На Патрик, Фреди и Шон следващото поколение, които се запалиха по компютрите още докато бяха в памперси, а сега се борят с каратето
Изтегляне 4.21 Mb.
|
|
Мютът наклони глава с уважение. — За мен ще бъде удоволствие, мадам. — Той посочи с ръката си в бяла ръкавица към врата в дъното на фоайето. — Оттук, капитане… Стив се поколеба и потърси помощ от Фран. Тя се усмихна. — Хайде, върви. После ще се видим. Съблекалнята имаше мраморен под и стени, както и луксозна мебелировка, която бе виждал в Овалния кабинет и съседните апартаменти и коридори на Белия дом. Стив се изкъпа и се подсуши с една от големите пухкави бели хавлии. Намери комплект дрехи, внимателно положени на стол. Бледо сивите гащета му бяха познати, но тениската бе заменена с дреха без ръкави и извито деколте. Сиви чорапи. Бяла риза, подобна на дрехата на Джошуа, само че с проста висока яка. Дотук добре…
Джошуа се прокашля вежливо. — Панталоните не се затъпкват, капитане. — Ясно. Мерси… Стив поправи грешката си и се пресегна за сивата широкопола шапка с жълти кръстосани саби — отличителния белег на пионерските дивизии. Постави я внимателно на главата си пред огледалото. — Ако ми позволите, сър… -Джошуа нагласи шапката, после се върна до масата да му донесе сабята и му помогна да я закопчае на кръста си. Приличаше на мечовете от нашивката на шапката, но Стив за първи път виждаше оръжието на живо. — Какво е това? — Кавалерийски меч, капитане. — Изглежда доста стар. — Така е. В семейството е от векове. — И ти изглеждаш доста възрастен, Джошуа. От колко време си тук? — Аз ли, капитане? Аз съм роден в Клаудландс. Стив се завъртя пред огледалото. — Честно ти казвам, много странно се чувствам. Какъв е този костюм, дето съм навлякъл? — Наричаме го Конфедеративно сиво, капитане. Униформата на южняшки офицер и джентълмен. Стив поклати глава. — Бих казал, че не съм нито едно от двете. — И така да е, капитане, но на мен ми изглеждате много добре. И съм убеден, че госпожица Фран ще бъде изключително горда, като я видят да върви под ръка с вас. Джошуа го поведе обратно към фоайето и към врата с две крила, които откриха широко мраморно стълбище. Покани Стив да го последва и го поведе към втора подобна врата на върха на стълбите, откъдето преминаха през просторна стая, обляна от светлина, проникваща от високите прозорци с бели рамки. Огромни снопове от нещо като ледени кристали висяха от високия таван с орнаменти. Килими покриваха участъци от блестящия дървен под. Имаше резбовани столове, тапицирани с пъстроцветни дамаски, великолепна мраморна камина, портрети в рамки и огледала по украсените стени.
— Кълъмбъс! Това компютърни изображения ли са? — Не ви разбирам, капитане.
Джошуа се засмя на очевидното смущение на Стив. — Чувствайте се като у дома си, капитане. Седнете, или може би предпочитате да се разходите по верандата? Джошуа посочи към полирана маса с бутилки и кани с течност и чаши, изработени от същия искрящ ледено-кристален материал. — Да ви предложа ли освежителна напитка? — Не, но тези чаши и бутилки… те от прозрачна пластмаса ли са? Джошуа прихна. — О, не, капитане. Наричат се кристални чаши. Направени са като прозорците, само дето това — той вдигна една чаша така, че тя улови и отрази светлината — е много по-красиво и изящно. Затова ги наричат полиран кристал, виждате ли? — А, да, ясно, Джошуа. Сигурно ти изглеждам доста глупав. — Стив посочи с ръка из стаята. — Но всичко това е толкова ново. — Ново ли? — Джошуа отново прихна. — Това местенце си е така от поне двеста години! — Мютът посочи към кръгъл бутон на стената. — С ваше позволение, капитане, сега ще ви оставя на спокойствие. Ако имате нужда от нещо, просто позвънете. — О, благодаря ти… Мютът се поклони. — Госпожица Фран след малко ще се присъедини към вас. Предполагам, че и тя ще бъде в жълто. Джошуа, който прислужваше на семейството на Фран, откакто тя беше малко момиченце, познаваше добре реда, по който се издигаха високите широкоплещести младежи — Фран ги наричаше свои «обожатели» — от подземния свят до елегантния Клаудландс. Когато се появи, Стив видя, че наистина е облечена в жълто, но промяната беше толкова драстична, не не успя веднага да я познае. Сребърно-синята униформа бе заменена от костюм с воланчета и джуфки, който съблазнително откриваше гърдите й, прилепваше плътно към гръдния й кош и пристягаше кръста, а надолу се спускаше свободно с широки набрани поли чак до земята. Преди век и половина преди Холокоста този тоалет се наричаше «рокля за разходка». Тя като че ли имаше и доста повече коса. Прилежно сресания кок сега бе заменен от плитки, букли и елегантно събрана в мрежичка коса на тила. Лицето й бе смекчило чертите си, очите й изглеждаха по-големи, а устните — по-червени. Фран се завъртя кокетно пред Стив. — Как изглеждам? Стив едва намери сили да отговори. — Изумително… — Вие също, капитан Брикман. Вдигнете десния си лакът. Фран разгърна дантелено чадърче в същите цветове, хвана го под ръка и го поведе към верандата. — Елате да се разходим. — Да, сър-мадам… Всеки с достъп до киноархивите от 20ти век — привилегия на членовете на Първото семейство — щеше веднага да разпознае обстановката около Стив. Влезеш ли в тази изпълнена със светлина стая с елегантна мебелировка, веднага се озоваваш в една от интериорните сцени на филма «Отнесени от вихъра». Както грижливо пазените имоти, запазени за висшето общество на Русия от преди Холокоста, Клаудландс представляваше обширно имение, което ползваха единствено членовете на Първото семейство. Но тук не ставаше въпрос за космическа колония, защитена от наземната радиация чрез противорадиационен въздушен щит. Върху тези грижливо аранжирани земи Първото семейство бе пресъздало с любов разкоша на южняшката захарна плантация от средата на 19ти век. Безупречно чисти бели постройки с колони отпред, сгушени сред дървета и езера, заобиколени от подравнени морави, аранжирани градини, градински беседки, фонтани, алеи и сенчести пътеки, мебелирани с много вкус, наподобяващ френския колониален стил на Луизиана и Мисисипи и обслужвани от армия прислужници, домашни и полски слуги — облечени в ливреи мюти, които представляваха еквивалента на 29ти век на негрите-роби от едно време. Тук нямаше вагонни колички. Коне и каляски с конски впряг и мюти на капрата превозваха привилегированите обитатели до желаната дестинация. Видно място бе отделено за железопътните пътища с ръчно изработените копия на влаковете от онова време и вагоните от славните времена на парните локомотиви. Но те не бяха единственият анахронизъм тук: фоновото осветление се захранваше с електричество, телевизионните екрани и компютърните клавиатури бяха изкусно замаскирани в антични шкафове и бюра, а небето се патрулираше от пилоти на Първото семейство в сребърни скайхокове. На земята, обаче, автентичността беше от първостепенна важност. Мъжете бяха облечени в униформи на конфедеративните войски, а жените в тоалети на «южняшки жубавици», но всички се преобличаха съобразно повода или кое време от деня беше, надявайки «вечерно облекло» след залез слънце. При мъжете това включваше по-богато украсена униформа в тъмни тонове или тъмно «цивилно» облекло. Жените се кипреха в рокли с открити рамене и дълбоки деколтета, откриващи част от гърдите им, с пищни ръкави до лактите и дълги ръкавици. Долната част на тези вечерни рокли беше дори още по-екстравагантна, с множество джуфки и воланчета, поли, замитащи земята и влачещи се воали отзад, поддръжани от слоеве и слоеве фусти с пришити обръчи. Фран беше словоохотлив и образован екскурзовод, но на Стив всичко това му дойде твърде много. Контрастът с униформената монотонност на подземната Федерация беше невъобразим. Стив непрекъснато трябваше да си напомня, че всичко това не е сън. Всичко това беше реално и все пак тази реалност като че ли се размиваше в лудост. Откога ли продължаваше това? Нима за това безброй поколения трекери, включително и Папа-Джак, се бяха трудили, робували и дали живота си? За да може и бездруго привилегирования елит да се наслаждава на разточително и приказно съществуване, докато останалото население живурка в неоново-осветени бетонни дупки, където най-важното събитие в годишния календар беше пътуването до обградения с високи зидове Джон Уейн Плаза? В сравнение с Клаудландс, прословутият площад не представляваше нищо повече от мраморен затворнически двор. Стив не си позволи да демонстрира чувствата си, но като знаеше вече кой е всъщност, не можеше да не се идентифицира с мютите с гладка кожа, които вършеха слугинската работа — винаги на разположение, но толкова тихи и дискретни, че понякога просто бяха невидими. Като част от пейзажа. В сравнение с Айрън-фийт, Плейнфолк братята им в Ни-Исан, тези мюти-годинари живееха в позлатена клетка, но един ден и те щяха да бъдат свободни. О, да, братя мои… Но сега беше време да внимава и да наблюдава. Имаше твърде много да се види и много да се учи…
През онази първа вечер Стив бе поканен да седне до Фран на дългата, покрита с покривка маса, украсена с вази с цветя и сребърни свещници, искрящи кристални чаши, полирани метални ножове и вилици, и порцеланови чинии с разноцветни шарки по ръба. Столовете около масата бяха заети от двайсет мъже и жени, които се обръщаха към Стив доста фамилиарно. Храната беше добра, а виното — доста различно на вкус от сакето — беше пивко и освобождаваше задръжките. Компанията беше весела и когато Фран разкри, че Стив е ходил в Ни-Исан по «семейни въпроси», те слушаха с неприкрит интерес описанията му за живота в източните земи. Към края на вечерта враждебното му отношение почти беше изчезнало. Стив не беше изоставил намерението си да разбере и най-съкровените тайни на Първото семейство. Истината трябваше да бъде разбулена. След разкритията на Мистър Сноу, те вече не представляваха просто върхушката на един диктаторски режим, а истинските врагове. Те и всичко, което представляваха, трябваше да бъде разрушено, но това беше сериозно начинание, което нямаше как да се осъществи за един ден. Междувременно, колкото и да не одобряваше очебийната несправедливост на системата, щеше да е неразумно да не се възползва от онова, което му предлагаха… Към единайсет вечерта, групите разговарящи след вечеря се разделиха. Докато гостите се сбогуваха и се оттегляха по стаите и по къщите си, Джошуа — мютският прислужник, поведе Стив нагоре по стълбите към една просторна спалня, определена за неговите нужди. Прозорците със спуснати завеси гледаха към предната морава и Стив видя как една карета с впряг от два коня, осветена от ярки жълти лампи, трополи по чакълената алея. От верандата се чуваха оживени гласове. Той зърна силует в жълта рокля и му се стори, че чува как Фран се смее… Огън от цепеници, подобен на онзи в Овалния кабинет, пламтеше в огнището. Голямото легло с четири колони в краищата, крепящи балдахин от плат, изглеждаше меко и изключително примамливо. В такова легло едва ли имаше дървеници. След като Стив навлече халата за баня, Джошуа отнесе униформата му, за да бъде изпрана и изгладена, като му остави домашен халат и пижама, прилежно постлани на леглото. На сребърен поднос, наред с разнообразни стъклени чаши, стояха кристални гарафи с вино, прасковено бренди и искряща кехлибарена алкохолна напитка, наречене «южняшки комфорт». Стив влезе в банята и си взе душ. Докато стоеше под топлата водна струя и усещаше как тялото му се отпуска и се изпълва с усещане на физическо задоволство, той размишляваше за времето, прекарано при мютите и Майсторите на желязото, за удоволствията и лишенията на живота на повърхността и във Федерацията. Беше изумително как четири различни свята с толкова контрастиращ начин на живот съществуваха съвчестно само на няколко стотин мили разстояние един от друг: високо технологичния свят на сложните машинарии и диваците от каменната ера, пълната свобода и пълното робство, свободната воля и ограниченията на конформизма, равните права и ужасяващата сексуална и расистка дискриминация, строгата йерархия и пълната анархия. Защо хората трябваше да избират едното пред другото? Защо нямаше и златна среда? Когато Стив излезе от банята, откри Фран, легнала от лявата страна на леглото. Главата и голите й рамене лежаха върху две от четирите огромни възглавници. В едната си ръка държеше чаша бренди, а с другата пушеше трева рейф. Мекият, но настойчив ритъм на блекджек запис се носеше от скрита колонка. Под земята хората ги разстрелваха за такива работи. — Изненадан ли си? — Не особено. — Стив се замисли каква да е следващата му подкупваща фраза. — Не се сещам за по-добър начин да приключим един незабравим ден. _Гнууус…_ — Това е само началото, Стиви. — Фран потупа подканващото празното място до себе си. Стив се приближи до леглото и се пресегна за пижамата. — Това няма да ти трябва. — Само почиствам излишното. Той грабна пижамата и халата и ги пусна върху ниският дървен скрин в долната част на леглото. Фран се оказа пламенна сексуална партньорка. Сексът между тях му напомняше за еднократната му забивка с Дона Лундквист. Дона, чийто живот приключи с целувка и нож в гърлото. Също като Дона, Фран мислеше да свърши цялата физическо натоварване, но когато Стив й доказа на какво е способен, тя се промени — стана нежна и благодарна. — Как ти се стори, Стиви? — Ами, госпожо, аз… — Казвай ми Фран! — Съжалявам! Просто никога не съм чукал член на първото семейство! Фран го удостои с една конспиративна усмивчица. — Няма нужда да ми отговаряш. Знам всичко, което има да се знае за теб. Чудя се… — Тя наведе глава и прошепна в ухото му. — Как беше с Клиъруотър? Същото ли? Или по-добро? — Не.. само по-различно. — В какъв смисъл? Какво ти прави тя, което аз не успях? — Нищо, просто.. — Кажи ми! О, усещам как отново се втвърдяваш! Да не си представяш как го правиш с нея? О, хайде! Дай ми го! О, да! Тя дали те докосва така, а Стиви?
— Защо е било различно? Защото ти е казвала, че те обича ли? Това ли е, Стиви? Искаш да те обичат? Искаш ли да ти кажа, че те обичам? Този въпрос, тази дума върху устните й, предизвика разтърсваща тръпка по цялото му тяло. Той се надигна и понечи да се отдръпне. Фран сключи крака зад кръста му и вкопчи здраво ръце около врата му, тласкайки силно таза си към неговия. — Не! Стой мирен! Ако знаеш откога чакам за това! О, бейби! Хайде, вземи ме! Вземи ме цялата! Стив потисна надигащото се чувство на себеотвращение и предателство. Да, сър-мадам. Ако това е цената да стигна, където искам, нямаш грижи. Час и нещо по-късно, когато се размазаха от секс до пълно изтощение и тя вече бе изследвала всеки сантиметър от тялото му с устни, език и пръсти, те лежаха отпуснати в прегръдките си, а кожата им блестеше от плот. Стив се бореше да не заспи. Фран го разбуди като го ухапа закачливо по рамото. — Мамка му! — Спокойно, де. Не съм ти пуснала кръв. — Фран целуна ухапаното, за да му мине. — Мммм… ухаеш и имаш вкус като на истински мъж. — Тя му предложи гърлото си. — Опитай ме. Стив опита. Мед с щипка сол… — Харесва ли ти? — Да, чудесен вкус. Той допря буза в нейната и прикри прозявката си във възглавницата. Фран хвана ръката му и я мушна между бедрата си. — А това хареса ли ти? — Разкошно беше… Боже, тая кобила никога ли не се спираше? Тя извъртя тялото си така, че отново беше върху него. — Шокираха ли те моите приказки за любов? Това е думата, която използват мютите, нали? — Да. Но не беше точно шокиращо, просто… беше неочаквано. — Заради това коя съм ли? — Отчасти, да. — Наричай ме Фран! Изречи името ми! Дръж ръката си там и го прошепни в ухото ми. Когато той повтори името й няколко пъти с толкова чувство, колкото успя да си изсмуче от пръстите, тя промълви: — Обичам гласа ти, знаеш ли? Не усещаш ли какво ми причиняваш? Стив не отговори. Съзнаваше, че се намира в едно легло с член на Първото семейство. И не кой да е член, а един Джеферсън! Това куку беше роднина на президент-генерала! Това едва ли бе просто отплата за добре свършената мисия. Какво ставаше, по дяволите? — Смяташ ли, че съм красива? — Ъ-ъ.. ами.. е-е.. нали се сещаш… — Това пак е мютска дума, нали? Сигурно знаеш много, а? — Ами нали бях там за известно време… — Ще откриеш, че тук използваме много мютски думи, Стиви. И някои от тях изобщо не си чувал. — Винаги съм готов да се науча… — Чудесно. Ще те науча на неща, за които не си и мечтал. Фран доближи устни до неговите за една последна нежна и възбуждаща целувка. — Достави ли ти удоволствие да го правиш с мен? — Да, страхотно беше. — Какво друго можеше да каже. — Искаш ли пак да го направим? Ох, мамка му… — Сега ли имаш предвид? — Не, но скоро. И по-често. Тя стисна члена му закачливо, скочи от леглото и се запъти към банята. Стив чу шума от течаща вода. Покри голото си тяло със завивките и се замисли какво му се случи дотук и какво ли предстоеше. Епизодът с Фран, колкото и приятен да беше на чисто физическо ниво — което в миналото беше всичко, което можеше да очаква един трекер, го остави с чувство на празнота и неясен срам от направеното. Сексуалният акт във Федерацията беше едно от малкото неща, които не се свързваха с чувството на вина. От двете страни не се очакваше да се задълбочават в отношенията си отвъд кратката физическа близост, която изискваше самият акт. Нужно беше единствено взаимно съгласие. Похотта и нуждата да облекчиш временно сексуалния си нагон беше единственият емоционален елемент. С Клиъруотър беше различно. Силата на чувствата му — на които тя отвръщаше със същата страст — придадоха ново измерение на физическата им любов и обогатиха преживяването, което Стив преди намираше за безсмислено физическо упражнение, без връзка със сърцето и ума му. Чукането с Фран само му напомни какво му липсваше. Клиъруотър никога не бе настоявала да бъде единственият му партньор. Всъщност, тя намираше физическото притежание за маловажно. Важното беше на кого даряваш сърцето и душата си. Той също вярваше в тази идея, макар че това не му попречи да ненавижда представата как Клиъруотър позволява на консул-генерал Накане Тошиба да й се умилква в островното му любовно гнездо. Може би това бе волята на Талисмана. Аферата й с жълтуркото определено им помогна да избягат. Но именно добрият стар Брикман издуха консул-генерала от небето. Какъв сладък момент беше за него да гледа как обгореното му тяло се носи стремглаво към земята… Клиъруотър не би изпитала подобна нужда да си отмъщава на трето лице. Никога не беше разпитвала за интимната страна във взаимоотношенията му с Роз. Твърде умна беше за това. Тя вярваше безрезервно в силата на Талисмана и в предопределеното и последователно съществуване. В нейният свят човешките прегрешения — освен когато престъпеха границата на кръвната връзка и обета пред старейшините — се пренебрегваха и щедро се прощаваха. От значение беше единствено духовната чистота и благородството на душата. Което беше добре, защото така Стив се измъкваше от отговорност. Трекерите не подбираха сексуалните си партньори, но заради естеството на тяхното общество, думата «промискуитет» не съдържаше никакви морални значения. В света от преди Холокоста сексът може и да беше издигнат до форма на изкуство и да представляваше неотменно човешко право по икономически и политически причини, но във Федерацията важността му като основна дейност беше равна на освобождаването на червата и обикновено се извършваше без никакви особени официалности. Чрез омаловажаването на секса, правейки го достъпен за всички и по всяко време, и чрез премахването на думата «любов» от речника на трекерите, Първото семейство ефективно елиминира всяка наченка на интимни взаимоотношения между отделните мъже и жени. Широкоразпространеният и упорит стерилитет вече бе разрушил семейството като обществена единица. Оставаше им само колективнатаа идентичност, основана на взвода, секцията, батальона, дивизията. Лоялност, другарство и преданост се насочваха нагоре по системата към фигурата на върха на пирамидата на властта — Президент-генерала. Поради тези причини Стив не бе обременен от вина, но се чувстваше кофти. Позволиха му да хвърли един привилегирован поглед върху системата отгоре надолу — система, не само сурова и несправедлива към онези на дъното, не само построена върху лъжи, но чиито лидери се оказаха корумпирани и луди. От векове наред те им набиваха в главите мечтата за светлото бъдеще, а ето ги тук — живеят си в един измамлив приказен свят, къс от далечното минало! Чувството му за срам се усили и от осъзнаването, че ако Фран отново поиска услугите му, той щеше да отзове без колебание. Щеше да направи всичко необходимо. Идеята да спиш с високопоставен член на Първото семейство, за да се издигнеш в йерархията първоначално изглеждаше нелепа, но ако това се искаше от него, тогава защо не? Колкото по-високо се издигаше, толкова по-голям шанс имаше да си върне на онези, които го бяха измамили. Към този списък прибави и онези, които цял живот го бяха манипулирали и размътвали ума му. Да… дай ми време и ще ги сгащя всичките… *** Когато болничният санитар си тръгна, след като почисти стаята, Клиъруотър забеляза, че масичката на колела, върху която стоеше компютърният терминал, не е притикана обратно на мястото си. Сега беше в обсега на ръцете й. Тя се наклони напред, протегна здравата си лява ръка, хвана края на масата с връха на пръстите си и я придърпа към себе си, като я извъртя така, че клавиатурата и екрана да са обърнати към леглото. Благодарение на обучението на Стив, сега можеше да чете и пише. Както и на ешелона, така и тук, в новия си дом, който едва ли беше дълбоко под земята, тя наблюдаваше внимателно как медицинският персонал чука по клавишите, за да извлече или въведе информация. Тази машина бе част от мрежата на властта, захранваща Федерацията. В центъра на тази мрежа стоеше някой или нещо, наречено КЪЛЪМБЪС. Тя знаеше това, защото Облачният воин се беше хвалил за това пред Мистър Сноу. Но това беше преди очите и сърцето му да се отворят…
На екрана се появиха следните букви: ИСКАТЕ ДА (А) ИЗПРАТИТЕ ИНФОРМАЦИЯ (Б) ПОЛУЧИТЕ ИНФОРМАЦИЯ (В) ИЗПОЛЗВАТЕ МАТЕМАТИЧЕСКА ФУНКЦИЯ (Г) РАЗГЛЕДАТЕ МЕСТНИЯ АРХИВ? ИЗБЕРЕТЕ СЪОТВЕТНАТА БУКВА И НАТИСНЕТЕ «ВЪВЕДИ». Клиъруотър избра А) ИЗПРАЩАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯ Екранът се изчисти и се появи ново съобщение: ВЪВЕДЕТЕ ИМЕ НА ПОЛУЧАТЕЛЯ, ОТДЕЛ, ОТРЯД ИЛИ ДИВИЗИЯ И АДРЕСНИЯ КОД НА ТЕРМИНАЛА-ПОЛУЧАТЕЛ. Тя написа внимателно буквите: К-Ъ-Л-Ъ-М-Б-Ъ-С. Имаше кратка пауза, след което се получи следното съобщение: ЦЕНТРАЛНИЯТ КОРТЕКС НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ АДРЕСИРАН ОТ ТОЗИ КОМПЮТЪР БЕЗ ОТОРИЗИРАЩ КОД. ВЪВЕДЕТЕ ЛИЧНА КАРТА ИЛИ ПАРОЛА. ТАЛИСМАН… Системата отвърна: ПАРОЛАТА НЕ Е РАЗПОЗНАТА. ВЪВЕДЕТЕ ПЪЛНО ИМЕ И НОМЕР. ТАЛИСМАН… Ново съобщение проблесна на екрана: НЕОТОРИЗИРАНИЯТ ДОСТЪП ДО СИСТЕМАТА Е ОФИЦИАЛНО НАРУШЕНИЕ. ДОКЛАДВАНО Е МЕСТОПОЛОЖЕНИЕТО НА ТОЗИ КОМПЮТЪР. ЗА ДА ИЗБЕГНЕТЕ ПО-СЕРИОЗНИ ОБВИНЕНИЯ, ТРЯБВА ДА ОСТАНЕТЕ НА МЯСТО И ДА ИЗЧАКАТЕ ПРИСТИГАНЕТО НА ВЪТРЕШНА СИГУРНОСТ. Клиъруотър завърши с: ВЪРВИ… ПО… ДЯВОЛИТЕ… От някъде започна да вие аларма. Не оглушително високо, но достатъчно, за да се чуе в коридора отвън. Клиъруотър избута масичката далеч от леглото и се престори на заспала, когато в стаята връхлетя санитарка и запсува тихичко под нос. — Тоя скапан идиот…защо не подрежда нещата, както си бяха? Каталог: todo todo -> Никола Николов Маските на величията todo -> Жак алфонс доде todo -> Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967 todo -> Венцислав енчев бутик за поезия todo -> Испор елохим работни дела част II посолство на Русия todo -> Книга втора Вместо предговор 4 І. Тайната на братя Илиеви 5 todo -> Иванка Тополова-Топарева бунтът на минутата Изтегляне 4.21 Mb. Сподели с приятели:
|