Създаване на думите. Дума и понятие

Думата е единица от човешката реч. Съставена е от съчетания на звукове и най-често означава определено понятие.

С развитието на колективния трудов процес информацията, ко­ято си разменят хората, става все повече. При обмена на информа­ция намалява ролята на мимиката, музикалните тонове и викове. Едносричните сигнали вече не достигат. Налагат се двусрични и трисрични сигнали — команди за назоваване на отделни предмети и мно­жества или за извършване на отделни типове действия. Хората от групата се научават в процеса на обществения трудов живот да ги

///. Душевността на съвременния човек или...

225

разбират и произнасят. Така малко по малко се развива членоразделната реч.

Хората работят. Налага се към различните предмети от едно мно­жество да подхождат по еднакъв начин. Като следствие — означа­ват всички предмети от едно множество с една и съща дума, име на множеството, име на всеки член от множеството и същевременно името на алгоритъма, идеята за подход към множеството. Думата прилепва към идеята, респективно към понятието. У всички хора от колектива се образуват еднакви условнорефлекторни връзки между думата и идеята.

Определението на И. П. Павлов за думата като „сигнал на сигна­ла" е вярно само за домашните животни и за пеленачетата в първи­те месеци на живота. Думата за човека не е сигнал на сигнала от външния свят, а сигнал за изработеното от хората понятие.

В началото думите-имена, както и идеите, са малко. Връзката между първата дума и първата идея изглежда също така странна, тайнствена и свещена, както и първата идея. За първобитните хора не е ясна разликата между предмет, множество, идея и дума. Приписват на думата веществено или свръхестествено магическо значение и свръхестествена сила. И досега е жив митът за чудесна­та дума, която отваря и затваря железни врати, отмества скали и открива път към несметни богатства.

Но броят на идеите нараства ускорително. Те се усложняват. Става все по-трудно идеите да се вмъкват в главите на хората. Там влиза само представителната част на идеята — понятието. Фактически думата прилепва към понятието.

Така думата, която първоначално е сигнал (знак) на единични действия и предмети, започва да означава понятия, идеи, множества. „Всяка дума вече обобщава," За всяка първоначално образувана идея съществува еднозначна връзка идея — дума. Тази връзка е об­ща за целия трудов колектив, по-късно за цялата езикова общност, и всеки член на колектива трябва да я има в главата си, т. е. трябва да я научи.

Разделянето на хората по език и досега е най-устойчивата фор­ма на делене, iазыкъ значи и език, и народ.

Понятието като част от идеята получава същото име както идеята. В главата на всеки член от колектива се образува дълга по­редица от условни рефлекси „дума-понятие". И тая система-код е еднаква у всички, които говорят на един и същ език. По-конкретните

понятия и идеи, получени дедуктивно, обикновено се означават с прибавка на няколко думи-определения, като съчетание от няколко думи.

Условната връзка между понятието и думата има произхода си в, по начало случайни и различни за всяка общност, обстоятелства. Само някои думи, подражания на обективно съществуващи звуци, правят изключение. Това важи за първообразуваните няколкостотин коренни думи. По-нататък образуването на нови думи, връзките, граматическите отношения между думите в един език се подчиня­ват на строгите логически закони и правила.

Тези последните са израз на създалата се вече собствена струк­тура на местния език и на логическата структура на външната памет. Сливането, взаимодействието между езиците също се подчинява как­то на закономерни, така и на случайни устойчиви фактори.

Всички понятия се означават с думи, макар че не всички думи означават понятия. Думата е порция информация, кодирана върху някакъв физически носител, и може да бъде: модулирани по опреде­лен начин колебания на въздуха, шарки върху папирус или комбина­ция от букви на някоя азбука. Всички тия физически структури по различни начини фиксират информацията на думата.

Информацията на думата е различна от информацията на съот­ветното й понятие и по специфика, и по количество. Думата е знак на понятието, но знак-символ, а не знак-изображение, т. е. по своя сетивен вид думата не напомня по нищо за понятието. Връзката (ко­довият ключ) дума-понятие трябва да се научи.

Сама по себе си думата съдържа само толкова информация, кол­кото да не се смеси с други думи от езика. При думата трябва да има и известен излишък от информация, защото при пренасяне тя търпи изкривяване, влияние на шумове и т. н.

Понятията, изработени от човечеството, са общи за всички хо­ра и се внасят в индивидуалната памет на всеки човек. Достатъчно е само да не е с дълбоко увредена нервна система и да бъде социализиран, приобщен до определена степен към общочовешка­та култура — външната памет.

Думата е знак, който е задължително да научат и да знаят всич­ки хора, които принадлежат към дадена езикова общност (народ, група народи, племе). На едно понятие съответстват толкова думи, колкото езици има на Земята.

В главите на всички хора са внесени и съществуват общо взето еднакви понятия. У всички хора тези понятия са свързани рефлективно с думи. Но тия думи не са еднакви у всички; еднакви са у хората, които принадлежат на една езикова общност.

Понятията в началото на човешката история са се създавали в различни човешки групи при различни условия. Обществената прак­тика навсякъде не е била една и съща и с идеите и понятията не са били обхващани точно едни и същи множества. Общуването между
///. Душевността на съвременния човек или...

227

Макар че по правило понятията у различните народи съвпадат, има и изключения. Например за българите цветовете син и зелен са основни цветове — за тях са съставени понятия, които се означават със съответните думи. За русите обаче диапазонът от електромаг­нитни вълни, който ние обхващаме с едно понятие — „синьо", се об­хваща от две понятия и се означава с две думи — „синее" и „голубое" (ясно синьо). А за японците нашите синьо и зелено са само нюанси на един основен цвят, обхванат от едно понятие. Всичко то­ва говори за не много съществени исторически различия, дължащи се най-вече на случайни обстоятелства от далечното минало, когато предшествениците на трите народа за пръв път са се сблъскали с техниката на бояджийството и производството на бои, а заедно с това са изграждали и основните идеи за цветове по не съвсем една­къв начин. После с развитието на техниката и културното общуване научните знания са уеднаквили идеите и тия различия са се свели до различни традиционни начини за означаване на едни и същи неща.

Думата е нещо твърде различно от понятието и не може да го замени. Тя само сигнализира за понятието и го носи и фиксира във физическия свят. В определени случаи обаче, когато непременно искаме да победим в спора, а не ни достигат понятия, викаме на помощ думи, зад които няма нищо.

28.8. Значение и смисъл на думата

Думата е знак на понятието. Понятието е значение на думата. Значение е това, което думата означава. В най-честия случай под значение на думата се разбира понятието (идеята), което означава, но също така команда за отделно действие или някакво чувство, състояние. Не винаги думите имат за свое значение понятие. Понякога значение се смесва с близкото понятие смисъл. Понякога под значение се разбира стойност или важност, значителност.

Много често една дума има няколко съвсем различни значения, или казано по-точно — няколко думи (омоними) имат едно и също звучене и се записват еднакво. Например в българския език коса (земеделско сечиво) и коса (косми на главата) са омоними. Произходът на омонимите може да се обясни с различни историчес­ки причини, а това, че не са изхвърлени от езика — с факта, че струк­турата на съобщението като цяло, придружаващият текст винаги но­сят допълнителна информация и изясняват за кое понятие се говори; възстановяват еднозначността на отношението дума — понятие.

От своя страна придружаващият текст, начинът на изговор, гра­матичните обрати могат да придадат различен смисъл, оттенък в значението на една дума (буквален, скрит, условен, преносен, обратен, фигуративен, ироничен и пр.). (На български думата „сми­съл" има и други значения, напр.: цел, полза, разбиране.)

Ако събеседниците предавател и приемател са синхронизирани по ниво на културата, интереси, възгледи и се познават добре, при­емането на смисъла, на нюансите в значението на думите е надежд­но и еднозначно. Слушатели, с които не е установен такъв синхрон, чужденци, които недобре познават езика, деца и др. невинаги дола­вят тънкия смисъл на думите. Те разбират думите буквално в основ­ния им смисъл. (И изпадат в смешно или неловко положение.)

Често едно понятие се означава с две или три думи — синоними. Например родина, отечество, татковина. Произходът на синоними­те също може да се обясни исторически. А оставането им в езика —• може би с това, че различните думи придават особен колорит, спе­цифичност на понятието. При разговор, в който не е необходим та­къв колорит, или който се води между хора, неумеещи да го доловят, синонимите са напълно еднозначни.

Тенденция и изискване в научния език е на едно понятие да от­говаря една дума — термин, И на един термин да отговаря едно понятие. В разговора, особено в научния, е много важно предвари­телно да се изяснят значенията на думите. „Уточнете значенията на думите и ще избавите човечеството от половината заблуди" (Декарт).

С напредъка на човечеството все повече и все по-успешно се развиват комуникациите (размяна на информация) между хората. И заедно с това се изгражда все по-ускорено естественият език, реч­та — звукова комуникационна система с предавателен апарат глас­ните струни, устната кухина и езика и с приемателен апарат — ухото.

Активната индивидуална роля на отделния човек в трудовия про­цес нараства. Налага му се не само да работи, но и да говори, да убеждава, да командва и да се подчинява на команди.

Език (реч, говор) е по начало система от говорни звукове, реч­никови и граматични форми и др., която служи като средство за ко­муникация между членовете на дадена човешка общност.

С изграждането на външната памет, с фиксирането и предава­нето от поколение на поколение на словесни програми (магии, лечения, заклинания, пословици, песни и пр.) и особено със създаването на писмеността езикът става кодова система за идеите и понятията, ос­новна циркулираща, а после и фиксирана, форма на външната памет.

Не можем да твърдим, че в колективния човешки живот, в кул­турното общуване разпространяването на идеите и понятията ста­ва само чрез речта. Тук играят своята роля хилядите актове на подражание, миграцията на хората, развитието на такива „несло-весни езици" като живописта, музиката, танците, на символни сис­теми като математиката и др. Не може също така да се твърди, че с езика се предават само понятия и идеи.

Има много думи и езикови форми, които означават елементар-

///. Душевността на съвременния човек или...

229

ни трудови операции, връзки, емоционални прояви и просто сигнали. Но голяма част от думите представляват знаци на понятия и идеи. И понятията по начало се означават с думи. А речта (естественият език) е най-важното средство за комуникация, за разпространяване на идеите, за кодиране на идеите и за културно общуване между хората.

За разлика от техническите съобщителни системи и изкустве­ните езици, човешките езици са създадени естествено, непредна­мерено. Плод са на хилядолетно развитие и несъзнателно адаптира­не към проявяващите се неявно, но настоятелно, изисквания за саморегулиране и усъвършенстване. Благодарение на това естестве­ните езици в много отношения са по-съвършени от техническите съ­общителни системи и им служат за образец.

Идеално е това, което произхожда от идеите или е свързано с идеите. Терминът „идеално", употребяван във философията, означа­ва нещо, принадлежащо на идеите, производно на идеите, циркули­ращо в главата.

Идеалното и в тоя смисъл, разгледано като идеи, циркулиращи в главата, е информация, кодирана най-често в нервни електроимпулси. Информацията в своята същност е материална — тя е ос­новен атрибут на материята. И кодът в нервни импулси е матери­ален — редовно физиологическо явление, и кодът в структурата на молекулата на РНК е нещо веществено, материално.

Идеалното е особен вид материално, което може да се пренася и да седи в главата. Идеалното не е нематериално (нематериални неща няма). Идеалното е вид материално.

Често пъти във философията идеалното се смесва със субектив­ното — нещо, принадлежащо на субекта, свойствено на субекта. В някои случаи, когато идеята е в главата на определен субект, идеал­ното може да бъде едновременно и субективно. Но същата идея мо-

⁴³ Тук, както и на други места, се разглеждат понятия и явления, които, точно казано, не са психологически, но помагат за изясняване на проблемите в психологията.
230

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

же да се намира и вън от човека — в друг субект или във външната памет. Така че идеалното не може да се определи като субективно.

Някои философи определят идеалното като изображение или сле­да на нещата от външната действителност в главата на човека — субективен образ на обективните неща. Това схващане е модифи­кация на идентифицирането на идеално и субективно. Само дето е конкретизирано с още по-неприемливи подробности. В мозъка на човека не се създават изображения на външните неща, нито отпеча-тъци-следи от тези неща.

Други философи смятат идеалното за действие на божествена­та душа, на Бога или на някаква нематериална свръхестествена сила. И божествената душа, и Бог са продукти на човешката мисъл. Те заемат своето достойно място в религията и богословието, но за науката психологията не могат да бъдат обяснителни принципи. А свръхестествени сили не съществуват. Съществуват познати и не­познати за човека естествени сили.

Вън от философията идеално значи съвършено, отговарящо, съ­ответстващо на идеал. Идеалът е нереален, въображаем и в повече­то случаи непостижим модел за някакво съвършенство — в общест­вото (социален идеал), за красота (естетичен идеал), за нравствена дейност (нравствен идеал) — мислено съвършенство, към което чо­век се стреми.

29.2. Идея и истина

Идеята за подход към един обект, която в даден исторически момент най-точно подхожда към тоя обект, е истина, конкретна ис­тина за тоя обект. Истината е идея, а не процес. Процес е съвпадението, постепенното все по-съвършено пасване (а не иден­тифициране) на идеята (истината) с обекта от действителността. Този процес продължава през цялата човешка история⁴⁴.

В ранния период на човешкото развитие, който обхваща и нача­лото на общинния строй, идеите са малко на брой. За обектите от действителността или няма създадени идеи, или има само една идея, т. е. създадените идеи не са имали конкуренция. Тия няколко непълни, несъвършени идеи са били предмет на особен култ и са тачени като свещени и непоклатими истини и големи ценности, достояния на ко­лектива (не защото са съвпадали точно с действителността, а защо­то е нямало други, по-точни; били са достигнати с много труд и уси­лия и са били необходими допълнителни усилия за тяхното запазва­не и предаване). Оспорването им е било недопустимо светотатство. Така са се появили свещените култови и религиозни идеи. От тия обстоятелства идват известната религиозна нетърпимост, догматиз-мът и твърдата вяра в установената единствена идея-истина, изоб-

" Според някои философи — прагматиици и др., истината не е идеята, а самото потвърждаване на идеята от практиката. Успехът е критерий за истината.

///. Душевността на съвременния човек или...

231

що религиозното мислене.

Остатъци от религиозно мислене, догматизъм и религиозна не­търпимост има и сега в изобилие. Те допълват идеологиите, сеят илю-зии и фанатична вяра в истинността на тая или оная идея. А след това идва радикално отричане, също толкова далече от истината, колкото и религиозната вяра.

По време на общинния строй броят на идеите във външната памет бързо нараства. При увеличаване на контактите между човешките групи се оказват изградени по няколко алгоритми-идеи за подход към едно и също явление или предмет. Те спорят помежду си и се съревновават коя от тях е по-истинна, по-точно отговаряща на същността на обекта. Така крепката вяра в единната идея е била разколебана, догматизмът — заменен частично със скептицизъм, религиозното мислене — с фи­лософско мислене. Явяват се наченки на философия.

За един и същ обект са се създавали конкуриращи се идеи. В борбата помежду си идеите са се изменяли, развивали, усъвършен­ствали; обхващали са все по-адекватно същността на нещата. За всеки исторически момент една от конкуриращите се идеи е била най-съвършена. Тя е била истина, но относителна истина. В следва­щата епоха можело да се случи вече да не е истина. Други идеи са я измествали от пиедестала или пък, под влиянието на другите идеи и натрупания опит, тя самата се е преобразувала, доструктурирала в съответствие с новата историческа практика.

Някой идеи отдавна са потвърдени от действителността и са ста­нали просто регистрации на тривиални факти, престанали са да бъдат алгоритми за подход към нещо и са се редуцирали до точни и неос­порими констатации за съществуването на нещо. Други идеи (науч­ните) бавно приближават към точно пасване с действителността. Тук истината като обща тенденция все повече се приближава до едно състояние — абсолютна обективна истина — пълно пасване на иде­ята с действителността, с обекта⁴⁵. Когато реализирането на такива идеи стане основна цел в мисленето, самото мислене от субективно (ценностно) става обективно (научно) мислене.

Трети тип идеи, обикновено социални, религиозни, политически, все още се съревновават упорито със своите конкуренти без приз­нак за приближаване към даден предел. И нямат шанс скоро да се потвърдят или опровергаят.

(Практиката тук е противоречива и се тълкува произволно по раз­личен начин. Заинтересоваността на хората, които носят тези идеи, а понякога и техния фанатизъм, пречат идеите да се подложат на обек­тивен научен анализ.)

За човешкото общество, борещо се за оцеляване, е до извест­на степен безразлично дали идеите са адекватни на действителнос­тта или неточни. Важното е да се окажат в момента ефективни в борбата за живот и прогрес на обществената група; важно е дали организират или разлагат колектива. А в специален психологически аспект е важно дали в дадения конкретен момент тези идеи са ста­билизиращи или разстройващи, приспиващи или мобилизиращи индивида, дали съдействат за уравновесяването на индивида с окол­ната среда. Това са характеристики, които в конкретната борба за съществуване играят основна роля. А истинността (съвпадението на идеите с действителността) се налага опосредствано, като обща тен­денция в историческото развитие на идеите.

Самата тази тенденция се е наложила в конкуренцията и борба­та за оцеляване на идеите, тъй като колкото по-адекватна на дейст­вителността е една идея, при равни други качества, толкова по-доб-ре ще изпълнява своята практическа роля да организира, да пред­писва адекватни на реалността и на реалните нужди действия. А не­адекватните идеи, даже и многократно потвърждавани до опреде­лен момент от ограничената човешка практика, при проверката им в нова и по-сложна практика винаги стигат до крах или до необходи­мост от преустройство.

Що се отнася до социалните, политическите и др. под. общи идеи, някои от тях овладяват масите и стават наистина важен фактор в ис­торическото развитие. Но и при тях важи същото: те овладяват маси­те не защото са съвършени и адекватни, а защото в даден момент при дадени условия най-точно отговарят на интересите и очаквани­ята на широки слоеве от хората и са способни да ги мобилизират за велики дела. Затова наред с адекватните верни идеи, през цялата ис­тория на човечеството са се създавали и налагали (и ще се създават) неверни идеи, илюзии, утопии. Но и тук практиката системно опро­вергава илюзиите. Тенденцията и тук е идеите и идеалите да се приб­лижават все повече до действителните исторически изисквания, да стават все повече адекватни на обществената действителност.

В логиката „истина" е потвърдено от практиката твърдение Това определение не противоречи на изложеното тук. Всяка идея е порция информация и като такава тя може да се представи като кра­ен брой елементарни положения (твърдения), формалната логика, подобно на всяка кибернетична уредба, работеща с двоичен код (1, 0 или да, не), разлага всяка задача, всяка структура на опреде­лен брой елементарни полагания (твърдения). В логиката всяка ис­тина е сведена до вид, удобен за логически операции.

29.3. Лъжа. Заблуда. Измама

Лъжа (в общ гносеологически смисъл) е идея, която все повече не съвпада с действителността, неадекватна, невярна идея. Лъжата

///. Душевността на съвременния човек или...

233

е противоположност на истината, отклонение от истината, отрица­ние на истината.

Когато моралният човек (възпитан в моралните норми „Не лъжи!" и пр.) лъже, предполага се, той преживява някакво особено смущение, вълнение, угризение на съвестта, които могат да се отче­тат от т. н. детектор на лъжата. За някои хора обаче лъжата е поведение, нормална и редовна форма на самоутвърждаване. В тоя случай детекторът на лъжата е безсилен.

Лъжата понякога е необходима форма на общуване с деца, при игри и пр. Тя донякъде е изкуство. Лъжците трябва да имат добра памет. Не помниш ли точно какво си излъгал, лесно ще бъдеш изобличен. „На лъжата краката са къси." Изобщо дълго не може да се лъже.

Проблемите за лъжата и истината са основни в изграждането на логическото мислене, на интелекта и морала у съвременния човек.