ВЪЗПРИЯТИЕ. ПОЗНАВАТЕЛЕН АСПЕКТ НА ПСИХИКАТА

практика, на определено обективно явление или състояние на материята. Такива са например идентифицирането на електромаг­нитните вълни с определен диапазон като червен цвят; трептенето на въздуха с определена честота — като тон ла; молекулярната струк­тура на веществото — като определена твърдост и т. н.

Физиологичното усещане не е рецепция — приемане на външен сигнал и превръщането му в последователност от нервни импулси.

Още по-малко рецепция, начало на нервния процес е психичес­кото усещане. Последното е сложно психическо явление, абстрак­ция от възприятието, а рецепцията е физиологическа функция на определен анализатор.

Най-близкото понятие до физиологическо усещане е „чувство", но чувство във физиологичен сетивен смисъл — първично чувство. У човека чувството вече не се свежда до усещане. Чувството е и развълнуване на низшите отдели на нервната система (емоция), и за­емане на активна типова обществена позиция, и повече или по-мал­ко вътрешно преживяване.

Чувството, даже и в първичния физиологически сетивен смисъл на думата, се нюансира от физиологичното усещане. Примери: „Усещам (чувствам) приятен гъдел" — двете думи са напълно взаим­озаменяеми; „Усещам болка" е по-точно от „Чувствам болка", поне­же „усещам" подчертава пасивния характер на явлението, а болка­та е в основата си пасивно преживяване; „Чувствам гняв (любов)" е по-точно от „Усещам гняв (любов)", тъй като в случая човек не тол­кова усеща, изтърпява, а проявява активни аспирации, застава на активни позиции...

Не усещането, а рецепцията е начална гара, от която започват и простият физиологически условен рефлекс, и сложното психичес­ко възприятие. Изследването на възприятието следва да започне с рецепцията. А психичното усещане, представляващо възприятие на характерни физически диапазони, следва да се разглежда след възприятието.

Сетивата (сетивните органи) са биологичен апарат, създаден да­леч преди появяването на човека. С тях се възприемат различни по физически характер сигнали — светлинни, звукови, непосредствено действащи на кожата дразнения и др. В сетивата се намират т. н. рецептори, които прекодират информацията от външните сигнали в нервни импулси, изпращани към съответните управляващи центрове.

Сетивата са сложни органи. По команда на центъра те се ако-
///. Душевността на съвременния човек или..

235

Добре е за единство и яснота да ползваме следните термини, дефинирани още при разглеждането на биологичното поведение на животните (вж. гл. 6.6): сетивен орган, аферентен (чувствителен) нерв и мозъчен център.

Краят на аферентния нерв, намиращ се в сетивния орган, прекодиращ информацията на външните дразнения и сигнали в носещи се по аферентните нерви импулси, по предложение на И. Павлов на­ричаме рецептор (приемник).

Процесът, с който сигналите и въздействията възбуждат нерв­ни импулси, прекодирането на информацията от сигналите нарича­ме рецепция (приемане).

Психологията се занимава по-рядко с рецепцията на възбуди и дразнения, идващи от вътрешните органи и тъкани (те нямат пряко отношение с психиката), а главно с рецепция на сигнали от външния свят.

Както се спомена в гл. 6, светът сигнализира със структури, гещалти, образи, комбинации от цветове, цветове и форми, акорди, мелодии от звукове, в най-простия случай — с комбинация от един прост сигнал плюс фон (отсъствие на сигнали или различим от сиг­нала шум).

Сетивата възприемат ограничени диапазони от електромагнит­ни вълни, от механически трептения, от температурната скала, въз­приемат само няколко химически вещества в разтвор или в дисперсия. Сетивата приемат това-, което е означавало нещо за на­шите животински прадеди в тяхната борба за съществуване. За човека, с неговите неограничени интереси, сетивата са само база, първо стъпало към разкриването на света, а останалото овладява със силата на абстракцията и моделирането. И само за удобство той създава уреди, които моделират неуловимите за сетивата физи­чески явления в сетивни такива. (Вж. например командното табло в една атомна централа, където възприемани сетивно лампички и звън­чета индицират атомно излъчване, електрически потенциал, темпе­ратури над 1000 градуса, нормалните и критическите състояния на процесите.)

Рецепторът не е създаден да определя абсолютни тонове и абсолютни цветове. (Това става много по-късно в резултат на дългия практически опит на човечеството.) Рецепторът приема информа-

цията от шарката (структурата, гещалта), носена от сигнала, и прекодира именно тая информация. Преобразуването на енергията от сигнала, включване на усилватели, собствена енергия и пр. са неща помощни, усвоени от съвременната техника.

Сигналите, които стигат до рецептора, са сигнали подбрани, под­готвени за биологично въздействие върху животното, а и сетивните органи и рецепторите човек е наследил от животните. Никаква съ­ществена разлика в сетивните органи не се е явила при очовечаване на маймуната и по време на човешкото развитие, продължило няколко милиона години. Дотук няма нищо, което да различава чо­века от животните, т. е. да бъде специфичен обект на психологията. Има само усъвършенстване на някои анализатори и нервни центрове. Човекът получава информация от външния свят, носена от същите физически носители. Само че значението на тази информация за него е друго, различно от това при животните. Това обаче не се от­разява качествено върху рецепторите, нито върху процеса рецепция.

30.3. Идеята в главата на човека

Това, което рязко и решително различава приемането на инфор­мация при животното и възприятието при човека, е наличието на идеи в главата на човека. Те са внесени там от външната памет по време на възпитанието и образованието му и през целия, предшест­ващ конкретното възприятие, практически живот на индивида. Някои от тия идеи са по-повърхностни, бегли. Други са съвсем подробни. С едни от тях индивидът често е имал работа, допълвал ги е, конкрети­зирал ги е, придавал им е интимна индивидуална окраска и конкретност. Други идеи са съвсем общи —дошлите от външната памет, алгоритмите за подход към множества. Но каквато и да е иде­ята за предмета, от който идват сигнали, тя бива извикана от дългот­райна памет и доведена в процесора такава, каквато е.

У животните няма нищо такова. При тях възбудата тече по аферентния нерв към мозъчния център. Там или връзката с еферентните (двигателните) нерви е генетично готова (такъв е случаят при бе­зусловния рефлекс), или чрез чисто физиологически процеси (ирадиация, концентрация и пр.) тази връзка се изработва в момен­та и двигателните импулси текат към работните органи и предизвик­ват там определени действия. И в единия, и в другия случай тия про­цеси са в границите на биологичното.

У човека информацията от рецептора отива в нервния център и там среща ключовете към цяло множество алгоритми-идеи за подход, които стоят в дълготрайната памет и чакат да бъдат извикани в оперативния блок и да се актуализират. Актуализирани веднъж, те се превръщат в команди за ред операции, които в своята съвкуп­ност дават обществено трудово действие, а не биологична реакция. На стар философски език: дразнението служи като сигнал към ду-

237

Тук имаме работа със съвсем определен материален процес: възбудата от рецепцията извиква в активност един алгоритъм. И тъй като този алгоритъм е наречен идея, процесът се определя като иде­ален (свързан с идеи), без да престане да бъде материален. Идеалното е вид материално, а не отрицание на материалното. Идеалното е това материално, което е свързано с идеи.

Самата порция информация, получавана от сигнала в рецепто­ра (гещалтът), била досега неизменен елемент на определен усло­вен рефлекс, става и допълнително попълнение на намиращата се в главата идея и заедно с това — знак (сигнал) на конкретно свойство на обекта. Но главната роля на тая порция информация е да предиз­вика актуализирането на идеята.

Не във всички случаи и не всички сетивни сигнали довеждат до такива съществени промени в условните рефлекси у човека. Това става комай само със зрението, слуха и донякъде с осезанието. В много случаи условните рефлекси у човека се реализират по нор­малния начин, както у всички животни. Например в случая с вкуса: когато ядем, рецепцията, която получаваме в сетивните рецептори на езика, е просто начало на рефлекс. Сигналът за вкуса на вещест­вото в устата ни предизвиква импулси в аферентните нерви. Във вку­совия нервен център информацията се предава върху изпълнителни­те еферентни нерви. Следва обилно слюноотделяне, дъвкане, гълтане или спиране на секрециите, плюене... Колкото ние получаваме образ на предмета само по вкусови рецепции (ако си ги представим изолирани), толкова получава картина за света и животното с всич­ките си сетивни органи. Наистина, с оглед на по-долу изложеното, у човека по условен рефлекс чрез сигнала, действащ върху вкусовия рецептор, може да се повика и алгоритъм за подход към предмета, който яде, а и други идеи. Може да се извикат цели редици асоциации, спомени. Но това е извикване на представи, създадени с помощта на зрението, слуха и практиката, а не вкусово възприятие. Но има и изключения. У дегустаторите и специалистите сигналът за вкуса из­виква определена идея за вида и качествата на напитката.

Извикването на идеята от дълговременната памет в оператив­ния блок на главния мозък може да стане повидимому по различни начини: информацията от външния сигнал, протичаща по нервите, предизвиква някаква комбинация от импулси, съвпадаща с тази, ко­ято се възбужда от информацията на депонираната в дълговремен­ната памет идея. Двете информации се намират и, тъй като са сходни, резонират една в друга. Цялата идея се раздвижва и пренася в опе­ративната памет (процесора). В този момент като че ли настъпва

внезапно озарение, проникновение, инсайт.

Терминът е въведен от гещалтпсихологията (Кьолер). Понякога с инсайт (insight, Einsicht)се означава простият факт, че познанието на отделния индивид не започва от нищо и не върви пипнешком по пътя на пробите и грешките, а се съпътства с „озарения", фактически при човека се извиква от дълготрайната памет идея или програма, създадена преди това от цялото човечество и въведена там. Що се отнася до висшите животни, инсайт е внезапно включване на инфор­мацията от миналия индивидуален опит, намиращ се дотогава в дъл­готрайната памет.

Процесите се усложняват от това, че една и съща порция информация, резонираща на външния сигнал, може да присъства в няколко идеи. При такива случаи центърът изисква от рецепцията допълнителна информация: лещите се акомодират да видят обекта в различни положения, да определят мястото му, особеностите му; ушите се напрягат да чуят допълнителни информиращи тонове; вика се допълнително информация от други сетива. Така или иначе, из­вършва се определена идентификация на информацията, която идва от рецепцията с информацията, съдържаща се в идеята-алгоритъм. Човек познава (разпознава) като отъждествява това, което се възп­риема в момента с нещо, възприето по-рано. Заедно с това идеята, намираща се вече в главата на човека, се конкретизира, обогатява с нова информация, идваща от обекта.

По-сложно е възприемането на нови неща, за които у човека няма готова идея. Тук се налага, възприемайки сигнали от обекта, човек да подвежда получената информация към налични идеи, да ги сравнява с известни нему обекти. Когато погледът му падне върху неизвестен предмет, за който няма идея, той го подвежда към най-близкия приличащ му обект, за който има идея. И внимателно го наблюдава — възприема информация от предмета, прибавя я към идеята, която притежава, преустройва тази идея, съставя проекто-идея за новия обект. В тоя процес има най-много възможности за грешки, заблуди, илюзии. Затова, когато човек се сблъска с такъв случай, той пита, допитва се до знанията на ближните хора, а чрез тях — до външната памет. Човек си поставя въпроса: не приближава ли оформящата се в него представа към нещо вече изградено и на­миращо се във външната памет. И когато намери идеята, струва му се, че отново я е открил. Този процес на откриване нови неща е твър­де бурен у подрастващите от две—три до 15—16 години (когато вече почват да се смятат за по-умни от възрастните и се срамуват да питат). Това е периодът на „7000 как и 100 000 защо". Но независи­мо от отслабването с времето, това допълнително справяне с външ­ната памет съпътства целия ни живот. „Човек се учи цял живот и умира ненаучен."

Идеята може да се извика от обилна информация, идваща от обекта и минаваща през рецепцията, а може да се извика и от съв-

239

Идеята може да бъде извикана даже и без приемането на каква­то и да е информация от съответния обект, алгоритъм за подход към който е идеята. Достатъчно е да се възбуди някаква условнорефлекторна връзка, която е свързана с тази идея. Например жената виж­да балтона на отсъстващия си съпруг и „в съзнанието й веднага из­плува образът му", или казано по-точно — в оперативната памет би­ва извикана идеята за съпруга. И механизмът е прост — условно-рефлекторна връзка (асоциация по съседство) между конкретния балтон и конкретния човек. В последния случай вече имаме не възприятие, а представа.

Извикването на идеята е важен момент във възприятието. Идеята се довежда в оперативната памет, в управляващия блок на мозъка. Тук вероятно тя съществува като циркулиращи нервни импулси, ко­ито имат електрически характер. Също така тук тя бива допълвана, обогатявана, конкретизирана от новодошлата от рецепцията нова актуална информация за обекта.

30.5. Актуализиране на идеята. Установка. Съзерца­ние

Извикана в оперативната памет, съответно допълнена и конкре­тизирана с информация, идваща отвън от конкретния предмет, иде­ята бива актуализирана. Тя се превръща в последователност от ко­манди за подход към външен обект (да целунем хубавото момиче, да изядем шоколада, да прескочим бариерата и пр.). В много случаи става точно това. Идеята, извикана в оперативната памет, бързо се реализира в последователност от действия и изчезва. Тук възпри­ятието е почти неуловимо, мимолетно Външно поведението малко се отличава от обикновеното условнорефлекторно поведение. Тук все още няма типично възприятие. За да има такова, е необходим и

друг момент — задържане на ефекторния завършък.

У човека обикновено реакцията не следва автоматично и момен­тално след получаване на дразнението от външната среда. Реакци­ята се задържа, свързва се с допълнителни мотиви, съображения и чак тогава се превръща в акция. В някои случаи информацията, по­лучена от сетивата, а заедно с нея и актуализираната идея, въобще се задържа. Лишава се от ефекторен край и се оставя в резерв за подходящ случай.

Лишена от ефекторен завършък, актуализираната идея напира да се прояви, но остава в оперативната памет като установка — нагласа, готовност за действие. Установката циркулира в оператив­ната памет, превръща се в представа.

Установка (Einstellung) — постановка, настройка, нагласа за из­вършване на нещо, направляваща сила, мотив. Това е ново понятие в психологията. Някои съвременни автори й отдават голямо значе­ние (Узнадзе); у други въобще отсъства. Някои я сравняват с изоб­ражение на външния предмет, циркулиращо в главата. По-скоро тя е създаваща се в оперативния блок програма за подход към предмета, най-често нереализирана програма.

При възприятието, за разлика от представата, превръщащата се в установка идея не само циркулира и чака. Тя намира частичен подход назад към предмета, от който се произвежда рецепцията. Протича поток обратна информация от оперативния блок на мозъка към рецептора. И тази информация търси потвърждение, верификация в информацията, идваща от обекта. Обратният поток напира да изчерпи възможно повече информация от идеята. Обратно протича­щата информация представлява команди до сетивата ни, какво да гледаме и слушаме, на какво допълнително да обърнем внимание, така че информацията, съдържаща се в идеята, да може да се срав­ни и евентуално идентифицира с информацията, идваща от обекта, и заедно с това, ако се налага, да се коригира и обогати идеята-установка. (Или, в особени случаи, изобщо да се отхвърли извикана­та идея — когато се установи, че обектът пред нас не е това, за ко­ето сме го мислили.)

Същевременно при възприемането непрекъснато тече „прави­ят" информационен поток от рецепторите към оперативния блок на мозъка. И носената от него информация търси потвърждение за се­бе си в идеята-установка. Правият информационен поток напира да изчерпи по възможност повече информация от обекта, която може да съвпадне с идеята и да я обогати. Двата потока информация се сравняват и постепенно приближават по съдържание един към друг. И колкото повече се уеднаквяват, толкова повече интензивността на потоците намалява... докато се оформи възприятието и процесът спре. До пълно изчерпване на информацията, съдържаща се в обек­та, и на информацията, съдържаща се в идеята, въобще не се стига. Обектът се оказва неизчерпаем, а и идеята — многостранна.

///. Душевността на съвременния човек или...

241

Поведението на човека по време на изграждане на възприятия, когато не е свързано с активна дейност, обикновено се нарича съзерцание. Съзерцанието обикновено се определя като унесено, мечтателно наблюдение — възприемане без мисъл за реакция или акция. То е елемент, частен случай, епизод в общото активно вза­имодействие с външната среда. Отличава се с по-слаба активност от нормалната човешка практика, в която човек изменя външния свят. Но съзерцанието не е пасивно подлагане на въздействието на външната среда и получаване следи от нея. Процесът е значително по-сложен. Съзерцанието е силно усложнен рефлекс. При съзерца­нието се извиква идея за обекта, източник на сигналите и дразненията. Създава се установка за подход към този обект. Тази установка отчасти е лишена от ефекторен завършек, а отчасти на­сочена обратно към обекта и го обхваща, доколкото той е сигнализатор-дразнител. 30.6. Възприятие и психично усещане >

В резултат на всички тия процеси: рецепция, извикване и акту­ализиране на идеята, съзерцание — в главата на човека се доофор­мя една установка за не много активен подход към обекта; подход в границите на сигналите, които обектът праща за себе си. Такава установка е възприятието. Възприятието е установка за пасивен подход към обекта, поддържана под въздействието на възбудата и информацията, идваща от същия този обект. Възприятието не е изоб­ражение на обекта, не е подобие на обекта.

В психологическата литература се употребяват и понятията „перцепция" и „аперцепция". Перцепция (perceptio) буквално на всички западни езици значи възприятие. Но в науката психология тази дума получава повече оттенък на рецепция, приемане, получа­ване на впечатление чрез сетивата. Термин за възприятие, интуитив­но включващ ролята на идеята (целия предишен човешки опит) при възприятието, е аперцепцията. Терминът „аперцепция" е въведен от Лайбниц и широко лансиран от Бунт. Той фактически отговаря на тук очертаното понятие „възприятие".

Различието между рецепция („перцепция") и възприятие („аперцепция") е основно и видимо. То е фиксирано още в древната ин­дийска философия.

Хората със своето развитие, успоредно с развитието на външ­ната памет и на създаването на все по-абстрактни идеи, постепенно

почват да възприемат — да образуват възприятия. И тия възприятия са разнообразни: за предмет, за отношения между предмети, за явления, за по-абстрактни обществени явления, за конкретни физи­чески явления, за форми — пространствени и временни и т. н.

Възприятието е сложен психичен процес. Неговата плавност, точ­ност и сила много зависят от физиологическото състояние на нерв­ната система и на целия организъм. Възприятието почти винаги се придружава от чувства, които му придават своеобразен емоциона­лен тон и богатство.

Възприятието е тясно свързано с идеята. Човек не може да види, да схване, да възприеме един обект, ако общочовешката практика преди това не е създала идея за него. Но не всичко, за което човеш­ката практика е създала идея, може да бъде възприето непосред­ствено, чрез възприятие от човека. Колкото идеята е по-абстрактна, толкова възприемането на съответстващото й в действителността явление или отношение е по-опосредствано. Такова явление не се възприема направо, а чрез негови странични прояви и въздействия върху други конкретни неща, сетивни за човека. Например формите на прояви на времето (невъзвратимост и еднопосочност на времето, протяжност на интервалите от време, координирането спрямо вре­мето — минало, сегашно, бъдеще и т. н.) човек възприема чрез сво­ите преживявания, действия, чрез възприемане на периодичните про­цеси в природата и др. п.

Човек не може да възприеме обективни структури и процеси, за които е създал фантастични, неадекватни идеи, и съответно — нере­ални модели, непритежаващи оригинали в действителността. Той из­питва въздействието им, реагира несъзнателно, в много случаи адек­ватно, на проявите им. Но не възприема, не вижда нито горски духове, нито русалки, нито свети Илия с колесницата. Така за човека се съз­дават два свята: видим и невидим — още едно основание за същес­твуване на религиите! Така възприятието служи до известна степен за критерий, дали една идея е адекватна или не. Но този критерий не е много сигурен — възприятието често е подложено на изкривяване, сетивни илюзии и др. Непотвърдени от възприятието остават не са­мо неадекватните идеи, но и абстрактните идеи. Много по-сигурен критерий за истината е човешката практика.

Възприятията на основни обективни характеристики (свойства) на окръжаващата ни действителност — цвят (различни диапазони честота на електромагнитните вълни), тон (различни диапазони чес­тоти на механичните колебания), твърдост (различни начини на струк­туриране на веществото), температура (различна интензивност на вътремолекулярното движение) и пр., са възприятия характерни, опосредствани, получени след дълъг практически анализ и изграж­дане на определена производствена техника и научни идеи. Такъв вид възприятия са психическите усещания (най-често наричани просто „усещания").

243

Че червеното е червено, а синьото — синьо, това не е очевидна първична даденост за рецептора, а абстракция, направена в резул­тат на дълъг обществен опит. Животното е станало човек. Обществената човешка практика почва да систематизира околната среда, да анализира предметите. Появява се производството на бои като клон от промишлеността и в човешката дейност влиза оцветяването. Оказва се, че една и съща вещ може да се боядиса с различен цвят — цветът почва да се разглежда като нещо различно от вещта. Вещите, боядисани с еднакъв цвят, се схващат като едно множество. За това множество се съставя идея... Едва тогава човек придобива интерес към червения цвят като към цвят. Започва да го разпознава и идентифицира в различни вещи, т. е. да го възприема, да го усеща психически. Червеният цвят става сигнал за самото фи­зическо свойство, за себе си (а не сигнал за сключване на рефлекс, не и сигнал за конкретен предмет).

Децата сравнително късно се научават да идентифицират цве­товете на еднакви предмети.

Чрез обонянието и вкуса, сетивности, останали у човека почти на животинско равнище, не възприемаме основни характеристики на света, а все още възбуди за рефлективни реакции, положителни и отрицателни, привличащи или отблъскващи за организма: „вкус на зелева чорба", „Мирише на бабината кухня".

Възприятията на основните свойства на нещата — психичес­ките усещания — в психологията често се наричат просто „усеща­ния". Разпространено е схващането, че възприемането на „чисти" физически свойства е нещо, ставащо от само себе си — основен физиологически и психологически акт. Разпространено е и схващането, че рецепторите приемат не информацията от сигнали-шарки, а чисто свойство на природните обекти. Приема се след това, че тия свойства се комбинират в главата и така се образуват там възприятия — изображения на външните неща⁴⁶. Оттук до схващане­то, че и външните предмети са комбинации от същите свойства-усещанйя, има само една крачка.

При това в психологическата литература не се прокарва точна разлика между различните значения на думата „усещане". Усещане­то е и чувство — дразнение, циркулиращо в кората на мозъка (физи-