По-внимателно, моля, Защото стъпвате върху моите меми

По-внимателно, моля,

Защото стъпвате върху моите меми

В началото на тази глава развих тезата, че естественият подбор се дразни от всяко разхищение, което пък предполага, че такива повсеместно срещащи се особености на даден биологичен вид - като религията - трябва да са предлагали и някакви предимства, иначе нямаше да оцелеят. Но аз загатнах също, че въпросното предимство не е пряко свързано с оцеляването или репродуктивните успехи на индивида. Както видяхме, предимствата, с които разполагат гените на настинката, обясняват напълно задоволително и повсеместността на това досадно неразположение, характерно за нашия биологичен вид. Дори не е нужно да се облагодетелстват гените. Всеки репликатор ще го направи. Гените са само най-очевидният пример за репликатори. Други кандидати са компютърните вируси и мемите - неотменна част от нашето културно наследство и тема на този раздел. А ако искаме да разберем мемите, трябва първо да се вгледаме по-внимателно в начина, по който действа естественият подбор.

В своя най-често срещан вариант естественият подбор трябва да избира между алтернативни репликатори. Репликаторът е фрагмент с кодирана информация, който прави точни копия на себе си, а понякога и неточни (които пък наричаме „мутации"). Смисълът на горното отново ни отпраща към Дарвин. Тези „вариации" на репликатора, които се копират добре, стават все по-многобройни за сметка на онези, които не се копират добре. В общи линии в това се изразява и естественият подбор. Архетипният репликатор би бил някой ген (или екстензия на ДНК), който се дуплицира - почти винаги с неимоверна точност - в неограничен брой поколения. Централният въпрос, който поражда теорията на мемите, е дали изобщо има такива единици „културна информация" (или „инициация"), които да се държат като същински репликатори - примерно като гените. Аз не твърдя, че мемите със сигурност са някакви близки аналози на гените, просто защото това устройва идеално самата теория на мемите. В този раздел ще задам по-различен въпрос: дали тази теория може да обясни и конкретния случай с религията?

В света на гените тези случайни промени (или „отклонения") в репликацията подсказват, че генофондът съдържа и алтернативни варианти на всеки ген поотделно, наричани „алели", за които можем да приемем с пълно основание, че се конкурират помежду си. Добре, конкурират се, но за какво? Ами за конкретния хромозомен „слот" (или „локус"), принадлежащ на този набор от алели. И как точно се конкурират? Не чрез директен молекулярен сблъсък, а чрез неговите заместители. И тези „ерзаци" са техните фенотипни особености — дължината на крака или цвета на козината, т.е. все проявления на гените на анатомично, физиологично, биохимично или поведенческо ниво. В .нормалния случай съдбата на гена е свързана с телата, в които той последователно отсяда. И в зависимост от степента, в която влияе на тези тела, това касае и собствените му шансове да оцелее в конкретния генофонд. И със смяната на поколенията генът се размножава или разрежда честотата на появите си в генофонда благодарение на вече споменатите фенотипни „ерзаци".

Може ли това да важи и за мемите? Това, което човек би предположил е, че при тях няма очевидно съответствие с хромозомите, слотовете, алелите или пък сексуалното прекомбиниране. Мемофондът не е така отчетливо структуриран и организиран като генофонда. Но и не е чак толкова безсмислено да говорим за мемофонд, в който определени меми се проявяват с „честота", зависеща и от конкурентните им взаимодействия с алтернативни меми.

Някои хора вече изказаха възражения срещу това меметично обяснение. Основанията им бяха наглед различни, но обикновено произтичаха от факта, че мемите не са съвсем същите като гените. Днес знаем точното физическо естество на гена (той е екстензия на ДНК), но не и на мемата, а различните „меметисти" взаимно се объркват, като непрестанно скачат от един физически носител на друг. Например дали мемите съществуват само в мозъка? И дали всяко копие (независимо дали на хартиен или електронен носител) на някой лимърик (Хумористично петостишие, най-често свързвано с името на Луис Карол) може също да бъде наричано мема (Ако съдим по казаното от Докинс в Себичният ген, самото понятие (от фр. тете, „еднакъв", „същият") би трябвало да звучи като мем (за да се римува с „крем"), но пък може да се позовем и на сиренето „Крема")? И ако гените се възпроизвеждат с доста голяма точност, защо мемите не го правят толкова прецизно?

Тези предполагаеми проблеми с мемите са и доста преувеличени. Най-същественото възражение се свежда до това, че мемите не се копират с необходимата точност, за да функционират като репликатори (в дарвинисткия смисъл на това понятие). Тук се поражда следното подозрени. Ако „мутационната скорост" във всяко поколение е действително висока, то тогава мутиращите меми щяха да изчезнат от белия свят много преди Дарвиновият естествен подбор да започне да влияе върху честотата на техните появи в мемофонда. Но и този проблем е илюзорен. Ами помислете си за майстора дърводелец или пък за праисторическия „ерудит", който чуква две парчета кремък, за да демонстрира едно конкретно умение на своя „чирак". Ако чиракът възпроизведе що-годе достоверно жестовете на майстора, можете с пълно основание да предположите, че въпросната мема ще мутира в рамките само на няколко „поколения", благодарение на точно такива предавания на опит (от „майстор" на „чирак"). Разбира се, че чиракът няма да възпроизведе достоверно абсолютно всеки жест на майстора, а и би било глупаво да го прави. Вместо това той ще забележи целта, която майсторът се опитва да постигне и точно това ще имитира. И ще набива гвоздея дотогава, докато главата му още стърчи над дървената повърхност, нанасяйки толкова удари с чука, колкото е необходимо (макар и те да не са точно толкова на брой, колкото майсторът е използвал). Ако се спазва това правило, зачукването на гвоздея може и да не мутира в „неограничен" брой имитиращи го поколения. И няма никакво значение дали детайлите варират при отделните индивиди (и случаи). Няма значение колко бода се правят с иглата, колко възли се стягат на риболовната мрежа или какви модели се използват за оригами - всички те могат да се сведат до няколко конкретни елемента, които пък да се предават без изменение на неограничен брой имитиращи ги поколения. Детайлите може и да варират според личните предпочитания, но същността ще си остава неизменна, а това обяснява и защо аналогията между мемите и гените може да ни свърши работа.

В моя предговор към Мемомашината на Сюзан Блекмор дадох един пример от оригами, известен като „изплитане на китайско (корабно) въже". Това е една много пипкава процедура, включваща 32 прегъвания и други сходни манипулации. Крайният резултат (самото „китайско въже") е и доста удовлетворителен, тъй като има поне три взаимносвързани стадия в неговата „ембриология", а именно „катамаран", „кутия с два капака" и „рамка на картина". Въпросната процедура ме подсеща за онези сгъвания и инвагинации, които мембраните на ембриона извършват, докато той се преобразява последователно в бластула, гастула и неврула. Още като малък научих номера с „китайското въже" от моя баща, който пък горе-долу на същата възраст го бе научил в един британски интернат. По думите му увлечението по „китайското въже" пламнало в интерната (под влияние на неговата икономка) като епидемия от дребна шарка и... отшумяло по същия начин. След 26 години аз се озовах в същия интернат (когато въпросната икономка отдавна бе напуснала сцената) и инспирирах абсолютно същото маниакално увлечение, което отново плъзна като епидемия от дребна шарка, а след това отшумя. Фактът, че подобно лесно предаващо се умение може да приеме епидемични размери, ни подсказва нещо важно за прецизността на меметичната трансмисия. Например можем да бъдем сигурни, че „китайските въжета", плетени от поколението на моя баща през 20-те години, в общи линии не са се различавали особено от тези, които моето поколение плетеше през 50-те.

Можем да изследваме това явление по-систематично с помощта на следния експеримент - вариант на детската игра „Развален телефон" (известна в Британия и като „китайско шушу-мушу"). Вземете двеста души, които никога дотогава не са „плели китайско въже", и ги разделете на двайсет отбора, всеки от десет души. Съберете капитаните на двайсетте отбора на една маса и ги научете - чрез нагледна демонстрация - как се прави „китайско въже". Нека след това всеки от тях да избере втори човек от своя отбор и да го научи - пак чрез такава демонстрация - на същото. После всеки представител на второто „поколение" да избере трети въжеплетач от своя отбор и т.н., докато не бъде обучен и десетият. Накрая съберете всички въжета, изплетени по този начин, класирайте ги по отбори и „поколения" и ги съпоставете.

Аз лично не съм правил този експеримент (макар и да ми се иска), но имам едно доста силно предположение за крайния резултат. А то се свежда до следното: далеч не всеки от двайсетте отбора ще предаде новоусвоеното умение („изплитането на китайско въже") в непокътнат вид по цялата верига от потенциални въжеплетачи, но една значителна част от тях ще успеят. В някои отбори обаче ще има и грешки; може би някое по-халтаво звено във веригата ще забрави някой важен ход от цялата процедура, което означава, че и всеки следващ ще повтори същата грешка. Примерно четвъртият отбор стига до „катамарана", но после оплесква нещата. Или пък осмият играч от отбор 13 е произвел някакъв „мутант" между „кутията с два капака" и „рамката", а деветият и десетият играч са изкопирали мутиралата версия.

Мога да направя още едно предположение за тези отбори, в които умението е било предадено успешно до десето поколение. Ако подредите изплетените въжета по поколения, ще видите, че качеството им системно се е влошавало при всяко следващо поколение. Можете да проведете експеримента и по друг начин. Той ще е идентичен с първия във всички отношения, с изключение на едно - че предаваното умение няма да бъде оригами, а копирането на рисунка на въже. Сигурен съм, че моделът, „оцелял" в десетото поколение, ще е доста по-неточно възпроизведен от този на първото.

В този „рисувателен" вариант на експеримента всички рисунки от десето поколение ще имат шкаква слаба прилика с тази от първо. И във всеки отбор тази прилика ще отслабва (в по-голяма или по-малка степен) по поколенческата верига. В оригамния вариант обаче грешките ще бъдат на принципа „всичко или нищо" - това ще са „дигитални" грешки. Или някой отбор няма да направи никакви грешки и въжето от десето поколение няма да бъде нито по-добро, нито по-лошо от това от пето (и първо), или пък ще се появи „мутация" в някое отделно поколение и усилията на следващите ще се увенчаят с пълен провал, макар и в повечето случаи те да са възпроизвели достоверно самата мутация.

Каква е решаващата отлика между двете умения? Ами оригами се изразява в серия от дискретни „ходове", никой от които не е труден за изпълнение. Просто прегъваш хартията по точно определен начин. Някой член на екипа може да не е сгънал листчето точно по средата, но на следващия по веригата ще му бъде ясно какво той ще се опита да направи. Тоест стъпките в оригами са „самонормализиращи се". Именно това ги прави и „дигитални". Да се върнем на моя майстор дърводелец. Намерението му да зачука гвоздея в дъската е било очевидно за неговия чирак, независимо от детайлите на самото изпълнение (примерно броя на ударите). Но в оригами е друго - или правиш верен ход, или не. За разлика от него, прерисуването е умение, базирано на аналогията. Всеки може да се пробва, но някои прерисуват по-точно от другите и никое копие не е съвършено. Точността на копието зависи и от времето и вниманието, което му отделяте, а те са постоянно вариращи величини. Нещо повече, вместо да копират точно, някои играчи със сигурност ще се опитат да по-разкрасят и „коригират" предходния модел.

Думите - поне когато са разбираеми - също се „самонормализират" като отделните ходове в оригами. В оригиналната игра на „Развален телефон" на първото дете се разказва някаква история или само едно изречение, което то трябва да предаде на следващото, а то на по-следващото и т.н. Ако е с по-малко от седем думи и на родния език на всички участници, има доста голяма вероятност изречението да оцелее без мутации във всички поколения. Но ако е на непознат език и децата са принудени да имитират чутото фонетично, а не го произнасят дума по дума, посланието със сигурност няма да се съхрани. Ще се получи същото „разпадане на връзката" както при прерисуването на рисунката и първоначалният образец ще бъде изопачен. Но ако самият „еталон" звучи привично и разбираемо (и особено ако не съдържа разни непознати думи като „фенотип" или „алел"), той със сигурност ще оцелее. Вместо да наподобява звуците фонетично, всяко дете ще разпознава всяка дума като част от определен езиков речник и ще подбира абсолютно същата дума, макар и най-вероятно да я произнася с по-различен акцент, когато я предава на следващото дете. Писменият език също се „самонормализира", защото всяка заврънкулка по белия лист, колкото и да се различа в детайлите, все ще е извлечена от някоя определена азбука, примерно от двайсет и шест букви.

Фактът, че мемите могат понякога да демонстрират и много висока прецизност при възпроизводството си (дължаща се на „автонормализация" от сходен тип), е достатъчно красноречив, за да даде и отговор на обичайните възражения, отправяни срещу тази мемо/генна аналогия. Във всеки случай основната цел на мемотеорията, и то на този ранен етап от развитието ѝ, не е да ни предложи някаква изчерпателна теория на културата - примерно аналог на генетиката на Уотсън и Крик. Всъщност основният мотив да се захвана изобщо с мемата бе да разсея ширещото се впечатление, че генът е единственото възможно занимание за дарвиниста - в противен случай Себичният ген рискуваше да бъде изтълкуван точно така. Питър Ричърсън и Робърт Бойд изведоха тази теза още в заглавието на своята ценна и премислена творба, Не само чрез гените (Richerson and Boyd 2005), макар и да възразиха срещу самото понятие „мема" (те предпочитат „културен вариант"). Гените, мемите и човешката история на Стивън Шенън (Shennan 2002) е донякъде вдъхновена от една по-ранна блестяща творба на Бойд и Ричърсън, Културата и еволюционният процес (Boyd and Richerson 1985). Колкото до другите трактовки на темата, бих споменал Ричард Онгър, Електрическата мема (Aunger 2002), Кейт Дъстин, Себичната мема (Distin 2005) и Ричард Броуди, Вирусът на съзнанието: новата наука за мемата (Brodie 1996).

Но именно Сюзан Блекмор в Мемомашината е тази, която успя да развие меметичната теория по-добре от всеки друг (както се казва, „до неподозирани висоти"). Тя постоянно си представя един свят, пълен с мозъци (или други „вместилища" и „хранители" на информация като компютрите и скалите на радиоприемниците), в които пък щъкат пълчища меми. И както при гените в даден генофонд, така и тук преобладават тези меми, които могат най-лесно да се копират. Вероятно се получава така, защото те съдържат директно послание въздействат директно - мога например да предположа как въздейства мемата на безсмъртието на някои хора. Или може би защото мемите „разцъфват" в присъствието на други меми, успели вече да се наплодят в същия мемофонд. Но така или иначе се появяват и цели мемокомплекси (или „мемоплекси").

От чисто дидактически съображения аз подходих към гените така, сякаш са някакви изолирани единици, действащи самостоятелно. Разбира се, те не са независими един от друг и този факт проличава по два начина. Първо, гените са навързани (като „наниз") с хромозомите и затова са склонни да мигрират през отделните поколения в компанията на разни други гени, които просто заемат съседни хромозомни „локуси". Ние, докторите, наричаме връзките от този тип връзки, но повече няма да се разпростирам на тази тема, защото мемите нямат хромозоми, алели или възможност за сексуална прекомбинация. Другото, което показва, че гените не са независими един от друг, е доста по-различно от генетичната връзка, но пък ни предлага още една подходяща меметична аналогия. Ето че навлизаме в дебрите на ембриологията, която пък - този факт често се пренебрегва - е нещо съвършено различно от генетиката. Телата не са сглобени като мозайки от фенотипни парчета, всяко от които се каращисва с различен ген. Няма как да се получи „чифтосване" между гени и анатомични органи (или поведенчески модели). Гените си „сътрудничат" със стотици други гени в програмирането на еволюционния процес, който пък кулминира в определено тяло - по същия начин, както думите в една готварска рецепта си „сътрудничат" в процеса на готвенето и намират своята кулминация в готовото (т.е. сготвено) ястие. Което, разбира се, не означава, че всяка дума от рецептата съответства на точно определена мръвка от гозбата.

Всъщност гените си сътрудничат в картели, за да изграждат тела - и това е един от основните принципи на ембриологията. Тук някой може да си каже, че естественият подбор фаворизира определени генни картели под формата на някакъв вид „групова селекция", провеждана сред алтернативни картели. И ще сбърка. Какво всъщност се случва? Ами това, че другите гени от генофонда съставят една доста голяма част от естествената околна среда, в която пък всеки ген се подбира според своите алели. И тъй като целта на подбора е този ген да успее в присъствието на другите гени (за които важи същият критерий), се появяват и цели картели, съставени от сътрудничещи си гени. В случая нещата наподобяват по-скоро свободната пазарна икономика, а не плановата. Селото може да си има вече касапин и хлебар, но това не означава, че няма свободна пазарна ниша за производителя на свещници. И невидимата ръка на естествения подбор запълва тази ниша. Но това не означа, че има и някой централен плановик, който пък фаворизира само тази тройка (касапин, хлебар и производител на свещници). Тази идея - за картели на сътрудничещи си индивиди, събрани от нечия „невидима ръка" - ще се окаже и централна за разбирането на религиозните меми и начина, по който те действат.

Различните видове генокартели се появяват в различни генофондове. Генофондовете на месоядните си имат гени, които програмират техните сетива - локатори за засичане на плячката, челюсти - за да я захапват, зъби - за да я разкъсват; ензими - за да разлагат погълнатото месо плюс ред други гени, общото между които е, че са „настроени" да си сътрудничат. Същевременно в генофондовете на другите животни, например тревопасните, се предпочитат други набори от взаимно съвместими и взаимно сътрудничещи си гени. Вече се запознахме с идеята, че предпочитанията към един ген се определят най-вече от това - дали неговият фенотип е съвместим с естествената среда на собствения му биологичен вид (пустиня, гора или каквото е там). Та мисълта ми е, че тази „фаворизация" се базира също така и на неговата съвместимост с останалите гени от този генофонд. Месоядният ген очевидно не би оцелял в тревопасен генофонд, както и обратното. От гледна точка на гена генофондът на неговия биологичен вид - или онзи набор от гени, които се разбъркват и пресъчетават с цел сексуално възпроизводство - е и неговата родна генетична среда, в която всеки ген се подбира съобразно умението му да си сътрудничи с останалите. Мемофондът не е така добре организиран и структуриран като генофонда, но също можем да заявим, че той е важна част от „околната среда" на всяка мема в мемокомплекса.

Мемокомплексът е набор от меми, които сами невинаги са добри „сървайвъри", но пък се справят добре в присъствието на други членове на същия комплекс. В предишния раздел изказах съмнение, че отделните детайли в еволюцията на езика се „фаворизират" от някаква форма на естествения подбор. Вместо това предположих, че тази еволюция се направлява от случайни отклонения („дрейфове"). Поне за мен звучи смислено това, че някои гласни и съгласни се предвижват по-добре от останалите си посестрими в планински терен и затова са по-характерни, примерно за швейцарските, тибетските и андийските диалекти, докато други фонеми са по-подходящи за прошушване в гъста тропическа гора и затова са по-характерни за пигмейските и амазонийските езици. Но примерът, който цитирах по повод ролята на естествения подбор в езиковите промени - теорията, че онази „смяна на гласните" в английския може да има и функционално обяснение, не е от такъв характер. Тази теория по-скоро има отношение към напасването на взаимно съвместимите меми в мемокомплекси. Една определена гласна се е променила първа по неизвестни причини - може би защото в конкретния момент е било модерно да се имитира някой харесван от околните или могъщ индивид (или поне така се обяснява появата на онова специфично „испанско" съскане, смятано навремето за белег на аристократичност). Да не забравяме и как е стартирала самата промяна: според тази теория, когато първата гласна се е променила, се е наложило и на останалите да се прекачат на нейния влак, за да се избегне двусмислието, т.е. получило се е нещо като верижна реакция. На този втори етап от процеса мемите са били подбирани не толкова заради своя „бекграунд" (вече съществуващите мемофондове), а за да изграждат нови мемокомплекси от взаимно съвместими меми.

• 
  Ти ще оцелееш и след собствената си смърт.
  
• 
  Ако умреш с мъченическа смърт, ти ще идеш в едно особено приятно райско кътче, където пък ще се наслаждаваш на цели седемдесет и две девици (ще си спестя коментарите за самите целомъдрени създания, които биха извадили подобен незавиден жребий).
  
• 
  Еретиците, богохулниците и вероотстъпниците трябва да бъдат убивани (или наказвани по някакъв друг начин, например с прокуждане от родния си дом).
  
• 
  Вярата в Бог е върховна добродетел. Ако усетиш, че вярата ти отслабва, постарай се отново да я укрепиш, и се моли Богу да ти помогне в твоето неверие. (По повод облога на Паскал споменах и за едно крайно нелепо предположение, а именно че единственото, което Бог наистина иска от нас, е... вярата. Навремето го приех просто като „куриоз". Сега вече имам и обяснение за него.)
  
• 
  Самата вяра (като приемане на нещо без доказателства) е добродетел. Така че колкото по-необоснована е вярата ти, толкова по-добродетелен си и самият ти. Особено щедра награда очаква пък онези верски виртуози, които съумяват да повярват и в най-шантавите неща (не просто недоказани, а недоказуеми).
  
• 
  Всеки човек, дори и да не е религиозен, трябва да изпитва автоматичен и безусловен респект към религията - много по-висок, отколкото се полага на другите видове вяра (на тази тема се спряхме в Глава I).
  
• 
  Има някои шантави неща (като Светата Троица, пресътворяването и Боговъплъщението), които ние по принцип не можем да проумеем. Дори не се и опитвай, защото така може да ги унищожиш (или по-лошото - да ги оскверниш). Затова най-добре ги наричай тайнства и ще се чувстваш значително по-добре.
  
• 
  Разгледани сами по себе си, хубавата музика, изкуство и литературни творби възпроизвеждат („репликират") всички белези на религиозните идеи.
  

Организираните религии се организират от хора - жреци, свещеници, епископи, равини, имами и аятолласи. Но (да си припомним казаното по повод на Лутер) това не означава, че те се „зачеват" или „замислят" от хора. Дори и религиите да са били експлоатирани и манипулирани за благото на определени властимащи индивиди, остава силната вероятност, че детайлизираната и сложна форма на самата религия е плод на несъзнателна еволюция. Но не и чрез генетичен естествен подбор, който пък е прекалено бавен, за да обясни бързата еволюция и разнообразност на религиите. Ролята на генетичния естествен подбор в случая се свежда до това да осигури мозъка (с всичките му възможни пристрастия и капризи), т.е. хардуера и софтуера, които пък ще оформят и бекграунда на меметичния подбор. Поне аз смятам, че ако има такъв бекграунд, меметичпият естествен подбор (с всички условности на това определение) може да предложи и едно много приемливо обяснение на сложната еволюция на която и да е религия. В ранните стадии на тази еволюция; т.е. преди самата религия да стане организирана, простите меми са оцелявали благодарение на своето универсално послание към човешката психология. Ето къде съвпадат и мемотеорията на религията и психологическата теория на религията като страничен продукт. Тези по-късни стадии, на които религията се организира и откроява от останалите религии като сложно и същевременно произволно съставено цяло, намират доста добро обяснение с теорията на мемокомплексите - картели на взаимно съвместими меми. Това не изключва поддържащата роля на съзнателната манипулация от страна на свещенослужителите и други от сорта. Религиите вероятно са, поне до известна част, и плод на творчески замисъл, каквито са школите и модите в изкуството.

Една такава религия, почти изцяло плод на творчески замисъл, е сциентологията. Друг кандидат за същия статус е мормонството. Неговият забавно шмекеруващ създател, Джоузеф Смит, е стигнал дотам да създаде и едно съвършено ново свещено писание. Книгата на Мормон, която пък представя една съвършено нова - разбирай, и мистифицирана - история на Америка, написана на един мистифициран за целта английски от XVII в. Мормонството обаче е еволюирало, след като е било „изфабрикувано" през XIX в., и днес е една от уважаваните конвенционални религии в Америка. В интерес на истината тя е и най-бързо разрастващата се; дори се говори, че в най-скоро време ще предложи и свой кандидат за президент.

Повечето религии също еволюират. Но независимо каква точно теория ще отстояваме, тя трябва да обяснява и изумителната бързина, с която протича самият процес на религиозната еволюция (особено когато е случил с подходящи обстоятелства). Да се заемем с един конкретен случай.