Първа 1 понятие, съдържание, система и източници на международното търговско право

Допустимо е български лица да сключват договори за превоз и услуги по въздуха с чуждестранни лица при условията на чужд закон, стига тези договори да не противоречат на изрични правни забрани и на правилата на морала. Когато по повод на такива договори възникне спор и се наложи избор на съд или на арбитраж за разглеждане на спора, трябва да се уговори законът, който ще се прилага (чл.16 от ЗГВ). Изискването е насочено към предотвратяване на изненади във

По-подробно за арбитража вж. Ч. Големинов. Международният търговски арбитраж, в сб. "Международно търговско право". С., "Вебер-ВБ", 1992, с. 445-493.

² Обн., ДВ, бр. 94 от 1972 п; изм. бр. 30 от 1990 г, бр. 16 от 1997 г. и бр. 85 от

1998 г.

връзка с приложимото право при такива спорове. Изборът на чужде­странния закон трябва да се извършва само при познаване на неговото съдържание и преценяване на последиците от прилагането му.

За случаите, неуредени в ЗГВ и в международните договори, по които страна е Република България, се прилагат разпоредбите на съот­ветните български закони (чл. 152 от ЗГВ). Няма съмнение, че в такива случаи приложение ще получи Търговският закон. Когато и в него липс­ват разпоредби, на прилагане подлежи ЗЗД като общ граждански закон. Касае се за генерално отпращане към определено законодателство.

За осъществяване на въздушните превози между държавите го­лямо значение имат двустранните спогодби за международни въздушни съобщения. В тях се предвижда правото на участниците да извършват полети, определят се въздушните маршрути за превозите (договорни линии), обемът на взаимно предоставените търговски права, т.е. пра­вата, да се изпълняват превози на пътници и товари, редът за оказване на техническа помощ, извършването на плащанията, данъчният режим и т.н. Република България е сключила такива спогодби с няколко де­сетки държави¹.

Измежду многостранните международни договори, по които страна е Република България, трябва да бъдат отбелязани Чикагската конвенция за международно гражданско въздухоплаване от 1944 г.², с която е създадена Международната организация за гражданско въз­духоплаване - ИКАО, както и Варшавската конвенция за унификация на някои правила за международните въздушни превози от 1929 г. Вар­шавската конвенция е един от най-разпространените международно­правни актове: в нея участвуват повече от сто държави. Почти такъв брой участници имат Хагският протокол от 1955 г.³ и Гватемалският протокол от 1971 г.⁴ за изменение на Варшавската конвенция.

На 28 магП999 г. на международна.конференция в гр,.Мо_нр_еад, Канада, бе приета Конвенция за уеднаквяване на някои правила за меж-дународншГвъздушен превоз (Монреалската конвенция от 1999 г.). В преамбюла й държавите-страни по нея признават необходимостта от осъвременяване и обединяване на Варшавската конвенция и на свър-

заните с нея документи. Те изразяват убеждението си, че колективните им действия за по-нататъшна хармонизация и систематизиране на ня­кои правила, уреждащи международния въздушен превоз, чрез нова конвенция са най-подходящото средство за постигане на справедливо равновесие на интересите на изпълнителите и на потребителите на такъв превоз.

Народното събрание със закон, приет на 16 юли 2004 г., ратифи­цира Монреалската конвенция от 1999 г. Тя бе обнародвана в Държавен вестник, бр, 6 от 23 януари 2005 г. и влезе в сила за Република България на 27 същия-мееецг—

Монреалската конвенция от 1999 г. разпростира своето действие върху всякакъв международен превоз натовари, както на пътници или багажи, извършван с въздухоплавателно средство срещу възнаграж­дение. Тя се прилага също така за безвъзмезден превоз с въздухопла­вателно средство, извършван от предприятие за въздушен транспорт.

Международен превоз по смисъла на тази конвенция е всеки пре­воз, при който съгласно договора между страните мястото на замина­ване и местоназначението са разположени н_а териториите на две държави-страни по конвенцията. Равностоен е случаят, когато мястото на заминаването и местоназначението се намират върху територията само на една държава-страна по конвенцията, но е договорено място за спиране на територията на друга държава, дори ако тази държава не е страна по конвенцията. Превозът между два пункта на територията само на една държава без договорено място за спиране на територията на друга държава не се счита за международен превоз.

Посочената конвенция се прилага и за въздушен превоз, който е извършен от лице, различно от превозвача по договора. Достатъчно е целият или част от превоза да бъде извършена по силата на упълномо­щаване на лицето от превозвача по договора. За да се улесни доказ­ването на качеството на действителен превозвач, конвенцията създава предположение. Упълномощаването се смята за дадено, щом няма доказателство за противното (чл. 1 и 39 на Монреалската конвенция от 1999 г.).

В Монреалската конвенция от 1999 г. се съдържат предимно пре­ки правни норми. Определени са основните изисквания за превозните документи (чл. 4 - 8), правните последици от неспазването на тези изисквания (чл. 9), правата и задълженията на страните по договора за международен въздушен превоз на товари, включително правото на разпореждане с товара (чл. 12), отговорността за неизпълнение на до-

238 Иван Владимиров

говора (чл. 10, 18 и 19), освобождаването от отговорност (чл. 20).'-'Ч

Но наред с преките норми на Монреалската конвенция от 1999 ii¹ са включени отпращащи правни норми. Така, предвидена е приложи-1 мост на закона на сезирания съд относно процедурните въпроси (чл. 33, ал. 4) и относно метода за изчисляване на давностния срок за завеж­дане на дела (чл. 35, ал. 2).

Първата от тези норми не възбужда каквито и да било съмнения, 1 тъй като съдилищата на държавите от двете големи правни системи,\ а именно: на европейската континентална правна система и на систе-' мата на общото право (common law) прилагат изключително своята ^: процедура. Втората отпращаща норма обаче е непривична за държавите от европейската континентална правна система, включително за Репуб­лика България, за които погасителната давност е институт не на проце­суалното, а на материалното гражданско право. В тях именно послед­ният отрасъл на правото е меродавен за изчисляване на давностните срокове. Приложимият за давността закон е не законът на съда, а най-често законът, който урежда по същество договора, от който тя произ­тича.¹ Изрично това е предвидено в чл. 63 от Кодекса на междуна­родното частно право, приет от Народното събрание на 4 май 2005 г. Според тази разпоредба за погасителната давност се прилага правото, което урежда съответното отношение².

2. Сключване. Договорът за международен въздушен превоз на товари се сключва с издаването на въздушна товарителница. До­пустимо е издаването на въздушна товарителница да бъде заменено с всякакво друго средство, запазващо данните за превоза, който следва да бъде извършен. Ако се използва такова друго средство, превозвачът издава на изпращача, щом това бъде поискано от изпращача, квитанция за товара. Изисква се тя да позволява идентифициране на пратката и достъп до информацията, която се съдържа в данните, съхранени чрез това друго средство (чл. 4).

В Монреалската конвенция от 1999 г. е определено съдържанието на въздушната товарителница или на квитанцията за товар. То включва: а) обозначение на мястото на заминаване и местоназначението; б) ако

По-подробно вж. Иван Владимиров. Международно частно право. Обща и специална част. Трето преработено и'допълнено издание. С., "Софи-Р", 2002, с. 188-196.

ДВ, бр. 42 от 17 май 2005 г. Кодексът на международното частно право се

•мястото на заминаване и местоназначението се намират на терито-

: рията само на една държава-страна, като същевременно са договорени

едно или повече места за спиране на територията на друга държава -

означение на поне едно такова място за спиране; и в) обозначение на

теглото на практиката.

Въздушната товарителница се изготвя от изпращача в три ориги­нални екземпляра. Първият екземпляр се обозначава "За превозвача". Той се подписва от изпращача. Вторият екземпляр се обозначава "За получателя". Подписват го изпращачът и превозвачът. Третият екзем­пляр се подписва от превозвача, който го предава на изпращача след приемане на товара. Допустимо е подписите на превозвача и на изпра­щача да бъдат напечатани или поставени с печат.

Ако по искане на изпращача въздушната товарителница бъде изготвена от превозвача, възниква оборимо конвенционно предполо­жение. До доказване на противното се счита, че превозвачът е дейст­вувал от името на изпращача.

Когато товарът е опакован в повече от един пакет: а) превозвачът има право да изиска от изпращача да изготви отделни въздушни това­рителници; б) изпращачът има право да изиска от превозвача да издаде отделни квитанции, ако се използва друго средство, запазващо данните за превоза, който следва да бъде извършен (чл. 5, 7 и 8).

В Монреал ската конвенция от 1999 г. е определена доказателст­вената стойност на превозната документация. Въздушната товари­телница или квитанцията за товар до доказване на противното са до­казателство за сключването на договора, приемането на товара и усло­вията за превоз, посочени в тях.

Всички сведения във въздушната товарителница или в квитан­цията за товар относно теглото, размерите и опаковката'на товара, както и тези, които се отнасят до броя на пакетите, до доказване на противното са доказателство за заявените факти. Напротив, тези, които се отнасят до количеството, обема и състоянието на товара, не пред­ставляват доказателство срещу превозвача. Изключение съставляват случаите, в които те са били проверени от превозвача в присъствието на изпращача. Изисква се във въздушната товарителница или в кви­танцията за товар да бъде посочено, че са били проверени или се отнасят до очевидното състояние на товара (чл. 11).

За разлика от Варшавската конвенция Монреал ската конвенция от 1999 г. не свързва неблагоприятни последици с неспазването на изискванията за превозната документация. Неспазването на такива

240 Иван Владимиров

изисквания не засяга съществуването или валидността на договора за международен въздушен превоз на товар. Независимо от това дого­ворът е подчинен на правилата на тази конвенция, включително онези, които се отнасят до ограничаване на отговорността (чл. 9).

Когато е необходимо да се изпълнят формалности, установени от митнически, полицейски и подобни държавни органи, допустимо е от изпращача да се изиска да издаде документ, в който се посочва естеството на товара. Тази разпоредба не поражда дълг, задължение или отговорност за превозвача (чл. 6).

Изисква се изпращачът да предостави на превозвача такава ин­формация и такива документи, каквито са необходими за изпълнение на формалностите на митнически, полицейски и други държавни органи, преди товарът да бъде предаден на получателя. Превозвачът не е длъжен да проверява, дали информацията или документите са точни или достатъчни (чл. 16).

Предвидена е възможност на изпращача да направи специална декларация за интерес от доставяне на товара в местоназначението. Срокът за декларацията е времето на предаването на товара на пре­возвача за превозване (чл. 22, ал. З, изр. първо).

3. Изпълнение. Само няколко разпоредби на Монреал с ката кон­венция от 1999 г. се отнасят за изпълнението на договора за междуна­роден въздушен превоз на товари.

На изпращача е предоставено право да се разпорежда с товара по пътя. Той може да си вземе обратно товара от летището на изпраща­нето или на назначението, да го спира по пътя при кацане, да дава указание за предаването му на друго лице, а не на получателя, както и да иска връщане на товара в летището на изпращането. Изпращачът е длъжен да заплати всички разноски, които възникват при упражняване на правото му на разпореждане с товара. Споменатото право на изпра­щача се прекратява, щом получателят след пристигането на товара в местоназначението е предявил искане за предаването му на товара. Но ако получателят не приеме товара или той не може да му бъде предаден, правото на изпращача да се разпорежда с товара се запазва (чл. 12).

Установени са редица практически важни правила за реда за предаване на товара з местоназначението (чл. 13). Превозвачът е длъ­жен да уведоми получателя веднага след пристигането на товара. По­лучателят има право да иска предаването на пристигналия на неговия адрес товар срещу заплащане на сумите, които тежат • ' ^о^пра, и

изпълнение на условията на превоза, посочени в товарителницата.

Получаването на товара, без да бъде отправена пред превозвача рекламация, създава предположението, че товарът е предаден в добро състояние и съгласно превозния документ (чл. 31, ал. 1).

4. Отговорност. Изпращачът отговаря за точността на сведе­нията и заявленията, които вписва в товарителницата. Той дължи обез­щетение за всяка вреда, която е настъпила поради неправилността, неточността или непълнотата на дадените от него сведения и указания (чл. 10, ал. 1 и 2).

Превозвачът носи отговорност за липса и повреда на товара, както и за закъснение в доставянето му. Периодът на отговорността за липса и повреда на товара обхваща времето, през което товарът се намира в разпореждане на превозвача, независимо от това, дали е на летище, на борда на въздухоплавателното средство или на друго място в случай на кацане извън летище (чл. 18, ал. 1 и 3). Превозвачът отговаря за щетите, произлезли вследствие на закъснението при въздушния тран­спорт на товарите (ч л. 19).

Товарът трябва да се смята за изгубен, ако това е признато от превозвача или товарът не е пристигнал в местоназначението в течение на 7 дни, считано от деня, когато товарът е следвало да пристигне. В тези случаи получателят може да упражни спрямо превозвача правата, които произтичат от договора за превоз (т. З на чл. 13).

Съгласно чл. 10 от Монреалската конвенция превозвачът се осво­бождава от отговорност за вреда, причинена от закъснение на между­народния въздушен превоз на товара, ако докаже, че той и от неговите служителите и агенти са взели всички необходими мерки за избягване на щетите или че им е било невъзможно да вземат такива мерки. Сле­дователно, отговорността почива върху вина. Тежестта на доказване на липсата на вина лежи върху превозвача.

Специално е уредена една от най-типичните в практиката хипо­тези, които изключват отговорността на превозвача: наличността на вина на самия пострадал. Съгласно чл. 20 съдът може съобразно с разпоредбите на собствения му закон да отхвърли или да ограничи отговорността на превозвача, когато последният докаже, че щетите са причинени виновно от засегнатото лице или че то е съдействувало за тях. Когато спорът се разглежда от български съд. меродавен е чл. 83 от ЗЗД.

Отговорността на превозвача е ограничена до сумата на 17 спе­циални права на тираж за всеки килограм липсващ или повреден товар.

242 Иван Владимиров

Посоченият предел може да бъде увеличен, когато изпращачът е на­правил специална декларация за интерес в момента на предаването на товара на превозвача чрез заплащане на допълнителна такса. В този случай превозвачът е длъжен да заплати декларираната сума, освен ако докаже, че тя превишава действителния интерес на изпращача (чл.22,т.З),

За предявяване на рекламации пред превозвача са установени кратки срокове: 14 дни за липса или повреда на товара и 21 дни за закъснение в доставянето му. Непредявяването в тези срокове на рек­ламация пред превозвача лишава от правото да се предяви иск срещу него (чл. 31, ал. 2,3 и 4).

Давностният срок е двугодишен(чл.35, ал.1).

Искът~срещу превозвача трябва да бъде предявен в съда. В. чл. 33, ал. 1 е установена алтернативна подсъдност: а) или пред съда по постоянно седалище на превозвача; б) или по неговото основно място на дейност; в) или пред съда, където се намира главното седалище на неговото предприятие или мястото, където то притежава някакво пред­ставителство, с помощта на което е бил сключен договорът; г) или пред съда на местоназначението.

Допустимо е разглеждане на спора от арбитраж въз основа на арбитражно споразумение. Изискването е арбитражът да се състои на едно от посочените четири места и да прилага разпоредбите на Варшавската конвенция от 1999 г. (чл. 34).

Решаване на спорове във външната търговия 243

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

37 РЕШАВАНЕ НА СПОРОВЕ

ВЪВ ВЪНШНАТА ТЪРГОВИЯ

(/ §1. ЗАДЪЛЖЕНИЕ ЗА ПРИЛАГАНЕ

У/НА ПРАВНИ СРЕДСТВА ЗА МИРНО УРЕЖДАНЕ НА ТЪРГОВСКИ СПОРОВЕ МЕЖДУ ДЪРЖАВИ

Всяка държава има суверенно право свободно да търгува с други държави и свободно да се разпорежда със своите природни богатства, за да осигури благосъстояние за своя народ.

В международната търговия държавите са равни, ползват се с еднакви права и имат еднакви задължения. Правата на държавата в областта на международната търговия не зависят от нейната иконо­мическа и политическа мощ. Те произтичат от факта на съществува­нето на държавата като субект на международното право.

^"Задължение на държавата в международната търговия е да ува­жава правата на друга държава съобразно с разпоредбите на междуна­родното право. 'I

Един от основните правни принципи на международните тър­говски отношения е принципът за мирното разрешаване на междуна­родните спорове между държави. Той произтича~логическй от принципа за забрана за прилагането на сила или на заплаха със сила и от принципа за добросъвестно изпълнение на международните договори. Този прин­цип се разпростира и върху спорове от делови търговски отношения. Тук се прилага спомагателният принцип на търговския арбитраж.

Външната търговия се извършва от отделни физически и/или юридиче"скй"лица от различни държави. Международни договори съз­дават правния й режим.

Но нерядко държавата или държавни учреждения сами дейст­ват като страни по външнотърговски договори. Такива са случаите на осъществяване на големи инвестиционни проекти. Понякога се поражда необходимост от защита на съдоговорителя на държавата по външно­търговския договор срещу законодателните и административните й възможности за намеса в договорните отношения.

244 Иван Владимиров

ции - ИССИД. Вашингтонската конвенция към 1 януари 2001 г. е под­писана от 73 държави и е ратифицирана от 68 държави. Междуна­родният център за решаване на спорове се ръководи от администра­тивен съвет, в който влиза по един представител на всяка държава-участничка\Президентьт на МБРР е по право председател на този съвет. Със самата ратификация на Вашингтонската конвенция все още не е свързано подчиняването на юрисдикцията на ИССИД. За това е необходима особена уговорка в инвестиционния договор.

Чуждестранният инвеститор обикновено поставя сключването на инвестиционния договор в зависимост от включването в него на уговорка за решаване на споровете от ИССИД. Практиката на центъра показва, че това договорно подчиняване не изключва вероятността една от страните впоследствие да не вземе участие в процеса.

Нарастващият брой на двустранните международни договори за взаимна защита на чуждестраннните инвестиции предвиждат под­чиняване на юрисдикцията на ИССИД. Обсъждат се предложения за разпростиране на услугите на ИССИД върху държави, които не участ­ват във Вашингтонската конвенция. За тази цел секретариатът на ИССИД трябва да действува като арбитражен секретариат, който ор­ганизира по молба на съдоговорителите арбитраж извън приложното поле на споменатата конвенция. Например, по инвестиционен спор меж­ду държава, която не участвува в конвенцията, от една страна, и, от друга страна, неин съдоговорител по инвестиционен договор също така от държава,-която не участвува в тази конвенция.

[Друга международна институция за решаване на спорове е Пос­тоянната арбитражна палата в Хага. Тя е учредена с конвенциите от 1899 и 1907 г. за мирно разрешаване на международни спорове. Ре­публика България е страна по Хагската конвенция от 1907 г. и с това -на Постоянната арбитражна палата. Други 73 държави са участнички в този международен договор. По спорове между държави членовете на Постоянната арбитражна палата, избрани от страните, действуват като арбитри. Палатата осъществява функциите както на помирителна комисия, така и на арбитражен орган. От учредяването си досега тя е разгледала три помирителни дела и 25 арбитражни дела.

Постоянната арбитражна палата в търговската област може да разглежда само спорове между субекти на международното право. Тя издаде през 1962 г. Правилник завелата, по които само една от страните е държава. Бюрото на Постоянната арбитражна палата предоставя свое помещение и организация на разположение на онези, които желаят и уговорят решаване на техния сттоп гт-о^пазно с този правилник. Пра-

Решаване на спорове във външната търговия 245

вилникът изисква държавата-страна по спора да е участничка в една от двете Хагски конвенции за мирно разрешаване на международни спорове - от 1899 г. или от 1907 г. Посредниците или арбитрите могат да бъдат свободно избрани от страните или да бъдат по молба на двете или на една от тях назначени от бюрото на Постоянната арбит­ражна палата, което действува като назначаващ орган. Не е задължи­телно те да бъдат членове на Постоянната арбитражна палата, които се определят за срок от шест години от държавите-участнички в кон­венцията от 1899 г. или в тази от 1907 г.

Участието в Хагската конвенция за мирно разрешаване на меж­дународни спорове от 1899 г. или от 1907 г. не означава за държавата предварително декларирано подчиняваме на юрисдикцията на Пос­тоянната арбитражна палата или на арбитража по търговски спорове, който се образува по правилника от 1962 г. Такова подчиняване трябва окончателно да бъде специално уговорено. За държава, която участвува в такова уговаряне, това обстоятелство означава нейна готовност в случай на необходимост да участвува в производството по разглеж­дането на помирително дело или в арбитраж в Хага или в друго угово­рено място, както и безрезервно да изпълни арбитражното решение. За страната по спора, която не е държава, такова задължение произтича от арбитражното споразумение.
38 §2. СЪДЕБЕН И АРБИТРАЖЕН РЕД ЗА РЕШАВАНЕ НА СПОРОВЕ ПО ВЪНШНОТЪРГОВСКИ СДЕЛКИ

Л 1. Сьдебсо^ед., Ако във връзка с осъществяването на вземания, които произтичат от договори, в международното икономическо об­щуване възникне необходимост от обръщане към съд, т.е. към учреж­дение от държавната съдебна система (държавен съд), на първо място се поставя въпросът за международната компетентност на съответ­ната държава.

Под международна компетентност се разбира юрисдик­цията на съдилищата на държавата, т.е. произтичащата от дър­жавния суверенитет компетентност на съдилищата за решаване на определени видове спорове.

Въпросът за международната компетентност постоянно възник­ва, когато в спора има международен елемент и с това могат да бъдат засегнати интересите на друга държава. Подобен международен еле­мент е налице, когато двете или едната от страните по спора не е гражданин на държавата, в чийто съд се разглежда делото, или като

246 Иван Владимиров -

юридическо лице действува от друга държава.

Въпросът за международната компетентност на съдилищата се' решава по закона на съда (lex fori). Положителният отговор на въпроса

за международната компетентност съобразно с lex fori не означава непременно, че към решението по делото ще се прилага материалното право на тази държава. И обратното, от насочването от отпращащите норми към материалното право на определена държава не произтича непременно международна компетентност на съдилищата на тази държава.

Международната компетентност се предвижда от закона или се обосновава с Допустим б "от 'закона споразумение между страните по договора и по спора. Двата вида компетентност се откриват в законо­дателството, например, на Австрия и на Германия.

Към тази група законодателства принадлежи и законодателството на Република България. В КМЧП е_дредвидена,международната-ком-петентнрстна българските съдилища. Тя е налице, когато: а)Ътветникът има обичайно местопребиваване, седалище според устройствения си акт или местонахождение на действителното си управление в Република България^ б}) ищецът е български гражданин или юридическо лице, когато спорът е възникнал от преки отношения с негов клон, могат да се предявят пред българските съдилища, ако клонът е регистриран в Република България (чл. 4). Споразумение за избор на съд е допустимо, само ако се сключва след възникването на спора (чл. 16, ал. 2 от КМЧП).

Но съществуват и други системи на международна компетент­ност. Така, Френският граждански кодекс в чл. 14 и 15 предвижда, че юрисдикцията на френските съдилища е налице, когато ищецът или ответникът има своето местожителство във Франция. По такъв начин тази система се ограничава с локализирането на физическите и на юридическите лица. Такова уреждане се разглежда като привилегия на френските граждани и юридически лица. Те могат да се откажат от него чрез споразумение с насрещната страна по спора.

Италианското право също така предвижда подобна привилегия за своите граждани и юридически лица.

ГСшоразумението за подсъдност е съгласие между страните по спора за избиране на точно определена юрисдикция измежду няколко възможни. Споразумението в полза на съда на определена държава се обозначава като пророгация. То преследва двояка цел: да обоснове юрисдикцията на съдилищата на определена държава и да определи местния компетентен съд. "\

.Решаване на спорове във външната търговия 247

Споразумения или уговорки за подсъдност се съдържат в текс­товете на договори, на договори-образци и на общи условия, ако те изобщо не изключват съдебния ред и не предпочитат решаване на споровете от арбитраж.^

Втората предпоставка е арбитрируемост на спора. Третата пред­поставка е компетентността на арбитрите за конкретния спор.

Такова разглеждане и решаване на гражданско правните спорове могат да се осъществят въз основа на взаимно волеизявление, изразено в арбитражно споразумение, или въз основа на международен договор.

По такъв начин основната характерна черта на арбитража е, че при него спорът се решава от недържавен, обществен правораздава-телен орган, в учредяването на който страните вземат участие.

Според това дали спорещите страни си служат с арбитраж за решаване на спора по своя воля или поради установено в приложимия закон или в международен договор задължение да използват този пра­во раздавателен способ, различаваме доброволен и задължителен ар-

248 Иван Владимиров

битраж. Арбитражът е задължителен между организации на държави, които са все още страни по Московската конвенция от 1972 г. за реша­ване по арбитражен ред на гражданскоправните спорове, които произ­тичат от отношения на икономическо и научно-техническо сътрудни­чество.

Доброволният арбитраж се проявява в две основни форми: ар­битраж, създаван по конкретен повод (ad hoc), и институционен арбит­раж. При първата проявна форма на арбитража, преди да възникне спорът между страните, не съществува никакъв арбитражен орган. След като постанови решението си, арбитражният орган се разпуска. Не съществуват и никакви процедурни правила, според които да се разглежда и реши спорът, Обикновено арбитрите разработват за случая някакви процедурни правила или постигат съгласие да използват такива правила на известен им арбитраж.

Институционният арбитраж разполага със своя администрация, канцелария, архив и със свой арбитражен правилник, въз основа на който се разглеждат споровете отнесени от страните пред него. Обик­новено страните са длъжни да изберат арбитрите измежду лицата, посочени в листата на съда.

Институционните арбитражни съдилища според това, дали раз­глеждат всякакви външноикономически спорове или само определени категории от тях, се разделят на арбитражни съдилища с обща или със специална компетентност. С обща компетентност са например ар­битражните съдилища при търговските палати на отделните държави. Но наред с тях съществуват и специализирани арбитражи, каквито са: Арбитражният съд при Българската асоциация по морско право в Со­фия, Международният морски и речен арбитраж във Варна, Морският арбитражен съд в Москва, Международният морски и речен арбитраж в Гдиня и др.

Арбитражните съдилища биват открити и закрити според това, дали до тях могат да прибягнат или не спорещи, които не са членове на организацията, към която е арбитражният съд. Арбитражният съд при Международната търговска камара и арбитражните съдилища при националните търговски палати са открити, тъй като от техните услуги могат да се ползват и от нечленове на търговските палати, към които те са създадени. Открити са и сиоменатите специализирани арбитражи.

ал. 1 и 2 от ГПК (в редакция от 7 юли 1992 г.). Прогласено бе, че страните по всеки имуществен гражданскоправен спор могат да го възложат на арбитражен съд за решаване. Допустимо е неговото се­далище да бъде в чужбина, ако една от страните в спора е с местожи­телство или със седалище извън територията на Република България. Неарбитрируеми са само имуществените спорове за вещни права или за владение върху недвижим имот, за издръжка или за права, които произтичат от трудово правоотношение.

По-подробна правна уредба се съдържа в Закона за междуна­родния търговски арбитраж. Той се прилага за международния тър­говски арбитраж, основан на арбитражно споразумение, когато мястото на арбитражът е на територията на Република България. Междуна­родният търговски арбитраж разрешава граждански имуществени спо­рове, възникнали от външнотърговски отношения. Негов предмет могат да бъдат и спорове за попълване на празноти в договора или за приспо­собяването му към нововъзникнали обстоятелства. Изискването в два­та случая е местожителството или седалището на поне една от стра­ните да не е в Република България (чл. 1).

В Република България е допустим арбитраж от двата вида: ин-ституционният арбитраж и арбитраж ad hoc. Съгласно чл. 4 от споме­натия закон арбитражът може да бъде постоянна институция или да бъде образуван за решаване па определен спор. Въпреки че законът не създава пречки за повече арбитражи, единственият действащ ин-ституционен арбитраж за сега е Арбитражният съд при Българската тьрговско-промишлена палата в София.

г) Арбитражно споразумение. Арбитражното споразумение е съгласието на страните да възложат на арбитража да реши всички спорове, които могат да възникнат или са възникнали между тях относно определено договорно или извъндо говор но правоотношение. То може да бъде арбитражна уговорка в друг договор или отделно споразу­мение.

Изисква се арбитражното споразумение да бъде писмено. Без значение с формата на договора, по повод на който се уговаря арбитраж. Когато договорът е устен, арбитраж за споровете във връзка с него може да бъде предвиден само в отделно писмено споразумение. Но законът създава облекчения при спазване на изискването за писмена форма на арбитражното споразумение.

Смята се, че споразумението е писмено, ако се съдържа: а) в документ, подписан от страните; или б) в размяна на писма, телекси, телеграми или други средства за съобщения. Нещо повече. Смята се,

254 Иван Владимиров

ложим е законът, на който страните са подчинили това споразумение, а при липсата на такова указание - законът на държавата, където ре­шението е постановено (чл. V, т. 1 буква "а" на Нюйоркската конвенция от 1958 г).

б) Съобразно с буква "б" на т. 1 на чл. V на Нюйоркската

Общ признак на трите хипотези, които влизат в това основание за отказ да се признае чуждестранно арбитражно решение и да се приведе то в изпълнение, е същественото нарушение на правото на защита на страната, срещу която решението се предявява.

Несвоевременното уведомяване на страната за арбитражното заседание създава за нея невъзможност да предяви своите защитни средства. Достатъчно е засегната от нарушението да бъде страната, срещу която решението се предявява, и тя да докаже нарушението.

в) Буква "в" на т. I на чл. V на Нюйоркската конвенция от 1958

Създадена е уредба за случаите когато произнасянето по въп­роси, обхванати от арбитражното споразумение или от арбитражната уговорка в договора, може да бъде отделено от онези, които не са били обхванати от такова споразумение или уговорка. Частта от арбит­ражното решение, която съдържа произнасяне по въпроси, обхванати от арбитражното споразумение или от арбитражната уговорка в дого­вора, подлежи на признаване и на привеждане в изпълнение.

г) Като основание за отказ да се признае чуждестранно арби­
тражно решение и да се приведе то в изпълнение може да послужи
също така обстоятелството, че съставът на арбитражния съд или ар­
битражната процедура не са били в съответствие със споразумението
между страните. Когато такова споразумение липсва, меродавно е не-

им със закона на държавата, където се е състоял ар-

битражът (буква "г" на т. 1 на чл. V на Нюйоркската конвенция от 1958 г.).

д) Последната буква "д" на т. 1 на чл. V на посочената конвенция предвижда като основание за отказ да се признае решение и да се приведе то в изпълнение случая, когато арбитражното решение не е станало още задължително за страните. Такова основание е налице, и когато решението е било отменено или изпълнението му е било Спряно от компетентен орган на държавата, в която или съобразно със закона на която е било постановено.

Едно от основните противоречия на международната конферен­ция през май-юни 1958 г. в Ню Йорк се отнасяше за проблема относно двойната екзекватура. Трябва ли арбитражното решение, за да бъде признато и приведено в изпълнение на основание на конвенцията, да стане окончателно и изпълнимо в държавата, в която е постановено? Такова изискване очевидно бе отхвърлено от конференцията.

Но законодателството, съдебната практика и науката за меж­дународното частно право в някои държави-участнички в Нюйоркската конвенция от 1958 г, сред които Република Турция, не се отличава с достатъчна яснота по въпроса за необходимостта от двойна екзеква­тура. Съгласно чл. 43 на турския закон №2675 от 1982 г. относно между­народното частно право и процес само чуждестранните арбитражни решения, имащи силата на пресъдено нещо и станали изпълними в държавата, в която са постановени, могат да получат екзекватура.¹

Някои турски юристи считат, че в такъв случай законът изисква двойна екзекватура. Но според изказаното от проф. Селахатин Сулхи Текинай становище удостоверяването от чуждестранния арбитражен съд, че постановеното от него решение се ползва със силата на пресъ­дено нещо, е достатъчно за получаване на екзекватура в Република Турция. Това не означава по необходимост предварителната наличност на национална екзекватура в държавата, в която арбитражното решение е постановено.²

Закон № 2675 от 20 май 1982 г. е обнародван в Държавен вестник на Република Турция от 22 с.м. Коментар на проф. Раби Корал за новия закон е поместен в Revue de I'Arbitrage, 1983, p. 47.

Sigvard Jarvin, L'execution des sentences arbitrates de la CCI, en "L'execution des sentences arbitrates", Paris, 1989, publication № 440/6 de la Charabre de Com­merce International, p.39.

256 Иван Владимиров

Не може да не се отбележи, че съгласно чл. 41 ал. З, третото изречение на ЗМТА (ред., ДВ, бр. 93 от 1993 г.) с връчването му на една от страните арбитражното решение влиза в сила, става задължи­телно за страните и подлежи на принудително изпълнение. Следова­телно, за арбитражно решение, което е постановено в Република Бъл­гария и е връчено поне на една от страните, не е налице основанието "да не е станало още задължително за страните". На такова основание компетентният орган на друга държава-участничка в Нюйоркската конвенция от 1958 г. не може да откаже да признае това решение и да го приведе в изпълнение.

Обстоятелствата, за които следи служебно компетентният орган на държавата, където се иска признаване и изпълнение на чуждестранно арбитражно решение, са изложени в т. 2 на чл. V на Нюйоркската конвенция от 1958 г.

Според тази разпоредба допустимо е да се откаже да се признае чуждестранно арбитражно решение и да се допусне неговото изпъл­нение, ако компетентният орган на държавата, в която се иска призна­ването и изпълнението, намери: а) че съгласно закона на тази държава предметът на спора не подлежи на решаване от арбитраж; или б) приз­наването или изпълнението на решението ще противоречи на общест­вения ред на тази държава.

Когато в Република България се иска признаване на чуждест­ранно арбитражно решение и привеждането му в изпълнение, бъл­гарският закон е приложим за определяне на споровете, които не под­лежат на разрешаване от арбитраж. Меродавен е чл. 9, ал. 1 от ГПК. Той изключва от кръга на арбитрируемите спорове споровете за нару­шени или заплашени с нарушаване лични субективни права, както и имуществените спорове за вещни права или за владение върху недви­жими имоти, за издръжка или за права по трудово правоотношение.

В международночастноправните системи на повечето държави се предпочита да се употребява понятието обществен ред, без да му се даде законово определение (легална дефиниция).

Компетентният орган на такава държава разполага с широка дискреционна власт да прецениГдали признаването или изпълнението на чуждестранно арбитражно решение ще противоречи на обществения ред на тази държава. Когато отговорът му е положителен, той ще от­каже да даде екзекватура за решението.

Така, Върховният съд на Република Турция е отказал да даде

екзекватура за решението, постановено в Лозана по арбитражно дело № 1911 на Арбитражния съд при Международната търговска камара което е известно като арбитраж "Кебан". Спорът е бил породен от строежа на турски язовир от френски и италиански предприемачи. От­казът да се даде екзекватура бил обоснован от съда с мотива, че изпълнението на чуждестранното арбитражно решение в Република Турция би противоречило на обществения й ред. Тъй като Арбитражния съд при Международната търговска камара има функцията да одобрява проекта за арбитражно решение, Турският върховен съд намерил за неприемливо решение, постановено от учреждение, друго освен съда, който е разгледал делото.¹

Още по-неясно е съдържанието на понятието обществен ред във фундаменталистките ислямски държави. Така, в Саудитска Арабия разпоредбите на Шериата образуват нейния обществен ред.²

2. Европейската конвенция от 1961 г. За укрепването на благоприятните условия за използване на арбитража в европейския регион трябва да съдейства Европейската конвенция за външнотър­говски арбитраж. Тя е разработена под егидата на Икономическата комисия на ООН за Европа. Приета е през 1961 г. в Женева на съвеща­ние на представители на 22 европейски държави, сред които бе пред­ставител на Република България. Нашата държава е страна по тази конвенция.³

Както се вижда от преамбюла, задачата на конвенцията е да отстрани във възможната степен определени трудности, които могат да се породят във връзка с организирането и функционирането на външнотърговски арбитраж в отношенията между физически и юридически лица на различни европейски държави.

Съгласно чл. 1 конвенцията се прилага: а) за арбитражни спора­зумения относно спорове, които съществуват или могат да възникнат в бъдеще от външнотърговски операции между физически и юриди­чески лица на различни договарящи държави; б) за арбитражните произ­водства и решенията, които се основават на споменатите споразумения.

250 Ивап Владимиров

че има арбитражно споразумение и когато ответникът писмено или със заявление, отбелязано в протокола на арбитражното заседание, приема спорът да бъде разгледан от арбитража. Същият правен ре­зултат настъпва и когато ответникът участва в арбитражното произ­водство, без да оспорва компетентността на арбитража (чл. 7).

Наличността на арбитражно споразумение води до съществени правни последици за спора. Съдът, пред който е предявен иск за спор, предмет на арбитражно споразумение, е длъжен да прекрати делото. Достатъчно е страната да се позове на него в първото по делото засе­дание. Делото не се прекратява, ако съдът намери, че арбитражното споразумение е нищожно (например поради неспазването на изисква­нето за писмена форма), изгубило е силата си или не може да бъде изпълнено.

Арбитражното производство може да бъде започнато, продъл­жено и по него може да бъде постановено решение, въпреки че по същия спор има висящо дело пред местен или пред чуждестранен съд (чл. 8).

Допустимо е всяка от страните по арбитражното споразумение да поиска от съд преди или по време на арбитражното производство обезпечаване на иска или на доказателствата (чл. 9).

д) Производство пред арбитражния съд. Това производство се образува въз основа на искова молба, подадена в канцеларията на арбитражния съд или по пощата. За дата на подаването на исковата молба се смята денят, в който тя е връчена лично от представител на ищеца в канцеларията на арбитражния съд. При подаване по пощата това е денят, означен в датния печат на пощенската станция в мястото на изпращането.

Съществуват изисквания за съдържанието на исковата молба. В общ вид те са формулирани в чл. 27, ал. 1 и 3 на Закона за междуна­родния търговски арбитраж. Според тази разпоредба в исковата молба трябва да бъдат посочени наименованията и адресите на страните, обстоятелствата, на които се основава искът, и в какво се състои иска­нето. Заедно с исковата молба ищецът представя писмените доказа­телства и посочва други доказателства, които ще представи.

Изискванията към съдържанието на исковата' молба са конкре­тизирани в чл. 5 от Правилника^на Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата. Според него исковата молба трябва да съдържа: а) пълното наименование на страните; б) адрес на страни­те, телефон, телефакс и телекс; в) изложение на обстоятелствата, на

Решаване на спорове във външната търговия 251

които ищецът основава своето искане, както и доказателствата, които потвърждават тези обстоятелства; г) искането на ищеца; д) цената на иска, ако се касае до оценяем в пари иск; е) доказателства в подкрепа на иска; ж) името на арбитъра и неговия заместник, посочени от ищеца; з) документ за платена арбитражна такса и депозит за разноски; и) опис на документите, приложени към исковата молба; к) подпис на ищеца. Към исковата молба трябва да бъдат приложени: арбитражното споразумение, два броя преписи от исковата молба и писмените дока­зателства.

Когато исковата молба не отговаря на някое от изискванията, тя е нередовна и се оставя без движение. Секретариатът на арбитражния съд дава на ищеца срок за отстраняване на недостатъка. Този срок не може да бъде по-дълъг от два месеца.

След като исковата молба стане редовна, препис от нея се из­праща от секретариата на съда до ответника. Едновременно с това секретариатът на съда съобщава на ответника, че той може в срок от 30 дни от получаването на препис от исковата молба да подаде своя отговор, подкрепен със съответните доказателства. В същия срок ответникът трябва да съобщи името на посочения от него арбитър и на неговия заместник или да предостави на председателя на ар­битражния съд възможност да назначи арбитъра и неговия заместник. Неподаването на отговор не означава признание на иска.

Когато арбитър и заместник-арбитър не бъдат посочени от от­ветника, те се назначават от председателя на арбитражния съд.

Така определените двама арбитри избират из листата трети ар­битър, който е председател на решаващия състав и ръководи арби­тражното заседание.

Делото се разглежда устно с призоваване на страните. На засе­данието могат да присъстват само страните,, вещите лица, "свидете­лите и преводачът. Освен тях в заседанието се допускат изключително посочените от страните лица.

За извършените процесуални действия в заседанието се води протокол.

Решаващият състав на арбитражния съд произнася решение по съществото на спора. То се състои от диспозитив и мотиви. В диспози-тива се посочва, какво постановява решаващият състав. Мотивите съдържат съображенията, поради които решаващият състав е произ­несъл дадено решение.

Решението се подписва от арбитрите в двете му части - диспо--

252 Иван Владимиров

зитива и мотивите.

Така подписаното решение се изпраща на страните. То се смята за обявено с връчването му на една от тях. С връчването му то влиза в сила, става задължително за страните и подлежи на принудително изпълнение (чл. 41, ал. З от ЗМТА).

Софийският градски съд издава по молба на заинтересуваната страна изпълнителен лист въз основа на влязлото в сила арбитражно решение. Към молбата се прилагат арбитражното решение и доказа­телството, че то е връчено на длъжника по изпълнението.

За признаването и изпълнението на чуждестранно арбитражно решение се прилагат сключените от Република България международни договори (чл. 51 от ЗМТА). Има се предвид преди всичко Нюйоркската конвенция за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения от 1958 г, по която Република България е страна. Но и в двустранни международни договори могат да се съдържат разпоредби за Изпълнението на чуждестранни арбитражни решения.
39 § 3. МНОГОСТРАННИ МЕЖДУНАРОДНИ ДОГОВОРИ

ЗА ВЪНШНОТЪРГОВСКИ АРБИТРАЖ,

ЗА ПРИЗНАВАНЕ И ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ

НА ЧУЖДЕСТРАННИ АРБИТРАЖНИ РЕШЕНИЯ

1. Нюйоркската конвенция от 1958 г. Особено значение има въпросът sajipHSHaBaHCTO и изпълнението на чуждестранните ар­битражни решенияЛрзи въпрос~е уреден в Конвенцията за признаването и изпълнението на чуждестранни арбитражни решения, приета през 1958 г. в Ню Йорк. Република България е страна по тази конвенция.¹

В конвенцията е предвидено признаването на писмените спо­разумения, с които страните са постигнали съгласие 'да предадат на арбитраж спора по конкретно дело. Съдилищата на държавите-участнички са длъжни, ако при тях постъпи дело, по което страните са сключили арбитражно споразумение, да насочат страните към ар­битраж.

Заедно с това всяка договаряща държава признава чуждестран­ните арбитражни решения и ги^привежда в изпълнение на своята те­ритория съобразно със своите процесуални норми. В конвенцията са

Решаване на спорове във външната търговия 253

посочени случаите, когато е допустимо да бъде отказано да се признае арбитражното споразумение и да се приведе чуждестранното арбит­ражно решение в изпълнение.

Нюйоркската конвенция от 195 8 г. групира основанията за отказ в две точки на чл. V. В т. 1 са предвидени основанията, които трябва да бъдат предявени от страната, възразяваща против признаването и привеждането на чуждестранното арбитражно решение в изпълнение. Точка 2 е посветена на основанията, които съдът взема под внимание по собствен почин (ех officio).

Изброяването на основанията, на които може да бъде отказано да се признае чуждестранно арбитражно решение и да се приведе то в изпълнение, носи изчерпателен характер. Недопустимо е други основа­ния или мотиви да се използват за това.

В същото време изброяването на основанията за отказ е алтер­нативно. Наличността на всяко от тях е достатъчна, за да може компе­тентният орган на държавата, в която се иска признаването на чуждест­ранно арбитражно решение и привеждането му в изпълнение, да откаже да го допусне. Отделните основания от двете групи при изброяването им са свързани със съюза "или".

Обща черта на основанията за отказ от първата група е обстоя­телството, че тежестта на доказването им лежи върху страната, която възразява против признаването на чуждестранното арбитражно решение и против привеждането му в изпълнение. Компетентният орган на държавата, в която се иска признаване и привеждане в изпълнение, не може да разглежда основанията за отказ от тази група по свой почин/ Това е особено важно, когато страната, против която е постановено решението, по една или друга причина не участва в производството за признаването и допускането на принудителното му изпълнение.

а) Отказ да се признае чуждестранно арбитражно решение и да се приведе то в изпълнение е допустим, когато страните по арбитраж­ното споразумение или една от тях е била недееспособна по закона, който е приложим за нея. Дееспособността на физическите лица се определя по личния им закон. В европейските континентални държави меродавно за личния закон е гражданството на лицето. В системата на общото право личният закон се обуславя от местожителството на лицето.

Основание за отказ да се признае чуждестранно арбитражно решение и да се допусне изпълнението му. представлява недейст­вителността на арбитражното споразумение. За определянето й при-

258 Иван Владимиров

С чл. III се осигурява на чуждестранни граждани правото да действат като арбитри. Член IV, посветен на организирането на арбит­ража, предвижда право на страните по арбитражното споразумение да уговарят: а) че техните спорове подлежат на отнасяне пред постоянно действащ арбитраж; в този случай арбитражното производство трябва да се състои съобразно с правилника на посочения арбитраж или б) че техните спорове подлежат на отнасяне пред арбитраж ad hoc; в този случай страните могат по-специално: i) да назначат арбитри или да определят реда, по който те трябва да бъдат назначени; п) да определят мястото за провеждане на арбитража; ш) да уговорят правилата на арбитражното производство.

По-нататьк в чл. IV се предвижда приложимия при определени обстоятелства ред за образуване на арбитражния състав и за опреде­ляне на мястото и на правилата на арбитражното производство ad hoc, ако страните не са уредили този въпрос в споразумението си или ако една от тях се отклонява от участие в арбитража. За съдействие в тази насока съответни функции се възлагат на председателите на тър­говските палати (по-специално на председателя на търговската палата по местожителството или по седалището на ответника).

Заедно с това конвенцията съдържа препоръка към страните, когато сключват арбитражно споразумение, във възможно най-пълна форма да конкретизират своите намерения. Те трябва по-специално да уточнят, дали желаят техните спорове да се решат от институционен арбитраж или предпочитат да ги отнесат пред арбитраж ad hoc.

В първия случай е целесъобразно да се уговори кой именно пос­тоянно действащ арбитраж се има предвид. Във втория случай следва да се определи поне мястото на провеждане на арбитражното произ­водство или да се посочи, по какви правила трябва да се води това производство. Такова минимално уточняване е необходимо. Осъщест­вяване на волята на страните може да се постигне само въз основа на ясно и конкретно формулирани намерения на страните.

Като предвижда основание и ред за заявяване на отвод на ар­битражния съд (липса, недействителност, загубване от арбитражното споразумение на силата си или превишаване от арбитража на право­мощията му), конвенцията закрепва в чл. V важната разпоредба, че арбитражът в случай на отвод не трябва да се отказва от приемането на делото за разглеждане. Той има право сам да се произнесе по въп-

си на контрол съобразно със закона.

От друга страна, в чл. VI се предвиждат определени правила относно предявяването на отвод на държавния съд, ако пред него е отнесен спор, който се обхваща от арбитражно споразумение. Форму­лирани са отпращащи норми за определяне действителността на ар­битражното споразумение.

Когато разглеждат делото по същество, арбитрите са длъжни да приложат правото, което страните са избрали. Ако липсва избор, те прилагат правото, което счетат за приложимо в случая.¹

Във всеки случай арбитрите са длъжни да вземат под внимание уговорките в договора и търговските обичаи.

Като приятелски посредници, т.е. да се ръководят не от правни норми, а от справедливостта (ех aequo et bono) арбитрите имат право да действат, само ако това е предвидено в споразумението на страните и е допустимо от закона, който урежда арбитража.²