Евини дъщери – психология и сексуалност на жената Кристиан Оливие

Щом фоликулът узрее под въздействието на естрогените от първата фаза на цикъла, той се пука и освобождава яй­цеклетката на входа на тръбата, която я всмуква и насочва към матката. Този момент е много кратък, но се усеща съв­сем ясно от жената. Понякога той е придружен от болка в долаата част на корема, която трае половин ден.

Остатъците от спукалия се фоликул се превръщат в жъл­то тяло, което ще отделя прогестерон.

През тази втора част от цикъла жената чувства леко по­дуване на корема си, както и напрежение в гърдите - това са следствия от тенденцията за задържане на вода в тъка­ните, дължаща се на двойното влияние на естрогените и на прогестерона, които подготвят тялото на жената за евенту­ално майчинство.

4. Менструация

Както при всяка нова фаза на цикъла, и в този случай процентът на хормоните в кръвта кара хипофизата да реа­гира. Тъй като не се е осъществило оплождане, производс­твото на хормони рязко спира към двайсет и седмия-двай-сет и осмия ден и това предизвиква разрушаване на увели­чената маточна лигавица, която се изхвърля с менструаци­ята.

В продължение на около година цикълът е нередовен, като времетраенето на менструацията варира от два до пет дни, което се дължи на още неравномерното отделяне на хормо­ни.

Първата менструация може да бъде или да не бъде болез­нена. Някои девойки се оплакват от болки в корема, от гла­воболие и умора по време на менструалното им течение. Тези оплаквания постепенно ще отзвучат или ще се смек­чат...

Сексуално желание и юношество

Влиянието на хормоните върху сексуалното желание е без­спорен факт и девойката е обект на непредвидими промени в настроението си* които отговарят на периодите на усилен прилив на хормони, Някои момчета, до вчера смятани за „безинтересни", могат отведнъж да обсебят мислите на де­войката, която започва да мечтае за любов, да си измисля любовни романи и понякога дори да ги пише...

Обикновено до него се стига по-рано, отколкото при пре­дишните поколения - на петнайсет-седемнайсетгодишна въз­раст и за момичетата, и за момчетата.

При първия акт момичето се бои да не изпита болка, а момчето - да не причини болка, като и двамата пристъпват към него no-скоро от любопитство, отколкото от истинска любов, чувство, което е изключение на тази възраст. Пора­ди липсата на опит и у двамата партньори при първия по­лов акт девойката рядко получава оргазъм.

Опасност от забременяване

През първата година цикълът не е добре урегулиран, та­ка че съществува реална опасност девойката да забременее още след първата менструация.

На тази възраст не е препоръчително да се използват ло­кални противозачатъчни средства, тъй като девойката все още не познава собствената си морфология. Най-доброто противо­зачатъчно средство са таблетките. Достатъчно е да се прояви малко предвидливост и да се започне приемането им през пър­вия ден от менструацията, предшестваща сексуалната среща... Още първото хапче има ефикасно противозачатъчно дейст­вие, но е задължително да се вземат всички хапчета от скату-лата така, както е указано в начина на употреба.

Презервативът е великолепно противозачатъчно средство, което освен това предпазва партньорите от предаваните по по­лов път болести. Но въпреки рекламата, която се прави на това средство, колко са младежите, способни да овладеят вълнение­то си от първата среща, за да помислят за нещо толкова земно?

Юношеството е труден момент от живота на девойката, тъй като появата на женските белези по тялото й отново я поставят пред проблем, загърбен през латентната фаза: „Да­ли ще бъда жена като майка ми?"

Любовта винаги ни кара да мислим за някакво ново начало, макар всъщност да е само продължение на детската ни лю­бов... И да е заредена със същите очаквания, със същите мечти...

В никакъв случай. Всеки от двамата партньори извървя-ва дълъг любовен път, преди да реши, че е срещнал този (или тази), когото е чакал, откакто се помни.

Много преди настъпването на големия ден всеки от нас вече е изпитал цялата палитра от любовни чувства. Най-на-пред, от появата ни на белия свят до осеммесечната ни въз­раст, сме живели в състояние на съвършена симбиоза - про­дължение на симбиозата от майчината утроба. През тези пър­ви осем месеца всичко, което преживява майката, е споделе­но от детето, без нито тя, нито то да го знаят: тревожна ли е тя, и то не е добре; спокойна ли е, то заспива; усмихва ли му се, отвръща й с усмивка, а ако му се скара, се разплаква. На осеммесечна възраст ние вече знаем всичко за любовните емоции... Щом се научи да разпознава лицето на майка си, детето започва да страда от „раздялата" с нея веднага щом тя излезе от неговото зрително или обонятелно поле или пък от пространствените му усещания. Нима някои заспали до майка си или до баща си бебета не се събуждат изведнъж, малко преди родителят, който се опитва да се измъкне на пръсти, да е стигнал до вратата? Не сме ли още тогава из­вънредно чувствителни към отсъствието на другия?

За да накараме отсъстващият родител да се върне, сме способни да плачем до изнемога, да го викаме, да го зовем с думи. Така че детето е изживяло с родителите си всичко от любовта на зрелия човек: началната симбиоза, болката от раздялата, думите и виковете, с които показваме, че не мо­жем да живеем без другия... Компютърът, наречен „несъз-навано", е записал и съхранил в паметта си всичко още от самото начало и ще активира файла при най-малкия сиг­нал...

Да, загледайте се във влюбените, които се прегръщат. Не бихте ли казали, че са преоткрили първоначалното сли­ване на телата и изглеждат така, сякаш просто не могат да се отделят един от друг? Не стоят ли неподвижно, като за­ковани, не създават ли впечатление, че възнамеряват да сто­ят така цяла вечност, макар разумът им да знае, че това е невъзможно?

Те не изпитват никаква нужда от думи, също както през първите дни от живота си, тъй като топлината на тялото на другия прониква у всеки от тях и уталожва всяка тяхна по­требност - достатъчно им е просто да бъдат заедно. Стига само това да продължава дълго, много дълго! Докато диха­нията им се смесват, техните несъзнавани (най-архаичната част от личността, тоест спомените отпреди думите) се въз­пламеняват и ги карат да смятат, че този момент е същият като онзи в миналото; че най-накрая са намерили човека, способен да им върне всичко, което са загубили толкова от­давна и което тайно са се надявали да преоткрият някой ден.

„Преди" и „заедно" се свързват в несъзнаваното ни - за бебето, което изживява първите си дни „заедно" със своя ро­дител (независимо кой от двамата), самотата е нещо напъл­но непознато. То още не разполага с думи, нито с истинска памет, но тялото му запомня, че близостта с другия е нещо добро. Впоследствие възрастният човек ще има една-единст-вена мечта: да бъде „заедно" с някого както „преди" - ето това е основното, което характеризира човешкото същество. През целия си живот човекът ще търси другия. Кой друг? Няма значение кой. Един ще ви каже, че иска да живее с жена, друг - с мъж, трети - с дете, четвърти - с животно, а

онзи, комуто никое от изброените същества не подхожда, ще заживее с Бог. Ние сме създадени да живеем „заедно" с ня­кого - на това се научаваме през дългия ни бебешки период, когато всичко, което получаваме, идва от Другия.

Проблемът е, че „преди" сме били „заедно" с мама, че между детето и родителя е имало естествено съучастничес-тво, докато вече зрелият индивид иска да постигне същото съучастничество с човек, когото изобщо не е познавал, ни­кога не е виждал, който не е от неговото семейство! Една от характерните особености на любовта е, че започва със сладка илюзия и завършва с жестока очевидност: другият не е КАТО НАС.

Дори да е така, какво бихме могли да сторим? Ние сме единствените живи същества с толкова сложно несъзнава-но, което е наше богатство, но и причина за трудностите ни.

Съществува очевидна разлика между любовта на зрелия човек и на детето - при родителя и детето двете несъзнава­ни обикновено са в хармония, докато при влюбените те се разминават, тъй като вътрешните компютри на двамата пар­тньори не са записали един и същи текст в периода между раждането и петата им година. Единствено нашето въобра­жение ни кара да смятаме, че сме срещнали „същия" човек, който сме носили в най-съкровените си мечти. Както вече писах в „Децата на Йокаста"¹: „От стадия на Огледалото, когато сме на осем месеца, вече сме излезли от симбиозата с майката и сме открили самотата, всеки от нас очаква този друг момент, който ще премахне откритата тогава дуалност и ще възстанови първичната ни цялост. Любовта, това е опитът да преживеем отново стадия на Огледалото, но с някой друг, да премахнем разликата, да се откажем от ин­дивидуалността в името на симбиозата... Любовта е доведе­ното до крайност желание за постигане на идентичност за двама, тя е възраждането на първичния фантазъм за едине­ние с Майката."

Моментът на влюбването се характеризира с много сил­ното усещане, че съществото пред нас е този (или тази), който изпитва същите чувства като нас в същия момент -понякога е достатъчен само един поглед, за да добием впе­чатлението, че сме били разбрани, че можем да се открием в другия. Изричаното от нас „обичам те" най-често означа­ва следното: „Обичам те, теб, чийто поглед ми казва, че съм добър (добра)." В любовта другият се превръща в огле­дало, което връща на всеки от двамата влюбени отдавна загубения нарцистичен, валоризиращ го образ. Любовта е времето, когато личността разцъфтява благодарение на нар-цистичното увеличително стъкло, което ни предлага. Влюб­ването пробужда у нас нещо ново и вълнуващо като всяка новост. Мислим си, че обичаме за първи път, макар това да е просто първият път, когато обличаме в слова чувство, по­знато ни от най-ранно детство.

Да, и в това всъщност се състои цялата й крехкост, поне­же ако някой ден я отхвърлим с главата си, много често и телата ни престават да я приемат... И обратно, несполучли­вата телесна връзка може да разкрие тайно разминаване на духовете. Та нали сексолозите най-напред изследват психи­ческото функциониране на двойката през деня, макар да са специализирани в проблемите, свързани с леглото?

Несъзнаваното е вътрешен и невидим мотор, който ра­боти безспирно, ден и нощ, и това обяснява преплитането на дневните и нощните проблеми в живота на двойката.

Любовта се намира под прякото и постоянно командване на фантазиите на всеки от нас, а фантазмите са вид ком­пенсаторни мечти, които сме се научили да градим в глава­та си, когато сме били бебета и когато нещо или някой ни е липсвал. Още от съвсем малки ние умеем да заменяме с мечти онова, което ни липсва, и постепенно си създаваме собствен ИДЕАЛЕН ОБЕКТ, комуто приписваме всички качества, способни да ни направят щастливи. Колкото по­вече неща са ни липсвали, толкова по-значими са били фан­тазмите и толкова ПО-ИДЕАЛНА Е ЛЮБОВТА. Големи-

те страсти са присъщи на индивиди, които много са страда­ли и са възложили всичките си надежди на ДРУГИЯ...

Всекиму е известно, че голямата, силната страст не е дъл­готрайна. Защото идва съдбовният миг, когато единият от партньорите престава да бъде на висотата на очакванията на другия: „Той (тя) не е този (тази), за когото (за която) го (я) мислех... В такъв случай той (тя) не е НИЩО." Й дейст­вително, всички внезапно се срива. Най-силният плам ще бъде последван от най-хладни отношения, защото единият или двамата партньори изведнъж са осъзнали голямата раз­лика между това, което са си представяли, и онова, което им носи действителността... .<

Не съвсем. Просто любовта винаги започва с по-къс или по-продължителен период на страстна влюбеност, когато казваме за партньорите, че са си „загубили ума", че са „са­ми на този свят" или че са „слепи". През този период двама­та са толкова заети да търсят в другия собствените си меч­ти, че забравят действителността около себе си...

Някога бракът се е сключвал точно тогава, в разгара на периода на мечтите. Сватбеното пътешествие е играло роля­та на сексуално изпитание, което, дори когато се е оказвало разочароващо, не е било достатъчна причина за разтрогване на брачния съюз. Оставали са още много други неща, които съпружеската двойка е можела да очаква от своето настаня­ване в нов дом, от съвместния си живот, от бъдещите деца... Докато човек все още има за какво да мечтае, неговото не-съзнавано, което живее само с мечти, не се обезкуражава!

Но как да си обясним факта, че днешните млади хора во­дят продължителен съвместен живот, зачеват дете, сключ­ват брак и само няколко години след това се развеждат?

Погледнато отвън, подобно поведение действително не изглежда логично. Съвсем основателно можем да се запи­таме защо е нужно да се стига толкова далеч, до зачеването на дете, за да се установи, че и с появата му на белия свят симбиозата между родителите остава неосъществена. По­някога детето дори служи за детонатор, разкриващ дълбо­кото разногласие в двойката, държано дотогава в тайна. Де­тето не заема полагащото му се място, то е само инстру­мент, позволил на всеки от родителите да разбере, че се е лъгал. Бъдещето му изглежда дребен проблем в сравнение с този на родителите, които са се мятали от мечта на мечта, надявайки се да подобрят любовната си връзка, но които накрая, застанали край бебешката люлка, осъзнават, че ни­що между тях не се е променило.

В основата на Любовта стои несъзнаваното, то тласка влюбените все по-надалеч, а симбиозата им изглежда така, сякаш всеки момент ще се осъществи, стига да изпълнят известни условия, като например да започнат да водят съв­местен живот, да имат дете, да сключат брак, не непремен­но в този ред, разбира се... Партньорите очакват всеки нов етап като средство за ново възпламеняване на чувствата си. Така, от симбиотична мечта на симбиотична мечта, те чес­то успяват да поставят първите жалони на семейна клетка, която едва ли някога ще се превърне в сбъдната мечта. На­против, тя по-често разкрива някои незабелязани дотогава несъгласия. Животът на родители и съпрузи изисква реал­но разбирателство между партньорите по точно определе­ни въпроси, като например възпитанието на детето, начина на водене на ежедневния живот, приятелите, прекарването на свободното време, забавленията, културните потребнос­ти, семейните финанси... Тоест всички онези неща, с които младите влюбени не се сблъскват на „ничията земя" на ер­генската гарсониера. Много често любовта НЕ УСТОЯВА на действителния, организиран и рутинен брак.

Ако в миналото бракът е можел да мине без любов, тъй като всичко наоколо е било организирано в интерес на два­мата съпрузи, то днес той се основава само на спонтанната любов между индивидите, тоест на онова взаимно привлича­не, което се извършва на несъзнавано ниво. Нищо друго ня­ма да бъде организирано около двойката, която с помощта на несъзнаваното ще трябва да се пребори с всички възник­ващи реални трудности: различия в обществената среда, в културното равнище, дори в расата! А това е извънредно труд­на задача. Можем ли изобщо да разчитаме на логиката на страстта, за да разрешим проблемите на действителността?

Съвсем вярно и точно това показва процентът на разво­дите: в момента в района на Париж се разтрогват полови­ната, а в провинцията - една трета от всички сключени бра­кове. Често се срещат мъже и жени (най-вече жени), които, макар да са едва трийсетгодишни, са били вече женени, имат едно-две деца, развели са се и образуват така нареченото семейство с един родител. Точно това семейство е плод на разпаднала се двойка, а не, както твърдят някои, на твърдо­то желание на жената (понякога и на мъжа) да живее с де­цата си, без да има брачен партньор. Всички социолози ще ви го кажат: семейството с един родител е следствие от не­способността да се живее в двойка.

Много често детето първо става жертва на страстната, после изгаряща и накрая угаснала напълно любов между родителите му. То трудно, много трудно успява да преодо­лее чувството си за вина за случилото се между тях - дове­дено на консултация, детето на разведени родители често мълчи за собствените си проблеми, понеже прекалено се страхува да не създаде неприятности на близките си с оно­ва, което би казало.

Всички деца на разведени родители носят специфичен бе­лег - този на раздялата. Те не само не познават успокоява­щата симбиоза с майка си и баща си, но са вградили раздя­лата дълбоко в себе си. И споменът за нея щети преследва през целия им живот.

Статистическите данни сочат, че в много случаи децата на разведени родители също стигат до развод. По-малко из­вестен е обаче фактът, че те придобиват по-голяма чувст­вителни към разногласията и че ги понасят по-зле от оста­налите хора. Поради това стават по-взискателни и по-бързо се обезсърчават при сблъсъка си с нормалните за всяка съп­ружеска двойка трудности.

изначава ли разводът крах на фантазмшпе на индивида?

Да, и този крах е толкова по-вероятен, колкото по-голе­ми са били очакванията от любовта и от брака. Очевидно жената е тази, която очаква повече от тях вследствие на детство, изживяно далеч от мъжа, затова именно тя иска развод в седемдесет и пет процента от случаите.

Жените цо-често от мъжете се разочароват от съвмест­ния живот с партньора си и от своя брак с него поради това, че още съвсем малки, когато са били обичани от майка си „при определени условия", са започнали да мечтаят за мъ­жа, който ще дойде по-късно, за Принца от приказките, кой-то ще се влюби в тях, щом ги зърне.

Колко много жени искат да бъдат обичани така, без ни­какво предварително условие! При все това те първи питат някой ден своя любим: „Кажи ми, защо ме обичаш?" Този въпрос много затруднява мъжа, защото той обича глобално и не търси причини, за да оправдае любовта си...

Жената преминава от приказките на своето детство към въображаемите любови от юношеството си, сетне към ше­мета на първата си любов и винаги очаква от мъжа цялото си щастие.

Предпочитаните от жените книги са много показателни в това отношение: от „Пепеляшка" до „Отнесени от вихъ­ра", от „Красавицата и Звяра" до „Любовникът на лейди Чатьрлей", като се мине през цялата гама от любовни ро-манчета, които си купуват, за да ги четат в метрото... Же­ните обичат преди всичко любовните истории...

„От самия факт, че 25% от образованите жени четат тази литература, знаейки съвършено добре, че тя си е чиста из­мама, можем да заключим, че фантазмите им са действи­телно могъщи", пише М. Кокийа в книгата си „Любовните романи".¹

В тези романи почти винаги се разказва все същата исто­рия, която жените особено харесват, защото се разпознават в нея: млада жена, сирак или отгледана от чужда жена (то­ест лишена от обич още от детството си), е забелязана от висок, красив мъж, който добре познава живота (идеализи­рания образ на липсвалия й Едипов баща). След многоброй-

ни перипетии и преодолени трудности той й се обяснява в ЛЮБОВ и тя е напълно щастлива!

„Това бе пълната капитулация на съществото й - тя вече знаеше, че той я разбира... Всичките й тревоги бяха помете­ни от удоволствието, което изпитваше от срещата си с чо­век, който я разбира така добре."¹ Тя чувстваше, че е като „прозрачна"² за него...

Направо да не повярваш... Защото, ако мъжът разбира же­ната, това със сигурност може да се случи само в някой ро­ман... Вследствие на полученото единствено от майка си въз­питание мъжът е склонен никога повече да не „разбира", ни­то дори да „чува" онова, което идва от жената. Неговата мъж­ка съдба му забранява да се поставя на мястото яа жена!³

Значи мъжът никога не може да разбере жената ?

Само във фантазмите си жената вярва, че е „разбрана" от този или онзи влюбен в нея мъж. Всъщност той не може дори да си представи как е бил накърнен нарцисизмът на жената, живяла до друга жена, по-красива и по-обйчана от бащата. Докато мъжът изобщо не се е сблъсквал с подобна ситуация. Майката е укрепвала нарцисизма му и въпреки че е трябвало да я „дели" с бащата, му е действала по-скоро успокоително. Мъжът не знае нищо за съмненията на же­ната в собствената й женственост^ и в действителност ИЗОБЩО не разбира, че тя има нужда от сигурност тъкмо в тази област.

Тъй като не знае нищо за тези неща, а вижда, че жената се стреми с всички сили да му се хареса, той ще поиска от нея да бъде всичко, което обича у една жена, а това ще я върне към вечния стереотип на женствеността. Ако жената се обърне към мъжа, за да получи потвърждение на своята женственост, тя ще я разбира по онзи чисто неин начин, който, уви, ни е добре познат!

Достатъчно е да прочетете така наречените женски вест­ници - всички те ви съветват „как да го съблазните, как да го задържите, как да го делите е някоя друга" и т. н. Всички начини са добре дошли, стига, естествено, да помагат на жената да се хареса на мъжа!

Жената преминава директно от майка си към мъжа си. Ще припомним още веднъж съвсем правилното заключе­ние, направено от Фройд: „Мъжът вярва, че наследява от­ношенията с баща си, но всъщност наследява отношенията с майка си..." Това е така, защото жената ще иска „да задо­волява" мъжа, както е трябвало да задоволява майка си, за да запази мястото си на добра дъщеря. Мястото на добра жена се пази по същия начин. Това е толкова вярно, че мъ­жът не възразява жена му да работи, стига да продължава да върти къщата». Откъдето двойният работен ден на днеш­ните млади майки, както и бунтът на „свръхжените"...

Докато жените, както ясно ми го каза тази сутрин една от тях, продължават да се чувстват длъжни да „доставят удоволствие" на другите, те ще си останат онези робини, които всички толкова ценят...

А в края на двойния работен ден ще остане ли на жената достатъчно енергия, за да бъде мечтаната любовница? Ще има ли тя сили да „желае" още нещо, когато е вече почти полунощ и пералната машина е стигнала до последното плакнене? Не рискува ли да бъде изоставена заради някоя друга, по-свободна от задължения жена?

И ето че на хоризонта отново се очертава образът на „дру­гата жена, която е ПО-ДОБРА от нас". Ревността, това ра­ково образувание на любовта, се промъква в живота на двой­ката... И ако за нещастие предчувствието се покрие с дейс­твителността, жената ще преследва с омразата и отмъсти-телността си не мамещия я мъж, а „другата жена"... Как изглежда Тя? Какво прави? Какво в повече му дава? Какво му казва? Измамената жена изпитва гняв към „другата", защото е свикнала някоя Друга да й взима онова, което при­тежава, някоя Друга да си присвоява живота й. Общо взето, не е и очаквала нещо по-различно.

Ревнивият мъж не се интересува от другия мъж, не желае да знае нищо за него... Той страда от това, че собствената му жена бяга от него, от същия, когото първата жена в жи­вота му, майката, никога не е изоставяла...

Ревността е ужасно чувство, защото ни връща към арха­ични чувства, записани в тялото ни. Ревнивият зрял човек

се превръща в бебе, което майката е оставила в люлката, за да свърши нещо, и което плаче, врещи, задушава се от рева си. Ето това внезапно преоткриваме, когато този, който ни е обичал, отиде „другаде".

Влиза ли ревността в любовните чувства?

Да, защото човек се страхува да не изгуби само това, на което държи. Затова не е случаен фактът, че жената по-чес­то изпитва ревност. Поради две причини: първата е, че как­то вече видяхме, още през детството си жената е опознала добре това чувство в отношенията си с Майката, първата от „другите" жени... Втората е, че бащата не е бил неин Еди-пов обект, и едва в любовта тя изпитва за първи път усеща­нето, че някой й принадлежи, само на нея. Тези са причини­те, поради които любовта има по-голямо значение в живо­та на жените, отколкото на мъжете. Затова жените държат повече на нея. И са много по-разочаровани, когато нещата с мъжа не вървят така, както са очаквали. А дълбокото им разочарование ги подтиква, откакто са получили правото да изразяват мнението си и да гласуват, първи да казват, че това не бива да продължава така и че трябва да се разведат.

Да... Това, което не сме получили с един, можем да го по­търсим с друг... Но Другият е много често детето. Свободата да напуснем мъжа в нередки случаи се превръща в право да лишим детето от Баща. Така продължаваме вече неприкрито да правим това, което майките и бабите ни са правили, когато не са се разбирали със съпрузите си: да живеем с децата си. За разлика от днес в миналото са спазвали външно благоприли­чие, но всъщност семейството седин родител съществува мно­го отдавна! И този родител винаги е била Майката!

Ето кое ме кара да изпитвам съчувствие към вчерашни­те и днешните жени. Укорите към мъжа, които жените са си шепнели в гостните, сега са заменени със свободата да го напуснат, но и днес, както и в миналото, те го правят, за да ЗАЖИВЕЯТ ЗАЕДНО с едно дете.

Какво искате да кажете?

В днешно време детето много често е „идеалният парт­ньор" на жената. Тя не знае това, когато го зачева, за да постигне симбиоза с партньора си, когато го схваща като въплъщение на трайната си връзка с любимия, но има всич­ки шансове «или рискове! - детето да стане за нея по-важ­но от мъжа, с когото го е направила.

Щом жената узнае, че носи в утробата си дете, тя започва да се чувства далеч по-свързана с него, отколкото се е чув-ствала с партньора си през няколкото минути или секунди на половия акт... Бременната жена бързо забелязва, че е до­стигнала степен на симбиоза, която е единствена и непо­вторима в живота й. Без истински да го осъзнава, става та­ка, че тя бавно се плъзга от съпруга си към детето, което възприема като свое alter ego.

Предимството на майката пред бащата се заражда още по време на бременността и в много случаи ще бъде смятано от мъжа за неизбежно. Въпреки петте процента бащи, които очаровани откриват телесната близост с детето си, общува­нето с него, топлотата на прегръдката му, останалите мъже не си дават сметка, че новороденото е готово да живее както ЗАЕДНО с майката, така и ЗАЕДНО с бащата. Малко са двойките, които се възползват от тази възможност. Озовал се до двойката майка-дете, мъжът се превръща в свети Йо­сиф - той няма нищо общо, нищо не знае и нищо не умее.

Бащата всъщност живее другаде, прекарва дълги часове далеч от дома си и нито обществото, нито началникът му, нито държавата ще го освободят навреме, за да може да се погрижи за детето си. Нито началникът, нито бащата ще променят нещо в привичките си. В замяна на това майката е длъжна да се оправя сама - детето може да разчита един­ствено на НЕЯ и тя трябва да мисли ПЪРВО за НЕГО.

Това положение на нещата веднага се отразява върху се­мейството. Ако е съществувала опасност от разпадане на се­мейната двойка, появата на детето я увеличава, понеже ро­дителите заемат различна психологическа позиция, като всеки

от тях се залавя за това, което смята за своя собствена об­ласт или привилегия: майката за детето, бащата за работата. Двамата вече не са на една и съща вълна - желаното заедно дете се е превърнало в осъществена реалност само за еди­ния. И жената започва да се пита: „Понеже съм САМА с детето и понеже не мога да разчитам на съпруга си, за какво да оставам при него? След като мога да живея само с детето си, по-добре да напусна франсоа, ще поговоря с него довече­ра..." Минава вечер, после втора, трета, но тя все изпитва неудобство да му каже: „Искам да си отида с детето, което създадохме." Какво ще каже той, който работи от зори до мрак и се връща скапан от умора с чувството, че се бъхти за „тях^? Първоначално ще отвърне, че това е глупаво, нелепо, после, след като изслуша умело поднесените му аргументи, свързани с домакинството, ще започне да проумява, че е без­полезен, че всичко в дома му си върви много добре и без него, че дори представлява допълнителна тежест, едно гърло за хранене в повече, ризи за гладене в повече, чинии за миене в повече. Накрая ще разбере в какво сам се е превърнал след раждането на бебето - в придатък на майката и детето, кои­то образуват едно цяло и които сега ще загуби.

Статистическите данни са категорични: от сто деца на разведени родители осемдесет, и пет живеят с майка си и виждат баща си само от време на време; петдесет процента от тях ще прекъснат окончателно всякаква връзка с него!

Действително, разочарована от мъжа, който не я „разби­ра", жената най-често поддържа брака си до появата на де­тето, защото си мисли, че то ще заздрави съюза им. Но не става така, както го е предвиждала, и детето ги разделя още повече, сега вече в качеството им на родители. Точно това осигурява на детето ключова позиция в живота на жената.

С появата на детето жената наистина открива идеалната симбиоза, която й позволява да общува постоянно с. „дру­гия". Taкa тя може да изживеес.детето си това, което й е липсвало с партньора Й..И да заключи, че самотата й е запълнена и че без особени трудности може да се лиши от съп­руг. Илюзията й ббаче ще бъде краткотрайна -щом добие спо­собността да изразява мислите си, детето ще започне да й се противопоставя и ще я накара да разбере, че трябва да се от­каже и от тази симбиоза, че й се налага отново да се сблъска със самотата, дори когато до нея е толкова обичаното дете...

. Щом сте убедена, че нищо не може да задоволи напълно нито жената, нито мъжа, защо се опитвате да ги накара­те да заживеят „другояче"по отношение на детето?

Защото работата ми на психоаналитик ми е позволила да разбера колко дълбоко незадоволени са жените, как през целия им живот ги измъчва страхът, че не са това, което би трябвало да бъдат. Дори когато страда от самотата си; мъ­жът не се чувства толкова обезценен, колкото жената... Знам, че не бих могла да преобразя изцяло живота на една жена, но със сигурност мога да й помогна да разбере откъде про­излиза странната й женска болка и може би да я поуталожа, като й разкажа какво преживява момиченцето, отглеждано само от жена.

Мисля, че ако майките не разберат произхода на своите неволи, те ще продължават да ги увековечават, смятайки, че ги избягват. Едиповата връзка между бащите и дъщери­те ще съществува само дотолкова, доколкото бащите поже­лаят да я установят,' но и дотолкова, доколкото майките им позволят да го сторят. Днес има извънредно много разоча­ровани от мъжа жени, вкопчени в детето си, което смятат за свое лично притежание.

В Едиповата връзка детето за първи път усеща, че разли­чието му е нещо добро и следователно приемливо за него. Със своя Едипов родител то чувства, че е такова, „каквото трябва да бъде". Не е ли това едно „укрепващо" начало за човешкото същество? Нима за детето не е по-добре да бъде признато като задоволително във всяко отношение още пре-

ди да е навършило пет години, отколкото през целия си жи­вот да търси признание за личността си, което може да по­лучи под най-различни форми, но за което винаги скъпо за­плаща, особено ако е момиче? Впрочем признанието нико­га не е пълно, тъй като, когато достигнем зрелостта си, на­шето несъзнавано вече отдавна е престанало да „складира" онова, което захранва нарцисизма ни. Всеки човек трябва да изкара живота си с това, което е получил между ражда­нето и петата си година като потвърждение на правото си да съществува „такъв, какъвто е".

Да внимават всички, които са заели мястото на предшес­тващо дете! Да внимават тези, които не са се появили на белия свят в подходящия момент или с подходящия пол! Да бъдат особено внимателни и жените, които имат право да съществуват само дотолкова, доколкото са такива, каквито трябва да бъдат послушното момиченце, истинската жена, добрата майка!

Щом се заговори за жените, чуваме все едни и същи при­казки: те са създадени, за да раждат деца. Но дали това е такава огромна привилегия, че всякакъв друг начин на съ­ществуване да бъде смятан за по-малоценен?!

Дори жените, които избират да водят различен живот, не се осмеляват да отхвърлят тази привилегия и предпочитат двойното съществуване. Претендирайки за равни права с мъжа на трудовата борса, те претендират и за детето. Мъ­жът започва да си мисли, че тази съвременна жена, тази superwoman става откровено опасна. Погрижил се да прик­репи жена си към къщата и децата, за да не я среща на мес­тата, където се намира и той, мъжът изпада в паника, кога­то вижда, че тя успява да се измъкне от затвора си било като ражда по-малко деца, било като ги „дава" на ясли, на детски градини и т. н.

Жената вече е разбрала хитростите на мъжа. Тя не отри­ча своята утроба, но отказва да бъде свеждана само до то­ва. Не желае да бъде робиня на хормоните си и се противо­поставя на желанието на мъжа да има дете, когато той ре­ши. Тя иска да ражда само когато работата й го позволява и е решена да не се превръща в робиня на детето си. В крайна сметка възпроизводството е престанало да бъде задълже­ние на жената, а съвкуплението - израз на покорството й. Детето на дълга бе заменено от детето на удоволствието.

Вие сякаш пренебрегвате сексуалните проблеми на жена­та?

Не, но знам, че сексуалните проблеми се приписват на жените по силата на един стар навик - цялата вина да се стоварва върху тях. Смятам, че мъжете имат не по-малко подобни проблеми.

Голямото, общо за мъжа и за жената уравнение във фи­зическите отношения може да бъде изразено по следния на­чин: ДА ИСКАШ несъзнавано = ДА МОЖЕШ съзнател­но. И обратното: да НЕ МОЖЕШ = да НЕ ИСКАШ несъз­навано.

Най-важно във физическите отношения е несъзнавано-то решение. Обикновено хората не разбират ясно откъде произлизат смущенията им, тъй като те не се коренят в съзнателното ИСКАНЕ, а в несъзнаваната верига от реф­лекси, от която те виждат само резултатите - нещата не вървят.

Да се върнем още веднъж към началото. Едно съвсем малко дете, което галят или просто докосват, не може да откаже с думи ласките, дори ако не са му приятни. То ще ги отблъсне по соматичен начин с цялото си тяло, което ще се свие. В обратния случай ще приеме удоволствието, което изпитва, като се отпусне, като се остави да бъде галено. С други думи, отговорът на някое искане, на нечия настойчи­ва молба преминава първо през тялото. По същия начин момиченцето, което е в конфликт с майка си, но не може нищо да й каже, ще развие може би анорексия, като блоки­ра усещането си за глад при приближаването на майката. Съществува голяма вероятност, когато порасне, същото това момиченце да действа по същия начин спрямо мъж, който несъзнавано й напомня някогашния конфликт и когото по определени причини не харесва. Девойката или жената ще блокира всички усещания на равнището на кожата си и ще стане „невъзбудима", тоест "фригидна".