На Патрик, Фреди и Шон следващото поколение, които се запалиха по компютрите още докато бяха в памперси, а сега се борят с каратето
Изтегляне 4.21 Mb.
|
| Д'Тройт, С'Нати и Сан'Луис трябваше да бъдат наказани заради отричането на Тройнонадарения и заради предателството към Плейнфолк. Мъртвешките лица, които бяха поощрили това предателство, трябваше да получат урок, който никога да не забравят.
Ето защо Ши-Карго трябваше да изтърпят това скъпоструващо и позорно отстъпление — за да примамят враговете си в истинското бойно поле. А времето за това беше настъпило… Мистър Сноу огледа положението долу още веднъж. Водещите редици от отстъпващата колона сега шляпаше през тинестия канал, прорязващ насипа близо до северния бряг. Скоро щяха да преминат защитната линия в подножието на скалите. Отдясно последните багажни коли се тътреха по склоновете, приведени от тежките товари. Техните преследвачи, десетки хиляди воини на С'Нати, се намираха в далечния край на речното устие и се канеха да пресекат тясната част на протока. Още по-назад, ездачите самураи се движеха в открит участък сред редиците мюти и настигаха първите редици преследвачи. Мистър Сноу обърна виждащото устройство обратно към езерото. Първият кораб от флотилията на Майсторите на желязо сега се бе изравнил с ударената флангова лодка. Третият кораб стоеше закотвен във водата на известно разстояние зад първите два и тънка линия пушек се виеше мързеливо от комините му. В далечината останалите два кораба стояха закотвени под търговския пост. Мистър Сноу връчи далекогледа на Осъм-Уелз, старейшина на М'Кол и негов стар приятел, и затвори очи, пое си дълбоко въздух и се подготви за онова, което предстоеше. Повече от час той бе наблюдавал как първенците на Ши-Карго и М'Уоки падат под ножовете на Д'Тройт, бе станал свидетел на храбрата самоотверженост на Дарк-Стар и останалите повелители. Сега бе ударил часът да постави на карта собствения си живот — и може би да го изгуби в опит да спаси Плейнфолк. Не се сещаше за по-добра причина да живее, освен за този момент. Предавайки духа си на Мо-Таун, той протегна ръце и се помоли безмълвно на Талисмана да го дари със сили над земята и небето. Превърни ме в твоя черен ангел-отмъстител, Талисмане! Земята потрепери под краката му. Черен облак се появи в ясното небе високо над главата му и бързо се разпростря във всички посоки. От гърлото му се откъсна вик. Вик, толкова страшен, че хората около него се хвърлиха на земята, като напразно се опитваха да запушат ушите си с ръце. Осмелилите се да погледнат към лицето му разказваха впоследствие, че очите му се били превърнали два ослепителни бели пламъка. Мистър Сноу призова невидимите сили от небето и земята с бързи движения на ръцете си и ги насочи към езерото. Пръстите му сочеха точка между северния и южния бряг, на около три мили отвъд насипите. Самурай-генерал Ошио Шинода, на мостика на флагманския кораб, наблюдаваше невярващо разпростиращия се тъмен облак. Далечният тътен на гръмотевици сякаш идваше от недрата на земята и бе последван от ответен гръм от притъмнялото небе. Езерото беше застинало зловещо — само от време на време някоя вълничка разчупваше огледалната повърхност. Въздухът не потрепваше. Сякаш целият свят задържаше дъха си. Като истински войник, Шинода не знаеше що е страх, но необяснимите настроения на ками в природата го изпълваха със сляп ужас, който трябваше да прикрива на всяка цена — все пак бе върховен главнокомандващ на експедицията. Разпростиращият се облак затули слънцето и засенчи езерото. Земята потрепери и настана тишина, а воюващите мюти се поспряха несигурно — преследвани и преследвачи, обединени в страха си от земните гръмотевици. Мютите в защитната линия в подножието на скалите също се стреснаха, но те поне знаеха какво ще последва. Докато се катереха нагоре по склоновете, те подканваха паникьосаните воини Ши-Карго да ги следват възможно най-бързо. Онези, които вече бяха стигнали върха, подвикваха надолу към другарите си и ги насърчаваха да побързат, без да поглеждат назад. Каквото и да станеше, те трябваше да продължават да се катерят. Увещанията им се загубиха сред по-продължителния и доста по-шумен грохот на подземната гръмотевица, която накара парчета земя и камъни да се търкулнат надолу по напуканите клонове. Някои от изтощените воини се спънаха, а останалите се вкопчиха здраво, докато малката лавина отмина, сетне продължиха нагоре със зъби и нокти. В езерото се появи кръгообразна падина — точно там, където Мистър Сноу бе съсредоточил силите си. За момент изглеждаше, че водата се изтича в огромна отходна тръба, но после падината се разтегли и бързо стигна до двата бряга. Сега изглеждаше, че се е отворил широк бездънен канал,в който се изпразва цялото езеро. Този канал започна да придърпва трите напълно безпомощни кораба на Яма-Шита, също както празните кибритени кутии се носят по отводнителните канали към дълбоките канавки. Последва още една гръмотевица. Тази беше не само оглушаваща, а направо разцепваше главите, и бе последвана от още по-силен земетръс, който събори всички на земята. Само Мистър Сноу остана изправен, заобграден от тайнствен вертикален сноп светлина, който менеше цвета си, когато различните лъчи се пресичаха. За онези, осмелили се да вдигнат очи към него, той сякаш бе застанал на прага на отвъдния свят, в плен на духовните сили, които обитаваха неподвижното му тяло. Още един оглушителен грохот. Падината, разцепваща езерото, рязко се изпълни с вода и започна да се надига, докато се превърна в широка водна стена и се разля на всички страни от конвулсивното подземно изригване. След като се издигна на двеста фута височина, водната стена се килна и се спусна напред към брега, създавайки гигантска приливна вълна, чийто пенести краища превърнаха корабите по пътя й в нищожни джуджета. Нито обезумелите викове на Самурай-генерал Шинода, нито мореплавателните умения на Капитан Юкинаги успяха да спасят корабите и техните екипажи. Корабите бяха вдигнати във въздуха под невъзможен ъгъл спрямо извития край на вълната и понесени със смайваща скорост през пясъчния насип и западния край на лагуната, а сетне запокитени и безмилостно разпарчатосани на брега. Закотвените на брега кораби на невоюващите Ко-Ника и Сей-Ко претърпяха същата участ. Всички на брега — Прайм-Кът, Джудас-Прийст и останалите участници във военния съвет, напредващите орди на Д'Тройт, С'Нати и Сан'Луис, самурайската кавалерия — бяха пометени и издавени, или пребити до смърт в обратното изтегляне на вълната. Само онези, които успяха да стигнат до върховете на скалите, или да се изкачат на повече от сто фута над брега, бяха пощадени. Приливната вълна, помитаща насипа, бе увеличила още повече височината си, когато се насочи към скалите, понесла със себе си злощастните изоставащи. Основната част от воините, които успяха да стигнат до западния бряг, отърваха кожите, но нямаше повод за пируване. Обстоятелствата около избавлението им бяха толкова ужасяващи и броят на жертвите толкова голям, че оцелелите се проснаха безмълвно на земята, обхванати от скръб и чисто физическо изтощение. Мистър Сноу бе един от тях. Осъм-Уелз и Бостън-Бруин изтичаха до него. За няколко мъчителни минути си мислеха, че е умрял. По-светлите части на кожата му бяха сивкаво-бели, а почти безтегловното му тяло в обятията им сякаш бе чувал с разпилени кости. Най-накрая очите му леко се отвориха, но в тях нямаше живец. Осъм-Уелз хвана ръцете на Мистър Сноу и стисна отпуснатите пръсти: — Старий! Старий! Знаеш ли кой съм аз? Очите на Мистър Сноу потърсиха бавно говорещия, но сякаш не успяха да се фокусират върху надвисналите лица. Устните му се раздвижиха, но не отрони звук. Осъм-Уелз наведе ухо към тях, за да опита да долови явно последните думи в живота на Стареца. — Свърши… ли… — Да. Повечето от Ши-Карго и кръвните им братя оцеляха, но всичко друго погина. Д'Тройт, С'Нати и Сан'Луис, корабите с колела, търговския пост… вълната помете всичко. — Той поспря, но отговор не последва. Осъм вдигна поглед към останалите, после потърси отговор на един последен въпрос. — Кажи ни, Старий, това ли бе Голямото Погиване, за което Небесните Гласове говориха толкова отдавна? — Част… от него…, да. Талисманът…отряза… отровните… клони… от…дървото…на… Плейнфолк. Ние…неговите избранници…. трябва да сме… сигурни, че…. те никога…. няма да…. пораснат…. отново. — Той не само отряза отровните клони! — извика Бостън-Бруин. Гласът му бе рязък и пълен с гняв и скръб. — Ши-Карго, М'Уоки и Сан'Пол никога не ще могат да преброят мъртвите си! Само ние сигурно загубихме половината си племе! Ако ние, както казваш ти, сме избранниците на Талисмана, защо той не ни пощади всички? Мистър Сноу затвори очи: — Ах…. Бостън…Бостън… — прошепна той. — Защо… все трябва…. да задаваш…. въпроси…на които…. няма отговор? СЕДМА ГЛАВА
— Дори стълбът на тържището изчезна! Изтръгна се от земята и се пречупи на две от гнева на Талисмана. — Ооойййй — йееееее! — простенаха М'Колските мечки. — А Майсторите на желязото? — попита Стив. Ръф-Кът се свъси: — Убихме всички, които все още кътаха дъха на живота. — Предателските кучета от кръвния род на Д'Тройт имаха същата съдба — добави Фърст-Блъд. — Но всички от С'Нати и Сан'Луис, които все още можеха да ходят, си тръгнаха невредими. Стив се начумери: — Мислех, че са участвали заедно. — Така беше — отвърна Фърст-Блъд. — Но нашите старейшини казаха, че трябва да им позволим да си отидат, за да разкажат от първа ръка каква съдба очаква онези, отритнали Талисмана и опитали се да разединят Плейнфолк. — А какво стана с нащия летописец, Мистър Сноу? — попита Кет-Балу. — Повелителят на бури, чието тяло послужи за чука, с който Талисманът порази Д'Тройт? Къде можем да го открием?
— Тялото му лежи над Великата река. Ей там, където се издига пушека. Стомахът на Стив се сви:
— Трудно е да се каже — отвърна Фърст-Блъд. — Старейшините казват, че ту се отнася отвъд, ту се връща. При толкова много мъртви, чашата на Мо-Таун сигурно прелива. Може би още няма свободно място за него в отвъдното. Е, няма що… Толкова по въпроса за големия план. Стив се опита да звучи спокойно,трезво и разумно: — Как можем да стигнем до там? Фърст-Блъд го упъти към речния проток, а после заедно с другарите си ги подминаха в търсене на друга неразчистена купчина останки. Стив забърза обратно към коня си, метна се върху седлото, обясни на Найт-Фивър къде отива и се впусна в галоп при Кет-Балу. — Ще се видим горе, момчета, окей? М'Колските мечки наблюдаваха как галопира напред, сетне се спогледаха в безмълвно съгласие. След като си ходил и тичал седемстотин мили, да поседнеш на гърба на кон и да го оставиш да те закара където поискаш, изглеждаше все по-съблазнителна идея. След като поведе коня си по стръмните скали, един от първите хора, които Стив видя, бе Карнеги-Хол. Преди летописеца да успее да отвори уста, Стив го метна настрани и му обясни, че пътува инкогнито. Талисманът не желаеше да го разпознават като един от Избранниците точно в този момент. Поласкан да бъде единствения пазител на такава изключително важна тайна, Карнеги-Хол се съгласи с готовност. Той поведе Стив към импровизираната постеля на мистър Сноу, къдато оцелелите племенни старейшини от търговската делегация на М'Кол, Осъм-Уелз и Бостън-Бруин, го поздравиха. Блу-Тъндър, воинът-първенец, също бе там — ранен, но в състояние да се движи, както и още няколко мечки, коието Стив разпозна. Стив седя, кръстосал крака, повече от час край Мистър Сноу, и се молеше старецът да отвори очи. Най-накрая те наистина се отвориха. В тях вече нямаше никакъв цвят или искрица, но все пак се появи някакъв мъждив проблясък, когато най-накрая се спряха върху Стив. — Какво те забави толкова? — Лицето на Стареца бе изпито и бледо, остаряло почти до неузнаваемост, а гласът му едва се чуваше. — А, това — онова. Очите на мистър Сноу зашариха около него, но накрая се отказаха. — Къде е …? — Не успяха да дойдат. — Стив се насили да звучи малко по-жизнерадостно. — Цял живот ли ще лежиш тук? Приятелчетата ти тук искат да те поканят на пищно празненство. Устните на Мистър Сноу потрепнаха в бледа имитация на закачливата усмивка: — Може… да се наложи… да започнете… без мен… — Да навърже повече от три думи явно изцеждаше всичките му сили. — Те… в безопасност ли са? — Кадилак — да. — Стив разказа какво се бе случило, след като напусна Коджак. Тъй като бе говорил с Карнеги-Хол, знаеше, че няма нужда да преразказва цялата история. Нямаше как да знае доколко Мистър Сноу го разбира. Той хвана сбръчканата ръка. Тя бе толкова крехка, че той не посмя да я стисне, да не би да прекърши костите й. — Ето защо ни трябваш на крака. Ти единствен притежаваш силата да избавиш Клиъруотър от ешелона. Мистър Сноу въздъхна и затвори очи. Показалецът на ръката, положена на гърдите му, потрепна, призовавайки Стив да се приближи. Стив се наведе да долови какво старецът се опитваше да каже: — Какво … се опитваш… да направиш… да ме убиеш … ли искаш? ***
В дните след Битката при Търговския пост, племенните старейшини и воините от делегациите-победители се съвещаваха какво да е следващото им действие. Очевидно нищо нямаше да е както преди. Когато Д'Тройт, С'Нати и Сан'Луис научеха за загубата си, щяха да се озлобят още повече. Враждата между съперническите родове щеше да се задълбочи, а стилът на схватките да се промени. Вече нямаше да има традиционните сблъсъци между враждуващи групи воини, а широкомащабни конфронтации — може би дори постоянно военно положение. Перспективата беше безрадостна. Ши-Карго, М'Уоки и Сан'Пол се бяха обединили срещу Д'Тройт, но това не означаваше, че традиционните дрязги помежду им бяха изчезнали без следа. В известен смисъл, тазгодишното пътуване до търговския пост представляваше своеобразното пътуване до Дамаск на Плейнфолк, но без чудодейната промяна. Атмосферата не бе изпълнена с хармония и светлина. Всяко племе, макар и свързано от общ кръвен род, все още свирепо пазеше собствената си идентичност и територии. Онова, което бе събрало Ши-Карго, М'Уоки и Сан'Пол в онзи съдбовен ден и отчаяните часове преди това, бе непоклатимата им вяра в Талисмана и готовността им да приемат появата на Избранниците, докато Д'Тройт и спътниците им очевидно бяха готови да захвърлят същите тези вярвания срещу сделка с омразните мъртвешки лица. Всички племена искаха да търгуват с Майсторите на желязото, най-малкото по простата причина, че никой не искаше да се окаже съсед на по-добре въоръжено и по тази причина, по-силно племе. Но мютите не хранеха илюзии относно влиянието, което оказваха тези търговски контакти върху традиционния начин на живот и система от вярвания на Плейнфолк. Още от самото начало те бяха наясно, че са в неизгодна позиция. Фактът, че бяха принудени да търгуват под заплахата за въоръжено нападение от организирани хищници, често обиждаше чувството им за хумор. И все пак, това беше най-добрата и единствената оферта на тяхно разположение. Приемайки я, мютите успяваха да отложат настъпването на другия си враг — земните червеи. Всички знаеха, че ги прецакват, но работата беше там, че всички племена от шестте основни кръвни рода бяха приели условията на Майсторите на желязото. Беше колективно прецакване и това по някакъв странен начин, го правеше по-поносимо. Грешката на Д'Тройт беше, че се правеха, че са получили по-благоприятно споразумение с мъртвешките лица — и че това щеше да им даде допълнителна сила и предимства пред другите кръвни родове. Почти бяха успели да го постигнат, но опитът им да си спечелят благоволение, като изолират М'Кол и Ши-Карго, бе провален от буйната съпротива на Мистър Сноу. При изпълнението на плана на лорд Хирохито, неговият наследник — Аиши Сакимото — не бе видял съдбоносния пропуск в стратегията на лорда. Враждебността между отделните племена и кръвни родове застрашаваше бъдещето на Плейнфолк в далечен план, но Ши-Карго, М'Уоки и Сан'Пол — и до някаква степен С'Нати — се обединяваха от общия си страх и омраза към Д'Тройт. По-голямата част от делегацията на С'Нати бе сподавила тези чувства с надеждата да се сдобият с предимствата от това да се окажат от печелившата страна, и в резултат бяха претърпяли ужасни загуби. Тепърва предстоеше да се види дали ще сменят страните. Малкото С'Нати, оцелели след приливната вълна и пощадени в последвалото допълнително клане, бяха все още в шок и не можеха да мислят разумно за бъдещето. Никой от участниците в този първи съвет не можеше да мисли за това бъдеще с удоволствие. Не изглеждаше много вероятно Майсторите на желязото да се върнат, стиснали шапка в ръка, и да се извинят за подстрекаването на атаката срещу Ши-Карго. Те очевидно възнамеряваха да накажат М'Кол и целия им кръвен род за действията на Избранниците в източните земи. Това не биваше да се случва. Никой от онези, които вярваха в пророчеството на Талисмана, не би се поколебал да защити онези, изпратени да предизвестят появата на Тройнонадарения. Мъртвешките лица щяха да се завърнат, но не и да търгуват. От сега нататък Плейнфолк ще трябваше да разчитат на собствените си ресурси. Все още ошашавени от масивния безмилостен удар, който Талисманът нанесе заради тях, някои очакваха с нетърпение да се защитават срещу мародерските банди на мъртвешките лица с безкраен запас от дълги остри железа. Това изглеждаше непостижима цел още от самото начало. Мистър Сноу, изтощен и на прага на смъртта, не беше в състояние да участва в дебата с типичното си красноречие и мъдрост, но в края на петия изпълнен със настървени спорове ден, бе постигнато някакво нестабилно съгласие. Всички се съгласиха, че Битката при Търговския пост бележи края на една епоха. Оттук насетне интересите на отделните племена ще трябва да отстъпят място на защитата на Плейнфолк. Воините, които през вековете бяха предизвиквали и убивали събратята си от съседните племена, сега щяха да доказват мъжеството си в битка с истинските врагове на Плейнфолк — мъртвешките лица и земните червеи. Именно тази тема за междуплеменните кръвопролития предизвика най-бурните полемики. Да се отрече правото на призоваване на бой докосна тънка струна в сърцата на воините. Куражът да се изправиш в близък двубой бе от първостепенна важност за мютите. Беше крайъгълен камък на тяхното съществуване — средството, с което човекът и неговото племе измерваха стойността си. Историята на Плейнфолк бе история на герои. Онези, които бяха «дъвкали кост», имаха калени сърца — не малко глави бяха набучвали на колове. Преди Битката при Търговския пост никой заслужаващ да се нарече воин, не бе използвал арбалет в битка срещу равни нему. Дългите остри железа се използваха единствено за ловуване на дивеч. Пушките и другите оръжия на земните червеи бяха доказателство за тяхната страхливост и липса на достойнство. Те бяха животни, чиято жажда за кръв не признава граници. Ето защо бе позволено да използват арбалети срещу тях. Майсторите на желязото използваха друг вид лък и стрела, направени от дърво. Те имаха по-малък обхват от арбалета, но стреляха по-бързо. Те също притежаваха един друг вид страховито остро желязо, дълги извити мечове, които пронизваха плътта и костта, а рзполагаха и с тежките черни тръби на корабите с колела, които говореха с гласа на небесната гръмотевица и чийто огнен дъх можеше да разкъса човек на парчета от петстотин крачки. Готовността им да използват такива оръжия, плюс факта, че бяха чуждоземна раса, ги поставяха в категорията на земните червеи. Тази категория сега включваше Д'Тройт и техните съучастници, заради отричането им от Талисмана. Употребата на дългите остри железа винаги предизвикваше силни емоции. След битката с Луизианската Дама Мистър Сноу бе наблегнал на необходимостта да разработят не само нови тактики, но и изцяло нова концепция за воденето на война. Радикалното му предложение не се бе приело добре сред традиционалистите в неговото племе. След подаръка от сто пушки на лорд Яма-Шита, последваха и допълнителни възражения. Без допълнителни доставки на амуниции, тези пушки бяха непотребни — точно както бяха предрекли опонентите му. Такива дълбоко вкоренени различия в мнението при толкова широк набор от теми нямаше как да се загладят за пет дена, но поне се постигна общо споразумение, че дискусиите ще продължат. Темите, които ги обединяваха бяха повече от от онези, които продължаваха да ги разделят. Всяка делегация положи тържествена клетва да се притече на помощ на всяко атакувано от Д'Тройт или мъртвешките лица племе, но преди това да се случи, трябваше да заменят настоящия несигурен метод за комуникация с нова по-ефективна общонационална система. Обсъждането как точно да се случи това щеше да продължи във всеки род, и беше решено, че делегати от присъстващите в момента племена ще разгледат всички предложения по темата на събора на първия Плейнфолк Съвет при Биг Рънинг Уайт Уотър (Сиукс Фолс, Южна Дакота) след три месеца. Междувременно, петседмичното примирие по време на търговските взаимоотношения щеше да се продължи за през лятото и щеше да приеме всички племена от Д'Тройт и С'Нати, които се съгласяха да признаят Избранниците като предизвестители на Талисмана и положеха клетва за вярност към Плейнфолк. Дегизиран като прост воин от племето М'Кол, Стив не взе участие в дискусиите и интересът му към образувалият се съюз бе просто почтителен. Беше истински загрижен единствено за здравето на Мистър Сноу. М'Колската делегация също бе загрижена, но не до такава степен. Те се водеха от фатализма, който обясняваше отношението на мютите към смъртта. След всичките си преживелици на повърхността, Стив все повече клонеше към идеята за продължаващия цикъл на съществуване, но в сегашното му положение перспективата Мистър Сноу да се върне с ново тяло в света в бъдеще не му носеше утеха. Това, от което наистина се нуждаеше, бе Мистър Сноу да се изправи на крака и да призове всички сили тук и сега. Каталог: todo todo -> Никола Николов Маските на величията todo -> Жак алфонс доде todo -> Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967 todo -> Венцислав енчев бутик за поезия todo -> Испор елохим работни дела част II посолство на Русия todo -> Книга втора Вместо предговор 4 І. Тайната на братя Илиеви 5 todo -> Иванка Тополова-Топарева бунтът на минутата Изтегляне 4.21 Mb. Сподели с приятели:
|