ѝ голяма гробница.

След смъртта на майка си, Ор Оронт съвсем се отчая. Дните се нижеха, но той се беше сринал и също се разболя. Присъствието на Ратшеспур до леглото му през цялото време му даваше сили. Имаше причина да се радва, защото виждаше очите ѝ. Дори забулена, нейната мила усмивка го сгряваше и той бързо се възстанови. Беше отслабнал от болестта, а чичо му се опитваше да узурпира престола, като твърдеше, че не може да бъде цар едно момче. Ако беше женен, всичко би било другояче.

Ор Оронт можеше да се ожени, както настояваше чичо му, за дъщерята на царя от съседното царство, който беше най-агресивен в атаките си. Това щеше да заздрави и без друго разклатеното положение на страната. Ор не искаше да нарани чувствата на Ратшеспур. Ядосваше се на майка си, че го бе оплела в тази ситуация. Можеше да е женен и винаги да я обича. А сега щеше да разбие прекрасното ѝ сърце на парченца, ако приемеше брак по сметка. Той отстояваше своето. Озлоби се още повече и продължи с битките. Връщаше се целият в рани. Разбит и съсипан отвътре. Само мисълта за Ратшеспур можеше да го оживи отново, само тя му даваше онази любов, която го крепеше да не се срине напълно. Беше опитал удоволствията па плътта и те не го успокояваха, само се вбесяваше на себе си. Защо тя не беше малко по-голяма… Искаше я само да стои до него. Не мислеше за нея като за жена, а като за въздуха, без който не можеше. Имаше нужда от любов и трябваше да чака търпеливо За да забрави терзанията си, Оронт воюваше и обратно на наученото от Халил. Завладяваше нови и нови територии. Трябваше да докаже, че е силен. Беше послушал съветите на чичо си. Това ядоса съседите му и те направиха заговор срещу него.

Всеки път разстоянията до дома ставаха все по-големи, а времето за завръщане се точеше безкрайно бавно. Момчето отдавна се бе превърнало в мъж.

Всеки път Ратшеспур го посрещаше тичайки, когато чуеше тръбата, която известяваше завръщането на войската. Всеки път очите ѝ ставаха все по-тъжни. Тя сякаш То. Губеше. Това не беше нейният Оронт – усмихнат и сияещ. Той я поглеждаше и очите му се насълзяваха, разчитайки мислите ѝ. Забеляза, че тя беше пораснала доста на височина и не беше малкото момиченце, което подхвърляше във въздуха. Виждаха се толкова рядко, а сърцето на Оронт се превръщаше в къс желязо, когато не беше до нея. Когато се срещаха, всичко, което виждаше, бяха две очи, които не смееха да го погледнат, както го гледаха преди. Понякога дори не си говореха. Тя искаше само да постои малко до него и си тръгваше безмълвно. Беше ли я загубил?

И този път спря до нея. Погледна я и я погали по главата, която беше покрита с полупрозрачния воал. Усети как ръката му се загря и сякаш хиляди иглички се забиха в нея. Потрепери целият от усещането и се отдръпна. Защо изпитваше нещо различно към нея този път.

Годините минаваха в битки и след това в пиршества и оргии. Оронт беше вече на двайсет и пет, но все още без жена и деца. Закоравял в битките, притъпил чувствата си, примирил се. Че е сам на този свят. Приемаше отговорността към народа си и се опитваше да доказва постоянно силата си.

Един следобед Ор Оронт беше излязъл на разходка до реката. Обичаше да бъде сам. Наслаждаваше се на звуците, които се чуваха – ромонът на водата, птичите песни, шумоленето, което тревата издаваше под милувките на вятъра. Сякаш невидима ръка галеше всичко наоколо и даряваше покой на земните създания. Загледа се в красивия залез. Цветовете в природата бяха смесени по неподражаем начин от Създателя. Слънцето се бе снишило, за да целуне Земята, и образът му се отразяваше в реката. Каква любов само имаше между тях! Слънцето даряваше ласките си, а Земята с обожание обикаляше около него. За истинската любов е нужна дистанция, разсъждаваше той, когато в далечината чу плисък на вода. Приклекна и се прокрадна тихо. Внимателно, без никой да го забележи, се промъкна към гъстата висока растителност, която му осигуряваше пълно прикритие. Погледна през зеленината и видя къпеща се девойка. Тя беше с гръб към него и той не виждаше лицето ѝ. Дълги черни коси се спускаха на вълни и покриваха тялото ѝ. Тя се потопи до кръста във водата и отметна коса настрани. Пред очите на Ор Оронт се откриха прекрасни високи рамене и тънка талия. Девойката беше прелестна, но той все още не виждаше лицето ѝ. Тя започна да мие косата си, като я преметна пред лицето. После се отпусна назад по гръб и малките, стегнати и добре оформени гърди за миг се подадоха пад водата. Гледката беше вълшебна на фона на залязващото небесно светило. Оронт гледаше омагьосано и не смееше да премигне, за да не изчезне чудното видение. След малко момичето се изправи и бавно, грациозно тръгна към брега. Слънцето очертаваше контурите на тялото ѝ в гръб, така че лицето все още не се виждаше добре. Оронт реши тихо да се измъкне от неудобното положение. Беше завладян до дъното на сърцето си от тази красота, но когато се обърна да си тръгне, видя изгрялата кръгла луна, гледката го закова на място. Той спря и не можа да продължи. Всичко беше магично, но той не знаеше кое е това момиче. Усети сърцето си да бие силно и се запита: "Ами ако това е момичето, за което трябва да се оженя?". Дали най-после Бог не му даваше знак? Дали не му беше изпратил някоя, която да измести Ратшеспур от мислите му? Тези въпроси го накараха да се обърне, а любопитството – да се приближи отново. Момичето нищо не подозираше. Беше облякло дрехата си и изцеждаше косата си, като я навиваше с ръце.

Ор Оронт събра смелост и бавно тръгна към нея, водейки за повод коня си. Девойката видя силуета му и се засуети. Грабна воала си и побърза да се покрие с него. Той приближи и без да казва нищо, знаейки че всички го познават, посегна към лицето ѝ. Разбули я и онемя. Въпреки сумрачната светлина, той разпозна очите на Ратшеспур. Не се стърпя и свали целия воал. Погледна я и от очите му бликнаха сълзи. Не можеше да избяга от нея. Каквото и да правеше, всичко го водеше към нея. Тя ли го викаше? Тя ли беше магнитът? Това ли беше неговото малко момиченце, неговата пчеличка? Той виждаше пред себе си красива девойка с правилни черги и сочни устни. Прииска му се да я целуне. Страстта напираше в гърдите му болезнено. Какво трябваше да направи? Да побегне или да се поддаде на чувствата си?

Ратшеспур усети объркването му и погали лицето му с двете си ръце. Той не издържа и се остави на мига. Целуна я нежно, едва докосвайки устните ѝ. Усети опиянение, което никога преди не беше изпитвал. Повтори и потрети. Краката му сякаш не стъпваха на земята. Всичко се завъртя и той потъна в наслада, непозната дотогава. Притисна я към себе си и обви ръце около тънката ѝ талия. После бавно повдигна роклята ѝ я съблече. Направи стъпка назад, за да я огледа внимателно. Кожата ѝ блестеше влажна, отразявайки светлината на залязващото слънце и изгряващата луна. Те бяха свидетели на тяхната любов. Той я повдигна и тя разпери ръце, както правеше преди...

 1023 година преди Христа. Конниците нахлуваха от всички страни в града и опожаряваха къщите. Отвсякъде се чуваха писъци и плач. Оронт беше заминал на юг, а от другите посоки врагът нападаше. Градът беше опустошен и разграбен, сринат почти до основи. Ратшеспур трябваше да е вече царица, защото бе станала на шестнайсет години. За красотата и дарбите ѝ бяха чували всички. Оронт трябваше да се върне и тържествено да отпразнуват сватбата, но той се бавеше вече от месеци.

Царят на съседната страна знаеше, че няма как да спечели битката срещу него, ако не притежава Ратшеспур. Беше изпратил конник да занесе съобщение за Оронт, че ако се върне, ще я убие. Тя беше велика жрица и шаманка, известна с красотата си далеч извън пределите на царството. Всички знаеха за любовта ѝ с Ор Оронт.

Вестта го порази като със сабя. Той я обичаше повече от себе си и реши, че за да спаси нея и хората си, не трябва да се връща. Войниците му щяха да се приберат и да се предадат. Беше им обещана пощада.

Оронт стисна зъби и тръгна на изток. Не знаеше къде отива и какво ще прави. Всичко, което искаше, беше да няма повече жертви. Трябваше му време да размисли. Ратшеспур беше в безопасност, докато той беше далеч от града. Не я ли предаваше така? Как ли бе тя сега? Как щеше да живее без нея? Трябваше му време, за да вземе правилното решение и да състави план за действие, но уви, то работеше срещу него.

Ратшеспур стоеше до малкото прозорче и надзърташе навън. Чувстваше са като птиче в клетка. Пред очите ѝ бяха убили баща ѝ. Оронт беше далече и нямаше да се върне, защото искаше тя да остане жива. Но какъв би бил животът ѝ без него? Тя усещаше, че е жив, но изпитваше неговата болка и отчаяние.

Вратата се отвори. Влезе чичото на Оронт и ѝ съобщи, че ще я освободи. Царят на съседното царство го оставяше да управлява като негов наместник, но искаше тя да му стане втора жена, за да засили съюза между двете страни. Ратшеспур трябваше да се подготви и да тръгне на сутринта с войници, които да я охраняват и съпровождат по пътя. Беше съсипана. За нея бъдеще нямаше. Чичото излезе и заключи отново килията. Тя трескаво мислеше за изход. Нямаше голям избор. Прозорците бяха прекалено малки, за да се измъкне оттам. Ако не може да се спаси, ще трябва да умре. Само така Оронт щеше да се върне и да живее. Тя знаеше, че той няма да оцелее дълго в пустинята.

Като деца бяха ходили до оазиса на дивите пчели, където имаше кошери и прясна вода. Само там можеше да се скрие. Дано не го намерят и убият. Той трябва да се върне, а това щеше да стане само ако знаеше, че тя е в безопасност или е мъртва. Ратшеспур взе решение. Знаеше, че Бог е милостив и ще ѝ даде нова възможност да срещне Оронт и да изживеят любовта си. Сърцето ѝ плачеше. Болеше я, че губи Оронт. Ако можеше само да спре болката Тя се вцепени и застина при мисълта, която я накара да извади от високия си кок дългия шиш, който го крепеше. Движеше се като в транс. Да, можеше да спре болката в сърцето си, като го прободе Баща ѝ беше ѝ казвал, че животът продължава и след смъртта и че не трябва да се страхува да умре. Той вярваше във възкресението на душата и затова когато някой починеше, извършваха ритуали, чрез които да запазят тялото за връщането му в него. Когато дойдеше моментът, те отново щяха да бъдат заедно с Ор Оронт.

Мъртвите се намазваха със специални билки, мед и масла, увиваха се в платно, което да поддържа телата здрави. Ратшеспур не се страхуваше за себе си, а за него. Как ще живее той и как ще понесе новината за смъртта ѝ. По-лошо от това, което се бе случило, за нея нямаше. Не ще я притежава никой друг! Тя беше единствено негова – на Оронт. Решението беше взето. Не трябваше да се оставя да размисля повече, защото можеше да не събере сили и да се предаде.

Помоли се на духовете и на боговете за прошка и подкрепа. Погледна дългия и остър шиш, който от красиво бижу трябваше да се превърне в смъртоносно оръжие.

Изпрати мислено любовта си към Оронт и гореща молба да се срещнат отново. Стисна силно импровизирания кинжал, затвори очи и със силен замах се прободе точно в сърцето. То само я насочваше Настана тъмнина и Рая изпищя, осъзнавайки, че плаче. Сърцето ѝ се късаше от болка. Старата Халу я наметна с една кожа и я успокои.

– Остави моментът да премине. Успокой се и се опитай да разбереш срещали ли сте се вече в други животи?

Рая започна търсене през вековете. Сменяше телата си като стари дрехи. През цялото време плачеше… Накрая вече нямаше сили.

– Срещали ли сте се? – не я оставяше на мира Халу?

– Не! А може би не и в тази комбинация като мъж и жена и затова не съм го разпознала! Може и никога да не сме се засичали тук, на Земята – изплака Рая.

Това беше най-голямата ѝ мъка и тя се бе уморила да се преражда и да го търси. Какво се беше случило с него след това? Дали бе чул думите, които тя му бе изпратила като послание? Дали и той я е търсил, или е забравил кой е? Защо забравяме?

– Успокой се, ще попитам духовете какво е станало с него след това. Трябва да възвърнеш силите си.

Халу ѝ подаде топлата напитка, която винаги ѝ действаше добре.

– Кажи ми, кажи ми. Моля те – ридаеше Рая неутешимо.

Халу притвори очи, изпадна в транс и заговори:

– Той е тръгнал на изток в пустинята. Не е искал да живее без теб. Скитал се е сам без посока и цел, докато накрая се е изтощил и свършил запасите си от вода. Тогава видял в маранята видение. Видял теб, как го викаш и му сочиш пътя, но като разтъркал очи, осъзнал, че това е една заблудена пчела, която също като него била изгубила посоката. Решил да я последва с надеждата да го отведе до оазиса на пчелите. В момента когато ти прободе сърцето си. Той се свлече на горещия пясък и загуби съзнание. Неговата душа усети, че остава сама. Не искаше да се бори за живота си. Искаше да те последва Войската му се бе върнала в града. Когато приятелите му разбрали, че чичо му е поел управлението, а ти си се самоубила, решили да го потърсят. Разделили се и тръгнали в няколко посоки. Една от групите го намерила полумъртъв и го взела със себе си. Не можели да го върнат в това състояние в града. Установили се в най-близкия оазис. Там го лекували с дни, хранейки го само с медена вода, за да възстанови силите си.

Когато отворил очи, първата му мисъл била за теб. Навсякъде в оазиса виждал пчели и това го натъжавало.

– Как е Ратшеспур? – бавно попитал с напукани устни той.

Приятелите му едва събрали сили да му разкажат истината:

– Твоята пчеличка заби жило в сърцето си. Няма я вече. Оставила ти е послание да се върнеш и да живееш.

В началото Ор Оронт не искал да повярва. Плачел и се молел на боговете.

– Защо ме наказвате така? – крещял той.

Ядосан, той съставил план. Замислил преврат и изпратил хората си да се върнат в града и подготвят свалянето на чичо му. Планът бил перфектен и скоро подготовката се пренесла в самия град. Всички го подкрепяли и в деня на неговото завръщане войската преминала на негова страна. Не се стигнало до кръвопролития. Ор Оронт изгонил чичо си и му наредил повече никога да не се връща.

Разпоредил се да направят гробница на Ратшеспур като на най-велика жрица на Любовта. Лично участвал в церемонията. Над гробницата била изобразена златна пчела. Там щял да бъде погребан и той след време, за да бъдат отново заедно.

Ор Оронт решил, че трябва да спре битките и поел на път с войската си – този път не да воюва, а да обединява. Хората се присъединявали към него и го следвали. Рядко се стигало до двубои. Ор Оронт давал автономия на всяко царство и не искал нищо освен мир. Имало и такива, които не се съгласявали с условията му и се налагало отново да воюват. Минали десет години в битки, а Ор Оронт не се връщал в града. Не бил останал никой, при когото да се прибере. Всичките му любими същества не били на земята. Той често те сънувал с разпилени коси как излизаш от реката, а Слънцето и Луната осветяват лицето ти. Тогава сълзите му се стичали по обветрените страни, а той протягал ръце към теб и мълвял името ти. Всичко, което искал, било да бъдете заедно, но трябвало да живее

– Това му казваше ти в сънищата. Чувствата му към теб размекнали сърцето му и той не искал да воюва, ала враговете нападали отвред. Такова било времето, в което живеел Един ден установили стана си в красива местност, която се славела с плодородната си земя, защото през нея минавала голяма река. Тя се движела обратно на всички правила не към морето, а към сушата. Поради буйния ѝ нрав и обратната денивелация местните жители я наричали Непокорната река. Точно на това място му устроили засада няколко войнстващи племена. Рано сутринта още преди изгрев те нападнали подло от всички страни. Войската на Ор Оронт не била подготвена. Загинали много хора, а той бил жестоко ранен. Едва допълзял до реката, за да глътне малко вода. Пред погледа му прехвръкнала жужаща пчела. Тя се разтворила във въздуха, превръщайки се в светещ златен ангел, който му подал ръка. Това си била ти. Било дошло време да бъдете заедно отново. Ор Оронт вдигнал очи и видял как слънцето се показва леко над водата, озарявайки я с ярки златисти отблясъци. Видението започнало да се топи, на фона на тази светлина. Той протегнал ръка, шептейки името ти. Притворил очи и се свлякъл във водата.

Луната още не била се скрила, кръгла и избледняваща. Сякаш и тя си тръгвала с него. Изгревът се надигал и отмервал времето за ново начало, някъде там… заедно Намерили тяло му и го измили във водите на реката. От този ден тя носи името му – Оронт, непокорната река, която не се подчинява и съществува по свои правила.

Поставили го в гробницата при теб и я запечатали завинаги… Две тела в едно, както се бяха слели и душите ви.

Рая отново изхлипа, опитвайки се да се успокои и да разбере не с ума си, а със сърцето.

– Благодаря ти, Халу! Благодаря… – шептеше тя, а сълзите се стичаха по нежните ѝ страни.

Рая осъзна защо откакто се бе родила, вечно търсеше и бързаше. Сякаш някой ѝ напомняше, че няма много време и този път трябва да се довери на интуицията си, за да намери Оронт в този живот. Тя беше разбрала защо като бебе плачеше толкова много. Отказваше, не искаше да се роди отново, ако и през този живот не може да срещне истинската, чистата желана Любов.

Разбра защо докато не го срещна, за нея нямаше щастие и спокойствие. Нищо не я радваше – беше забравила, какво означава благословена любов. Сега беше спокойна – те се срещаха винаги след смъртта. Тук бяха само за да учат уроците си в поредното си земно превъплъщение. Трябваше да се научат да се радват на живота ден след ден и да са си самодостатъчни. Той толкова ѝ липсваше… Дали изпитваше същото?

Но сега го беше намерила и не искаше да го оставя никога повече. Толкова рядко се случваше това! Не я интересуваше дали той ще се ожени или не, нищо не можеше да ѝ попречи да го обича. Тя не искаше нищо от него, освен да му даде своята обич, как то тогава, когато беше малко дете преди векове. А той трябваше да направи своя избор… Само ако знаеше всичко, което тя беше научила!

Няма значение колко години ги деляха, разстояния или животи, как изглеждаха, тя винаги щеше да го разпознае. Беше се сблъскала с подобия по външност, излъчване или характер. Усещаше приликата и се поддаваше, но винаги след това откриваше разликите и разбираше, че не е той. Продължаваше да го търси живот след живот. "Толкова са малко щастливците, срещнали се отново в някое прераждане – беше ѝ казала Халу. – Те са благословени!"