Разкрити мистерии от книгата "Данаил" Емерсон

Това обстоятелство показва, че пророчеството не третира действащи личности, но места във връзка с южния цар и северния цар, като представители на силата на тези две царства" (Кеил стр.444-446.op. cit.).

Кеил казва по-нататък:

"Но все пак, тези документи не установяват виждането, че пророчеството се състои от серия предсказания на исторически факти, понеже дори тези техни отличителни белези, които отбелязват действителните изпълнения в историята, не съвпадат с историческите реалности" (Ibid., стр.446).

Но, ако те не съвпадат, е ли това грешка на пророчеството или може би липса на познание или разбиране от наша страна? По този начин, Кеил ни поставя под един труден въпрос, защо така подробно описаните детайли в по-голямата част на главата изглеждат без точност и прецизност, нещо което не бихме очаквали. Дали в случая, нямаме работа с вдъхновена измислица? Ако е така, какъв е краят на всичко и за кого е нужен той? Възможно ли е нашите световни източници да са така неточни със забележителни грешки, пропуски и опущения?

В естественото развитие на нещата, това е недоказуемо, но също така невероятно, защото източниците, които са на наше разположение, въпреки непълни, всички са в изключително съгласие. Не е ли по-възможно, че тук имаме отново един двоен кръгозор (двойно изпълнение) - тъй като стихове 5-20, приблизително съответстват на Селевкиевия и Птоломеевия конфликт, който е първият кръгозор, ето защо, тук намираме отговор на тези конфликти, че в края на времето ще се поправи видимата неточност на първото изпълнение. Това би изглеждало далеч по сигурна посока, в която би трябвало да тръгнем, предвид на историческото загатване, че на пръв поглед неточностите на Стария Завет, впоследствие са исторически напълно проверими и точни. Обаче, нашият настоящ интерес и да разкрием дали си имаме работа с историята, било то лоша или добра, или с пророчество, което ще бъде изпълнено в бъдеще?

Кеил, в първия контекст, цитиран по-горе, набляга на факта, че единадесет от първите тридесет и пет стиха на Данаил 11 нямат историческо съответствие, а другите три са подкрепени само отчасти. От друга страна, стихове 36-45 са напълно пророчески; т.е. отнасят се за бъдещето, без най-незначително потвърждение от миналата история.

Ето, едно опозиционно гледище. Уалвоорд счита, че Кеил е направил отстъпки по отношение критиците, въпреки, че по всяка вероятност, не е възможно тези отстъпки наистина да са направени относно известни исторически факти. Той казва:

"Правейки тези отстъпки относно критиците, Кеил отива доста далеч повече отколкото е нужно. Ако текстът е правилно изтълкуван, цитираните исторически грешки избледняват; а Данаиловото изложение е абсолютно точно и вярно, въпреки не без проблеми при тълкуванието, така както е вярно всяко пророческо слово. Изложителят на тази част от Писанието няма подходящо мнение относно двете различни гледища, независимо дали това пророчество е истинско или не. Фактът, че то съответства така близо на историята, би трябвало да бъде вместо обект на критика, едно чудесно потвърждение, че пророчеството правилно разбрано е така акуратно, както историята. Аз преди бях наблегнал, че атаката срещу Данаил винаги пропада. Изпълнението на пълното откровение предвижда една бъдеща ситуация, която не би могла да се счита историческа дори от гледна точка на един доказан още през втория век, Данаил.

"Разглеждайки различните тълкувания на тази част, главният принцип, който би трябвало да се съблюдава е, доколко това пророчество е точно и прецизно изложено. Откровението не съдържа целия исторически период, нито имената на владетелите. Също така, не винаги е възможно да се определи защо някои факти са включени, а други са изключени. Но цялата картина на борба и смут, които характеризират периода на третата империя е представена със специален реверанс към Антиох Епифан, на когото е отделено повече място отколкото на всеки друг владетел споменат в тази глава, поради неговата всеобхватна дейност към народа на Израел" (Уалвоорд стр.254. оp,cit.).

Уалвоорд е изразил много точно настоящето преобладаващо консервативно гледище. Но тези "проблеми при тълкуванието" са в действителност изходния резултат. Обаче, изглежда напълно възможно е да имаме същото голямо уважение към пророчеството като имаме предвид неговото двойно отнасяне (изпълнение). След всичко това, ако картината дадена ни за Антиох IV символично се отнася за Антихрист, защо тогава да не могат конфликтите между Селевкий и Птоломей да не са преобраз на точните детайли на конфликтите в последното време? Географските и етнически възможности са на наша страна. Относно главните герои, северният и южният цар, нужно е да прибавим към тях и княза (Антихрист), главата на възродената римска империя, вече са предзнаменовани в споменаването на "китимските кораби" в Данаил 11:30.

Относно фразата в стих 6 "след няколко години", отнасяща се за събития преди 63 г. пр.Хр., защо да не приемем, че този термин се отнася както за периода на Макавеите, така и за края на времето? Разбира се, че да, но може да има възражение, че личностите нямат исторически образци, но са преобрази и че историята не се повтаря. Но на това възражение би могло да се отговори така, че един преобраз едва ли би бил без действителна и дори без историческа постановка, която да покаже типичните му качества. Авраам лишен от условията и обстановката през време на пребиваването му в обещаната земя (неговата готовност да пожертва Исаак и т.н.) би ли могъл да бъде, пресилено е да се мисли за един исторически образец, като преобраз на Христос, Месия с Неговата възвишеност и прослава, същевременно като един страдащ служител? Как биха били съвместими тези две неща в живота на Месия, преди страданието да е заело своето място?

Между впрочем, Леуполд има едно подходящо предложение по този въпрос:

"Въпреки всичко, нека кажем още нещо за тази първа част от главата. Съществува друга по-дълбока причина, а именно защо подробности като тези са подходящи за пророческата работа на Духа и също така, това което е предсказано тук е реалност, с незначителни разновидности; образец в който пропада цялата история. Не съществува ли тук една страхотна идентичност относно този бизнес на лигите и пактовете между конкурентните народи, дейност на несъгласия, на военни коалиции, на политически женитби, на контраобвинения, на предателство, на временно надмощие, на поражение и абсолютно падение, на съвземане посредством агресивен лидер и същото нещо отново завършено с едва доловима различна последователност на събитията? От тази гледна точка съществува еднообразно сходство с историята, което ни позволява да кажем в допълнение, че едно пророчество за определен период от сирийската и египетската история, би могло да се отнася до един панорамен изглед на цялата история в една картина, която е идеализирана, поне за някои събития" (Леуполд, стр.475-476. op.cit.)

В стихове 36-45, ние срещаме същите главни герои, с които вече сме се запознали; северният цар, южният цар и централната фигура, царят; срещу когото първите двама отправят атаките си. Съществува една вероятност, че тук северният цар се отнася до един по-далечен цар от този, който вече беше идентифициран.

Стихове 6-20 имат нещо общо със стихове 21-25, както следва: (1) Съществува съперничество между севера и юга. (2) Има разделение всред евреите (една малка част и едно множество) и има някакъв вид алианс между отстъпилите евреи и Антихрист в неговия преобраз. (3) Има гонение на верния остатък. (4) Съществува същият антагонизъм към Светия Завет. (5) Светилището е осквернено. (6) Подробностите, които принадлежат особено на бъдещия свят при възродената римска империя могат да бъдат решени единствено негативно. Всички стихове, съобразени с миналите исторически събития, биха могли да бъдат изтълкувани, че принадлежат на Антиох, като преобраз на Антихрист. Всичко останало се отнася за самия Антихрист. (7) Един главен камък за препъване по пътя на съвременното изучаване на пророчеството, при приемане на подобно гледище и очевидно малко е вероятно, че настоящите правителства на севера (Сирия) и на юга (Египет) биха били във война с някой друг, освен с Израел, въпреки че понякога такова предположение изглежда възможно.

Но, ако тълкувателно придвижим северния цар по-насевер, към Турция или към Русия, нашата трудност малко би се смекчила. Възможно ли е Турция да бъде изключена, а Русия да бъде статична в някой бъдещ финален конфликт? Въпреки, че Турция е мюсюлманска държава, тя не е арабска. Също така, нейната история е история на военна храброст и военна обърканост. Да предположим, че под командата на някое агресивно ръководство, тя отново би направила опит да заяви своя суверенитет над Египет, Ливан и Палестина. Също така, еднаква предпоставка е един Египет да бъде поддържан от огромните количества нефт на Саудитска Арабия и Либия да бъде подстрекавана от Русия както за нейните собствени, така и за първичните и намерения. Нека допуснем, че в бъдеще Антихрист, царят на запада, сключи завет с евреите с цел да контролира стратегически страните окупирани от Израел, въпреки че по-голямата част от царството му да е в Европа. В бъдеще той може да има и религиозна цел като използва древния град Ерусалим като център за собственото си обожествяване.

Защо този или някой подобен пример да бъде така труден за приемане? Отговорът е, че въпреки да знаем, че нещо ще се случи, ние не го желаем да се случи. Само когато накрая отделните части на играта попаднат на местата си и ние видим точно и в подробности онова, което бихме могли предварително да предскажем в общи линии и някак си смътно, само тогава ще бъдем абсолютно сигурни във всичките му детайли.

Изглежда съвсем неправдоподобно за изучаващите библейските пророчества, че някои народи на земята ще бъдат неутрални или неаташирани в крайния водовъртеж и че тези, които са най-близко до водовъртежа, например Израел, също биха избягнали въвличането. Всички тези народи ще се опитат да разрешат собствените си неразрешими проблеми с война, а изглежда това е истинското послание на пророчеството, както и на историята.

Коментирайки Данаил 11:6-36, Кеил счита, че в тридесетте стиха, в тази секция, единадесет от тях не се потвърждават от историята, четири са подкрепени отчасти, а три са неясни. Ако той е точен в това, непотвърдените единадесет стиха по необходимост би трябвало да бъдат отнесени като изпълнение в бъдещето, разбира се става въпрос за стихове 36-45, които не съвпадат с това, което знаем за Антиох. В случая нямаме ли пророчество с двойно изпълнение като преобраз и образ?

От друга страна, Уалвоорд, изглежда намира цялостно или поне задоволително изпълнение на тези стихове и вижда в тях борбите на Селевкий и Птоломей, и техните взаимни инвазии и политически маневри. Двамата писатели имат достъп до същите небиблейски автори, Йосифус, I и II Макавеи, Полибиус, Апиан и Ливи. Много премилениални писатели вземат това последно виждане; т.е. че става въпрос само за историческото изпълнение на един кръгозор и разбира се, по този начин големите проблеми се опростяват, но се оставят да витаят във въздуха неразрешени.

Понеже, Антиох Епифан, по-точно казано, е общо признат, че е обект на стихове 21-35 които са едно кратко изложение на живота му; може би неговата световна известност, ужасното преследване на евреите и на тяхната религия му дават голяма важност и известност от библейско гледище.

Антиох IV (175-164 пр.Хр.), сам назовал се Епифан (илюстрация или изявление на божеството) е бил по-младият син на Антиох III, наречен Велики. След войната в Магнезия (190 пр.Хр.), когато Антиох III бил разбит от римската армия, неговият син Антиох Епифан е бил взет от римляните като пленник, където прекарал четиринадесет години; по-късно бил за една година в Атина, където бил очарован от всичко що е гръцко. Когато по-старият му брат, Селевкий IV, наречен Филопатор, умрял, Антиох с подкрепата на Евменес II (цар на Пергам) си осигурил бащиния трон, въпреки претенциите на братовия си син, Дематриус (неговият брат, който бил претендент за трона бил убит от Хелиодорус). Антиох Епифан убил Хелиодорус, който отровил брат му и така, успял да укрепи своята собствена позиция.

Езическите писатели (Полибиус, Ливи, Апиан) го представят като способен, но ексцентричен. Еврейските писатели обаче, го рисуват като демоничен в своята омраза към еврейския Бог и техния ортодоксален начин на живот. Писанието не му дава по-добра класификация, говорейки за него, че бил яростен и стремглаво тичащ към една точка граничеща с лудост. Както много владетели преди и след, той гледал на религиозния съюз като база за политическо единство. И така, заедно с голямото си възхищение към класическата гръцка култура, неговото почти фанатично посвещение на гръцкия Зевс (Юпитер), голямото число погърчване в Израел, всичко това съединено с една обида нанесена от евреите чрез фалшив слух за неговата смърт, е станало причина да бъде той един от най-големите гонители на Израел. В началото не своето управление, бил помолен да разреши един диспут между първосвещеника-титуляр Ониас и Ясон, който бил погърчен и платил голяма сума за тази позиция. По-късно Ясон е бил свален в полза на Менелай, който също пожертвал голяма сума пари и под когото накрая храмовият ритуал бил прекъснат. Ясон, обаче, като чул, че Антиох умрял по време на кампанията си с Египет, обсадил Ерусалим, но бил разбит от самия Антиох, по време на своето завръщане. Градът бил отново възвърнат и храмът ограбен. Станало голямо клане на всички ортодоксални евреи, а техните съпруги и деца били продадени като роби.

При третата експедиция на Антиох срещу Египет, той бил посрещнат от един римски консул, Гайус Попилиус, който му заповядал да се изтегли от египетската територия или в противен случай ще се конфронтира с Рим. Антиох след завръщането си в Юдея излял злобата си върху всичко еврейско. Той изпратил генерала си Аполониус с двадесет хиляди мъже да помете града и жителите му и да го направи отново колония на гърците. Аполониус провел атаката си в събота; евреите обаче, отказали да воюват този ден. Повечето от мъжете били избити, а жените и децата продадени като роби. Той поставил гарнизони в града от сирийска войска.

Антиох издал указ, в който постановил смъртно наказание за всеки, който обрязва мъжко дете, който пази съботата, който притежава Тора (петокнижието) и който съблюдава еврейските закони. На мястото на жертвоприношенията да се издигне олтар на олимпийския Зевс и да се принесе свинска жертва. През този период много евреи са били убити мъченически за тяхната вяра.

По едно време, станала една драстична превратност в събитията посредством смелостта на един свещеник, Мататиас от Модин близо до Ерусалим, който убил служителят на Антиох изпратен да приложи заповедите му и избягал в планините с някои от своите последователи за да водят партизанска война. На първо място, те отказали да воюват в събота; обаче по-късно след много загуби, те воювали винаги, когато са били нападнати. Мататиас умрял (166 г. пр.Хр.) и бил наследен от сина си Юда, наречен Макавей, един способен и ревностен лидер, който не бил доволен от партизанската тактика, но смело повел на полесражението една малка армия. Първо разбил Аполониус, по-късно друг генерал, Серон и завзел Ерусалим, като отново установил храмовото поклонение.

По това време, Антиох е отсъствал от бойното поле и бил зает с потушаването на бунтовете в Партия и Армения. Като чул за юдейските успехи, той изпратил своя генерал Лисиас, настойник на сина му, със заповед да се справи жестоко с въстаниците. Лисиас, на свой ред делегирал военния поход на тримата си генерали: Птоломей, Никанор и Горгиас, с една огромна армия, която обаче била изненадана и разбита в битката при Емаус. Цялата сирийска армия побягнала. Лисиас, като ръководител на тази огромна армия, бил изцяло разбит при битката в Бет-Цур; единствените оцелели сирийци са били тези в крепостта на Ерусалим. Поклонението в храма било възобновено, издигнат бил олтар от дялани камъни и жертвоприношението напълно възстановено на 25 Числи, 165 г. пр.Хр. (според Йосифус, три години от деня на неговото осквернение). Антиох бил вбесен, но абсолютно безсилен, тъй като работите му на изток не били успешни. Безпаричен, той се опитал да ограби богатия храм на Манеа в Елимас, но неуспешно. Традицията разказва, че той наистина се разболял душевно в Персия, където прекарал останалата част от живота си и умрял през 164 г. пр.Хр..

Докато войната му с евреите е била един безполезен урок, в действителност, той е възстановил голяма част от територията, загубена от баща му след войната в Магнезия. В отношението си с Израел, той би бил абсолютно подходящ като преобраз на Антихрист.

Докато антагонизмът изобразен в Данаил 8, показва, че той ще унищожи мнозина чрез мирен декрет, тук нашият своеволен цар е изобразен като войнствен завоевател. Войната ще бъде негов начин на живот, негов метод и дори негов бог. Това съвсем не означава, че в него ще липсват качества на интелигентност от висок ранг, на дипломация и държавно майсторство, или способност да използва научните ресурси на нашия съвременен век. Наистина той ще бъде супермен, човекът на белия кон в Откровение 6:2.

Нека погледнем към него с очите на Сър Роберт Андерсън:

"Кой е този, на когото цяла Европа ще погледне? Той е царят на народи, великият ръководител на елинската раса (като Агамемнон), човекът, на когото хиляди плавателни съда и сто хиляди мъже ще се подчинят просто чрез едно признание на неговите лични качества и ще му се покорят много години... Реализацията на това видение ще бъде изпълнение на пророчеството...Вярно е, че този век се характеризира по-скоро с народни движения, отколкото със силата и качеството на индивидуалния ум. Този век е век на тълпите. Демокрация, а не деспотизъм е целта, към която се стреми човешката цивилизация. Обаче, демокрацията, в пълното си развитие, е най-сигурният път към деспотизма. Първо, революция; после плебесцит (народно гласуване); накрая деспотизъм. Цезар много често е вдигал скиптъра си към тълпата... а истинският цар на народите би трябвало да притежава свръхестествена комбинация на много качества. Той ще трябва да е учен, държавник с непоколебима смелост и незаменима предприемчивост, пълен с идеи и винаги готов да погледне в лицето на съперника и на врага. Удобният момент също би трябвало да бъде синхронизиран с неговото идване. Но гласът на пророчеството е абсолютно ясен; часът идва и човекът също" (Андерсън, Идващият княз, стр.190-191).

Това, което Андерсън е наблюдавал и цитирал през 1876 г., е абсолютната истина днес, когато сме по-близо до събитието. Ние сме свидетели на по-голяма реакция на тълпите, по-голяма анархия, по-голяма демокрация и народно вълнение, и дори по-голям копнеж за мир. Изглежда светът е станал по изтощен и по-малко хора се опитват да излязат от това положение, но този опит се увенчава с минимален успех. И над всичко друго виси ужасът на атомната бомба.

Досежно идентифицирането на царя, "ha-melek", в стих 36, ние намираме една чудесна дискусия на Кеил. Докато представянето на царя изглежда неочаквано и не във връзка с онова, което е станало преди, Кеил поддържа, че тази същата личност вече е била обект на дискусия в стихове 21-35. Той казва:

"Също така, неспоменаване унищожението на този неприятел (Антиох) в стихове 32-35 не е оправдано от забележката, че то е било вече познато на Данаил от глава 8, а в стихове 36-45 също е пропуснато времетраенето на Антихрист (Клиф). Истината е, че тези стихове не третират продължителността на управлението на предишния Божи неприятел, нито неговия край или неговото унищожение. Обаче, краят на неприятеля в последното време е ясно изявено в стих 45. Това също би било изявено в стихове 32-34, дори ако царят в стих 36 е бил различна личност от този описан преди "ha-melek", обаче определената клауза неоспоримо връща обратно към царя, чието появяване и поведение са описани в стихове 21-33. Тази определена клауза нито показва, че Антихрист в глава 7 и в 11:26 е познат (Клиф), нито е подчертано изяснен в смисъл, че той просто е царят (Гейер).

"Това е само дотук вярно, а именно, всичко което е казано за този цар в стихове 36-39, донякъде отива далеч зад онова, което Антиох е вършил, също то до известна степен не хармонизира с онова, което знаем за Антиох и накрая, явно е, че се отнася до Новозаветния Антихрист изявен в ст.36 с 2 Солунци 2:4 и 2:8 с Матей 24:21.

"Тези факти също така не са задоволително обяснени от забележката, че пророчеството относно Антиох хвърля поглед по-надалеч към Антихрист, или че преобразът (Антиох), се върти около образа Антихрист; това по-скоро показва, че пророческото размишление е разбираемо, а именно, че в лицето на един исторически цар, Антиох Епифан, виждаме в края на времето, пълното изпълнение в личността на Антихрист" (Кеил стр.462-463. Ор.cit.).

Кеил е съгласен с Йером, Теодорет, Лутер, Оеколампадиус, Осиандер, Каловиус, Гейер и накрая с Клиефот, в тълкуванието на стихове 36-45 (и 12:1.3), като директно пророчество отнасящо се за Антихрист (стр.461) и както изглежда не би могло да бъде другояче, но ако ние допуснем това и настояваме с Кеил, че стихове 22-35 се отнасят до Антихрист като образ или отчасти, тогава изглежда бихме могли да установим етническия произход и дейност на Антихрист в Източната съживена империя.

Един начин за разрешение на очевидните конфликтни възгледи относно етническия произход на Антихрист, ни е даден от Сър Роберт Андерсън. Той казва:

"Неоспорим факт е, че в глава 8 ни е представен Антихрист, който ще възникне от източната част на римската империя и то от тази част на изтока, която падна под управлението на Александровите наследници. Но в глава единадесета се споменава че той ще воюва със северния цар (т.е.с царя на Сирия) и също така с южния цар (т.е.с царя на Египет), обстоятелство, което показва, че той не ще произлезе нито от Египет, нито от Сирия. Следователно, би трябвало да произлезе от Гърция или от области съседни на Константинопол. Вярно е, че ако произлезе от тези области, или от другите четири, пак биха го сметнали, че е от гръцки произход, понеже всичките четири са били девизии на гръцката империя; но далече по-вероятно е самата Гърция да бъде подходящо място за неговото появяване. Той е описан като много разгневен към юг, към изток и към любимата страна; или към Египет, Сирия и към Палестина; едно описание, което географски би било подходящо за някой, който се намира в Гърция. Освен това, се говори за "един малък рог" (една емблема, която го представя не като личност, но като монарх), е символ, който добре подхожда на някой появил се от тези малки нищожества, които някога са изобилствали в Гърция и дори до времето на трона на най-висшите от Монтенегро"

Ако идентифицираме царя с Антихрист, ние бихме имали картина на глобалното вълнение отразено във великия ден на Армагедон. Така ние бихме имали един Антихрист като глава на съживената римска империя в опозиция на всяка програма стратегически обмислена и предложена от Русия и в съревнование за завладяване на световните ресурси насочено както срещу самата Русия, така и срещу Китай. Не е нужно да приемаме, че князът на Рос и царете на изток вече действат заедно. Те имат глобална цел и са включени в съвместна борба за контрол над земните ресурси, които стават огромна необходимост при увеличения напор на населението, който прави тези ресурси все повече недостатъчни.

И така, южният цар присъстващ върху шахматната дъска, изглежда би трябвало да бъде някой, който накрая ще обедини арабските страни (може би част от Арабска Африка) в една хегемония от четири глави (ръководители) дискутирани в глава 7. Това би могло да се подразбере от споменаването на Египет, Либия и Етиопия с други арабски страни (вероятно Арабия и други Северо-Африкански държави). Никак не е трудно в сегашно време да се повярва на един кипеж от Мароко до Саудитска Арабия, който действа и може да съчетае пламенността на мюсюлманската вяра със социалния натиск пребиваващ всред арабския свят и който напоследък има контрол, и е под негова команда огромното количество нефт, а не е противник на царя със своите оригинални възможности в Западна Европа.

Но нека предположим, че северният цар не е Русия, но Турция, тъй като не е възможно този огромен конфликт, който някога би се разиграл в Близкия Изток да бъде без участието на Турция, както вече посочихме преди. Турция е мюсюлманска държава с традиция на насилствена промяна на вярата на поданиците си чрез меч и е притежавала Палестина, Ливан и Египет. Ето защо, напълно си заслужава отново да започне да воюва. Или бихме ли могли да приемем това, дали желаем или не, че Турция става помощник на Русия?