И все пак дъщерите често ни декларират голямата си любов: „Мамо, да знаеш колко те обичам,"

Не се хващайте на тази въдица... Ако детето се мъчи да ви увери в своята обич, то го прави от страх да не забележи­те, че не ви обича достатъчно. Защото дъщеря ви не ви обича така, както си го представяте. Когато ви го казва или ви го написва за празника на майките, приемете, че това е обик­новен подарък, че е в реда на нещата. В замяна на това, ако дъщеря ви не се отлепя от вас, непрекъснато ви се гали и ви повтаря, че ви обича, твърде е възможно прекалената й обич да се превърне в страх да не ви загуби, който ще изпитва при най-малкия повод - злополука^ болест, отсъствие. Обърнете повече внимание на състоянието й. Бурните я неуместни из­лияния доказват, че в момента й е трудно именно да ви обича и има нужда да преопредели позицията си спрямо вас.

Запитайте се с какво я разстройвате. Дали не пречите на сближаването й с бащата? Или напротив, станали сте обект на желанието й да „ви няма", което е белег за вече „заета" Едипова позиция по отношение на бащата? За доброто и на двете ви дъщеря ви трябва да си даде сметка, че не сте не-приятелката, която вижда във ваше лице, а майка, готова да й помогне да завоюва бащата.

Но как мога да й изглеждам толкова опасна, след като всичко, което искам, е само нейното щастие?

Най-напред щастието, което желаете за нея, несъмнено не се покрива с това, което тя желае за себе си. Вече видях­ме как „добрите" фантазми на майките през първата годи­на на детето им водят до лоши ситуации. Нещо повече, вие и след тази първа година сте продължили с фантазмите си относно това „какво трябва да бъде едно момиче". Искате ли да знаете какво ми казват момичета, която прекалено дълго са живели в сянката на смазващия майчин автори­тет? Ами например следното:

„ЛОША, бях ЛОША, защото не се вписвах в нейния иде­ал за жена... Бях лоша, защото не бях такава, каквато тя ме искаше."

„Как да не се чувствам ЛОША, след като отказвах да пра­вя това, което тя смяташе за ДОБРО?*

„Тя не можеше да ме обича, бях прекалено РАЗЛИЧНА от това, което очакваше да съм."

Някои жени живеят постоянно с мисълта за чуждия по­глед и треперят да не би Другият да ги вижда като ЛОШИ

или РАЗЛИЧНИ от онова, което би трябвало да бъдат. Та­зи обсебваща ги мисъл се е запечатила в съзнанието им още от най-ранното им детство. Те са от армията на чистниците -непрекъснато мият, лъскат и бършат прах, като чрез тези действия се опитват да премахнат чернилката, която смя­тат, че носят в себе си и която виждат около себе си.

Но мръсотията, срещу която се борят, продължава да ги преследва, защото яай-често става дума за придобито през детството чувство за вина пред майка, изисквала от дъщеря си да съответства напълно на установения женски стерео­тип. „Маниачките на тема чистота" постоянно се стремят, макар и напразно, да избегнат неодобрението на другите жени, както някога са се опитвали да избегнат майчиното...

Когато не може да се справи с чувствата си към родите­лите, детето ги „споделя" с някое животно или играчка, ко­ято е част от обкръжението му. Така понякога виждаме как момиченцето захвърля в някой ъгъл любимото си мече и си тръгва, като му обръща гръб, и как в следващия миг се връща, за да го вдигне и да го притисне нежно до гърдите си, преди отново да му се разсърди. Двегодишното моми­ченце вече е намерило начин да не таи гнева в себе си - то просто го прехвърля върху някой друг. На това се гради и психодрамата, използвана при терапията на зрели хора. Чрез нея се освобождава опасно натрупалият се „изтласкан" гняв.

Една друга игра е започнала много по-рано, когато де-вет-десетмесечното бебе се забавлява да хвърля от столче­то или от люлката си всички подавани му предмети. Това е прочутата игра на „иди си, ела си", тоест онази наблюдава­на от Фройд маневра на детето, което по този начин се опит­ва да свикне с излизанията на майка си от стаята му. Защо­то въпреки че са последвани от завръщане, те го карат да страда още от осеммесечна възраст.

Добре е да се играе на тази игра с детето, както е добре да се играе с него на криеница малко по-късно, за да му се докаже, че хората могат да изчезват и не след дълго да се появяват отново. Така излизането на родителите вече не е толкова ужасно!

Да, чрез играта детето възпроизвежда същата ситуация като тази, която е преживяло и която го е разтревожила, но този път то командва - от пасивно става активно.

На всички ни е добре познато влечението на момиченце­то към някоя кукла, с която то възпроизвежда изживените с майка си ситуации. Куклата е наричана ту „миличка", ако прави това, което й се казва, ту „лоша", ако не го прави. Така момиченцето се опитва да поеме на свой ред ролята на всемогъщ родител, а това му позволява, поне мислено, да обърне ситуацията и да не бъде винаги то, което трябва да слуша и да се подчинява.

Спомням си изключителната радост на децата ми, кога­то се съгласявах аз да бъда „бебето", а те родителите. В тази игра те изявяваха всички свои чувства, които в даде­ния момент приписваха на мен. Случваше се да ми изнесат цяло слово за ревността, за чистотата, да ми обяснят, че не трябва да се страхувам от тъмното, да ми покажат какво трябва да правя, когато бебето плаче, с какви думи да му обясня как се е родило... За мен това бе огледалото, в кое­то можех да видя каква майка съм всъщност, а за тях -възможност да си представят, че са „големи" и се грижат за едно „малко дете". Така се оказваше, че ролите не са неизменни, че един ден те ще вземат властта. Което си е вярно, дори по отношение на родителите. Случва се, кога­то децата ни станат големя хора, ние странно да се смалим и те на свой ред да започнат да бутат малката ни колич­ка.»

През оралния стадий детето действително е способно са­мо да плаче или да отказва предлаганата му храна. При за­труднения във взаимното разбиране то изразява чувствата и желанията си чрез цялото си тяло. След като стане пет-найсетмесечно и вече е проходило, то може да се отдалечи от това, което не иска, или да се приближи до онова, което желае, и дори да го сграбчи. Вече не е изцяло подчинено на волята на родителите... Впрочем по това време то предявя­ва желанията си и чрез шумни капризи.

Сетне проговаря, а това му дава възможност да „каже" и най-бурните си чувства. Възпроизвеждайки в играта или с посредничеството на предмет или животно собствените си неприятни изживявания, детето ще се освободи от необуз­даните си реакции по отношение на тези, които се.противо-поставят на желанията му и изискват от него да им се под­чинява - родителите или техните заместници. Точно тях ще удря и ще хвърля то, когато, играейки си, ще удари и запрати надалеч любимото си мече. Дете на година и половина или на две години вече умее да създава изразявана с думи ситуа­ция, при която се разтоварва от натрупалите се в него чувст­ва чрез играчка или предмет, тъй като все още е неспособно да говори за себе си. Предметът или играчката, които е из­брало, са без значение. Детето има такова въображение, че всичко може да превърне в „нещо друго" и да му припише собствените си чувства: пръчицата става вървящо дете, ко­лата бива наказана или изпратена да спи в гаража и т. н.

На две години детето, което не ходи на ясли, най-често си играе само. Ако случайно поиска и вие да участвате., в ника­къв случай не започвайте да давате оценки за това, което е измислило - в този момент вие сте му само другар в играта, а не родител™

На две години и половина детето ви ще тръгне на детска градина, където ще срещне други деца. През първите дни момченцата понякога се разочароват и шумно изразяват чув­ствата си, но момиченцата направо ликуват. Колко е радос­тно да откриеш себеподобни! Колко е хубаво ДА ПРАВИШ нови неща с нова учителка! Смазващата връзка с майката най-после е прекъсната и момиченцето демонстративно по­казва колко е въодушевено от новото си положение. Затова през този ден не то, а момченцето по-често плаче за своето минало!

Дали куклата още дълго ще представлява част ат живо­та на момиченцето и трябвали то непременно да има кукла сред играчките си? Ако отговорът е положителен, не означа­ва ли това, че родителите сами го насочват към онова жен­ско бъдеще, което а наши дни се смята вече за отживелица?

Куклата още дълго ще заема важно място в живота на момиченцето в качеството си на негово „Друго аз", което „споделя трудностите му".¹ Нима, връщайки се от детската градина, момиченцето ви не бърза да преповтори с куклите си всичко чуто, видяно и научено там, като изпълнява роля­та на учителката, превърнала се за него в нов обект на отъж-дествяване? Момиченцето с всички средства се стреми да подражава на Жената, от която се чувства толкова далеч и от толкова дълго време! То може да си покани и другарче, за да сподели играта му, но винаги само измисля и разпре­деля ролите... Тази игра си е негова. Тъй като момченцето е имало по-малко проблеми с идентификацията си (на тази възраст то все още е в Едипова връзка с майка си), то не изпитва потребност да се преструва, че е това, което всъщ­ност не е. Изпълнявайки ролята на жената, момиченцето желае да се докосне до женското, докато момченцето си знае, че е момче, че му е добре да си е такова, и това му е известно още от самото начало благодарение на отноше­нията с майка му.

Докато играе с приятелките си, момиченцето постоянно им говори за майка си, която казала това, направила онова; човек би рекъл, че трябва непременно да цитира някого. След постъпването си в детската градина то постепенно при-

' Една от пациентките ми, която е била много тормозена от майка си, подкрепи твърденията си за пълна липса на майчина любов с думите: „Тя дори не ми подари кукла, никога не съм имала кукла!"

ема като норма поведението на своята учителка и започва да я имитира в игрите си. Всяка от тях започва с думите: „Ако бях еди-каква си..." Момичето изпробва всякакви иден­тичности, тъй като няма друга, освен тази на малкото си име. Все така плоското му и хилаво телце не говори за ни­какъв пол, затова то понякога се пита дали изобщо има не­що женско по себе си. То първо започва играта на влюбени или на чичо доктор, която му позволява да надникне под дрехите на другите момиченца или момченца. И е много учудено от това, което вижда. Майка му, разбира се, не бива да е в течение на тези открития. Не бива да й се споменава за тях, защото е несъмнено лошо да се гледа дупето на Крис-тоф - нали всичко „под пъпа" е свързано с нещо забранено! Ясно защо родителите не говорят за това, казват си децата.

Трудностите с майката продължават ли и през този пе­риод от живота на момиченцето?

Те до голяма степен отшумяват поради факта, че моми­ченцето се привързва към детската градина и външната сре­да Всичко за него се е променило, то вече не мисли как да се съревновава с майка си, а как да заеме полагащото му се място сред „момичетата". Проблемите с майката са „из­тласкани" и са заместени от отношенията с учителката и приятелките. Връзката с майката ИЗГЛЕЖДА променена и мама временно става избраната довереница за всичко, ко­ето става в детската градина, а сетне и в училище. Този пе­риод на относително спокойствие се нарича латентен. Той обхваща времето от четвъртата до десетата-единайсетата година на детето и се характеризира с отлив на конфликти­те с майката и no-рядко мастурбиране - по това време мо­миченцето е изцяло заето с превръщането си в социална личност и интимните му проблеми остават на заден план.

Освен това на тази възраст у момичето се появява страст към „знанието" и към училището, където то най-после може да изрази истинските си желания далеч от тези на майка си. Стига майката да не продължава да управлява дъщеря си „дис­танционно", има големи шансове момиченцето да „заобича" истински училището като място за личностна реализация.

Всяка учителка ще ви каже, че челната група на класа в началното училище е съставена от момичета, докато мом­четата на същата възраст изглеждат много по-малко моти­вирани да учат и далеч не са толкова любопитни. А любо­питството не винаги е нещо лошо! Това е една от първите истини, които момичето научава в училище, където трябва да търси отговор на много въпроси. И то намира това за вълнуващо - толкова отдавна само е търсило собствената си истина на момиче!

Не, ни най-малко. Провежданите тестове сред новороде­ните дават еднакви резултати и за двата пола Но разликата в умственото развитие на момчето и на момичето изглежда започва още през първата година, като момичето по-бързо свиква на чистота и на самостоятелност, по-рано проговор-ва, а когато навърши две години, се стреми да помага на майка си или да се грижи за по-малкото си братче. Вече видяхме, че активността на момичето е много голяма - разтревожено от обстоятелството, че не Е жена с характерните за нея полови белези, то ПРАВИ всичко възможно, за да изглежда, че е такава, а това е мощен катализатор на развитието му.

От неудържимото желание да „бъде като" произтича и учудващата лекота, с която момичето усвоява казаното от учителката. В него то открива нов начин за преценка на света, различен от този на майката: математически, пис­мен, литературен... През учебния час момичето разбира, че, има дълга история, разказана във всички читанки... Дали героинята се нарича Софи, Мариан или Сесил е без значе­ние, защото тя СЪЩО е момиченце.

Момичето възприема ученето като ново ПРАВЕНЕ, кое­то му придава по-голяма стойност, и успехът му в училище е един от първите козове в живота му. „О, дъщеря ни се учи много добре" е една от първите похвали, които момиченце­то смята за лично свои, тъй като мама я няма в училище...

Момичето продължава да.е по-развито и по-любознател­но от момчето до юношеството, когато очевидните телесни

белези на женственост ще му докажат, че наистина е ЖЕ­НА. От този момент нататък то ще вложи част от енергия­та си в тялото си, превърнало се в желано и толкова оглеж­дано от съучениците му. Девойката ще губи цели часове пред огледалото, постоянно ще се пита дали този или онзи я ха­ресва, дали я обича и т. н. Тя най-накрая е слязла на земята!

Не непременно. Всички преподаватели в изследователи са единодушни, че момичетата се учат по-добре от момчетата.

Ето какво казва проф. Жан Гишар в статия, публикувана в списание „Експрес" от януари 1989 година: „Всички про­учвания сочат, че момичетата постигат по-добри резултати още в подготвителния клас. Те no-рядко повтарят класове­те от момчетата и утвърждават преднината си в колежа."

„Макар да са връстници на момчетата, тяхната зрелост е по-голяма. Момичетата са по-кротки и по-добре адаптира­ни към училищната институция" - обяснява Робер Байон от френския национален център за научни изследвания.

Трябва обаче да се отбележи, че броят на издържалите матурата си момчета и момичета е почти равен, като мо­мичетата показват по-добър успех в литературните профи­ли - тенденция, която се запазва и в университета. Момиче­тата са ненадминати по литература, езици, хуманитарни на­уки, сякаш най-много от всичко се интересуват от човешка­та история - в крайна сметка от своята история.

Макар на пръв поглед момичетата и момчетата да жи­веят при еднакви семейни условия, можели да се смята, че семейният контекст допринася за задълбочаване на разли­чията им?

След феминистките, които така жестоко откроиха тези различия, почти няма какво да се добави. Безспорен факт е, че именно обкръжението на детето е това; което засилва разликата между момичето и момчето. Докато обществото придава все по-голямо значение на равенството в правата и в заплащането на труда на мъжете и на жените, семейство­то продължава да налага неравенството в съзнанието им през периода от тяхното раждане до петгодишната им въз­раст, а майката, която не ВИЖДА дъщеря си и сина си по един и същи начин, продължава да се грижи и за двамата!

Вече видяхме как през първите години от живота си моми­ченцето схваща изградения от майката проект за своето бъде­ще и как най-често отказва да го възприеме, като единствени­ят му антидот в конфликта с майката се явява дарената му -евентуално - обич на бащата. После видяхме и как през латен­тния период конфликтът остава на заден план поради появи­лото се чувство за сексуално равенство с другите момичета.

Периодът на относителен мир между дъщеря и майка ще бъде рязко прекъснат от юношеството, когато хормоните прев­ръщат момиченцето в ЖЕНА. Тогава пред дъщерята отново се поставя в цялата му сложност въпросът да бъде или да не бъде жена КАТО майка си... Но да не избързваме, всичко това ще бъде обяснено по-нататьк и вие сами ще си дадете сметка какви поражения могат да нанесат фантазмите на майката в живота на отгледаната единствено от нея дъщеря...

ГЛЕДНА ТОЧКА НА ГИНЕКОЛОГА

На възраст между петнайсет и осемнайсет месеца моми­ченцето вече схваща разликата в половете - забелязва пе­ниса на баща си, вижда окосмения венерин хълм на майка си и се пита какво има самото то. Гледа се, провряло глава между краката си, застава пред огледалото, но не вижда ни­що на това място, защото там няма нищо видимо.

Щом проговори, то започва да задава въпроси за нещата, които имат бащата и майката, и да показва, че не е като тях. Майката трябва да му обясни какво има в цепката и какво представлява онази толкова чувствителна пъпчица там. Тя е пробудила сексуалността на детето си и пак тя трябва да бъде тази, от която момиченцето да разбере от какво са съставени половите органи и за какво служат.

Чрез ходенето и говора момиченцето придобива способ­ността да пипа предметите и да задава въпроси относно пол-

зата от тях. По същия начин стоят нещата и с половите му органи, които то може да докосва или да търка в нещо ме­ко. Родителите му не бива да възпрепятстват тази активна сексуалност, защото детето става активно във всяко отно­шение и трябва да му се забраняват само опасните за него неща. А докосването на половия орган понякога действа доб­ре на момиченцето, напомняйки му сладостното време, ко­гато споделеното удоволствие е идвало от родителите...

Оралната активност става анална, тоест освен че може да слага в устата си предметите, за да ги опознае, детето може да прави и нещо топло в пелените си. То е доволно от това усещане, което може да си достави или да си откаже, но му е досадно, че точно тогава родителите искат да го лишат от него. Детето изпитва удоволствие да улавя, да стис­ка, да мачка, затова трябва да му покажем, че може да пра­ви всички тези неща не само с изпражненията си - водата и пясъкът могат прекрасно да ги заместят. Няма значение, че ще изцапа дрехите си - то има нужда да изпита радост от своето господство, след като съвсем наскоро се е освободи­ло от господството на родителите си!

През втората си година детето преминава от стадия на без­помощност към стадия на всемогьщество... Но, внимание, ро­дителите не бива да допускат да се превърнат в предмети, над които детето властва с шантажи или капризи! Родителят вече не е господар на детето си, както е било дотогава, но нека и то да не се превръща в негов господар и да не го води за носа...

От господство на господство и ето, че детето е станало две-тригодишно и отива в детската градина, където се сблъс­ква с всемогъществото на другите деца... Тук то се научава да общува и да дели властта си, да се подчинява на запове­ди, да участва в общи игри. Момиченцето показва удиви­телна склонност към участие в колективни занимания.

Възможно е свързаните с пола разговори и игри да заинте­ресуват детето за по-кратко или по-продължително време. Това означава, че то се опитва да провери дали останалите деца приличат на него, или пък са различни. В случая става дума повече за любопитство, отколкото за чувственост.

Ако детето зле е разбрало понякога неясните обяснения на родителите си, то ще се стреми да узнае истината с по­мощта на своите връстници или на малко по-големи от него деца. Ако обясненията на родителите са били ясни, дете­то ще си задава по-малко въпроси и ще се насочи към други области, в частност към онова, на което го учат в детската градина и в училище и което първоначално е свързано с неговия свят.

Хормоналното затишие е пълно и от целия си генитален апарат момиченцето усеща само извънредно чувствителна­та област около вулвата и клитора. Макар мастурбацията да не е толкова честа, защото детето се изразходва физи­чески в социалните игри, които го интересуват по съвсем различен начин, тя все пак може да продължава от време на време, като винаги има успокояващ ефект и благотворно въздействие, връщайки детето към блаженството от ласки­те, получавани от майката или от двамата родители.

От четвъртата до десетата си година момиченцето влага целия си интерес в откритията, които извършва в детската градина и в училище, както и в игрите със строго определе­ни правила. Всичко в главата му се организира логично и то вече не е „тази, която няма нищо видимо", а тази, която „успява с главата си".

От четвъртата до десетата-единайсетата си година мо­мичето преминава през период на телесно спокойствие, на­ричан латентен. •

Той ще бъде прекъснат от бързото му израстване през пубертета. Тогава момичето вижда как се променя тялото му и разбира, че и много други неща в него ще се променят, преди да стане жена.

От тринайсетмесечната възраст на детето ви до навлиза­нето му в пубертета трябва да спазвате една-единствена пре­поръка: да слушате внимателно какво ви казва, да отгова­ряте на всеки негов въпрос съвсем откровено, но с думи, подходящи за възрастта му.

От искреното ви поведение през този период ще зависи сексуалното му доверие във вас и изобщо цялото му дове­рие, което ще ви е необходимо, за да можете да му помагате в трудни моменти.

Глава трета ЮНОШЕСТВО

Ако майка и дъщеря взаимно са се „разочаровали", мо­жем ли да се надяваме, че ще се сближат, когато тялото на дъщерята стане като това на майката?

Всъщност не... Защото, ако момиченцето е било каквото „е трябвало да бъде", за да се хареса на майка си и да не я загуби, фактът, че тялото му придобива същите сексуални атрибути като тези на майката, поставя отново на дневен ред, и то в цялата му пълнота, въпроса дали слепва да се съобразява, или не с желанието на другата, на майката. Въп­росът дори зазвучава така: „Ще се разпорежда ли тя и с юношеството ми?"

Ако момиченцето е било принудено да бъде „куклата" на майка си, за да може да „задоволи" изискванията й и за да бъде прието от нея, нужно ли му е сега, когато по тялото му са се появили видими и разпознаваеми от всички белези, пак да търси майчиното одобрение? Трябва ли да бъде приз­нато за жена от майката, след като всички наоколо едино­душно заявяват, че от известно време Франсоаз много се е „променила"?

Отговорът на юношеството е НЕ, това вече не е необхо­димо: „Няма защо повече да се подчинявам, нито да отгова­рям на представата на мама за мен." Дотогава съпротивата на дъщерята се е осъществявала по заобиколни пътища. Сега тя ще се прояви съвсем открито и майката първа ще се за­чуди и наскърби, защото най-често, заблудена от латентния период, тя не е забелязала как градоносните облаци се струп­ват над главата й...

И ето я, изправена пред една малка фурия, която нахално й отвръща, противопоставя се на всяко нейно предложение, накратко, прави каквото си иска и най-често избягва да се застоява вкъщи, за да бъде сред „приятелите си"...

Значи сега е ред па майката да се държи така, че да не „загуби"дъщеря си?

Няма друг начин. Свършило е вече времето, когато мо­миченцето е живяло до полата на майка си! За майката е било по-лесно да се залъгва, че има послушна дъщеря, от­колкото сега да преглътне новото сопнато девойче... И тя започва да съжалява за миналото, което вече няма да се върне... Всъщност, след като е потьрсила-помощта на май­ка си при идването на първата менструация, девойката бър­зо ще промени поведението си и ще „се затвори" напълно за нея, сякаш за да й каже: .Детството ми бе ТВОЯ работа, но животът ми на жена ще си бъде лично МОЙ".

Тя се е подготвяла от известно време. Осем-деветгодиш-ното момиче е живяло повече с приятелките си, отколкото с майка си, и е проявявало по-голям интерес към успеха си в училище, отколкото към живота вкъщи. През латентния период проблемите с телесната прилика с майката посте­пенно са били изместени от духовната прилика с момичета­та на същата възраст под ръководството на учителка, коя­то девойчето възприема no-скоро като модел на интелиген­тна жена, отколкото като физическа съперница.

На десет-единайсет години момичето вече разполага с известна лична независимост. Животът му е запълнен пре­димно със спорта (игрите), с изкуствата и с училището, без да се броят летните детски лагери, когато, далеч от своите, то може да се освободи от принудите и навиците на семейс­твото си и В'частност от тези на майката.

Щом се появи първият сигнал на пубертета под формата на ускорен растеж, девойчето» което първоначално е малко изненадано, с истинско удоволствие започва да се сравнява с другарките си. То постъпва по същия начин и с по-тайния растеж на гърдите си.

Така че момичето приема с радост пубертетната промя­на, тъй като тя го успокоява по отношение на приликата му с останалите момичета. В замяна на това обаче се тревожи,

когато вижда как това тяло, отдалечавала го в продълже­ние на десет години от майка му, приема формата-на съща­та онази, която е определило като „лоша", понеже не му е дала от самото начало атрибутите на „жена". За какво му е да се сближава отново с подобна майка, която изглежда ча­ка само това, за да възстанови властта си над него?

Впрочем въпросната промяна е НАЛОЖЕНА отвън от хор­моните. Тя е плод на неизбежна еволюция, на която девойка­та може да се противопостави само ако прибегне до анорекси-ята и не позволи на тялото си да се развива нормално.

Девойката иска да стане „жена" като приятелките си, но в никакъв случай жена като майка си, защото отдавна се е отказала да отъждествява тялото си с нейното. Ще рече, че тя може да приеме само едно - да бъде жена НЕ КАТО МАЙКАТА, и точно това ще я подтиква да се противопос­тавя на всичко, произлизащо от тази майка. ,

Да, така е. Впрочем, колкото и странно да звучи, но се случва през пубертета девойката да замести майка си като обект на отъждествяваме с майката на някоя от своите при­ятелки, с майката на братовчедка си, накратко, с друга же­на! Само да не е тази, с която неуспешно се е сравнявала през детството си. По този начин тя доказва, че не отхвърля избуяващата в нея жена, а само онази, която би могла да прилича на майката.

Да, ужасно е за всички майки, но те трябва да знаят, че това може да им се случи, че най-вероятно ще им се случи, че е нормално. Майката не бива да забравя, че макар и неволно, като е отглеждала сама своята дъщеря, тя многократно е уси­лила чувството й за малоценност, породено от неизгодното за нея сравнение. Оттам и неприязънта към майката, която момичето не би изпитвало, ако в общуването с бащата бе оценило по достойнство своето различие. Жените трябва да разберат този основен възпитателен принцип: детето има нуж­да от ориентир от същия пол, с който да се сравнява, и от ориентир от противоположния или Едипов пол, чрез който да усети благоприятната за себе си разлика

Майката не е мислил а, че ще създаде у детето си чувство за малоценност. Смятала е, че го подготвя за бъдещето. Но детето има нужда от настояще и точно това става с настъп­ването на пубертета: настоящето завладява тялото като ви­дима и оценима от мъжа разлика. Това, което майката не е успяла да даде на тригодишното дете, накрая все пак се случ­ва, но дъщерята не го дължи на нея.

Девойката има желание да използва новите си козове, без да се съобразява с майка си. На четиринайсет-петнай-сет години кротката и послушна дъщеря става предизвика­телна кокетка, която иска да изпробва властта на новото си тяло. Заедно с това иска и да го опитоми, тъй като несъзна-ваното й е възприело плоското и розово детско тяло и сега не знае какво да прави с тази добре очертана, гъвкава, хъл­миста телесна обвивка. Девойката с право кокетничи, за­щото само ако успее да съблазни другия, може да го пре­върне в свой съюзник. Тя не съблазнява, за да „завладее" или да „запази" другия, а само за да го развълнува, тъй като на тази възраст не би знаела какво да прави с любовта, ос­вен ако не си играе на любов, за да предизвиква възрастни­те... Ако през пубертета момичетата се държат „неприлич­но", то е, защото искат да покажат, че И ТЕ имат тяло.

Не, никой от нас никога не успява „да извади" от своето несъзнавано детството си, колкото и мъчително да е било то... Трябва да се примирим с миналото си и да го вградим в бъдещето. Майката е създала у дъщеря си навика да съб-

лазнява-.момиченцето й е трябвало да съблазни първо нея, съобразявайки се с изискванията й за „добра" дъщеря. През юношеството дъщерята показва, че действително може да съблазнява, но вече с други средства.

В крайна сметка тя може да говори за себе си единствено с някоя своя връстничка, преживяваща същата метаморфо­за. Затова не бива да се гневите, когато дъщеря ви остава да преспи другаде, за^г да сподели стаята или дори леглото на най-добрата си приятелка, с която дълго ще разговаря през нощта... За майка си... За себе си... За момчетата...

Същевременно това е периодът на истинското приятелство между момичетата; Отношенията с майката са били прекалено неравноправни, за да може момиченцето да се почувства „съ­щото" като нея! Сега, в компанията на друга подрастваща де­войка, телата могат да бъдат показвани, сравнявани, галени. Понякога настъпва период на извънредно нежни и чувствени физически отношения без истинска сексуална връзка. Това е време на доверие към тялото на ДРУГАТА, каквото не е могло да бъде изпитано към тялото на майката. Това е и началото на латентната хомо-сексуалност в отношенията между жените.

На тази възраст потребността от приятелство е огромна. Момичетата и момчетата често излизат заедно, но винаги групово, като всеки се опира на собствената си формирана по полов признак група. Ако има уединение по двойки, то става с повече или по-малко официалното съгласие на група­та, която по този начин поема функциите на семейния закон.

Юношеството е моментът, когато детето отхвърля роди­телския закон и си измисля други правила, чиято единстве­на характерна черта е, че са различни от тези на възрастни­те, а това понякога води до хулиганство, кражби или упот­реба на наркотици - деяния, схващани като антисоциални и оттам антиродителски.

Много добре са спомням това време - как разчитах на клана на момичетата, за да получа женското им одобре­ние, и на клана на момчетата, за да срещна поглед или да чуя дума, доказваща женствеността ми.

Да, интересно е, че през юношеството младежите си фор­мират някакъв вид семейства, където установяват както хомо-сексуални, така и хетеросексуални .отношения, които обикновено не излизат извън рамките на чувствата. Те в крайна сметка създават онова, което не са имали през дет­ството си, когато са били сами с майка си. Впрочем моми­чето се .намира в по-особено положение -то очаква от мом­чето да подхрани нарцисизма му с.думите си (припомням, че момчето не изпитва подобна потребност, тъй като него­вият нарцисизъм е бил изграден от майката, докато бащата не е направил същото за дъщеря си). Затова всичко, казано по това време от момчетата, понякога е извънредно, дори прекалено важно за момичето.

Това е било ефект на неосъзнатите ви чувства. Сърдели сте се на майка си не за „малкото", което ви е давала, а за „начина", по който го е правила: обичала ви е „без бащата". Точно това се опитват да превъзмогнат повечето от под­растващите девойки. След като е прекарала детството си предимно с майката, девойката й се сърди, че я е държала далеч от всичко мъжко, докато самата тя, майката, през цялото време се е ползвала от положението си на „жена на". Дъщерята за първи път си „го връща" на майката, ко­гато започне да „излиза" с някое момче/Впрочем чуйте как нашите младежи говорят за флирта: еди-коя си и еди-кой си „излизат заедно", което означава, че излизат от една струк­тура (несъмнено семейна), за да влязат в друга (лична). С първия си флирт дъщерята „излиза" от връзката си с май­ката. Тя може да го обяви като нещо нормално и очаквано или да го премълчи и да го превърне в своя тайна градина; подмолно, макар и късно да отмъсти на майка си, или от­крито да я нападне, заявявайки й победоносно: „И ако ис­каш да знаеш, аз излизам с Жан-Люк!"

В този момент поведението на дъщерята ще зависи от отношенията на по-силно или по-слабо доверие, съществу­ващи между двете жени.

Нима на тази възраст отношенията майка-дъщеря са винаги конфликтни?

'Отношенията с навлязлата в юношеството дъщеря вина­ги са заредени с възможни конфликти, защото по това вре­ме тя има нови аргументи, които може да използва, за да поднови някоя отколешна свада, най-често забравена, но ос­тавила следи от несъзнавана агресивност у двете партньор­ки. През този период се вижда ясно, че съперничеството пречи на взаимоотношенията и че това съперничество не е „забравено" от дъщерята. От страна на дъщерята валят реп­лики от рода на „много, си демоде" или „не ти отива да си дебела", или „защо не се погледнеш в огледалото". От тях личи точно за какво става дума. Някога майката си е слу­жила с тялото ш Дъщеря си, за да осъществи желанието си да се види в нея; днес дъщерята атакува тялото на май­ка си и й показва, че я превъзхожда със собственото си ново тяло.

Това зависи от натрупаната горчивина в душата на под­растващата девойка, от гнева й към майка, която е била повече или по-малко обсебваща през ранното й детство. В повечето случаи бунтът на девойката продължава няколко месеца или няколко години, след. което се установяват нови равноправни отношения, щом дъщерята обяви, че тя „съ­що" е обичана от Пиер или Пол. Така майка и дъщеря най-сетне - и за пръв път - се озовават в сравними ситуации.

Но в немалко случаи юношеството поставя началото на окончателното скъсване с майка, която е била или е пре­калено взискателна, и установената през този период дис­танция постепенно се превръща в пропаст между двете же­ни. Някои извънредни събития могат да създадат илюзия­та за известно сближаване, но то винаги ще е само пауза преди следващото спречкване? Колко много са момичета-' та, напуснали набързо и при първата удали им се възмож­ност семейния покрив, под който сякаш се задушават! Кол­ко много са ми казвали, че са се омъжили за първия срещнат само и само да се „махнат от къщи", да избягат от майка си!... Това са жените, чийто юношески бунт продъл­жава до безкрайност и които вървят от бунт на бунт, от развод на развод. Те винаги смятат, че Другият е виновен за бедите им, и много от тях стигат до дивана в кабинета на психоаналитика, където накрая откриват, че това, кое­то е насочвало като с дистанционно управление целия им живот, е всъщност отрицателното отношение към собст­вената им майка...

Фройд е прав - човек смята, че наследява отношенията с бащата, докато всъщност най-често наследява натрупалата се в душата му неприязън към майката!

Така юношеството е основен ориентир по пътя, който раз­деля момиченцето от жената. То е моментът, когато се про­явява всичко, което сме изтласкали през детството и което отново ще изтласкаме след кризата на противопоставянето.

Значи независимо дали майка и дъщеря са сключили мир, между двете винаги съществува някакъв спорен въпрос?

Не може и да бъде иначе, тъй като в една или друга сте­пен всяка жена е желала нещо съвсем определено за дъще­ря си, и това неминуемо се превръща в изходна точка за всякакви спорове. Съпротивата срещу майчиното желание, която първоначално е била изтласквана, се проявява през юношеството, за да изчезне отново за известно време, кога­то желанията на дъщерята съвпаднат с тези на майката, на­пример когато се омъжи или след като роди деца.

Не, стига да не са забравили какви са били отношенията им с тяхната майка. Припомняйки си в какъв затвор от мъл­чание са се намирали на същата възраст, те ще разберат, че е далеч по-добре детето да си уреди открито сметките с ня­когашните си лоши чувства към тях, отколкото да мълчи. Нормално е една дванайсет-тринайсетгодишна девойка да

изпитва трудности да се опълчи срещу майка, на която до­тогава винаги се е подчинявала безпрекословно. Нормално е също да го прави, без майката много да й забелязва... Аг­ресивността на подрастващото момиче не бива да безпокои майката. Тя би трябвало да се тревожи no-скоро от обрат­ното: ако единайсет-дванайсетгодишната й дъщеря няма дру­га приятелка освен нея и продължава да й казва „всичко", това би означавало, че се страхува да й се противопостави и отказва да се приеме като личност.

Никоя майка не би трябвало да се радва, ако по време и след пубертета дъщеря й я смята за своя единствена довере­ница. Продължителната симбиоза между майка и дъщеря може да доведе девойката до анорексия - дъщерята отказва (за разлика от останалите си връстнички) да приеме промя­ната във възрастта си от страх да не „загуби" своята майка, която очевидно живее чрез нея и няма други грижи освен благополучието й... При анорексията майката е част от сис­темата - която може да се сравни с тази на скачените съдо­ве - и рискува да изпадне в депресия след излекуването на дъщерята.

Развилата анорексия девойка по свой особен начин се про­тивопоставя на родителите си. За нея обичайното за юно­шеството оспорване на всичко (някои такива девойки вече са били трудни бебета, други създават проблеми през пу­бертета си) не е достатъчно и тя директно заплашва роди­телите си, че ще умре, ако нищо не се промени.

Анорексичката вече не може да понася отношенията, ко­ито поддържа с близките си и които често се основават на откровен шантаж: „Щастливи сме само ако и ти си щастли­ва." Родителите нерядко са направили „всичко" за дъщеря си, което обяснява по-честата проява на въпросния симп­том в заможните среди, където за децата „се прави повече".

Девойката сама се опитва да разбере причините за пове­дението си. Защо се плаши толкова от мисълта, че може да напълнее? Защо смята, че хората ще я приемат само ако тялото й прилича на зле облечена тояга? Но тя не може да намери отговора на тези въпроси дори ако успее да ги фор­мулира така ясно, защото отговорът е от областта на несъз-наваното и ще дойде само ако девойката приеме да си каже: „Не желая и не мога да стана жената, която те очакват и от която се нуждаят, за да се представят като добри родители. Мога да бъда само тази, от която те се срамуват и която ги излага като „лоши родители"."

Любопитното в случая е, че в реалния живот това дете често е много покорно, послушно и мило с родителите си; жестоко е единствено неговото несъзнавано, което го кара да стига дотам, че да е готово no-скоро да умре, отколкото да им достави удоволствие, като прибави още няколко ки­лограми към теглото си.

На въпроса: „Защо се страхуваш да понапълнееш?", ано-рексичката неизменно отговаря: „Защото не се чувствам доб­ре, щом надхвърля четирийсет и две кила." А ако разгово­рът с нея продължи, неизменно се стига и до следния отго­вор: „Бих искала никой да не ме вижда, бих искала да бъда прозрачна, тоест да бъда там, където съм, без някой да ме вижда." Но не смее да добави: „Без някой да ме желае." Какво толкова й е сторил чуждият „поглед", та да не може да го понася? Тя просто е прочела в очите на майка си, а понякога и на баща си до каква степен животът й ги засяга лично и доколко тя е „всичко" за тях. Едни и същи обстоя­телства правят момчето „анорексично" в областта на уче­нието, а момичето - на тялото. Но всяко превърнало се в единствен „обект" за родителите си дете сигнализира по свой начин дискомфорта си и отказва да продължи нататък, ако не му бъде върната свободата.

Тъй като не яде нищо, анорексйчката отслабва дотолко­ва, че действително става почти невидима: ръцете и крака­та й са като клечки, тялото й е плоско и безформено като на дете и всичко това е прикрито под широки, удивително безполови дрехи, моито довеждат до отчаяние всички около нея. Те толкова „биха искали" да изглежда другояче...

Докато пренебрегва и направо малтретира своето запаз­ващо детската си форма тяло, цялото либидо (енергия за живот) на анорексйчката се натрупва в главата й. Тя става

изключително интелигентна, първенец е в класа си, но се чувства отчайващо самотна в битка, която сякаш никой не разбира... G изключение може би на някой психоаналитик, когото посещава скришом от близките си и на когото бър­зо разкрива, че е притисната между своето желание да жи­вее и ТЯХНОТО... Тя ще бъде спасена, когато разбере, че не в това се състои свободата и че дори смъртта няма ис­тински да й принадлежи, тъй като ще я е избрала само зара­ди ТЯХ... Като напълно безпристрастен слушател, който не проява никакво видимо желание да я види изцелена, тера­певтът пръв ще й позволи да излезе на открито и постепен­но да събере парчетата от своята пожертвана на родител­ското желание младост.

Значи анорексията в крайна сметка представлява преек-спониран отказ на дъщерята да се подчини на също толкова прекалените изисквания на родителите?

Да, може да се заключи, че е така, както и да се каже, че най-добрият родител не е този, който очаква това или оно­ва от детето си, а който сам изживява собствените си жела­ния и не изпитва потребност да ги осъществява непременно чрез дъщеря си или сина си. Като оставим настрана случаи­те на анорексия, всички ние можем да цитираме много при­мери на момиченца, които навлизат в пубертета с вече дос­та накърнена свобода и с чувството, че не могат „да избя­гат" от проклятието да бъдат такива, каквито ги иска май­ка им... Колко са момиченцата, които „понасят" пубертета си, вместо да му се радват? Прекаленото подчинение на май­ката ги кара да изживяват юношеството си като задължи­телен, „срамен" преход, а не като овладяване на собствена­та идентичност. И те ще продължат да „понасят" живота от първата менструация до последния полов акт! Може да се каже, че твърде често, използвайки детството за изпълня­ване на собствените си желания, майката убива юношест­вото в зародиш...

Може да се каже също, че от поколението на израслите сред лишенията на войната деца е произлязло поколение родители, изпълняващи и най-малкия каприз на отрочетата си и загрижени повече, отколкото трябва, за предполага­емото им благополучие (вече знаем, че това измислено от родителя щастие рискува да прегради пътя на детето).

Възможно е точно желанието да се компенсира трудното детство от четирийсетте години да е създало прекалено гриж­ливите към своето потомство родители от седемдесетте. Към това се добавя кризата от 1968 г. с нейното оспорване на власт­та и на авторитетите. Прекомерно склонните да дадат „всич­ко" на детето си родители са станали неспособни да проявя­ват своя авторитет, без да изпитват чувство за вина. А деца­та, които са слушали родителите си - „те искат така", и са били напълно задоволени материално - „те сами ми го да­ват", са престанали да искат каквото и да било. Сформирали са познатите ни батальони от слаби ученици, които, колкото и странно да ни звучи, изглеждат „добри деца" в очите на преданите родители, понеже не са могли дори да им се про­тивопоставят, а просто са „приемали" волята им.

Сред нас все още има хора като тези от онова странно поколение, чиито деца никога не са били напълно сигурни, че имат за родители... истински родители. А не остарели деца, които са страдали, когато са били малки, и са искали да имат красиви и мили деца, за да се утешават с тях.

Склонността към насилие у някои юноши често е плод на неспособността им да се противопоставят на родители, които са готови на всякакви отстъпки, за да не влязат в конфликт. Още когато е било съвсем малко, бебето е по­чувствало, че родителите му биха направили всичко, за да избегнат неговата агресивност. Затова през юношеските го­дини тази дълго изтласквана агресивност намира израз из­вън семейството.

Да, и точно затова юношеството е времето на първите-сексуални контакти. Всеки подрастващ желае те да се осъ­ществят при възможно най-добрите условия - примерно, за­що не, у дома и в собствената стая.

Условията наистина са по-добри, тъй като юношите и де­войките правят любов по най-естествен начин, без да бъдат осъждани или презирани, а това отрежда на секса истинс­кото му място на удоволствие, позволено на всички човеш­ки същества, а не само на брачната двойка...

На тази възраст сексуалността трябва да се схваща като нова функция, а не като окончателно обвързване на две съ­щества. Но това не означава, че юношите съумяват да се насладят на свободата на първите си връзки. Тяхното не-съзнавано често е все още детско, а добре си спомняме кол­ко малко значение е придавала майката на сексуалността на дъщеря си.

Искате да кажете, че при тези първи срещи момичета­та не са така освободени като момчетата?

Да, след своето наложено от възрастните „ангелско" дет­ство момичетата, общо взето, трудно приемат белезите на сексуалност по тялото си и още по-трудно съумяват да из­ползват тази сексуалност, за която понякога не са разгова­ряли с никого.¹ След като единствената й проява - мастур-бацията, обикновено е била тайна и ги е карала да се сраму­ват от себе си, как биха могли да преминат към споделена­та с момче сексуалност, без да изпитат чувство за извър­шен грях?

Срамът може да бъде преодолян само ако чувствеността върви ръка за ръка с обичта. Когато девойката се „отдава" за първи път на мъж, тя непременно трябва да е сигурна, че го желае от все сърце. За момичето правенето на любов е много повече свързано с чувствата, отколкото за момчето, неин връстник, просто защото чувствата са всичко, на кое­то бившето „послушно" момиченце е било научено, Сега момчето има в леглото си една Спяща красавица (с приспана сексуалност). Живяло в атмосфера на пълно мъл­чание по сексуалните въпроси в компанията на жена (май­ката), момичешкото тяло полека се пробужда в ръцете на мъжа. Дано избраникът да бъде нежен и чаровен! Тя не са­мо се оставя изцяло във властта му, но знае, че първото проникване ще я причини известна болка, и затова е малко неспокойна. Но те са млади, бързат да разберат какво е да си принадлежат един на друг, да бъдат един в друг, и точно това ще им помогне да преодолеят страха, че могат да из­питат или да причинят болка. Колкото до насладата, може би няма да я открият точно днес, но вече ще са направили първите крачки към нея.

Нека, щом свърши, момчето да не бърза да се облича. Нека достави на своята партньорка поне насладата от лю­бовните слова, които тя чака, откакто се помни. Липсвали са й думите, свързани с нейното тяло, и сега той може да я дари с тях. Вярно е, че той се чуди какво да й каже, че няма какво да й каже... Притеснява се, когато тя го пита: „Оби­чаш ли ме?" Още не знае, но отгатва, че у нея има нещо, което сексът не е задоволил напълно...

Да, и то ще продължава през целия съвместен живот на двойката. Несигурността на девойката по отношение на тя­лото й е оставила незаличими следи в съзнанието й още през ранното детство (прекарано без пряк контакт с тялото на бащата). Затова, когато се влюби, тя ще постави на мъ­жа изгарящия я Едипов въпрос: „Защо ме обичаш?" За съ­жаление отговорът не винаги ще бъде адекватен, понеже мъжът не може да отговори така, както би го сторил баща­та: „Защото си моя дъщеря." Жената ще продължава да по­ставя въпроси за очите, за носа, устата, краката си и т. н., тоест винаги встрани от същинския проблем, който е някъ­де там, в миналото, свързан с това, което не се е случило в отношенията й с бащата».

Това не е абсолютно правило, но сравнен с нейните физи­чески и психически очаквания, с мечтите й на принцеса, срещнала своя Принц, половият акт неминуемо ще й се сто­ри доста безцветен. За нейно оправдание трябва да кажем, че младостта и неопитността на двамата партньори правят понякога акта прекалено реалистичен и доста притесните­лен. Но еднаквата липса на опит у момчето и у момичето е и предимство. Тя не позволява единият или другият да пое­ме ролята на доминиращ или на доминиран (точно това се е случвало почти винаги при предишните поколения, когато по-възрастният младеж е имал опита, който партньорката му е нямала) и всеки от двамата излиза от акта с чувството, че има какво още да научи за желанията на другия, които не са сравними с неговите. В крайна сметка разочарование­то е пропорционално на надценяването на сексуалния акт, възприеман като идеално симбиотично сливане. Ако това сливане не им е донесло мечтаната романтика, то поне е показало на младите хора, че умението да се любиш не се разбира от само себе си, че то трябва да се придобие.

Първата среща със секса предоставя на младите възмож­ността да разберат, че освен тялото и желанията му любов­та включва и думи и чувства, които са съвсем лични за все­ки от партньорите. Свободата да изразиш желанието си е важна в любовта поне толкова, колкото и самото желание.

Значи според вас ранният полов акт е нещо добро, дори ако е „разочароващ"за девойката?

Да, защото обичайната склонност на момичето да „меч­тае" за това, което няма, може да го поведе по опасни пъти­ща. След илюзиите за любовния живот идват повтарящите се несполуки, дължащи се на разликата между това, което девойката си е въобразявала, и онова, което всъщност по­лучава. По-добре е да се сблъска с действителността още през юношеските си години, за да не се присъедини впо­следствие към онези жени, които през целия си живот тър­сят идеалния мъж, съществуващ само в главите им.

Не, не и в случая, когато двама млади искат да преско­чат за първи път бариерата на телата си и да премахнат всякаква дистанция помежду си, защото, както ще имаме възможността на видим по-нататък, използването на пре­зерватив е нещо, което наистина освобождава тялото, но възпрепятства фантазма за пълно сливане. А новаците в любовта застават винаги на страната на фантазмите и не­хаят за рисковете, на които подлагат телата си. Извънред­но рядко е при първото сношение да се използва презерва­тив, да не говорим за противозачатъчна таблетка. Най-мно-го да се прибегне до взето на следващия ден хапче, което евентуално да поправи непредпазливостта на Ромео и Жу­лиета... Е, човек не може да мисли за всичко, и то веднага! Едва при третия или четвъртия акт момичето (изложено на по-големи опасности от момчето, разбира се) ще поис­ка противозачатъчни таблетки или от своя лекар, или от някоя приятелка, или от майката на приятелката, или по­някога от собствената си майка, ако тя е напредничава и предвидлива жена.

Не е лесно да се съчетават мечти и действителност и обик­новено през този период момичето мечтае повече, макар че точно то е по-застрашено от реалността!

Значи първият полов акт не се приема като нещо несери­озно, както би могло да се помисли?

Не, в никакъв случай. Той е крайната точка на едно дъл­го вътрешно пътуване, което започва от детската сексуал­ност, преминава през латентния период и свършва тук с всич­ките многобройни натрупани по пътя мечти. Ние винаги си спомняме за тази среща, дори акосмятаме, че тогава е ста­вало въпрос само за секс! Човек не може да отдели тялото от главата си и точно това усложнява всичките му сексуал­ни отношения!

Не, човешкото същество вече не е на стадия, когато всич­ко се записва в тайната камера на несъзнаваното. Това пре­живяване ще се превърне в повече или по-малко хубав или лош спомен, но няма с нищо да промени вътрешната струк­тура на човека, който се е изградил много по-отрано, в пери­ода между раждането и петгодишната си възраст. Ако обаче сексуалната връзка е кръвосмесителна, тя се изживява като нещо ЗАБРАНЕНО и наситено със силно чувство за вина, което се помни с години. Ето това братята, бащите, чичовци­те, вуйчовците, дядовците не трябва никога да забравят.

Защо не? Обаче афективната незрялост на юношите и фик-сацията им към родителите (както отрицателна, така и поло­жителна), която заема най-голямата част от способността им да се привързват, не им позволяват да установят друга трайна връзка. При все това в някои случаи, когато новата връзка представлява силна афективна реакция срещу невротично от­хвърляни родители, когато способността за привързване от дълго време е останала без обект, първата любов може да се стори „спасителна" на юношата или на девойката и те да се ангажират в нея с цялото си либидо. Подобна любов обикно­вено е силно невротична, но трябва да се знае, че в основата на голямата любов винаги стои неврозата... Затова не бива да се учудваме от факта, че тя е и най-застрашената - когато човек сяда на вулкан, той винаги се излага на отровния му дим...

Да, юношеството вече не може да бъде наричано обик­новен „преход", както се правеше в миналото. От една стра­на, то започва все по-рано, тъй като пубертетът настъпва преждевременно (физиологично явление, дължащо се на ево­люцията на човешката раса). От друга страна, то продъл­жава все по-дълго поради увеличаващата се продължител­ност на родителската помощ (учение, повишаване на жиз­неното равнище). Този период вече обхваща осем-девет го­дини, тоест доста дълъг отрязък от време, през който меж­ду другите важни събития момичето и момчето излизат от латентния период, за да навлязат в сексуалния живот, въз­становявайки по този начин връзката с детството си.

Точно през този период несъзнаваните проблеми са сблъс­кват със светлината на съзнаваното и се изгражда оконча­телната позиция на децата спрямо родителите им. Девойче­то, както вече видяхме, ще придобие способността да „от­стоява своето", да се „съпротивлява" на майката и да пре­хвърля другаде енергията си. То ще си зададе съществения въпрос: „Доволна ли съм да бъда жена?" и ще си отговори на него било чрез желанието си да съблазнява, било чрез стремежа си да остане невидима или нежелана, какъвто е елучаят с анорексичката.

През този период родителите трябва да приемат честите промени в поведението на детето, защото става дума за не­що от изключителна важност - за начина, по който то ще изживява в бъдеще личната си невроза.

Разбира се, няма на света психоаналитик, който би твър­дял обратното! Всички ние сме убедени, че изкуството да живеем добре е всъщност умението да съжителстваме с не-съзнаваното си... и с неврозата си.

ГЛЕДНА ТОЧКА НА ГИНЕКОЛОГА

-

Пубертетът -

Пубертетът е първото голямо събитие в живота на мо­мичето, защото независимо от волята му в разстояние на три-четири години то вижда плоското си и гладко детско

тяло да се превръща в добре оформено тяло на жена... Това

става под влиянието на нови хормони, които ще превърнат детския му свят в полово определена вселена. От юношест­вото нататък животът на жената ще се ръководи от часов­никовия механизъм на хормоните й. Добре е да се знае, че производството на неврохормони е дело на мозъчната кора и че се влияе от всяко значимо афективно смущение.

Пубертетът е сбор от дълбоки хормонални промени, пре­дизвикващи ясно изразени изменения в ръста, гърдите, окос­мяването, външните и вътрешните полови органи.

Тази телесна метаморфоза настъпва на различна възраст у различните народи, семейства и индивиди от едно и също семейство.

Ръстът

Първият видим белег за настъпването на? пубертета е ряз­кото увеличаване на ръста на момиченцето - петнайсет-двай-сет сантиметра за три години, тоест растеж, много по-бърз, отколкото е бил дотогава. Това явление, дължащо се на на­месата на хормоните на растежа, придава на подрастваща­та девойка източен вид, от което тя изглежда и прелестна, и малко непохватна...

Бързият растеж продължава две-три години и се забавя с приближаването на първата менструация.

Гърдите

Едновременно с растежа на тялото и под въздействието на естрогените гърдите на момиченцето се превръщат в мал­ки, много чувствителни при допир топки. Развитието им про­дължава две-три години и винаги предшества с година-две появата на първата менструация.

Малко след като започнат да се развиват гърдите, се по­явяват и първите косми, които ще продължат да растат в продължение на две-три години.

Първоначално това са няколко косъма върху големите срамни устни, които постепенно стават все повече, сгъстяват се и накрая ооразуват онзи характерен за жената три­ъгълник, оформящ се окончателно, когато момичето е че-тиринайсет-петнайсетгодишно.

Едновременно с това под мишниците на детето се появя­ват нежни крсъмчета, които с течение на времето също се сгъстяват.

Вулвата се преобразява: големите и малките срамни уст­ни се очертават по-ясно и се оцветяват, като с предната си част покриват клитора, чийто обем нараства и придобива окончателната си форма. Цепката на вулвата променя по­соката си - от вертикална и обърната напред тя преминава към положението, което има при зрялата жена, тоест става хоризонтална и обърната надолу.

Девствената ципа или хименът се удебелява, а неправил­ните краища на отвора му, който е с различна форма и с дължина от един-два сантиметра, прилепват един към друг, за да го държат затворен.

Вътрешни полови органи

Стените на влагалището се удебеляват и нагьват. Влага­лищната среда става киселинна и това ще бъде нормалното й състояние през целия живот на жената. Точно тази кисе-линност (дължаща се на Додерлиновия бацил) ще предпаз­ва вагината от многобройни инфекции. Вагиналната инфек­ция винаги е свързана с промяна във вътрешната киселин-ност на влагалището.

Влагалищната лигавица става по-тъмна на цвят и се ов-лажнява благодарение на хормоналните секрети, чиято фун­кция е да „смазват" вагината на жената. Овлажняването се засилва при пряка или непряка възбуда. Ето защо под въз­действието на някои филми, театрални представления, ду­ми или четива девойката започва да „подмокря" гащичките си, без първоначално да разбира какво точно става... Тяло­то й участва в психическите й вълнения, то дава осезаем сигнал, чрез който всяка жена ще изразява сексуалното си желание - ускореното вагинално овлажняване.

Маточната шийка в дъното на влагалището леко увели­чава обема си. През центъра й преминава цервикален канал (дълъг десет-петнайсет милиметра), който свързва матка­та и влагалището. По цялото протежение на канала има мно­жество малки жлези, секретираши цервикалната слуз - гъс­та безцветна течност с точно определена функция в момен­та на оплождането.

Матката се увеличава значително, по форма и обем за­почва да наподобява круша, обърната със заострения край надолу. Въпреки че контракциите й са непроизволни и реф­лексии, те са най-мощните в човешкото тяло.

В центъра на този дебелостенен и силно развит мускул се намира маточната кухина. Тя също е покрита отвътре с ли­гавица, наречена ендометриум, която през юношеството се удебелява под влиянието на хормоните. Маточната лигави­ца нараства през периода на овулацията, а след това започ­ва да се лющи, като по-голямата част се изхвърля с менст-руалната кръв. Това продължава през целия репродуктивен живот на жената между петнайсет и петдесет и пет години.

Яйчниците приемат формата и големината на бадем и отделят първата си яйцеклетка.

Тръбите, тези кухи проводници, осигуряващи връзката между яйчниците и матката, също увеличават обема си в диаметър, за да могат яйцеклетките свободно да премина­ват през тях всеки месец.

Идването на менструацията полага началото на женския цикъл. Това става една-две години след появата на външни­те белези, променящи тялото на девойката.

Механизмът на женския цикъл е сложен. Той се заражда в хипоталамуса под командата на дошлите от мозъчната кора неврохормони. Това означава, че хипоталамусът е чув­ствителен към всичко ставащо в мозъка и следователно мо­же да бъде пряко засегнат от емоциите или стреса^ които са в състояние да блокират функционирането му и така да спрат или да забавят излъчването на хормоналните му пос­лания.

При нормални условия хипоталамусът излъчва хормона LHRH, чиято функция е да възбуди една миниатюрна жле­за, разположена в основата на мозъка: хипофизата. Тя реа­гира, като произвежда не един, а два хормона: FSH (фрли-кулостимулиращ хормон) и LH (лутеотропен хормон).

Тези два хормона напускат областта на мозъка в различ­ни моменти от цикъла и по кръвен път се отправят към яйчниците, където спомагат за произвеждането - единият на естрогени, а другият - на прогестерон..

От тези два хормона изця­ло зависи протичането на ову-лационния цикъл и на репро- дукцията.

Благодарение наестрогени-те фоликулът в яйчника се превръща в яйцеклетка, която узрява и сетне се отделя, тоест осъществява се овулацията, настъпваща обикновено на дванайсетия-тринайсетия ден от началото на менструацията

След като фоликулът се спука и освободи яйцеклетка­та, останалата тъкан се пре­връща в жълто тяло. Това об-разувание има временен жи­вот - около две седмици, през които произвежда прогесте­рон. Последният действа заед­но с естрогените върху ендо-метриума (който утроява де­белината си) с оглед на евен­туалното задържане на опло­дената яйцеклетка в матката.

Ако няма оплождане, на двайсет и осмия-трийсетия ден настъпва рязък, ръково­ден от хипофизата спад на хормоните и развитието на маточната лигавица се преус­тановява. Тя започва да се разрушава, отлепва се и се из­хвърля заедно с менструална-та кръв. Женският менстру-ален цикъл следва точно хор­моналното функциониране, поради което различаваме: 1. Естрогенна фаза

Тя дължи името си на дейността на естрогените от пър­вия до тринайсетия ден на цикъла и се характеризира с усе­щане за добро общо състояние.