Евини дъщери – психология и сексуалност на жената Кристиан Оливие

Тя най-често е с формата на буквата Т. На отвесната част на Т-то е навита спираловидно медна жичка, а две други тън­ки метални нишки висят на долния му край (виж схема №1).

След като спиралата бъде поставена, двете нишки увис­ват свободно във вътрешността на влагалището и позволя; ват на жената лесно да установява с пръст дали спиралата е на мястото си.

Нишките служат и за да се издърпа спиралата, когато се наложи да се подмени или да се извади окончателно.

. То се извършва от лекар-гинеколог в неговия кабинет, без да се прилага местна или обща упойка; жената взима само болкоуспокояващо лекарство едни-два часа преди про­цедурата, за да се притъпи болката в маточната шийка при поставянето на спиралата.

Препоръчително е жената да остане на легло през оста­налата част от деня, защото могат да се появят болезнени спазми или слабо кървене. В случай на силно кръвотечение следва веднага да се повика лекарят.

спиралата се поставя по време на мструацаята или вед-нага след нея, но винаги вреди овулацията. Месец по-късно задължително се извършва контролен медицински преглед, който се повтаря след 6 месеца.

Степента на поносимост, проявявала от жените, е раз­лична и непредвидима. Симптомите за непоносимост са бол­ки или продължително кървене през дните след поставяне­то на спиралата. Нормално е подобни симптоми да отзву­чат след няколко часа;

Предимства

Спиралата е сигурно противозачатъчно средство (само 1% неуспех), което няма как да бъде „забравено". Подобно на таблетките тя не притеснява партньорите в сексуален план и има предимството, че оставя естественият цикъл на жената да се развива нормално до момента на загнездява-нето на яйцеклетката.

Спиралата носи риск от евентуална инфекция. Затова при най-малкото увеличаване на обичайното бяло течение или при поява на болки в корема жената незабавно трябва да се консултира с лекаря си, за да се предотвратят по-сериозни инфекции като възпаление на яйчните тръби или на ендо-метриума.

Изхвърлянето на спиралата е също един от постоянните рискове, ето защо жената трябва редовно да проверява да­ли металните нишки са все още е във влагалището й.

Употребата на противовъзпалителни лекарства е абсо­лютно забранена, така че ако някой лекар й ги предпише, жената следва да го уведоми, че й е поставена спирала.

Опасността от извьнматочна бременност не е отстране­на, тъй като спиралата предпазва само от бременност вът­ре в матката.

Стерилизация

След като навърши четирийсет години и не възнамерява повече да ражда, жената може да се подложи на хирурги­ческа стерилизация чрез лигатура на тръбите.

1 ози метод е стопроцентово ефикасен и става все по-раз­пространен в англосаксонските страни. Във франция той е сравнително рядко прилаган, тъй като, макар да е толери­рай от хирурзите, разноските по него не винаги се призна­ват от общественото осигуряване, нито пък е официално легализиран. Трябва да се знае, че стерилизацията е необ­ратим процес.

Говори се, че ще бъде създадена противозачатъчна вак­сина¹, която ще предпазва жените в детеродна възраст в про­дължение на една година, без това да им пречи да забреме­неят, ако желаят, през следващата година. Този метод би подхождал на някои жени от Европа и най-вече би могъл да възпре галопиращия демографски растеж в слабо развити­те страни. ,

Бихме могли също да се надяваме, че някой ден хормо­налната контрацепция ще престане да бъде област, запазе­на изключително за жените, и че може би ще започне да се прилага и от мъжа, който понастоящем разполага само с презерватива и с отдръпването си - два доста незадоволи­телни методи, що се отнася до изпитваната наслада!

Глава седма ПРЕХОДЪТ

В голямата, пълноводна река на нашия женски живот има два трудни момента. Пубертетът е бурното ни навлизане в многоетажния шлюз, водещ до установяването на женския цикъл. След около трийсет и пет години спокойно плаване се оказваме понесени от водите на перименопаузата, която ни подготвя да акостираме в големия пристан на менопау-зата. Тук ще останем достатъчно дълго, за да може вът-решният ни часовник да смени ритъма си и да възприеме вече този, който ще ни ръководи през последната част от житейския ни път. Това е време, през което жената вече не разчита, за да ЖИВЕЕ, нито на прелестите на тялото си, нито на диалога с децата си, чието отделяне от семейството обикновено съвпада с първите признаци на перименопауза­та... Менопаузата е нещо като физическо кастриране, което често се придружава от афективна фрустрация - жената за­губва както обичайния си телесен образ, тоест белега за фи­зическата си самоличност, така и вътрешния образ на лю­бовта, който й препращат децата й.

Трудното в живота на жената е това, че промените в със­тоянието й настъпват рязко и са винаги свързани с промени в тялото, които от своя страна се дължат на прилива или на спада на хормоните. Тези промени, които понякога я изне­надват, я принуждават често да полага усилия да се адаптира към новия си образ: плоското тяло от детството, което пре­дизвиква у нея толкова гняв; тънкото и източено тяло от юно­шеството, с което не знае какво да прави; удвоеното тяло на бременната жена, което изостря вкуса й към живота; вели­колепно разцъфналото тяло на четирийсетгодишната жена, горда, че е „жена" заради погледите, които я проследяват; тялото на петдесетгодишната, което се отпускай трупа тлъс-тини, сякаш се готви за дълго зимуване. И наистина, на тази, възраст й остават още около трийсет години, които трябва да изживее без помощта на хормоните. В миналото животът ни напускаше почти едновременно с хормоните, но с напре­дъка на медицината старостта се превърна във възраст, коя­то трябва да изживеем като всички останали възрасти.

Повечето жени са прекарали младостта си в очакване на любовта, а зрелите си години - в усилия да дарят с щастие децата си, и толкова очакваният отговор: „Обичана си, защо­то си жена, защото си майка", им е дошъл отвън, от другите. Хормоните-са били там, за да ги направят желани жени и не­уморни майки, и те са били щастливи, защото са били обичани.

Всичко в живота на жената е било подчинено на тази цел. Тя до един е използвала женските си козове, за да завладее първо мъжа, а после детето, което е искала дори да запази само за себе си, за да е сигурна в обичта му. Животът й е бил бесен бяг, протекъл в усилия да задоволи всички едно­временно - човек би казал, че тя нетърпеливо чака момен­та, когато птичките ще се разлетят от гнездото, та да може най-сетне да си почине... Но за каква почивка може да меч­тае тази, чието единствена амбиция е да бъде призната за „полезна" и „абсолютно необходима"? Ето защо жената ни­кога не очаква пенсията си толкова нетърпеливо, колкото мъжът. Децата й са пораснали, но тя иска да бъде и продъл­жава да се смята за „необходимата майка". А съпругът й дотолкова е свикнал с нейните жестове, с всяка от думите й, че не си дава сметка за усилията й да съхрани образа на любовта такъв, какъвто е бил през първите им съвместно изживени дни. Той не чува сирените, които са започнали да свирят тревога, откакто тя е видяла, че не може да влезе в полата си от миналата година. Не чува въпросите й: „Нами­раш ли, че това ми отива повече от онова? Не смяташ ли, че това ме прави по-дебела?" Не, нищо не намира, нищо не смята, абсолютно нищо, обича си я като стара приятелка, като добра другарка, с която е прекосил морета и океани, обича си я и за него това е „естествено". Ето къде се крие голямата разлика между мъжа и жената: за него любовта е

толкова „естествена", че няма нужда да се говори за нея; за нея любовта е такова „чудо", че си заслужава да бъде по­казвана всекидневно, сякаш още продължава.

Това, че жената е станала на четирийсет и пет или петде­сет години, не означава, че по-лесно приема „подразбира­щата се" любов, напротив! Когато децата се отделят от до­ма и партньорите се върнат към първоначалната двойка, жената отново започва да се страхува, че „не е обичана*. Пак я обзема ужасното подозрение: дали съпругът й не се е оженил за нея по сметка, дали още не я е напуснал само защото така му е по-удобно?

Първият бял косъм, първите очила за четене, първото тъмно пигментно петно по ръцете й... Само това е доста­тъчно на жената, за да си въобразя, че е изчерпила целия си капитал от красота и младост и че .трябва бързо да се въз­ползва от последния блясък на тяло, което е на път да се „скапе". Четирийсет и пет годишната жена често прелива от ентусиазъм при мисълта за любовна среща, не се страху­ва да удължи мига на споделена нежност с някой непознат и да избяга от съпружеското легло, за да преоткрие в чуж-дото прелестите на новата любов.

„Ако мъжете още ме желаят, значи нищо не се е проме­нило", си казва тя. За нея няма значение дали мъжът е на възрастта на сина или на баща й, за нея е важна единствено СТРАСТТА.

Трябват й доказателства и пак доказателства, че е все така желана, и тъй като постоянният й спътник не й ги да­ва, тръгва да ги търси вън от дома си. „Внимавай, казват й приятелките й, ами ако мъжът ти разбере, ами ако поиска развод..." Но тя не чува нищо, не слуша никого; готова е и да се разведе, ако така ще продължи любовния си живот. Демонът напада жената на четирийсет-четирийсет и пет го­дини, когато хормоните й започват да дават признаци на умора. Тогава тя става по-нервна, по-неспокойна, чувства се по-самотна и започва да си мисли, че един ден ще трябва да напусне сцената на живите, на тези, които обичат и са обичани. Затова прави всичко, за да се подмлади - та нали въпреки настъпилите промени и на Изток, и на Запад от­слабването и кремовете против бръчки са двете главни те­ми на женските вестници във всички страни?

Излиза, че жената изцяло зависи от добрия си външен вид и че само той й дава правото да ЖИВЕЕ?

Точно така. Паниката, обземаща жената при първия приз­нак на остаряване, ни доказва, че тя очевидно се доверява само на тялото си, за да съществува, че поетите от нея за­дължения и отговорности в други области не са й придали никаква друга стойност освен физическа. Виждаме, че с на­предването на възрастта мъжът използва постигнатото през годините, за да се домогне до по-високи постове. Загубил е младостта си, но е натрупал мъдрост, а това е ценно качес­тво за всеки, който поема големи отговорности. В живота настъпва и момент, когато опитът натрива носа на младост­та. Но това не ct отнася за жената - тя сякаш никога не придобива чувство за вътрешната си стойност и продължа­ва да се ориентира по един-единствен критерий: красотата на младостта. Тук откриваме останалия непокътнат след толкова години детски ужас, че не е такава, „каквато тряб­ва да бъде", че не е „като останалите" и че трябва да живее „сама" както в началото, защото е лишена от това, което иматдругите.

Хормоните не са отговорни за успеха или за социалния провал на индивида, бил той жена или мъж. Но хормоните са тези, които позволяват на момиченцето да премине от състоянието на детска неутралност към това на желана же­на, а тяхната липса през менопаузата слага край на либид-ното желание и петдесет-шейсетгодишната жена се връща към неутралността на тялото, макар че й остават още мно­го години живот!

Ако дегизирането е било първият рефлекс на момичен­цето в желанието му да компенсира липсата на женски приз­наци по тялото ей, то гримът и бижутата ще бъдат защита­та на жената след настъпването на менопаузата - колкото повече тя губи своите естествени козове, толкова повече ще бъдат изкуствените, които ще вкарва в играта, за да под-

държа същото равновесие между вътрешност и външност, на каквото е свикнала...

На няколко пъти през живота си жената е принудена да приема факта, че е „различна" от това, което е била, но ко­гато настъпи метаморфозата на петдесетте, тя знае, че вече няма никакви шансове да се озове от добрата страна на не­щата. Тъкмо напротив! Това обяснява защо и е толкова труд­но да гледа напред - винаги, през целия си живот е очаквала нещо „по-добро", сега вече няма какво да очаква.

Докато трае перименопаузата и през същинската мено-пауза жената отказва да следва ритъма на тялото си. Тя от­скубва първите си бели косми, променя прическата си, тича по козметични салони, пази диети, надявайки се, че ако уд­вои грижите за себе си, ще избегне промяната на това тяло, в което никога не се е вглеждала .толкова много. ,.

Някои наближаващи четирийсетте жени отведнъж си да­ват сметка, че не са се възползвали от всички предложени им от природата възможности и че им липсва дете... Те за­почват да търсят мъж, който също иска да се подмлади, и коренно променят живота си, очаквайки първото си дете на 42-44 години... Други пък се хвърлят в спорта и бодибил-динга. Никога не са полагали кой знае какви грижи за тяло­то си, а ето че сега подхващат ожесточена битка, за да заба­вят влиянието на възрастта колкото е възможно повече. Държат се така, сякаш докосвайки ги с магическата си пръ­чица, когато са били тринайсетгодишни, феята Хормона ги е дарила с младост и красота за определен период от време, който вече изтича и трябва да се положат всички усилия, за да се развали магията.

Не е ли естествено жената да се опитва да забави свое­то остаряване най-вече когато то настъпва преждевремен­но, а й остават още толкова години живот до мъж, чието либидо не намалява така стремително?

За щастие в наше време медицината е в състояние да ни предложи превръщането на дадения ни от Хормона заем в дългосрочен. Вече имаме достъп до тайнственото ковчеже, можем да го отворим и да видим, че то съдържа само й единствено хормони: естрогени и прогестерон, от които в продължение на трийсет години са зависели свежестта на тена ни, доброто ни настроение и куражът ни да живеем въпреки понякога затормозяващите ни цикли.

Ние, новите Еви, вече отхапахме от ябълката на Позна­нието, научихме се да не се подчиняваме на хормоните си, а да ги управляваме, за да съобразим живота си с този на Адам, който за разлика от нас преминава от младостта към зре­лостта, а после и към старостта неусетно, без много шум... Какъв дълъг път сме изминали, откакто бяхме прокълнати и изгонени от Рая! Зачеваме по желание, спестени са ни мъките на раждането и благодарение на лечението през ме-нопаузата вече не се страхуваме от.рязкото спиране на сек­суалния ни живот на петдесет и три години!

Значи психоаналитичната напуска своята област и ни съветва да прибягваме до хормонално лечение?

Да, защото през този период от живота на жената, кога­то тя е четирийсет н пет-петдесетгодишна, през перимено-паузата и същинската менопауза промените в женското нас­троение често се дължат на спада на хормоните, водещ до задълбочаване на психологическата промяна, която жена­та и без това трудно понася. _

Не твърдя, че всички трудности, породени от менопауза-та, изчезват с хормоналното лечение, но смятам, че то е необходимо спомагателно средство за психическата мута­ция, преживявана от жената в момент, когато трябва да про­мени ценностната си скала и да открие други пътища, раз­лични от тези, по които е вървяла дотогава.

Разпознавам веднага жената без хормони, когато я видя сред пациентките си - в погледа й се е събрала цялата умо­ра, пялото отвращение от света, дошло й е до гуша да живее „така", тоест не като другите, без пориви, без желания, без други планове, освен да приключи веднъж завинаги с всич­ко това. Постепенно се е отказала от всичко, което е обича­ла, и - още по-лошо - отказала се е (макар да е живяла само с тази мисъл) да бъде обичана и да смята, че е обичана. Истината е, че самата тя не се обича, защото се чувства

„различна" и непълноценна, докато близките й обикновено смятат, че бръчиците около очите й и петънцата по ръцете й са напълно в реда на нещата - те я обичат такава, каквато е, и за това, което е. Тя е тази, която винаги е живяла с мисълта, че жената е жена само ако е ХУБАВА... Тя носи белезите на възпитание, карало я да страда от физическото неравенство, от което винаги и повече от всичко се е бояла

В такъв случай не е ли по-добре жената да живее сред тези, които я обичат?

Това не е въпрос на избор, а на еволюция на обществото. Понастоящем, за да си намерят работа, младите все по-чес­то са принудени да отиват на други места, в други райони, където наемат толкова тесни жилища, че съжителството изглежда немислимо. Тези две причини напълно промени­ха живота на хората от третата възраст.

След менопаузата липсата на интерес към живота се за-гнездва коварно в душата на жената, която не смее да спо­дели това с никого. А и от какво да се оплаче? Ще получи пенсия, децата й я посещават, котката и канарчето са си все тук... Как да опише вътрешното си объркване и на кого? Изглежда, че жените не знаят нищо за хормоналното пре­съхване, водещо до спадане на либидото, и привидно про­дължават пътя си както преди, но вътрешният пейзаж по­някога е опустошен от неразгадаема тъга.

Спомням си добре един есенен следобед, когато приех за първи път госпожа Х. Видях как в кабинета ми влиза с мо­лещия вид на изпаднало в беда дете жена, която безусловно е била великолепна, с бронзов тен и светли очи. Първите й думи бяха: „Не ЖЕЛАЯ и не МОГА повече да живея, ид­вам да се консултирам с вас, но ако прецените, че не може­те да ми помогнете, ще се самоубия." Приех предизвика­телството и първоначално изслушах причините за това убийствено желание: навършилата шейсет и пет години же­на, чиято менструация бе спряла окончателно преди пет го­дини, обясни, че вече не изпитва никакво желание за секс, докато съпругът й, влюбен като през първата им нощ, про­дължавал да й го предлага... Вече не можела да гледа „това" свое лице е огледалото, тя, която навремето била тол­кова красива. В интелектуално отношение положението съ­що било катастрофално: бивша учителка, влюбена страст­но в литературата през целия си съзнателен живот, сега ня­мала куража да прочете дори вестник... Приятелките? При­ключила с тях веднъж завинаги! Не искана повече нито да ВИЖДА, нито да бъда ВИЖДАНА от когото и да било. А и никой не би я разбрал: получила е всичко от живота! Гле­дах своята пациентка и виждах, че пред мен е застанала СЯН­КАТА на извънредно красива и много щастлива жена. Без каквито и да било признаци за невроза, преди да навърши шейсет години. С напълно сполучлив брак! Не можех да я причисля към склонните към депресия пациентки.

В нея имаше нещо драматично и нуждаещо се от спешна намеса, което ме подтикна да й препоръчам да се консулти­ра с гинеколог, за да проверя какво става с хормоните й... Тя ми се усмихна недоверчиво, но тъй като вече се бяхме договорили, прие предложението ми...

Два месеца след тази единствена консултация получих от нея следното писмо:

Тази интелигентна жена .не отхвърляше старостта като срамна възраст и писмото й го доказваше ясно. Тя просто бе отказала да приеме онова, което за много жени е непри­емливо: срама т рязката загуба на жизнеността...

И точно тук могат да помогнат хормоните, осигурявайки на жената няколкото години, необходими й, за да възприе­ме друг начин на живот - този на третата възраст, който не е съставен само от трудности!

Психоаналитикът не може сам, без чужда помощ да вър­не на жената в менопауза онова, което е загубила, още по­вече, че такава жена не е на възраст, когато може да пред­приеме цялостна структурна промяна, както ако депресия­та се прояви в разцвета на живота й.

Не това исках да кажа. Смятам, че психотерапевтка, която е по-възрастна или е връстница на петдесетгодишната си па­циентка и е имала същия проблем като нея, може много да й помогне, но тъй като прилаганите в психотерапията методи изискват време, лечението ще бъде по-ефикасно, ако тонусът на пациентката се поддържа с хормонални медикаменти.

Казвам „психотерапевтка", защото на тази възраст, как­то впрочем и в началото на живота, най-засегната е хомо-сексуалиостта на жената - тя има чувството, че губи това, което я приравнява към посестримите й. Ето защо контак­тът с жена ще я накара по-бързо да осъзнае, че наистина е от същия пол като тази, на която говори и на която се дове­рява. .

Ако жената на тази възраст страда от депресия, тя най-напред трябва да отиде при гинеколожка, която да устано­ви равнището на хормоните и да предпише подходящо ле­чение. В случай, че след няколко месеца няма подобрение в състоянието, може вече да отиде при психотерапевтка, пред която да изложи своите проблеми. .

През този период от живота жената буквално си „сменя кожата". Тя трябва да се адаптира към стил на живот, при които тялото и вече не я представлява нито пред мъжете,' нито пред жените, а самата тя от „обект" се превръща в „субект", тоест в личност, която казва „аз", а не „другите". Станала петдесетгодишна, жената трябва да има смелост­та, която може би й е липсвала дотогава, открито да изразя­ва мислите и мнението си, защото точно на това равнище ще може да общува пълноценно с останалите хора. Тя най-после е достигнала до положението, което й е било отказва­но от най-ранното й детство: не да се харесва на другите, а да бъде такава, каквато е всъщност.

В много семейства все още съществуват старици, които са преминали през тази важна за жената възраст, без да про­менят нищо в схващането за себе си и които вече като баби си остават такива, каквито са били и като майки: жени, по­ставили се изцяло в услуга на другите и черпещи своето удо­волствие от удоволствието, доставено на другите. От време на време, когато им направят комплимент, такива жени има усещането, че наистина нищо не се е променило - все още другият е този, който ги дарява с правото на съществуване.

Точно така. След като сме прекарали целия си живот в едно все още фалократско общество, което ни е схващало само като майки и е правило всичко, за да ни ограничи до тази роля, към петдесетте ни години, в момента, когато де­цата ни отлитат далеч от нас (и това не е никак случайно), се проявяват и първите признаци на необяснима умора, и първите „дупки" в паметта - думите започват капризно да ни се изплъзват точно когато имаме нужда от тях в разго­вора. Кой в нас не иска да си спомни? Или за какво не иска­ме нищо да знаем, та така да блокира машината на нашето несъзнавано?

Несъмнено ни е трудно да се разделим с това, което е било „нашият живот", и ни е тъжно, че то никога няма да се върне. Блокирайки спомените, нашето несъзнавано се сбогува с всичко минало, макар паметта ни да е напълно способна на нови интелектуални постижения, за които все

не сме имали време - сега можем да четем и да пътуваме, да се върнем на университетските скамейки, където да на­учим онова, което някога ни се е струвало излишно. Нас­тъпило е времето на излишното, на новите запознанства с хора на същата възраст. Вече не става дума за алпинизъм или културизъм, а за природата и за културата: точно там ще срещнем онези, които също подхващат нов начин на „живот".

След като сме били „най-красивите", нека не бъдем „най-болните", нека отклоняваме безкрайните разговори за здра­вето, което не заслужава повече коментари от онова „не мога", което сме изричали, когато сме били съвсем малки. Е, сега сме съвсем големи... Може би сме се поизхабили за някои неща, но сме свободни за други. Имаме времето, опи­та и мъдростта. Нима всичко това не ни е липсвало на мла­дини?

Не е толкова лесно за жената да напусне сцената, къде-то винаги е фигурирала като „красила", за да се скрие в тъ­нещите в полумрак кулиси. Не изпитвали тя чувството, че се завръща в бялата пустиня от детството си?

Жената, която не се е отърсила от желанието си да се съревновава с „другата жена" за първото място само чрез умението си да съблазнява й чрез своята физическа красо­та, наистина се озовава пред неразрешим проблем, тъй ка­то губи основните си козове.

През периода на менопаузата такава жена се връща към първоначалното си чувство за неравенство по отношение на по-младите и по-привлекателни от нея жени. Истината е, че тя е надмогнала проблема с майка си само временно, благодарение на положителното въздействие на хормони­те. Затова сега се чувства напълно извън релси. Тъкмо този тип жени изпадат в тежки депресии през менопаузата - те са загубили ВСИЧКО, или по-точно загубили са това, за което са смятали, че е ВСИЧКО.

Останалите жени, които са живели с получената от хор­моните придобивка, но въпреки това не са пренебрегвали богатството на вътрешния си живот, също се озовават в чудната интелигентност на малкото момиченце и са при­добили през годините безграничния чар на неизменната съблазън. Нима всички ние не слушаме с удоволствие въз­растната жена, опознала живота и говореща за него като за дълго пътуване, от което е запазила прекрасни спомени? След като години наред е черпила увереност от погледа на другия, сега тя може да разчита на готовността му да я из­слуша.

Това е възрастта, когато жената, отказала се от видимо­то, открива своята посестрима по казаното. Това е времето, когато, след като са свалили оръжията на войната, жените с радост установяват, че са „подобни" една на друга, но вече по сърце и по интелигентност, а те не зависят от хормони­те. Това е моментът от живота, когато жената желае да срещне отново старите си, позабравени приятели, с които може да поговори за миналото, защото, ако на двайсет го­дини настоящето й е било изпълнено с мечти за бъдещето, на шейсет то е подплатено със спомени, придаващи завър­шеност на човешкото съществуване.

Общественият живот през третата възраст има за жена­та същото значение, както училището, когато е била мал­ка. Защото в обществото на връстниците си, мъже и жени, тя може да заеме мястото, което вече е нейното собствено, а не на другите. „Цапнатите в устата" старици не са случай­но явление - ако не ги спираха семейството, обичайното обкръжение, принципите, много жени, надхвърлили шей-сетте, щяха да си поживеят така, както никога не са живе­ли. Тоест СВОБОДНИ...

А често точно близките им ограничават тяхната свобода под претекст, че на тази възраст баба трябва да е вече „улег­нала". И баба, която няма ни най-малко желание да „уля-га", се оставя да й организират скромен животец на стари­ца, защото още веднъж е проявила женския си рефлекс „да доставя удоволствие на другите".

А възрастните хора (и в частност жените) често имат съв­сем младо сърце, чиито пориви са били ограничавани от семейната рамка още от деня на сватбата им...

Защото не е достатъчно да заживееш отделно, далеч от младите! Както вече казах, трябва и да поддържаш социал­ни контакти, да имаш приятели, с които да разговаряш, да играеш, да се разхождаш, без да се налага да тичаш. Когато остаряваме, не бива да живеем САМИ. Човек е устроен та­ка, че независимо от възрастта си не може да съществува в самота и се нуждае от думи също толкова, колкото и от храна. До края на живота си ние, човеците, оставаме с нена­ситно тяло и дух. Много често, настанявайки някъде баба­та, близките й мислят само за физическото й добруване. За нея обаче отделянето от обичайната й среда се оказва ис­тинска душевна катастрофа, то й отнема вкуса към живота, намалява жизнеността й и отваря пътя за онзи ужасен чо­вешки въпрос, който е избягвала дотогава: „Струва ли си да живея?"

След-толкова промени, след толкова физически сътресе­ния, след толкова радости на тялото и на сърцето, в залеза на съществуването си жената понякога се оказва пред ужас­ния метафизически въпрос за смисъла на живота.

Ето защо всяка; надхвърлил а шейсетте жена ще живее толкова ио-добре, колкото по-дълго има съпруг до себе си, и ще сьхраяи умствените си способности дотогава, докога­то може да си служи с тях, за да общува с другите.

Идеята да бъдем настанявани в старчески дом не е лоша, стига само той да не е място, където ни очаква само смърт­та, а да ни дава възможност да се отдадем на дейности, дос­тъпни за третата възраст, и редовно да виждаме своето се­мейство, което е миналото и бъдещето на расата ни.

Запазва ли жената с потвърдена менопауза желанието си за секс, имали еротични усещания?

Да, но само ако продължава да секретира достатъчно ко­личество хормони (което е рядко явление) или ако редовно приема хормони, осигуряващи й желанието и местните ре­акции, необходими за физическата любов. Много възрастни мъже заявяват, че продължават да водят полов живот до седемдесет и повече години. Обикновено мъжът е „естест­вено" способен на това, тъй като с напредването на въз­растта хормоните му спадат бавно и постепенно. При жена­та хормоналната недостатъчност настъпва рязко и ако не се вземат предпазни мерки, е съпроводена от липса на же­лание за полов контакт и от прекъсване на влагалищното овлажняване.

Сливането на телата е винаги „успокояващо", защото ни позволява да изпитаме неосъзнатото и първично чувство за осмоза с другия. Независимо от възрастта, на която се осъ­ществява половият акт, той винаги генерира у нас сила и по­рив за живот поради простия факт, че прогонва самотата.

Човешкият живот е нещо като дълга крива линия, чийто край се съединява с началото, но докато детето постепенно се изтръгва от симбиозата с майката, то възрастните мъж и жена се опитват да се върнат към фундаменталната симби­оза. Било чрез думи, било чрез действия, човек докрай оста­ва или би трябвало да остане телом и словом във връзка със себеподобните си. Впрочем точно това го отличава от всички останали живи същества.

Не, защото по този начин тя няма да има общо настояще с връстничките си, нито, общо минало с когото и да било. Остава й само да съзерцава близкото бъдеще: смъртта.

Когато човек не споделя с никого нито миналото си, ни­то тялото си, той се връща към почти неформулируемите мисли, които в една или друга степен са част от несъзнава-ното. И постепенно губи разсъдъка си, тъй като вече нищо не го задължава да остава в контакт с реалността.

Какво да кажем за онези много възрастни и безкрайно самотни жени, които започват да наричат собствената си дъщеря „мамо"? Не е ли това белег за фантастична регре-сия? Старата жена отказва да бъде това, което е, за да се върне към това, което е била - момиченце, познало само майка си...

ГЛЕДНА ТОЧКА НА ГИНЕКОЛОГА

Менопаузата

Менопаузата често се смесва с предшестващия я период, перименопаузата, която, в зависимост от жената, настъпва между 45 и '52 години и се изразява, както от хормонална, така и от симптоматична гледна точка, в нарушаване на обичайните за жената цикли и в неочаквани промени в нас­троението й. Тези признаци подготвят и известяват голяма­та промяна, която ще дойде през петото й десетилетие -менопаузата.