ІІ. Развитието на непряк контрол на Европейския съд по правата на човека над актовете на общностното право и присъединяването на ЕС към ЕКПЧ

1. 
   Възникване и развитие на механизма на непряк контрол на ЕСПЧ над актовете на общностното право
   

Развитият от Съда на Европейските общности специфичен механизъм за защита правата на човека в рамките на общностната правна система, независимо от своята оригиналност и динамичност, има някои слабости, които поставят под въпрос ефективността и обхвата на неговото действие. На първо място, за да се търси защита на едно материално право по формулата на общностната юрисдикция, то неговото упражняване следва да бъде част от правоотношение, което попада в обхвата на прилагане на правото на Европейските общности. На второ място, за разлика от формулата по ЕКПЧ, когато разглежда случаи от такова естество, общностният съд не е обвързан с констатирането на конкретно нарушение, което засяга конкретно лице. Това по-същество ограничава ефекта на предоставяната защита в сравнение с предвидения от ЕКПЧ механизъм.

От друга страна, достъпът на частни лица до производство пред Европейския съд по правата на човека е значително по-улеснен от достъпа до Съда на европейските общности. Още повече, че за да атакува един акт на Общностното право пред Съда в Люксембург, едно частно лице следва да бъде адресат на съответния акт или да докаже, че е пряко и индивидуално засегнато от него³⁸. Следва да се има предвид също, че сред частноправните лица, които се обръщат към СЕО основната част са големи търговски дружества, асоциации на производители и други субекти със специфични интереси в материята на общностното право. Физическите лица рядко търсят защита на своите права пряко пред общностната юрисдикция, поради значителната специфика на правото на Европейските общности и поради сериозните разходи, с които са свързани делата пред Съда в Люксембург.

Изправени пред тези ограничения, редица частноправни субекти от държавите членки неведнъж се опитват да атакуват пред Европейския съд по правата на човека актове на правото на Европейските общности. По този начин те целят да поставят пред Съда в Страсбург въпроса за съвместимостта на дадени общностни разпоредби с гарантираните от ЕКПЧ права. В тази хипотеза ЕСПЧ изпада в деликатна ситуация. От една страна, ЕО не е страна по Конвенцията и органите по нея не разполагат с компетентност rationae personae, за да контролират общностните правни актове. От друга срана повечето (а след 1974 година всички) държави-членки са същевременно и страни по ЕКПЧ. Те извършват прехвърляне на компетентност от национално към общностно ниво в редица сфери на отношения, като уредбата в съответните сектори изцяло или отчасти вече се осъществява от Общността, а не от държавите-членки. Това поставя въпроса как да бъде гарантирано, че чрез предоставянето на компетентност на общностно ниво, държавите-членки няма да се освободят от изпълнението на поетите от тях задължения?

В търсенето на отговор на този въпрос, някои се опитват да ангажират пряко отговорността на Европейската общност – подход, които винаги се е сблъсквал с отказа на ЕСПЧ да разглежда жалба, адресирана срещу ЕО като международна организация, поради липса на компетентност rationae personae. Според постоянната практика на Съда в Страсбург, такава жалба е недопустима, тъй като Европейската общност не е страна по ЕКПЧ. Азбучен пример в това отношение е делото CFDT³⁹, в което френската синдикална организация посочва като основание нарушаването на чл. 11, 13 и 14 от ЕКПЧ от страна на Съвета на министрите на ЕО, което се състои в това, че Съветът не е определил CFDT, като една от представителните синдикални организации, измежду които трябва да се бъдат определени членовете на консултативния комитет по чл. 18 от ДЕОВС. Комисията по правата на човека постановява, че към съответния етап на развитие на правото по Конвенцията, органите по ЕКПЧ не са компетентни rationae personae да разглеждат жалби за нарушаване правата на човека от актове на общностното право. По-късно в решението си по делото Bosphorus⁴⁰ ЕСПЧ потвърждава: “дори като носител на суверенни правомощия, предоставени от държавите членки с оглед сътрудничество, отговорността на визираната международна организация за процедури пред нейните органи или за издадени от нея актове не може да бъде ангажирана по реда на Конвенцията, докато тя не е страна по нея”.

Другата основна посока, в която се насочват редица частни лица в опита си да отнесат към органите по ЕКПЧ определени общностни актове, изхожда от логиката, да се ангажира отговорността на държавите-членки на Европейските общности, колективно или индивидуално, за участието им в приемането на актове на общностното правото или за прилагането на тези актове. Този подход изхожда от принципите на общото международно право, което не предвижда ограничаване на отговорността на една държава за актове, приети в рамките на една международна организация, в която тя участва. По принцип, прилагането на правилото pacta sunt servanda не допуска чрез сключване на нов международен договор една държава да се освободи от ангажиментите по друг, сключен преди това договор. По силата на общите принципи на международното право следва, че сключването на друг международен договор не освобождава страните по ЕКПЧ от изпълнение на поетите по нея задължения, поради предоставянето на компетентност на друга международна организация⁴¹. Така още през 1958 година Комисията по правата на човека определя: “Ако една държава поема договорни задължения и след това сключи друг международен договор, който не й позволява да изпълнява поетите по първия договор задължения, за нея възниква отговорност за всяко нарушение на задължение по първия сключен договор”⁴². В друго свое решение Комисията допълва: “Не може да се допусне чрез прехвърлянето на компетентност на международна организация, високо договарящите се страни да освобождават отношения, третирани от Конвенцията, от гаранциите, които тя определя”⁴³.

На тази основа, пред невъзможността да ангажират отговорността на Европейските общности, някои отправят жалба срещу съвкупността от държавите-членки на Европейската общност, на основа участието им в приемането на акт на общностното право, който нарушава ЕКПЧ. Такава формула е включена като допълнително основание и в искането по делото CFDT. Комисията по правата на човека обаче определя жалбата като недопустима, поради факта, че по същество визираният акт е решение на Съвета на министрите, който е орган на Европейските общности. „Доколкото жалбата е насочена срещу съвкупността от държави членки, Комисията констатира, че организацията жалбоподател не е дефинирала какво покрива според нея това понятие…Комисията счита, че жалбата е насочена в действителност към Съвета на министрите на Европейските общности. Оттам произнасянето по мотивите на организацията жалбоподател излиза от полето на компетентност rationae personae на Комисията”⁴⁴.

Тази хипотеза се открива отново в делото Dufay⁴⁵. В решението си по делото Комисията по правата на човека не отхвърля възможността да бъде ангажирана колективната отговорност на държавите членки, но не се произнася по това основание, защото обявява жалбата за недопустима поради неизчерпване на вътрешните средства за защита пред Съда на Европейските общности, разглеждана по смисъла на ЕКПЧ като вътрешна юрисдикция.

Отговорността на една отделна държава-членка за участието й в приемането на акт на общностното право, който нарушава разпоредбите на ЕКПЧ също е повдигано като основание пред органите по Конвенцията. Пример в това отношение отново е делото CFDT. Комисията по правата на човека обаче отхвърля опита да бъде ангажирана отговорността на една държава членка за приемане на общностен акт, с мотива, че като участват в приемането на решение в рамките на Съвета на министрите на Европейските общности, държавите-членки в конкретните обстоятелства „не упражняват своята юрисдикция” по смисъла на чл. 1 от Конвенцията.

Ако опитите да бъде искано от органите по ЕКПЧ осъществяването на пряк контрол за спазване разпоредбите на конвенцията от актове на общностното право не постигат желания резултат, то подходът на ангажиране отговорността на държавите членки за националноправни актове по приемане на първичното общностно право или по прилагане на производното право, позволява да бъде изграден един своеобразен механизъм на непряк контрол за съответствие на общностното право с ЕКПЧ.

За първи път органите по Конвенцията биват изправени в такава ситуация в делото M & Co⁴⁶, в което Комисията следва да реши дали Федерална Република Германия е нарушила ЕКПЧ, като е дала екзекватура на решение на СЕО, с което се налага на жалбоподателя глоба за нарушаване на чл. 85 (стар) от ДЕО. Дружеството, предявило жалбата изтъква като аргумент, че Съдът не е спазил презумпцията за невинност по смисъла на чл. 6, § 2 от ЕКПЧ, като е осъдил съдружниците за действие, извършено за тяхна сметка от един служител на фирмата. В своето решение Комисията по правата на човека напомня, че не е компетентна rationae personae да разглежда случаи на претендирано нарушаване на Конвенцията от органи на Европейската общност. Същевременно, Комисията приема, че в конкретния случай, давайки екзакватура на решение на СЕО, националните власти не действат като органи на Общността и следователно техните действия не са изключени от приложното поле на ЕКПЧ. Същевременно, Комисията определя жалбата като недопустима rationae materiae, с мотива, че в случаят се отнася до задължения, произтичащи за ФРГ от участието й в международна организация, в която е налице еквивалентно на ЕКПЧ ниво на защита на правото на справедлив процес.

Относно обхвата на това решение обаче съществува различен прочит на постановеното от Комисията. Според някои констатацията за наличието на еквивалентен на предвидения в Конвенцията механизъм на защита се отнася не само до гарантираното от чл. 6 право на справедлив съдебен процес, но касае цялостния механизъм за защита правата на човека в правната система на ЕО.  Подобен прочит обаче би бил пресилен, тъй като ЕСПЧ извежда значително по-късно такава формулировка в делото Bosphorus Airways. Подобно ограничително тълкуване съответства и на факта, че между решенията по двата случая органите по конвенцията разглеждат още няколко жалби, насочени срещу актове на Общността, без да ги определят като недопустими, поради наличието на еквивалентно ниво на защита правата на човека.

Такава е хипотезата на делото Procola c/ Luxembourg⁴⁷. В жалбата по случая към Комисията е отправено искането да се произнесе по съответствието с чл. 1 от Първия допълнителен протокол към ЕКПЧ на мерките, приети от Люксембург в изпълнение на регламент на Европейската общност, уреждащ квотите за производство на мляко между държавите членки на общността. Европейската комисия за защита правата на човека отказва да разглежда жалбата, но не на основание липса на компетентност rationae materiae, както би следвало да постъпи, ако в решението по M & Co е приела, че общностният механизъм за защита правата на човека осигурява еквивалентно ниво на защита, а поради това, че жалбата е явно необоснована.

Интерес представлява и делото Cantoni c./France⁴⁸. В този случай пред Съда реално бива поставен въпросът за съответствието на една общностна директива с ЕКПЧ, чрез искането да се прецени доколко правната дефиниция на понятието “лекарство” в чл. L 511 на френския Кодекс за общественото здравеопазване, дословно възприета от директива на ЕО, е достатъчно прецизна с оглед принципа за законност на наказанието, предвиден от чл. 7 от Конвенцията. Френското правителство изтъква, че атакуваният нормативен текст е свързан с прилагането на общностни правни норми, вследствие на което органите по ЕКПЧ не разполагат с компетентност да контролират съответствието му с разпоредбите на Конвенцията. ЕСПЧ обаче не приема този аргумент и определя, че обстоятелството, че “чл. L 511 от Кодекса за общественото здравеопазване изхожда дословно от директивата № 65/65 на ЕО не го извежда от приложното поле на чл. 7 на ЕКПЧ”.

Съществен елемент в изграждането на механизма на непряк контрол за съответствие актовете на общностното право с ЕКПЧ бележи решението на ЕСПЧ по делото Matthews⁴⁹ . Във визирания случай, жалбоподателят поставя пред Европейския съд в Страсбург въпроса за съответствието на решението на Съвета на министрите на ЕО от 1976 година, уреждащо прекия избор на депутати в Европейския парламент с чл. 3 на Първия допълнителен протокол към Европейската конвенция за защита правата на човека, което определя правото на свободни избори⁵⁰. Актът на Съвета изключва територията на Гибралтар от провеждането на преки избори за Европейски парламент, което е и непосредственото основание на жалбоподателя да оспорва неговата съобразност с правото по ЕКПЧ. Според жалбоподателят решението от 1976 година, във връзка с Договора от Маастрихт, който разширява правомощията на Европейския парламент и вследствие на това той се вписва в понятието “законодателно тяло” по смисъла на чл. 3 от Първия допълнителен протокол към Конвенцията, нарушава правото на свободни избори.

Според британското правителство отговорността на Обединеното кралство не може да бъда ангажирана, тъй като обект на жалбата е акт, приет в рамките на правната система на Европейските общности, който има ранг на акт на първичното право и не може да бъде изменен или отменен едностранно от една държава-членка. Според Великобритания отговорността по реда на Конвенцията за даден акт на общностното право не може да бъде вменена индивидуално или колективно на държавите членки, особено в конкретния случай, който се отнася до избора на конституционен орган на самата Европейска общност.

ЕСПЧ обаче не приема аргументацията на британското правителство. Той отново потвърждава, че “ЕКПЧ не изключва предоставянето на компетентност на международна организация”, но “такъв трансфер на компетентност не освобождава държавите членки от отговорност”⁵¹. Като изхожда от това, че актовете на първичното право имат формалната същност на международноправни актове, Съдът по правата на човека приема, че Великобритания носи отговорност за нарушаване правото по Конвенцията от разпоредби на тези актове. ЕСПЧ счита, че след като редът на тяхното приемане и влизане в сила позволява на една държава членка да не допусне възникването на такъв акт, тя носи отговорност за нарушаването на основни права на човека от разпоредби на първичното право. Още повече, че тези актове не подлежат на контрол от страна на СЕО, т.е. не могат да бъдат обвързани с общностния механизъм за защита правата на човека. “Фактически, решението от 1976 г. не може да бъде оспорвано пред Съда на Европейските общности, тъй като то не е “обикновен” акт на Общността, а международен договор, сключен в рамките на общностния правен ред. Договорът от Маастрихт също не е акт на Общността, а международен договор, чрез които се извършва промяна в основните договори” ⁵². Така Съдът определя, че “Обединеното кралство, както и всички други страни по Договора от Маастрихт, е отговорно по смисъла на чл. 1 от Конвенцията”.

Как Европейският съд по правата на човека обосновава констатирането на конкретно нарушение на чл. 3 от Първия допълнителен протокол? Съдът прилага една своя оригинална концепция, наречена “принцип на еволюционното тълкуване”, според който, разпоредбите на Конвенцията следва да бъдат разбирани в смисъла и прилагани в контекста на новите условия към момента на прилагането им, а не към момента на подписване на конвенцията⁵³. Той определя: “фактът, че един орган не е предвиден от авторите на Конвенцията не може да попречи той да попадне в нейното приложно поле. Доколкото държавите членки създават чрез договори общи конституционни или парламентарни институции, Съдът трябва да държи сметка в тълкуването на Конвенцията за структурните промени, извършени от тези договори”. Като прилага този подход, ЕСПЧ квалифицира Европейския парламент като “законодателно тяло” по смисъла на правото по Конвенцията. Той отчита специфичната правна същност на Европейската общност, ролята, която има Европейският парламент в общностния нормотворчески механизъм, както и правомощията му, свързани с бюджетната система и механизмите на политически контрол. Така Съдът по правата на човека стига до заключението, че Европейският парламент може да бъде разглеждан като “законодателно тяло” за гражданите, живеещи на територията на Гибралтар. Оттук ЕСПЧ стига и до констатацията, че изключването на Гибралтар от изборите за Европейски парламент съставлява нарушение на чл. 3 от Първия допълнителен протокол към ЕКПЧ. Така с решението си по делото Matthews Европейският съд по правата на човека по същество утвърждава възможността за осъществяване на непряк контрол за съобразност на разпоредбите на първичното общностно право с Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, чрез ангажиране отговорността на отделните държави членки за приемането на общности актове, които имат същевременно и характера на актове на международното публично право.

Ако решението по делото Matthews дава ясен отговор на въпроса за ангажиране отговорността на държавите членки за нарушаване на разпоредби на ЕКПЧ от актове на първичното право, то въпреки че още преди това органите по конвенцията очертават възможността за непряк контрол над актове на производното право, чрез атакуване на националните актове, взети по тяхното прилагане, около тази хипотеза остават редица въпросителни. Съдът (а преди това и Комисията) по правата на човека извеждат, че отговорността на държавите членки може да бъде ангажирана чрез атакуване на националните актове, взети в приложение решение на СЕО (M & Co), транспониране на директива (Cantoni c/France) или в приложение на регламент (Procola c/ Luxembourg). В практиката на органите по ЕКПЧ обаче дълго време липсват решения, с които конкретните елементи на непрекия контрол над актове на производното право да бъдат детайлно развити. Допълнителна неяснота внася констатацията за наличието на еквивалентна защита на основните права на човека в правния ред на Европейските общности, чиито обхват остава неизяснен.
Б. Делото Bosphorus airways – консолидиране на практиката на непряк контрол на ЕСПЧ над актовете на общностното право

Съществен принос за преодоляване на тази ситуация бележи решението на ЕСПЧ, взето по делото Bosphorus airways c./Irlande⁵⁴. То синтезира цялата досегашна практика на Съда в Страсбург относно формите на непряк контрол за съответствие актовете на общностното право с разпоредбите на ЕКПЧ и извежда една завършена формула на отношенията между правния ред на Европейските общности и правото по Конвенцията. Делото има дълга история и е постановено след продължила 8 години процедура пред органите по Конвенцията, в един изключително чувствителен за процеса на европейска интеграция момент – отхвърлянето на Договора за приемане на Конституция за Европа при проведените референдуми в две от страните основателки на Европейските общности – Франция и Холандия, което отлага и предвиденото от Конституцията присъединяване на Европейския съюз към ЕКПЧ.

Спорът по визираното дело е свързан със задържането на самолет на турската авиокомпания Bosphorus Airways в Ирландия през 1993 г., извършено от ирландските власти в приложение на регламент № 990/93, чрез който е уредено прилагането на санкциите, наложени на Съюзна Република Югославия (СРЮ) от Организацията на обединените нации, във връзка с войната в Босна и Херцеговина. Причината за задържането на самолета е свързана с това, че макар да се използва в режим на оперативен лизинг от Bosphorus Airways, той е собственост на JAT, националната авиокомпания на СРЮ, която също е обект на наложеното ембарго. След като наетият от нея самолет бива задържан, Bosphorus Airways оспорва наложените мерки пред компетентните ирландски съдилища. В хода на тази процедура, Върховния съд на Ирландия отправя преюдициален въпрос до Съда на Европейските общности, дали в конкретния случай предвидените в регламент №990/93 санкции, са приложими за задържания самолет. СЕО потвърждава, че санкционните мерки са приложени правилно: “предвид на един толкова значим за международната общност интерес, който се състои в прекратяване на военните действия и на масовите нарушения правата на човека и на международното хуманитарно право в Република Босна и Херцеговина, налагането на запор на въпросното въздухоплавателно средство, което е собственост на юридическо лице, имащо своето седалище и извършващо своята дейност от Югославия, не е неподходяща и непропорционална мярка”. В резултат на това тълкуване, ирландският върховен съд отхвърля жалбата на Bosphorus Airways.

Вследствие на това развитие, засегнатата в случая фирма се обръща към органите по ЕКПЧ. В жалбата си Bosphorus Airways изтъква, че начинът, по който ирландските власти са приложили санкционните мерки, предвидени от общностния регламент, противоречи на Конвенцията и нарушава чл. 1 от Първия допълнителен протокол, който гарантира правото на собственост. След продължила необичайно дълго процедура, през юни 2005 г. Европейския съд по правата на човека, в състав на Голямата камара, което само по себе си говори за значимостта на делото, постановява своето решението. С този си акт Съдът в Страсбург извежда един завършен модел на отношението между актовете на общностното право и ЕКПЧ.

Теоретично, в този случай ЕСПЧ можеше да определи жалбата като недопустима rationae personae, поради това, че тя всъщност има за предмет мярка по акт на Европейската общност, който просто технически се провежда в действие чрез атакуемия национален акт, без да е налце каквато и да е възможност за самостоятелна преценка на националните власти. Съдът можеше също да определи жалбата като допустима и да я реши, без изобщо да взема предвид факта, че тя е директен резултат на пряко приложима общностна разпоредба. ЕСПЧ обаче предпочита да посрещне предизвикателството и да изчисти неяснотите, свързани с отношението на правото на Европейските общности и правото по ЕКПЧ.

В постановеното от него решение, Съдът по правата на човека пристъпва първо към определяне на акта, който стои в основата на атакуваното като нарушение задържане на самолета. Според констатациите на ЕСПЧ, режимът на санкции е наложен с решение на Съвета за сигурност на ООН, което е акт на международното публично право. Предвидените в този акт санкции, са уредени за държавите членки на ЕС от пряко приложим акт на Общностното право, който те са длъжни да приведат действие, без да извършват каквото и да е транспониране на съответните норми в националното им право. Съдът определя, че след като решението на Съвета за сигурност на ООН не съставлява част от вътрешното право на Република Ирландия, този акт не е правната основа на спорните мерки. Оттук ЕСПЧ стига до извода, че атакуваните пред него действия на ирландските власти имат за правна основа пряко приложим акт на общностното право.

Европейският съд по правата на човека обаче няма компетентност да се произнася по съответствието с Конвенцията на актове на общностното право⁵⁵. Съдът в Страсбург подчертава това, но същевременно смята, че ролята на юрисдикцията на правата на човека се състои в това “да проверява съвместимостта с Конвенцията на ефекта на тези актове”. Чрез тази формула ЕСПЧ извежда своята компетентност да следи за съответствието с изискванията на ЕКПЧ на правните последици, които актовете на общностното право пораждат в националния правен ред. “Договарящите се страни са отговорни по смисъла на чл. 1 от ЕКПЧ за всяко действие и бездействие на техните органи, без значение дали то произтича от вътрешното право или от необходимостта да се зачитат международноправни задължения. Разпоредбата не прави никакво разграничение, свързано с вида на съответните актове или действия и не освобождава никоя част от правния ред на договарящите се страни от прилагането на Конвенцията” ⁵⁶.

Така ЕСПЧ потвърждава вече възникналите в досегашната практика на органите по конвенцията форми на непряк контрол над актове на общностното право, чрез националноправните актове, приети по тяхното прилагане или чрез националните актовете пряка последица от действието им. Съдът по същество извежда в общо правило възможността да следи за съобразността на актовете на общностното право с разпоредбите на ЕКПЧ, макар и чрез ефекта, който те пораждат във вътрешния правен ред на държавите членки. По този начин единствените актове на правото на Европейските общности, които остават извън обхвата на осъществявания от него контрол, са тези актове на институциите, които не са свързани с никаква форма на въвеждане или изпълнение на нивото на държавите членки.

В същото време обаче, ЕСПЧ отчита в своя акт спецификата и значението на общностния правен ред и синтезира на тази база една оригинална формула за отношението между двата правопорядъка. В основата на тази формула Съдът поставя от една страна наличието на право на самостоятелна преценка на държавите-членки при прилагането на общностното право, а от друга, наличието на еквивалентно ниво на защита на правата на човека в правния ред на Европейските общности. Така, в случаите, при които държавата-членка разполага с определена самостоятелност в прилагането на общностните правни норми, ЕСПЧ ще осъществява ефективен контрол относно спазването на ЕКПЧ в националните актове, приети в приложение на общностното право. В случаите, при които обаче държавите не разполагат с каквато и да е самостоятелна преценка в прилагане на общностното законодателство, Европейският съд по правата на човека няма да осъществява ефективен контрол над националните актове, приети вследствие прилагане на актовете на Общността, доколкото в общностния правен ред съществува еквивалентно ниво на защита на основните права на личността.

В своето решение Съдът пояснява и значението на понятието „еквивалентна защита”. Според ЕСПЧ то се отнася както дo съществуването в общностния правен ред на гаранции за материалните права, предвидени от Конвенцията, така и за прилагането на надеждни способи на контрол. Следва да се има предвид, че формулата предполага „еквивалентно”, а не идентично ниво на защита. Така ЕКПЧ се очертава като един „минимален стандарт” в защитата правата на човека на европейско ниво, под който държавите страни по нея не могат да паднат, но над който са свободни да отидат, като предвидят по-ефективни гаранции от тези, които изисква Конвенцията.

Констатацията на ЕСПЧ за съществуването на еквивалентна защита правата на човека в общностното право обаче не е абсолютна. Тя има характера на оборима презумпция и изведеното от Съда правило може да бъде преразгледано при наличието на промяна в разглежданата проблематика. На пръв поглед формулировката на Европейския съд по правата на човека наподобява решението Solange II на Конституционния съд на Федерална Република Германия. Между тях обаче има една съществена разлика. Макар решението на германската конституционна юрисдикция също да има характера на оборима презумпция, за да бъде констатирано, че нивото на защита правата на човека в ЕС не е еквивалентно на това, осигурено от Основния закон на ФРГ, е необходимо да бъде доказано по принцип, чрез конкретни факти по значителен брой случаи, че общностната система не предоставя надеждни гаранции. За да бъде оборена презумпцията, постановена от ЕСПЧ, е достатъчно в един конкретен, отнесен до съда случай, да се докаже, че общностната система не осигурява необходимото ниво на защита на основните права на човека. Така по същество Съдът по правата на човека си оставя отворена врата при всеки конкретен случай, когато констатира нарушаване на дадено право, да оттегли предоставеният на общностното право имунитет и да пристъпи към ефективен контрол над националния акт, произтичащ от прякото прилагане на общностните разпоредби.

2. 
   Въпросът за присъединяването на Европейския съюз към ЕКПЧ
   

Решението на Европейският съд по правата на човека отново поставя във фокуса на вниманието въпроса за присъединяването на Европейския съюз към ЕКПЧ. Лансирана още в края на 70-те и началото на 80-те години, идеята за пряко обвързване на европейското обединение с Конвенцията е предмет на различни мнения и сериозни дискусии. Основният мотив, който се изтъква в подкрепа на присъединяването към ЕКПЧ, е свързан с риска от възникването на различни решения в практиката на Съда в Люксембург и Съда в Страсбург, което според някои би било довело до установяването на „двоен стандарт” в защитата на основните права на човека. Откъде произтича този риск?

Прогресивното интегриране на основните решения, заложени в ЕКПЧ в общностния правен ред чрез формулата на общи принципи на правото, както и нарастващата самостоятелност на общностната система за защита правата на човека, имат за последица това, че едни и същи материални права, са поставени под защитата на две различни правни системи – системите на СЕО и на ЕСПЧ. В тази ситуация, хипотезата, при която двете съдилища дават различни тълкувания на едно и също материално право не е изключена. При наличието на различно тълкувание, което двете юрисдикции дават на едно право, националният съд ще бъде поставен в положение, при което от една страна трябва да гарантира спазването на правото, съобразно прочита, направен от СЕО (в случай на отношения, които са обект на уредба от общностното право), а от друга да гарантира правото и в този му смисъл, които то има според ЕСПЧ. Следователно той ще трябва да наруши или общностното право или правото по ЕКПЧ. Подобно развитие на съдебната практика създава също рискове за правната сигурност и не допринася за постигането на по-ефективна защита правата на частните лица. Следва да се има предвид, че възникването на подобни конфликти между общностния правопорядък и системата на ЕКПЧ не е просто теоретична конструкция. Ясна илюстрация в тази посока е например случаят с различните тълкувания, които двете съдилища дават на чл. 8 от Конвенцията, уреждащ правото на зачитане на личния и семеен живот⁵⁷. Подобна ситуация е налице и относно решенията на двете съдилища, свързани с прилагането на принципа non bis in idem⁵⁸.

За да се преодолее рискът от конкуренция и противоречие между двата механизма за защита правата на човека, мнозина автори в разглежданата проблематика посочват като удачно решение присъединяването на Европейския съюз (Европейската общност) към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Така заложените в Конвенцията решения ще бъдат утвърдени като един минимален стандарт в защита на човешките права на всяко лице, което се намира под юрисдикцията на Европейската общност. Така в случаите на нарушения или неяснота в прилагането на гарантираните основни права, една и съща инстанция – Европейският съд по правата на човека – ще има последната и определяща дума.

Подобно решение има още едно съществено предимство – то би поставило спазването на правата на човека в правната система на Европейските общности под контрола и гаранциите на една външна за тази система институцията. Именно в тази формула се изразява една от силните страни на ЕКПЧ и създадения с нея механизъм, това е една от причините за утвърждаването й като най-развития и ефективен международноправен инструмент за защита правата на човека. Защото спазването на поетите по Конвенция задължения се обвързва с конкретен механизъм на правна защита, при който крайното решение е извън правната система на отделните страни по конвенцията. И след като всички държави членки на ЕС, който са едни от най-развитите демокрации в Света, а някои от тях са люлка на възникването и утвърждаването на правата на човека, са обвързвани с тази форма на външна гаранция и контрол, създаденото от тях наднационално обединение, на което те предоставят уредбата и регулирането на отношения, които преди това са били управлявани национално ниво, следва да бъде обвързано със зачитането на същия стандарт. В този дух още през 80-те години се изказва Европейският парламент, а в началото на 90-те години и Европейската комисия: „В общностния правен ред се чувства една ясно изразена празнота: правните актове на всички държави членки на Общността са подчинени на контрол за спазване правата на човека (…) установен от ЕКПЧ. В същото време, Общността, която декларира своя ангажимент към зачитането на демократичните ценности и правата на човека, не е подчинена на този механизъм на контрол и нейните институции се ползват с своеобразен имунитет пред органите по Конвенцията” ⁵⁹.

От друга страна, присъединяването на Европейския съюз към ЕКПЧ ще бъде също фактор за подобряване защитата на правата на частноправните субекти. За разлика от СЕО, ЕСПЧ може да бъде сезиран от всяко лице, което претендира, че е жертва на нарушение от някоя страна по конвенцията, като бъдат спазени изискванията за изчерпване вътрешноправните средства за защита, подаване на жалбата в срок, основателност и обоснованост на жалбата и неналичие на друга процедура на международно разглеждане или решаване на спора.