Посланията на Тибетеца – 2 част Алис Бейли 96. Образование

(1) Слепотата е прелюдия към посвещението, неза­висимо от коя степен е то. Едва при последното и най-висше посвещение „склонността към слепота" прик­лючва напълно. В ранните етапи на еволюцията слепо­тата е естествена, присъща, неизбежна и неразбираема. Векове наред човек върви в мрак. Тогава идва етапът^ в който тази нормална слепота е защита, но същевре­менно е настъпила и фазата, в която тя може да бъде преодоляна. Но слепотата, която имах предвид, е нещо друго. От момента, в който човек бегло съзира за пръв път „нещо друго" и вижда себе си съпоставен с тази смътно усетена, далечна реалност, слепотата, за която стана дума, се налага от душата на устремения аспирант, така че уроците на съзнателните преживя­вания, на пътеката на последователите и след това на посвещението да могат да се усвоят правилно и да се проявят. С нейна помощ бързащият търсач се защита­ва от прекалено рязък и повърхностен напредък. Вът­решният Наставник, а след това и Учителят, търсят проницателност и дълбока „вкорененост" (ако може да използвам този израз), а „окултната слепота", необхо­димостта от нея, благоразумното й използване и окон­чателното й отстраняване са част от учебната програма, наложена на кандидата. (18-197)

(2) Окултната слепота е духовно предизвикана и „затъмнява" блясъка и обещаното постижение и възнаграждение. Последователят е ограничен от самия себе си. Той може да вижда единствено собствения си проблем, малката си област на преживявания и своите - от негова гледна точка - немощни и ограничени дадености... Красотата на непосредственото, великоле­пието на настоящата възможност и необходимостта да се съсредоточи върху задачата и-служенето в дадения момент са възнагражденията за придвижването напред в привидно непроницаемия мрак. (18-198)

(3) По този начин булото изпълнява своята задача. Слепотата възпитава и закриля, при условие че е при­съща и естествена, наложена от душата или предизви­кана духовно. Ако тя е преднамерено самоналожена, осигурява алиби за усвоеното знание или допусната, за да се избегне отговорност, тогава навлиза грехът и следват затруднения. Дано всички сте предпазени от това. (18-200)

(4) Придвижването на напредващия последовател в нови области или сфери на осъзнаване не е като постоянното напредване от едно поле към друго. Това, което трябва да се проумее е, че всичко, което СЪЩЕСТВУВА, е винаги налице. Това, което ни засяга нас, е постоянното пробуждане за онова, което вечно СЪЩЕСТВУВА и което присъства винаги около нас, но субектът не осъзнава поради своето късогледство... Божието Царство присъства на Земята днес и винаги е било тук, но малцина, относително казано, осъзнават неговите признаци и прояви. (11-53)

102. ОКУЛТНИ ШКОЛИ

(1) Някои школи, занимаващи се с окултизъм и теософски търсения, твърдят, че единствено на тях са поверени ученията на техните Учители и единствено чрез тях се проявяват усилията Им, като по този начин ограничават стореното от Тях и формулират предвари­телни условия, които времето и обстоятелствата не ще потвърдят. Без съмнение Те работят чрез такива групи мислители и насочват голяма част от енергията си към дейността на подобни организации, но въпреки това Те имат Свои последователи и съмишленици навсякъде и действат чрез много тела и много аспекти на учение. Понастоящем последователи на тези Учители са се въплътили из целия свят с единствената цел да участ­ват в дейността, заниманията и разпространението на истината, извършвано от различните вероизповедания, науки и философии, и по този начин да пораждат¹ вът­ре в самата организация едно разгръщане, разширение и разпадане (там, където това е необходимо), което иначе би било невъзможно. Може би е разумно учещи­те окултизъм навсякъде да разберат тази истина и да развият в себе си способността да разпознават вибрацията на Йерархията, когато тя се проявява посредством последователи на най-невероятни места и групи.

Едно нещо трябва да се посочи тук във връзка с работата, извършвана от Учителите чрез Техните ученици, и то е: Различните школи на мислене, подпо­магани от енергията на Ложата (това се отнася за всич­ки такива школи), са основани от един или няколко последователи и върху тях, а не върху Учителите, ле­жи отговорността за резултатите и за последващата карма. Начинът на действие до известна степен е следният: Учителят разкрива на някой последовател предвидената цел за непосредствен малък цикъл и му подсказва, че е желателно еди-каквр си развитие. Рабо­та на последователя е да установи най-добрия метод за предизвикване на желаните резултати и да състави плановете, чрез които е възможна определена степен на успех. След това той привежда в действие своя проект, основава своето дружество или организация и разпространява нужното учение. Негова е отговорност­та за избор на подходящи съмишленици, за предаване на работата на най-компетентните и за представяне на учението по подходящ начин. А това, което Учителят прави, е да наблюдава с интерес и разбирателство по­лаганите усилия, стига те да са в съзвучие с първона­чалния идеал и да напредват напълно алтруистично. Учителят не бива да се вини, ако последователят не прояви необходимото разграничаване при избора на съ­мишленици или прояви неспособност да представи истината. Ако той се справи добре и работата напредва по предвидения начин, то Учителят ще продължава да влива благословията си към дейността. Ако той се провали или приемниците му се отклонят от първона­чалния импулс, разпространявайки по този начин заблуди, поради Своята любов и Своето разбиране

Учителят ще оттегли тази благословия, ще задържи енергията Си и по този начин ще престане да насърча­ва онова, което е по-добре да приключи. Формите ид­ват и си отиват, интересите на Учителя и Неговата благословия се вливат в един или в друг канал, работа­та може да протича чрез едно или друго средство, но жизнената сила остава, разчупвайки формата там, къ­дето тя е неподходяща, или използвайки я, ако тя е удовлетворителна за непосредствената цел. (1-52/3)

(2) Понастоящем голямата пречка за работата на повечето езотерични школи е тяхното чувство за са­мостоятелност и тяхната нетърпимост към другите школи и методи. Водачите на тези школи трябва да усвоят следната истина - всички школи, признаващи влиянието на транс-хималайската Ложа и чиито работ­ници са свързани, съзнателно или несъзнателно, с таки­ва Учители на Мъдрост като Учителя Мория или Учителя К. Х., представляват една школа и са част от една „дисциплина". Следователно не съществува проти­воречие в интересите, а от вътрешната страна, ако по някакъв начин те действително работят, различните шко­ли и начини на представяне се считат за единство. (13-15)

(3) Те трябва да разберат, че всички ученици в подобни школи, работещи със същите духовни импул­си, са членове на единствената школа и са свързани заедно в едно основно субективно единство... Тогава ще престанат сегашните опити да се попречи на работа­та на другите, като се съпоставят методите и техни­ките, като се критикува и клевети, като се отправят предупреждения и се подхранва култът/към страха и като се настоява за изключителност. Тези нагласи и методи понастоящем възпрепятстват навлизането на чистата светлина на истината. (13-16/7)

(1) Душата трябва да се откаже от личността. От цяла вечност душата отъждествява себе си с низшето лично себе и посредством него е придобила опит и много знания. Дойде времето това средство да не е вече свидно на душата и относителните им положения да бъдат разменени. Душата вече не се отъждествява с личността, а личността се отъждествява с душата и губи обособената си позиция и характерни черти. Всичко, придобито чрез дълговечна борба и съперни­чество, чрез болка и страдание, чрез бедствия и задо­волени желания и всичко онова, което колелото на живота посредством непрестанното си въртене е дало на душата, Всичко трябва да се изостави. За последова­теля животът се превръща в поредица от процеси на оттегляне, продължаващ, докато не научи урока на отречението...

Душата трябва също... съвсем определено да се откаже от връзките си с други лични себета. Необ­ходимо е тя да се научи да познава и да посреща другите хора само на полето на душата. За повечето последователи това е труден урок. Те може да не пола­гат много грижи за себе си и може да са усвоили в голяма степен личната непривързаност. Възможно е да не ценят високо съприкосновението с по-низшето лич­но себе. Те се учат да се издигат над всичко това и може да са се издигнали до голяма степен, но любовта им към техните деца, към семейството им, към прияте­лите и близките за тях е от първостепенна важност и тази любов ги държи в плен в по-нисшите светове. Те не се спират, за да оценят, че любовта им е предимно любов към личностите, а едва на втори план – към душите. Много последователи са разкъсвани върху та­зи скала в продължение на редица животи, докато не дойде времето, когато посредством болка, страдание и постоянни загуби на онова, което те ценят така много, любовта им навлиза в нова, по-висша и по-истинска фаза. Те се издигат над личното и наново откриват, след изпитаната загуба и страдание, онези, които те обичат вече като души. Тогава съзнават, че е изживя­на печалба, а не загуба, и е изчезнало само илюзорното, мимолетното и недействителното. Истин­ският Човек е спечелен и вече никога не може да бъде загубен.

Това е най-често повтарящият се проблем на родителите, които се намират на Пътеката на Последователите. Урокът се научава посредством тех­ните деца и той може да ги освободи и подготви за посвещение. Те задържат своите деца при себе си, а това, бидейки противно на природния закон, има катас­трофални последствия. Това е върхът на себичността. И все пак, ако знаеха и виждаха вярно, те щяха да съзнаят, че за да задържи, човек трябва да е безпри­страстен, и за да запази, трябва да освободи. Такъв е законът.

Душата трябва също да научи да се отказва от плодовете и печалбите от служенето и да се научи да служи без привързаност към резултати, средства, лич­ности или похвали.

Душата трябва да се откаже и от чувството за отговорност за онова, което вършат другите после­дователи... Отношението между последователите е егоично, а не лично. Връзката е между души, а не между умове. Всяка личност следва своя собствен път, тряб­ва да поеме свои отговорности, да отработи собствена­та си дхарма, да изпълни своята карма и да отговаря за себе си пред своя Повелител и Учител, Душата. А отговор ще има...

Възможно е установяването на вътрешен контакт и връзка (с други служители), основана на съзнатото единство на целта и на любовта на душата, и към това трябва да се стремят и да полагат усилия всички последователи. На външното поле, поради сепаративния ум през тази епоха и време, пълното съгласие относно подробностите, метода и тълкуването на прин­ципите е невъзможно. Но вътрешната връзка и сътруд­ничество Трябва да се осъществи и да се развие, въпре­ки външното несъвпадение на мненията. Когато вът­решната връзка се поддържа с любов и когато после­дователите се откажат от чувството за превъзходство един над друг и от отговорността за действията на другите, а същевременно стоят рамо до рамо в Об­щата Работа, тогава различията, отклоненията и мо­ментите на несъгласие автоматично ще бъдат преодо­лени. Ето трите правила, които са важни за последова­телите в този момент...

1. Отказ или пожертвование на отколешната склонност да се критикува и поправя работата на другия, като по този начин се запази целостта на вът­решната група. От критиката са били съсипани повече планове за служене и са били затруднени повече работ­ници, отколкото от който и да е друг фактор.

2. Отказ или пожертвование на чувството за отго­ворност за действията на другите и особено на после­дователите. Погрижете се собствените ви действия да не изостават от техните и в радостта от усилията и по пътя на служенето различията ще изчезнат и всеобщо­то добро ще бъде постигнато.

3. Отказ от гордостта на ума, който смята своя път и своите интерпретации за правилни и верни, а тези на другите - за неправилни и погрешни. Това е пътят на разделението. Придържайте се към пътя на обедине­нието, който е свързан с душата, а не с ума.

Това са трудни правила, но те са принципите, съобразно които Учителите от вътрешната страна на­сочват Своите действия и Своите мисли, когато рабо­тят съвместно един с друг и с последователите си. Вътрешната цялостност е доказан факт за Тях. Но не и за последователя. Но за вътрешните Учители външни­те различия са отблъскващи. Те се оставят един друг на свобода, за да служат на Плана. Обучават Своите последователи (независимо от развитието им) да слу­жат на Плана свободно, защото чрез свободата, чрез чувството на радост и чрез силата на вътрешната сът­рудничеща любов се извършва най-добрата работа. Те желаят искреност. Готовността да се пожертва по-низшето, когато се усети по-висшето, е търсена от Тях. Спонтанният отказ от отдавнашни идеали, когато се очертае по-голям и по-инклузивен, Ги ръководи. Пожертвованието на гордостта и на личността, когато се осъзнае необятността на работата, Ги привежда в действие. От съществено значение е последователите да се научат да пожертват несъщественото, за да може да върви напред работата. Макар че е трудно за разбиране, многото техники, методи и пътища са вто­ростепенни спрямо основната нужда на света. Същест­вуват много начини и много гледни точки, много екс­перименти и много усилия (несполучливи или успеш­ни), които идват и си отиват. Но човечеството остава. Всички те свидетелстват за многообразието на умове и преживявания, но целта остава. Различията винаги са свързани с личността. Когато този Закон за Само­жертвата управлява ума, той неминуемо ще накара последователя да се откаже от личното в полза на всеобщото и на душата, която не познава разделеност и разлика. Тогава нито гордостта, нито късогледата перспектива, нито любовта към вмешателство (толкова скъпа на мнозина), нито погрешното разбиране на мо­тивите няма да пречат на взаимното им сътрудничество като последователи и на служенето им на света. (15-104/9)

(2) Великото Отречение става възможно едва ко­гато приложението на малките отречения направлява живота на последователя и на групата. Отричането на амбицията, на всички връзки на личността и на всичко, възпрепятстващо напредъка, както го вижда окото на душата, полага здрави основи за последния велик преход, основан на отричането на онова, което в про­дължение на цяла вечност е означавало красота, исти­на и доброта и което е изглеждало като окончателната цел за всички стремежи и усилия. Стремежът да се види онова, което стои пред и отвъд привидната окон­чателност на претопяването на душата, обхваща някои последователи в този момент, а сред тях са и някои от вас. Моята искрена надежда е всички вие да можете да проникнете отвъд воала, прикриващ душата, и рано или късно да видите тази преграда „разкъсана от горе до долу" и по този начин да можете да кажете заедно с другите от подобен ранг: „Приключи." Тогава за вас, както и за други, ще се разкрие Пътят на По-Висшата Еволюция и величието на Повелителя ще се види в нова светлина - светлината, която ще накара да из­бледнеят и ще постави в сянка всички предишни цели и виждания. (18-224)

(1) През по-късните периоди на цикъла на въплъщение, в които човек жонглира с двойките про­тивоположности и посредством разграничаването осъз­нава действителното и недействителното, в ума му назрява едно разбиране, че самият той е безсмъртно Съществуване, вечен Бог и частица от Безкрайността. Дори връзката между човека на физическото поле и вътрешния му Водач става по-ясна, докато се осъщест­ви великото откровение. Тогава настъпва момент в неговото съществувание, когато човек е изправен съз­нателно лице срещу лице с истинското си Себе и действително, а не само на теория, знае, че е това Себе. Той осъзнава Бога в себе си не посредством слуха или чрез насочване на вниманието към вътреш­ния глас, който направлява и контролира, наречен „глас на съвестта". Този път разпознаването е чрез зрение и пряко виждане. Той сега откликва не само на онова, което чува, но и на онова, което вижда. (1-113)

(2) От времето на Христос досега много от истин­ските откровения са дошли в света по линията на науката... Откровенията на науката, когато са основни и фундаментални, са също толкова божествени, както и тези, идващи от религията, но и двете са покварени, за да Задоволят човешките изисквания. Наближава епохата, когато науката ще насочи всички усилия, за да излекува раните на човечеството и да изгради един по-добър и по-щастлив свят.

Откровенията на науката, макар че често са със­редоточени чрез един мъж или жена, са по-скоро ре­зултат на групови усилия и на обучена групова дей­ност, отколкото откровенията на религията. Следователно откровенията се осъществяват по два начина:

1. Посредством усилията, стремежите и постиже­нията на един човек, който се намира тъй близо до Йерархията и така е проникнат от съзнателна божественост, че може да получи посланието пряко от централния божествен Източник. Той се е присъединил към редиците на Великите Интуитиви и работи свобод­но в света на божествените Идеи. Той ясно знае миси­ята Си; внимателно избира Своята сфера на дейност и отделя истината или истините, които смята за уместни според нуждите на момента. Той идва като Вестител на Най-Висшия, води удивителен и смайващ живот на служене и символизира със събитията в Своя живот определени основни истини, които вече са разбулени, но които Той образно пресъздава...

2. Посредством усилията на група търсещи като учените-изследователи във всяка страна, които съвмес­тно се стремят да осветлят проблемите на проявлени­ето или по някакъв начин да облекчат човешките страдания, се появява откровение. Усилието на такава група често издига на крилете на своите нереализирани стремежи някой човек, който тогава прониква в света на божествените Идеи и там открива бленувания лек или ключ и по този начин интуитивно намира дълго търсената тайна. Откритието, когато е от първи порядък, е до -такава степен откровение, колкото и истините, представени от Световните Учители. Кой мо­же да каже, че изявлението „Бог е Любов" е с по-голяма стойност, отколкото „Всичко е Енергия"?

Пътят, по който след това върви откровението, е един и същ и в двата случая и илюзията застига и двете форми, но (върху този момент бих ви помолил да разсъдите) малко по-малко илюзия се събира около откровенията, които човечеството нарича по-определени духовни истини. Една от причините се крие във факта, че последното голямо духовно откровение, да­дено от Христос, е поднесено преди две хиляди години, а развитието на човешкия ум и откликването на истината са се развили в голяма степен оттогава. А откровенията на науката са до голяма степен резултат на групово напрежение, фокусирано накрая към един интуитивен получател, като по този начин откровението бива съхранено. (10-187/9)

(3) Преминаваме от светлина към светлина, от от­кровение към откровение, докато излезем от сферата на светлината и навлезем в сферата на живота, който засега за нас е все още чиста тъмнина.

За вас е ясно, че тази увеличаваща се светлина носи със себе си една непрестанно разгръщаща се по­редица от откровения, която, както всичко останало в света на човешките опитности, разкрива пред очите първо света на формите, после света на идеалите, след това природата на душата, на идеите и на божествеността. Избирам малко на брой думи, които дават представа за откровението и олицетворяват него­вия характер. Но всички тези откровения представля­ват едно велико обединено откровение, което бавно се разгръща пред очите на човечеството. Светлината на личностното низше себе на личността разкрива на чо­века света на формите, на материята, на инстинктите, на желанията и на ума; светлината на душата разкрива природата на връзката на тези форми на живот със света на безформеното и естеството на конфликта между реалното и нереалното. Светлината на интуици­ята разкрива пред виждането на душата, намираща се в личността, същността на Бог и единството на Цялото. Неукротимостта на материалното желание, стремящо се към удовлетворение в трите свята, в края на краищата отстъпва място на стремежа към връзка с душа­та и към живота на душата. От своя страна това се оценява като стъпка към онези велики фундаментални преживявания, на които даваме имената на петте глав­ни посвещения. Те разкриват на човека неосъзнатата дотогава истина за неговата неизолираност и за връзка­та на неговата индивидуална воля с божествената воля. (10-205/6)

(4) Мистерията на Вековете е пред прага на раз­булване и посредством откровението на душата за­гадката, която тя затуля, ще бъде разкрита. Знаем, че свещените книги на света винаги са предсказвали, че в края на епохата ще видим разкриването на онова, ко­ето е тайна, и излизането в светлината на деня на онова, което дотогава е било скрито и завоалирано. Настоящият цикъл е краят на епохата и през следва­щите двеста години ще се премахне смъртта, както сега разбираме този голям преход, и ще се установи съществуването на душата. Ще е известно, че душата е реално съществуваща, мотивиращ импулс и духовен център, поддържащ проявените форми. (14-96)

(5) Цялата система на окултно или езотерично откровение е основана на тази прекрасна доктрина на взаимната зависимост, на планирано и подредено съзна­телно свързване и на предаването на енергия от един аспект на божествената изява към друг; навсякъде и чрез всичко присъства обращение, предаване и различ­ни методи на преход на енергия от една форма към друга и това винаги се извършва чрез подходящ процес. (17-615)

(6) Целта, в основата на откровението... Може да се намери една съществена цел, скрита зад всички ре­дуващи се откровения на божествеността през веко­вете. Всички те са (това ще бъде доказано) аспекти на Великото Откровение. Чрез процесите на откровението божествеността постепенно изгрява в човешкото съзнание. (18-241)

(7) Целта на еволюционния процес, на който всич­ки животи на тази планета са подчинени, е да се развие тази чувствителност, която ще направи възможно откровението, и може да се каже, че (от една опреде­лена гледна точка) целта на всички преживявания е откровението, като всяко откровение „води посветения по-близо до Сърцето на Слънцето, където всички неща са познати и усетени и чрез което всички форми, всич­ки същества и всички неща могат да се облеят с лю­бов". Размислете върху тези думи, тъй като микрокосмичното съответствие на макрокосмичната истина е из­пълнено с учебна стойност. Погрижете се „всеки урок, усвоен всеки ден, всяко възприето и разбрано открове­ние да изпълва с любов сърцето ви и да ви позволи да обичате ближните си с гореща, пламенна любов." (18-727/8)

(8) През вековете е имало много откровения на божествената цел, всяко от които по един своеобразен начин е изменило гледната точка и начина на живот на хората навсякъде. (13-543)

(9) Веднъж щом посветеният достигне момента, в който откровението става възможно, той автоматично постига необходимото стабилизиране, съсредоточаване, равновесие, поляризация и фокусиране, които ще му позволят да преведе разкритото нему чрез символи и по този начин ще предаде смисъла на интелигенцията, с която предимно работят посветените. (6-312)

(10) Откровението рядко навлиза с цялата си завър­шена красота в съзнанието на последователя; това е един постепенен и равномерно разгръщащ се процес. (6-321)

(11) Откровението не е привилегия и възнаграждение единствено за напредващия посветен; но за Учителите, Които вече са постигнали, то все повече възприема нови форми и свежи очертания. (6-351)

(12) КАТЕХИЗИС²:

Нищо освен себе си, о, Учителю на моя живот.

Една точка светлина, която се увеличава и която се смалява и прави мрака по-тъмен.

Ужасна гледка, о, Учителю на моя живот. Не ми харесва, Не е вярна. Аз не съм това или онова. Това злокобно себично нещо, не, не съм аз. Аз не съм това.

Отвъд тъмнината, разкриваща ми се чрез свет­лина, съзирам лъчиста форма, която ме зове. Какво е това Същество, изправено благосклонно в мрака и в светлината? Дали е... възможно ли е това да съм аз?

Една лъчиста и сияйна форма, която е моето Се­бе, моята душа. Една тъмна и навъсена фигура, но същевременно тя е възрастна и мъдра, опитна и натъжена. Това е моето себе, по-низшето ми себе, древната ми изтощена външност за светските дела. Те двете са застанали една срещу друга, а между тях, горяща земя... Те се придвижват и се сливат... Пъте­ката свършва. Пътят се простира напред. Постигнато е зрение и в светлината се появява действителността.

Откровението идва чрез мен, о, Повелителю на Живота. Аз не го виждам.

Нищо не ми пречи. Не се стремя към зрение, тъй като съм видял. Моята задача е откровение. Не се стремя- към нищо за себе си.

Само онова, което съществува от вечността и вся­кога е било тук. Единството на Присъствието; областта на любовта; живият, изпълнен с любов, мъдър и все­обхватен Един, обгръщащ всичко и представлявящ всичко, не оставяйки нищо настрана.

При всички обгърнати от живото, изпълнено с лю­бов Присъствие; при онези, които, без да знаят, под­държат това Присъствие и ще се запазят вечно - по същия начин, както и това Присъствие.

Това сме аз и ти, и още те са аз самият и още са всичко, което срещам. Те са онова във всяка форма, което мисли, че тази форма е всичко; което, живеейки по този начин във времето и пространството, не вижда светлината на живота във формата; което се крие вътре, зад завесата, между четирите и петте (четирите природни царства и Царството Божие - А. А. Б.³) и не вижда нищо друго. На тях трябва да открия истината.

Като оставя да се види, че самият аз съм истината; като живея като частица от това Присъствие и виждам всичките му части. По този начин откровението се въ­вежда в четирите от петото. (18-302/3)