Ученици събират пари за приятел с тумор

ИЗАБЕЛА ВЕЧЕ ХОДИ И СЕ УСМИХВА

- Всички случаи при нас са трудни, но всеки е различен. Правилото ни е - докато не изпишем малките си пациенти, те са наша отговорност и лесно няма. Много се изписа и коментира по случая с малкото момиченце. Но искам да се знае, че в рамките на 30-ина минути детето беше транспортирано от Спешна помощ при нас - в детската хирургия на МБАЛ "Света Анна" във Варна. През това време, ние събрахме екипа и подготвихме операционната зала, където направихме операция, която бе животоспасяваща за Изабела.

- Ами почти три часа. Приехме детето на 25 февруари около 15,30 часа, а в 16,10 часа започнахме операцията, която продължи до 19 часа.

- Наистина точно такъв случай не бях виждал и ще се радвам да не видя повече. Не знаех къде и какво се е случило, но видях тежката травма, детето беше в критично състояние, в шок и със сериозна опасност за живота. В първия етап ние се борехме за живота на Изабела. Здравата част от тънките черва бяха изведени през коремната стена и детето бе стабилизирано, но състоянието му наложи да прекара 4-5 денонощия в реанимацията - в медикаментозна кома и на изкуствена вентилация. Наложи се колегите да се справят и с последиците от аспирация на хлорирана течност, погълната от джакузито. Искам да изкажа и своята професионална признателност на целия състав на отделението по реанимация с ръководител д-р Власаков, защото без тях нямаше как да се справим. Проявиха изключителен професионализъм и съпричастност. Те винаги остават малко анонимни, но без тях няма как да се случват меди- | цинските "чудеса". Слава богу, всичко мина много добре.

И днес вече говорим за възстановяването на момиченцето.

- Какво е състоянието й в момента?

- Поетапно малката Изабела се възстановява. Първо стабилизирахме жизнените й показатели. После детето започна да ги подобрява постепенно. Сега вече мога да кажа, че е доста добре, приема храна, разхожда се, усмихва се. Изчакваме да се стабилизира още, преди да предприемем следващата възстановителна операция на тънкочревния пасаж, за да може да се храни самостоятелно и пълноценно. След това предстои и друга операция по възстановяване на червата. Важното е, че детето се подобрява!

- Не знам. Сигурно в основата на този мой избор е любовта към децата. А и те са доста по-интересни като пациенти. С годините така съм свикнал с тях, че имам чувството, че не бих могъл вече да работя с възрастни. Пък и работата с децата и техните млади родители подмладява и нас - с тях ние не остаряваме. Работи се добре, чисто и приятно е. Често е весело. Друг път е особено напрегнато - родителите са притеснени, недоверчиви, децата не могат да обяснят къде ги боли. Плачат... Знаете, едно е да изгубиш пациент на 80-90 години, тогава хората като че ли по-лесно приемат нещата. Казват - дошло му е времето. Но съвсем друго е да загубиш дете. Тогава и нагласите, и отношението са различни.

- Хората са различни. В практиката си съм имал случаи, когато някои "високоинтелигентни" и с добри позиции в обществото родители си тръгват намръщени, груби, недоволни от направеното от нас - блъскат врати и не признават направеното или мислят, че е недостатъчно. Други, много по-скромни хора, по-често са благодарни. През годините съм имал много повече такива случаи. Пазя и написани скромни изречения върху лист хартия или картичка, но с много чувство и искрена благодарност за направеното от нас. Това е достатъчно - ние сме си свършили работата, хората си отиват здрави и доволни. Въпреки условията, в които се прави здравеопазване у нас. Но това е друга тема на разговор.

- Дааа! Още повече че Стефчо ми е съсед, живее близо до нашия вход. Той вече е в първи клас. Виждам го понякога, когато се прибирам у дома след работа. Расте и си живее на воля, дори не си спомня за инцидента и това е прекрасно.

- Той постъпи в болницата с травма след падане от 10 метра височина. Момченцето бе оперирано от нас, детските хирурзи и ортопедите, а също беше и под постоянно наблюдение на неврохирург, детски кардиолог, огромен екип от реаниматори, сестри, санитари. И с общи усилия стигнахме до успешен изход въпреки тежките поражения от падането.

- Миналата година за първи път в 30-годишната си практика аз и екипът ми се сблъскахме със синдром на Рапунцел, при който от стомаха на 12-годишно момиче извадихме 3-килограмова топка коса. Момиченцето постъпи при нас след лечение в друга болница с недоуточнена диагноза. Ние установихме перфорация на стомаха, перитонит и трихобезоар. Безоарът е конкре-мент, образувал се в гастроинтестиналния тракт от множество погълнати несмилаеми чужди тела - косми, растения или неразтворени лекарства, примесени с хранителни частици и слуз; При операцията с д-р Петър Стамов и д-р Галин Христов извадихме от стомаха на детето безоар с размер 26 на 27 см. Внушителното чуждо тяло се оказа формирано от собствената му коса. Оказа се, че година по-рано родителите са започнали да водят дъщеря си по лекари, за да лекуват косопад. Заболяването е известно и като синдром на Рапунцел запушване на храносмилателния тракт, което е резултат от поглъщане на косми - разстройство, известно като трихофагия. Хората в това състояние поглъщат толкова много, че в течение на години косата се натрупва и формира гигантска топка в стомаха или в тънките черва. Синдромът на Рапунцел обаче е много рядък, у нас са известни по-малко от 30 такива случая. Единият е нашият, който завърши успешно с изписването на детето.

- Вече не ми се говори за това. От много приказки разбрах, че каквото и да казваме, от това не следват адекватни действия. Правят се реформи заради самите реформи и по личния каприз на реформиращите. Ама има ли смисъл, няма ли, това за тях не е важно. В опозиция всички политици разсъждават така правилно за здравеопазването, че на човек му иде да се разплаче от радост, а като са на власт, като че ли в очите и сърцата им влизат стъкълца от строшеното огледало на дявола (помните прекрасната приказка на Андерсен). И резултатът е все един и същ и ние - лекарите и пациентите, продължаваме да патим от политически недомислия. Държавата присвои здравната каса, цените, по които ни плаща, са измислени, обаче на никого не му пука от това. Въвеждат се стандарти за хора и брой легла. Въвеждат се нормативи, все едно сме производство или друг вид търговска дейност. Днес ще вземаме отпечатъци, утре -няма, после "абе, май пак ще ги вземаме". А ние сме лекари и нашата мисия е да се борим за живота на хората и да ги лекуваме. Нашият труд и цената му не фигурират нито в стандартите, нито в нормативите. Затова от средата на 2008 г. до сега близо 100 варненски лекари и медицински сестри заминаха зад граница и продължават да заминават. Не останаха нито сестри, нито хирурзи, нито анестезиолози...

- Все още има хора, които искат да работят, да спасяват болните, но ставаме все по-малко. Младите учат и масово заминават за чужбина. Почти не останаха ентусиасти, които да се блъскат в стената, защото чиновниците отказват да разберат, че ние сме лекари, а не търговци. Сегашната система не е полезна за никого - нито за болните, нито за медиците. Разполагаме с някакво оборудване - операционна маса, кувьоз, нож, които сме получили след акцията "Жълти стотинки". За болните деца всички разчитаме на "Българската Коледа". И не си признаваме, че това не е нормално. Защото за истинска грижа за децата можем да говорим тогава, когато всеки ден е Коледа. Докато всичко това не се случи, ще си говорим за съжаление все за това, че не достигат специалисти, защото сегашните стандарти определят бройки, а практически хората едва достигат за покриване на дежурствата. Ние сме четирима лекари, като единият е болен от месеци, и 8 медицински сестри, а би трябвало да сме двойно повече. Част от персонала вече наближава пенсионна възраст, а нови хора няма. Няма и желаещи. Никой не се блазни от 700 лв. заплата и денонощна ангажираност, без средства за специализации, обучения и усъвършенстване. И фактически живот - само в болницата... Ще дам един пример със себе си - преди време по стечение на обстоятелствата се установи, че съм натрупал отпуски от 11 години и дните, в които имах право да не съм на работа, бяха повече от 200. Това е положението. За съжаление нищо в системата не се променя към добро, защото няма воля за това, а само се говори за добри намерения и с пожелателен тон. И ако политиците не спрат с демагогията и не предприемат реални стъпки, сме обречени на пълна разруха. Не ми се иска да съм лош пророк, но ако продължим така, рискуваме да стигнем до момент, в който няма да можем да оперираме дори по спешност, защото няма да има кой да го направи.