Книга трета от библиотека „Вечност" представлява подбор от две произведения на големия френски спиритуалист и философ Жан Приор „Аурата на безсмъртното тяло"

Посредством възлагането на ръце благотворното излъч­ване на живия човек преминава от неговото етерно тяло в етерното тяло на друг жив човек. Когато говорим за „живи", разбира се, не правим никаква разлика между живите на зе­мята и живите в скрития свят.

Един невъплътен може да възложи ръцете си над въплъ­тен човек чрез посредничеството на някой лечител; такъв е случаят на д-р Ланг и Джордж Чапмън, случай от първосте­пенно значение, който ще разгледаме по-нататък.

Един невъплътен може да възложи ръце над друг невъп­лътен с намерението да излекува духовното му тяло, запази­ло следи от болест или злополука. Такъв е случаят, представен в книгата „Вестителите от другия свят": „Всички онези, които са обичали да помагат и са вършили алтруистични дела, намират тук пълното си себеосъществяване. Нека отидем да видим онези, които се наричат „лечителите", и ко­ито изцеряват посредством възлагане на ръце. Те се надвесват над пристигналите от земята същества. Те им помагат в объркването им. Улесняват ги да се откъснат от земята. Те лекуват изтерзаните им тела, измъчени и износени от живо­та, травматизирани от агонията... а понякога и от кремацията."

За древните народи полагането на ръка върху главата на някого означавало, че му се предава по-висша сила, дава му се свидетелство за привързаност и доверие. В народните съб­рания ръководителите полагали ръка върху онези, на които се поверявала някаква обществена длъжност. Бащата на се­мейство, който полагал ръка върху главата на дете в присъс­твие на съдиите, показвал на всички по този начин, че го признава за свой син. Господарят правел същия жест, кога­то поверявал задача на роба си и това означавало: „разчитам на твоята вярност".

Тази церемония е била позната на евреите: именно чрез възлагане на ръце Яков осиновил двамата сина на Йосиф.

В началото на християнството тя се превърнала в осно­вополагащо действие с най-различни цели: благославяне, възкресение (в смисъла на завръщане на физическото тяло във физическия свят), изцеление, изгонване на вселили се ду­хове (често двете се постигат едновременно), предаване на Светия Дух на нагърбилите се с проповедническа мисия.

Ето няколко примера, подбрани от Новия Завет: предс­тавят на Исус дечица, за да бъдат благословени от него. Той ги поема и възлага ръце над тях. Яир се провиква: „Дъщеря ми току-що умря; но дойди и възложи ръката Си на нея, и тя ще оживее." (Матея, IX, 18).

Исус вижда жена, прегърбена от осемнадесет години, по­виква я, възлага ръка над нея и жената се изправя. За да обяс­ни чудотворството, той казва, че Сатаната е държал превита на две тази Авраамова дъщеря. Сатаната, с други думи, об­щността на демонските сили, враждебни на Бога, враждебни на хората, които те нападат в ума и в тялото им.

Известен ми е един подобен случай, станал в наши дни и в нашата страна. Една млада жена не можела да движи ед­ната си ръка. Завели я при терапевт-ясновидец, който забе­лязал зад нея един обсебил я дух с лоши намерения. Той държал ръката неподвижна. Психотерапевтът властно изго­нил натрапника, освободил младата жена и недъгът й посте­пенно изчезнал.

При избирането на дяконите дванадесетте апостоли по­лагат ръце върху Стефан и другарите му. Петър и Йоан въз­лагат ръце над самаритяни, които приемат по този начин Светия Дух. Павел пише на Тимотей: „Не пренебрегвай дарба­та, която имаш, която ти се даде, съгласно с пророчеството, чрез ръкополагането от презвитерите." (I послание към Тимотея, IV, 14) А във второто си послание той му препоръчва да не възлага ръцете си твърде прибързано.

Обикновено апостолите и техните последователи възла­гат ръце, когато кръщават, приемат във вярата, поверяват ду­ховна мисия; църквата е запазила тази церемония при кръщенетата, последното миросване, конфирмацията и ръкополаганията.

Същевременно възлагането на ръце предполага в пове­чето случаи идея за изцеляване. Благотворните трептения, ко­ито се излъчват от дланите на лечителя, проникват в етерното и във физическото тяло на болния и тогава второто се възс­тановява посредством първото.

Христос и учениците му придават голямо значение на фи­зическото здраве.³⁴ За тях изцеляването като завръщане към реда е една от формите на победата над злото. Те искат ние да сме здрави не само духом, но и тялом!

Ако младото християнство беше само едно философско или нравствено учение като своя съвременник - стоицизма, то нямаше да се разпространи така бързо и така трайно. То е познало подобно разгръщане в пространството и времето именно защото се е вписало в телата, защото е освобождава­ло и от физическите болки.

Изцеленията, извършени от Христос и от апостолите, не винаги са ставали чрез възлагане на ръце. Изглежда че цяло­то им тяло е било заредено с това благотворно лъчение. Не само тялото, а и дрехите, дори и сянката им. Тяхното духов­но тяло зареждало физическото им тяло, което на свой ред предавало целебната сила на робата и наметалото им.

Три разказа от Новия Завет ще илюстрират тези случаи на изцеление без възлагане на ръце, без изрично желание на лечителя и без произнесена формула.

Лука, лечителят, ни разказва в глава VIII от неговото Евангелие оригинален случай на скришно излекуване. Една жена, пропиляла безрезултатно целия си имот по тогавашни­те лекари-шарлатани, тайно поела „сила" от Назаретянина и тутакси оздравяла. „И когато отиваше, народът Го притис­каше. И една жена, която имаше кръвотечение от дванадесет години, и бе пропиляла за лекари целия си имот, без да може да се излекува от никого, се приближи изотзад и се допре до полата на дрехата Му; и на часа престана кръвотечението й. И рече Исус: Кой се допре до Мене? И когато всички се отри­чаха, Петър и ония, които бяха с Него, казаха: Наставниче, народът Те притиска и гнети, а Ти казваш: Кой се допре до ме­не? Но Исус каза: Някой се допре до Мене; защото Аз усетих, че силата излезе от Мене. И жената, като видя, че не се ук­ри, дойде разтреперена и падна пред Него, и извика пред всич­ки люде, по коя причина се допре до Него, и как на часа оздравя. А Той й рече: Дъще, твоята вяра те изцели; иди си с мир." (Евангелие от Лука, VIII, 42-48)

За означение на думата „чудотворство" Новият Завет из­ползва три термина: dunamis (сила), semeion (знак), teras (чу­до). Само последният термин (от teras е произлязла „тератология"³⁵) предполага някакво изключение от природ­ните закони. В Евангелията, Деянията на апостолите и Пос­ланията teras винаги е свързано със semeion.

Физическата личност на Христос и дрехите са били про­пити с благотворни сили. Неговото излъчване преливало от тялото, робата, наметалото му, които служели като „акуму­латори". Той бе казал, че неговите ученици ще вършат също толкова велики неща като него, дори и по-велики. И наисти­на, апостол Петър изцелявал само посредством излъчването на сянката си. Думата „излъчване'', която трябва да се прие­ме в най-конкретния, най-физическия й смисъл, не противо­речи на думата „сянка", защото това лъчение е невидимо, защото всъщност става дума за аурата.

„И чрез ръцете на апостолите ставаха много знамения и чудеса между людете, (и те всички бяха единодушно в Соломоновия трем; а от другите никой не смееше да се присъедини към тях; людете, обаче, ги величаеха; и още по-голямо мно­жество повярвали в Господа мъже и жени се прибавяха), та­ка щото изнасяха даже болните по улиците и ги слагаха на постелки и на легла, та, като заминаваше Петър, поне сянка­та му да докосне някого от тях. Събираше се още множест­во от градовете около Ерусалим та носеха болни и измъчваните от нечисти духове; и всички се изцеляваха." (Де­яния, V, 12-16)

Ако Петър премине достатъчно близо до болните, те ще бъдат изцелени от лъчението, струящо от него.

Има един библейски стих, в който са събрани, също ка­то планети в едно небесно съзвездие, четирите ключови думи в „Деяния на апостолите": „А Стефан, пълен с благодат (charis) и сила (dunamis), вършеше големи чудеса (terata) и зна­мения (semia) между людете." (Деяния, VI, 8)

Можем само още веднъж да препоръчаме „Деянията на апостолите" на онези, които издирват психически явления, станали в атмосферата на чиста духовност. Това е книга-възхвала на движението, ентусиазма и младостта, и можем са­мо да завиждаме на Теофил, на когото Лука е посветил този увлекателен и, за съжаление, твърде кратък текст. В тази епо­пея на вярата божиите дарби и свръхестественото се срещат на всяка страница; мъртъвците възкръсват, парализираните скачат на нозе, един апостол преживява левитация, змиите ве­че не хапят, веригите изчезват, дрехите лекуват. В последния случай става въпрос за дрехи, които са се докосвали до тяло­то на Павел. Благотворните общности от света на духовете - също като онази, която в наши дни кръжи около д-р Ланг, за когото ще говорим след малко - имат нужда от някаква опора: необходим им е приемник, в случая плат, който е об­вивал тялото на една свещена личност и пази нейната аура.

Тогава апостол Павел е бил още жив, но известно е, че са ставали изцеления посредством платове, докосвали се до телата на починали светци. При някои от тях етерното тяло може да запази целостта на физическото тяло и след смърт­та му. То така го е проникнало със своята духовност, че след смъртта го запазва от разложение. Това е явлението нетленност, съпровождано от сладникав и свръхестествен мирис, от­крит при различни светци: Северен, Тереза Авилска, Франсоа Ксавие, Филип дьо Нери, Жан дьо ла Кроа... Понякога, след много дълго време, тялото се разпада на прах, но мирисът остава.

Изцеленията не винаги се извършват от лечители, при­надлежащи към този свят. Някои от тях са дело на онези, ко­ито след като са преминали на отвъдния бряг, са изразили желанието да посветят небесната си съдба на вършенето на добро на земята.

В нашето така богато на чудотворства време такъв е нап­ример д-р Фриц, немски лекар, убит през Първата световна война, който съвсем доскоро продължаваше да практикува посредством ръцете на бразилеца Хосе Ариго.

В детството си Хосе чувал гласове, говорещи на чужди езици, и си мислел, също като всички малки медиуми, че с всички хора е така. Когато пораснал, той бил избран от д-р Фриц и когато лекарят се въплъщавал в него, той използвал за операциите си ножички за нокти, щипки за вежди или кух­ненски ножове. С тези примитивни и нестерилни хирургичес­ки инструменти, и без всякаква антисептика и упойка той човъркал в болни очи, тумори и рани, които после зараства­ли без усложнения.

Но най-забележителният пример е този на д-р Ланг, кой­то се въплъщава в Джордж Чапмън с негово съгласие. Роден в Ексетър през 1852 г., д-р Уилям Ланг постъпил на осемна­десетгодишна възраст в болницата „Уайтчапъл" в Лондон, получил през 1874 г. дипломата си за член на кралското хи­рургическо дружество, шест години по-късно бил назначен за хирург в офталмологичното отделение на болницата в Ми­дълсекс и през 1881 г. основал Британското дружество за офталмология. Публикациите му по специалността са значител­ни и се ползват с авторитет и днес. Подобренията, внесени от него в инструментите за хирургия на окото, са били широко оценени на времето, а някои от тях се прилагат и в наши дни.

Този така изпълнен с труд и така полезен живот бил помрачен от огромна скръб: смъртта на сина му Базил, съ­що голям хирург, който често работел заедно с него по труд­ните случаи. Д-р Ланг не се възстановил от удара; той заминал за Краунбъро в Съсекс и починал на 13 юли 1973 г.

През 1964 г. д-р Ланг разказал на журналиста Дж. Бърнард Хътън, когото спасил от пълна слепота, как се е извър­шил големият му преход. Той бил посрещнат от Базил, първата си жена Сюзан и втората - Изабел. Видял безжиз­неното си физическо тяло и чул звуци, които не успял да раз­познае, но не и човешки гласове. После потънал в сън без съновидения и тревоги. Тук може да се разпознае поредица­та от събития, единодушно посочвана от всички покойници, общуващи със земята, независимо от тяхната религия, език или националност. Когато се събудил от този възстановите­лен сън, Сюзан и Изабел го повели през областите на щастие в света на духовете; той със смайване открил там градини, езера, планини... и болници, в които лекари-духове се гриже­ли за травматизираните от мъчителна агония покойници.

Тогава д-р Ланг поискал отново да започне работа: „ Ме­дицината бе целият ми живот, бих искал отново да използвам знанията и опита си, за да помагам на хората." „Ще трябва да се научите да оперирате етерните тела" - му казал един от неговите колеги, който бил отишъл година по-рано на ни­вото на духовете и бързо се бил преквалифицирал.

Тогава д-р Ланг се заел да изучава изкуството на етер­ната хирургия. Скоро той вече извършвал операции върху ду­ховни пациенти със същото усърдие и същия успех, както на земята. След известно време обаче си казал, че там долу ще бъде много по-полезен, отколкото горе, където вече практи­кували толкова много лекари и хирурзи. Той се доверил на колегите си, които му отговорили: единственият начин да осъ­ществите това ваше желание е да намерите медиум, чрез ко­гото да можете отново да се появите на земното ниво. Меди­умът бил открит: това бил Джордж Чапмън, английски по­жарникар от Ейлсбъри, който бил преди това чирак-механик в гараж, месар и войник в Кралските въздушни сили. Сътруд­ничеството между доктор Ланг и Чапмън, който тогава бил тридесетгодишен, започнало през 1951 г. и продължава и днес; Дж. Бърнард Хътън разказва историята му в „Той ни лекува с ръцете си".

Хирургът от отвъдното обяснил на журналиста как дейс­тва: „Мога да видя етерното тяло, което остава невидимо за вас, както и за повечето хора. В същото време мога да виж­дам и аурата, т. е. отразена светлина, която е в постоянно движение и променя цвета си. Тази аура, която обгръща фи­зическото тяло и се намира само на пет - шест сантимет­ра от него, се състои от оцветени трептения, отразявани от телесните органи. Постоянните промени в цвета и движени­ето се дължат на промени в състоянието на органите. Всеки от тях, ако е здрав, се отразява в точно определена светли­на. Ако е болен, ако функционирането му е нарушено, отраже­нието променя цвета си. Разбирате, че само като погледна аурата на болния, получавам незабавна и цялостна информа­ция за здравословното му състояние. Това естествено ми по­мага да формулирам диагнозата си. Карам всички да легнат на кушетката, говоря им, а после отделям съвсем леко етер­ното им тяло от физическото, по причините, които ви изтък­нах по-горе. Дори в най-деликатните ситуации винаги успявам да създам атмосфера на спокойствие, изчистена от емоцио­нални напрежения, и едва когато болният е умствено и физи­чески отпуснат, в състоянието, в което е необходимо да бъде, за да получи лечението ми, започвам да действам."

Тази спокойна атмосфера е съставена преди всичко от добросърдечност, топлота и алтруизъм. Сам усетих всичко това, защото имах щастието да се срещна с доктор Ланг, ко­гато Чапмън посети Париж. Когато влизате в кабинета му, той се приближава към вас със здраво стиснати очи и ви пос­реща с истинска сърдечност.

Когато временното вселяване, прието от медиума в име­то на хуманни цели, започне, се извършва поразителен миметизъм. В момента, в който Чапмън приеме в себе си д-р Ланг, той внезапно остарява, цялото му тяло се смалява, чертите му се вдълбават, той сякаш се снижава, гласът и поведение­то му стават като тези на възрастен джентълмен от викторианската епоха.

Исках да поговоря с д-р Ланг за нещата от отвъдното, но той незабавно ми каза: „Легнете на тази кушетка, млади човече!" Разбира се, за него, който в момента, в който пиша, е на сто двадесет и шест години, аз съм един съвсем млад чо­век.

След като постави твърде точна диагноза на физическо­то ми тяло, като проведе ръцете си над очите, синусите и сър­цето ми, ние разговаряхме за Конан Дойл, с когото той се е познавал, за Обществото за психични изследвания... и за Христос, който за него е бил лечител, медиум, срещнал мно­го затруднения, каквито би могъл да срещне и г-н Чапмън.

Това схващане за един напълно човешки Христос-чудотворец няма да изненада никого, ако знаем, че д-р Ланг е по­чинал, четейки „Животът на Исус" от Ренан.

- Д-р Ланг, вярвахте ли в живота след смъртта, дока­то бяхте жив?

- Да, винаги съм вярвал в съществуването на един не­видим свят.

- А в това на етерното тяло?

- Моят приятел д-р Кенън ми бе говорил за него в пос­ледните години на живота ми, но аз изобщо не му вярвах. Той дори искаше да ме лекува, като отдели духовното ми тя­ло от физическото. Впрочем, именно с това се занимавам аз сега. Но скръбта ми бе много голяма и аз не исках повече да живея... Съществуването вече не ме интересуваше, защото из­губих сина си и бях твърде стар, за да работя.

- А Бог, д-р Ланг?

- Някога рядко ходех на църква, но често мислех за Не­го... и се молех преди всяка операция. Дори и днес никога не започвам лечебен сеанс, без да Му отдам възхвала. Той ми позволи да се върна на земята. Ние всички Му принадлежим. Той лекува, а не аз.

„Лекува Бог, а не аз." Падре Пио казвал същото. Един болен, когото той изцелил на разстояние, на чети­ридесет километра от „Сан Джовани Ротондо", дошъл да се хвърли в краката му в порив на благодарност. Падре Пио бързо го вдигнал и възкликнал:

- Защо си дошъл дотук? Не усети ли във Фоджиа, че бо­лестта ти е изчезнала? Не, не, не ми благодари! Бог направи всичко.

По времето, когато е бил въплътен, Падре Пио се тру­дел от сутрин до вечер. Изглежда, че откакто влязъл в отвъд­ния свят, който познавал и проявявал така добре, той не изгубил нищо от ефикасността си. Също както в земните си дни този Божи човек продължава да се намира около онези, които са болни или изкушени от отчаянието, продължава да се моли, да обича, да служи и да изцелява, като че ли нищо не е станало.

Един петдесетинагодишен италианец, Антонио Баладино, бил от тридесет години с два парализирани крака. Със­тоянието му се влошило и той бил приет в болницата „Сан Джовани Ротондо". В четвъртък, 1 декември 1968 г., на зазо­ряване той бил разбуден от белобрад монах-капуцин, който му наредил да стане и да тръгне без патерици. Той се подчи­нил и направил няколко крачки заедно с капуцина, който след това му казал да се върне в леглото си, а после да отиде да се помоли на гроба на Падре Пио, починал на 3 септември същата година. Малко по-късно същата сутрин за почуда на болничния персонал и на останалите болни парализираният станал сам, за да присъства на службата в болничния парак­лис.

На Бог, който му казал: „Хубаво, добри и верни слуго!... Влез в радостта на господаря си." (Матея, XXV, 23), Падре Пио навярно е отвърнал: „Радостта? Още не! Господи, оста­ви ме между земята и небето, остави ме да продължа започ­натото дело. Толкова много трябва да се върши там долу!"

И Бог, който също като нас държи на нашата свобода, навярно е отвърнал: „Да бъде според вярата ти! Класовете прегарят, а слугите са все тъй малобройни!"

Тази самоотвержена дейност на светците и на подобни­те на тях покойници има с какво да успокои онези, които се боят от отегчението в небето, което погрешно си представят изпълнено само с молитви и „Алилуя".

Вече видяхме, че етерът е всеобхватност, която прониква във всичко съществуващо, също както кръвта обгръща телес­ните клетки. Това всеобщо поле свързва едни с други всички същества от естествения и свръхестествените светове; то на­подобява океан, прекосяван от вълни на трептения. Всяка от тези системи - атом, животно, човек или слънце - е магни­тен център и зависи от всички останали. Някои от вълните на трептения са видими и се наричат светлина. Други са невиди­ми и се наричат мисъл.

Измежду необходимите условия за упражняване на теле­патията трябва отново да се посочат на първо място любов­та, приятелството, нежността. Намираме се в областта на вдъхновението и на чувствата. Някои са надарени за това из­куство, също както други имат музикална дарба. Ако това обаче е даровитост, трябва веднага да добавим, че талантът се развива чрез навика и практиката.

Явлението телепатия, донякъде потиснато у западноевропейците, които разполагат с други средства за общуване, действа по забележителен начин, когато е спонтанно. Когато е експериментално предизвикано, неговите достижения не надминават стадия на няколко символа, изрисувани на кар­тите на Зенер. Обикновено разстоянието е без значение. Зато­ва пък лошите атмосферни условия като силен вятър и буря могат да попречат на процеса, а периодите на пълнолуние ви­димо го улесняват. Интересно е да се отбележи, че същото важи и за посланията от отвъдното.

Телепатията е всеобщ, синтетичен език без думи, който се нуждае от силен емоционален подтик, за да се прояви: ние вече говорихме за връзката на любовта, но редом с нея съ­ществува и също толкова ефикасна мисловна връзка на ом­разата, изразяваща се например в проклятията и злотворните заклинания.

За да се осъществи връзката, е необходимо съществува­нето на най-малко два мозъка, които могат да не бъдат за­дължително човешки, нито пък въплътени, а понякога (в третия случай) мозъкът е само един.

С други думи, телепатията действа на всички равнища на съзнанието:

- между две животни;

- между животно и човек, и обратното;

- между растение и човек, и обратното;

- между двама въплътени;

- между невъплътен и въплътен, и обратното;

- между двама невъплътени;

- между въплътен или невъплътен, и небесните сили.

Животинският език е твърде разнообразен и неговите знаци могат да бъдат, според различните видове, химически (пчелите), визуални (мимиките на приматите), жестови (брач­ните танци на птиците), акустични (подсвиркванията на дел­фините под водата).

Това е едно огромно изследователско поле, вече проуч­вано с успех от специалистите, което не влиза в нашата проб­лематика. Същевременно също като при хората, и при жи­вотните съществува пряко общуване между съзнанията, също толкова интригуващо и също толкова трудно като телепати­ята.

Опитът, извършен около 1967 г. от съветски изследова­тели, изглежда решаващ. Новородени зайчета били натова­рени на една подводница, докато майка им останала в лабораторията; в мозъка й били въведени електроди. Когато подводницата се потопила надълбоко, зайчетата били умър­твени едно по едно. Всеки път мозъкът на майката реагирал така, като че ли тя незабавно научавала за смъртта. В обста­новка, в която дори радиовълните не можели да преминат, необикновената телепатия на майчината любов продължава­ла да действа.

Всички, които живеят заедно с животни, знаят как жи­вотните отгатват мислите на по-големите си братя. Трудно е да се скрие нещо от тези същества с много силна интуиция. В следния разказ ще видим как едно неколкомесечно кученце долови съдбоносното за него решение на стопанката му и съ­чувствието на един новодошъл.

Това се случи през 1947 г. Една неделя бях поканен на обяд у семейство Касто, французи, живеещи в Баден. У тях имаше малко кученце, порода фокстериер, чиято тъга ме по­рази. Споделих това с домакинята, която ми отвърна:

- Смятам да го заведа да го приспят. Още утре ще оти­дем при ветеринарния лекар.

- Болно ли е?

- О, не, съвсем не.

И наистина, очите на отиващия на смърт блестяха, кози­ната му бе лъскава. Г-жа Касто ме увери, че то е било хра­нено и гледано добре, и аз напълно й повярвах. Тази дама не изпитваше никакви враждебни чувства към малкото животин­че, чиято смърт беше решила. Тя бе величествена и ведра като античната Съдба.

- Тогава защо то е толкова потиснато?

- Така е от момента, в който взех решението си. Човек би казал, че е разбрало всичко, сякаш е прочело мислите ми.

- Наистина ли не искате да го задържите?

- О, не, това е напълно невъзможно. Предложих нещас­тния Боско на съседите си: никой не го иска. Освен това той не е чистокръвен.

В краката ни нечистокръвното кученце, прилежно седна­ло на малкото си задниче, не пропускаше нито дума от раз­говора ни. Застъпих се за осъдения на смърт, аргументирах се с младостта му, милото му поведение, добрите му очи: ни­ма тя ще има смелостта да изгаси този пълен с любов и не­винност поглед?

- Не, всичко вече е решено - каза твърдо г-жа Касто. - Утре ще го приспят. Той няма да страда. Дори няма да разбере какво става.

- Напротив! Той разбира какво става. Погледнете го са­мо!

- Няма да променя решението си.

И г-жа Касто тръгна към масата, за да се погрижи за двадесетината си гости. През целия обяд кученцето, което бе доловило и решителността на господарката си, и моята сим­патия, остана сгушено под стола ми, без да помръдне оттам.

В късния следобед, когато се сбогувах с домакините си, то още се гушеше в краката ми, разбрало, че моментът е кри­тичен. Внезапно г-жа Касто го грабна и властно го напъха в ръцете ми:

- Ето! То е ваше. Вземете го!

- Разбирате ли., уважаема госпожо... в Баден... живея в една стая при едни хора... които самите живеят под наем.

- Искате ли то да живее - да или не?

- Добре, съгласен съм! И си тръгнах с Боско...

Случвало се е котка, дадена на съседите от господарите си, които са се преместили да живеят в друг град на неколкостотин километра разстояние, град, в който котката нико­га не е била, след много седмици скитане да открие господарите си. Подобен подвиг не може да се сравни със следотърсаческите умения на кучето, което благодарение на обонянието си може дълго време да върви по следа - в то­зи случай следа няма, защото стопаните са заминали с кола. Това постижение може да се обясни единствено с мозъчните вълни, излъчвани от господарите и приемани от изключител­но възприемчивото животно.

Двата по-горни случая - четене на мисли и възприема­не на човешки трептения от животно - бяха спонтанни опитности. Ако предпочитанията са към научните опити, предизвикани от специалисти и осъществени пред много сви­детели, трябва да се прочете глава XI на „Фантастичните па-рапсихологични проучвания в СССР", която разказва за постиженията на Владимир Дуров и кучето Марс.