Увод. Психологията като наука предмет на психологията и природа на психичното психика

ологическо усещане), и първичното съдържание на всяка рецепция (пък и самата рецепция), и възприятие на основно физическо свойс­тво (психическо усещане). Безспорно народът, когато е създавал думата „усещане", не е правил тези тънки разлики. Даже можем да бъдем уверени, че и сега никой интроспективно мислещ човек не може да ги направи. И все пак... „усещане" е дума, която означава няколко различни научни понятия и следва да приемем, че се упот­ребява в няколко значения. Вредно за научното знание е не това, че една дума има няколко значения, а това, че тия значения се смесват и идентифицират.

Илюзията е погрешно, изопачено възприятие на действител­ността, възприемане на нещата преиначени по размер и форма, отместени на друго място или наподобяващи други неща.

Илюзиите биват: физически — такива са миражите, ефектът на огледалата, ехото и др., измама на сетивата от сигналите; физиологически, причинени от несъвършенства в нервната систе­ма — такива са например възприемането на две бодвания като едно, светлия кръг — по-голям от тъмния и пр., свързани са с недостатъч­на чувствителност и съвършенство на сетивните органи, праговете в нервната възбуда, общото състояние на организма и др.; психологически, например детето вижда в мъгливите сенки на гората Горски цар, в шума на сухите листа — говора му и т. н. Свързани са с несъвършенството, фантастичността на внушените идеи, с преуве­личено участие в познавателния процес на въображението, чувствата, страховете и с различни социални внушения.

Илюзии изкуствено се произвеждат и широко използват в ин­формационната техника, в социалните отношения и пр. На илюзии най-често са подложени зрителните и слуховите възприятия. При осезанието, където се осъществява обратна връзка обект — възп­риятие — обект, много по-сигурно е адекватното възприемане на външния свят да се различи от илюзията. Апостол Тома иска да пип­не раните на Исуса, оставени от гвоздеите, приковали го на кръста, за да се увери, че наистина Христос е умрял и възкръснал. (Тома е наречен от богословите „неверен". Истинският християнин е длъжен да вярва във възкресението, без да е видял и пипнал.)

В преносен смисъл илюзията е и: неоснователна надежда, не­осъществим идеал, плод на въображението и пр.

30.8. Представа

Представата е извикване на идея за подход към някакъв обект от дълготрайната мозъчна памет в оперативния блок (Това става чрез условнорефлекторна връзка, а не чрез сигнали, идващи от самия обект, както е при възприятието) и актуализиране на тази идея —

245

В най-честия случай идеята, която бива актуализирана, преди това няколко пъти е била викана в оперативния блок при възприятия и поради това е достатъчно конкретизирана и индивидуализирана. По тая причина представите често пъти са конкретни, доста пълни и доста различни от идеите, намиращи се във външната памет и пред­ставляващи по начало алгоритъм за подход към едно множество обекти. Разбира се, съществуват и абстрактни представи, даже мъг­ляви безформени представи — при отсъствие на достатъчно добре оформени и конкретизирани от индивидуалния опит идеи в паметта на човека.

Представите играят голяма роля в мисленето, особено във т. н. художествено мислене.

Докато в процеса възприятие тече един, макар и затихващ, про­цес на размяна на информация между актуализираната идея и рецептора, такова нещо при представата няма. Представата е по начало по-абстрактна, по-непълна, по-малко конкретна в сравнение с възприятието.

Това е правило, но има изключения. При особено стечение на обстоятелствата, ако индивидът се настрои по същия начин, както когато е видял предмета, той и в представите си го „вижда" съвсем точно. Такива са и случаите на ейдетизъм.

30.9. Производни на представата. Сънуване. Сомнамбулизъм. Действия под хипноза. Халюцинации

Когато човек заспи, твърде много контролни и задръжни меха­низми в нервната система прекратяват своето действие. При такова състояние под влияние на блуждаещи рефлективни връзки може да бъдат извикани определени идеи или елементи от идеи, или елемен­ти от преживяна и запомнена ситуация, доведени до оперативния блок и актуализирани.

Това актуализиране човек преживява като съновидение. Обикновено в изопачен и измамен вид се възстановява, припомня, комбинира преживяното някога при възприемането на някакъв обект. Така че актуализираната идея действа почти като възприятие. Спящият насън „чува", „вижда", „усеща". Това е илюзия, получена от комбинацията на произволно извикване на верига от идеи с преживяванията, получени от минали възприятия.

Много често при сънуване установката се създава непълна под влиянието на идващите от различни центрове емоции и други обърк­ващи идеи. Установките се смесват и се деформират и се насочват за подход към някакви странни обекти. Връзките между събитията се объркват. Но затова пък у човека се затвърдява увереността че

247

Понякога, при определени нарушения и отклонения във функци­онирането на нервната система, спящият сомнамбул става от лег­лото с отворени очи и почва да ходи. И тъй като всъщност спи — по-голямата част от главния мозък е затормозена, той е освободен от съпътстващите съвременния човек страхове, представи за бъдещи­те последствия от действията му. Той, подобно на маймуна, върви по перваза на покрива и извършва други подобни подвизи.

Намирайки се под хипноза, както и в нормално сънно състо­яние, човек „вижда, чува" и т. н. Но тъй като хипнозата е особен вид сън с оставени бодърстващи канали за получаване команди от хипнотизатора, последният внушава на приспания мисли, идеи и действия. И хипнотизираният ги изпълнява.

При силно напрегнато или болезнено състояние на нервната сис­тема (например при delirium tremens) страдащият вижда съновиде­ния, без да е заспал. Извиканите при такива обстоятелства предста­ви, от една страна, са деформирани, от друга страна, имат яркост на възприятия. Човек много често вижда чудовища. Това явление се нарича халюцинация.

Общественото познание е изграждането и организирането на външната памет (за него вж. 27.2).

Индивидуалното познание обхваща възприемането на информа­ция чрез възприятия, научаване на отделни манипулации и майсторства, пренасяне идеи от външната памет в главата, обогатя­ването и проверката им от практиката... така също и натрупване ин­формация направо от индивидуалния опит или чрез подражание.

Известна е една мисъл на Джон Лок: „Няма нищо в главата, ко­ето преди това да не е било в сетивата."⁴⁷ (Става дума за информа­цията в интелекта, в главата, а не за генетичната информация, инс- ⁴⁷ "Nihil est in intellectu, quod prius non fuerit in sensu." Мисълта води началото си от Аристотел. Оспорвана е и допълвана от редица философи.

тинктите и пр.) Мисълта в общи линии е вярна — всичко, което има­ме в главата: идеи в дълготрайната ни памет, установки в оператив­ната памет, впечатления непосредствено от външния свят — всичко това сме го получили чрез сетивата, рецепторите, включително и рецепторите, разположени във вътрешните ни органи. И идеите от външната памет са внесени в главата ни по канали, минаващи през сетивата (с гледане, слушане, опипване). Друг път няма. Вродени идеи, априорни идеи, божествено озарение и откровение няма. (Тук става въпрос за научно потвърдени факти, а не за мненията на раз­лични философи и богослови.)

Все пак това правило не е съвсем вярно. Пример: Всичко съдър­жащо се в моя интелект е внесено, включително и научения от мен Закон за периодичността на химическите елементи. Той е внесен в моята глава през ушите, когато слушах моя учител по химия, и през очите, когато четях учебника, а след това и други учебници и книги. Този закон е бил най-напред в интелекта на Менделеев. Но преди да се яви там, той не е бил в очите и в ушите му. Явил се е за пръв път в неговата глава. Разбира се, градивните елементи на тоя закон, пред­поставката му са внесени през сетивата. Но последната, оформя­щата порция информация се е създала там. Така всички хора, кой повече, кой по-малко, кой видим и възхваляван, кой невидим и забравен, прибавят по някаква капка информация в общата памет на човечеството и културата. И капка по капка вир става. Човек не е само събирач на информация, но и създател на информация.

С тая малка поправка можем да смятаме крилатата мисъл на Лок за вярна. Но не всички мислят така. Първата атака е: Има вро­дени идеи. Самият интелект е даден на човека, а не е изграден от идеи и впечатления, дошли отвън. Това е позицията на философите и богословите. Втората атака и втория ред съждения са: Има друг път освен сетивния — екстрасензорният, извънсетивният. Чрез него чо­век получава информация от външния свят. Това е позицията на су­еверните и вечно търсещите свръхсетивното, чудесното. .

30.11. Интуиция

Някои твърдят, че интуицията е използване на информация, по­лучена не по редовния път: рецепция — възприятие — мислене — практика, а по-пряко, по-непосредствено.

Когато се говори за интуицията на научно-философско ниво не се оспорва толкова сетивното възприятие, а ролята на интелекта — дали връзката сетивно възприятие — мислене е основна и най-вис-ша в човешкото познание, или най-вйсше познание е непосредстве­ната интуиция. Твърди се, че втренчвайки се във външния свят, съ­зерцавайки го (intuition произхожда от intueor — съзерцавам), ние получаваме непосредствени знания за същността на нещата в света.

Още в 18.7 при разглеждане духовния свят на неандерталеца,

интуицията бе посочена като примитивна форма на възприятие и мис­лене⁴'. Интуицията е несъзнателно, неконтролирано възприемане на сигнали от външния свят, актуализиране на първични алгоритми-идеи за подход и реализиране на командвано от тях действие. Интуицията е несъзнателно обобщение на редица дребни, трудноуловими, непредставляващи обект на обичайното внимание и на съзнанието фактори. Основава се на голям индивидуален опит, а често и на ин­дивидуална надареност,

В редица случаи обаче интуицията е просто самозаблуда — нор­мално познание, което ни се струва едва ли не свръхестествено. Това е схванато добре в сентенцията: „Прословутата женска интуиция в повечето случаи се дължи на достатъчната прозирност в намерени­ята на мъжете."

Известните гадатели и ясновидци съчетават необикновена чув­ствителност със силно развита интуиция. Често тия две характерис­тики се смесват и интуицията се обявява за извънсетивно (екстра-сензорно) познание. А много често и двете се забулват в суеверия, полумагическа, полурелигиозна мъгла.

Около пренасянето на информацията и каналите, по които тя тече от природата към хората и между хората, има много неизясне­ни моменти. Наистина много нещо е изяснено. Знанията растат. Но с нарастването на знанията неизясненото не става по-малко. Да си спомним популярното сравнение: „Ако знанието е едно растящо кълбо, незнанието е повърхността на това кълбо, която също рас­те." Винаги ще има необяснени от науката неща. И може би вина­ги с тези неща ще се спекулира, въпреки историческия опит, и те ще се обявяват за необясними за науката, неподаващи се на ра­зумно тълкуване и научен анализ. Това и в бъдеще ще бъде неизчер­паем източник на суеверия от всякакъв род и перчене на религиоз­ната вяра с твърденията й, че стои по-високо от логиката и науката.

249

Това са явления, които някога ще намерят обяснение. Но те пред­ставляват едва 1—2% от съдържанието на показната екстрасен-зорност, телепатията и парапсихологията. 98% от шума по тия мод­ни увлечения е измама, самозаблуда, внушение и вяра. породена от обстоятелства на обществена безнадеждност. Особено запалени по необяснимото и екстравагантното са доверчивите към модното подрастващи. Те най-често и най-охотно се самообявяват за екст­расенси и свидетели на необикновени явления.

С неколкократното увеличение на мозъчната кора и многократ­ното увеличаване броя на сигналите, действащи върху човека (на първо място — думите), емоциите при човека, в сравнение с тия при животните, са много повече на брой и много по-разнообразни. При човека освен това емоциите придружават почти всеки психически процес, бил той познавателен, мисловен или волеви, и добиват гра­мадно количество нюанси. Едновременно с това подкорието, низ­шата нервна дейност и хуморалната дейност на човека не са много по-различни от тези на висшите животни. Тук няма извършена ко­ренна революция. Така че емоционалната дейност при човека е много по-развита и разнообразна в сравнение с тази при животните, но е съизмерима с нея.

Емоциите при човека биват твърде разнообразни и могат да се разделят на групи. Например, делят се на стенични, при които орга­низмът се настройва да прояви сила и активност, и астенични, при които индивидът се стреми да избегне взаимодействието с външна­та среда. При стеничните емоции последва разширяване на кръво­носните съдове, зъбите са стиснати, мускулите — напрегнати, жле­зите отделят повече секреции, появява се обща склонност към движение, активност и агресивност; в кората преобладават проце­сите на възбуждане. При астеничните емоции — обратно: тялото се вцепенява, езикът губи подвижност, очите са широко отворени, жле­зите намаляват или спират функциите си; в кората преобладават зад-
250

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

///. Душевността на съвременния човек или...

251

ръжните процеси.

Емоциите по-нататък могат да бъдат положителни, когато об­лекчават протичането на нормалните нервнофизиологични процеси, и отрицателни — когато затрудняват тия процеси. Положителните емоции стимулират донякъде и възстановителните функции на организма. „Раните на победителите зарастват по-бързо от раните на победените."

Емоциите могат да доведат до стрес, когато целият организъм е напрегнат и с усилие изпълнява тежките задачи, и до облекчение, когато трудният критически момент е отминал и състоянието на ор­ганизма се нормализира.

По-нататък емоциите, като всяко вълнение, могат да бъдат силни, заангажиращи целия организъм, и слаби, едва забележими или съвсем незабележими. Могат да бъдат кратковременни, с мал­ка трайност, и продължителни; бързо отшумяващи и задържащи се. При децата обикновено емоциите са бързи, силни, кратковре­менни, при старите — обратно.

31.2. Чувства. Чувство и интелект

Човешкото чувство е емоционална типова установка, заемане на типова позиция или безсъзнателно влизане в определена типова роля. При чувството в главата се актуализира готова програма. Обикновено тя е изработена в обществения живот на човечеството и е внесена своевременно от външната памет в мозъчната памет на индивида. Но може да бъде и генетична програма, съответно моду-лирана от обществения живот на човека. Такива програми за дейст­вие или за заемане на позиция са създадени в голямо количество и все по-точно отговарят на създаващите се жизнени ситуации.

С развитието на общинния строй по пътя на естествения под­бор редица регламентирани от обществената група форми на пове­дение стават лични позиции на индивида. Като лични позиции те са придружени обилно с емоции и се приемат и осъзнават от самия индивид като негови съвсем интимни чувства. Бурното развитие на чувствата съвпада с индивидуализацията на човека, с придобиване­то на самостоятелност и изправянето му пред задачи, на които е длъжен сам да намира решения.

При създаването на чувството малко или много се ангажира не само мозъчната кора, но и подкорието, т. е. чувството винаги е прид­ружено с емоция — то е неразривно свързано с нея.

Чувството винаги ангажира основни дялове от нервната система, съпроводено е от вълнение. Също така се мобилизират еферентни-те нерви за действие. Но не винаги тая мобилизация намира своя ефекторен завършек. В много случаи чувството остава вътрешно, интимно преживяване. Често само се създава готовност за действие, установка. В редица случаи чувството не изпълнява докрай своята

роля на реакция, а играе роля на емоционално възприемане на външ­ните въздействия, на сетивност.

Чувството е форма за фино и бързо реагиране, за бързо заема­не на позиция в трудовия и обществен живот, в междуличностните отношения в ориентирането спрямо външната среда. Чувството в определен аспект е алтернатива и допълнение на мисленето, на ин­телектуалната деятелност. При чувствата решенията се вземат вследствие на цялостна и непосредствена реакция на организма, след свеждане на ситуацията към типова и изваждане на типова прог­рама за типова позиция. При мисленето решенията се вземат след моделиране на обстоятелствата в конкретния случай и след обек­тивна оценка, направена в момента в мозъчния процесор на индивида. Емоционалната реакция е винаги по-бърза. Много често тя е и по-вярна. „Чувството никога не лъже." Но все пак, макар и богато нюансирано, това е типово решение. При анализ на новосъз­дадени или усложнени обстоятелства чувството трябва да отстъпи на интелекта. Интелектуалната защита на една позиция е знанието и убеждението; емоционалната защита е чувството.

31.3. Чувства и обществени връзки

Чувствата се създават върху биологичната основа на готовата програма (генетична или изградена по условнорефлекторен път) и на емоциите, представляващи взаимодействие между кората и подкорието. Човек биологически наследява механизми за голям брой емоции и голям брой програми. На първо място, това са утвърдили се в еволюционната борба за съществуване програми за аварийно решаване на критични ситуации — бягство, агресия и пр.

Но при човека типовите емоционални реакции са разнообразе­ни силно. Всеки отделен човек е свързан с хиляди специфични соци­ални връзки, изпълнявал е особени, неповторими роли. Поставени пред видимо еднакви ситуации различните хора, с тяхното различно възпитание, култура, идеи, социално положение, заемат различни позиции и изпитват различни чувства.

Програмите за заемане на позиции и програмите за свързване с определена емоция или комбинация от емоции са закодирани във външната памет за всеки конкретен типов случай. По време на детс­твото си човек възприема от външната памет тези програми и връзки и се научава при коя ситуация коя емоционална програма да включи в действие. Разбира се, това не се отнася за основните емоции и за основните програми, наследени генетично.

Обществото все повече преминава от явна или прикрита соци­ална принуда към използване активността на човека чрез внедрява­не чувства у него. Във външната памет се създават цели отдели за съхраняване модели на чувства — в изкуствата.

При това пренасянето на информация чрез пренасяне на чувст-

ва се оказва в редица случаи по-ефективно. „Впечатлението от де­сет изречения, действащи на ума, ще се изглади по-лесно от впе­чатлението на едно изречение, действащо на сърцето."

Чувствата се възпитават. В това е заинтересовано обществото.

Основните чувства са общи за всички хора от различни геог­рафски области и различните култури. Това е естествено, тъй като са създадени върху една и съща биологична основа и дооформени и нюансирани при подобни и близки ситуации от трудовия живот (ма­кар че у едни народи това става по-рано, при други — по-късно). Но изразите, експресивните движения, гримасите, отговарящи на тия чувства в различните човешки групи са различни. Те се уеднаквяват постепенно с обединяването на различните култури.

Чувството винаги е свързано с някаква позиция спрямо някакъв обект и с идеята за този обект, фактически всяко възприятие, все­ки познавателен акт е свързан с чувства. Даже не съществува ряз­ка граница между възприятие и чувство — ако придружаващите въз­приятието емоции са слаби, имаме типично възприятие; ако емоци­ите са силни, възприятието все повече се приближава и слива с оп­ределено чувство.

При първобитния комунизъм обществото не налага на индивида да крие своите чувства. Те трябва да бъдат ясни за колектива, за да може да им се въздейства. Отделният човек ги изразява свободно със съответстващите им външни изрази. Хората в общинния строй са простодушни и открити. (Още една привлекателна характеристи­ка на Златния век в сравнение със съвременното лицемерие и двуличие у хората!) Но колективът изисква от индивида да проявява сво­ите чувства в известни граници, зад които тези емоционални актове стават вредни за общността. Това понякога се налага и с насилие, тъй като индивидът не всякога съумява да се овладее.

В психологическата литература не се прокарва точна граница между емоции и чувства. Единият термин се употребява вместо дру­гия или двата — един до друг, като двойка без определено разграниче­ние. В общата словоупотреба не е точно така. Двете думи взаимно се заместват, но не винаги. Емоция значи буквално вълнение (emotion). Например: „Заседанието протече без обичайните емоции" — ясно е, че става дума за вълнения, сблъсквания. Но „Заседанието протече без обичайните чувства" е неясен израз. Не е ясно чувства на кого към кого, какви чувства. „Радини вълнения пред изпита" е ясно. Може да се каже и „Радини емоции", но не и „Радини чувства", защото чувството е насочено към нещо, към определен обект. Това е човешка установка, придружена с емоция, но не и самата емоция. Емоцията е нервно-физиологично явление, чувството е установка,

253

За разлика от емоцията, чувството се родее с усещане, сетивност, способност за усещане. В тоя смисъл може да се каже „Тя падна без чувство на пода", но в никакъв случай „Тя падна без емоции на пода".

Чувство значи типова емоционална позиция, емоционална установка, но не значи емоция. Например „патриотични чувства" не може да се замени с „патриотични емоции".

Чувство значи и усет. „Той има чувство за хумор... чувство за мярка." Но не може да се каже „емоция за хумор" или „емоция за мярка". Усетът, сетивността, позицията могат да се припишат като активна проява на един субект, но емоцията не може. Тя е явление обективно, което сполетява индивида, даже когато е субект на ред обществени отношения.

Чувството е и усещане (физиологическо усещане), макар и твър­де недиференцирано. „Имам чувството (усещането), че някой ме га-лй" е ясно, но „Имам емоцията, че някой ме гали" е нелеп израз. (За различията между усещане и чувство вж. 30.1)

Но чувство се употребява и в смисъл сетиво. „Тя има шесто чувство", но не и „шеста емоция". Това шесто чувство, за разлика от първите пет (зрение, слух, осезание, обоняние, вкус), няма зна­чение на оформен сетивен орган, а просто на сетивност — способ­ност за възприемане.

Чувство, усет, сетивност, усещане не са съвсем различни неща. Думата „чувство" не е случаен омоним за означаване на различни понятия. Истината е, че те представляват нюанси, а по-нататък — деривати, на едно по-общо основно явление. Чувство в първоначал­ното си значение е било сетивност, установка, чувствителност. Съвременният психологически термин „усещане" (психическо усе­щане) е нещо по-определено и ограничено — възприемане на специ­фично физическо свойство (цвят, звук и пр.).

На руски „чувство" значи и чувство, и усещане. В старобългарс­кия език направо значи възприятие (даже е свързано коренно с ос­новни гносеологически категории: чуво е възприемащ субект, а чувьно — възприеман обект). В романските езици sentiment „чувство" и sentir „сещам", „усещам" имат един и същ корен. При това стоят твърде далеч от emotion „вълнение". Емоция произхожда от emovere „разклащам", „развълнувам".

Дали бъдещата психология ще очертае границата между чувст­во и емоция и как ще се използват термините, можем само да гадаем. Тук се оказа задължително да се прокара разлика между тях, защо­то трябваше да се изясни, как са се развивали и срещнали тия две реалности исторически и какви изменения и развитие са получили по дългия път на оформяне на човека.

С корен от думата „чувство" в нашия език и в науката се употре­бяват няколко производни думи, които също така е добре да не се