Увод. Психологията като наука предмет на психологията и природа на психичното психика

ределени представи и емоции у публиката.

Във философията, и оттам във философската психология, обра­зи (изображения на външния свят в главата) понякога се наричат усещанията, възприятията, представите, и даже понятията и съжденията.

32,2. Образ и изображение. Пренасяне на образа. Примери

Когато образът е пренесен на ново място и кодиран върху нова физическа субструктура, той, заедно с новата си субструктура, се нарича изображение.

Изображението е сетивно въздействаща структура, запазила сетивно подобие с оригинала, повтаряща образа на оригинала на друго място, в друго време.

Оригинал, в противоположност на изображение, е нещо, в ко­ето образът за пръв път се е появил. За да има изображение трябва преди това да е имало оригинал, първообраз, от който е получена информацията на образа и после — възпроизведена в изображе­нието.

Самото изображение, от своя страна, може да играе ролята на оригинал за създаване на нови изображения. Така информацията на образа може да се пренася, кодира и прекодира многократно. И, разбира се, при всяка от тези операции се губи по малко количество информация, както при всички подобни процеси.

Пренасянето на образ (създаването на изображение) може да стане в резултат на физически, химически или биологически процес, или пък в резултат на трудово действие на човека. Примери:

1. фотоснимката на Виолета С. е изображение на самата Виолета. Тя носи възпроизведени черти от лицето й — нейния образ. Тя самата е написала: „Образа ми скромен имай го за спомен."

2. Унгарският поет Ади, като гледа с умиление своята десетго­дишна дъщеря Ева, долавя в нейните черти образа на покойната си жена:

3. Алиса от известната приказка (пък и всеки човек) вижда зад огледалото друга стая, уютна и топла, второ непослушно черно коте, друго момиче с чертите на Алиса.

4. Художникът Д. според легендата изобразил толкова майстор­ски чепка грозде, че косовете и враните се нахвърлили върху карти­ната да кълват.

Изображението може да повтаря чертите на оригинала по-точ-

267

В природата изображението е рядко и случайно явление. В чо­вешкия обществен живот изображението играе много важна роля на междинна фигура в отношенията между хората, във формите на въздействие един върху друг и в отношенията човек — външна среда. Изобразяването е една от характерните за човека дейности, появи­ла се още в неандерталско време. То се е развило постепенно, но упорито и ускорително. Изображенията заемат съществено място във външната памет.

Изображението е задължителен, основен елемент в живописта, графиката, скулптурата и др., които изрично се наричат изобрази­телни изкуства.

„Образ" — species (лат.); Gestalt (нем.); образ (рус.) — е поня­тие, различно от понятието „изображение" — imago, effigies (лат.); Abbilding (нем.); отображение (рус.). Изображението е образът, пре­несен на ново място, плюс новата физическа субструктура, която е получил. Иконата е не просто образът на божията майка, но и дъската с нанесените бои, инкрустираната сребърна ръка и даже рамката.

Но в нашия език разликата между образ и изображение не ви­наги се прокарва точно. Най-често с думата „образ" се означава и понятието „образ", и понятието „изображение". Терминът „образ" има две значение⁵¹.

Отношението „оригинал — изображение" не съвпада с отноше­нието „прототип — серийно изделие", твърде разпространено в чо­вешката практика. Серийното изделие е продукт, изработен по съ­щия алгоритъм, приложен за пръв път при прототипа. Те са еднакви както по сетивна външна форма, така и по вътрешна структура — например пистолета от една и съща фабрична серия. При това в про­изводството на изделието, макар че съществува, съвсем не е най-важното наличието на емоционалност, сигналност — свойства, ко-

ито играят първостепенна роля в изобразяването. С изображението се възпроизвеждат само някои черти от външната сетивна форма, а в изделието — цялата структура.

Междинно положение заема отношението „оригинал — копие" в изкуството и финото занаятчийство. Тук оригиналът, за разлика от копието, носи скрити ценности (стопански, исторически, естетически и др.), които в копието отсъстват.

Впрочем, в човешката практика и в обективната действителност може да се забележи дълъг постепенен преход между изображение и копие, както и между художество и занаят.

В животинския свят гещалтът (образът) е порция информация, която сигнализира, подбужда извършването на някакво действие, нямащо нищо общо със структурата на тази порция информация. Например формата и окраската на вишневия цвят сигнализира на пчелата да приближи до нектара. Шарката, формата на цвета няма нищо общо с нектара, нито с действията на пчелата. При висшите животни положението се усложнява. У лъва гещалтът, шарката на зебрата не предизвиква непосредствена реакция. В главата на лъва гещалтът бива задържан, комбиниран с други гещалти, възприети при индивидуалния опит, като ръст, сила, скорост на движение, изо­билие на месо в зебрата, и бива използван за по-сложна бъдеща операция — догонването и убиването на зебри.

У хората подходът към предмета става още по-сложен и разнообразен. Тук вече е в наличие обществено изработен алго-ритъм-идея за всестранен подход към животното зебра (към мно­жеството зебри) или към животното елен. Възприеманият гещалт, напр. общата конфигурация на елена, прилепва към общата идея за елен, допълва я и я конкретизира, става елемент от нея.

Задръжните процеси стават все по-решаващи. Информацията от образа (гещалта) дълго време не намира ефекторен завършек; циркулира в главата, заедно с другата, получена от обществото ин­формация за елена, и става просто установяване наличието или от­съствието — съществуването на елен; свързва се с тотема, с абст­ракцията множество елени.

Междувременно ръката на човека по време на дългия период на антропогенезата се развива и става способна да нанася черти и резки по гладката каменна повърхност. А животът на човека е колективен.
///. Душевността на съвременния човек или..,

269

Между хората се развиват и изграждат разнообразни канали за пре­насяне на информация. А и подходът към външния предмет, към еле­на например, става колективна задача. При тия условия в обстанов­ката на общ труд алгоритъмът за подход към елена и по-специално информацията на гещалта — видимата форма на елена, циркулира­ща в главата на един човек — намира неочакван страничен изход (ефекторен завършек): човекът предава тази информация на друг човек като изрисува силуета (образа, гещалта) на елена върху глад­ката повърхнина на някоя стена или предмет.

Така се получават изображения, изработени от хора. Човек се е научил да възпроизвежда структурата на определен гещалт.

В началото изображението има съвсем оперативен, конкретно комуникативен характер: човек показва на друг човек на кое място в силуета на елена трябва да бъде забито копието. По-късно изобра­жението губи този тясно практичен характер и с него се изпраща просто информация за елена или за някой друг предмет, която мо­же да послужи при различни конкретни случаи. Предава се не прос­то инструкция как да се постъпи в един конкретен случай, а абст­рактно знание, какво представлява предметът.

Изображението във външната природа се получава случайно. Там то е особен частен случай, настрана от общия ход на развитието. Изобразяването в дейността на човека е необходимо звено от него­вото развитие и от неговия живот. То е резултат на дълга еволюция. В тая еволюция, разбира се, много важна роля е играла дългата ре­дица от щастливи случайности.

32.4. Изображение в оптиката. Действителни и недействителни изображения

В оптиката се прави едно много съществено деление на изобра­женията — на действителни и недействителни. Например увеличе­ното изображение на диапозитива върху екрана е действително изображение, тъй като наистина върху точно определено място — върху екрана, се удрят потоци от действително съществуващи фо­тони и там образуват образ.

Правото, но с обърнато ляво и дясно, изображение на собстве­ната ни персона, която виждаме зад огледалото, е недействително изображение, тъй като зад огледалото — там, където го виждаме, няма никакво изображение. Струва ни се, че виждаме, възприема­ме изображение, но то не съществува или съществува само имаги­нерно — като продължение на отразените в огледалото лъчи зад огледалото.

От примерите за изображение в 32.2, всички, с изключение на третия, са за действителни изображения. Те съществуват физически, имат място в пространството, не са плод на нашето въображение или заблуда: фотоснимката на Виолета представлява химически фик-

сиран върху картон образ; сините очи на Ева са елемент от нейния организъм; рисунката на Д. се състои от платно, с нанесени върху него втвърдени бои. Но изображението на стаята, второто черно коте книгата с обърнатия шрифт, второто момиче с образа на Алиса са недействителни. Зад огледалото няма нищо подобно.

Работата е в това, че при естествени условия светлинните лъчи пристигащи от обектите, с които взаимодействаме, които възпри­емаме, се разпространяват по права линия по пътя си от обекта до окото, не се пречупват и не се отразяват никъде. От дългия генети­чен и индивидуален опит животните, включително и човекът, са под­готвени да реагират на обекти, от които получават праволинейно ид­ващи лъчи. И когато организмът чрез окото приеме отразени лъчи, той на първо време не оценява, не взема под внимание това и реагира, подготвя установка за реагиране срещу обект, който се намира на такова място, от което по права линия биха пристигнали възприема­ните в момента лъчи. В главата се изработва точно определена уста­новка за подход към предмет с определени свойства и на определе­но място. Светлинните лъчи от обекта до окото се движат по необик­новен път и заблуждават. Така е и при миражите. При недействител­ното изображение имаме самоизмама за мястото на обекта и неп­равилно насочена установка за взаимодействие с обекта или с ня­какво негово действително изображение, което всъщност не съществува, фактически ние виждаме оригинала, но не там, където е, и не точно такъв, какъвто е.

Тази илюзия, макар и в неразвит вид, се проявява още на етап физиология на висшата нервна дейност преди появата на психиката. Кучето приема някакви светлинни сигнали от огледалото, като че идващи от някакво друго куче, към което има подготвена програма за взаимодействие. Ръмжи и му се зъби... докато отсъствието на съ­ответните придружаващи обонятелни сигнали не предизвика задържане.

У първобитния човек и у детето, застанали пред огледалото, най-напред се създава илюзията, че това, което виждат, е някакъв дейс­твителен предмет-оригинал. Нарцис, гледайки в гладката водна по­върхност на кладенеца, вижда прекрасно същество, от което не мо­же да откъсне погледа си. За него е непонятно, че това е изображение, при това неговото собствено изображение. Впрочем, това не е било съвсем понятно и за първобитния човек. Според тога­вашните представи образът зад огледалната повърхност е двойник на човека, неговото второ Аз. И според изискванията на магическо­то мислене, най-добре е тоя двойник да не се гледа.

Но този вид самоизмама в случая не ни интересува. Много скоро, след определен опит, детето забелязва, че като си мръдне ръката, и онова отсреща си придвижва ръката, като се изплези, и онова се плези. И постепенно схваща, че това, което вижда зад огледалото не е някакъв друг човек, а негово собствено изображение. Явява

271

След още малко опит разкриваме тайната на недействително­то изображение: ние гледаме себе си, само че лъчите от обекта, от нас в случая, се разпространяват по необичаен начин, по начупена линия. Това дава окончателният опит и то е истината. Изображение няма. Ние виждаме оригинала — себе си. И огледалото става уред за ежедневно контролиране на нашата физиономия, на нашия образ.

В обективния свят няма делене на материални и нематериални, естествени и свръхестествени неща. Всичко е материално и естествено. Но за човека има действителни и недействителни изображения. Има зрителни измами, илюзии. Също така има верни (адекватни на нещата) идеи и неверни (фантастични, неадекватни) идеи, а от тях — реални и нереални познавателни модели в човешка­та практика, в мисленето и в науката. Изнасянето на нереалното, недействителното, фантастичното вън от човешката практика и вън от човешката психика се дължи на това, че ние сме свикнали да при­писваме на обективната действителност нашите човешки илюзии и фантастични творения. Свикнали сме да фетишизираме и приемаме за действителност и имагинерните проекции върху действителност­та на нашите мозъчни образувания.

Но независимо от своя измамен произход, недействителните изображения и илюзиите играят голяма роля в развитието на човечеството. Илюзията човек да вижда образи там, където ги няма, лежи в основата на изкуството въобще.

Тази илюзия — смесването на изображение с действителност — се създава не само при недействителните изображения, но също и при действителните (примерът с нарисуваното грозде). Често като гледаме кино, особено в ранна възраст, ние се вживяваме в образа и забравяме, че се намираме в салон пред екрана, по който играят сенки-изображения. Ние сме в прерията и се вълнуваме заедно с пътниците в гонения от разбойниците дилижанс.

Независимо от това как са кодирани идеите във външната памет — във форма на художествени образи или патенти, те система­тично и постепенно се въвеждат в главата на човека още от Детството. Въвеждат се в дългодействащата памет като определено Количество информация, кодирана по всяка вероятност в структу-

рите на РНК-молекули, а и по други начини. Най-напред у индивида идеите са схеми-понятия и постепенно стават по-пльтни и по-богати. Каквито и да са идеите — за направа, за подход или за въздействие, те неизменно са алгоритми, предписания за действие, рецепти за поведение и отнасяне към определени външни ситуации или предмети. Те в никакъв случай не са изображения на външните си­туации и външните предмети.

Изображението е нещо. имащо сетивно подобие с оригинала. В главата такива неща не са открити и не може да има. Нагласата за подход към предмета, за активно отношение към него ние, самоиз­мамвайки се в обяснението на сънищата, възприемаме като образ на същия предмет, намиращ се в главата. Хората създават хипотезата, че в главата се образуват изображения, съответстващи на предметите от външния свят.

В главата на човека, както и в главата на животните, няма образи, няма изображения, няма и уредби за разполагане на тези образи.

Съвременната психология не се отказва от хипотезата за нали­чие на изображения в главата на човека. И за тази цел вика на по­мощ математическите или математизираните идеи за изоморфизъм, анализ на пространствените трансформации; създава теории за су­бективни семантични пространства; търси в главата на човека хипо­тетични неврофизиологични структури; формулира редица закони на гещалта, както и особени свойства на гещалтите да вземат по-съвършена форма (прегнантност) и т. н.

Изображения в мозъка няма да бъдат открити, но може би ня­кои от тия хипотези ще доведат до ново задълбочаване на човешки­те знания за действителността и до по-точно проникване в тайните, скрити в черепната кутия.

Естествено, идеята в главата ни, особено ако е адекватна, съот­ветства на обекта. Но това е оперативно, функционално съответ­ствие, а не сетивно подобие. Ако програмата за изработване на оп­ределен детайл, заложена в автоматичния струг, наречем изобра­жение на тоя детайл, тогава можем да се съгласим, че в главата има такива „изображения". Но не това се разбира под изображение в нашия език.

Идеята, внесена в дългодействащата мозъчна памет на човека, е все пак много обща и абстрактна; представлява общ алгоритъм за подход към елемент от определено множество. Под влияние на сигнали, идващи от конкретен предмет, член на множеството, иде­ята бива извикана от дългодействащата памет в оперативния блок. Тук тя предизвиква установка, нагласа за подход, направо водеща към конкретния предмет, Както се изложи подобно по-горе, такава установка е възприятието. При възприятието сигналите конкретизи­рат идеята, правят я по-ярка, по-частна и определена по време, място, размер, брой и т. н.

Възприятието може да се предизвика от сигнали, идващи нап-

///. Душевността на съвременния човек или...

273

раво от обекта (предмета); може да се предизвика и от недействи­телно изображение, а може да се предизвика и от действително изоб­ражение на предмета. Примерно стомахът ми може да се напълни със сок, устата — със слюнка, ръцете да се подготвят да откъснат, челюстите — да дъвчат, ако видя чепка зряло грозде в натура, ако го видя в огледалото или нарисувано реалистично.

При децата в състояние на сън и при халюцинации задържаща­та сила на съзнанието още я няма или е приспана, или е разстроена. Човек не осъзнава своето общо положение спрямо света и не може да направи разлика между възприятие и представа. На него наисти­на му се струва, че вижда, чува:

Самоизмамата при сънуване бързо изчезва. Оказва се, че нагласата, представата е предизвикана от вътрешни стимули и сигнали, без въздействие отвън.

Но тук възниква друг проблем. Щом очите ми са затворени, а виждам така ярко, какво виждам аз? Не ли изображението на пред­метите и явленията, създадени в главата ми и намиращи се вътре в нея?

Човек не може да си обясни и да се убеди, че всъщност не виж­да и не чува, че у него само се създава конкретна установка за действие, отношение, съзерцание спрямо даден предмет. Тук се из­гражда илюзия не само психическа, но и историческа. С нея са за­ангажирани религии, философски системи, здравият разум на дело­вите хора. Разкриването на тази илюзия също е дело историческо: не може просто да се каже — и няколко милиарда хора веднага да повярват, че в главата изображения няма.

При допир и натиск между два предмета или две среди, в по-пластичната остават следи-отпечатъци. Тия следи очертават фор­мата на по-твърдия предмет и представляват вид изображение. Например следи от стъпка върху снега или върху влажната почва, отпечатък от метален печат върху размекнат червен восък и пр. Тук имаме действителни изображения, получени по механичен начин. Те нямат нищо общо с психиката⁵².

Сродно явление на отпечатък в областта на психиката е впечатлението. Впечатление е важно психологическо и естетичес­ко понятие: външният сигнал е оказал влияние върху структурата на актуализиращата се идея. Това изменение се изразява в известно конкретизиране на идеята, а физически — примерно в преобръщане импулсите в определен брой неврони от задържано във възбудено и обратно. Тези изменения нямат характер на следи или отпечатъци, изображения от външния предмет върху пластична среда. Представ­ляват необходима корекция, доуточняване, актуализиране, активи­зиране на алгоритъма, превръщането му в команда за действие. Мозъкът работи като управляваща информационна машина и пове­дението му не може да се сравнява с пластилин, в който външните обекти ваят свои изображения.

Дени Дидро сравнява природата с пианист, а човека — с пиано: природата въздейства върху човека, натиска клавишите; а в човеш­ката глава се създават мелодии, образи на природата. Тук може да се възрази: не природата е пианистът. Повече на пианист съответс­тва човекът, а външният свят — на пиано. Човек въздейства активно на света, принуждава го да издава звуци и други сетивни за човека сигнали и възприема тия звуци и сигнали от него.

Впечатлението — изменението, което външните сигнали създа­ват в структурата на идеята — може да бъде нищожно, но може да бъде и много голямо, да доведе до деформиране и преобразяване на алгоритъма-идея. Например впечатлението от дръзкото и фанатич­но поведение на първите християни, от мъжеството им пред смъртта

///. Душевността на съвременния човек или...

275

Тази теория не пасва много добре на действителността. Човешкият организъм не е пластична среда. Във взаимодействието с природата човек е активната страна, повече оставящ, отколкото получаващ следи.

Впечатленията могат да бъдат силни и слаби, дълбоки и повърхностни, общи и конкретни; по определен критерий може да се оценяват като добри и лоши.

В общата словоупотреба понятието „впечатление" не се смесва с понятията „изображение" или „образ". Но във философията това понякога се прави. В изкуството при определени случаи впечатлени­ето (импресията) се поставя над идеята и даже й се противопоставя. Но това противопоставяне е относително. От много впечатления, по­лучени на различни места и в различно време, се оформя идеята в главата на индивида. Наличието на идеи подготвя и осигурява ефек­та на впечатлението.

Във философията, съответно във философската психология, първичната материалистическа теория на образите се основава именно на предположението, че външните предмети и явления ос­тават следи в главата на човека — изображения⁵³; че насън виждаме тъкмо тези изображения; че сборът от тия впечатления-изоб-ражения е психиката, психичното. Концепцията, че психичното представлява изображение, картина на света, „субективен образ на обективните неща" откъсва познанието от практиката, от дейс­твителното взаимодействие човек — околна среда. При това с иг­норирането на външната памет тази концепция отстранява исто­рическата практика на човешкото общество и нейната роля в изг­раждането на човешката психика. Възникването на идеите става непонятно, същността им — неясна. Те се разглеждат като създа­ващи се от единични впечатления в главата на един отделен индивид, нещо като моментални снимки на външната действителност в гла­вите на всеки човек поотделно. Откъснала познанието от активна­та човешка практика, тази теория губи и критерия за реалност и нереалност на модела, за действителност и недействителност на изображението.

Концепцията за наличие на изображения на външните неща в главите на хората отваря пътя на дуализма: светът и всички неща в света съществуват, веднъж — обективно независимо от нас, и втори път — като изображения (образи) в нашите глави. Тези изображения, според теорията, ние виждаме насън, представяме си ги, познаваме. Първият свят е физически, материален, обективен. Вторият свят е

⁵³ Съгласно първичната теория на образите от вещите се отделят тънки обвивки, Които проникват в мозъка през сетивата.
276