ПОВТОРЕНИЕ НА КОСМИЧЕСКИТЕ ПРОЦЕСИ В РЕЛИГИ- ОЗНИТЕ ВЪЗГЛЕДИ НА ХОРАТА

Вчера ние се опи­тах­ме да пос­та­вим пред на­шия пог­лед оп­ре­де­ле­ни връз­ки в от­но­ше­ни­ята на живота, а именно съ­що в ду­хов­ни­те от­но­ше­ния на та­ка на­ре­че­но­то сле­дат­лан­т­с­ко време. Ние видяхме, как пър­ва­та кул­ту- рна епо­ха на то­ва вре­ме ще се пов­то­ри в последната, в 7-та кул­тур­на епоха, как Персийската кул­ту­ра ще се пов­то­ри в 6-та кул­тур­на епоха, и как кул­тур­на­та епоха, ко­ято ще ни за­ни­мае в след­ва­щи­те дни, Египет- ската, се пов­та­ря в на­шия соб­с­т­вен жи­вот и в на­ши­те соб­с­т­ве­ни съдби, в 5-та кул­тур­на епоха. За 4-та култура, за Гръцко-латинската епоха, мо­жах­ме да кажем, че тя си е за­па­зи­ла ед­но из­к­лю­чи­тел­но положение, че тя не изпит­ва ни­как­во повторение. С то­ва мо­жах­ме да на­со­чим ски­ци­ра­но вни­ма­ни­ето вър­ху пъл­ни с тайн­с­т­ве­ност връз­ки в кул­ту­ри­те на сле­дат­лан­т­с­ко­то време, ко­ето пос­лед­ва епо­ха­та на Атлантида, ко­ято за­ги­на чрез мощ­ни вод­ни катастрофи. Тази след­ва­ща след Атлантида епо­ха съ­що ще загине. В края на на­ша­та 5-та го­ля­ма епоха, Следатлантската, съ­що ще ста­нат катастрофи, ко­ито ще дейс­т­ву­ват по­доб­но как­то он­зи за­вършек на Атлантската епоха. Седмата кул­ту­ра на 5-та го­ля­ма епо­ха ще на­ме­ри своя край чрез войната на всички против всички. Това бя­ха ин­те­рес­ни връзки, ко­ито бя­ха по­со­че­ни в оп­ре­де­ле­ни повторения, които,

ко­га­то ги прос­ле­дим по-точно, ще хвър­лят дъл­бо­ка свет­ли­на в на­шия ду­ше­вен живот.

Днес ще пре­ка­ра­ме пред на­шия ду­хо­вен пог­лед още и дру­ги повторения, с ко­ето ще си съз­да­дем ед­на ос­нова. Ние ще пре­ка­ра­ме на­шия пог­лед да­ле­че в раз­ви­ти­ето на Земята и ще видим, че да­леч­ни­те хо­ри­зон­ти ще ни за­ин­те­ре­су­ват твър­де дълбоко.

Само ед­но пре­дуп­реж­де­ние тряб­ва да нап­ра­вим още в началото, ед­но пре­дуп­реж­де­ние да не се пра­вят схема­тич­ни повторения. Когато в об­лас­т­та на Окултизма ста­ва ду­ма за та­ки­ва повторения, като: Първата културна епоха се повтаря в Седмата, Третата в Петата, тогава чо- век лесно може да бъде съблазнен да приложи своята комбинираща дарба и да иска да търси такива схеми също и за други отношения. Някой би мо­гъл да вярва, че то­ва мо­же да се нап­ра­ви и дейс­т­ви­тел­но в мно­го кни­ги вър­ху Теософията се вър­шат чрез то­ва го­ле­ми нелепости. Тук тряб­ва сле­до­ва­тел­но стро­го да предупредим, че не та­ки­ва ком­би­на­ции решават, а един­с­т­ве­но виждането, ду­хов­но­то виждане, ина­че чо­век ще сгреши. Това, ко­ето мо­жем да про­че­тем в ду­хов­ния свят, мо­же на­ис­ти­на да бъ­де раз­б­ра­но чрез логика, оба­че не и намерено. То мо­же да бъ­де жи­вя­на са­мо чрез опитността.

Ако ис­ка­ме да раз­бе­рем по­-точ­но кул­тур­ни­те епохи, ние тряб­ва да си съз­да­дем един об­зор вър­ху раз­ви­тието на Земята въобще, как­то то­ва раз­ви­тие се пред­с­та­вя на ясновидеца, кой­то мо­же да на­со­чи своя ду­хо­вен пог­лед в про­це­си­те на пра­да­леч­но­то минало. Когато на­со­чим пог­лед да­ле­че в ми­на­ло­то на то­ва раз­ви­тие на Земята, то­га­ва мо­жем да кажем, че на­ша­та Земя не ви­на­ги е из­г­леж­да­ла та­ка как­то днес. Тя не при­те­жа­ваше още твър­да­та ми­не­рал­на ос­но­ва ка­то днес; минералното царство не бе- ше такова, каквото то е днес; също така то не носеше такива расте- ния и животни като днешните и хората не бяха още в едно тяло от плът като днес; човекът нямаше никаква костна система. Всичко то­ва се е раз­ви­ло по-късно. Колкото по­-да­ле­че оти­ва­ме в миналото, тол­ко­ва по­ве­че се приб­ли­жа­ва­ме до ед­но състояние, което, ако бих­ме го раз­г­ле­да­ли от ми­ро­ви­те далечини, бих­ме го виж­да­ли са­мо ка­то ед­на мъгла, ка­то един тънък, ете­рен облак. Наистина та­зи мъг­ла би би­ла мно­го по­-го­ля­ма от на­ша­та днеш­на Земя, за­що­то тя би дос­тиг­на­ла до гра­ни­ци­те на на­й-­външ­ни­те пла­не­ти на на­ша­та слън­че­ва сис­те­ма и да­же от­въд те­зи граници. Всичко то­ва би об­х­ва­ща­ло да­ле­че прос­ти­ра­щи се ма­си от мъг- ла, в ко­ито се на­ми­ра­ше не само това, от ко­ето се е об­ра­зу­ва­ла на­ша­та Земя, а в та­зи мъг­ла се съ­дър­жа­ха всич­ки планети, съ­що и Слънцето. И ако бих­ме мог­ли да из­с­лед­ва­ме та­зи ма­са от мъг­ла по-точно, предпола- гайки, че наб­лю­да­те­лят би мо­гъл да се приб­ли­жи до нея, - тя би из­г­леж­да­ла за нас така, ка­то че би би­ла със­та­ве­на са­мо от фи­ни етерни точки.

В прад­рев­но­то ми­на­ло всич­ки пла­не­ти бя­ха съ­еди­не­ни с на­ша­та Земя. Обаче на пър­во мяс­то ис­ка­ме да разгле­да­ме Слънцето, Луната и Земята, ко­ито ни ин­те­ре­су­ват мно­го съ­що и днес. Нашето Слънце, на­ша­та Луна и на­ша­та Земя не бя­ха съ­що та­ка отделени, а об­ра­зу­ва­ха ед­но тяло. Ако бих­ме раз­бър­ка­ли за­ед­но те­зи три днеш­ни не­бес­ни те­ла в ед­на об­ща ка­ша в един ог­ро­мен ми­ров ка­зан и бих­ме си пред­с­та­ви­ли то­ва ка­то едно не­бес­но тяло, ние бих­ме по­лу­чи­ли това, ко­ето Земята бе­ше в ней­но­то пър­вич­но състояние, а именно: Слънце + Земя + Луна. Естествено в то­ва не­бес­но тя­ло чо­ве­кът мо­же­ше да жи­вее са­мо в ед­но духов­но състояние. Тогава той мо­же­ше да жи­вее са­мо в то­ва състояние, за­що­то със Земята бе­ше свър­за­но също и това, ко­ето е в днеш­но­то Слънце. И про­дъл­жи дълго, дъл­го вре­ме то­ва състояние, че на­ша­та Земя още има­ше в се­бе си Слънцето и Луната и бе­ше още за­ед­но с всич­ки съ­щес­т­ва и сили, ко­ито бя­ха свър­за­ни с тях. В те­зи вре­ме­на чо­ве­кът се на­ми­ра­ше още в пър­вич­ния атом на чо­ве­ка са­мо в ду­хов­но състояние. Това по­ло­же­ние се из­ме­ни ед­вам във времето, ко­га­то в на­ше­то ми­ро­во раз­ви­тие ста­на не­що твъ- р­де особено, а имен­но ко­га­то Слънцето се от­де­ли ка­то са­мос­то­ятел­но не­бес­но тя­ло и ос­та­ви за­ед­но Земята и Луната. Сега това, ко­ето по­-ра­но бе­ше ед­но единство, се раз­де­ли на две, по­лу­чи­ха се две не­бес­ни тела, от ед­на стра­на Слънцето и от дру­га Земя + Луна. Защо ста­на това?

Всичко, ко­ето ста­ва има ес­тес­т­ве­но един дъл­бок смисъл, кой­то ще раз- берем, ко­га­то на­соч­вай­ки пог­лед в ми­на­ло­то ще намерим, че то­га­ва на Земята жи­ве­еха не са­мо човеците, а съ­що и дру­ги съ­щес­т­ва от ду­хов­но ес­тес­т­во жи­ве­еха за­ед­но с тях, ко­ито на­ис­ти­на не бя­ха ви­ди­ми за фи­зи­чес­ки­те очи, но ко­ито бя­ха там; те съществуваха там също както чове- ците и другите физически същества. Така нап­ри­мер с на­шия свят бя­ха свър­за­ни същества, жи­ве­ещи в окол­нос­т­та на Земята, ко­ито хрис­ти­ян­с­ки­ят езо­те­ри­зъм нари­ча Ангели, Ангелои. Можем да си пред­с­та­вим на­й-­доб­ре те­зи същества, ко­га­то помислим, че ед­но та­ко­ва съ­щес­т­во стои на степента, на ко­ято чо­ве­кът ще бъде, ко­га­то на­ша­та Земя ще е за­вър­ши­ла ней­но­то раз­витие. Днес те­зи съ­щес­т­ва са тол­ко­ва нап­ред­на­ли в тях­но­то развитие, кол­ко­то ще бъ­де чо­ве­кът в края на Земно­то развитие. Една
още по­-ви­со­ка сте­пен за­емат Архангелите, Архангелои или Духове на Огъня: същества, които можем да видим, когато насочим нашия пог- лед върху работите на цели народи. Тези ра­бо­ти са ръ­ко­во­де­ни от Съ- щества, ко­ито се на­ри­чат Архангели или Архангелои. Още един по­-висш род Същества но­си име­то Праначала или Архаи или Духове на Лично- стта и ние на­ми­ра­ме те­зи Същества, ко­га­то пре­ка­ра­ме на­шия пог­лед през це­ли епо­хи и мно­го на­ро­ди и об­гър­нем с пог­лед тех­ни­те от­но­ше­ния и тех­ни­те контрасти. Те са та­ка на­ре­че­ни­те Духове на Времето. Когато раз­г­ле­да­ме нап­ри­мер на­ша­та епоха, тя е ръ­ко­во­де­на от по­-вис­ши Съще- ства, ко­ито се на­ри­чат Пра-Начала или Архаи. След то­ва съ­щес­т­ву­ват още по­-вис­ши Същества, ко­ито в хрис­ти­ян­с­кия езо­те­ри­зъм се на­ри­чат Власти или Ексузиаи или Духове на Формата. Така сле­до­ва­тел­но с на­ша­та Земя са свър­за­ни без­б­рой същества, ко­ито се при­бавят към чо­ве­ка ка­то в един вид стъ­па­ла на стълбата.

Ако за­поч­нем от ми­не­ра­ла и от ми­не­ра­ла се из­диг­нем до растението, от рас­те­ни­ето до жи­вот­но­то и след то­ва до човека, чо­ве­кът е на­й-­вис­ше­то физическо същество; обаче другите същества също съществуват; те са между нас, проникват ни. В на­ча­ло­то на на­ше­то Земно развитие, за ко­ето то­ку ­що говорихме, ко­га­то Земята въз­ник­ва един вид ка­то пър­вич­на мъг­ля­ви­на от ло­но­то на вечността, та­ки­ва съ­щес­т­ва бя­ха свър­за­ни със Земята и яс­но­ви­де­цът би открил, как ед­нов­ре­мен­но с чо­веш­ка­та фор­ма и други съ­щес­т­ва съ­що про­ник­ват он­зи образ. Това са го­рес­по­ме­на­ти­те съ­щес­т­ва и съ­щес­т­ва от още по­-висш род, как­ви­то са Силите, Господст- вата, Престолите, Херувимите и Серафимите. Всичко то­ва са същества, кои то бя­ха вът­реш­но свър­за­ни с он­зи ог­ро­мен ете­рен прах, но те сто­ят на раз­лич­ни сте­пе­ни на развитието. Има такива, ко­ито са тол­ко­ва възви- шени, за ко­ито чо­ве­кът ед­ва ли има ня­как­во предчувствие, но има съ­що и същества, ко­ито сто­ят по­-б­ли­зо до човека. Понеже та­ки­ва съ­щес­т­ва сто­яха на раз­лич­ни степени, те не може­ха да вър­вят в тях­но­то раз­ви­тие как­то човекът; за тях трябваше да бъде създадено едно обиталище. Между вис­ши­те Същества има­ше такива, ко­ито би­ха из­гу­би­ли мно­го в тях­но­то развитие, ако би­ха ос­та­на­ли свър­за­ни с по­-нис­ши­те същества. Ето за­що те се отделиха. От мъг­ля­ви­на­та те взе­ха на­й-­фи­ни­те ве­щес­т­ва и си об­ра­зу­ва­ха оби­та­ли­ще на Слънцето. Там те си об­ра­зу­ва­ха тях­но­то не­бе и на­ме­ри­ха пра­вилно­то тем­по на тях­но­то развитие. Ако би­ха ос­та­на­ли в по­-г­ру­би­те вещества, ко­ито бя­ха ос­та­ви­ли на Земята, то­га­ва не би­ха мог­ли да про­дъл­жат чрез то­ва тях­но­то развитие. Това би би­ло ед­но препятствие, ка­то ед­на олов­на те­жест в тях­но­то развитие. От то­ва ние виждаме, как това, ко­ето ста­ва материално, как­во­то е раз­цепле­ни­ето на ми­ро­во­то вещество, не ста­ва са­мо по­ра­ди фи­зи­чес­ки причини, а чрез си­ли­те на Съществата, които имат нуж­да от ед­но оби­та­ли­ще за тях­но­то

Така на Земята + Луна ос­та­на чо­ве­кът и за­ед­но с не­го по­-вис­ши съ­щес­т­ва на на­й-­нис­ка­та йе­рар­хия ка­то Ангели и Архангели и същества, ко­ито в тях­но­то раз­ви­тие сто­яха по­-нис­ко от него. Само ед­но един­с­т­ве­но мо­гъ­що Същество, ко­ето всъщ­ност бе­ше ве­че уз­ря­ло да оти­де за­ед­но с дру­ги­те на Слънцето, се по­жер­т­ву­ва и ос­та­на свър­за­но със Земята + Луна. Това е Съществото, ко­ето по­-къс­но бе­ше на­ре­че­но Яхве или Йехова. То на­пус­на Слънцето и ста­на то­га­ва ръ­ко­во­ди­тел на ра­бо­ти­те вър­ху Земята + Луна. Така ние има­ме две обиталища: слънцето с най-възвишените същства, под ръководството на едно особено високо издигнато съще- ство, което например гностиците се опитваха да си представят под името Плерома. Ние тряб­ва да си пред­с­та­вим то­ва Същество ка­то ре­гент на Слънцето. Яхве е ръко­во­ди­тел на Земята + Луна. Трябва да за­пом­ним мно­го доб­ре това, че на­й-­въз­ви­ше­ни­те Духове се от­де­лиха със Слънцето и на­пус­на­ха Земята +Луна. Луната не бе­ше още от­де­ле­на от Земята; тя се намираше още в земята. Как мо­жем да чув­с­т­ву­ва­ме ние се­га то­зи кос­ми­чес­ки про­цес на от­де­ля­не­то на Слънцето от Земята? Ние тряб­ва да чув­с­т­ву­ва­ме пре­ди всич­ко Слънцето с не­го­ви­те оби­та­те­ли ка­то най-свещеното, най-чистото, най-възвишеното, ко­ето по­-ра­но е би­ло съ­еди­не­но със Земята, и след то­ва тряб­ва да чув­с­т­ву­ваме това, ко­ето е Земя + Луна, ка­то нещо, ко­ето нап­ро­тив се е об­ра­зу­ва­ло ка­то по-низше. Тогава със­то­яни­ето е би­ло още по­-нис­ше от­кол­ко­то то­ва на на­ша­та днеш­на Земя. Нашата днеш­на Земя стои от­но­во по-високо, за­що­то нас­тъ­пи един по­-къ­сен момент, ко­га­то Земята се ос­во­бо­ди от Луната и за­ед­но с нея от сво­ите по-гру­би вещества, с ко­ито чо­ве­кът не би мо­гъл да се раз­ви­ва по-нататък. Земята тряб­ва­ше да из­х­вър­ли Луната от се­бе си.

Преди то­ва оба­че бе­ше най-тъмното, на­й-с­т­раш­но­то вре­ме за на­ша­та Земя; тогава това, което имаше благородни заложби на развитието, беше под властта на по-лоши, много лоши сили, то беше изпаднало под властта на тези сили и човекът можа да се развие по-нататък само благодарение на това, че заедно с Луната от земята бяха отстранени най-лошите условия на съществуването.

Ние тряб­ва да чувствуваме, че тук един прин­цип на светлината, един прин­цип на възвишеността, прин­ципът на Слънцето, про­ти­вос­тои на прин­ци­па на тъмнината, на прин­ци­па на Луната. Ако бих­ме гле­да­ли Слънце­то с яс­но­вид­с­ки­те очи, то­ва Слънце, ко­ето то­га­ва се от­де­ли от об­що­то един­но не­бес­но тяло, ние бих­ме виде­ли Съществата, ко­ито ис­ка­ха да го обитават, бих­ме ви­де­ли оба­че още и не­що друго. Това, ко­ето се бе­ше от­де­ли­ло ка­то Слънце, би се по­ка­за­ло не са­мо ка­то съв­куп­ност от

А се­га не­ка разгледаме, как из­г­леж­да­ше Земята, пре­ди да от­де­ли от се­бе си Луната. Бихме си със­та­ви­ли една съ­вър­ше­но пог­реш­на представа, ако бих­ме си я пред­с­та­ви­ли ка­то на­ша­та днеш­на Земя. Ядрото на то­га­вашна­та Земя бе­ше ед­на огнена, ки­пя­ща маса. Това яд­ро би из­г­леж­да­ло ка­то ед­но ог­не­но ядро, ко­ето оба­че бе­ше за­оби­ко­ле­но от мощ­ни водни, теч­ни маси, не оба­че ка­то днеш­на­та вода, за­що­то в те­зи теч­ни ма­си се съ­дър­жа­ха съ­що ме­та­ли­те в теч­на форма. Във всич­ко то­ва се на­ми­ра­ше чове- кът, оба­че в съ­вър­ше­но дру­га форма.

Такава бе­ше Земята тогава, ко­га­то от­де­ли от се­бе си Луната; преди вси- чко тогава на Земята нямаше въздух; въздух не се намираше в нея. Съществата, ко­ито се на­ми­ра­ха то­га­ва на нея, ня­ма­ха нуж­да от ни­ка­къв въздух; те притежаваха една съвършено друга система на дишането. Човекът бе­ше ста­нал един вид ри­ба­-зем­но­вод­но същество. Обаче той се със­то­еше от съ­вър­ше­но мека, теч­на материя. Това, ко­ето всмук­ва­ше в се­бе си, не бе­ше въздух, а онова, ко­ето се съ­дър­жа­ше във водата. Така приб­лизи­тел­но из­г­леж­да­ше Земята в оно­ва време. Трябва да чув­с­т­ву­ва­ме то­га­ваш­но­то вре­ме ка­то нещо, при което Земята сто­еше по­-нис­ко от днеш­на­та Земя. Това тряб­ва­ше да бъ­де така. Иначе чо­ве­кът не би на­ме­рил нико­га пра­вил­но­то тем­по и сред­с­т­ва­та за не­го­во­то развитие, ако Слънцето и Луната не би­ха се от­де­ли­ли от Земята. Ако Слънцето би ос­та­на­ло съ­еди­не­но със Земята, всич­ко би се раз­ви­ва­ло пре­ка­ле­но бързо, но раз­вити­ето би би­ло мно­го по-бавно, ако силите, ко­ито днес дейс­т­ву­ват от Луната, би­ха ос­та­на­ли свър­за­ни със Земята. Когато Луната се от­де­ли от Земята при мощ­ни катастрофи, то­га­ва се под­гот­ви пос­те­пен­но това, ко­ето бих­ме мог­ли да на­ре­чем от­де­ля­не­то на ед­на въз­душ­на об­вив­ка и на вод­ния елемент. Тогава въз­ду­хът съв­сем не бе­ше ка­то днеш­ния въздух, а в не­го се съ­дър­жа­ха още всич­ки въз­мож­ни пари. Обаче оно­ва съ­щество, ко­ето то­га­ва се при­гот­ви постепенно, бе­ше пър­во ед­на оп­ре­де­ле­на за­лож­ба за днеш­ния човек. Ние ще опи­шем всич­ко то­ва още по-точно.

Така ние се за­поз­нах­ме с чо­ве­ка в три отношения: първо в отношение- то, когато той живееше заедно със Земята + Слънце + Луна и всички по-висши същества в едно единно тяло. Тогава той би се пред­с­та­вил на

Времето, ко­га­то Луната се отдели, ко­га­то до­би въз­мож­нос­т­та да се раз- вива, то­ва вре­ме се на­ри­ча Лемурийска епоха. И след ка­то Лемурийската епо­ха на­ме­ри свой край чрез мощ­ни ог­не­ни катастрофи, нас­тъ­пи по сте­пен­но ед­но със­то­яние на на­ша­та Земя, ко­ето мо­жа да съз­да­де отноше- нията, ко­ито мо­жа­ха да се раз­ви­ят в древ­на Атлантида. От вод­ни­те ма­си се из­диг­на­ха пър­ви­те на­ча­ла на сушата. Това бе­ше дъл­го вре­ме след от­де­ля­не­то на Луната. Обаче са­мо бла­го­да­ре­ние на ней­но­то от­де­ля­не Зе- мята мо­жа да се раз­вие по то­зи начин. На Атлантида чо­ве­кът съ­що бе­ше още твър­де раз­ли­чен от днешния, - за то­ва още ще мо­жем да го­ворим по-късно, - оба­че в ат­лан­т­с­ко­то вре­ме той бе­ше ве­че тол­ко­ва нап­ред­нал в сво­ето развитие, че се дви­жеше ка­то ед­на мека, та­ка да ка­же плуваща, ви­ся­ща ма­са и ожи­вя­ва­ше въз­душ­на­та об­вив­ка на Земята. Сега по сте­пен­но се раз­ви кос­т­на­та система. Към сре­да­та на Атлантида чо­ве­кът бе­ше стиг­нал ве­че в сво­ето раз­витие до там, че из­г­леж­да­ше до го­ля­ма сте­пен по­до­бен на днеш­ния човек. Обаче на Атлантида чо­ве­кът при­тежа­ва­ше яс­но­вид­с­ко­то съз­на­ние и днеш­но­то съз­на­ние се раз­ви ед­ва в по­-къс­ни времена. Ако ис­ка­ме да разбе­рем то­га­ваш­ния човек, ние тряб­ва да има­ме пред на­шия пог­лед то­га­ваш­но­то яс­но­вид­с­ко съзнание. Ние ще го раз­бе­рем по­-доб­ре срав­ня­вай­ки го с днеш­но­то съзнание. Днес от сут­рин

А се­га да прос­ле­дим че­ти­ри­те пе­ри­ода в на­ше­то Земно развитие. Първо ще прос­ле­дим периода, в кой­то Слънцето и Луната още бя­ха съ­еди­не­ни със Земята. Нека си пред­с­та­вим то­зи период. Ние тряб­ва да си кажем: всъщност съществата на тази земя са чисти, идеални същества и чо- векът съществува всъщност само като етерно тяло и е видим само за духовните очи. След то­ва сти­гаме до вто­рия период. Ние виж­да­ме ве­че Слънцето ка­то ед­но от­дел­но са­мос­то­ятел­но не­бес­но тяло, ви­ди­мо ка­то аура, а Земята + Луна ка­то един свят на злото. След то­ва сти­га­ме до един тре­ти период: Луната също се отделя от Земята и на Земята дей- ствуват сили, които са резултат на тази троичност. Сега чо­ве­кът е ве­че ед­но съ­щес­т­во във фи­зи­чес­кия свят, кой­то му се явя­ва мъглив; през време когато спи той е още другар на божествените същества. Това е

епохата, ко­ято за­вър­ш­ва с мощ­ни вод­ни катастрофи, епо­ха­та на Атлан- тида.

А се­га не­ка нап­ра­вим ед­на крач­ка по-напред, не­ка оти­дем при чо­ве­ка на сле­дат­лан­т­с­ко­то време. Както ка­захме, той се е раз­вил в те­че­ние на мно­го хилядолетия; ние го виждаме отначало в първите следатлантски културни епохи на следатлантската голяма епоха: в древно-индийска- та, в египто-халдейската и в гръцко-латинската епоха, култура по-добре казано, и в нашата пета културна епоха. Какво бе­ше из­гу­бил пре­ди всич­ко човекът? Едно не­що бе­ше из­гу­бил той, ко­ето мо­жем да си представим, ко­га­то дър­жим пред на­шия пог­лед опи­са­ни­ето на Атлан- тида.

Нека да се опи­та­ме да си пред­с­та­вим сън­но­то със­то­яние на атланците. Тогава чо­ве­кът още бе­ше дру­гар на божественото, на Боговете; той дей- ствително възприемаше един свят на духовното. Но след Атлантската ка­тас­т­ро­фа чо­ве­кът бе­ше из­гу­бил та­зи способност. Около спя­щия чо­век се раз­п­рос­т­ря нощ­на тъмнина. В за­мя­на на то­ва нас­тъ­пи ед­но про­яс­ня­ва­не на днев­но­то съз­на­ние и раз­ви­ти­ето на Аза. Човекът пос­тиг­на всич­ко това, оба­че древ­ни­те Богове бя­ха из­чез­на­ли за него; за него те бяха още само спомени и всичко, което душата беше изживяла, то беше вече само спомен в първите след атлантски времена, спомен за предишното общение с тези божествени същества.

Но ние знаем, че ду­ши­те ос­та­ват същите, че те се преражда. Точно как­то в древ­ни­те вре­ме­на на Атлантида на­ши­те ду­ши ве­че съществуваха, та­ка съ­що те­зи ду­ши съ­щес­т­ву­ва­ха и през времето, ко­га­то Слънцето и Луна- та се от­де­ли­ха от Земята и в още по­-с­та­ри времена. Тогава чо­ве­кът съ­щес­т­ву­ва­ше ве­че в етер­ния прах. И се­га пет­те кул­тур­ни епо­хи на сле­дат­лан­т­с­ко­то вре­ме в тех­ни­те светогледи, в това, ко­ето са тех­ни­те ре­лигии, не са ни­що дру­го ос­вен спо­ме­на за древ­ни­те епо­хи на Земята.

Първата, Древно-индийската кул­тур­на епоха, раз­ви ед­на религия, ко­ято се явя­ва ка­то ед­но вът­реш­но проблясване, ка­то ед­на вът­реш­но пов­то­ре­ние в пред­с­та­ви и чув­с­т­ва на на­й-­пър­ва­та епо­ха на Земята, ко­га­то Слън- цето и Луната още бя­ха съ­еди­не­ни със Земята, ко­га­то оне­зи въз­ви­ше­ни Същества на Слънцето още жи­ве­еха на Земята. Можем да си предста- вим, че там тряб­ва да се е съ­бу­ди­ла ед­на въз­ви­ше­на представа. А Духът, кой­то се свър­з­ва­ше с всич­ки въз­ви­ше­ни Богове и Същества, в пър­вич­но­то със­то­яние на Земята, в пър­вич­но­то със­то­яние на Земята, в пър­вич­на­та мъглявина, не­го ин­дийс­ко­то съз­на­ние об­х­ва­ща­ше под името на ед­на вис­ша Индивидуалност, под име­то Брахм или Брахма. Духовно пър­ва­та кул­тур­на епо­ха на сле­дат­лан­т­с­ко­то вре­ме пов­то­ри това, ко­ето бе­ше ста­на­ло в ми­на­ло­то със Земята. Тя не е ни­що дру­го ос­вен ед­но пов­то­ре­ние на пър­ва­та Земна епо­ха във вът­реш­но виждане.
А се­га не­ка об­гър­нем с пог­лед вто­ра­та сле­дат­лан­т­с­ка кул­тур­на епоха. В прин­ци­па на Светлината и Тъмнина­та ние има­ме ре­ли­ги­оз­но­то съз­на­ние на Древно-персийската кул­тур­на епоха. Тогава пос­ве­те­ни­те уче­ха хо­ра­та за две Същества, от ко­ито ед­но­то бе­ше оли­цет­во­ре­но в Слънцето, дру­го­то те виж­да­ха оли­цет­во­ре­но в Луната. Тези Същества пос­та­ви­ха те ед­но сре­щу друго: Аура-Маздао, аурата от светлина, Ормузд, е съще- ството, което персийците обожаваха като най-висшия бог; Ариман е злият дух, представителят на всички същества, които Земята + Луна притежаваше. Религията на пер­сий­ци­те е един спо­мен за вто­ра­та го­ля­ма Земна епоха.

А в тре­та­та кул­тур­на епо­ха бе­ше така, че чо­ве­кът тряб­ва­ше да си каже: в мене се намират силите на Слънцето и Луната; аз съм един син на Слънцето и един син на Луната. Всички си­ли на Слънце­то и на Луната се пред­с­та­вят ка­то ба­ща­та и майката. Ако в прад­рев­но­то вре­ме има­ме единство ка­то въз­г­лед на индийците, двойствеността след от­де­ля­не­то на Слънцето от­ра­зя­ва­ща се в ре­ли­ги­ята на персийците, ние на­ми­ра­ме за­лег­на­ла в ре­ли­ги­оз­ния въз­г­лед на египтяните, халдейците, асирийците, ва­ви­лон­ците троичността, как­ва­то тя бе­ше в тре­та­та Земна епоха, след от­де­ля­не­то на Слънцето и Луната. Троичността се явя­ва във всич­ки ре­ли­ги­оз­ни въз­г­ле­ди на тре­та­та кул­тур­на епо­ха и в Египет тя е пред­с­та­ве­на чрез Озирис, Изис и Хорус.

Обаче това, ко­ето чо­ве­кът бе­ше из­жи­вял в чет­вър­та­та Земна епоха, в епо­ха­та на Атлантида, в не­го­во­то съзнание, ка­то дру­гар на Боговете, спо­ме­нът за то­ва се явя­ва в Гръцко-римската кул­тур­на епоха. Боговете на гър­ци­те не са ни­що дру­го ос­вен спо­ме­ни за Боговете, чи­ито дру­гар бе­ше чо­ве­кът през вре­ме на Атлантида, Боговете, ко­ито той бе­ше виж­дал ду­хов­но яс­но­вид­с­ки ка­то етер­ни форми, ко­га­то през нощ­та се из­лъч­ва­ше от сво­ето фи­зи­чес­ко тяло. Както е вярно, че днес чо­ве­кът е виж­дал Зевса, Атина и т.н. Това бя­ха за не­го истин­с­ки форми. Това, ко­ето ат­лан­те­цът из­жи­вя­ва­ше в сво­ето яс­но­вид­с­ко съз­на­ние и ко­ето той чувствува- ше, то­ва от­но­во се вър­на за хо­ра­та на чет­вър­та­та сле­дат­лан­т­с­ка кул­тур­на епо­ха в Пантеона. И как­то Египетската епо­ха бе­ше един спо­мен за тро­ич­нос­т­та през вре­ме на Лемурийската епоха, та­ка из­жи­вя­ва­не­то в Атлантида бе­ше ос­та­на­ло ка­то спо­мен в гръц­ка­та йе­рар­хия на Боговете. В Гърция как­то ина­че и в Европа то­ва бя­ха съ­щи­те Богове, ко­ито ат­лан­те­цът бе­ше виждал, са­мо под дру­ги имена. Тези име­на не са ни­що изми- слено; това са имена за същите образи, които се движеха наред с чо- века, когато през атлантското време той се излъчваше нощем от сво- ето физическо тяло.

Така ние виждаме, как епо­хи­те на кос­ми­чес­ки­те про­це­си на­ми­рат тех­ния сим­во­ли­чен из­раз в ре­ли­ги­оз­ни­те въз­г­ле­ди на раз­лич­ни­те сле­дат­-

За нищо! - Тази е причината, по­ра­ди ко­ято в та­зи епо­ха в тол­ко­ва мно­го от­но­ше­ния мо­же да за­еме мяс­то без­бож­на­та епо­ха и по­ра­ди ко­ято та­зи пе­та епо­ха е зас­та­ве­на да гле­да не в миналото, а в бъдещето. Петата кул­тур­на епо­ха тряб­ва да гле­да в бъдещето, къ­де­то всич­ки Богове от­но­во тряб­ва да възкръснат. Това но­во съ­еди­не­ние с Боговете бе­ше под­гот­ве­но във времето, ко­га­то Христовата Сила нав­ле­зе в Земното развитие, Сила, ко­ято по­дейс­т­ву­ва та­ка силно, че мо­жа да да­де от­но­во на чо­ве­ка ед­но бо­жес­т­ве­но съзнание. Обра­зи­те на Боговете на пе­та­та кул­тур­на епо­ха тряб­ва да виж­дат напред, са­мо то­га­ва жи­во­тът от­но­во ще стане духовен. В пе­та­та кул­тур­на епо­ха на Следатлантската епо­ха съз­на­ни­ето тряб­ва да ста­не апокалиптично.

Нека си спомним, че вче­ра ви­дях­ме връз­ки­те на от­дел­ни­те кул­тур­ни епо­хи на сле­дат­лан­т­с­ко­то време. Днес ние видяхме, как кос­ми­чес­ки­те про­це­си се от­ра­зя­ват в ре­ли­ги­оз­ни­те въз­г­ле­ди на културите.

Нашата пе­та кул­тур­на епо­ха стои по сре­да­та в света, ето за­що тя тряб­ва да гле­да напред. В на­ша­та епо­ха Христос тряб­ва да бъ­де пър­во на­пъл­но разбран; защото нашите души са дълбоко втъкани в пълни с тайнст- веност отношения. Ние ще видим, как пов­то­ре­ни­ето на Египетската епо­ха в на­ша­та пе­та кул­тур­на епо­ха ще да­де ед­на свър­зоч­на точка, как ние дейс­т­ви­тел­но мо­жем да дойдем в бъдещето.