На Патрик, Фреди и Шон следващото поколение, които се запалиха по компютрите още докато бяха в памперси, а сега се борят с каратето

— Не, сър.

— Това не ти ли се вижда странно предвид обстоятелствата? Доколкото разбирам, връзката ви се осъществява в стресови ситуации?

— При нея е така. Но не винаги се получава в обратния случай. Не намирам за странно, че не сме се чули — но е леко обезпокоително.

Уолис явно остана доволен от обяснението.

— Но ако се свърже…

Лъжата последва безпроблемно.

— Веднага ще ви уведомя.

Уолис тупна по масата.

— Добре, чуй ме сега, назначавам те в кървавия вагон. Ще отговаряш пред главния хирург — Мишел Френч. Ще те настанят с нейния персонал, докато стигнем Монро-Уичита. Нощният дежурен ще ти наглежда пациентката, но иначе я оставям изцяло на твоите грижи.

— Благодаря, сър.

— Не сваляй очи от нея. — Въпреки безпокойството си, Уолис успя да се захили. — От собствен опит знам, че това едва ли ще ти представлява голяма трудност.

— Не, сър.

— Добре, действай…

— Най-накрая… Как се чувстваш?

— Сега, като те видях съм по-добре.

— Докторът ми каза, че скоро ще свалят гипса от ръката ти и че след месец-два ще си отново на крака. — Той докосна леко ръката й. — Като се сетя как изглеждаше, когато… — той махна с ръка да прогони мислъта — Но всичко това е зад гърба ни.

— За теб, може би. Кажи ми, Облачни воине, защо господарите ти спасиха живота ми, докато точно в този момент убиват народа ми?

— Защото си важна. Надяват се да открият тайната на дарбата ти.

— Аз съм просто канал, през който протича силата. Тя принадлежи на Талисмана.

— Е, да, но това си е техен проблем. — Той стисна по-силно ръката й и й хвърли предупредителен поглед — Имаме да се тревожим за други неща.

— Къде е сестра ти?

— Замина.

Стив погледна с ума си към селището на М'Кол, кръжейки като птица над него. Във въздуха се извиваха пламъци и пушек от горящите колиби. Много от тях вече представляваха само купчинки сива пепел. Нахвърляни около тях лежаха телата на майките-кърмачки и малките деца, които племето беше оставило в селото, охранявани от група вълчици.
Единствените движещи се фигури носеха бойни камуфлажни униформи. Отряд пионери се беше спуснал без предупреждение да довърши унищожението на племето. Като фокусира вътрешното си око по-близо, той видя, че някои от тях вдигат лица към небето и махат триумфиращо с ръце.
Стив сподели с Роз усещането на пълно опустошение. Той наведе глава и притисна очи с палец и показалец, опитвайки се да премахне ужасяващите картини, но напразно — те бяха запечатани в душата му завинаги. Всичко това беше по негова вина. Затова го нарекоха Носителят на Смърт. О, скъпа Небесна майко, кога щеше да престане?
Клиъруотър съзря болката в очите му.

— Аз също го виждам, Облачни воине. Споделям скръбта ти. Но за тези неща не можем да говорим.

Стив разбра посланието й.

— Не. Така че.. отсега нататък, сме само аз и ти срещу мощта на Федерацията.

— Не само аз и ти… но това може да почака.

Тя кимна и стисна ръката му.

— И така, пътешествието ни започва.

— Да. Но къде ли ще свърши?

Въпреки пълното съдействие на Брикман, разпитът не успя да даде на Уолис задоволителен отговор на най-големия въпрос. Какъвто и да беше изходът от настоящата битка, мютската атака над Дамата очевидно беше внимателно планирана. Но как знаеха толкова отрано къде щеше да се озове ешелона?

— Събщение за вас от командира на ешелона. Изглежда, че сме загубили батальона на Хартман. Дамата е в пламъци от край до край.

— Исусе! — Уолис се плесна по главата.

— Още не знаем подробности. Подкреплението все още оглежда терена. Командир Фарго пита дали искате да се присъедините към него в кабинета му да следите текущите новини.

— Благодаря ти. Идвам. Имам само да свърша нещо преди това.
Когато Рамзи си отиде, Уолис преосмисли наново всички ходове, после затвори вратата на кабината, седна пред празния екран, включи пистолета на пълна автоматична, постави цевта срещу гърдите си и се застреля.

ЧЕТИРИНАЙСТА ГЛАВА

Президент-генералът покани Карлстром да седне до горящата камина. Дърветата всъщност бяха от ковано желязо, искрящата жарава представляваше люспи от слюда, а пламъците се подхранваха от газопровод, но ефекът беше достатъчно реалистичен.

Карлстром се зачуди защо не бе получил новината от собствената си информационна мрежа. Наистина мразеше изненадите.

— А Дамата?

Джеферсън протегна ръце към пламъците.

— Пълна загуба, за съжаление. Много от членовете на екипажа се оказаха с глави, набучени на кол. Мютите — вече се потвърди, че става въпрос за М'Колите — заобградили ешелона и нападнали пионерите. А като сложим и допълнителните оръдия от ешелона, нещата приключили за минути. Мютите превзели влака, а той взел, че избухнал. Никой не е сигурен как е станало. Предполага се, че е комбинация от напалм, гориво и експлозиви, заграбени от бордовите запаси. Явно са ги заложили от единия до другия край на ешелона… И така, получила се толкова мощна експлозия, че направо е изкормила влака и накрая го хвърлила във въздуха.

— А Мистър Сноу?

— Няма и следа от него. Но всъщност няма следа и от стотиците, загинали на борда. Което е доста странно…

— Защо?

— Когато е избухнала последната експлозия, е била придружена от силен земетръс. Земята се разцепила на четири, с огромни проломи, водещи право към Тру Грит и останалите композиции… Спокойно, де… — П.‍Г.‍ вдигна ръка да успокои стреснатия Карлстром. — Всичко е наред, не са ги стигнали. Но е било достатъчно силно да нахвърля хората по земята… а има и структурни повреди.

— Ще получил пълния доклад за щетите, след като ги проверят във Форт Уърт. Тази новина няма да бъде разгласена, разбира се. Но всъщност исках да ти съобщия следното — когато Дамата избухнала и земята се разцепила, от средата се стрелнал лъч бяла светлина, обградена с цветовете на дъгата. Ешелоните са я заснели на камерите. По тяхна преценка е била двеста фута висока. Сякаш се е изстреляла нагоре и после се е изпарила — Джеферсън щракна с пръсти — Не е ли крайно любопитно?

— Наистина. Да се надяваме, че е негово дело. Ами Кадилак и Роз Брикман?

— И от тях няма следа. Но тъй като нашият млад герой не проявява признаци на безпокойство, можем да приемем, че поне тя е добре. Видели са как един скайхок напуска Дамата, точно преди нашата контраатака. Знаем, че Кадилак може да лети…

— Мм,дааа…
П.‍Г.‍ вдигна вежди очаквателно, но Карлстром не поде темата.

— Ако приемем, че преди не са се виждали, явно са достигнали до … как да кажа.. някакво споразумение. От разказа ти за способностите на младата дама излиза, че едва ли би позволила да я принудят да направи каквото и да било.

— Така е. Но може би «споразумение» е твърде силна дума. Като се има предвид в каква ситуация буквално я «катапултирахме», може би е решила да кара по най-малкото съпротивление.
П.‍Г.‍ осмисли чутото.

— Смяташ, че все още работи за нас…

— Смятам, че трябва да го приемем за даденост, докато не получим доказателство за противното. Брикман направи всичко възможно да ни предупреди за лошия обрат, а и Хартман, и Малоун го похвалиха за усилията му да спаси ешелона. Мисля, че заслужават да им се доверим засега.

— Ммда, склонен съм да се съглася с теб. Искам само да уточним едно нещо. В светлината на всичко това, как стана така, че я прехвърлиха на Дамата?

Карлстром разпери ръце.

— Не мога да ти кажа, въпреки че се надявам скоро да имам отговор на този въпрос. Както знаеш, аз се консултирах с теб за това като спешна ситуация за решаване. Уолис ме натискаше да взема решение. Заповедите ми бяха категорични. Брикман и Малоун да долетят до Ред Ривър и да ни докладват подробно, преди да предприемем по-нататъшни действия. Исках да установим дали останките от батальона на Хартман са разположени добре и способни на организирана съпротива.

— Мъдър ход. Но не си разрешавал обратното пътуване…

— Не. Можеш да си представиш как се почувствах, когато получих сигнал от Уолис, потвърждаващ кацането на Роз на Дамата. — Карлстром махна разочаровано с ръка. — Не мога да разбера какво го е прихванало. И все още не съм получил задоволително обяснение.

П.‍Г.‍ се взря в огъня за момент и после каза:

— Едва ли изобщо ще го получиш. Уолис се застреля.

Карлстром прикри облекчението си зад смаяно изражение.

— Какво?! Как.. кога?

— Преди няколко минути…

— Не разбирам. — Карстром прибави и няколко ядни нотки. — Защо не ми е докладвано?!

— Успокой се, Бен. Не е ли очевидно? С Уолис извън картинката и отсъстващия ти екип, Фарго не е разполагал с директна връзка с теб. Никой друг на Ред Ривър не разполага с кодовете да оперира с това оборудване.

— Не, разбира се…

— Трябвало е да мине през СИНК-ТРЕЙН. Казах им, че аз ще ти съобщя. Но никога няма да разберем какво го е подтикнало да вземе това решение. И все пак, случват се такива неща. Разполагаме с Клиъруотър, Брикман се върна в екипа, да се надяваме, че Роз е добре и ще сгащи Кадилак, Мистър Сноу може би е пуснал последната светкавица в живота си и смазахме М'Колите.

— Прав си. Има и добри новини.

— Само дето загубихме цял ешелон. — Лицето на П.‍Г.‍ помръкна. — Е, ще го преживеем. А благодарение на хитрата ти измама, поне не е Ред Ривър. Това вече щеше да е цяла катастрофа.

— Но все пак загубихме един цял пионерски батальон.

— Батальонът на Хартман. Имаше и добри момчета, но така стават нещата. Свърши им късмета в първия миг, когато се сблъскаха с Плейнфолк. Да се надяваме, че гибелта им ще накара останалите командири на ешелони да осъзнаят, че нищо не се печели от подкрепянето на изгубени каузи. Ако пионерите му си вършеха работата, мютите никога нямаше да превземат влака. — Джеферсън сви устни — Но как е станало — явно и това никога няма да се разбере.

— Така изглежда…

— Както и да е. Няма да падаме духом. — П.‍Г.‍ се надигна от стола — Може и да сме се изпортили, но още сме в играта.
_И аз още съм в отбора_, помисли си Карстром, вече на крака. Колко още, запита се той, ще мога да прикривам цялата истина за участието си в това фиаско?
Веригата от административни заповеди, довела до ситуацията с експлозивите, използвани от М'Колите срещу Дамата, бе «прочистена». Тъй като от влака беше останала само една разпарчатосана обгорена черупка, никай нямаше да си направи труда да търси издайнически улики, които при други обстоятелства биха показали използването на федерални ПП-та, а не черния прах, който използваха Майсторите на желязото.
За нещастие, други хора на АМЕКСИКО бяха ангажирани в покриването на следите. Можеше ли да разчита на тях? Със заповедта Роз да се прехвърли от Ред Ривър на Дамата, Карлстром се почувства по-спокоен.

Съобщението, прехвърлено директно от собствения му компютърен терминал до ком-системата на Уолис, съдържаше кодов вирус, който накара съобщението да се самоунищожи, след като бъде прехвърлено в паметта на системата. Когато Уолис въведе инструкцията «Съхрани на диск», заповедта за Роз изчезна от екрана и въпреки визуалното потвърждение, че е прехвърлена успешно на харддиска, се изпари без следа.

Не… Стив Брикман може и да хитруваше, но не представляваше заплаха. Младежът бе смел, изобретателен и надарен, но и той си имаше слабост, която Карлстром можеше да използва, за да го държи на къс повод докато, както повечето от неговите пешки, спре да се нуждае от него.

***

Пет дни по-късно Карлстром отново се оказа в Овалния кабинет заедно с въпросния млад мъж. Този път нямаше следи от мютския външен вид, чието дивашки изрисувано присъствие толкова бе подразнило командира на Ред Ривър. Облечен в безукорната униформа на пилот, с блеснал поглед и почистена кожа, с късо постригана по войнишки руса коса, Брикман сякаш се бе стегнал за парад. Да се превърне този полу-човек в истински трекер от глава до пети си беше истински подвиг…

— … и въпреки че може да се приеме, че операцията не се осъществи по план, провалът не е в теб, Стивън. Като цяло, като се има предвид, че това беше първото ти назначение, смятаме, че се представи отлично. Постиженията ти в Ни-Исан заслужават специална похвала и за мен е огромно удоволствие да ти съобщя, че от днес те повишаваме в ранг капитан.

— Сър! Аз… благодаря ви, сър!

— Няма защо, заслужи си го. Нали така, Бен?

— Да, сър… — Карлстром се изправи, когато Джеферъсн заобиколи бюрото си, стисна десницата на Брикман и положи ръка върху рамото му — бащински жест, който винаги вършеше работа.

— Стивън, не искам да има тайни между нас. Ето защо ще ти кажа, че имаше време, когато дълбоко се съмнявахме в теб. Никога не сме допускали, че ще предадеш умишлено Федерацията, но се тревожехме, че ума ти може да се оскверни от преживяното навън. Тези преживелици можеше да повлияят на преценката ти и да променят представите ти за света, който се опитваме да построим. — Джеферсън вкара по-жизнерадостна нотка. — Но всичко това остава в миналото, нали така, Бен? Този младеж вече е с безупречно чисто досие!

— Абсолютно…

Джеферсън стисна още по-крепко рамото на Стив и го придружи до вратата.

— Ще насочим живота ти в нова посока, Стивън. Ще разбереш, че лоялността, както и смелостта и сръчността, които прояви, ще бъдат възнаградени богато. Аз вярвам, че ти ще се покажеш достоен за нашето доверие. Продължавай все така, Стивън. Никога не се отклонявай от предаността си към Първото семейство!

— Няма, сър!

Когато излязоха от кабинета, Карлстром се обърна към Стив и стисна ръката му.

— Поздравления. Как се чувстваш?

— За повишението и така нататък? Невероятно, сър. Но още ми е криво заради Роз. Ако бях останал с нея…

Карлстром го прекъсна.

— Следваше заповеди. Моите хора се издъниха. Най-тъпото е, че не знаем защо. И все пак, има и добри новини. Тъй като изглеждаш здрав и в добра форма, това показва, че е все още жива, нали така?

Стивм не се поколеба.

— И двамата са живи, сър.

— Кадилак да не я държи пленница?

— Така смята. — Стив отново не трепна.

— Браво, момче — Карлстром го потупа по рамото — Дръж ме в течение.

— Да, сър. А относно Клиъруотър, сър?

— Продължавай с посещенията. Ще имаш неограничен денонощен достъп, освен ако не ти възложат други задължения. Ти си основна част от оздравителната програма.

— Благодаря ви, сър.

— Ами… Клиъруотър дали ти съобщи добрите новини?

— Сър?

— Бебето ли…? — Новината хвана Стив напълно неподготвен. — Н-не разбирам…

— О, не е ли твое?
Стив напълно се обърка. Неясен ромол от далечни гласове напълниха мозъка му и постепенно заглъхнаха на фона на оглушителен звук. Той усещаше как кръвта бучи в артериите до ушите му.

— Не, сър! Имам предвид… че как да е мое? Единствено Президент-генералът е родоначалник на човечеството и баща на всеки член на Федерацията…

Карлстром се засмя. Не се случваше често да разруши равновесието на хитроумното копеленце.

— Едва си започнал да осъзнаваш на какво си способен. Точно затова си в списъка на хората със Специално отношение. Да не мислиш, че всичко, което ти се случи досега, е само плод на случайността и обезоръжаващата ти усмивка?

— А-а, не, аз… аз не знаех, сър!

— Е, стигнал си дотук, недей тепърва да откачаш. Предстоят ти още интересни неща.

— Ще продължавам ли да работя за вашия отдел, сър?

— Да, ще продължаваш — засмя се Карлстром с глас — Аз и ти все още имаме недовършени дела… — Той рязко се сепна и очите му се спряха на някой зад рамото на Стив.

Ръкавите й носеха командирски нашивки, украсени с обърнат шеврон — ексклузивният знак на Първото семейство, което автоматично й даваше старшинство над командирите от обикновените федерални отряди. Тя отрази козируването с беглото кимване на човек, който си знае, че няма как да не го уважат, и се обърна към Карлстром.

— Съжалявам, Бен! Задържаха ме!

— Няма проблем. Нека ви запозная.

Сивите очи се впиха в тези на Стив.

— Вече се познаваме, нали така, капитане?

— Да, сър-мадам! Така смятам! — Бързо се разпространяват новините, рече си Стив. Допълнителната лентичка дори още не бе качена на ръкава му.

— Да, но той не знае коя сте вие. — Карлстром се зае с официалното представяне. — Това е командир Франклин Джеферсън. Тя ще бъде твой домакин и ще те напътства през идните няколко дни.

— Да, сър!

— Чудесно. Дотук с формалностите. Сега се успокой — сред приятели си.

Франклин Джеферсън протегна ръка.

— Стив се казваш, нали?

— Да, сър-мадам.

— Ох, стига… — Тя потърси помощ от Карлстром — Какво трябва да стори човек, че да го накара да се отпусне малко?

— Дай му време…

Тя опита отново.

— Отиваме на едно място, наречено Клаудландс*, Стив. (*Клаудландс — англ. Облачно царство;бел.‍прев.‍) И ще очаквам да ме наричаш Фран, преди да сме стигнали. Мислиш ли, че ще успееш?
Стив не би могъл да си представи дори и в най-дръзките си мечти какво щеше да последва след тази среща пред Овалния кабинет. Повозиха се в асансьор — стомахът му подсказа, че се движат нагоре — и пристъпиха в обширно фоайе с няколко изхода. Стените и вратите бяха покрити с дървена ламперия, подобна на онази в офиса на Карлстром.
Първата изненада беше, че фоайето се обслужва от двама мюти с гладка кожа, облечени в тъмни дрехи в непознат за Стив стил. И двамата имаха пъстра кожа, но бяха с нормална костна структура и нямаха израстъци по главите. Годинаци — един мъж и една жена. Мъжът, чиято посивяла коса бе постригана късо и пригладена към темето, носеше три одежди от черен плат — панталони, натъпкани в ботуши до прасеца, някаква дълга туника и под нея друга, по-тясна и по-къса туника с V-образно деколте. Тази дреха, закопчана с копчета до долу, му стигаше до под кръста и в нея бяха вплетени широки диагонални златни ленти. Вместо обикновена тениска, той носеше риза от бял плат, завързана на стегнат възел около врата и с едно по-свободно нагънато парче от същия плат падащо от гърлото във V-образното деколте на златната туника, и ръкавели, които се подаваха изпод ръкавите на горната дълга отворена дреха.
Дрехите на мютката бяха не по-малко странни. Тя носеше шапка от бял плат, който покриваше по-голямата част от косата й, и сложно изработена накъдрена по краищата безупречно бяла престилка — нещо като елегантната братовчедка на правите престилки, носени от кухненския персонал на столовите, завързана на гърба на голяма панделка. Отдолу беше облечена в черна дреха с буфан ръкав на раменете, но тесен надолу по ръката. Туниката имаше подобна висока яка, но в черно и поръбена с бели къдрички. Беше тясна в кръста, но по хълбоците се разширяваше тип «камбана» и се спускаше чак до земята.

Колко необичайно…

— Джошуа, това е моят гост, капитан Брикман. Ще му помогнеш ли да се преоблече в униформата, която ти дадох тази сутрин, и после да му покажеш къде е стаята му?