Такъв ум се чувства задължен да се стреми към истината. Тъй като само робът на истината е истински свободен

Такъв ум се чувства задължен да се стреми към истината. Тъй като само робът на истината е истински свободен.

Глава 9
Интимност и морал

За да разберем, как си взаимодействат висшите и нисшите светове, трябва да вникнем в същността на отношенията между мъжа и жената. Тук са особено важни такива качества, като чувството за дълг и вярност. Неслучайно деградацията на интимната сфера, която се наблюдава в съвременното общество играе ключова роля при обострянето на много социални проблеми на нашата епоха.

В какво се състои същността на отношенията между мъжа и жената и защо те заемат толкова важно място в нашия духовен живот? Защо обществото отделя на тази сфера на човешката активност толкова много внимание? Естественото влечение към обекта от противоположния пол се обяснява не само със стремежа за получаване на удоволствие, човек удовлетворява своите потребности, като получава множество удоволствия, но сред това множество - интимните отношения заемат, като че ли главно място. В библиотеките по цял свят има отдавна забравени книги, в които в една или друга степен е засегната тази тема. Достатъчно е бегло да се анализират съвременните реклами, за да се стигне до еднозначния извод: използването на сексуалната тематика е основен прийом за привличане на вниманието на потребителя. Но защо светът е устроен така?

Интимната сфера е обгърната в тайна. Работата е в това, че отношенията мъже и жени са проекция на скритите взаимоотношения между висшите и нисшите светове, между Б-жественият Източник и физическия свят, между Всевишният и еврейския народ.

За да се разбере духовната дълбочина на обсъжданата тема трябва да се започне с нейните външни прояви. Дълбокият и щателен анализ на взаимодействието между мъжкото и женското начало ще ни даде ключ за разбиране на нейната основа. В какво конкретно се състои същността на тази най-силна и загадъчна емоционална потребност на човек? С какво тя така властно покорява сърцата и ума на хората? Защо тя толкова необратимо ги притегля към себе си? Неслучаен е фактът, че много учени, изучаващи природата на човек, смятат че в това се намира корена на всяка негова мотивация, всички негови постъпки желания и стремежи.

Работата е в това, че в съкровената дълбочина на тази връзка е заключено чувството за достигане на крайната цел, усещането че на теб вече не ти е нужно нищо повече и не трябва да се стремиш към нищо. В дълбочината на съзнанието ти възникват мисли, че процесът е завършен, всички движения се прекратяват в тази точка и настъпва дълбок несравним с нищо покой. Това удовлетворение, което сме получили не е проста чувствителност идваща от нервните ни окончания и животинската ни страст; неговите изходни съставни, неизмеримо се усилват от съзнанието за “тахлит”, достигане на целта, връщането у “дома”. Ние възприемаме това чувство не като процес или подготовка, в него няма усещане за бъдеще. По-скоро миналото и бъдещето са се разтворили в настоящото, толкова бурно и напрегнато, че то се разраства до безкрайни размери.

Защо става така? От какви космически енергии се подхранва тази връзка?

Работата е там, че в интимните отношения е скрита цялата вселена, усещането за глобална завършеност, среща на световете, достигане до резултата, първичното съединяване на тялото и душата, възвръщане към източника на живота. Тук се сливат сеяча и жътваря, духовността напълва със своята енергия физическата материя. Тук се формира земната картина, небесната среща на Б-г и Вселената, Б-г и избрания от Него народ. Възниква усещането за преход от нашия материален свят в Света на бъдещето, където всички процеси достигат до своя резултат, където цялата болка, тежкия труд и очакването се сменят с възторжено сливане с Висшата Цел на живота. Има ли нещо, което е по-удивително от това, че тази сфера, ако подходите към нея разумно и от позицията на духовността, е способна да сформира невъобразимо дълбоки връзки между хората? Неслучайно, именно в нея, в тази интимна сфера на човешките отношения се формира и самия живот!

* * *

В определен смисъл Йосеф се явява един от праотците на еврейския народ. За разлика от другите синове на Яаков, които стават основатели на по едно коляно, Йосеф е представлявал едновременно две колена – които били оглавени от неговите синове Ефраим и Менаше. Поради това Йосеф е по-скоро баща, отколкото син. Бащинството изразява неговата главна същност. Бащинството на Йосеф е абсолютно лоялно. Неговата бащинска енергия вътре в еврейския народ е насочена изключена там където тя е уместна. Тя категорично отхвърля съблазънта на незадоволителното прилагане на неговото мъжко начало. Тези две определени ограничения на духовната същност на Йосеф са представени в неговите синове: името Ефраим се съотнася към корена “плод”, той е чист плод, израснал на чисто дърво, “Менаше” означава да се държи на дистанция и да отбягва в дадения случай всичко, което е непристойно и нечисто.

Бащата на Йосеф научил своите деца и целия еврейски народ на умението да владеят себе си. Благодарение на този във висша степен строг контрол, казват нашите мъдреци, евреите са унаследили способността да преодоляват такъв род съблазни. През дългото време на египетското робство евреите съумяват да съхранят моралната си чистота. Те не се опетняват с разврат, който е бил норма за поведение при египтяните и са останали нравствено чисти въпреки робството и униженията и въпреки, че все още не са били получили Тора. Отвращението към половата разпуснатост се е закрепила в еврейските гени за следващите хилядолетия.

* * *

Да погледнем по-дълбоко в тайните на интимните отношения: какво е значението на човешкия опит концентриран в тази сфера? Откъде се взима чувството за преодоляване на времето и пребиваването в “крайния пункт”, което неизменно присъства в отношенията между мъжете и жените?

Това е невероятно дълбоката тайна. Източникът на всичко това, който формира интимната близост между мъжете и жените във физическия свят, в действителност отразява съществуването в Света на Бъдещето. Ние сме способни само на примитивно възприемане на това блаженство, което ни очаква в Света на Бъдещето. Да отбележим само, че то се състои в сближаване на очистената и възвишена душа с нейния Творец. Този невъобразим контакт ражда уникално чувство, по-точно поражда знание за постигане на крайната цел. Когато ние достигнем това състояние на единение с висшето и абсолютното ние нямаме накъде да ходим повече. Човешката душа (нешама) не желае нищо по-добро и повече не се стреми към нищо. Тук на непостижимо високото ниво, времето и движението с истинска космическа сила се внедряват в безкрайно плътната сплав от душата и нейния Източник. Диференциацията преминава в Единство, а двойното става Една същност. Именно тука в най-първичния смисъл, се заражда животът.

Всеки опит в този свят е отражение на своя източник на нивото на висшето битие. Ако това висше битие представлява от само себе си пределно и вечно сливане на Твореца и човешката душа, то паралелното битие в този свят, което то създава трябва да е изключително мощно и екстатично.

 * * *

Ако погледнем по-дълбоко и се опитаме по-точно да формулираме характера на усещанията, преживявани от душата в Света на Бъдещето, можем да забележим, че главната особеност на съществуването там се явява липсата на задължения. Нашият свят е създаден за труд, но Светът на Бъдещето е устроен по друг начин: в него само се получава награда. В това блажено състояние не е необходимо да се работи, там само се наслаждаваш на плодовете на труда си, постигнати по време на живота си. Човек усеща себе си “патур”, свободен от всяка работа и от всякакви задължения. Него го обхваща чувство за висша абсолютна свобода. Когато човек напуска този свят, ние наричаме този момент напускане с думата “нифтар”, умиране, която по-точно означава прекратяване на работа и получаване на награда – в буквалния смисъл “освободил се”; той сега е свободен от мицвот и другите задължения.

Чувството за пристигане в крайния пункт, от който по-нататъшно движение не се изисква, а и е невъзможно, особено силно се проявява в близостта между мъжа и жената, когато те се усещат един друг с особено напрежение, когато бие пулса на самия живот. Но в тази зона интензивните усещания са както в минирано поле, където се крие опасност. Ако се държиш отговорно, съзнателно с единствената цел да изграждаш, освещаваш, да установяваш чисти отношения, такива интензивни чувства са напълно оправдани. Колкото и да е парадоксално това чувство за свобода е необходимо да се използва в съпружеските отношения, в целите на своето предназначение. Ако се опитвате да го използвате с цел да се измъкнете от съзиданието, от работата, то губи всякакъв смисъл, защото този свят е създаден не за свобода от духовен ръст и задължения - тази свобода е характерна за Света на Бъдещето, но тук на подстъпите към висшата реалност за нея няма място. Този който търси свобода в този свят и се опитва да свали от себе си всички задължения, фактически пренебрегва висотите, които може да достигне.

Евреите не се стремят да се отклонят от своите задължения. Този свят е добър за това, че той дава възможност да се почувства свободата на Бъдещия Свят, изпълнявайки своите ежедневните задължения тук във физическото пространство. На практика от тези всекидневни действия се формира вечната свобода. Когато сближението се реализира на основата на вярност с дълбока преданост към висшата цел, такива действия създават здрава основа за свобода и помагат да я усещаме реална и постоянна.

Има още един вид човешка дейност, която дава дълбоко чувство на удовлетворение, благодарение на самия процес на тази дейност. Това е нещото, което ние наричаме игра. Същността на играта се състои в това, че тя ни харесва само затова удоволствие, което ни доставя. Разбира се, че да се занимаваш с игра е възможно с различни намерения, но ако внимателно се изучи това занятие, ние ще видим, че в основата на игровата дейност лежи удоволствието от процес, който не води доникъде. Чистата игра се реализира само заради самата игра. В това се крие и тайната на удоволствието от играта: когато аз съм погълнат от играта, без значение, каква е тя аз забравям за ежедневните си грижи, аз се намирам в състояние, когато моята цел е сведена до самата дейност и аз не се стремя към някаква крайна точка в бъдещето, аз даже не се опитвам да излизам от рамките на настоящото.

Играта може да е съпроводена с най-стандартни манипулации, въпреки това да ми доставя невъобразимо наслаждение. Нима не е странно това явление? Но в това и се заключава тайната на нейната притегателност, тя ни увлича именно с това, че действията, които я съпътстват нямат никакъв смисъл. В процеса на играта се образува зона на чудеса, свободна от връзките и нуждите на реалния живот, който изцяло е съставен от задължения и работа. Тук е важно да се разбере, че излизането от света на работата това не е просто възможност да забравим, да се отдадем, на осигурената ни обикновена почивка. Природата на играта е, че самата тя става надеждно и естествено убежище.

Разбирайки тази мисъл вие без удивление ще откриете, че в по-дълбоките източници, висшият свят е наричан свят на игрите. В Гемара е казано, че Б-г си играе с Тора (и с Левиатан, тайнствено морско животно - последното твърдение изисква специално разяснение). Това може да ни се стори много странно, но ако си спомниш, че Тора се занимава само със същността, а не с външните прояви, започваш да разбираш за какво става дума: в този случай “играе” означава занимава се със самодостатъчна дейност, където самия процес е целта, той не изисква оправдание отвън и е ориентиран само към себе си. Тора това е основата и същността на живота. На дълбоко понятийно ниво тя не се стреми към нищо странично, а точно обратното всички пътища водят към нея. Светът е бил създаден заради Тора, тя е крайната точка и оригинала на изначалната цел на Б-г. Поради това Неговото отношение към Тора е необходимо да се характеризира, като висш “тахлит”, висше предназначение. Той не използва Тора за някакви други цели освен за самата нея, но смисълът на всичко, което съществува се концентрира в Тора и никъде другаде.

Тази мисъл най-ярко е отразена в самата дума “играя”, на иврит – “шаашуа”, с което е обозначено непостижимото взаимодействие на Твореца с Неговата Тора. “Шаашуа” – е любопитна дума. Тя се състои от два еднакви компонента: от удвоения корен “ша” (шин-айн), “да се обърнеш към нещо”. Например в книгата Берешит е казано: “ВаИша аШем” – “И се обърнал Б-г към…”; или “ло шаа” – “Той не се обърнал към…”. Двойната употреба на този корен в думата “шаашуа” в буквален смисъл означава: “обърнете се към това, което се е обърнало към…”. Такава е изначалната същност на играта – в напълно затвореното движение към себе си и вътре в себе си.

Тук е скрит източника на радостта и смеха, породен от играта в долния свят на човешката дейност. Ивритските думи “цхок” (смях) и “игра” (“схок”) много си приличат и неслучайно първото от тях се употребява от Тора в значението на брачни отношения между мъжа и жената: “ВеИне Ицхак мицахек ет Ривка ишто” – “ И ето Ицхак разсмива жена си”, което се тълкува от коментаторите (и на практика следва от контекста), като съпружеска близост. В Тора няма празни ефемизми - тънкият и чист език на Тора винаги е конкретен.

* * *

Светът на Бъдещето може да се разглежда, като висше усещане за игра, като блаженство от чистото усещане в себе си без външна зависимост. С тези изрази може да се опише тясната връзка между Б-г и човешката душа (нешама). Наслаждението от чистата близост, основана на духовността – това е наслаждение на съзиданието, когато благодарение на нея се появява на света най-чистия плод, реален и осезаем.

Великият рав Иерухам казвал, че медът тук е особено много, защото целта която е поставена е най-важна. По-нататък той прави аналогия: майката, желае да пробуди в детето апетит, като му намазва хляба с мед. Тя е по-заинтересована от това детето да изяде хляба, но детето го интересува меда, с хляб не можеш да го съблазниш и затова то е съгласно да го яде само с мед.

Б-г ни дава сладостта на меда в тази сфера, защото Той е заинтересован от реалните плодове на взаимоотношенията между мъжа и жената, за да идват в този свят души и още семейните отношения между хората, да са построени с любов и вярност. Когато хлябът е покрит с мед той е сладък и тази сладост позволява да се постигне крайната цел.

Но става и другото: лошото дете “шлехтер кинд”, изблизва меда и изхвърля хляба. Поколението, което  отхвърля замисъла на Твореца в тази най-свещена и целесъобразно построена сфера на човешката дейност, стремящо се да се наслади с мед и отхвърлящо своята отговорност, не е по-добро (а даже е по-лошо) от неразумното дете, което презрително хвърля облизания къс хляб в лицето на своята добра и мъдра майка. Когато ядем чист мед, той ни се струва сладък, съвсем недълго, много скоро започваме да изпитваме отвращение към него. Лекомислено експериментирайки с най-сладката сфера на човешкото битие, в своя егоистичен стремеж да я лиши от смисъл, човек неизбежно ще стигне до провал: в началото до крах на своята личност, а след това до разпад на цялата сфера на индивидуалните, семейни и обществени отношения.

Тора дава просто решение: яж хляба заедно с меда. То показва, че отклонението ни от нашите задължения, от дълбоките и чисти отношения, които трябва да съществуват между мъжа и жената е отстъпление от духовността. Пред евреите стои ясната задача: да извлечат този опит, който по естествен начин извежда човек от сферата на задълженията и цялостно да го използва за изпълнение на задълженията си. С други думи, трябва да “впрегне” функцията за напускане на задълженията ни, в най-мощния впряг на задълженията. Такъв е единствено правилният път: трябва да се върне този дар на Б-га в качество на собствен дар, само така може да го заслужим за придобиване на вечната и единствено реална свобода.

Глава 10
Словото, пророчеството и празнословието

Идеята за “брит”, съюза с Б-г, е двустранно отразена в човек: това са “брит аМаор”, обрязване, и “брит аЛашон”, съюза на езика. Двата “бритот” са съзидателни, в двата е заключена енергията на свързване с Твореца и двата трябва да се ползват внимателно и правилно. Ние вече разбрахме значението на първия от тях, сега да разгледаме втория “брит” – сферата на словото (речта).

Функцията на речта е аналогична на размножителната функция: в ниския свят тялото създава потомството, физическо същество в образа на дете. Във висшия свят главата дава друга “продукция” – словото, речта. Ако децата това са външната проява на жизнената дейност на родителските тела, то думите са външен израз на мисловната дейност на говорещия.

Думите са подобни на семената. Ако се използват правилно те разкриват дълбочинният източник в съзнанието на този, който ги произнася. Тяхната енергия е достатъчно голяма, за да се установи здрава връзка между говорещия и слушащия. Ние създаваме деца, използвайки своето тяло; със силата на речевия контакт ние създаваме талмидим – ученици, духовни потомци. В Тора е казано: “АНефеш ашер асу беХаран", (Душите, които те “направили” в Харан). Тук не става дума за децата родени от Авраам и Сара, както може да ни се стори на пръв поглед, а за хората, които те са учили и чийто мироглед са формирали.

“Правенето на души” в духовното му значение – това е много по-важна съзидателна дейност, в сравнение с нейния физически аналог, даване на живот на деца във физическия свят. В известен смисъл връзката между преподавателя на Тора и ученика е по-тясна отколкото между бащата и сина, както твърди и Алаха. Бащата довежда сина в този свят, а ребе (учителят) го отвежда в Света на Бъдещето.

Речта това е света на връзката. Казано просто, речта съединява говорещият със слушателя. Между тях може да възникне и се създаде тесен контакт, тъй като речта представлява по себе си много мощно средство за сближаване. В Тора думата “говоря”, понякога се използва в евфемистичното и значение за физическа близост (“Те видели, как тя говорела с някой си…”). Това не е случайно езиково взаимстване, тук е скрит важен паралел.

В по-дълбок смисъл речта представлява по себе си връзка между висшите и нисшите светове. Речта това е механизъм, с помощта на който може да се пренесе в материалния свят една абстрактна идея, която съществува само във висшите категории на мислене: когато говоря аз преобразувам идеи във физическата форма на звуци, които са достатъчно осезаеми, за да бъдат чути посредством физическия орган на слуха. При което моите думи веднага се преобразуват в абстрактна форма на идеи в мозъка на слушателя. Използвайки физическата форма на речта за предаване на нефизически идеи ние съединяваме абстрактното с материалното.

 Идеята за тази свързваща сила, заложена в нашата реч, се проявява във физическата структура на човешкото тяло. Не е случайно, че гласът се формира в областта на шията. Гласът е основата на речта, това е силата, която обединява в едно световете, шията е част от тялото, която съединява главата с туловището, висшата и нисшата сфери. Като цяло тялото на човек е отражение на неговата духовна същност.

Тази аналогия може да се продължи. Ако се вгледаме по-отблизо ние ще забележим, че гласът се изработва в гръкляна, който е разположен в предната част на шията. Традицията твърди, че предната част на която и да е структура носи в себе си позитивна функция, а задната е нейния нисш неразвит аспект. “Фасадата” на тялото въплъщава в себе си, като цяло позитивното начало: както е известно, лицето е разположено отпред, а не отзад. Отношенията се създават, когато хората са обърнати с лице един към друг и много са затруднени, когато са обърнати с гръб. Гърбът е безличен, сляп и чрез него ниската част на организма извежда неприятните на вид и миризма продукти от своята дейност. Всичко това са специфични и структурни особености на човешкото тяло.

Сега да отбележим, че в предната част на шията е разположен органът, който изработва гласа, задната част на шията е „няма”. По-дълбоката традиция ни учи, че предната част на шията, гръкляна се идентифицира с Моше Рабейну: защото Моше е гласа на Тора и Б-г разговаря с нас, чрез неговото гърло. Както е казано: “Б-жественото Присъствие говори от гърлото на Моше”. Тези източници твърдят, че най-лютия враг на Моше Рабейну, фараона се асоциира със задната част на шията: неговата цел е противоположна на това, което се опитва да постигне Моше. Целта на фараона е да не се пуска в този свят гласа на Твореца, да заглуши призивите за духовност. Задачата на Моше Рабейну е да установи висша, съвършена връзка между духовния и физически светове, а фараона се стреми да раздели тези светове. Нищо не можеш да кажеш, освен, че те са люти врагове. Ако прочетеш обратно ивритската дума "паро" (пей, реш, айн, хей), фараон, то се получава думата “аОреф”, което в превод означава задната част на шията, тила.

Висшата форма на речта е пророчеството. Когато пророкът говори, между висшия и нисшия светове се създава пряка връзка. Човешката реч отразява мислите и намеренията на говорещия, пророчеството разкрива мислите и намеренията на Всевишния.

В Б-жествената реч е заложен висш потенциал на съзидание. На иврит „реч” се нарича “нив сфатаим” – “плод на устата”. Пророкът казва, че думата на Б-г винаги дава плодове: “Подобно на дъжда… който се лее от небето и не се връща обратно, докато не застави земята да разцъфти, и даде нов живот, и да поникне реколта, и да дари семена на сеяча…такова ще бъде и Моето слово…”

Речта разкрива тайното и го прави явно. На практика тази задача се изпълнява при всеки вид човешка дейност, всяко осмислено действие открива на света, какво е имало в намерението на този който извършва даденото действие. Ивритският корен на “дабар”, в значението на думата “реч”, ако го разбираме буквално, указва за привеждане на всяко намерение в действие. Той изразява “анага”, контрол или активно управление, както е при словосъчетанието “дабар ехад леДор” – “един е лидерът на поколението”, или "ядбер амим тахтену", (Той ще постави народа под свое управление). Действието на човек отразява неговия разум, структурата и процесите в този свят отразява Б-жествения Разум. Цялата човешка дейност по своята същност е форма на речта, а целият свят е форма на Б-жествената реч.

Сега ни е по-лесно да разберем, защо Тора така сурово осъжда греха на речта. Речта, както ние вече отбелязахме, това е главния инструмент на Творението за разкритие на висшите светове. Способността да говори е отличителен признак на човек. Злоупотребата с речта, която е уникален дар на Твореца, води до изключително пагубни резултати. Не случайно, първият в историята грях е бил извършен чрез речта: негов източник стават дяволските думи на Змея, отправени към доверчивата Хава (Ева). В тази аморална и коварна съблазън е заключена цялата опасност, която съдържа в себе си неправилното използване на речта.

Една от формите за злоупотреба с речта, заслужаваща специален разбор е празнословието. Празното говорене създава особен проблем, даже ако казаните думи сами по себе си не са лъжливи и по същността си не са греховни. На практика пред нас е един от аспектите на един по-общ проблем за напразното изразходване на човешки ресурси: всяко време и усилие безрезултатно загубени от човек, това по същество е загуба на частица от самия живот и към това трябва да се отнасяме достатъчно сериозно. Особено проблематично е празнословието – “дварим бтелим”.

Лъжата рисува превратна картина за това, което е скрито вътре, тя изкривява вътрешната същност на нещата. “Дварим бтелим”, това са ненужни и безсмислени думи, които създават образ, който е лишен от каквато и да е вътрешна същност и това е само малкото зло. Думите съществуват за това, за да разкриват значимостта, да обличат в конкретна плът дълбоката реалност. Безсмислицата подрива самото съществуване на дълбочините пластове на истината.

Вилнюският Гаон казва, че празнодумството води до особено тежки страдания в Света на Бъдещето. Там за грешника е приготвена съдба наречена “каф аКела”- “чашата на прашката”. Тогава душата се подлага на такова наказание за своята жизнена страст към празнословието, че чувства, че като че ли я преместват от място на място: току достигне дадена точка и като че е ли я запращат на другата страна и така до безкрай. Агр"а е казвал, че за всяка безсмислена фраза, човек трябва да бъде да прехвърлян от единия край на вселената до другия. На грешника му се струва, че той непрекъснато се движи към целта но не може да я достигне. Такъв е резултатът от живота, когато средствата за духовно израстване не са използвани по предназначение и човек се мята след светлината губейки напразно своята съзидателна енергия. При такъв живот човек постоянно говори, но нищо не съобщава, в Света на Бъдещето, света на истинската реалност аналог на такъв живот става усещането за непрекъснато и безцелно движение, когато се стремиш към постоянно изплъзваща се, непостижима цел. Да се говори и твори това означава да се живее по образа на Всевишния, да се говори без нищо да се твори, означава да се отхвърля този образ.

Нашият свят е пълен с празнословие. Средствата за масова информация без прекъсване изригват речеви потоци пренебрегвайки всякакви рамки. Обществото е омърсено с дърдорене и колкото повече думи то създава толкова по-малко съдържание има в тях. Ние достатъчно разговаряме, но създаваме много малко истински човешки контакти.

В греха на празнодумството е скрита непостижима тайна: то доставя огромно удоволствие. Защо обичаме с часове да си бъбрим разни глупости? Такова е едно от свойствата на човешкото общуване: на нас много ни се харесва дълго да си говорим с познати или в компания, даже когато не става дума за нещо важно. Много от хората се срещат просто само, за да си побъбрят. Ако след това се направи анализ на такъв разговор ние ще открием, че в него са се обсъждали всякакви различни и несвързани един с друг предмети. Целия разговор е бил построен на асоциации: от една тема се е преминавало на друга, някакъв случайно споменат детайл премества беседата в съвсем друго русло; след известно време разговора отново променя посоката си и т.н. Много често се случва ние след това да не можем да възстановим хода на дискусията и даже да си спомним за какво изобщо е ставало дума. Въпреки всичко такова прекарване на времето носи на беседващите голяма радост.

За съжаление значителната част от речевото общуване,  възможно е по-голямата част, се отнася именно към тази категория на празни и безцелни бърборения. Вслушайте се за какво си говорят приятелите и колегите, когато обядват, приближете се до група от хора, които си говорят на улицата и вие ще бъдете поразени от несвързаността  и ирелевантността на техните разговори. Но за това пък с какво удоволствие! Знаейки, че в психическата структура на човек няма нищо случайно вие с право ще попитате: от къде идва в нас това странно привличане към празните брътвежи?

За да разберем даденото явление, нека се обърнем към темата за мотивацията. В Гмара е казано, че “аншей кнесет аГдола”, мъжете от Голямото Събрание (Санедрина), анулирали стремежа на хората към идолопоклонничеството. Те преценили, че духовната устойчивост на поколенията толкова е отслабнала, че тежестта на изпитанията на идолопоклонничеството превишава наградата, която се дава за преодоляването на тази съблазън. Създава се опасно положение и мъдреците решили напълно да ликвидират влечението към идолопоклонството, в резултат на това то било успешно прогонено от човешката душа. От този момент хората повече не изпитвали естествено заложеното в тяхната природа влечение към идолите.

Но заедно с подбудата към идолопоклонството човечеството се е лишило и от пророческата си дарба. Това било последното поколение, което е било надарено с такива способности. Трите последни пророци Хагай, Захария и Малахи сами влизали в историческото събрание на мъдреците и пророците. В какво се състои връзката между идолопоклонството и пророчеството? Защо те заедно са съществували и заедно са изчезнали?

Отговорът е следния. Тези две явления се отнасят към трансцеденталната сфера. Човешкият разум и “нешама”, душата се стремят да преодолеят границата на нашия пределен, физически свят, което по принцип е възможно. Пророчеството обаче е възможно само на достатъчно високо ниво на духовна подготовка и чистота. В момент на пророческо озарение “нешама” се вмъква в другата сфера, която се намира зад пределите на човешките възприятия, приближава се до Твореца. Сега ние не сме в състояние да разберем това, несравнимо с нищо, всепоглъщащо преживяване.

Но в задпределната зона води и още един, лъжлив канал. Това е стремежът към идолопоклонството. Стремежът на човек да отхвърли своето “Аз”, за да се слее с по-високата реалност, може да бъде насочен в русло, което да го заведе до порочното служене на идоли. Идолопоклонството ни дава възможност да излезем извън рамките на личното възприятие, то създава в човек чувство (разбира се лъжливо, извратено) за духовно издигане. На практика в основата на тази нечиста страст лежи поклонението пред самия себе си, скрито под маската на служене на някакъв висш обект или явление.

Пророчеството е път, който води зад хоризонта на нормалното физическо възприятие. Идолопоклонството също е път към висшите сфери, но лъжлив, задънен, който води до неправилно използване на човешките способности, за установяване на контакт с извънземната сфера. Ето защо тези две явления заемат едно и също място в човешкото съзнание и мотивация – тази височина на разума, точката, в която съзнанието преминава в суперсъзнание, една и съща награда стимулира пророчеството и ни примамва в идолопоклонството.

Поради това те съществуват заедно и заедно си отиват. Ако премахнете този мощен импулс, стремежа към съединение с Б-жественото начало в пророчеството, то ще изчезне и съблазънта за поклонение на фалшивата версия на святостта. Цялата работа се свежда до това, че те представляват по себе си една и съща способност на разума. В човешката природа няма нищо, което да е изконно добро или лошо, има само енергиен потенциал с различна мощност. Изборът между доброто и лошото изцяло зависи от използването на този потенциал. Енергията е насочена нагоре, зад пределите на физическия свят, може да бъде движеща сила, както за пророчеството, така и за идолопоклонството. Изчезва пророческият дар - изчезва и непреодолимото влечение към идолите. В действителност човешкият разум просто се лишава от особен “орган”, който го е правил способен да преодолява себе си и заедно с този “орган” изчезват и всичките му функции. Когато на някой му премахнат даден орган, изчезват и всичките му съответни функционални възможности. Например, при премахнат черен дроб, не трябва да се очаква, че организма ще съхрани някои от функциите му. Точно така, когато мъжете от Голямото Събрание са ликвидирали стремежа към идолопоклонството в човешкото сърце, те едновременно с това са ни лишили от способността да постигаме пророческо озарение. Казано с други думи били са премахнати не самите явления идолопоклонство и пророчество, а мисловно-духовната способност за тяхното проявление. В момента, когато тя е била “хирургически отделена” са изчезнали и самите тези функции.

Сега възниква интересният въпрос: ако част от разума е отслабнала или отделена по такъв начин, то какво остава вместо нея? Отговорът е нищо. Тук трябва да отчетем, че ние обсъждаме висшата способност, изходната точка на разума, източника на разума, източника на съзнанието. Тази точка представлява по себе си висшето подбуждане, което можем да си въобразим, като стремеж за достигане на възторжено-блажено сливане с Твореца. Когато в тази точка възниква вакуум, остава само стремежа… към нищо ясно. Стремежът да излезеш извън рамките и да се движиш по-нататък се превръща в стремеж да бъдеш там, където си и нищо повече. Пространството остава, духовната сфера и подбудата също остават, но това вече не е това подбуждане – вместо това да сме готови да направим скок зад пределите на обичайното, човек изпитва безкрайно желание да се движи… на никъде, без никакъв стремеж. Радостта от преодоляването на естествените граници се превръща в радост да се стои на едно място, което представлява и крайната цел. От тук нататък, безсмислените, несериозни разговори, използването на най-добрите съзидателни способности са просто самоцел.

Когато е била възможна реалната трансцеденталност, заключена в пророчеството, мислещият човек не е получавал удоволствие от празните думи, от разговорите, действията и движенията, които не са му обезпечавали реални достижения, такова безцелно съществуване безкрайно го е огорчавало. Но сега, когато зоната на пустотата е изместила зоната на прехода във висшето състояние, на нас просто ни харесва да използваме нашите инструменти на прогреса, за да тъпчем на място.

Тук е важна още една мисъл. За да може по-добре да осъзнаем разглежданите понятия ще се върнем към нашата дискусия за интимната близост и присъщото и качество за “достигане на целта”. Ние разгледахме общата идея на тази дейност, включвайки играта, в основата на която лежи усещането “патур” за пълното освобождаване от задълженията и растежа. Тази дейност доставя удоволствие именно с това, че тя предоставя на човек “тайм-аут” от ежедневните грижи, от работата, свързана с действие и съзидание. В света на Заповедите тази идея се олицетворява с шабата: в седмия ден ние не строим света, ние се въздържаме от всякаква дейност, свързана с устройване на физическия свят. Шабатът това е състояние на битието, а не правене и достигане. Именно шабатът ни дава ключа за вратата на Света на Бъдещето, към висшето битие и висшето достижение.

Такова удоволствие доставят разговорите заради самия разговор, общуването с обкръжаващите заради самото общуване. В основата на разума присъства способността за вход в духовната среда, която сега се превръща в “самоцел”. И така се открива пътя за наслаждение в Света на Бъдещето, към това рядко състояние, когато възниква усещането, че по-нататък няма на къде да отидеш и няма към какво да се стремиш. Изпитвайки желание да пребиваваш в това състояние безкрайно дълго, завинаги да спреш този момент на наслаждение, свободен от всякакви задължения, вечно да чувстваш тази свобода, ние откликваме на висшето състояние на човешката душа, ние чуваме ехото от Света на Бъдещето.

Толкова е важен универсалният елемент, присъщ на всеки от нас да се стреми към безкрайни разговори за съвършено безсмислени неща. В нашия случай нашето истинско задължение се състои в това да не отстъпваме пред тази съблазън, пределно лекомислена и едновременно несравнимо възвишена. Ние сме длъжни да изпълним със значение всяка дума. Всяка дума е драгоценна, всяка дума създава искра, от която в недрата на душата ще се разгори огън, който е способен да запали безкрайно множество от други огньове на живот и дух. Когато ние използваме всяка дума, по такъв начин, пред нас ще се открие пътя към висшия свят, света на светлината.

Глава 11
Мътното стъкло, чистото стъкло

Ние определихме пророчеството, като връзка между световете и изяснихме, че това е канал, през който се проявява Източника. Самото пророчество има различни нива, оптическите стъкла на пророческото озарение могат да бъдат ясни или затъмнени. Да се опитаме да погледнем в света на пророчеството и да определим неговата основа.

Рамбам е включил принципа на пророчеството в своето класическо определение на еврейската вяра в “Тринадесетте основи”. (Самата формулировка на тези принципи може би не принадлежи на Рамбам, но тяхната същност е била разработена непосредствено от него). Шестият принцип гласи: “Аз вярвам…че всички думи на пророците са истини”.

Това е една от основите на йеудаизма , тъй като без пророчество не е възможно да има пряка връзка с Източника. Благодарение на пророчеството ние научаваме указанията и желанията на Твореца. Самата Тора е получена от нас чрез канала на пророчеството: с изключение на първите две от Десетте заповеди , които ние сме чули непосредствено от Всевишния на планината Синай, а цялата останала Тора е дошла до нас чрез пророчеството – от Моше Рабейну или от други пророци.

Тук всичко е ясно. Далеч по-трудно е да се разбере седмия принцип на Рамбам: “Аз вярвам…че пророчеството на Моше е било истинско и че той е бил баща на всички други пророци на тези преди него и тези след него”.

Защо това принципно е толкова важно? Защо вярата в пророчеството на Моше не е била включена в предишния принцип, където е казано, че всяко пророчество е истинско? Защо е толкова важно за нас да вярваме, че пророческото ниво на Моше е било по-високо от това на всеки друг пророк?

Още по-трудно е да се разбере следния момент: за източници на своите принципи Рамбам е взел тези нарушения посочени в Писмената и Устната Тора , заради които човек губи своята част в Света на Бъдещето. Алахическият кодекс на Рамбам включва в себе си преглед на нарушенията водещи до загуба на Света на Бъдещето и елементите от еврейската вяра, упоменати там като необходимо условие за формиране и получаване на частта в този висш свят, с формулирани в качеството на Основи на йеудаизма.

В негативен смисъл – ако човек допуска нарушения в една от тези основополагащи сфери, това означава, че той се е лишил от своята част в Света на Бъдещето (въпреки, че тези сурови последствия може, разбира се да се избегната с помощта на тшува, с искрено разкаяние, предписано от Тора). В позитивен смисъл пред нас са фундаментните основи на еврейска религия.

Това означава, че изучавайки „Тринадесетте основи”, ние учим тези неща, които предвиждат най-строги наказания за пропуските и прегрешенията, - те влияят на връзката между нашия свят и света където пребивава душата, “нешама”. Тук възниква проблем: защо вярата в превъзходството на пророческата дарба на Моше Рабейну над способността над другите пророци има такова основополагащо значение?

Та нали на нас по същество ни казват, че ако някой дълбоко и искрено вярва в истинността на пророчеството, но не признава, че Моше е стоял на друго по-висок ниво, на този човек му липсва важен елемент от еврейската вяра и това е достатъчно сериозен недостатък, поради което той поставя под угроза своята част в Света на Бъдещето!

В своя труд “Хилхот тшува”, “Законите на покаянието”, Рамбам така и говори: този, който отрича пророчеството на Моше, макар че като цяло, не отрича пророчеството, като явление се лишава от частта си в Света на Бъдещето. Тук разбира се налага разяснение.

Ние знаем, че Моше се е намирал на по-високо ниво, от другите пророци. Казват, че другите пророци са гледали през “помътнено стъкло”, а Моше е гледал през “чисто прозрачно стъкло”. Но в какво се състои разликата между тези две нива и колко тя е голяма?

При сериозен анализ се изяснява, че разликата не е в степените, а в същността. За да се разбере, за какво става дума ще разгледаме интересния коментар към раздела на Хумаша (Тора) направен от рабейну Авраам, син на Рамбам, от името на своя баща и чичо и от името на рав Саади Гаон. Рабейну Авраам високо оценявал това тълкование.

В раздела Шмот, на книгата Шмот , между Б-г и Моше се провежда любопитен диалог. Б-г заповядва на Моше да напусне Египет, за да спаси еврейския народ и да накаже фараона. Моше му отговаря, че той няма да може да говори с фараона поради речевия си дефект. Б-г обещава да изпрати Аарон, брата на Моше за негов представител, на съвременен език – “пресаташе”.

До този момент всички реплики в Тора изглеждат логични и обосновани. Но следващите думи на Моше се нуждаят от пояснение. В раздела Ваера ние виждаме, че Моше не приема предложението на Твореца да използва Аарон в качеството му на негов представител и Моше отново казва, че му е тежко да говори.

И Б-г отново му казва, че вместо него ще говори Аарон. Моше, като че ли се съгласява. Какъв е смисълът в това, на пръв поглед излишно повторение? Защо в началото Моше отказва, а след това се съгласява, когато Б-г повтаря Своето предложение?

Отговорът може да се намери, както винаги в самия текст на Хумаша, ако внимателно се зачетем в него. В началото, когато Моше се отказва да отиде при фараона заради речевите си проблеми Б-г му казва да прибегне до помощта на Аарон: “Ти ще говориш с него, и ще вложиш думи в устата му… той ще бъде за теб устата ти, а ти ще бъдеш за него Елоким (ангел)”.

Когато Моше отново възразява по същия предлог, че не може добре да говори, Б-г му отговаря: “Погледни, Аз ти дадох възможност да бъдеш Елоким (отново ангел) на фараона, а Аарон, твоя брат да бъде твой пророк”. Тези думи, видимо са обяснили всичко на Моше и той повече не възразил. “ВеАарон Ахиха Ийе Невиеха” – (И Аарон, твоя брат, ще бъде твой пророк). Какво по същество означава това?

В отговора, който дава рав Саади, на който се е позовал Рамбам, е скрита поразително дълбока мъдрост, изцяло оправдаваща високата оценка, дадена от рабейну Авраам към този коментар.

Когато Моше получил за първи път указанието да отиде при фараона и да му каже., какви са изискванията на Всевишния, той се отказва, защото не можел да говори добре.

Но когато Б-г му съобщава, че Аарон ще говори вместо него, Моше отново възразява, защото в закона за пророчеството има положение, че пророкът е длъжен сам да излага своето видение.

На него му е забранено да предава получените сведения на някой друг, който да съобщи за тях. Той не само е длъжен сам да предава своето пророчество, без да го скрива (и без да се отклонява, както се опитва Йона ), защото в противен случай го грози смърт, но и лично да го представи пред хората.

Моше отново се жалва за своето заекване, когато Б-г съобщава, че Аарон ще говори вместо него, защото той е смаян, съборен. Какво става? Самият Творец, заповядал, че пророкът е длъжен лично да изказва своите пророчества, сега му повелява да предаде всичко видяно и чуто на свой упълномощен представител! Но нали това е забранено!

Отговорът на Всевишния е неповторимо ярък и убедителен: Аз не ти нареждам да преразказваш пророчеството си на Аарон, за да може той да го повтори; Аз въобще не се опитвам да правя от теб пророк, не ти няма да бъдеш пророк – ти ще бъдеш пророчеството, а Аарон ще бъде пророк. Ти ще бъдеш самото пророчество. Аарон ще получи това пророчество и това, което той ще каже, ще бъде негово собствено озарение!” "ВеАарон Ахиха Ийе Невиеха" - (И Аарон, твоя брат ще бъде твоя пророк). А ти ще бъдеш “Елоким” в буквалния смисъл на думата ангел на фараона, ти вече не си средството, а самото послание.

Б-г е съобщил на Моше, че неговото ниво на пророчество принципно се различава от виденията на всички други пророци. По думите на рабейну Аавраам бен Рамбам, Всевишният е говорил с другите пророци чрез посредник, чрез ангел, но с Моше Той е водил пряк диалог.

Това ние сме длъжни да знаем. Рамбам въвежда в своите „Тринадесет основи” важен принцип: Моше Рабейну много превъзхожда всички други пророци, неговият пророчески дар коренно се различава от техните прорицателски способности.

Другите пророци предават словото на Твореца, пречупили го през призмата на своята лична одухотвореност. Думите на Моше не се предават чрез някаква среда, това са думи на Самия Творец. Моше не предава. Моше олицетворява чрез себе си абсолютно чистия канал, неговото оптическо стъкло е толкова чисто и незамътено, че преминаващата през него светлина е съвършено еднаква във всички посоки. Неговата индивидуалност нищо не добавя в неговите пророчески изказвания и не ги лишава от никакви нюанси, затова когато изучаваме думите на Тора, който той ни е предал, ние учим думите на Самия Б-г.

Ето защо е толкова важен този принцип, ето защо той заема особено място. Тора на Моше това не е послание на пророк, който владее до съвършенство предаващата среда. Това в буквалния смисъл са самите думи на Всевишен.

В това се състои и едно от фундаменталните положения на йеудаизма: ние знаем, че слушайки думите на Тора, слушаме непосредствено самия Владика на вселената. Това е най-важния аспект от взаимоотношенията ни с Б-г, отношения близки и много лични, които създават здрав мост между висшия и нисшия светове. Стъпвайки на този мост, ние правим първата стъпка по пътя на преобразуването на този свят в Свят на Бъдещето.

Глава 12