ПЪРВО ЮНОШЕСТВО (Първа част)
Възрастта на първите стъпки, за която говорихме, започва, когато детето ви проходи, тоест на около една година, и продължава горе-долу до края на втората година.
Но ако се опитаме да приложим тази схема към първородния ми син, ще видим, че той навлезе в етапа на първите стъпки на около деветмесечна възраст, защото точно тогава проходи. И макар схемата да сочи двегодишната възраст като начало на „първото юношество", за него то започна на около година и осем месеца. Как разбрахме ли? Ами той недвусмислено ни даде да разберем по следния начин: през целия период на първите стъпки, когато нещо не му харесваше, той казваше „не, не" със спокоен глас, без да настоява и без да прави истории. Но на около година и осем месеца в разстояние на една седмица изведнъж се превърна в друго дете. Когато го питахме иска ли нещо, крещеше с всичка сила: „Не, не и не, не искам!" Тогава ни стана ясно - макар да нямаше две години, той навлизаше в нов стадий на развитие. В емоционално отношение бе достигнал до своето „първо юношество".
Така че продължителността на стадиите в развитието може да е различна за отделните деца - всяко едно преминава през тях в посочения в тази книга ред, но следвайки собствения си ритъм, в някои моменти по-бърз, в други по-бавен.
Типичното поведение за първото юношество се забелязва при около 50% от децата, навършили две години; на същата възраст 25% вече са задминали етапа, а 25% още не са го достигнали.
Затова не смятайте, че детето ви задължително трябва да изживее различните фази в развитието си точно по начина, по който са описани. Примерите се. дават само за да привлекат вниманието ви върху вероятната посока на промените, които то ще претърпи. Важно е да знаете реда на етапите. Но детето ви ще остави отпечатъка на своята индивидуалност върху всеки от тях.
Развитието на детето не е равен и гладък път, водещ с течение на времето до по-зряло поведение. Напротив, то преминава през периоди на равновесие, следвани от периоди на неравновесие. Например първите стъпки са период на равновесие, а първото юношество (между две и три години) - на неравновесие. След това стадиите продължават да се редуват. Любопитно е, че природата сякаш е искала да запомним по-лесно този процес и е обозначила по-стабилните периоди с нечетни числа (1, З,5 години), а по-нестабилните - с четни (2,4 години).
Ако искате просто й разбираемо за всяка майка определение за равновесие и неравновесие, смятайте, че когато детето ви доставя радост с присъствието си (на три години например), то е в период на равновесие. А когато се държи като малко зловредно чудовище (на две години например), то е в период на неравновесие. Надявам се да съм ясен.
Първото юношество е стадий на преход - първия преход, който наблюдаваме в растежа на детето. Нарекох го „първо юношество" заради фрапиращата прилика с истинското юношество между тринайсет и деветнайсет години (което можем да наречем „второ юношество").
Преходът от детството към зрелостта се извършва между тринайсет и деветнайсет години. Преди да навърши тринайсет години, детето действа в границите, наложени му от родителите. То още не е достатъчно зряло, за да се проявява самостоятелно вътре в очертани от самото нега граници и според свои собствени закони. Но в рамките, определени от родителите му, бъдещият юноша вече е достигнал до известно психологическо равновесие. За да премине към по-висшето равновесие на възрастен човек, той трябва като начало да наруши равновесието на детството. Схванат ли бащата или майката този основен принцип, объркващата сложност на юношеското поведение веднага става обяснима. Тогава вече родителите могат да разберат защо юношата изпитва психологическа потребност да обича друг вид музика, да има друга прическа, да се облича другояче и изобщо да се държи не така, както възрастните изискват от него.
Марк Твен добре го е казал: „Когато бях шестнайсетгодишен, мислех, че баща ми е най-глупавият човек на света. А когато навърших двайсет, направо не можех да повярвам колко много е научил за пет години!"
И двете юношества са етапи на бури и напрежение, изпълнени с отрицание и бунт.
Много е важно родителите да схванат положителните аспекти на онова, което нарекохме неравновесие. Тези от тях, които вече имат опит, наричат това време „ужасната година- и се боят от него. Но да погледнем на нещата от друг ъгъл: да вземем едно дете между година и четири месеца и година и половина. То е още бебе. Как може природата да го превърне в тригодишно дете, чиято личност да притежава зрелостта, характерна за дете, а не за бебе? Майката природа не може да извърши тази промяна, без да наруши равновесието, достигнато от бебето. Затова, когато най-малкият ни син започна високо да крещи „не, не!" още на година и осем месеца, ние разбрахме, че бебешкото му равновесие се пропуква.
Въпреки трудностите, които поведението на отричане и противопоставяне на двегодишното ви дете ще ви причинят, спомнете си, че наистина става дума за положителна фаза в развитието му, без която то ще застине в бебешкото си равновесие.
Преди време една приятелка, не особено запозната с детската психология, ми написа по повод на дъщеря си, тогава на около две години и половина, следното: отивали в магазина, когато малката внезапно клекнала на тротоара и отказала да помръдне и на сантиметър за голямо учудване на майка си, която никога не я била виждала да се държи така.
Та приятелката ми ме питаше: „Защо прави това?" Най-простият отговор несъмнено би бил: „Защото е на две години и половина!"
Тя впрочем веднага щеше да разбере защо дъщеричката й постъпва по този начин, ако бе прочела описанието на дете на две години и половина в „Малкото дете в съвременната цивилизация" на д-р Гезел. Ето какво се казва там:
Ако накараме група родители да определят с тайно гласуване най-уморителния период от предучилищната възраст на децата им, мнозинството с положителност биха посочили две години и половина, защото на тази възраст децата проявяват крайности. Ето защо честотната крива на пердаха достига своя връх точно тогава."
На този стадий детето не се вписва добре в никоя социална група и не е истински склонно да общува със себеподобните си. То все още се нуждае от майка си. Майката е слънцето, около което се върти младата планета.
Обикновено детето е упорито и непреклонно. Изисква желанията му да бъдат задоволявани на минутата. Не си пада по компромисите, не обича да дели онова, което смята за свое, зле се приспособява към реалността. Не приема никакво изменение в съществуващото. Яростно протестира, ако мама или татко променят или прескочат някоя дума в позната песен или приказка. Възприема всяка рутинна домашна дейност като поредност от строго определени събития и абсолютно държи да се спазва установения ред. С това ни напомня за някой придирчив стар ерген перфекционист с веднъж завинаги изработени навици. Но за разлика от ергена детето може изцяло и внезапно да се промени. Давате му плодов сок в стъклена чаша, то иска в порцеланова. Предлагате му порцеланова, то държи на стъклена. Детето е тиранично. То обича да заповядва. Държи се като малък цар, като господар на къщата. Опитва се да върши неща, с които очевидно не може да се справи само, като наиример да си завърже връзките на обувките, и категорично отказва да приеме помощта ви. А когато забележи че не се получава, избухва в сълзи и прави страхотна сцена. Може дори да ви обвини, че не сте му помогнали.
Този период е и време на силни изблици, на бури и напрежения, на чести смени на настроението. На всякакви крайности. Детето често се затруднява да направи и най-прост избор и да се спре на него окончателно. То се колебае, разтърсвано от противоречиви чувства, които го тласкат от „искам това" до „не го искам" и от „искам да правя еди какво си" до „не искам да правя нищо". Понякога взимането на такова просто решение като това дали иска сладолед и дали да спрат да му купят може да предизвика у него остра криза на нерешителност.
По същото време то, бие всякакви рекорди във всички области - може да прави едно и също нещо неопределено дълго време или да повтаря все една и съща фраза или дума, докато на майката й дойде до гуша и помоли за милост. Трудно приема новостите като ястие, което не е опитвало, или дреха, която току-що сте му купили. Необходима му е сигурността на старото и познатото. Затова обича ритуалите: всичко трябва да се прави винаги по един И същи начин. Детето на две години и половина е известно със своята взискателност. Не му противопоставяйте вашата! С дете на тази възраст трябва да се отнасяме с много търпение. Способността му да дели, да чака, да отстъпва е силно ограничена.
Колкото до положителния аспект, нека кажем, че през този период детето се налага със своята бодрост, ентусиазъм, енергия. Ако майката прояви разбиране, тя ще може да го оцени и да открие различните страни на обаятелната му личност. Защото понякога то умее да бъде и чаровно с цялата си буйност, наивност, въображение, въодушевление, щедрост, с възторга си от новия и непокътнат свят, който открива. А какво научава детето ви на този стадий от развитието си? Майката на такъв „пръв юноша" несъмнено ще ви отговори със същата фраза, която би използвала майка на истински юноша: „Питам се научава ли нещо друго, освен да бъде непоносим и да ме дразни!" И нека бъдем честни - има немалко истина в тези майчини жалби.
Но ако погледнете отвъд всекидневните изпитания, на които ви подлага, ще разберете, че детето ви е на път да .открие своята индивидуалност, противопоставяйки я на социалния конформизъм. (Това е умаленият образ на развитието му между тринайсет и деветнайсет години.)
Спомнете си, че новороденото не съзнава „аз"-а си. Трябва му известно време, за да различи своя „аз" от „не-аз"-а на вселената си. През стадия, за който говорим, вашето дете за пръв път придобива истинско чувство за уникалната си личност. И едно от нещата, което задължително трябва да направи, за да придобие това чувство за самоличност, е да се противопостави на родителите си, като възприеме отрицателно поведение. За да определи какво представлява и какво иска, то трябва да премине през фазата на отричане и предизвикателство:
С други думи придобиването на отрицателно самосъзнание е част от борбата, водена на тази възраст за придобиването на положително самосъзнание.
Трудно е да се опише с думи разликата между чувствата за собствена индивидуалност у проходилото дете и у същото дете по време на първото юношество. „Младият турист" притежава наивна, невинна, спонтанна способност за експанзия, защото е още бебе, макар да умее да се придвижва. Докато същото това дете в първото си юношество е загубило своята наивност, невинност, спонтанност. За него животът вече не е еднопосочен, а има две посоки на движение. За пръв зът в младия си живот то се сблъсква с мощни противоречиви тенденции вътре в себе си. Поведението му показва, че непрекъснато се пита: „Хей, накъде да се запътя? Дали да се върна назад и пак да стана бебе, или да вървя напред и да се превърна в дете? Какво точно искам? Дали онова, което родителите ми ме карат, или онова, което искам аз, тоест точно обратното? Пък и дали е само обратното? И кое е това „аз", което желае всичко това? И кой съм аз всъщност?"
Един пример от света на „големите" юноши може да ни помогне да уточним това типично поведение на двегодишното дете. Петнайсетгодишна ученичка отива да си купува рокля с майка си. Пробва много рокли, но все не може да се реши. Накрая се обръща хъм майка си и я пита: „Коя да взема?" Майката казва: „Струва ми се, че синята ще ти отива". На което момичето сухо отвръща: „О, мамо, винаги се опитваш да ми повлияеш!"
След няколко месеца двете отново пазаруват, като този път търсят бална рокля, и момичето, което отново не може да вземе решение, се обръща към майка си за съвет. Поучена от предишния път, майката казва: „Сигурна съм, че можеш да избереш сама." Девойката: „О, мамо, никога не ми помагаш, когато имам нужда!" Майката е абсолютно сразена. Когато ми разказа тази история, тя възкликна: „Струва ми се, че никога няма да ги разбера тези юноши!"
А всъщност, стига човек да е информиран, не е трудно да се разбере противоречивото поведение на девойката. Юношеството е преход между детството и зрелостта. Първия път момичето е искало главно да бъде възрастен човек. Затова не е пожелало мама да му помогне. Втория път е изпитвало желание да бъде зависимо, да си остане момиченце, затова се е нуждаело от майчината помощ.
„Първото юношество" притежава сходни черти. Най-често то се характеризира с „остави, мамо, мога и сам". Детето отказва помощта на майка си например в обличането и ядосано възкликва: „Аз сам!"
В други случаи обаче то се лепва за майка си, заявявайки, че е още бебе, и настоява тя да прави всичко вместо него. Също като юношата двегодишното дете всекичасно и всекидневно се люшка напред-назад между стремежа си към самостоятелност и желанието да остане в инфантилна зависимост от майка си. То приема облика на „господин Да-Не". Поради тази причина налаганите му ограничения трябва да бъдат гъвкави. Погрешно е да се принуждава дете на тази възраст да спазва строги принципи по отношение на обличането, часа за къпане и пр. Абсолютните и неизменни правила просто са неприложими на този стадий от развитието, дотолкова той е съставен от сложни чувства и стремежи. Общо взето, желателно е родителите да не налагат точни и ясно определени правила и ограничения, преди детето да навърши три години. Но между втория и третия рожден ден те биха могли печелившо да последват мъдрия съвет на Емерсън: „Глупавото постоянство е демонът на дребния дух".
Значи новата задача, поставена на детето през този стадий и развитие, е да придобие силен усет за своята индивидуалност, дълбоко чувство за това, което е. В същото време обаче то трябва да се научи да се съобразява с очакванията на обществото (тоест на тази възраст главно на родителите).
И тук нещата могат да тръгнат на зле по два начина. Ако родителите упражняват твърде строг контрол и изискват абсолютно подчинение, детето става прекалено послушно. Сещам се за едно познато момченце, което така и не премина през стадия на противопоставяне, типичен за двегодишните, защото майка му просто не му позволи. Тя направо го дресира да бъде пасивно и покорно. Не търпеше никакъв импулсивен порив или емоционален изблик, така характерни за възрастта му. Напротив, награждаваше сина си всеки път, когато се държеше спокойно, пасивно и „мило". Тази система действаше отлично в смисъл, че, за майката въпросният стадий на развитие съвсем не беше изпитание, напротив, премина относително безболезнено, но не свърши работа на детето. Когато то тръгна на детско училище1, учителката забеляза, че е плахо, не си играе с другите деца и е по-скоро затворено. Явно майката прекалено добре го бе приучила към пасивност и кротост. А подобно поведение можеше да го превърне в стеснителен и лишен от агресивност мъж, неспособен да се впусне в живота и да предприеме нещо ново.
Но не всички деца се огъват така лесно пред строгостта на родителите си. Някои малчугани по природа са по-издръжливи от други. Тогава излишъкът от строгост се сблъсква с яростната съпротива на детето, готово да се бори докрай, но не и да отстъпи. И цялото,първо юношество се превръща в конфликт между две воли -. на родителите и на детето. При това няма значение кой ще спечели, тъй като детето със сигурност губи онова, което би могло да придобие през този период.
Възможно е също, като се натъкне на прекалена властност, детето да се подчини външно, потискайки своята враждебност. То неохотно ще прави каквото се иска от него, но ще стане притворно. При всеки удобен случаи, когато не го виждат, ще освобождава по малко от враждебността си върху околните, ще счупи нещо, ще ощипе сестра си или ще извърши друго недоброжелателно или разрушително действие. А като порасне, нищо чудно да стане добродетелен и нетолерантен моралист, външно изтъкан от благочестиви принципи, но дълбоко в себе си изпълнен с враждебност. Точно като описаните от Исус фарисеи: „Варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и с всякаква нечистота." (Евангелие от Матея, 23, 27)
Все по това време може да възникне и друг проблем -този на майката, която се бои да упражни авторитета си. Тя отстъпва на всички изисквания на детето,,като незабавно разширява определените от нея граници, щом то откаже да се вмести в тях. Така детето винаги има последната дума. Скоро се оказва, че ролите в семейството са разменени. Господар е детето, а не родителите. Така се стига до „синдрома на гаменчето". Този тип деца абсолютно не се научават да се съобразяват с реалностите през първото си юношество, а това им създава многобройни трудности, когато отидат в детски дом и открият, че учителката и другите деца изискват от тях елементарно уважение към обществените норми. На такова уважение те са неспособни, защото майката не го е възпитала у тях през стадия на първото юношество.
Огледайте се около вас. Сигурно познавате ужасно стеснителни и притеснени хора, както и хора покорни и конформистки настроени. Човек би казал, че те никога не се отпускат - толкова са напрегнати, докачливи, пълни с предразсъдъци. Други пък са винаги в опозиция. Можете да сте сигурни, че ще заемат обратното становище по какъвто и да е въпрос. В различните клубове и сдружения точно те винаги създават проблеми, тъй като имат психологическа потребност винаги да се борят срещу някого или нещо. Прекалено покорните възрастни, както и вечно непокорните са били в мнозинството си „зле подхванати" на прага на детството си, което обикновено започва с периода, наречен от нас „първо юношество".
Дисциплината
Упражняваният от родителите контрол ни води до дисциплината. Досега не сме говорили за дисциплина в истинския смисъл на думата. Няма никаква причина майката да я налага на бебето или на „младия пътешественик", ако му осигури среда, съответстваща на потребностите му. Но през периода на „първото юношество" детето трябва да се научи на дисциплина и майката следва да знае как да действа в това отношение.
В тази глава ще говоря за дисциплината само през стадия на първото юношество, но не е зле човек да знае в общи линии кое трябва и кое не бива да се налага на децата. Затова преди да продължите нататък, съветвам ви внимателно да прочетете глави 8 и 9. След това се върнете на тази глава.
Предлагам да започнем обсъждането на дисциплината през първото юношество, като окончателно зачеркнем от речника си думите „строг" и „снизходителен". Те объркват родителите, които все се питат: „Да не съм много строг?" или „Да не би да съм много снизходителен?" Никога не си задавайте тези въпроси и не употребявайте тези думи. Успехът или неуспехът на възпитанието в дисциплина нямат връзка с вашата строгост или снизходителност.
Първото нещо, което се иска от родителите, специално за децата на разглежданата възраст, е да правят разлика между действия и чувства. Под действия разбирам външното поведение на детето. То пресича улицата, след като вие сте му забранили да го прави; хвърля пясък, след като сте му казали „Не хвърляй пясък!"
Под чувства разбирам вътрешните усещания на детето - то може да бъде ядосано или щастливо, да се бои, да изпитва стеснение или обич.
Важно е родителите да не смесват чувства и действия, защото детето може да се научи да контролира действията си, но не и чувствата си. Чувствата на детето, както и мислите му, го обхващат спонтанно. То не избира нито момента, нито вида им.
Да вземем например гнева. Детето не може да се въздържи да не усети яд или враждебност от време на време. Но сме в правото си да се надяваме, че ще се научи да избягва социалните действия, в които се изразяват тези чувства - да удря, да хвърля пясък, да хапе.
Първото, което трябва да сторим с дете, навлязло в периода на „първото юношество", е да му помогнем да очертае разумни граници пред действията си. За беда много родители явно зле са разбрали модерната психология, като са решили, че да се налагат ограничения на детето означава да му се нанасят травми или да се спъва развитието на личността му. Психоложката Еда Лешан разказва по този повод как един ден на съпруга й се обадил негов приятел от телефонна кабина и му казал следното: „Не мога да ти звънна от къщи, защото Боби непрекъснато ми затваря телефона." .
Да видим сега кои са разумните граници за малкото дете. Няма абсолютно правило. Най-напред си поставете въпроса: „Колко категорични забрани мога да му наложа на тази възраст?" Току-виж се изненадате, когато установите, че съставеният от вас списък е по-кратък, отколкото сте си мислили.
Веднъж при мен дойде една жена, разтревожена от странните навици на детето си.
И по-специално от следния: вместо да си яде пастата като другите деца, то отделяло глазурата, навивало я на топка и я изяждало, а останалото не докосвало. По някаква чисто лична психологическа причина това вбесяваше майката. Бе дошла да се посъветва как по принцип да се държи с детето и ми разкри горната особеност по време на разговора, Зададох й въпроса какво е правила, за да го отучи от необичайния му навик, и тя ми отговори:
„Всичко опитах! Карах му се, плясках го, предлагах му пари. Нищо не помага."
Тогава я попитах защо смята за толкова важно да отучи детето от ексцентричния му начин на ядене на пасти. Да не би той да му разваля зъбите или да му причинява гадене? „Не, каза ми тя, на мен ми причинява гадене - не мога да гледам как съсипва останалата част от пастата."
Предложих й да направи малък опит. При следващото хранене по време на десерта момченцето отново започнало да отделя глазурата и да я прави на топка. Следвайки инструкциите ми, майката си замълчала за голямо учудване на детето, което я осведомило:
- Мамо, махам крема!
Помислило, че този път не са го видели.
- Знам - отвърнала тя, като се вкопчила в стола си.
- И не казваш нищо? - Не.
Тогава момченцето както обикновено отделило крема и го направило на топка. Изяло го, а пастата оставило недокосната. Това продължило четири дни. Майката все така не коментирала. На петия ден за нейно голямо удивление той изял пастата си като другите две деца в семейството. Жената не можеше да дойде на себе си, когато ми разказваше това. „Как можа да се промени така?", попита ме тя. „Комедията свършва, щом публиката си отиде", отговорих й.
Този дребен инцидент е показателен за много неща, но аз бих искал да изтъкна следното - глупаво е било от страна на тази майка да настоява детето й да си яде пастата „като всички". Когато става дума за двегодишното ви дете и за това какво искате то да прави, винаги се запитвайте: какво значение има дали ще прави това или онова? Струва ли си изобщо да говорим по въпроса? Съществуват предостатъчно основни забрани и граници за двегодишното дете свързани със запалените печки, с опасностите по улицата, с пясъка, който не бива да се хвърля в очите на другите деца и т. н., за да не усложняваме и неговия, и нашия живот с многобройни и съвършено излишни изисквания.
Много родители мислят, че някъде съществува магически списък на границите, които децата не трябва да престъпват. Няма такъв списък, защото всеки родител притежава лични качества и личен стил на живот. Някои са с по-широки сърца и смятат малък брой ограничения за важни. Други са по-строги и налагат повече забрани. Последните биха се чувствали много притеснени, ако позволяха на децата си да правят онова, което първите позволяват на своите.
Ще ви призная нещо. Според мен границите, които очертавате пред децата си, не са от особено значение, стига да са разумни и логични, стига да ви изглеждат оправдани и на вас, и на тях.
Би било очевидно погрешно и противоестествено родителите да разрешават абсолютно всичко на децата си. И обратно, положението би станало неудържимо, ако се опитате всичко да забраните. Душевното и морално здраве на родителите и хармоничното развитие на детето се намират някъде между тези две крайности; мама и татко трябва сами да определят къде е това „някъде".
Повечето родители са наясно с ограниченията, които трябва да наложат на действията на децата си, но обикновено се объркват, когато стане дума за чувствата им.
Да държим сметка за чувствата
За да израснат децата психологически здрави и за да имат положителна представа за себе си, родителите следва да ги оставят да изразяват чувствата си. За съжаление действителността не е такава. Повечето родители не позволяват това на децата си.
Да вземем един пример измежду стотици други. Веднъж в една градинка чух следния разговор между майка и шестгодишното й момченце (там беше и четиригодишната сестричка): „Мразя те, Сузи", повтаряше момченцето, явно ядосано на сестричката си, Да не мислите, че майката предложи: „Томи, обясни ми какво чувстваш, кажи на сестра ти какво се е случило".. Съвсем не. Тя каза:. „Хайде, хайде, Том. Виж колко е мила сестра ти. Ти не я мразиш, ти я обичаш". Това обаче беше лъжа и момченцето отлично го знаеше. Майката се опитваше да го отклони от чувствата му. Естествено, няма начин тя наистина да преобрази в обич гнева, който то изпитва към сестра си. Единственото, което ще постигне, е да го научи да прикрива чувствата си, да сдържа импулсите си и едва по-късно скришом да им даде воля -като например набие сестра си, когато майката я няма.
Могат да се приведат множество Други примери за начина, по който родителите възпират децата си да им кажат какво изпитват.
И това е вярно за всички чувства, които смятаме за отрицателни: гняв, страх, стеснителност, мъка или безпокойство.
Но не се опитваме да отучим децата си от „положителните" чувства на любов и нежност. Никога не съм срещал майка, която би попречила на детето си да й каже: „Мамо, обичам те!"
Защо сме такива? Защо не позволяваме на децата си да изразяват и отрицателните си чувства? Причината е съвсем проста. Когато самите ние сме били деца, и на нас не са ни позволявали. Така без да искаме предаваме на децата си собствените си психологически задръжки.
Необходимо е да оставим децата съвсем свободно да изразяват всичките си чувства — и лошите, и добрите. Едва когато детето освободи и по този начин прогони отрицателните си наклонности, положителните могат да заемат мястото им. Ако не го оставим да изхвърли целия си запас от гняв й враждебност, любовта и нежността няма къде да се настанят.
Потисканите чувства са почва за лошо душевно здраве. Като правило децата изразяват чувствата си, освен ако не поискаме от тях да крият какво изпитват. Затова две деца са способни да се сбият сутринта и да бъдат най-добрите приятели на света следобед. Докато родителите на същите тези деца могат да останат в обтегнати отношения в продължение на месеци.
Първото, на което психотерапията научава възрастните с психологически проблеми, е да изразяват нормално чувствата си. Но ако научим на същото децата в най-ранна възраст, когато пораснат, те ще бъдат в прекрасно душевно здраве.
Малките деца не могат да изтласкват само някои чувства, като гнева и страха например, без да потиснат и останалите. Ако ги възпитаме да не дават воля на гнева и страха си, несъзнателно ги възпитаваме да сдържат и „добрите" си чувства на обич и нежност.
Не е достатъчно впрочем децата да обяснят какво става в тях. Те трябва също да знаят, че родителите им наистина разбират чувствата им. Когато са нещастни или ядосани, или обидени, те търсят разбиране. Как да покажете на детето си, че ви е ясно какво изпитва?
Можете да сторите-това формално, като просто му заявите: „Знам какво ти е". Но това е прекалено лесно и бързо и рискува да не го убеди. Има по-сигурен начин да засвидетелствате на детето си дълбокото си разбиране. Този начин бе открит още през четирийсетте години от психолога д-р Карл Роджърс и се нарича „отразяване на чувствата".
Техника на отразяване на чувствата
Ето как се прави: показвате на някой друг, че наистина разбирате какво изпитва, като предавате чувствата му със свои думи, така че да ги отразите, все едно сте огледало. С двегодишни деца е много лесно, тъй като можете да повторите същите думи, които те са употребили.
Например двегодишното ви хлапе пристига с рев. Бясно е: „Джими (петгодишен) ме бие!" Тук повечето родители въздъхват отегчено и си казват: „Хайде пак започна!" Събират двете деца и процесът е открит. „Кой започна пръв?" и т. н. Методът на отразените чувства окончателно ви лишава от ролята на арбитър. Наместо това, когато двегодишното ви дете се оплаче: „Джими ме наби!", можете да отговорите със съчувстващ тон: „Ядосан си, защото Джими те е набил!" или „Ядосваш се, когато Джими те бие, нали?"
Думите ви предават неговите чувства, като ги отразяват. Наричам този метод техника на обратното действие, защото препращайки на детето си собствените му чувства, вие му показвате, че наистина разбирате какво изпитва.
Преди няколко години една майка, която бях посветил в техниката на обратното действие, ми разказа случка, добре илюстрираща начина на действието й. Майката, която членуваше в приятелска асоциация на детегледачи, една вечер гледала децата на друга семейна двойка. Родителите сложили Тими да спи и излезли. По едно време Тими изскочил от стаята си уплашен и притеснен й рекъл: „Госпожо Джоунс, в стаята ми има вълк!" Майката ми обясни, че преди да усвои въпросната техника, тя би реагирала зле в дадената ситуация, както впрочем повечето родители. Би казала: „Хайде сега, не ставай смешен, Тими, много добре знаеш, че в стаята ти няма вълк." И би обиколила стаята с момченцето, показвайки му, че вътре няма вълк, което ни най-малко нямаше да намали страха му. Вместо да действа по този на пръв поглед разумен, но неправилен начин, тя под-ходила към въпроса другояче - приложила нашия метод.
Казала му: „Седни до мен и ми разкажи за вълка." И детето споделило колко се бои от вълка. Тя му отговаряла с фрази като: „Наистина те е страх от този вълк!" или „Този стар вълк май много те плаши!" и други подобни. Не се опитвала да го успокоява, нито да го разсейва. Задоволила се да му препраща чувствата, които описвало. Момченцето й казало, че много се бои от този вълк, че го мрази и че ще го хвърли в морето от скалите. Накрая, след около двайсет минути, през които тя само отразявала чувствата му, то се обърнало към нея и й рекло: „Госпожо Джоунс, сега мисля, че мога да отида да спя." Тя го завела в стаята му, завила го и след няколко минути то вече спяло.
Госпожа Джоунс ми разказа всичко това седмица след случката и забеляза: „Знаете ли, наистина помага." Така е, помага. Опитайте. Впрочем тази техника съдържа нещо като саморегулатор. Ако не разберете какво изпитва детето, то почти сигурно ще реагира с думите: „Не, не е това, не ми е така."
Методът на обратното действие е лесен за разбиране, но труден за приложение, защото когато ние, родителите, сме . били деца, към нас са се отнасяли другояче. И защото сме прекарали много години от живота си в опити да успокояваме другите, да ги съветваме или да ги отклоняваме от чувствата им, особено ако ни се струват лоши. Методът на обратното действие противоречи на цялото ни възпитание.
Винаги съм оставял децата си да изразяват „отрицателните" си и враждебни към мен чувства. Но трябва да призная, че понякога, в момента, когато действам така, чувам в себе си едно гласче, което шепне: „Внимавай с кого говориш, момчето ми! Аз съм ти баща!" Това гласче, което не принадлежи на психологически и научно осъзнатия баща, какъвто съм аз, е гласът на собствения ми баща - той ми казва, както когато бях дете, че нямам право да заявявам на всеослушание какво изпитвам.
Та ето защо не е толкова просто да се приложи техниката на афективното отразяване - след като не са ни позволявали свободно да изразяваме чувствата си, когато сме били малки, несъмнено ще ни е трудно да позволим на децата си да го правят.
„Но не означава ли това да позволим на детето да покаже неуважение към нас, особено ако го оставим да ни заяви, че ни мрази?" Този въпрос си задават много майки. Не мисля, че свободното изразяване на поривите има каквато и да е връзка с уважението или неуважението. Детето уважава родителите си, когато усеща, че те знаят повече от него, че се отнасят с него справедливо и на свой ред го уважават. Но от време на време детето „се сърди" на родителите си. И тъй или инак ще „им се сърди", дори ако, не му позволят да го изрази.
Защо тогава да не го оставим да се освободи от гнева си? Ако го възпрем, ще му бъде много по-трудно да контролира поведението си. Няма нищо по-опасно от това да попречим на парата да излиза от котела.
Казах, че е важно да се прави разлика, между чувства й действия; предложих да се поставят разумни граници на действията на детето, но да му се позволи да изразява чувствата, които изпитва. Описах техниката на отразяването като средство да покажем на детето, че наистина го разбираме. Сега бих искал да дам конкретен пример за дете на две години и половина като илюстрация на това как изглежда на практика различаването на чувствата от действията.
Когато синът ми стана на две години и половина, често се случваше следното. Водех го в градината и той, много щастлив, си играеше на пясъка. Накрая идваше часът за тръгване. Предупреждавах го малко преди това, за да се подготви.
- Ранди - съобщавах му, - след десет минути потегляме. След десет минути му казвах:
- Ранди, време е да си тръгваме. -Не, не искам.
Как всъщност съм могъл и за миг да допусна, че ще иска да си тръгне? Нали добре се забавляваше? Тогава започвах да „отразявам" чувствата му.
- Знам, че не искаш да си ходим, защото добре се забавляваш на пясъка.
- Няма да си ходим!
- Толкова ти е хубаво, че не ти се ще да мръднеш оттук! Продължавах така няколко минути, накрая го грабвах и насила го отнасях до колата. Той крещеше и ме риташе, а аз все така „отразявах" чувствата му през целия път: „Яд те е на татко, защото искаш да играеш, а той те води вкъщи!"
Да анализираме сега тази случка, защото тя е нещо като моментна снимка, позволяваща да размислим над многото начини, по които можем да се отнасяме към децата на този стадий на развитие.
Ако се бях подал и бяхме останали в градината, когато наистина бе време да си тръгваме, щях да го науча да се държи като малък тиранин и да отказва да се подчинява на умерени ограничения. И нямаше да му помогна да възприеме разумните обществени норми.
От друга страна, ако не му бях позволил да изрази недоволството си, щях да нараня неговата оформяща се индивидуалност и чувството му за самоуважение.
А аз действах така, сякаш му казвах: „Имаш право да се ядосваш. И аз бих се разгневил, ако някой ми попречи да се забавлявам. Като човек, ти си в правото си да изпитваш такива чувства и да ги изразяваш."
Горното добре илюстрира многобройните подобни случаи, с които ще се сблъсквате на тази възраст на детето ви. Дайте му възможност да се изрази, но бъдете твърди и настоявайте да не прекрачва с действията си разумните граници.
Това, което описах, е идеалният начин на действие в подобна ситуация. То не означава, че винаги ще постъпваме точно така. Защото ние, родителите, също имаме права! Имаме право на лоши дни, на моменти на раздразнение и на чувства на враждебност.
Не всеки път ще съумеем да запазим хладнокръвие и да се държим идеално с детето си. Не винаги ще имаме желание да го оставим да каже каквото си мисли. Понякога само ще излаем: Млък! Мама решава, децата слушат!"
Много майки силно се притесняват, че са се ядосали и са се развикалите което всъщност няма нищо особено. Струва им се, че трябва винаги да са спокойни и ведри. Това наистина е идеалният вариант, но аз още не съм срещал родители, способни на спокойствие и ведрост при всички обстоятелства. След като се опитваме да дадем на децата ни правото да изразяват своите чувства, би трябвало и ние, родителите, да имаме същите права. Така че ако ви се вика, викайте. И след като по този начин сте „елиминирали" гневните си чувства, отношението ви към детето ще бъде съвсем различно и ще можете да му кажете: „Мама много се ядоса и й беше много мъчно, но вече е по-добре." То ще ви разбере.
Нека сега ви успокоя: не всички деца създават толкова неприятности през „ужасната втора година". Между децата има дълбоки природни различия. В биологическо отношение те ни най-малко не си приличат. Някои са по-възбудими, други - по-„лесни". Което означава, че едно дете ще ви позволи по-охотно от друго да го насочвате по време на еднакво трудния преход.
Но всяко здраво и нормално дете би трябвало да прояви известна степен на негативизъм през този период. А ако усетите, че падате духом, спомнете си: това ще мине! След третия рожден ден на детето ви с учудване ще установите как внезапно е станало-сговорчиво и „лесно" в сравнение с времето отпреди половин година.
Майките добре знаят, че любимата дума на тази възраст е „не". Между другото да не се учудваме, че детето се научава да казва "не" много преди да започне да казва „да". Та нали от самите нас е чувало много по-често „не", отколкото „да"."И ако през периода на прохождането сведем до минимум нашето „не", детето може би по-рядко ще ни се противопоставя с „не" през „първото юношество".
Но тъй или инак ще станем свидетели на множество отрицателни прояви - детето бяга, когато го викаме, рита, гърчи се или се вцепенява, когато го караме да направи нещо, или пък изпада в истински „истерични" кризи. Обикновено този тип поведение не е присъщо на възрастта на първите стъпки. Как да го посрещнем сега?
Ако сте прочели глава 8 и 9 за дисциплината, вече знаете, че „подсилените" реакции имат тенденция да се повтарят. Ако родителите отговарят на негативизма на детето, като се гневят, те несъзнателно подсилват този негативизъм и подтикват детето към още по-голям.
Има начини да се справим, без да прибягваме до такова ненужно подсилване. Преди всичко трябва да отличаваме словесния отказ от истински отрицателното поведение. Например ние казваме на детето: „Хайде да облечем палтото, че ще излизаме." И започваме да му помагаме. „Не, не искам!", заявява то, но си противоречи, като пъха ръце в ръкавите. Това е добър пример за „словесен негативизъм". То е все едно, че детето казва на майка си: „Знам, че навън е студено и наистина имам нужда от палто. Ясно ми е също, че ти си по-голяма от мен и можеш да ме принудиш да го облека. Но признай, майче, че и аз съм някой и имам право поне да попротестирам малко!" Въпросният негативизъм прилича на игра - в известен смисъл детето играе с майка си на „неподчинение".
Ако обаче не разпознае игровия характер на държането му и реагира, като втвърди позицията си, тя може да предизвика криза, каквато иначе е нямало да възникне.
Истинското отрицателно поведение, което се отличава от обикновената вербална съпротива, би се проявило при тези обстоятелства в бягство или яростно физическо противопоставяне. В такъв случаи майката разполага с няколко „ответни удара". Ако става дума за игра на двора, тя може да каже: „Трябва да си облечеш палтото, за да излезеш, но ти сигурно предпочиташ да останеш вкъщи." Ако детето наистина желае да излезе, има шансове неохотно да облече палтото си. Друга ситуация: майката иска да вземе детето със себе си на пазар, но бърза и няма време да разреши проблема спокойно. Тогава тя би могла да „отрази" неговите чувства („Знам, че не искаш да облечеш палтото си, знам, че това те ядосва"), продължавайки насила да пъха ръцете му в ръкавите!
Не само за възрастните е тежко да загубят достойнството си. Това никак не се харесва и на децата през периода на „първото юношество". Затова не е зле да се опитаме да избегнем прекия сблъсък с дете, което проявява негативизма си, да му дадем малко преднина, за да не нараним гордостта му, като например му предложим някаква странична дейност или се опитаме да го умилостивим с ласки. Стига да ни издържат нервите! Във всички случаи, отразявайки чувствата му, ние щадим достойнството му. А истината е, че му казваме: „Знам, че не си съгласен с всичко и това е съвсем нормално. Много съжалявам, защото ми е ясно какво изпитваш, но с прискърбие трябва да ти съобщя, че тъй или инак, ще ми се подчиниш."
Как да реагираме на истеричните кризи
Истеричната криза е върховната проява на негативизъм. Това е състояние на такъв бяс, че детето може само да плаче, да се дере или да се търкаля по земята, като рита с крака във всички посоки. Ако отстъпите пред такъв гняв, вие само ще го засилите. Ще научите детето да реве още по-силно, за да наложи капризите си.
Дъщеря ми беше на десет години, когато покани една своя-приятелка да прекара с нас края на седмицата на къмпинг. Момиченцето отговори, че родителите й имали други планове, но прибави: „Не се безпокой, ще се оправя. Ще ме хване истерията и мама ще ме пусне!"
Ако пък загубите самообладание и също се ядосате, пак ще увеличите гнева на детето. То -вече ще знае, че може да получи от вас каквото иска и когато иска с някоя хубава истерична криза. Не се старайте да вразумявате разярено дете или да го разсейвате с думи. В такъв момент то представлява буря от емоции. Не е в състояние да слуша езика на разума или на логиката. И в никакъв случай не се опитвайте да възпрете яростта му, като го заплашвате с бой. Нали сте чували родители да казват на истеризиращо дете: „Престани или скоро ще разбереш защо ревеш." Все едно да гасиш огъня с бензин.
Е, как тогава да постъпите, когато детето ви изпадне в истерична криза? Това, което е необходимо да му внушите, е, че гневът му може и да е неизбежен, но няма да го доведе доникъде. Но как да го сторите? Просто го оставете само да изживее яростта си.
Всяка майка трябва да намери начин да направи това. Бихте могли да стоите безмълвно и да изчакате кризата да отшуми от само себе си. Или ще предпочетете да говорите и да кажете: „Знам, че си недоволен и бесен, но иди в стаята си й стой там, докато се успокоиш. Когато свършиш, ще ти покажа нещо хубаво." Или пък строго ще му наредите: „Марш в стаята си." Вие сами трябва да откриете метода, който най-добре ви приляга, и да го използвате. Преди всичко обаче, опитайте се да помогнете на детето си да .запази достойнството си, като му предложите, стига да е възможно, елегантен начин за излизане от задънената улица.
Да кажем няколко думи и за истериите в присъствие на приятели, роднини или на пазара. И в този случай използвайте антикризисните техники, но знайте, че имате срещу си нов противник, който може да се намеси и да ви попречи да намерите разумното решение - публиката. Ето тогава изскача чудовището: „Какво ще си помислят хората?" Ако присъстващите не познават детската психология, те несъмнено ще си помислят, че грешите, че просто трябва да дръпнете на детето един хубав пердах и да сложите край на кризата. Е, и какво от това? За какво отглеждате детето си - за да направите от него здраво и щастливо същество, или за да угодите на съседите си?
Как се развива съзнанието
Но същите тези съседи ви дават възможност да обърнете внимание на един важен аспект от „първото юношество" и да научите детето си да се подчинява на обществените норми. Детето формира отношението си към обществените норми, като възприема ограниченията и контрола, които му налагате. Това става чрез така нареченото съзнание, което може да се разглежда като вътрешен глас, превеждащ заповедите и забраните на родителите. Съзнанието не е.вродено; никой не притежава такова по рождение; усвояваме го главно от родителите си.
Някои деца се превръщат в лишени от съзнание възрастни. Това са психопатите и престъпниците, които могат да извършат противообществена постъпка, без да изпитат никакво чувство за вина. Но съществуват и деца, които, когато пораснат, страдат от излишък на съзнание.
За нас, психолозите, те са типичните пациенти. Това са извънредно тревожни и потиснати хора, които твърде много се боят да не би да са лоши или егоисти, или „да не ги бива за нищо", прекалено се стараят да се харесат на другите и се притесняват за чуждото мнение.
Не искаме децата ни един ден да се присъединят към едната или другата категория. Желаем, докато растат, да придобиват разумно и здраво съзнание. Можем да помогнем на детето да придобие именно този вид съзнание, като сами проявяваме разум, когато изискваме от него да се нагоди към обществените норми.
Поведението на детето съвършено ясно показва развитието на съзнанието му на този стадий. Най-напред, докато върши нещо забранено, то високо казва „не, не" само на себе си. Веднъж видях най-големия ми син, по онова време на две години и половина, да стои пред библиотеката и да повтаря: „Не! Не!", дърпайки книгите от рафтовете. Забранена дейност. Някои родители биха могли да се раздразнят от такова поведение и да си помислят: „Щом казва „не", значи знае, че е забранено. Защо тогава го прави?" Ще им отговоря, че съзнанието му току-що е започнало да усвоява забраната, която повелява да не се свалят книгите от лавиците. Но самото дете още не владее достатъчно спонтанните си действия, за да се вслуша в зараждащото се съзнание.
Важно е родителите да разберат, че щом детето е способно да си каже „не", значи първата стъпка в развитието на съзнанието е направена. По-късно то ще съумее да си каже „не" и ще се послуша -няма да издърпа книгите. Основната функция на съзнанието е да предотврати антисоциалното поведение, а не само да породи у детето чувство за вина, след като е сторило нещо лошо. Но тази превантивна функция се утвърждава с времето.
Нужни са цели пет години от живота на детето, за да развие съзнанието си, за да усвои общоприетите норми на социално поведение. Не го насилвайте. В това отношение езикът ще му е изключително полезен. Назоваването на реалността ще му помогне много да овладее и себе си, и света. А тъкмо през стадия на първото юношество говорът прави фантастичен скок напред.
Сподели с приятели: |