Пламен пенев критическа хроника животът на идеите (Сборник)
Изтегляне 4.85 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ВЪВЕЖДАЩИ КРИТИКО-АНАЛИТИЧНИ ЕКСКУРСИ В ПОЕЗИЯТА НА ВЕСЕЛИН ТАЧЕВ
ЛИТЕРАТУРА Алипиева 2010: Алипиева, Ант. Българската литературна национална идея. Опити за съвременното й осмисляне. – В: www.svobodata.com, 21 .ІІ. 2010. Неделчев 2008: Неделчев, Мих. За 1907 година. – В: 1907. Година на интелигентите. Литература и автономия. Началата на модернизма. С., 2008. Радев 2010: Радев, М. In Memoriam Траян Радев. – В: www.svobodata.com, 4.VІ.2010. ВЪВЕЖДАЩИ КРИТИКО-АНАЛИТИЧНИ ЕКСКУРСИ В ПОЕЗИЯТА НА ВЕСЕЛИН ТАЧЕВ Твърде много са и безспорно значителни, със смислова и художествена значимост, пресичанията между явлението „Светлоструй” и Димитър Добрев, и личното творческо развитие на Веселин Тачев, за да считаме съвсем убедено, че това единство е от порядъка на неслучайните, с маркерите на съдбовното в себе си. По удивителен начин, в биографичен и творчески смисъл, се припокриват житейското с идейно-естетическо съдържание на културно самоизпълване в общия интелектуален силует на твореца със самите културно-исторически начала, с които идва „Светлоструй”. В този смисъл, още в онези години от десетилетието на 30-те, привидно отдалечени времево и проблемно-тематично от интересуващите ни тук на 60-те (които класифицираме за „рожденни”, отнесени към формиращите основания и състояване на идейния и художествен свят на автора), можем да различим първоосновните, изначални основания, които са определящи както за цялостното литературно битие на тогавашния момент (създал и ситуацията за появата на „Светлоструй”), а също така са формиращи тенденции и процеси, на които стъпва и цялата втората половина на .ХХ. век до наши дни. Имаме предвид географски, социокултурни, обществено-политически и идейно-философски елементи, върху които е поместено конституиращото се ново време на модернизираща се България, след войните, - елементи предзадаващи и обусловили всичко последващо и през довоенните години на 30-40-те, и от 50-те до края на .ХХ. век: ... Казвам автори от провинцията, а не провинциални писатели, защото никъде в света писателите не се делят на провинциялни и столични, защото никъде стойността на местожителството, каквато и да е тя – духовна или материална – не дава стойност и на людете, които обитават в него. Такава разлика, изглежда, че се прави само у нас, гдето понятието провинция прие едно съдържание, което носи известно пренебрежение… Но иска се и още нещо, което стои вън от нас. Искат се обективните условия за проява. И тук е тежкият смисъл на думата провинция, тук е и страхът на тия млади автори. С нея те искат да ни кажат:”…Ще можем ли да бъдем волеви, неуморни рудари на богатствата в нашите души тука, гдето всичко ни противодействува… (Чилингиров 1936: 13-14). Още в този тъй отдавнашен предговор към антологията, продукт на „Светлоструй”, знаково са осветени едни от определящите проблеми, които впоследствие са деструктивни дадености за настоящата съвременност и среда, в която се състоява, станал е относително възможен, творческият път на Веселин Тачев. Протичащото разслоение в географско-културен смисъл е това, което е понесено от имена като Димитър Добрев и Веселин Тачев, видяно от тях с неговите вътрешни измерения и значение, негативни за автентичното, истинско интелектуално и идейно битие, което за тях - и те като негови носители – е извървяно като външно и непотребно спрямо официозното, случвало се е въпреки него. Явно е, че става дума - и то именно в периода, когато просъществува изданието „Светлоструй” - за протичащите процеси на това знаково разслоение и изпращане в миналото на градивните възрожденско-вдъхновителни идеи и ценности, преобразувани и наследени от институционалното, от втвърдената, предпоставена, затворена в себе си, вътрешно комплексирана среда на измисления/помислен център (административен и културен), но който – съвсем видно артикулиран и то с ценностите на истинското културно самосъзнание – не е правилният, единствен, като тук се очертава в същността си идеята за другия, духовен център, който е точно потребен и техен. Това и защитава в своето встъпително обръщение Чилингиров, отделяйки начеващите се и вече втвърдени институционално-догматични рамки на културна действителност (изяснени впоследствие през 50-те и нататък в нормативната естетика и морал на една последвала „втора стъпка”, изразяваща/хроникираща в същността си единната линия на процеса на „подмяната”) от истинския живот, имащ своето определение в символа на „провинцията” като естественост и правдивост, автентичност, претворяваща народните енергии и прочитаща, състояваща истинското време и пространство в стойностно съвременно художествено начало. И в крайна сметка, тук става дума за превод/пренос на енергии от естествено-ежедневното към значимото духовно и културно-художествено битие, за неизменното надвременно чувство за дълг пред националната литература и култура, пред нейното реално и духовно цяло, неделимо и единосъщно като идея и битие, безкомпромисно към преходното и профанното в неговата всеобемащо-тотална власт, но всъщност имитираща и обречена на несъприкосновение с истинските стойности и действителен смисъл, единствено насъщни, съществени и за човешката природа и живот: ...Това убеждение за месианската, надпартийна роля на просветата, която иде от читалищата и с особена сила утвърждава в живота единството на красотата и правдата, е негов висш идеал, който отстоява до края на дните си... (Пигулева 2010: 20). Върху основата точно на тези съдбовни фундаментални опозиции протича човешката и творческа участ на Димитър Добрев и Веселин Тачев, върху противостоящи си и изначално антагонистични опозиционни сили, стъпили на две непримирими крайности – автентичният източник на живота и подтискането, подмените му от „измите” на модерната епоха, с неговите съответствия, мултиплицирани и разроени болестно и ужасяващо деструктивно в културно-исторически съотвествия - между двете войни, през втората половина на .ХХ. век и от 90-те до наши дни. Във въвеждащия текст с програмен характер е различима и самата идея на изданието „Светлоструй”, която недвусмислено е изразена в Антологията и от редакторите Дим. Аджарски, Дим. Добрев, Петър Стъпов: ... Като става дума за „столични” и „провинциални” писатели, трябва да кажем, че ние ги делим външно, по място на живеене... Едно обстоятелство е твърде важно: чуждите влияния са слаби или те се преливат в стремежа за индивидуалност… Националното, пречупено през призмата на топла социалност и разбиране, че изкуството трябва да служи на живота е важен мотив при изграждане литературното дело в провинцията… (Аджарски, Добрев, Стъпов 1936: 17). Писателят, за да бъде търсен, никога не трябва да се откъсва, да се отчуждава от живия живот, защото животът му дава всичкия суров материал. Без едно дълбоко и широко преливане между душата на писателя и действителността, което да развива всички скрити сили, няма пълно и разнообразно творчество. Ония от произведенията на писателя се налагат на въображението и заравят силно четеца, които отразяват живота и показват прочувствено и вярно разбиране на света (Добрев 1939: 8). А много по-късно всичко това виждаме удивително преповторено и умножено, в градивния смисъл на думата, у самия Веселин Тачев, който съвсем недвусмислено и там, във встъпителната студия, преповтаря тезите на големите предходници от „Светлоструй”, като по този начин изразява и своите основополагащи творчески виждания, определящи го в цялост: В предговора към книгата си Димитър Добрев правилно преценява, че не може да се говори за „провинциална литература”, а за „литература в провинцията” и за „Писатели от провинцията” и че причината за противопоставянето на столица и провинция не е дори в естетските и идейните различия, а по-скоро в условията, при които се осъществяват писателите… Димитър Добрев съзнава и това, че „Подхранването” на столицата с интелигенция от провинцията е естествен процес, но верен на своите възрожденски идеали, самият рожба на „пробудената провинция”, обвинява столицата в грехове, от които в една или друга степен страда и провинцията – „личните интереси и интриги”. Той схваща като национална трагедия обедняването на провинцията откъм „духовни водачи” и се заема да създаде такива около едно литературно издание, та по тоя начин да приравни провинцията със столицата… (Тачев 1991: 5-6). Дълбоко значещо разбиране както на философията, с която идва „Светлоструй”, така и на самия Д. Добрев, които негови виждания за литература и култура с удивителна лекота са приети за свои и от В. Тачев И точно тук имаме, както пресечните точки и двупосочни идейно-естетически потоци, в които се затваря и става завършен (биобиблиографично, екзистенциално и художествено) знаково самият силует на Веселин Тачев – първо, при пресичането си с явлението „Светлоструй” и, второ, с намерения относителен покой във времепространствения и дълбоко психологически маркиран, разтълкуван природно-рустикален ареал край с. Щръклево и Русе. В това и усложнено, и едновременно ясно в същинските си начала, разслоено-полисемантизирано културно-литературно поле се ситуира и е възможен единствено да бъде осмислен творческият път и дело на В. Тачев. Отстоящо, със своите същински „предходници”, в етично-мирогледните и интелектуални силуети на възрожденското и следвъзрожденско, конституиращо националната родна култура и литература от модерната епоха, и съотнесено - по сложните пътеки и дирения на синхронни съприкосновения, в контекста на това „родно”, – към голямата общоевропейска художествена традиция, което в своята същност притежава белезите на привидна индиферентност и „отдалечаване” от нея, в проблемно-тематичен и мирогледен смисъл. Но действително е търсеното и намерено единство, чрез средствата и изходните дадености на самопораждането, и прочита на това „родно”, отстоящо между автентичното духовно съдържание на етническото, обърнато към хилядолетното минало, и модерната епоха; – изтегляне от вертикалата на генетическата, духовна и културно-историческа памет към съвременните съответствия на истински, пълноценен живот, към преумножаването на тази памет чрез изживяването й, тук и сега, отнасящи се към перспективите на големия екзистенциален и художествено-познавателен хоризонт. В именно тези процеси на знаково и приносно посредничество се вписва и със служенето на точно тези големи идейно-философски и културологични модели е обяснимо творческото дело на В. Тачев. Там виждаме и неговите съприкосновения с „пряката” своя основа в традицията, по неоспорим начин видяни в явлението между двете войни, каквото е изданието „Светлоструй” и фигурата на Д. Добрев. Там откриваме и действителните първооснови, формиращи неговия морален и цялостен творчески силует, стъпил върху разширената, цветна емоционално-чувствена среда и пълноценна, в триизмерността си, природа на модерния автор от 60-те, чуждеещ, отграничаващ се постепенно от нормативната естетика на доминиращия „идеологически фразеологизъм”. Именно там разпознаваме действителните стойностни в художествен смисъл опозиции - по оста център-периферия, провинция, като културологично, философско и естетическо понятие, - които са наситени в тези първоначални години при конституиране на съвременната родна културна действителност и географии вече с негативните стилистични маркери и с крайно деструктивните свои начала, предначертаващи и предвещаващи всички сетнешни неслучвания в контекста на българската модерност, - белязали в своите основания с трагичните нюанси на обречеността и съдбата на В. Тачев, и с абсолютно същите свои ценностни мотиви участта на големия негов предходник Д. Добрев. И всичко в крайна сметка достига, бидейки съположено върху значещите подмени и опозиции , до състояването не върху „литература в провинцията”, а върху „провинциална литература”. А по този начин в съшността си е заявена пораженческа и крайно гибелна постановка, като така се създава не литература в множество пълноценни центрове в провинцията, а че литературната традиция е възможна преобладаващо и се мултиплицира имитативно, автоцензурно и напълно колабористки спрямо някакво измислено статукво, съотнесено към нормата на наложен център, спрямо който догматично и антиестетически се случва всичко в/от съвременната българска творческа действителност. В този смисъл, на преден план се пораждат рефлексите на „големеенето”, като норма в културния ни живот, като подсъзнателен инстинкт на съзнанието и за вътрешна непълноценност, на дълбоко законспирираната и комплексирана/комплексираща „средата” и „себе си” посредственост (каквото и да означават конкретно тези категории). Процес, който предхожда и едновременно съпровожда втвърденото неверие във възможностите на родната литературна среда, че е способна да създаде явление с общочовешки, наднационален характер и с приносна съотнесеност. Поради всичко това щрихираните ценностни характеристики на родната модерност са обричащи националната литература именно на тази провинциална непълноценност, центростремително самовъзпроизвеждаща се и вече не само в себе си съотнесена към нормативно-деструктивния свой център, дълбоко „провинциалистки” в съкровената си същност, а и спрямо друг, външен културно-цивилизационен и географски център, от който са само възможни източниците на новото, автентичното. А по този начин се прекъсва връзката с родното, пресъздаващо модерната епоха и свят в художествено значими ценности и творби, отрича се категорично правото, а се изключва и въобще възможността да ги има като идейно-естетически първоначала в недрата на това национално, като социална и творческа потенция. И тук имаме, именно с така очертаните негативни измерения от периода на „Светлоструй”, оня обективен предвестник на т.нар. нормативна естетика от сорцеалистичните десетилетия. Ето защо, смеем да изразим вероятните и напълно основателно налични синхронни зависимости между двете привидно различни епохи – до първата половина на 40-те и от втората половина на десетилетието впоследствие, белязани с едни и същи стойности, което е недвусмислена мотивация, че става дума за единосъщна структура на съотнасяне и на съизмереност между култура и общество, между духовни категории и прагматика на българската социална действителност. И двете обществени епохи се изравняват и обединително състояват в някакво категорично неделимо свое поле, в което е налично това безконфликтно шествие и преумноженост в нейните вариации на нормативната естетика, обслужваща в същността си не точно и само човешкото и изкуството, а някаква „далечна”/ефимерна/нереална и в крайна сметка идеологизирана своя среда и контекст, изяснена впоследствие до крайна степен във вулгарните и антиисторични соцреалистични трактовки. В този смисъл автоцензурното е развито до нивото на тоталния самоконтрол и конструирането-състояване върху екзистенциалните и художествени хоризонти на междинните компромисни полуинтелигентски творчески маниери и изповядани ценности, което е и действителната драма за истинското несъстояване и живот на наличните/потенциални големи начала в литературното битие от 30-те нататък, основен белег и за всичко последващо, отнесено към проблема и за „българските провинции”, и за явлението „Светлоструй”. Поетическите/литературни генерации на 60-те се определят със сложния свят на вътрешното свое изживяване, с пресичането на вътрешно и външно в лирическата експресия, с пораждането-реставрация на „деструктивните” поетики и стратегии в семантичен и изобразително-номинативен план, имащи сътворяващ характер, обусловили и разслоението на монолитното творческо съзнание в автентично, вътрешно противоречиво, насечено от свръхасоциативни езиково-образни обрати, което е иманентен маркер в най-новите тенденции, определящи характеристиките на съвременната епоха, съставена от щрихираните тук общностно-поколенчески кръгове. Този поетически език идва с дългата памет, с рефлексите на „запомнянето-забравяне”, на сложните свръхлогични и опосредствани връзки на творческа екзистенция, с наличните и употребявани активно художествено-познавателни, изобразителни и емоционално-чувствени конструкти с общо определими модернистични тоналности. В именно такъв широк обобщителен смисъл е най-пълноценно съположена и възможно обяснима цялостната творческа природа на В.Тачев. И всъщност тези въвеждащи бележки са мотивирани от действителното съзнание на настоящия текст, който е с категоричното убеждение за цялостните идейно-естетически движещи механизми у поета, които са с характеристиките на самоосъзнато националното, оставащо в най-новата ни традиция.. Върху този аксиоматичен момент и обобщаващо-категориална рамка за разбирането на приносите в неговото дело стъпват и изследователските намерения в изложението. А на по-обозримо и конкретно-оперативно ниво, в контекста и проблемно-тематичните полета на поколенията от 60-те, ситуирани и в крайна сметка разбирани като продукт, следствие и на идеологическото разведряване в геополитически план, на обществено-историческия момент (след цинично-двусмисленото, моментното и привидно реформиране от вътре на страната след Априлския пленум) това разрешено и контролирано на идеологическа основа разведряване обуславя и в относителен смисъл „позволява” живото и естествено протичащо родство в човешки и творчески смисъл между В. Тачев, Ив. Цанев, Й. Палежев, Вл. Попов. Протичат в няколко посоки влияния към четиримата , които са представителни за поколенията от 60-те. От една страна е споменатата идеологическа и геополитическа рамка, в която те се намират, от друга са протичащите явни емоционално-психологически, идейно-философски и естетически трансформации, еволюционни процеси в самите творчески индивидуалности и в общностните кръгове, колкото с условен характер и уговорки да е всичко това, когато говорим за епохата на нормативната естетика и на соцреализма. Тези поколения, включително и приятелският кръг на „четиримата”, идват с разширеното литературно-поетическо съзнание, с умножената триизмерна, емоционално-чувствена природа, със сложните процеси на преживяване и пресъздаване на света, отразени в полисемантичните им образни пресичания, обогатени езиково-изказни и идейни послания на стиховете им. В този смисъл и в „четиримата” семантичните и образни наслоения извеждат към единните начала на етичното, пресъздадено реално посредством неговото одуховностяване, обживяване в скрити послания и контексти в акта на художественото познание, в който се издига и преобразува творческото им развитие. Наличните породени техни триизмерни начала имат многознаковостта и действителните свои мирогледни хоризонти в изначалното наличие на многото природа у тях, и това като образ-символ, като философски конструкт, дообясняващ същинските основания и препращания на самопороденост, оразмерена между широкото пантеистично-рустикално вчувстване и дълбокия урбанистично-интелектуален порив. И затова бихме могли да открием влияния, етимологично проследими именно в тези посоки на осмисляне върху „четиримата”, когато те са едновременно в Русе – градът като културен феномен привнася върху тяхната чувствителност и естетика. Облъчването от наслоеното налично присъствие на традицията, силуетите на големите имена в културно-исторически смисъл са катализатор за въображението, за влияние върху творческото им формиране. По такъв начин можем да разбираме и определяме, че и „четиримата” са естети, всеки по свой начин и натюрел, и така те интерпретират в творческите си съзнания именно града/градското, като отворено културно пространство и феномен. А в още по-широк смисъл, уменията да окрупнят външното времепространство с „опосредстващите” посоки и съотнасяния на подсъзнателното, на свръхасоциативното, на вътрешната, със свръхреален характер, хронотопна цялост, отвеждат до развитите в дълбочина поетически послания, в които доминантите са разслоени и видоизменени в пресъздаване не единствено на емпириката в действителността, а чрез нея и - на опосредстваните, многоизмерни, свръхлогични прочити на вътрешния живот, приложен, съотнесен – образно, изобразително-изказно – към вече обогатените и категорично видоизменени, разширени жизнени реалии. В този ред на мисли у „четиримата” естетизирането на природата и урбанистичното като изказна основа е реализирано: - при Тачев-Палежев с влечение към миналото (което при тях е идейно и смислообразуващо начало, и неговото опоетизиране, митологизиране), у Вл. Попов – урбанистичното е видяно през тънкото му пресъздаване с битовистични тоналности, а при Ив. Цанев проследяваме интелигентското осмисляне на миналото в трагичната и дълбока лирична природа (отразяваща/пресъздаваща света), напълно непроследима, едновременно градивна естетически в разроените образни полета на смисъла и едновременно нелогична/неподредима в някакъв сигурен и окончателен, установен свой завършек. За това можем уверено да настояваме, видяно през контекста на генерациите от 60-те, за установеното наличие в „четиримата” на мощна хуманистична линия – чрез защита и борба за емпирично и философско-мирогледно изравняване на всички градивни начала, съставящи новото, разширено двусъставно виждане за живот, отстоящо между субстанциалните проекции на материята и духа, между видимите и невидими измерения на вселенната цялост. Споменатата линия различаваме още у Дебелянов-Далчев, през защитата на една антропоцентрична етично-мирогледна система в съвременната бедстваща реалност, чрез преполагане на акцентите върху човешките начала, които са първи и последни санкции в социокултурен и етичен смисъл. Тази силна етично-мирогледна тенденция разпознаваме особено силно преформулирано, творчески вариативно изведена и у Геров – определяща за идейната и формално-изказна очертаност на неговия поетичен свят. А това, в пълна сила, е основополагащо и доразвито в/от поколенията на 60-те, и в конкретния случай с поетическия кръг на „четиримата”, по изключително драматичен и съдбовно-творчески начин поставено като изначално в лириката на В. Тачев, което е определящо за самото й състояване и естетическо право на съществуване. Провидяно и достигнато в това изтегляне на изящната словесност едновременно в един нов идеен хоризонт, основан и определящ също и за нейния художествен език, който идва вече и е възможен единствено чрез единосъщността си на сакрализиране – опрозрачностяване – метафизиране, в екзистенциален, мирогледен и художествен смисъл. По такъв начин различаваме една от водещите приносни тенденции, изнесени от символистичните и постсимволистични дирения на поетите от втората половина на .ХХ. век. Този е и доразвитият доминиращ мотив за самото езиково-емпирично просъществуване на поколенията от 60-те нататък, и особено на поетическия кръг, чиито водещ участник е В.Тачев. В това отношение е и защитимо виждането за общочовешките измерения, с които идва творческото развитие на поета. Ето защо, конкретно с кръга на „четиримата”, поколенията от 60-те (и впоследствие с последователите си) се определят с изострената сетивност и търсене/долавяне на скритите, вътрешно-изначални смисли и основания на разбирането за живот и цялостно светоустроение, на самото негово разглеждане като единосъщна, едновременна субстанциална реалност и свръхреалност. Именно по този начин, разширявайки териториите на човешката екзистенция, те достигат до водещото и насъщно за тях хуманистично послание, изведено и постигнато посредством осезанието и с тоналностите на общочовешкото и всемирно-планетарното. В този смисъл водещата особеност на творческото съзнание в поетическия кръг на „четиримата” е изявено като свръхусложнено медиаторно художествено-изобразително пространство на „вътрешно” и „външно”, „метафизично” и „реално” (в което е третият елемент на изначалното второ „метафизично”), състояващи, очертаващи виждането за действителните територии на човека, - пространство, генериращо автономно в себе си самостойни идейни и емоционално-екзистенциални пробиви, за да отведе то недвусмилено в крайните си достояния на художествено и философско познание до ценностните силуети на дълбоко породена, мотивирана, износена, ненатрапена и едновременно основополагаща религиозна мирогледност, която става водеща за тях и в екзистенциален и в цялостен творчески смисъл, - и във всички емпирични и текстологични техни поведенчески периоди. Когато говорим в конкретен смисъл за поезията на В. Тачев, издаването на стиховете му в био-библиографски план е „бедно”, което е неслучайно, разбирано в контекста на цинично контролиращите геополитически и обществено-политически процеси на „размразяване”, когато именно след дебютната му книга той е поставен под забрана. Типично авторски издания на поета са единствено „преддебютната” от 1961-64 година, дебютната „Стихове” от 1964-та, „Спасяването на храма”- 1986-та и посмъртно издадената „Болка –стихотворения” от 1995 година. Разпознат като неупотребим, той разбира много скоро, че за него няма изход, поради това, че е носител на очертаната вече автентично-изначална линия на творчески начала в контекста на най-новата ни литературно-поетична традиция. И в крайна сметка цялостното му жизнено и идейно-естетическо развитие до трагичния край е едно „изгнание”, преповторено от него по поразително сходен начин с това на знаменития предходник Д. Добрев. Те, двамата, впоследствие по същите пътеки на вътрешни, съдбовно-трагични съприкосновения, - състояли се всъщност най-вероятно в дълбоко и значещо дори естетически „мълчание” , - разпознават себе си в другия и знаят, болезнено носят като неизтриваема и единствено възможна, изначално непоклатимата жестока истина, че са обречени да се състоят във възможните само проекции на далечния спомен за истинска литература и култура, и на кошмарно-сомнамбулното й изживяване в някакви синхронни територии на измислената антиестетическа и антихуманна действителност, узурпирала естествените потоци на живот и изкуство в смазващия контекст и битие на соцреализма. Напълно възможно е още чрез първата „преддебютна” книга на автора да твърдим за наличието на зрял художествен език и завършен поетически свят, които впоследствие само имат да очертаят, доизговорят заявеното в практическите му случвания на текстологично ниво: Колко много звезди // и планети! // Колко много слънца! // Но сред тях няма място // за поети // с неземни сърца! (Тачев 1961-1964: 3). И аз стоях на пост до оня бюст // смирен и неподвижен... // И край мене // светът бе станал безразлично-пуст, // а слънцето – студено... // Мълчаха хората // и чакаха // мълчанието траурно да свърши. // И като че ли никой // не заплака... // Защо мълчаха?... // ...Мълчаха хората... // А някои смутено късаха // от знамената дълги, черни нишки... (Тачев 1961-1964: 9). Познавам ви откак се помня, // о, мои скъпи врагове! // Познавам зъбите на вашата усмивка. // Познавам ласката на острите ви нокти. // Познавам гнилата сърцевина // на вашето приятелство. // Почитам ви, // о, мои врагове! // Борбата с вас // ме кара да живея! (Тачев 1961-1964: 25). Какво ми припомняше той?// Нещо скъпо? // Колко скъпо ми струваше то! // Едноцветната строга коруба // на монетната красота, // аптекарската точност на фразите, // алхимическите мистификации // на добро и на зло... (Тачев 1961-1964: 30). Биографично-екзистенциалното разгръщане на лирическите послания, сюжетността в стихотворно-стилистичното развитие на текста е явно присъстваща, под която иманентно се разгръщат полисемантичните нива на пълноценния поетически свят в емоционално-чувствен и текстологично-естетически смисъл: ...Знам, че тая съвременна драма // няма никаква тайнствена връзка //с монархията от Италия// и великия Ел Греко... // Значи, само нелепа случайност // и разстроени нерви... Случайност // отминала с него... Нали // той и аз сме различни субстанции, // осъдени на вечна раздяла, // както казваше един мой приятел, // учител в селскостопанския техникум... (Тачев 1961-1964: 31). Топонимните и биографични маркери развиват „сюжетността”, линейното разгръщане на стихотворната цялост е особена езиково-стилна черта в поетиката на автора. И точно от тази особена първооснова на поетическото, с „биографично-екзистенциално-сюжетни” тоналности, се обуславя категоричното полисемантично наслоение/състояване, отварящо центростремително в дълбочина обширни латентно налични емоционално-чувствени, сетивни и смислови енергийни натрупвания в основанията на текста, (които от своя страна говорят за типологични родства от типа „висок модернизъм”; - допускащи/изграждащи/ изживяващи силуета на един доведен до радикални идейни и естетически допускания в себе си релативистичен лирически субект, интепретирал и мултиплицирал силните начала на модерната родна лирическа традиция, съотнесена към рефлексиите и тоналностите по линията Дебелянов – Далчев – Геров. Същото ранимо-стоическо триизмерно-пълноценно поетическо съзнание, пресъздало профанния, външен свят в дълбинните и преумножени иреални, надтриизмерни нива на разкъсващото душевно преживяване, затварящо от своя страна кръга на творчески интенции в знаково-синтезното сливане/преливане между външен-вътрешен свят в един трети континуум на художествено-познавателното, умножаващо семантични нива до безкрайност на тълкувателно-рецептивни възможности, центростремително разрояващо психологично-екзистенциалните градивни „противоречия”. И всичко това, обуславящо сферите на обособени и самостойни нива в стихотворенията на сомнамбулно-въобразеното, и на образно-метафоричния изказен релативизъм, които – в крайна сметка – са параметрите на действителното съдържание и разбиране за измеренията на модернизма у В. Тачев, когато говорим конкретно за конструктите в неговия поетически език. Налице е силно сгъстено натрупване на екзистенциална и емоционална енергия при преживяването-интерпретация на поетическия акт, на силно енергийно циркулиране и преноси на смисли, което така отвежда до модернистичните световъзприемателни ракурси на алиенацията, психологично-представните хиперболизации в хронотопната цялост с параноидни или аутични вариации, на мизантропски и едновременно хармонизиращи жизнените реалии опозитивни единства в хода на стихотворната текстологична цялост, характерни за лирическия субект, с което имаме основанията да предполагаме и твърдим, че е наблюдение на породените първи вълни от 60-те години на .ХХ. век за носената творческа реставрация и осъщестяване на един „ретроутопичен художествен проект”, правещ изтеглянето на лирическата традиция с оживяването й в нови преноси между модернизмите от 20-40-те и 60-те до днес. В този смисъл, когато осмисляме поетическото обкръжение и неговото вътрешно съдържание, което дообяснява и съставя самия творчески силует, характерен за В. Тачев, единствено е възможно в обкръжението на имена и почерци от поредността на – Хр. Фотев, Ив. Пейчев, Ек. Йосифова, Ив. Теофилов, Ив. Цанев, Б. Христов. И те - в посоката на това, че очертават понятийно-опозитивните двойки, с ценностната си принадлежност към „естетическия” в опозиция и отричане на „моралния релативизъм”, като по този начин заявяват най-същностно себе си с образно-символния жест на „жреческо-заклинателното”, на романтично-вдъхновената рефлексия, претворяваща, сакрализираща света, преобразуващи го в една друга обогатена реалност, разширяваща фактурните пластове на действителността, точно както знаменателно е изразено това в стиха на приятеля Ив. Цанев – „в друг живот по-цялостен и ясен”. Именно затова можем да определим точните намерения на поетическия натюрел у В. Тачев в измеренията на човекодиренето и съхраняването-намиране – тук и сега – на търсения, мечтан, достигнат истински, действително присъщ на човешката природа живот : ...А представете си, те не знаят това! // Те живеят друг живот, // в който не е чак толкова просто... // За тях вие сте нищо, макар че незабележимо // са намесени във вашето житие-битие... // ...Понякога лоши шеги си прави животът... // Не, лоша шега с вашата нечовешка отплата..! // Окнижили всичко живо и очебийно жизнено, вие дебнете героите ви да не са по-герои от вашата милост, // стъпквате всяка тяхна постъпка и всяка обикновена дума, // бъркате винаги безцеремонно на човека в душата, // когато оня твори в наивността си сърцето, // месите се с невъзмутимо нахалство в житейските сцени // и от височината на бюрото си симулирате гениалност... // Ония, които режат с трион това бюро, истинските гении, // вие замеряте... // вие истерично виете и ги примамвате, и ги подкупвате, // а когато упорстват ги самоубивате. // за да оберете изкусно каймака от славата им. // Не ви мразят. За тях вие сте мъртъв още приживе. // Няма нищо по-мъртво от мъртвец, който живее! (Тачев 1961-1964: 34-38). Удивителни сходства откриваме в структуриране на стилистично ниво и организация на посланията между типа интерпретация у Ив. Цанев и В. Тачев. Линейно сюжетно-разказното се преобразува и развива в силни подтекстови разширявания на смисъла, като двете образно-метафорични и семантични полета – на хоризонтално и вертикално ниво - по еднакъв начин се случват и в този смисъл поетическата структура на вътрешното времепространство и при двамата е идентична: Вечеряше във кухнята и спеше редом с нас, // и нещо друго вършеше, което ни убягна. // И колко сме се разминавали по стълбите със него. // Но можем ли да обясним какво се крие // зад тези букви, издълбани в камък... // Невинна слепота за онова, което има да се случи... // Значителното е край нас, размесено с подробности, // и никакъв херолд не известява неговото идване. // Апостолите бродят преоблечени във въглищарски дрехи, // а стъпките случайни и неволните движения на делника // тъй често пред очите ни се вкаменяват // в последни и трагични жестове. (Цанев 1973: 28; 2001: 35). И при В. Тачев, и при Ив. Цанев срещаме това единосъщно присъствие на двата пласта в стихотворния текст – на сюжетно-фактурния и философско-дълбинния, семантично-синтезно изобразителен, окрупняващ житейските реалии и етимологично-екзистенциалните начала, чрез многозначното и релативизиращо триизмерното в една категорична трансцедираща изобразително-стилна стихия на поетическото послание. Именно в тази връзка откриваме родства между „предрожденните” „Съчинения” от 1964-та на Ив. Цанев (Щръклитиздат, съст. В. Тачев) и „Стихове”от 1961-1964-та на В.Тачев. Имаме среща чрез тези „преддебютни” състояния на поетическия език от 61-64 година с изключително завършена и едновремено красива сама по себе си поезия, която е с безспорни открития и изказни пробиви, дори на стихово ниво: ...Опри чело // в умореното стъкло! // Навярно вънка шумоли снегът // и тихо чуруликат ручеи... // ...И с хора. // Като теб. // Обикновени. // И всички те са толкова щастливи, // че не приличат на поети! // А може би те всички са поети // и затова са толкова щастливи! (Тачев 1961-1964: 44-45). Точно в двете „предрожденни” книги (на приятелите В.Тачев, Ив.Цанев) различаваме техните общи семантични етимологии, идейно-естетически и образно-метафорични единосъщни начала. По идентичен начин „Съчинения” и „Стихове” носят в себе си творческите лаборатории, рисунъка, който конституира, представя в движение пораждането на тези поетически светове, което е видно преди да се окръглят и да станат завършени, самостойни техните поетики. А всичко това е различимо и на ниво книжно-текстова или стихотворна цялост, и на образно-номинативно, смислопораждащо, стихово ниво. ...Спомените горчат // и ме спохождат, // колкото и да ги пъдя. // тук искаха да ме убедят, // че калта е моя произход, // а безпътицата - // моето бъдеще, // че аз съм човек, // излязъл от тъмното // и съвестта ми не е чиста, // че съм способен да тръгна // на позора към дъното... //...И се мяркат пред мен // пак със същата яснота // подозрителните погледи, // недоверието, // съчувствието // и учтивостта, // която не тръгва... // И кънти във ушите ми // пак същия глас... //... Аз мълча. // Дявол знае защо мълча... // Иска ми се да залича всичките тия... // Иска ми се да закрещя, // чуждият глас да пропъдя... // Черноризецът е моя баща, // а пътищата - // моето бъдеще!... (Тачев 1961-1964: 50-55). Видно е метафизирането, преходът, междинният характер на действителната териториална разпростряност на поетическата природа – между сюжетно-съобщителното, регистриращо-изобразително начало и на ниво словосъчетание как се пречупва това с дишането на „опоетизиращата” външното времепространство творческа рефлексия, изявяваща в практически смисъл белезите на една поезия с широк изобразителен диапазон, основана на недвусмислени автентични лирически начала: Беше секунда, // когато усетих: // „Започвам!” // Затъркалях се - // ръбест отломък отвръх планината. // Очуках, // изгладих, // шлифовах // до долу // лицето си. // Години лежах - // малахитова брошка // в зелената тучна поляна // сред камбанки, лалета и макове. // Години лежах. // И ти ме намери. // Бий ме със своите тежки мазолести лапи, // живот... (Тачев 1961-1964: 57-58). В тези междинни езиково-стилни територии – на пресичане и оплождащо двуединство от фактурно-съобщителното и опоетизиращо времепространството на текста – се самопоражда поетиката у В.Тачев, самото разбиране и особености за лирическото у него: ...Не винаги // повява топъл вятър! // Не винаги // се пише топъл // стих! // Не винаги... // Сърцето иска бури, // в които всяка злост да онемея // или оная майчиност на юли, // издигнала твореца в апогей!... (Тачев 1961-1964: 74). Синьо небе. // Синьо море. // Сини птици. // Сини зеници. // Сини планини. // Сини далечини. // СИНИНИ..! (Тачев 1961-1964: 91). За да стигнем до там, като в цитираната стихотворна миниатюра, където тази двусъставна синтезна основа на лирическото се е очертала/изяснила в плътния идейно-изобразителен фон на единствената вдишваща/изживяваща себе си обвързаност със съобщително-екзистенциалните страни на художествено случване у В. Тачев. И това - в условно първата, встъпителна част на стихотворението, докато във втората е диаметрално противоположното, което подсказва, че самите смислови и емоционални пътеки на стиха у поета са неизменно с така очертаната двусъставност, определила и съдържаща неговата поетика: Няма нищо синьо! // Синият цвят // е цвят на мира // и цвят на спокойствието! // Два сини цвята - // на синилото за пране // и на изкуственото око // на Гео Милев! // В двата цвята - // два свята! // Кой е истинският? // Избирайте! (Тачев 1961-1964: 92). Докато стигнем до смислопораждащите начала на лирическото, представено чрез забележителни по силата на семантично-емоционалната си сгъстеност образно-смислови ядра, центростремително нагнетяващи и взривяващо-преобразуващи тъканта на поетическия език в неконвенционален, в свръхреален, „надничащ” в сферите на метафизичното, чрез самото свое провиждане през хронотопната цялост на триизмерното случване, чрез неговото изобразително и „естетическо релативизиране”, като по този начин е постигната във висша степен и основата на творческото, мирогледно и битийно противостояние на другия, „морален релативизъм”: Те стават много рано, още // преди да зазори. // Защото всяка нова нощ е // за тях не сън, а смърт... (Тачев 1961-1964: 104). Тъмнозелени // прозирни надзвездия... (Тачев 1961-1964 105). И както отбелязахме, това е разграничителен знак за художествения му език, който се оказва определящ изобщо за имена, поколения, общностни кръгове от поредността на А. Геров, Ив. Пейчев, Ек.Йосифова, Ив. Теофилов, Ив.Цанев, където по произход е съотнесен и В. Тачев. И освен радикално сгъстената семантично тъкан на стихотворния текст с нея е постигнат и провиденческият мотив, изведен до идейно и мирогледно, дори с физическите си осезания изигравайки хармонизираното пространство, търсенето на хармонизиращия център за творческата екзистенция. Още в същинската „дебютна” книга „Стихове” от 1964-та е недвусмислено различим този открояващ се автентичен силует на родения поет, идващ с големите свои послания, оразмерени, поместени в автономното свое вътрешно времепространство, несъобразяващо се с грубата социологизиращо-идеологична, колабористка среда на културния и обществен живот; силует, обусловен от длъжността да затвори личния си творчески кръг и език, като донесе на света дареното му и го изведе в продиктуваните единствено от естетически, а оттам и само през тях – от етични подбуди. Точно върху тази двусъставна етично-естетическа основа са и действителните основания на формално-изказно, формообразуващо и образно-метафоричното, правещо възможни художествените начала в цялостния артистично-творчески силует у В. Тачев, и конкретно в неговата поезия. А това е различимо от оперативно-стихотворно ниво до идеята за поетическо развитие, където няма нищо неподчинено, немотивирано от този широк двусъставен хуманистичен мироглед. Само в този смисъл можем да разбираме маркерите на неслучайност и съдбовност, с които идва този роден поет с неговия автентичен език, понесъл съзнанието за носено послание и отговорността то да бъде екзистенциално понесено и практически завършено; - лирическо и формално-изказно хроникиране на иманентно „вътрешното”, което в същината си се явява дълбоко послание и защита на човешкото и духовната му същност, организирани/стъпили на свой ред все върху изначални и мащабни идейни с трансцендентен характер категории: Не ме съди, сърце! // Не от умора // аз цял на твоя пулс // ще се отдам. // Около мене // има много хора // и аз не мога // да остана сам… // Повярвах ти, приятелю, // че пътя, // избран от теб // е точно тоя път, // по който още // много, много пъти // ще виждаме света // за първи път!; На никого не беше смешно, // но те се кискаха пискливо, но те умираха от смях… // О, тая веселост // бе трайна, // но изкуствена, // тъй както траен е // изкуственият сняг // по платовете на витрините - // той никога не се топи // и затова е мъртъв! // На никого не беше весело, // но те не се веселяха // и вярваха сами, // че им е весело…; За поглед, // мътен от съновидения, // изгрява всичко // необикновено… // Дърветата // приличат на магьосници, // превърнати от злия дух // в търпение. Небето става кошница // със незабравки, // а хората // по улиците-улеи // на мравки! // Опри чело // в студенто стъкло! // Навярно вънка шумоли снегът // и тихо чуруликат ручеи? (Тачев 1964: 5, 13, 17 ). Източникът на тези безспорни самородни поетически идейно-образни кристали не е първоосновен и конвенционално езиков, формален. Той, със своите начала в преобърнатите светове, изобразяващи и свидетелстващи за духовните субстанции в реалното, е обусловен по напълно идентичен начин, тъй както това художествено е разгърнато от Геров, за да видим, че тук имаме същото значещо преобръщане, опрозрачностяване, релативизиране и метафизиране на езика, което в своите последни основания идва точно поради същото – да назове и свидетелства за невидимото, за категориите на духовното, налично във видимия свят; - а всичко това е единосъщно и у предходника, и при Тачев, за да бъде изведена по този начин една апология на дуалистичната и висока богоподобна същност-промисъл в устроението, защита на човека и човешкото в емпиричните пластове на реалността, ценностно, категорично отграничена и без цинично отиграните теории и идеологични „изми” на обслужващите. А всичко това, когато говорим и за дебютната книга на поета „Стихове” от 64-та, и в цялост за неговата поетика, не е възможно да не бъде доловено именно със своята категориална същност от соцреалистичната естетика и критическа рецепция, макар и принизено, с примитивно-вулгаризиращи, социологизиращо-идеологични тоналности. Така очертаните ценностни маркери, от една страна на генеалогията у В. Тачев, с неговите предходници и поетическа традиция, а от друга властващата нормативна естетика на „идеологическия фразеологизъм”, са две непримирими в същината си дадености от модерната история на .ХХ. век – хуманизъм, човекознание, автентичен човешки силует и битност срещу антихристовата и античовешка идея за постигнатата/ поместена „хармония” тук и сега в профанния свят и измерения, богоборческа и антиетична в самата си същност, постигната за сметка именно на това изначално и безгранично човешко, като ценност и субстанциално окончателно знание за нещата.. И тук някъде се вписва критическата рецензия на М. Наимович, мракобесническа по всички свои характеристики, отричаща и отбелязваща цялостната налична забрана, която следва в творчески и екзистенциален смисъл за В. Тачев. Впрочем напълно подобен почерк и предпоставно-вулгарен маниер на отричане виждаме и спрямо дебютната книга на Н. Кънчев, с последвалите идентични забрани и унизителни десетилетни отрицания, което е и свидетелство за общ щрих към свободните талантливи от новите генерации спрямо епохата на соцреализма. Без да влизаме в нейната имитативна и безсъдържателна риторика, позовавайки се конкретно на няколко опорни и знакови фрази от рецензията, бихме споменали, че това е конкретен израз на така очертаната битка по линията – живот-антиживот, човешко-античовешко, художествено-антихудожествено, изкуство-псевдоизкуство, което просто е наниз от множества тъжни и горчиви епизоди, съсипващи и отлагащи методично безспорните талантливи съдби на редица имена от „младата поезия”: …Стиховете на Тачев нямат художествена стойност… но тяхната поява в отделна книга не е случайна. Тя доказва колко лесно е вече псевдопоезията да бъде представена за истинска поезия, колко лесно е измъченото съчинителство да вземе позата на философски размисъл…(Наимович 1965: 1). И конкретното характеризиране и отричане на „художествената стойност” в поезията на В. Тачев се разширява, а така очертава контекста и някои от вътрешните мотиви на всеобщото отрицание, в което са поместени „книжките на младите поети”, на тези идващи с новото и в крайна сметка в най-значителна степен белязани с автентичното, съотнесено приносно към традицията. Характеристики, които тук авторът на критическия текст автоматично и безпроблемно пренарежда/подменя с обърнатите означения, отсичащи, че: – това не означава нищо друго освен най-обикновено съчинителство. Да – съчинителство на чувства и мисли… (Наимович 1965: 4). И впоследствие бърза да заключи в безнюансна, монотематична логика с военизирана лексика и стилистика, цинично и грозно несъответна въобще на протичащите нови лирически явления в поетическите генерации от 60-те: …Да, съчинителство означава преди всичко бедност на мисълта… Затова те изпитват такова силно предпочитание към мъгливата поетична фраза, към чудноватостта на образа… (Наимович 1965: 4). И това е точно там, непогрешимо намерено, където имаме породения нов модернистичен лирически свят, усложнен и многоизмерен, изискващ сложното и богато поливалентно стихотворно негово изразяване, където сложният сетивно, емоционално-психологически, представно-мирогледен и образно-метафоричен свят е намерил своите пълноценни художествени и правилни, адекватни лирически образци. И сякаш няма нищо излишно в тази трагична творческа участ. От дебютната книга от 1965-та, през нейното цинично-вулгарно и антиестетическо, безмотивно отричане, (което е отрицание на всички тези поколения, носители на автентичната поетическа традиция в родния модернистичен контекст), - до издадения посмъртно сборник в 1995-та. Всичко в един такъв идейно-текстологичен и аналитичен смисъл е в пълна степен завършен и изчистен „текст” на постигналия в себе си една своя непогрешима, неизменна хармонична и чиста цялост. Стиховете, откритията на всички страници от първата половина на 60-те до тази 1995-та, летописно отбелязват някакъв условен фактологично-физически завършек, чиито своеобразен пунктуационен знак е послесловът към книгата на приятеля Кънчо Великов: …Неспособен да мрази, Веселин Тачев обичаше еднакво силно Човека и кучето, можеше да говори с дървото и цветето, разбираше езика на земята. Безукорно честен, озарен от една вътрешна светлина, той излъчваше доброта и човечност. Веско беше аристократ на духа, интелигентен по природа. Одарен с енциклопедичен ум, до каквото и да се докоснеше, то придобиваше нова окраска. Но над всичките качества на духа, връх вземаше уязвимата му и крехка поетична същност… Веселин Тачев вярваше в непреходната сила на словото и му служеше с фанатична обреченост… (Величков 1995: 45-46). И в крайна сметка, не можем да се отграничим от една устойчива интуиция при критическата рецепция на стиховете в книгите на В. Тачев, която отвежда с не една ключова фраза, именно за провиденчески рефлекс на идейно и семантично-изказно, текстологично ниво, на носената и витаеща обреченост, за предусещане на трагична участ и нещо повече – на непреодолим трагичен завършек в житейския път. За да го различим и в болезнено чистите стихове, своеобразно изгарящо-нежно сбогуване, като буквално-фактологично предусещане-признание, до последния миг разтърсващо извисен наниз от лирически кристали, рисувани, ореалностено и стихотворно снети през сетивата на един метафизичен поглед на лирическия субект, гледащ през видимостта на нещата, превръщащ в познавателна и изобразителна относителност реалността и фактурната й времепространствена цялост, и едновременно - като надлитературно, свръхреално откровение: …Дърветата – долу, а горе – дим. // Разтърсва те грохот от всякъде, // а ти стоиш и висиш – невредим… // Стоиш на измамната височина // без никаква сянка от мисъл в главата // и все по-жестоко усещаш сега // как страшно, // как властно // привлича земята! (Тачев 1995: 44). Възхитителни стихове, сами по себе си, - едни от най-паметните и нежно-разтърсващи редове в най-новата ни лирическа традиция, съпоставими с болезнената обич-сбогуване към живота, до последно защитаващи го с несломена и неизменна, изчистена в себе си красота при съзерцаването-осъзнаване на действителните негови първоначала, както те са постигнати с дълбочината-провидение в постсимволистичните тоналности у А. Вутимски. Стихове, съотнесени/ситуирани между мощните хуманистични, релативизиращи материалната непоклатимост, художествено-изобразителни пробиви на Вапцаровото гениално провиждане/реене и „сънуване на битието” с „и днешната плесен ще бъде безкрайно далеко”, с Геровото „метафизиране” на езика и действителните му реалии. Но всичко това не е явно натрапено изразено у В. Тачев, а е някак естествено разслоено в хода на човешките и творчески изяви в жизнената фактурна разпростряност. Освен това, можем уверено да възприемем тази трагична участ за латентно заложена, сякаш някак генетично присъстваща на всички нива от посланията при търсенията в хода на цялостното негово развитие, като я съотнесем към съдбата и магично-провиденческите тоналности на гениалната Фрида Кало; и по-конкретно – тоналности, обясняващи в същността си самия натюрел на поета, изразили, предусетили някъде там в изначалното и сякаш предрожденно изживяната жестока настояща негова участ: ...Аз с радост чакам края и се надявам никога да не се завърна! (Кало: Дневник). И кой би могъл да опише тази трагична съдба на поета, освен друг поет-събрат, с гневно-омерзените слова от случилото се. Това е направил Р. Леонидов в послеслова на посмъртно издадения поетически сборник на Ив. Методиев след неговата кончина. Слова с премерена и сгъстена експресия, удивително точно регистриращи жестокостта на външните и подтекстови значения на факта, слова, които с пълна сила се съотнасят и за трагичната участ и вътрешен смисъл на гибелта у В. Тачев: ...Не му провървя... Но продължаваше за разлика от повечето слисани лирици да пише. Все по-вулгарно-нежно, обсебен от неистовото желание за горда и безсилна съпротива срещу помията на масовата култура, която прииждаше... Какво може да върши един истински поет, ненужен като употребена флейта? Да стане журналист, да стане политик, да развие в себе си бизнесенергия? Иван Методиев беше абсолютно верен пример за интелигентска неприспособимост... Който скъса връзката си с Бога и отвори душата си като кесия за синкопите на монетния звън – е аут от поезията... Методиев бе изключително заинтригуван тъкмо от съзнанието на битието – що е то и защо е толкова неосъзнато. Но тази негова заинтригуваност днес не се осребрява. И не храни сирачета като неговите... имаше дар да страда неописуемо и страдаше вместо нас. Кои нас ли? Онези, които криво-ляво набарахме конската опашка на времето и не я пускахме, докато фучим около себе си. И не ни пука за пеещото същество. За онова, което пее, защото може само да пее... Иван беше от месец и нещо в тотална депресия. Трескав, цигарен, блед, с пламнали очища, изнервен до припадък... На близките си е казал, че отива някъде да пише... Преди да отлети към себе си... Защо поетът Иван Методиев поиска да умре като куче – в тотална самота? Не е нужно да обичате поезията, да сте чели нещо от него, за да можете сами да си отговорите. (Леонидов 2003: 46-48). „Интелигентска неприспособимост”, човешка безкомпромисност, отнесена към съображенията от сръхреален порядък – това може да бъде само истинският, автентичен поет-артист, стъпил на посредничеството си, изначално поместен в междинните територии на видимо-невидимо, а така очертаващ и именно защитаващ онези автентични, изначални територии на човешкото у човека, върху които единствено той е възможен и цялостен. И едновременно, с всичко това, поради именно посочената извънредна „интелигентска неприспособимост” тази природа на поета-артист е и неразбираема в адекватната й пълнота, непроследима от фрагментарните логични основания на видимия свят. Защо и как неговата (на поета-артист) свръхсгъстена творческа природа претворява конвенционалното времепространство, мислейки, възприемайки и оценяваща критично, безкомпромисно този видим свят, - и често/винаги, оценявайки го, превръщаща се в изящно светла комета, високо прекосяваща небосвода на това видимо със своята трагична (неразбираема) недосегаемост, - какъвто е в цялост живота и извънредно сгъстения от голямото дарование, мощен творчески свят и на П. Дубарова, все в тази поредност на имена, съдби и укорителни изводи! (...) И струва ни се, че към тези изгарящи слова, - отнесени не само до гибелта на поета Ив.Методиев, но и към обобщения силует на твореца в нашата съвременна бедстваща реалност, - допълващ отговор разпознаваме в друг поет, тематично отнесъл редовете си изобщо към самоубилите се български писатели в новата епоха, което е изобщо щрих, осветяващ проблема В. Тачев: ...През 1991 година се самоубиха трима писатели – Веселин Андреев, Людмила Исаева и Иван Бурин. Дори и окултистите не се сепнаха от обстоятелството, че в етиката цифрата три придобива върхов смисъл, защото първопричинителите на убийството на човешката душевност са също три: лъжата, наглостта и присмехът... През 1996 година се самоуби Тодор Монов... До самоубийствено изтощение от материална нищета бе докаран поетът и драматургът Маргарит Минков през 1998 година... Съзнателен акт на самоубийство бе гибелното неколкодневно отшелничество (през 2003 година) на поета Иван Методиев на затънтен язовирски бряг, където бе намерен безжизнен. Той знаеше, че умира, но знаеше, че умира и обществото... Изтощени от безработицата си отидоха Димитър Аръмов, Власо Власов, Симеон Стоянов. Не се самоубиха, в тяхно лице обществото се самоубиваше и продължава да се самоубива със смъртта на един творец, изхвърлен извън попрището... (Инджов: 2010.). В тази поредност от творци поставяме с поклон и дълбоко преклонение и името на В. Тачев, един от големите страдалци, завинаги останали в храма на съвременното родно изкуство, вградили себе си в неговите устои. А останалото ще извърши литературната история. (…) И всъщност има различни видове убийства, особено цинично преумножени в най-новата ни обществена и културна история от последните двайсетина години; - последвани понякога от самоубийството, или от бавното агонизиращо изтляване, подобно гаснеща свещ, като резултатът, изходът от всичко това е ясен – позор за едно общество, позволило случващите се срамни поредни епизоди, отбелязали неговата духовна смърт, ознаменувана чрез физическите смърти на нейния интелектуален художествен елит. За едно от най-циничните и зловредни видове убийства от най-нови време говори и Рада Александрова, когато болезнено-разтърсващо разказва за унизителния, срамен епизод на „случая” Иван Бориславов, особено знаков за нравите и измеренията на субективно-личностните и обективни убийства на този интелектеулен елит, което е неоспоримо сърцевината на проблема за обезличаването и падението на родната духовна и културна действителност: Не трябва да премълчавам това, защото истината за живота и смъртта на хората в тази страна трябва да се знае. Защото това има отношение към всички. Защото години наред ние продължаваме да бъдем убивани по един или друг начин. По всячески начини. След първите глътки надежда преди двейсетина години ние затъваме все по-надолу и по-надолу в едно ново безвремие, още по-арогантно, което затрива душите, отравя мозъците и кръвта на населението тук. При настоящото правителство се стигна до директна разправа с интелекта на нацията, до разгонване на учени, артисти, музиканти и други такива наричани „хора на духа”. Ние помним кои режими са тъпкали така и у нас, и по света. Ние нямаме свободни медии, те са в ръцете на същите мутри или подобия на нашите властници. С това кратко, неизчерпателно, но мрачно встъпление ще кажа няколко думи за убийството на поета, преводач и изкуствовед Иван Бориславов. Защото и моралните убийци трябва да се посочват по име и поради факта, че моята скромна личност няма вече биологическо време да ги премълчава. Пиша тук, защото печатните издания за мен от години вече са недостъпни... (Александрова: 2011). Само честното изписване на въпросите за „смъртта” и „живота” от дадена епоха е достойно свършено човешко и творческо дело; - другото е словоблудство и предателство. И дали ще е Ив. Методиев, В. Тачев или Ив. Бориславов неизменно е усещането за стил, за общо наложен тон, последователно следван от съвременните безродни антудохивници-полуинтелигенти, съставящи тоталната нищета, надделяла в текущите реалности; неизменен е и усетът за посттоталитарно духовно-физическо убийство на твореца въобще, и усещането за унижение, именно посттоталитарно унижение, впръсквано от „новите овластени” подобно парализираща всичко около себе си зараза, - достойни наследници на онези същите, предишните. Но явно нищо не се променя, въртящо се в кръга на антиисторическата и антиестетическа посредственост, ширеща се тотално, подобно бедствие, в тези географски ширини; постоянно отлагащи и отдалечаващи ни от „голямата история” и истинското автентично народностно битие, представяно и живяно от неговите представители в словесните и духовни измерения на устроението!... Има един изключителен есеистично-поетичен фрагмент от книгата на В. Тачев „Спасяването на храма”, изразяващ в същината си навярно най-пълноценно, - чрез своя конкретен разказ и тоналности, - и самите движещи основания на творчески заряд и вдъхновение у поета, и действителният смисъл/съдържание на неговата саможертва; - в който фрагмент за пореден път синтезно се пресичат и мощният поетичен талант (със своите сгъстени енергии на идейни и емоционални, изобразително-смисло-пораждащи взривове), и разказвачът-хроникьор, и изследователят-историк-народопсихолог, осъзнато и неповторимо осезаващи и пресъздаващи дълбоките пластове на времепространствата, самопородили и поместили живата човешка душа и страдание на народностно битие, и неговата трагична участ, съпровождана от опоетизираната „сянка” на провидението!(…). Много голямо дарование само може да е събирателна на именно такива идейни и екзистенциални характеристики, въплътени, знаково пресекли се и творчески удивително щастливо изразени, чрез този изключителен образ на неизвестния свещеник-хронист от 1798 година, поставен премерено и стилно овладяно неслучайно в естетическата рамка на документалистко-историческото, прозаично-художественото и есеистично-поетическото звучене. През вековете се пресрещат и събират образът на свещеника-книжовник и на поета, негов автор-създател, в магическия фокус-съсредоточие от идейно-естетическо очарование и духовна сила на посланието в текста от книгата „Спасяването на храма”, в която именно е изразена драмата и героическия, духовно-етичен патос, с които остава действителният смисъл в творческото дело на В.Тачев, въплъщаващ народностната участ, - чрез осезанието за голямото време, - във вместилището на голямото изкуство: Поклон пред вас, великомъченици книжовници!... Поклон най-вече пред великото ви досещане, че накрай преписите на светите книги иде да оставите и нещо от себе си, нещо за народа си... С трепетна ръка, вкочанена от студ и болести, редили сте чернилото буква по буква... И изведнъж – глас, който се издига над всички, глас силен и като че ли не от този свят: „1798. На един висок баир се намирам сега, сам в едно пусто село, наричат го Алванитохори. Виждам снеговете и дъждовете и сърдечните вълнения; виждам фъртуните и ми притъмнява. Виждам небето мътно. Но как да се защитя, къде да намеря спокойствие, та да ида там да живея? Обръщам се към изток – едра градушка ме удря. Обръщам се към запад – и той ме застрашава. Обръщам се на север – и там гърми и се святка. Тичам към юг – и там е смрад. Виждам вълци как силно тичат и зверове как се нижат – всички побеснели и раздразнени. Обръщам се към небето със сълзи и извиквам: искам свобода в тая неволя!” Той дори името си не е оставил, тоя беден свещеник от Арбанаси... Тоя човек е бил писател. И то гениален писател... Благодарим ти, безименни! (Тачев 1986: 96-97). Само поет може да разбере поета и да го изрази/пренесе успоредно в истински живо слово, облечено в духовен свой ореол. Разтърсващо свидетелство за именно това полифонично и ефирно многогласно единство между самообричаща се скромност и вписване в неизменните пространства на народностната култура и литературно-историческа памет са имената от споменатата в началото на текста творческа и приятелска четворка (Тачев-Цанев-Попов-Палежев). А есето от 1992 година на В. Попов, породено покрай кончината на В. Тачев, е едновременно разрязващо и отговарящо на многото неоткрити отговори на все същите непоносими и фундаментални въпроси, щрихирани в предходните страници и редове: Цялата му личност, фигура, облик, дори физически излъчваха духовност и поезия. Имаше ВРОДЕН ДУХОВЕН АРИСТОКРАТИЗЪМ у него, който го извисяваше над всички ни. От всички нас той най-вече приличаше на поет дори външно – такива, каквито са в представите ни истинските поети – Яворов, Дебелянов,. Нека не се притесняваме от големите трагични имена. Във всеки от нас живеят частици от техния безсмъртен дух и ни помагат да живеем. Или да умрем. Веско притежаваше в излишък тези невидими флуиди и те често го обричаха на самота, неразбиране и… …Далеч преди мен той беше прозрял, че ПОЕЗИЯТА Е КРАСОТА И ВСЕОПРОЩЕНИЕ, а не омраза. Далече преди мен той беше усетил, че надеждата е в самите нас, в безсмъртната човешка душа, а не в натрапените канони. Не му простиха. От всички нас Веско пръв изпита смразяващия лъх на времето, в което наивно вярвахме. Изпита го за цял живот… Веско беше редакторът и издателят на първата ми книга с младежки стихове още през 60-те години, екземпляри от която имаме само той и аз… Споменавам това не заради себе си, а заради пиетета му към неофициалната литература, към онази поезия, която носи автентичния си дъх, непокътнат от други съображения. Той го съхрани завинаги у себе си. Цялото му творчество носи този дъх. А какво по-ценно за едно изкуство от възможността да се запази от преходността на времето и да оцелее сред купищата мъртви стихове сред нас?... (Попов 1992). …Да, тези имена са представители на знаменателно поколение с физиономичността и силата на индивидуалния талант при всички тях, със своята неповторима вътрешна одухотворена братскост и вярност един към друг, и преданост на изкуството, неизменна, изящно-нежна фанатична вярност в храма на на това изкуство, - вложили/вградили скромно, ненатрапено и категорично в достойнството си, своя принос към националния пантеон на изящната словесност и съхранения, несъкрушен неин духовен силует в новите времена.
В този смисъл е и разбирането на В. Тачев като един от знаменателните символи на преодоления рефлекс, екзистенциално и естетически, губително изявен и повседневно мултиплициран, на страха и колабориращата, конформистка вяра в единствеността на дадената реалност, подменящ и несъстояващ истинските начала, обслужващ автоцензурното и цинично-нагаждаческото в битието на българската национална култура и литература. А така той е и един от маркерите с характеристиките на най-стойностното в съвременното ни хуманитарно/литературно битие, като всичко това се и припокрива със същината на реалните негови художествени приноси с наличния, установен текстологично-практически, творчески силует въобще; - по този начин то е естетически значещо в контекста на най-съкровеното, определящо и неговия творчески произход, основополагащо е при дълбинния му и почтен, същностен критико-аналитичен прочит. Освен това, именно върху основата на наличните до тук наблюдения, смеем да допуснем, че опозицията център-периферия, проявена/изявена в протежение на цялата наша литературна модерност от първата и втора половина на .ХХ. век, се изяснява като обширен културно-цивилизационен елемент на деструктивно и безплодно идейно противопоставяне, което в същината си не е действителната национално автентична и градивна, перспективна интепретация на традицията в изящната словесност. Прочитът именно на тези автентични начала, стъпващи по вертикалата на надвременното, утвърдено, оставащо като образ на национална духовна и културна съкровищница, е онова, което единствено е възможно като изход и перспектива, надделяваща над повседневното и способно да изведе националната литературна традиция до постигането на „модерния идиом” (Св. Игов), общуващ, превеждащ духовното народностно битие, пресъздаващ дълбинните му времепространствени измерения, като всичко това е вече способно и е обърнато, с този категорично единствено спасителен „нов автентизъм”, към културните и естетически знаци на общочовешкото, на универсалните идейно-философски модели и художествено-изобразителни принципи в общоевропейското и световното от националните литератури. Каталог: library -> nbpr -> plamenpenev library -> За медитацията ошо въведение library -> Поредица ние обичаме животните library -> Тайната на скорпион library -> Разчупване на оковите Победа над: Отрицателните мисли library -> Бог и човекът човешки теории за човека plamenpenev -> Пламен пенев дневник от другия ден Изтегляне 4.85 Mb. Сподели с приятели:
|