Встъпление хомо религиозус
Изтегляне 1.39 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Католичество
- Католицизъм в цифри
- Католическата църква от възникването й до наши дни
- Католицизъм и държавност
| Католицизъм: юридическо-богасловско християнство, опиращо се предимно на Свещеното писание и традицията според обичайното им тълкование от обикновеното свещеничество (епископите).
Когато папата в качеството си на глава на епископския съвет чрез делото на Светия Дух се произнася по въпросите на вярата или нравите, това е изключителен акт на обикновеното свещеничество, Католичество: отворено за всички християнство в името на спасителната воля на Бога и изкуплението, постигнато във и чрез Иисус Христос. Ка-толичеството предполага зачитане на различията, всеобщо братство, преобразяваща утопия, надминаваща чрез устрема си всякаква юридическо-бо-гословска затвореност; даже и да признава нейната историческа и социологическа уместйост, та дори неизбежност. Естествено, двете понятия не бива да се противопоставят, а no-скоро следва да се търси динамиката на отношението между тях. Католицизъм в цифри При население на земята от близо 5 милиарда души (1989), католиците наброяват между 800 и 900 милиона. Предложеното по-долу разпределение има за цел да даде по-ясна представа за структурата на Църквата като институция и за числените й характеристики, но не и да подреди в йерархически порядък степените на светост, към която се стреми всеки християнин - папа, монах или мирянин. Единствено данните от първите две точки са безспорни: при следващите в съществува известно отклонение; а данните, представящи числеността на католиците по континенти, са само приблизителни и отразяват броя на извършените кръщения, а не този-на вярващите, още по-малко на практикуващите католици. Католическата църква от възникването й до наши дни Появило се, преди две хилядолетия като полимор-фна „ерес", съчетаваща предимно еврейските теми за края на света (Царството Божие е близо), за месианството (Бог изпраща своя Месия), за пророчеството („Покръстете се, променете живота се"), християнството прераства в мощно евангелизаторско и институционализаторско движение, Чиято цел е всеобщото спасение на човечеството в името на Отца и Сина и Светия Дух: един Бог, един Син, един Дух. Следователно една Църква, едно Царство, едно Писание. Като продължение на етарозаветния „божествен план", доведен до съвършенство в Новия завет (едно-единствено Писание), приело Римската империя, елинизма и езическата мъдрост като географска и историческа рамка, на проповядваната Блага- вест (едно-единствено Царство), християнството (една-единствена Църква) се превръща през IV в. в държавна религия, която измества държавното езичество, като се „адаптира" чрез борби и различил движения към своето откритие - трие-динетвото: един-единствен Бог с три лица. В противоборство с арианството Църквата утвърждава божествения характер на Сина, така както ще утвърди, противопоставяйки се на Маке-донската църква, божествения характер на Духа в както, в спор с Църквите на монофизитизма, ще „узакони" двойната природа, човешка и божестве- Продължавайки своето доктринерско строителство, Църквата не само уверено развива тезите за основните истини на вярата, но и твърди, че владее истината за света и човека. В постоянния си стремеж за структуриране на богословието и фи- лософията, милостта и природата, изкуплението и греха, понятията свето и светско, предопределе- ние и свободна воля, вяра и наука... нейното уче-ние става все по-тотално, дори тоталитарно, и нищо (или почти, нищо) не може да убегне от намесата Ж догматична (ортодоксия) .или дисциплинарна (ортопраксия). Във всяка епоха с присъщите й старини «овя проблеми Църквата изразява, своята позиция: по отношение на пацифизма (евангелието и, военната служба), на монашеството (ермити, иноци, съвършен живот, изцяло посветен на Бога), на евангелския дух (бедност и блаженство), на науката (нау-ка и вяра), на колонизаторството (право на завоюване н християнязация) и на куп още, социални, пслитически, идеологически, културни, морални вънроси... Историческите събития показват, че една от прячи-ните католицизмът постепенно да се превърне в могъщо динамично течение е неговото умение да използва диалектическото единство на сливането и разчленяването. Произлязло от многоли-кото християнство, с все още неизразена събирателна динамика, християнството от IV в. става дър-жавна религия и постепенно религия на целия со-циум, налага се чрез Църквата, гарант на «стината и морала и място на спасението не като влиза в противоборство с държавата и социалното тяло -в такъв случай щеше да е обречено на неуспех, - а в съюз с тях. Било е необходимо да се съобразява с властта, културата, науката, да им предоставя свобода на действие и да ги канализира, отстъпвайки по маловажните и временните въпроси, за да съхрани и развие същественото и вечното. Върху тази конструкция, основана на събирателната динамика, чийто абсолютен модел е както „триединен" (Отец, Син, Свети Дух), таха и ду-(човешка и божествена същност на Христос), стъпва една юридическо-богословска ноетройкау в която всичко е по принцип взаимообвързано. Но когато сложният механизъм засече в условията на бързо променящия се свят поради неумението си да обвърже в своята схема новите завоевания и проблеми, съществува реален риск от нова вълна сурови предупреждения, мъгляви догматични обяснения и прибързани осъждания. Когато Католическата църква започне критически да се самообсъжда в братски диалог с останалите Църкви, когато приеме отделянето на Църквата от държавата, свободата на вероизповеданието, секуларизацията, когато отчете, че съществуват задачи, чието решаване изисква усилията на всички хора с добра воля, че създаденият свят е свят на развиващото се, човечество, следователно на „цялото семейство от Божии чада" независимо дали са вярващи или невярващи и т. н., би имало основание за надежда. Ще успее ли Католическата дърква да отдели хуманизма от атеизма, за да го приобщи към християнския теизъм и да му придаде неговите корени и цел? Това би било за нея най-голямото предизвикателство, защото какво би бил човекът, ако не е бил създаден, спасен и възкръснал? Не по-малко предизвикателство е да съумее да обясни на съвременника чрез средствата на християнството сътворението, спасението и възкресението на човека. И накрая, ще успее ли Католическата църква да откъсне от себе си това, което я отделя от другите Църкви, предизвиквайки ги да сторят същото, за да образущ с тях живо и многообразно цяло? Католицизъм и държавност Никоя друга Църква не се е стремила в такава степен към всевластие. Никоя друга не е отдавала такова значение на догмата, на истината на словото, на рационалните и на юридическите въпроси, смятайки ги по-важни от проявите на милосърдие, любов и справедливост. Като че ли тези деяния имат реална стойност само ако са плод на правата вяра, на правдивата мисъл: вярата оправдава средствата. Естествено, сигурно не е достатъчно да не крадеш, да не убиваш, тоест да не присвояваш чуждо благо (живот, ;имот,/жена...), за да бъдеш спасен, но нима от това следва, че ереста, неверието (езическо, еврейско, мюсюлманско) са „престъпления" срещу Бога - като че ли човек ограбва Бог, отнемайки му дължимата почит, -заслужаващи най-строги наказания? Наказания, ко-ито неминуемо водят до посегателство върху чужд живот, блага, свобода, съпруга или чест. Фактът, че по т. нар. религиозни причини („спасение на душите" или „защита на вярата" - формулировката няма значение), но и по политико-религиозни съображения (императорът; или неговите пълномощници са защитници на вярата и нейна светска ръка) се малтретират еретици и неверници, буди най-малкото учудване - нима това повелява Евангелието? Естествено, в Църквата винаги е имало опозиционни движения срещу тази непримирима орто-доксалност, тъй несъвместима с духа на Евангелието. Тези движения се обръщат към първоизточника на Свещеното писание, призовават към проявление на евангелска любов и търпение, към служене на Бога, черпещо от ценностите на традиционното, естествено и благоговеещо езичест-во, които биха могли да бъдат християнизирани в името на добруването в този свят, в който Бог се въплъщава, за да го спаси. Почти всички религиозни ордени, появили се в критични периоди, доказват този стремеж към истина, красива и добра, а не само сухо ортодоксална. Хуманизацията на човека и на обществото е продължително дело, което винаги започва отначало въпреки някои постижения - повърхностни за едни, принципни за други, - и тази истина се налага все повече в съзнанието на съвременниците, познаващи опасностите на всяка историческа нетър-пеливост за постигане на щастието или спасението на хората без тяхно участие, единствено чрез строга ортодоксалност и овче послушание. За религиозния човек, запознат с историята -както с.бедите на ортодоксалните идеологизации, стигащи до ужасяващи жестокости (Вартоломее-вата нощ), гонения (на евреите, на протестантските пастори), отстраняване (отлъчване, дискрими-ниране и др.), така и със скандалните прояви на кариеризъм и злоупотреба от страна на подкупни монаси и прелати без призвание, - отделянето на Църквата от държавата, а не сливането им, изглежда днес най-правилният път към истинското доказване на религиозно чувство, път на търпимост, търпение и взаимно разбиране. Изтегляне 1.39 Mb. Сподели с приятели:
|