език от използване на езика

За термините метаезик и метаезикова функция лингвистиката е задължена на Р. Якобсон (1960). Той първоначално ги свързва с формирането на речеви навици у детето: „Развитие языка ребенка зависит от его способности выработать в ее метаязык, то есть сопоставлять языковые факты и говорить о самом языке“. Лингвистите са си „присвоили“ понятието метаезик за обозначаване а специализирани системи от знаци, с помощта на които се описва езикът-обект.

Паралелно с термина метаезик възниква и значително по-малко употребяваният термин метареч. Като се вземе предвид, че в науката преобладава писмената форма на комуникация,естествено следва, че всеки лингвистичен текст може да се назове с термина метатекст. Метатекста – в качеството на описание се използва метаезикът на лингвистичната терминология. Получава се стройната микропарадигма: метаезикова функция – метатекст – метареч.

А. Вежбицкаа (1990) въвежда термина метатекст в текста със значение на компоненти от текста, ориентиращи итателя в разбирането на текстовата информация, например: В този раздел ще говоря …; След тоа ще се заема …; и т.н. Това е прагатическа инструкция, която насочва как трябва да се разпредели вниманието на адресата (получателя) при възприемането на съобщавата информация, за да бъде тя пълноценно възприета. Такъв метатекст от комуникативна гледна точка е преди всичко грижа на подателя съобщаваната информация ефектимно да се възприеме от получателя.

При тълкуане на речниковата комуникация Я. Банчеровски (2000) използва термина метаинформаия в полето а информацията. Наистина ситуацияа същестено се изменя при комуникатино-прагматически подход към метаезика, където той като специален език е диалогизиран във всичките си външни форми на функционирае и в писмената, и в устната реч. Диалогът е вече не само форма на речта, но и форма на мислите. Така диалогичността нараства и приема специфични форми в процеса на превръщането на метаезика в речево-комуникативен навик на езиковия индивид.

Измененият аспект на разглеждане на термините – от лингвистичен в метакомуникативен – позволява да се свърже метаинформацията (или метатекстът) с метаинформацията в информацията (или метатекста в текста) като задължитебе компонент на метакомуникацията. Терминът метаезик според тълкуването му в съвременната семасиология като специален (изкуствен или естествен) език за сематическо описание.

Метапрагматическата компетентност налага на говорещия (или подателя) да не може даостане безразличен към езика и речта на комуникантите в речевото общуване – към своята реч или към тази на партньора (или получателя) в комуникативния акт. Често говорещите, особено младите хора, са неразбрани и им се налага да чуват реплики от по-възрастните като например: Как може така да говориш? Какъв е този език, който използваш? или Ти не говориш с приятелите си, не забравяй!

Поодът може да бъде от невинните младежки метадуми като Споко! (вм. спокойно) и Яко!(вм. чудесно), до по-конкретните и емоционално натоварени метаизрази: Навитак ли си? (вм. съгласен ли си?) или Чат ли си? (вм. разбра ли).този вербален контрол над вербалните изказвания формира метаезика в речевото общуване на младите хора.

Проблематиката на метакомуникацията, на метаезика, на метаинформацията в полето на информацията е сравнително нова област в лингвистиката, но вече осъзната като много перспективна.

У нас (от 2001) интересни за прагмалингвистиката са търсенията по проблемите на прагматическите частици като подвид „дискурсен маркер“ в българската разговорна реч на авторския колектив: Й. Тишева (СУ „Св. Кл. Охридски“) и Хетил Ро Хауге (Университета в Осло, Норвегия). Двамата изследователи оправдано смятат, че „по-важноза дефиницията на прагматичните частици е това, че те са специализирани средства за изразяване на отношение на говорещия към съдържанието на изказването и към определени елементи в речевата ситуация“.

В предлаганото изследване се приема, че метафоризацията е информация, която се извлича не от чисто лингвистичното значение на думите, от естествения езиков корпус, а от метазначението на четаоператорите (думи и изрази), които изграждат метаезика. А метаезикът е навсякъде в устната комуникация. Той играе изключително важна роля в установяването и поддържането на междуличностни връзки, защото е средство, което използваме, за да разкрием скритите мисли, действителните намерения и истинския смисъл на казаното, закодирани в изказванията на всеки езиков индивид. Казаното може да бъде подкрепено чрез оная стара шега, която ясно показва, че това, което се казва, не отразява непременно онова, което се мисли. А примерът е следният: мъжете твърдят, че когато една дама каже „не“, тя има предвид „може би“, че когато каже „може би“, има предвид „да“, но че когато каже „да“ – то тя изобщо не е дама.

Диалогът в устната комуникация носи една обща информация, в която се реализира и езикова, и метаезикова информация. Общата информация е отразяването на действителността в мисълта на комуниканта, въз основа на която възникват различните видове информации (според класификациите на логиката). А в процеса на отразяването, върху вътрешните информационни запаси на общуващия, се получава един метакомуникатимен код на действителността, който въплъщава в себе си представата на дадения езиков индивид за самата информация.

Различните видове речевата рефлексия (или саморефлексия) попада под определението на метаезикова функция и „метаезикови операции“. Може да се посочи за речева рефлексия следният пример от диалога на четиригодишния племенник (комуникант втори – К2) с неговата двадесет и четиригодишна леля (комуникант 1 – К1) по повод на гледаното в момента съботно телевизионно токшоу „Модерно“ по бТV:

(К1): - Виж, миличък, каква красива и модерна кака дават.

(К2): - Лельо! Каква кака! Това е жена. (книжовно-разговорна реч – КРР)

В последните години се сформира антропоцентрическа парадигма в лингвистиката и хуманитарните науки, като основно внимание се отделя на действащия езиков субект. Точно затова се предпочита да се говори за речевата на субекта, която изисква диалогически подход към езика, както и разграничаването на понятието език от използването на езика. Това наложи и разширяване наа термина лингвистична компетенция до комуникативна компетенция и означава, че към правилата за знаенето на езика, се прибавят и правилата за употреба на езика при речево общуване (или правилата за това кога се говори, кога се мълчи, как да се обръщаме един към друг и пр.).

С възникването му като термин се е наложило тълкуването за метаезика като „средство на научното (или метаезиковото) общуване, в което езикът реализира своята интелектуално-комуникативна функция и е „език от втори ред“. При това метаезикът „се използва и реално съществува в съотетвува в съответнатамтареч, т.е. в тази разновидност на речта, която се осъщестява при общуване…“.

Комуникатино-прагматическият подход към езика за специални цели (или метаезика) поставя и въпроса за особена комуникативна компетенция, която се разбира като „комуникация за самата комуникаия“, или за комуникативно-целесъобразна употреба на метаезиковите единици на различни нива в безкрайно разнообразните жизнени ситуации.

Метакомуникативната компетентност се усвоява в процеса на социализация на личността и се реализира по специфични правила и съобразно комукативната задача (комуникатината цел) и ситуацията на общуването. Тя е част от езиковата компетентност, под която се разбира възможността на човека да произвежда и да разбира не само естествения език, но и метаезика. Затова металингвистичните проучвания търсят начини да изяснят механизмите на възприемане на езика в дискурса, както и рефлексивната нагласа на участниците в общуването (или разговора) по отношение на езиковите факти и манипулацията с тях в акта на речевото общуване.

В научната литература терминът „дискурс“, или разговор, се използва като термин с различни значения: „ситуативна реч“ или „текст“. Първата употреба се среща в социолингвистиката и в прагматиката, а втората – в областта на анализа на дискурса и в граматиката на текста.

И докато дискурсът, разбиран като „всякомножество от логично свързани изречения“, е основният предмет на изследване в областта на анализа на дискурса, то за социолингвистиката дискурсът (или разговорът), представлява интерес дотолкова, доколкото речевото поведение в конкретната ситуация отразява не само структурата на речевото взаимодействие между членовете на определени социални и етнокултурни общности, но и социалното и социокултурното им взаимодействие.за социолингвистиката „Речевото поведение може да се разглежда като социален акт за предаване на информация, при който се извършва, образно казано, изравняване на информационните нива по определена тема“.

Социолингвистичният интерес към дискурса води началото си от трудовете на Волошинов (1973) и Бахтин (1981) (по всяка вероятност става дума за един и същ автор), които въвеждат метаинформационния аспект и теорията на социалното взаимодействие в прагматичния и лингвистичния анализ, като по този начин допринасят за развитието на социалната лингвистика. Това е общото назание за различни социолингвистични направления и подходи за изучаване формите а непосредствено социалнокомуникативно взаимодействие между участниците в речевото общуване. Най-често обект а изследване е непринуденият разговор, а също така и други речеви жанрове като интервюто, публичната лекция и дискурса в класната стая.

При прагматичния анализ на дискурса се приема, че произнасянето на всяко изречение от говорещия представлява изпълнение на определен извънречев/ илокутивен акт. Всеки такъв акт е свързан с определена сила на изказа, която може да бъде изразена с определен перфомативен глагол като например глаголите „обещавам“ или „предупреждавам“. Според Сърл в дълбоката структура на всяко изказване трябва да присъства перфоматив, с който се означава комуникативната цел – въпрос, заповед, молба и т.н. При произнасяне на определено изречение говорещият изпълнява и съответния перлокутиен акт, който може да бъде описан от гледна точка на ефекта, който даден извънречев (илокутивен) акт има върху слушащия при конкретните условия на речево общуване. Теорията за речевия акт е създадена най-напред от американския философ Дж. Остин (1962), който обръща внимание на факта, че докато изреченията обикновено се използват за предаване на „фактическото състояние на нещата“, то произнасянето на някои от тях при определени условия може да се разглежда като изпълнение на определен акт (действие).

Речевият акт е основна единица за анализ на ситуативно обусловен избор на езикови средства за построяване на социално коректно изказване или текст. Например изказвания от типа: „Обзалагам се, че утре ще вали сняг“; „Кълна се, че …“. Подобни изказвания Дж. Остин нарича перфомативни изказвания,еквиваленти на действието. По-конкретно изкази от типа на този са примери за експлицитни перфомативи. Те не са просто една специализирана група от ритуализирани форми, а представляват подгупа отизкази в даден език, които могат да бъдат използвани за изпълнението на определени действия (в случая – обзалагане; клетва). Друга подгрупа са изкази, които последователите на Дж. Остин определят като имплицити перфомативи, например изказвания като: Вън! Ела утре.

Особено благоприятеннауен климат за възникване и утвърждаване на металингвистиката се създава в резултат на опитите да се обясни речевият акт и прагматиката на естествения език с „философията на обичайния език“ на Л. Витгенщайн, с теорията за речевия акт на Дж. Остин, Дж. Сърл и др., с растящият интерес въобще към семиотиката като потенциална обединяваща рамка за изучаване на знаковите системи.

В настоящото научно изследване прагматиката се реализира и с двете си значения. С първото си значение като дял от семиотиката, изучаващ отношенията между знака и потребителя на знака, т.е. прагматическото измерение на семиозиса, например ефектите от употребата на знака, въздействието върху адресата (получателя), зависимостта на подбора на знаци от определени практически обстоятелства и от целите и намеренията на адресанта(подателя) и пр.. И с второто си значение като синоним на прагматическо измерение. Прагматическо измерение на знака (семиозиса) представя отношението на знака към интерпретатора (или към този, който го използва) с оглед на въздействието (напр. емоционално, естетическо и р.), което знакътупражнява върху възприемащия го субект.

Според авторката на един от първите учебници по прагватика Б. Шлибен-Ланге (1975) от гледна точка на предмета на изследване трябва да се различат три главни насоки в езиковедската прагматика: прагматиката като наука за употреба на знаковете, прагматиката като лигвистика на диалога и прагматика като наука за речевата дейност.

Не са много учените, - твърди Р. Ницолова, - които смятат за обект на прагматиката диалога, макар че редица автори от най-различни направления свеждат фактическото изучаване на рачта до изучаване на диалога, до отношението говорещ – слушател. „Изолиран остана опитът на Алтхауз и Хенне (1971), които коригират Сосюр, като различават на равнището на абстракцията и на равнището на реализацията три области: област на индивидалното, която е обект на психолингвистиката, област на дуалното (диалога), която е обект на прагмалингвистиката (или прагматиката), и област на множественото, която е предмет на социолингистиката.

Специално внемаие на диалога, разглеждан като поредица от речеви актове, се отрежда в теоорията за речевите актове (или речевите действия). Терминът „речево действие“ е най-често синоним на термина „речев акт“. Според Вундерлих „Значението на едно речево действие се измерва чрез изменението на социалата ситуация, което се постига чрез него, относително към алтернативните възможни действия в тази ситуация“.

Приема се за безспорен фактът, че езиковият код в речевите актове (или речевите действия, изказвания) е универсален и е способен да препраща и двата вида съдържателна информация – езиковата информация и метаинформацията. Във връзка с това възниква необходимостта да се изследва и метакодът на метаинформациите, което би помогнало: първо, по-добре да се опознае естественият език като действие на универсаен код в комуникационния процес;и второ, да се моделира структурата на езиковите съобщения (или на речевите актове), което дава възможност на всеки езиков индивид успешно да вземе участие в комуникативния процес. Казаното до голяма степен обяснява появата на тази монография, като отговор на осъзната необходимост от решаване на тези важни въпроси от проблемния кръг на метакомуникацията.

Така в настоящото прагматично изследване, което е от областта на социалната лингвистика, целта на проучаване е проблемният кръг на българската метакомуникация, на българския метакод. Той, като съвкупност от металингвистични формули (или оператори) откъм генезис и във функционален план, има нужда от райно и задълбочено проучване, което би осветило по-добре и видовете метакомуникации.

В работата се приема (или хипотезата е), че елементите на езиковия метакод в една национална метакомуникация, каквато е българската, подлежат на описание, имат своя специфична структура, а това използва изучаването им. На този етап от проучването му, основната задача е да се открият видовете метаинформации и да се престави лексикалната и граматическата структура на българския метаезик.

Проучването на метаезика и на метаинформациите в българската метакомуникация показва, че метаинформационните оператори не участват в еднаква степен в различните по стил и по вид текстове и решението на авторката е да се ограничи изследването само върху разговорния диалогичен текст в българсския книжовен език. Диалогът се разбира в тесен смисъл – като реч на двама събеседници, които се редуват в ролите си на подател и получател, т.е. на „всекидневен диалог“ (или диалог на всекиневното общуване) като двучленно единство. За основна единица на диалога и за основен обект на анализ на това явление се смята диалогичното единство, което се разглежда като комплекс от изказвания, или от т. нар. реплики (стимули и реакции). Наблюденията се правят над ексцерпирани диалогини единства от реплики стимули (РС) и реплики реакции (РР) от ежедневна българска книжовно-разговорна реч (КРР).

Една от важните задачи на изследването е въпросът за видовете метаинформации, които общата информация носи в процеса на устана комуникация. Приема се, че структурата на устното езиково общуване е изградено от три вида информационни съобщения и те са: основна информация (ОИ), информация с определена посока (ИОП) и контролна информация (КИ). Последоватено редуващи се, трите вида информация се откриват, например, в следното изказване (2008), което е раплика реакция, изказана от Миглена Чакракчиева (К2), водещаа на телевизионното предаване „Искренно и лично“, гост в друго телевизионно предаване – „Часът на Милен Цветков“ по Нова телевизия, към изказването – репликата стимул на омакина – М. Цветков (К1). Водещият Милен Цветков с втренчен поглед и широка усмивка говори на своята гостенка.

(К1) РС: - Знаеш, че аз те обичам.

(К2) РР: - И аз те обичам дълбоко в себе си. (ОИ) Дълбоко, дълбоко – много дълбоко. (ИОП) Ама много дълбоко! (КИ)

Ако се направи анализ и на паралингвистичните средства като втренчен поглед и широка усмивка, то той „би позволил да се оцени дискурсната компетентост на водещия. Тази компетентност на водещия „се изразява чрез способността да се следи и да се поддържа сцеплението, кохерентността на разговора …“. А съюза за противопоставяне ама е във функция на прагматична частица (или маркер), осъществява свързаност в диалогичната реч и стои в началото на репликата.

В корпуса от изследвани комуникации се включват метакомуникативни изискания, които представляват сами по себе си отделни реплики или са съставна част от репликите на участниците в диалогичното речево взаимодействие. Общото направление на изследванео се състои в експликации на семантиката на метакомуникативните изказвания и в представяне на състаа на лексико-граматическите средства, използвани за изразяване на отделните семантики.

При изучаване на сформирания корпус от метакоуникативни изказвания се използват методите на функционално-семантичния и комуникативно-прагматическия анализ. Те позволиха да се определи кръгът от единици, реализиращи метакомуникативна функция в диалога, и да се обединят отделните единици в групи зависимост от тези комуникативни ситуации, в които дадените единици се употребяват.
ИНФОРМАЦИЯ И МЕТАИНФОРМАЦИЯ В БЪЛГАРСКАТА КОМУНИКАЦИЯ.

1. 
   Комуникация и метакомуникация
   

Свободната българска енциклопедия Уикипедия (Общуване 2014) поше за комуниация, която за нея е общуване, като за термин с две значения: първото – използването на лексемата комуникация за означаване на аучната област и второто – като съвкупността от дейности (речеви дейноствия), свързани с нея. Там четем, че метакомуникацията трябва да се приема за едно от двете нива на комуникация, които се: 1) действителна комуникация и 2) метакомуникация. Изследването приема съществуването на това делене като използва и термина същинска комуникация за синоним на действителна.

1.1.1.Комуникация

Комуникацията се отделя самостоятелен обект на социалните науки във ръзка с развитието на техническите средства за предаване на информация, особено на радиото през 20-те години на ХХ век, а по-късно с появата на телевизията, компютрите, а освен това и с равитието на големия бизнес и процесите а глобализация. Развитието на теорията на комуникацията е свързано и с кибернетиката, информацията и не на последно място – с лингвистиката, в частност със семиотиката.

Безспорно, комуникация е един широко употребяван термин в днешните хуманитарни и социални науки: психология, социология, етнология, лингвистика, психолингвистика, паралингвистика, социолингвистика, теория на книжовните езици и др. Но и до днес една общоприета дефиниция за него няма. Смята се, че терминът възника през 30-те години на ХХ век във връзка с развитието на масовите комуникации в света: телевизии, радиа и др. и че през 50-те години е открита и първата катедра по комуникация в американски университет.

Терминът етимологически е свързан с латенския език (communication – „съобщаване, споделяне“). Същевременно съществителното communication е и термин от реториката. С него се означава фигура, с която говорещият се обръща към слушателя и като че ли го канида вземе участие в обсъждането на дадения проблем. Съществителното communication е производно от глагола communico, който е със значение на „съобщавам, беседвам, общувам“. Communication може да се преведе като „общуване“, и като „съобщение“. Особено нежелателен е този феномен, когато думата „комуникация“ стане елемент от метаезика и зепочва да се употребява като термин.

В българската лнгвистика терминът „общуване“ се употребява като синоним на термина „взаимодействие“. По този начин речевото общуване е речево взаимодействие или речева дейност. Общуването чрез знакове може да бъде определено като вид взаимодейстие, при което при определени условия и по определени правила се извърша двустранна размяна на послания (messages), изградени от значения, които на свой ред са създадени по определени правила. Общуването, като вид социално взаимодействие, протича задължително в няколко фази и се реализира чрез различните видове речеви действия: за установяване на контакт, за поддържане на котакта, за осъществяване на сощинската комуникация и за преустановяване на контакта между комуникантите.

Френският семиотик Бернар Тусен дава следната дефиниция на думата „комуникация“ като елемент от метаезика: „Изграждане на кодирани отношения между говорещия и слушащия, при условие че слушащият може на свой ред да стане говорещ“. В работата термините говорещ-слушащ, подател-получател, адресат-адресант (или говорещ, подател и адресат, от една страа, и слушащ, получател и адресант – от друга) се смятат а синонимни и се употребяват вариативно в текста.

В схемата (или модела) на комуникация (по Р. Якобсон) ключова роля има езикът, чрез койо адресантът отправя към адресата съобщение. То се създава и итерпретира с помощта на кода, който трябва да е общ за всичко участници в комуникацията. Общият код е езикът, разглеждан като система. Комуникацията е акта на предаването на информация чрез изказванията (или речевите действия) в дискурса (или разговора).

В изследването се приемат за важни следните характерни особености на комуникацията:

• 
  че комуникацията е динамичен процес, чрез който двама (или повече) души си споделят информация;
  
• 
  че комуникацията представлява трансфер (пренос) на съобщения (изказвания) от получател към подател;
  
• 
  че комуникацията е обмен а знакови структури с цел извлиане на информация.
  

Видовете комуникация се определят зависимост от различни критерии, по-важните от които са представени в следната таблица:

Според тактиката на общуване	Според типа на дискурса	Според участниците в процеса	Според ъзможността за обратна връзка	Според канала
Монологична	всекидневна	междуличностна	двупосочна	Зрителна
Диаогична	научна	масова	еднопосочна	Слухова
комбинирана	Дидактична			Тактилна
	Религиозна			Вкусова
	И др.			обонятелна

Междуличностната комуникация (според участиницитев процеса); диалогичната (според тактиката на общуване), двупосочната (според възможностите за обратна връзка), всекидневната, научната и дидактичната (според дискурса), и най-вече слеховата комуникация (според канала).

1.1.2. Метакомуникация

При комуникацията освен инфомация, характеризираща действителността, се предава и информация, характеризираща самия комуникатиен акт или на съществуването на т. нар. метакомуникация. Едно от най-популярните определения за метакомуникация е на Девкин: комуникацията за комуникацията (Девкин 1987), т.е. това е информацията, характеризираща например: начина за нейното получаване, състоянието на подателя или на получателя, реакцията на получателя на информация и т.н.

С други думи метаинформацията дава информация за това, как се интерпретира информацията, която е подадена. Получава се както от смесването на контекста и културата на езиковите общества, в които се създава връзката, така както и от диференциалните признаци на отделните езикови индивиди, участници в комуникацията.

Метакомуникацията трябва да се смята за особен вид комуникация, предмет на която е самия процес на общуване, или с други думи – че това е комуникацията по повод на самата комуникация. Метакомуникацията също така се смята и като скрита комуникация с цел котрол, като отношение към общуването и на общуващите един към друг, на скрития смисъл на тяхната комуникация.

Неделима част от собствената комуникация е метакомуникацията, основна функция на която е възстановяването и профилактичното пъддържане на общуването между комуникантите. Процеса на комуникация са необходими езикови средства и способи за отправяне на диалога в необходимата насока, за отстраняане на пробивите в комуникацията. Тази функция успешно се реализира от метакомуникативните изказвания, или метакомуникативните речеви действия.

Метакомуникацията е средство от първа необходимост за развитие на междуличностните взаимоотношения между хората. Тя е от изключително значение, защото хората комуникират на различни нива, и човек би могъл да не е наясно с всички свои послания, които изпраща.

Действителният смисъл на това, което човек казва, е очевидната форма на комуникацията, но съществуват и други форми: контекстът, в който говорещият казва нещо; тонът и силата на неговия глас; изражението на очите и всички други прояви на „езика на тялото“ – жестове, пози, телодвижения. Метакомуникацията може да помогне на езиковия индивид да добие увереност, че иформацията, която дава, е правилно разшифрована. Може също така да му помогне по-добре да разбере правилно съобщенията, изпратени му от другите.

Метакомуникацията в развитието на една комуникация е непрекъснат процес. Съществуват много възможни ценностни възгледи, отнасящи се до начина, по който двама души комуникират помежду си. Общуващите трябва последователно да поддържат внимание към това как подават информация един на друг, търсейки винаги начини за усъвършенстване. Но тоа е възможно само, ако комуникантите положат усилие, отнасящо се и до размяна на информация.

Всяка комуникация прадлага една семантична арена, на която се срещат подадената информация и скритата в нея метаинформация. Изказването във всяка комуникация съществува на две равнища: това, което е казано, и това, което се предполага.

Например знакът „забранена улица“ означава „не влизай“, но акосе окаже сложен като плот на масичка за кафе в някое крайпътно или квартално кафене, той загубва соето значение. Ако, обаче, се окаже сложен на някоя малка уличка, съседна на булеварда, той означава „влизай, ако няма наблудение от полицаи“.

2. 
   Информация – същност и особености
   

В това изследване информацията ще се употребява като конкретно понятие най-вече със значението на извесявам, уведомявам, съобщавам и др. Например: Тая информация ми показва, че …; Получих информация, че …; Постъпилата информация дава да се разбере, че … Информация е всяка нова вест, нови данни и т.н. Ако получателят на информация в процеса на комуникация достига до такаа новина, която преди това е била непозната за него, това означава, че той получава ноа информация. Получаването на нова информация означава нарастване на вътрешните информационни запаси на езиковия индивид.

В поседно време на информацията се гледа най-вече от качествена гледна точка. В елементите на информацията започва да изкристализира теорията за семантичната информация. Тя свързва понятието за изразяване на езиковото значение и на съдържание. Този подход е много важен при изследването на езикоата комуникация.

Езиковата и метаезиковата информация се основава на общата (взаимната) информация. Общата езикова информация не е нищо друго, освен отражение на действителността в мисълта на човека и възоснова на това възникват различните видове информации (според класификациите на логиката). Но езиковият индивид не винаги получава информация от обкръжаващата го действителност.

Много от информациите той може да получи по пътя на сложни мисловни процеси. Това е творческата дейност на мисълта, която се основава на съхранение на информация. В процеса на отражение върху вътрешните информационни запаси на човека, в действителност се получава една карта на информациите.

При съхранението на информацията в мозъка на човека става групиране и селекция на информацията. Предаването на информация на даден език става чрез определени обществени правила, които са различни при голяма част от езиците.

Природата на комуникацията е сложна. Тя осъществява връзки, обвързани с различни области на човешкия живот. Езиковата комуникация има много функции – не само за изпращане на знания, но и за задържането им, за чувствата, морала, естетиката и др., с една дума – не само за преживявания, но и за изразяването им. Не може да се опише механизмът а тези вътрешни изменения, които чрез езиковите сигнали предизвикват чувства (емоции) или се свързват с естетическите преживявания – няма критерии.

Процесът на комуникация може нагледно да се представи по следнияначин: ПД – С – ПЛ, т.е. подател (ПД) – сигнал (С) – получател (ПЛ), който приема, тълкува и с това намалява собственото субективно отношеие. Получателят (ПЛ) има предварителна нагласа за изпратения сигнал, той по собствен начин модифицира получения сигнал или интерпретира (тълкува) в зависимост от вътрешното си състояние и вследствие на това се получава и съответната му реакция.

Интерпретацията на сигналите е не само конвенционална, те отразяват и знанията на получателя, тези които е придобил, научил, както и биологично предопределените. Например при невербалната комуникация: кимането с глава, махането сръка или спръст, с усмивка (приветлива или гузна) – са комуникативни знаци, ако получателят е усвоил този основен паракод. Истина е, че в тези случаи има и правила, които в дадена култура са известна конвенция. Например:

1. 
   РС: - Надвисват черни облаци над нашия дом.
   

Езиковото общуване има възможност да реализира такива изказвания (изречения), които получателят може да итерпретира, като при тълкуването трябва да се отчита емпиричната зависимост на всички денни. А за част от тях той може да не е чувал, те да са нови за него. Тоа сойство на езиковата компетенция, в такъв аспект, е характерно само за човека.

1. 
   Информации в езиковите съобщения – комуникативен модел
   

1. 
   РС: - Дъщеря ми каза, че в книжарницата е видяла много интересна кига.
   

1. 
   Комуникатина верига:
   

информационен получател (1): „дъщеря ми“;

ингормационен канал: визуално (е видяла)

информационно съдържание: „в книжарницата има много интересна книга“

2. 
   Комуникативна верига:
   

получател (2) на метаинформация: нагледно (това както?);

съдържание наметаинформация: виждането на интересна книга в книжарницата.

3. 
   Комуникативна верига:
   

получател (3) на метаинформация: непознат;

канал на метаинформация: нагледно (писмено – визуално);

съдържание на метаинформация: дъщеря ми каза, че много интересна книга видяла в книжарницата.

Следователлно, това изказване се състои от три вериги (верижни точки; брънки), от двама податели и трима получатели (или приематели). Видно е, че информациите се отразяват в структурата на езиковите изказвания. А всяка метаинформация говори нещо за предадената или за получената информация. Тя осведомява:

1. за вида на информационното действие;

2. за информационната структура;

3. за информационното съдържание;

4. за шума, който може случайно да влезе в комуникационния канал и т.н.

Структурата на езиковата комуникация е способна на три вида информационна семантика. И тя е:

1. основна информация (ОИ);

2. информация с определена посока (ИОП);

3. контролна информация (КИ).

Например при изказванията: (1) Внимавай за това, че …; (2) Това е важно, защото …; (3) Сгреши за това, че …; (4) Внимавай …; (5) Не забравяй … и т.н. – имаме работа с информация по определена посока, понеже информацията е ориетира в дадената посока (или ИОП).

Контролната информация може да бъде двупосочна: от подателя до получателя и обратно – от получателя към подателя. Например в изказването на подателя и в това на получателя:

РС: - Разбираш ли? Чуваш ли? – тези метаезикови изрази са на подателя и са рефлекс на контролна информация (КИ).

Изказванията в репликите реакции, като например:

РР: - Да; Разбирам; Ясно; Така е; Прав си и т.н., които са на получателя и са реакция към основната информация (ОИ).

2. 
   Канали за получаване на информация
   

При предаване на информацията в процеса на езиковата комуникация, подателят често показва по какъв път е достигнал до информацията. Следователно, езикът разполага с такива средства, с помощта на които това може всичко да изрази. Например, в следното изказване получателят получава информация и я препраща:

• 
  помощта на визуалния канал в следната форма:
  

Ситуацията на комуникация може да се запише по следния начин: (получател (ПЛ): Любомир) + (канал (К): видя) + (източник на информация (ИИ): череши има в чинията);

• 
  с помощта на слуховия канал:
  

Информационната ситуация може да бъде записана по следния начин: ((ПЛ): неизвестен) + (канал (К): чува) + (ИИ: децата пеят хубаво).

Подобнае комуникативната ситуация и в случаите на другите канали като напр.:

• 
  чрез обонянието:
  

Онагледяването на комуникативната ситуация е следното: (ПЛ: неизвестен) + (К: обоняние) + (ИИ: сокът мирише).

• 
  чрез вкуса:
  

Ако информационният канал бешелента, тогава съобщението може да се илустира по следния начин: (ПЛ: Ина) + (К: вкусване) + (ИИ: пиперът е лют).

• 
  чрез допир:
  

Информационната ситуация може да бъде записана по следния начин: (ПЛ: Иван) + (К: допир) + (ИИ: камъкът е студен).

При информацията, получена с помощта на рецептори за мирис (5), за вкус (6) и за допир (7) те не винаги могат да се различат, напр.:

(5) РС: Тя