На Патрик, Фреди и Шон следващото поколение, които се запалиха по компютрите още докато бяха в памперси, а сега се борят с каратето
Изтегляне 4.21 Mb.
|
| Кадилак можеше да замени Мистър Сноу като летописец. Той не беше от калибъра на Стария, но дори и Мистър Сноу някога е бил млад и зелен. Назначаването на Кадилак щеше да му осигури добра позиция в племето и след време щеше да свикне с длъжността, но той не беше повелител. Само един човек можеше да замени Повелителятт на Бури — Клиъруотър.
За да подтикне старейшините да направят всичко възможно да опазят Мистър Сноу жив, Стив описа какви сили е разкрила Клиъруотър по време бягството им от Ни-Исан — сили, които един ден може би щяха да надвишат дори онези на Стария. Надъхани от разказите му за смели приключения, старейшините обещаха да направят всичко по силите си да я спасят от Ред Ривър, дори и Мистър Сноу да умреше. Това било волята на Талисмана, уверяваха го те, цялото племе щяло да даде живота си за нея. Беше хубав жест, но щеше да обрече спасението й на пълен провал. Въпреки че се опитваха да звучат дружелюбно, старейшините оставаха слепи за факта, че без присъствието на Мистър Сноу и неговите сили, Клиъруотър просто нямаше как да бъде спасена. В многобройните си спорове с Кадилак, Стив бе упорствал, че не бива да разчитат на земната магия, но този път животът им зависеше от нея. Само повелител със силите и присъствието на Мистър Сноу можеше да им даде нужното предимство. Не ставаше въпрос само за практически съображения, имаше и морално измерение. Въпреки даденото от племенните старейшини обещание, Стив знаеше, че без Мистър Сноу М'Колите няма да нападнат ешелона. А ако Кадилак се опиташе да ги накара насила, Стив щеше с всички сили да се противопостави. Вече бе станал свидетел на безразсъдната смелост на мечките в битката при река Нау анд Ден, когато им помагаше земната магия на Мистър Сноу. Силите му бяха страхотни, но накрая ирационалното желание на М'Колите да се впуснат на всяка цена и с главата напред сред редиците на врага, доведе до безсмислено клане и пълно поражение. След претърпяните при търговския пост загуби, той не желаеше да подкрепя никакви недообмислени приключения, които можеха да доведат до дори още по-големи жертви. Дори не и заради теб, малка сестричке… ***
През следващите няколко дни, докато преговорите между делегациите продължаваха, Мистър Сноу постепенно възстанови част от силите си. Все още не можеше да се изправя без чужда помощ и беше твърде слаб да върви, но духът му се завърна от онази зона на здрача между този и оня свят, и вече бе закотвен здраво в телесната му обвивка. Лицето му все още беше бледо и изпито, но очите му си бяха върнали цвета и закачливата искрица, а устните му от време на време се разтегляха в добре познатата му палава усмивка. Гласът му явно бе трайно преминал в дрезгав шепот и той го използваше, само когато бе крайно необходимо и възможно най-пестеливо от към думи, но с течение на времето успяваше да се концентрира все повече и от малкото изречени думи ставаше ясно, че мозъкът в мъдрата беловласа гласа бе все още остър като бръснач. През тези все по-дълги периоди в будно състояние, Стив успя да му разкаже в подробности своите приключение в Ни-Исан с ронина, рисковия смразяващ кръвта контакт с Хералд Хасе-Гава, заговорът срещу шогуна, и финалната битка и бягството от Херън Пул. — Не съм изненадан, че Яма-Шита… е решил да ви погуби — прошепна Мистър Сноу. — Да, но но не всичко стана по моя вина — протестира Стив. — Херън Пул беше вдигнат във въздуха, защото шогунът искаше да смаже заговора срещу себе си. А ние се замесихме, заради твоята сделка с лорд Яма-Шита. Ако не беше изпратил Кадилак и Клиъруотър там, това нямаше да се случи! — Само правех, каквото ми бяха наредили… — Имаш предвид Небесните Гласове? Талисманът? — Пътят е предначертан, Брикман. Някой някога беше казал «Целият свят е сцена и всички ний сме просто актьори». — Да, бе — Стив не подозираше за огромното наследство от драматично изкуство и литература, погребани от Холокоста, така че цитатът не му говореше нищо. — Но така де, — продължи той — Кадилак падна, а при нея нещата се стекоха наистина зле за известно време. Така че когато вдигнахме Херън Пул във въздуха, тя използва момента да изравни резултата — и междувременно ни спаси кожите. Нима я обвиняваш? — Не — Мистър Сноу се изсмя с хриптене. — Животът не е справедлив, нали? Добрият стар Прайм-Кът… — Онзи грамогласния от Д'Тройт? — Същия. Освен че сме сключили сделка с Федерацията, всички останали обвинения срещу нас бяха истина. — И въпреки това ти го срази. — Така казват. Но не излъгах. — Е, освен оная работа с Избранниците. — Това не беше лъжа. Ти си един от Избранниците. Стив се смръщи: — Но аз не съм мют. — Не, не си. — Мистър Сноу притвори очи и положи глава върху кожите, покриващи полегатата носилка. — Не още, Брикман. Не още… След като постигнаха съгласие, делегациите прекараха шестия и седмия ден в търговия помежду си. Освен че пазеха стоката, която бяха донесли със себе си да търгуват с Майсторите на желязото, всички които не участваха в дискусията за бъдещето на Плейнфолк, бяха заети да плячкосват бойното поле и да прибират всичко, което намерят: арбалети, стрели, ножове, дрехи, мечовете, шлемовете и броните на Майсторите на желязото, корабните оръдия — списъкът беше безкраен. Дори труповете на собствените им племена бяха твърде многобройни, за да се справят с тях. Тъй като не можеха да ги погребат с обичайните почести или да ги съберат на куп и да ги изгорят, просто ги събличаха и ги оставяха на кръжащите лешояди.
Защо, питаха се един друг, никой не се бе сетил за това преди? Никой не предложи да търгуват с оцелелите «пътници». Идеята, че мъже и жени от един род може да си намерят партньори в друг беше толкова радикална, че просто на никой не му хрумна. Натоварили плячката си, родовите делегации се сбогуваха и тръгнаха всеки по пътя си. Най-щастливи бяха «пътниците» — мъжете и жените, избрани да предприемат пътешествието по Великата река, но които вместо това се прибираха по домовете си. За съжаление, радостта им, че ще се приберат при семействата си бе помрачена от загубата на племенните им братя и сестри. Общото настроение представляваше някакъв мрачен оптимизъм. Нямаше връщане, а и никой не погледна назад, докато още едно кръжащо ято лешояди, прииждащи от всички краища на небето, се спуснаха стремглаво надолу към останалите, вече преяли с труповете на падналите мюти. ***
Когато Мистър Сноу се събуди и се огледа, видя че оцелелите членове на М'Колската делегация се подготвят да се присъединят към всеобщото потегляне. Стив, седнал с кръстосани крака до него, сякаш не бе помръднал и на милиметър. Очите им се срещнаха. — Още ли си тук? — Имам един проблем, който искам да обсъдим. Мистър Сноу въздъхна: — Че кой няма? Хайде, давай… Стив му обясни за ситуацията на борда на Ред Ривър и как Кадилак и Малоун работят по план за освобождаването на Роз и Клиъруотър. — Работата е там, че…Малоун е агент под прикритие — мексиканец като мен. Предполага се, че работим съвместно за залавянето на Кадилак и теб. — И че ти помага природената ти сестра… — Да. Роз подлъга Федерацията, че е скритото им оръжие. Един вид, устройство срещу повелители. Дотук се справя добре, но докато тя и Клиъруотър не са на свобода, аз трябва да се преструвам, че на мен може все още да разчитат на сто процента, че съм лоялен войник-гражданин. В противен случай… — Да, да, схванах картинката. — Чудесно. Хората на Ред Ривър мислят, че са ни хванали натясно,но разбира се, с твоя помощ ние ще ги притиснем. Все още трябва да помисля как ще го направим, но ако всички се съюзим, ще успеем да измислим нещо. — Разбирам. Та, какъв е проблемът? — Как да кажа на Кадилак, че Малоун е агент, без да му гръмне главата? Като разбере, че съм го лъгал, ще обезумее. Вече кръстосахме ножове заради Роз и не ми се ще това да се повтаря. Но още повече не ми се ще да вземе да изпрати няколко мечки за главата на Малоун. Трябва ни жив и на наша страна, защото именно той е ключът за превземането на ешелона. — Стив спря за минута, а сетне каза — Всичко ще стане далеч по-лесно, ако ти му го съобщиш. Все пак, ти си неговият учител. — Да… — Прощавай, какво точно имаш предвид? «Да» — ти си неговият учител или «Да» — ще му кажеш? Мистър Сноу махна вяло с ръка: — Твърде много информация, Брикман… Дай ми… малко време да я обмисля… Стив изпсува наум, когато летописецът затвори очи. Време! Единствено с това не разполагаха. Ръката на Мистър Сноу провисна от носилката- Стив я хвана и я положи на гърдите на стария човек. Плътта му бе толкова студена. Твърде студена… ***
На седемстотин мили югозападно от вече разрушения търговски пост, друга пионка се придвижи квадратче напред към финалната си позиция в играта, когато Луизианската дама пристигна на товарния док на междинната станция над почти завършената база в Монро/Уичита. Самосвалите с гориво, които захранваха електричките, бяха напълнени догоре и важни електронни компоненти, които бяха изпратени на север в отговор на спешно радио съобщение, бяха инсталирани и тествани в опит да се възстанови кекавата комуникационна система в пълен работен ред. Дамата взе още няколко неочаквани товара — голям запечатан товарен скип, чието съдържание не бе вписано в митническия регистър, и шейсет закачулени осъдени с оковани китки и глезени, както и обичайните черни униформени с жълти диагонално кръстосани ивици на гърдите и гърба. Но предстояха още изненади. Един майор от Белия Дом, облечен в червена бойна униформа, се качи на борда стиснал дискета, запечатана с етикет «Поверително до» и името на Хартман. СИНК-ТРЕЙН обикновено изпращаха топ секретните си инструкции по радиото чрез кодирани блокове, които се трансформираха от комуникационния отдел на Дамата във видео сигнал и се излъчваха на бюрото в личната каюта на Хартман. Единствено Хартман използваше личната си карта и специален код, за да прегледа блоковете и да ги превърне в оригиналното съобщение. Запечатаните дискети, доставени от високопоставени куриери от Белия Дом обикновено съдържаха ултра-секретни материали — толкова деликатни заповеди, че не биваше даже ги транформират в код през обичайните канали. Хартман използва личната си карта, за да се «разпише» за доставката на дискетата, след което постоя, загледан замислено, като премяташе в ръце тънкото сребърно пакетче. Това сигурно съдържаше наистина опасна информация. Така си беше. След като заключи вратата, Хартман разби печата, мушна дискетата във флопито на компютъра си, отключи системата с личната си карта и натисна клавишите, за да проследи и декодира сигнала от Белия Дом. Хаосът от цифри и букви се пренареди в редове ясен текст. Като разглеждаше внимателно секретния сигнал, началникът на ешелона разбра защо му бяха поверили шейсетте осъдени — всички със смъртни присъди. Научи и какво имаше в товарния скип, кога трябваше да се отвори и защо потайните сервизни инженери правеха външни модификации на ешелона му. Дискетата съдържаше точни инструкции кога трябваше да уведоми помощник-командирите и екипажа си за естеството на мисията им и завършваше с информацията, че летателният сектор на Дамата трябва повторно да се снабди със скайхок Марк Ту. За да позволи на пилотите да се запознаят с новата машина в полеви условия, Хартман нареди да изстрелят пет от настоящите десет налични Марк Уан към Ред Ривър, които щяха да ги заменят с пет Марк Ту и техните пилоти. Половината от допълнителния летателен екипаж също щяха да се разменят и по този начин щяха да дадат възможност да се обучи въдушния и наземния персонал едновременно и на двата ешелона. За Хартман перспективата да получи нови летателни машини, комбинирано с участието на Дамата в секретна мисия, беше сигурен знак, че той и оцелелите членове на първоначалния му екипаж бяха на път да бъдат напълно реабилитирани. Поне този път изходът нямаше да се повлияе от гибелната намеса на мютски повелител. Този път щяха да отмъстят за другарите, дали живота си в последните два катастрофални сблъсъка с мютите. Дамата щеше да се изправи с високо вдигната глава. На третия път нямаше как да не стане — нали така се казваше…? ***
Горе-долу по същото време, когато Хартман размишляваше върху добрия си късмет, един войник-гражданин на Федерацията на име Джейк Олсън се оглеждаше наоколо и се чудеше дали сънува, или по някакъв мистериозен начин късметът му се е обърнал най-после. Нямаше как повече да се влошат нещата. Арестуван и обвинен според Код Едно, Олсън бе осъден на смърт за незаконно записване и трафик на записи блакджак. Суровата присъда отразяваше мащаба и успеха на операцията. Олсън и партньорите му бяха опасали цялата Федерация в дилърската си мрежа и успяваха да останат незабелязани над седем години, подкупвайки началниците на военната полиция с торби първокласна трева рейнбоу, доставена от наземните им контакти в отдел Мелници и Мини. Използваха същата техника, за да си осигурят съдействието на АмЕкзек в Черната Кула и по-маловажните членове на Първото Семейство. Бяха им помогнали да протакат и объркват разследването, както и да осигурят разкошни апартаменти в новите луксозни нива на кулата за основните играчи. Всичко бе протекло добре. Даже твърде добре. Като експерт по електрониката, задачата на Олсън бе да монтира нужното оборудване и да надзирава записа и размножаването на незаконните музикални записи. Имаше много работа по изчистването на качеството на звука, защото суровия материал представляваше копия на н-брой години от оригиналните миксове от преди Холокоста. Той дори беше презаписал цели пасажи, напасвайки ги към оригиналите възможно най-точно чрез синтезатор, сглобен от изхвърлените части от собствените музикални магазини на Първото Семейство. Да, сладка работа си беше. Грешката им беше, че поеха и производството на алкохол. В едно общество, където почти всичко се управлява от компютър, нелегалните електронни записи лесно можеха са бъдат скрити. Свържи ги за някои официален канал и трудно можеше да ги различиш. Щайги с пластмасови контейнери, пълни с жълта течност и отличителен аромат се оказаха съвсем друга работа, а не помогна и онзи «умньо», който лепна етикета «проби урина» на пратка, предназначена за младшия медицински персонал в Лайф Инститют. Като се върнеше назад, ставаше ясно, че от известно време операцията е била компрометирана от федерални агенти под прикритие, но чак след като тази конкретна пратка бе заловена, цялата схема започна да се разплита със скоростта на светлината. Над триста човека бяха арестувани, обвинени и осъдени в цялата страна. Но след шест предавани по телевизията екзекуции от наказателния отряд, съдебният процес внезапно бе отложен. През последните пет седмици Олсън седеше в килията си в крилото на осъдените на смърт и се чудеше какво бе причинило отлагането. Въпреки внезапно споходилия го късмет, и макар да бе в добро състояние на духа, Олсън гледаше реално на нещата. За помилване не можеше да става и дума. Операцията, в която участваше, бе разбунила твърде много духовете по високите етажи, но през седемтте години преди ареста му Олсън научи, че Първото Семейство си върти свои нелегални операции — подмолни начини да залови потенциални подривни елементи и евентуални престъпници. Възможността Първото Семейство да е решило да го вербува за собствения си отряд от «лоши момчета» му се струваше единственото смислено обяснение за неочаквания запор над екзекуциите. Ако случаят беше такъв, то няколко въпроса оставаха без отговор. Мозъкът му сякаш беше замъглен и работещ на бавни обороти, но последното нещо, което Олсън си спомняше бе как заспа в малката си гореща девет на шест фута килия, облечен в черна тениска и боксерки, върху тясното легло с една тънка завивка отгоре и как светлината зад решетката на тавана премина на трета — нивото на нощно осветление, познато на трекерите като «здрач». А сега най-голямата и най-ярка светлина, която бе виждал, грееше над него през синия таван, чиято височина не можеше да се измери. А тясната му килия бе заменена от обширен, изглежда безкраен, хоризонт. Джон Уейн Плаза бе голям и ярко осветен, но сега очите му се взираха в … нещо съвсем различно. Ооо, дааа, сър… Олсън знаеше, че още сънува, това просто бе сън. От друга страна, ако беше буден (а въпреки тоталната невъзможност да се намира там, където се намираше в момента, той изпитваше стряскащото усещане, че е съвсем буден), то тогава сигурно са го натикали в някакъв кошмар, от който той си знаеше, че никога, ама никога няма да избяга. Въпреки, че беше интелигентен човек, притежаващ завидни технически и организаторски заложби, Джейк Олсън никога не беше излизал на повърхността. Наистина, той бе използвал тези си заложби, за да организира » меки връзки» през наземния щит с отделите, които пък му осигуряваха нужните контакти за достъп до оборудването, което го интересуваше, и до най-сладките «професионални възможности». Сега, в този ден, чиято дата не можеше да определи, той седеше подпрян на ръце и изпружени крака на полянка насред горист хълм с гледка към обширен панорамен пейзаж, който се простираше на изток, юг и запад. Олсън можеше да определи посоките, защото бе гледал видео картини от повърхността и знаеше каква е разликата между изгряващото и залязващото слънце. Зад него имаше стръмен склон с червени борове и надничащи из гъсталаците скали. Намираше се на хълм или някаква планина. Въздухът миришеше странно и когато достигна дробовете му, той го усети някак остър и студен, но не по неприятен начин. Къде се намираше, по дяволите? И какво, за бога, ставаше? Олсън погледна към краката си и видя, че долната половина от тялото му е натикана в камуфлажен спален чувал. Една по-нататъшна инспекция разкри, че е облечен в стандартния работен камуфлаж в червено, розово, оранжево и кафяво на наземните отряди, а на дясното си рано има изтъкан фабричен номер. СИГ-РАЗ… Какво, за бога, правеше той в униформата на някой пич от Пети Сигнално-Разузнавателен отряд? Олсън дръпна туниката си и се вгледа в лентичката с името над десния преден джоб. 693 Олсън, Дж.Е… Мамка му! Това не беше нечия униформа, тя носеше неговото име! До спалния му чувал се въргаляше карабина и каска с визьор. Той също носеше името му. Той потърка челото си и преглътна, докато се опитваше да се отърве от внезапното прилошаване. Като насочи вниманието си към непосредственото си обкръжение, Олсън се утеши от факта, че не е сам. Разпръснати из полянката и под дърветата лежаха доста на брой фигури в затворени спални чували. Даже твърде много, за да ги преброи. Имаше и купчинки с екипировка, разпределени на порциони припаси, изгорели останки от огньове, както и долната част на нещо наподобяващо кула от тънки, боядисани в червено алуминиеви греди върху малка бетонна основа. Още няколко наполовина монтирани сегмента лежаха наблизо. Приличаха на УВЧ радиостанция. Това обясняваше баджа на СИГ-РАЗ върху рамото му. Но защо ли нямаше спомен да е преобличан от затворническа униформа в костюм на наземното разузнаване? Той хвърли поглед към дигиталния часовник, който някой бе поставил на лявата му китка: беше почти 11ч. Защо не са го вдигнали от леглото, заедно с останалите спящи? Защо нямаше будни на пост? Внезапно обхванат от паника, Олсън се опита да се изправи. Беше по-трудно, отколкото очакваше. Краката му тежаха като олово. Наведе се да вдигне карабината и каската, и главата му се завъртя. Той падна на коляно, за да се освести и почака, докато му размина малко, после се опита да се надигне отново, като използва карабината за патерица. Късото барабанно оръжие имаше магазин, вграден в долния патронник пред спусъка. Олсън го освободи и го премери на ръка. Беше наполовина празен. Датчикът за въздушно налягане сочеше над червената черта. Щеше да свърши работа. Олсън мушна магазина в патронника, освободи предпазителя и изстреля единичен залп във въздуха. Фюююю! Фююю! Фююю! Е, поне това работи, промърмори си той. Бронирана жилетка с преплетени ремъци, джобове за амуниции и въздушни бутилки лежеше до спалния му чувал. Олсън знаеше, че хората на повърхността трябва да ги носят през цялото време, но не му се искаше да се товари толкова. Откакто сложи каската, вратът много го болеше. Като че ли десетонна тежест притискаше гръбнака му. Настоящото му окаяно състояние приличаше на махмурлука след препушване с кофти трева и едновременно препиване със сокче джой. Олсън знаеше, че не правил нито едно от двете. Явно го бяха упоили с последното ядене в килията. И докато е лежал в безсъзнание за неопределен период от време, някой му е инжектирал коктейл от наркотици, които бяха подействали както на тялото, така и на ума му. Като се опитваше да балансира с омекналите си крака, Олсън се запрепъва към най-близката спяща фигура и я побутна рязко с дръжката на карабината. Въобще не се изненада, че познаваше фигурата в чувала. Съненото лице, което надничаше изпод качулката, принадлежеше на Марв Дандридж — негов колега, един от върхушката, въртящи бизнеса с блекджек и съсед по килия в крилото за осъдени на смърт. Дандридж се подпря на лакът и се опита да проясни съзнанието си. Огледа се наоколо с нарастващо изумление и тръсна глава. — Не мога да повярвам. Защо си се облякъл като… — Той се сепна, когато осъзна, че и самият той е облечен по подобен начин. — Ох, мамка му… — Той извърна разтревоженото си лице към Олсън. — Джейк, реално ли е всичко това? — Ами да, ти как мислиш. Дандридж се надигна и седна. — Къде се намираме? — Откъде да знам, бе мамка му? Никога не съм бил на повърхността! Само знам, че сме затънали здравата. Упоеният мозък на Дандридж загряваше бавно. — Що бе? Кво стаа? — Стегни се, бе Марв! — извика Олсън. — Да не мислиш, че са ни облекли в тия униформи за кеф? Ей зат'ва ни отложиха екзекуциите! Измамиха ни! Направо ни го вкараха! — Кристо! — Дандридж издрапа и се изправи, като прехвърли ръка през рамото на Олсън за опора. — Хей! Краката и ръцете ми нещо не са наред. — И моите. Това е защото са ни надрусали до козирката, преди да ни захвърлят тук. Дандридж с мъка осмисли думите му: — Имаш предвид… да ни убият? — Че какво си мислиш, че ще направят — ще ни турят по един медал, ли? Тая работа е дело на Първото Семейство, а ние сме стръвта на кукичката! Мъртва стръв, ако не се размърдаме! — Кристо! — Заплахата донякъде освести мозъка на Дандридж и съживи тежките му като олово крайници. — Как ще се отървем от тая бъркотия? — Първо трябва да разберем къде се намираме. — Олсън потупа Дандридж по рамото. — Сума ти екипировка се търкаля наоколо. Виж дали няма да намериш карта, докато аз проверя кой още е тук. Дандридж огледа спящите фигури, някои от които бяха взели да се размърдват. — Това все… наши хора ли са? — Не би ме учудило. — Гадни копелета… — Аха — засмя се Олсън. — Трябва да им го признаеш — как само извъртяха нещата! Той не познаваше всички, замесени в схемата с блекджек, но сред онези, които намери в будно състояние или успя да разбуди, откри петнайсет човека, с които беше работил или беше срещал, когато арестуваните деляха общи килии, докато чакаха да бъдат разпитани. Да видиш как извеждат един от твоите хора и после го връщат след няколко часа целия пребит и окървавен, неспособен да си стои на краката, беше чудесна тактика да смаже бойния дух на все още чакащите реда си. Когато вече можеха да стоят на краката си, тези петнайсет човека намериха и други свои познати — всички извън строя до някаква степен заради наркотиците в организма им. Каталог: todo todo -> Никола Николов Маските на величията todo -> Жак алфонс доде todo -> Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967 todo -> Венцислав енчев бутик за поезия todo -> Испор елохим работни дела част II посолство на Русия todo -> Книга втора Вместо предговор 4 І. Тайната на братя Илиеви 5 todo -> Иванка Тополова-Топарева бунтът на минутата Изтегляне 4.21 Mb. Сподели с приятели:
|