ДЕЙСТВИЕ НА СЛЪНЧЕВИТЕ И ЛУННИТЕ ДУХОВЕ, НА СИ- ЛИТЕ НА ОЗИРИС И ИЗИС. СМЯНАТА В СЪСТОЯНИЯТА НА СЪЗНАНИЕТО. ЗАВЛАДЯВАНЕТО НА ФИЗИЧЕСКОТО ПОЛЕ

В на­ши­те пос­лед­ни раз­г­леж­да­ния ние пре­ка­рах­ме пред пог­ле­да на на­ши­те ду­ши ре­ди­ца фак­ти на раз­ви­тие то на чо­ве­чес­т­во­то по отделно. Аз се опи­тах да покажа, как се раз­ви­ва чо­ве­кът в он­зи пе­ри­од на Земното развитие, кой­то се прос­ти­ра приб­ли­зи­тел­но от момента, ко­га­то Слънце- то из­ле­зе от Земята, до времето, ко­гато съ­що и Луната на­пус­на Земята. Ще тряб­ва да при­ба­вим още ня­кои не­ща към те­зи факти, ко­ито мо­жем да на­ре­чем "Факти на окултната анатомия и физиология". Но за да об­х­ва­нем всич­ко по пра­ви­лен начин, днес тряб­ва да хвър­лим свет­ли­на вър­ху ня­кои дру­ги фак­ти на ду­хов­ния живот; защото не трябва да забра- вяме, че всъщност трябва да бъде показано, какво отношение същест- вува между египетските митове и мистерии, въобще между цялата културна епоха на Египет и нашето днешно време. Ето за­що не­об­хо­ди­мо е да ни ста­не на­пъл­но ясно, как нап­ред­ва въ­об­ще раз­ви­тието през раз­лич­ни­те епохи.

Нека об­гър­нем още вед­нъж с пог­лед това, ко­ето бе опи­са­но ка­то дейс­т­вие на слън­че­ви­те и на лун­ни­те Духове, а имен­но на Озирис и Изис с тех­ни­те сили, чрез дейс­т­ви­ето на ко­ито се е ро­ди­ло и е би­ло из­г­ра­де­но чо­веш­ко­то тяло. Нека има­ме предвид, че то­ва е ста­на­ло в ед­но пра­да­леч­но минало, ко­га­то на­ша­та Земя ед­ва ли бе­ше из­к­рис­та­ли­зи­ра­ла от вод­на­та /течната/ Земя, и че ед­на го­ля­ма част от опи­са­но­то е ста­на­ло всъщ­ност в та­зи вод­на Земя. Тогава съ­щес­т­ву­ва­ше ед­но със­то­яние на човека, ко­ето тряб­ва яс­но да си пред­с­та­вим на душата, за да по­лу­чим ед­но яс­но по­ня­тие за това, как са из­г­леж­да­ли не­ща­та съ­що за чо­веш­ко­то виж­да­не при нап­ред­ва­не­то на чо­ве­ка в Земното развитие. Аз описах, как се ро­ди­ха дол­ни­те край­ни­ци на чо­веш­ко­то същество, нозете, подбедреницата, ко­ле­на­та и пр. та­ка да се ка­же ка­то фи­зи­чес­ка фор­ма още от момента, кога­то Слънцето се гот­ве­ше да се от­де­ли от Земята. Трябва оба­че доб­ре да си спомним, че пос­то­ян­но бе каз­ва но: всичко това би могло да се вижда така, ако би съществувало едно човешко око, което да може да вижда това. Но та­ко­ва око не съ­щес­т­ву­ва­ше тогава. Човешкото око се е ро­ди­ло мно­го по-късно. През вре­ме ко­га­то чо­ве­кът още се на­ми­ра­ше в теч­на­та Земя, той въз­п­ри­ема­ше не­ща из­к­лю­чи­телно с ор­га­на, кой­то бе опи­сан ка­то пред­шес­т­ве­ник на епи­физ­на­та жлеза. Възприятието с фи­зи­чес­ко­то око въз­ник­на ед­ва тогава, ко­га­то се бе­ше об­ра­зу­ва­ла сре­да­та на хълбоците. Можем сле­до­ва­тел­но да кажем, че дол­на­та част на чо­веш­ка­та фор­ма съ­щес­т­ву­ва­ше ве­че при човека, но при не­го не съ­щес­т­ву­ва­ше още нещо, ко­ето би мог­ло да ви­ди чо­веш­ко­то тя­ло /чо­ве­кът ня­ма­ше още раз­ви­ти очи. Бележка на преводача./. Тогава чо­ве­кът не мо­же­ше
още да виж­да сво­ето съ­щес­т­во ед­ва в момента, ко­га­то не­го­во­то тяло, об­ра­зу­ва­що се отдолу, бе­ше пре­ми­на­ло сре­да­та на хълбоците /кръста/. Ко- гато той бе­ше раз­вит до зна­ка на Везните, ед­ва то­гава чо­веш­ко­то око се отвори; тогава той започна да вижда себе си мъгливо. Тогава се раз­ви вижда­не­то на предметите. Така що­то до раз­ви­ти­ето на сре­да­та на хъл­бо­ци­те ця­ло­то чо­веш­ко възприятие, ця­лото виж­да­не бе­ше ясновидско, то бе­ше ед­но ас­т­рал­но­-­етер­но виждане. Тогава чо­ве­кът не мо­же­ше още да вижда не­що физическо, за­що­то чо­веш­ко­то съз­на­ние бе­ше тъпо, сумрач- но, оба­че в за­мя­на на то­ва яс­но­виж­дащо, сънищно-ясновидско.

И след то­ва чо­ве­кът пре­ми­на към със­то­яни­ето на съзнанието, при ко­ето съ­нят и буд­нос­т­та се сменяха. Тогава при буд­нос­т­та чо­ве­кът виж­да­ше тъ­по онова, ко­ето бе­ше физическо, но ка­то об­гър­на­то в мъгла, за­оби­коле­но ка­то от ед­на аура от светлина. Обаче през вре­ме на съ­ня чо­ве­кът се из­ди­га­ше в ду­хов­ни­те све­то­ве и при бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те Същест- ва. Неговото със­то­яние на съз­на­ни­ето се ме­не­ше меж­ду ед­но яс­но­видско съзнание, ко­ето ста­ва­ше все по­-с­ла­бо и по-слабо, и днев­но­то съзнание, все по­-­яс­но и по­-­яс­но ста­ва­що­то пред­мет­но съзнание, ко­ето днес е глав­но­то съзнание. Тогава пос­те­пен­но се из­гу­би спо­соб­нос­т­та на яс­но­вижда­що възприятие, из­гу­би се съ­що та­ка все по­ве­че спо­соб­нос­т­та чо­век да виж­да Боговете. И в съ­щия размер се яви яс­но­та­та на днев­но­то съзна- ние, а с то­ва все по­-сил­но ста­ва­ше себесъзнанието, чув­с­т­во­то на Аза, въз­п­ри­яти­ето на Аза.

Но кол­ко­то по­ве­че се раз­ви­ва­ше фи­зи­чес­ко­то тяло, кол­ко­то по­ве­че то се офор­мя­ше от до­лу и кол­ко­то по­ве­че след раз­ви­ти­ето на гор­ни­те ор­га­ни чо­ве­кът мо­же­ше да виж­да съ­що физически, кол­ко­то по­ве­че той мо­же­ше да въз­п­ри­ема пред­ме­ти­те във фи­зи­чес­кия свят око­ло него, тол­ко­ва по­ве­че тряб­ва­ше той да пре­бива­ва по­то­пен във фи­зи­чес­ко­то тяло, тол­ко­ва по­ве­че до­би­ва­ше се за­тъм­ня­ва­ше не­го­во­то съз­на­ние за ду­ховния свят, тол­ко­ва по­-­яс­но ста­ва­ше съз­на­ни­ето във фи­зи­чес­ко­то тяло. Той все по­ве­че от­вик­ва­ше от ду­ховния свят. Така жи­во­тът на чо­ве­ка се раз­ви­ва­ше все по­ве­че във фи­зи­чес­кия свят и в състоянията, ко­ито проти­ча­ха меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не съз­на­ни­ето се за­тъм­ня­ва­ше все по­ве­че и повече. Човекът из­губи все по­ве­че оно­ва чув­с­т­во за ро­ди­на­та при Бо- говете и ко­га­то пре­ми­на ве­ли­ка­та Атлантска катастрофа, ед­на го­ля­ма част от хо­ра­та бя­ха из­гу­би­ли ве­че на­пъл­но ес­тес­т­ве­на­та спо­соб­ност да виж­дат през вре­ме на нощ­та в ду­хов­ния свят. Обаче в за­мя­на на то­ва те до­би­ха спо­соб­нос­т­та да виж­дат все по­-ряз­ко външно: така че предме- тите около тях постепенно се явиха в по-ясни очертания. Ние ве­че обър­нах­ме вни­ма­ни­ето вър­ху това, че при хората, ко­ито бя­ха изос­та­на­ли в тях­но­то развитие, дар­ба­та на яс­но­вид­с­т­во­то все още се бе­ше запазила, ко­га­то се раз­ви­ха сле­дат­лан­т­с­ки­те култури. Чак до времето, ко­га­то бе ос­но­ва­но Християнството, има­ше хо­ра за­па­зи­ли то­ва ясновидство, а и

Следователно през вре­ме­то на Атлантида нощ­та ста­на за хо­ра­та пос­те­пен­но тъмна, до­ка­то днев­но­то съз­на ние за­поч­на да се прояснява. Хора- та из­гу­би­ха ста­ро­то съз­на­ние през нощ­та през вре­ме на пър­ва­та сле­д- атлан­т­с­ка култура, ко­ято се опи­тах­ме да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме в ця­ло­то ней­но величие, в ця­ла­та ней­на ду­хов­ност, ко­ято дой­де чрез све­ще­ни­те Ри- ши, ко­ято пос­та­вих­ме пред пог­ле­да на на­ши­те ду­ши в пре­ди­ду­щи­те ска- з­ки и ко­ято се­га тряб­ва да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме още от ед­на дру­га страна.

Нека се пре­не­сем в ду­ши­те на уче­ни­ци­те на све­ще­ни­те Риши, в ду­ши­те на хо­ра­та от ин­дийс­ка­та кул­ту­ра въобще, да ре­чем във времето, ко­га­то бя­ха из­чез­на­ли пос­лед­ни­те сле­ди на ве­ли­ка­та Атлантска вод­на ка­таст- рофа. В ду­ши­те на ин­дийс­ки­те хо­ра жи­ве­еше още ка­то един вид спо­мен - един спо­мен за ста­рия свят, кога­то хо­ра­та бя­ха жи­ве­ли и виж­да­ли Бо- говете, ко­ито ра­бо­те­ха вър­ху тях­но­то тяло, как­то дейс­т­ву­ва­ха вър­ху не­го Озирис и Изис! Сега чо­ве­кът се на­ми­ра­ше вън от то­зи свят, вън от ло­но­то на Боговете. По-рано за не­го съ­щес­т­ву­ва­ше всич­ко това, ко­ето за нас съ­щес­т­ву­ва днес фи­зи­чес­ки­ят свят. Като спо­мен пре­ми­на­ва­ше през ду­ша­та на ин­дийс­кия чо­век всич­ко това, през ду­ша­та на ин­дийс­кия чо- век, кой­то при­над­ле­же­ше на пър­ва­та сле­дат­лан­с­ка кул­тур­на епоха, ко­му­то Ришите още мо­же­ха да кажат, как то­ва бе­ше в действителност: защото той знаеше, че Ришите и техните ученици можеха да виждат в духовния свят; но той знаеше също, че за нормалния човек, за прина- длежащия на индийската култура, бяха минали вече времената, когато те можеха да виждат в духовния свят.

През ду­ши­те на древ­ния ин­ди­ец пре­ми­на­ва­ше ка­то един спомен, ка­то един бо­лез­нен спо­мен за ста­рия свят на ис­тин­с­ка­та родина, ко­га­то се виж­да­ше пос­та­вен във фи­зи­чес­кия свят, кой­то не е друго, ос­вен външ­на­та че­руп­ка на ду­хов­ния свят, и той коп­не­еше да из­ле­зе вън от то­зи свят. И той чувствуваше: неистинни са долините и планините, неистинни са облаците във въздуха, неистинно е даже звездното небе: всичко това е само като една външна обвивка, като една физиономия на същността. А истинното, ко­ето се на­ми­ра зад то­зи свят, Боговете и ис­тин­с­кия об­раз на човека, ние не мо­жем да виждаме. Това, ко­ето виж­да­ме е Майя, не- истинно: истинното е забулено. И все по­-жи­во ста­ва­ше то­ва настрое- ние, че чо­ве­кът е про­из­ля­зъл от Истината, че не­го­во­то оте­чес­т­во е в ду­хов­ния свят; че физическият свят е неистинен, Майя, свят на сетива- та, който го обгръщаше в тъмнината. Който чув­с­т­ву­ва та­ка сил­но про­ти­во­по­лож­нос­т­та на ду­хов­но­то и на не­ис­тин­но­то физическо, за не­го ре­ли­ги­оз­ното нас­т­ро­ение се на­соч­ва натам, да чув­с­т­ву­ва мал­ко ин­те­рес

Не та­ка бе­ше ве­че във вто­ра­та кул­тур­на епоха, при древ­ни­те персийци, от ко­ято след то­ва про­из­ле­зе Заратустра, ве­ли­ки­ят уче­ник на Ману. Ако ис­ка­ме да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме с ня­кол­ко черти, в как­во се със­то­еше пре- ми­на­ва­не­то от Древно-персийската кул­тур­на епоха, мо­жем да кажем: принадлежащият на персийската култура чувствуваше физическото не само като нещо случайно, той го чувствуваше като една задача. Вярно е, че той съ­що още виж­да­ше и гле­да­ше на­го­ре в об­лас­ти­те на свет­ли­ната; той виждаше в духовните светове, но обръщаше отново погледа си назад във физическия свят и пред неговата душа стоеше, как всичко се разпадаше в силите на светлината и в силите на тъм- нината. Физическият свят ста­на за не­го по­ле за работа. Персиецът си казваше: съществува добрата пълнота на светлината, божеството Аура-Маздао или Ормузд, и съществуват тъмните същества, под ръко- водството на Анграмайниуш или Ариман. От Аура Маздао иде благото, спа­се­ни­ето на хората, от Ариман фи­зи­чес­кия свят. Ние тряб­ва да пре­обра­зим това, ко­ето иде от Ариман, тряб­ва да се съ­еди­ним с доб­ри­те Богове, за да по­бе­дим Ариман, злия бог в материята, ка­то об­ра­бот­ва­ме земята, ка­то ста­нем та­ки­ва същества, че да мо­жем да об­ра­бо­тим Земята. Побежда­вай­ки по то­зи на­чин Ариман, ние прев­ръ­ща­ме Земята в ед­но сред­с­т­во за доброто. Първата стъп­ка за освобождението, за спа­се­ни­ето на Земята нап­ра­ви­ха при­над­ле­жа­щи­те на Персийската кул­ту­ра и те има­ха надеждата, че ня­ко­га Земята съ­що ще ста­не ед­на доб­ра планета, че тя ще бъ­де спа­се­на и ще нас­тъ­пи ед­но прос­ла­вя­не на Аура-Маздао, на на­й-­вис­ше­то Същество.

Така чув­с­т­ву­ва­ше онзи, кой­то не гле­да­ше във ве­ли­чес­т­ве­ни­те ви­си­ни как­то индиеца, кой­то оба­че стъп­ва­ше здра­во на то­зи фи­зи­чес­ки свят. Но не та­ка мис­ле­ше при­над­ле­жа­щи­ят на Индийската култура, кой­то гу­бе­ше поч­ва­та под кра­ка­та си.

И зав­ла­дя­ва­не­то на фи­зи­чес­ко­то по­ле про­дъл­жи по­-на­та­тък в тре­та­та кул­тур­на епоха, Египто-вавилоно-асиро-халдейската. Тук ед­ва ли съ­ще- с­т­ву­ва­ше ве­че не­що от неохотата, с ко­ято фи­зи­чес­кия свят бе­ше чувст- ву­ван ка­то майя, илюзия. Халдейците пог­леж­да­ха на­го­ре към звез­д­но­то не­бе и бля­съ­кът на свет­ли­на­та беше за тях не са­мо майя, илюзия, а то­ва

И ко­га­то егип­тя­ни­те упо­ва­ва­ха на законите, ко­ито чо­ве­кът мо­же­ше да на­ме­ри във фи­зи­чес­кия свят, чрез ко­ито чо­ве­кът мо­же­ше да на­ме­ри във фи­зи­чес­кия свят, чрез ко­ито чо­ве­кът мо­же да вла­дее материята, то­гава се ро­ди геометрията, математиката. С тях­на­та по­мощ чо­ве­кът мо­же­ше да влас­т­ву­ва над елементите, за­що то се до­ве­ря­ва­ше на това, ко­ето не­го­ви­ят дух мо­же­ше да намери, за­що­то вярваше, че ду­хът мо­же­ше да бъ­де от­пе­ча­тан в материята. Тогава той мо­жа да съз­да­де пирамидите, хра­мо­ве­те и сфинкса. Това бе­ше ед­на мощ на крач­ка в зав­ла­дя­ва­не­то на фи­зи­чес­ко­то поле, ко­ято бе нап­ра­ве­на в та­зи тре­та сле­дат­лан­т­с­ка кул­тур­на епоха. С то­ва чо­ве­кът стиг­на до там, да по­чи­та въ­об­ще пра­вил­но фи­зи­чес­ко­то поле; едва сега за него физическото поле, физическият свят беше станало нещо. Но как­ви учи­те­ли бе­ше из­пол­зу­вал той по-рано?

Четвъртата кул­тур­на епоха, Гръцко-латинската, е епохата, в ко­ято чо­ве­кът ид­ва още по­ве­че в до­пир с фи­зичес­ко­то поле. В то­ва вре­ме чо­ве­кът стиг­на до там, не са­мо да виж­да писмеността на Боговете във фи­зи­че- ския свят, а съ­що да от­пе­ча­та своето себе, своята ду­хов­на ин­ди­ви­ду­ал­ност в обек­тив­ния свят. Такива тво­ре­ния на из­кус­т­во­то ка­то в Гърция не е има­ло по-рано. Че чо­ве­кът изрази, от­пе­ча­та се­бе си в склуп­то­рата, че той съз­да­де в нея не­що ка­то сво­ето фи­зи­чес­ко себе, то­ва бе пос­тиг­на­то в 4-та кул­тур­на епоха.

Обаче ед­на го­ти­чес­ка ка­тед­ра­ла е не­що половинчато, не е не­що цяло- стно, ако в нея ня­ма ни­как­ви вярващи, ни­как­ви мо­ле­щи се хора. Който раз­би­ра това, не мо­же да си пред­с­та­ви го­ти­чес­ка­та ка­тед­ра­ла така, че тя е не­що ця­лос­т­но без вяр­ва­що­то мно­жес­т­во в нея. И всич­ки го­ти­чес­ки фор­ми и ук­ра­ше­ния при­над­ле­жат на това, ко­ето из­хож­да от нея. При го­ти­чес­ка­та ка­тед­ра­ла ня­ма ни­ка­къв бог, ни­как­во ду­хов­но същество, ко­га­то в нея не се на­ми­рат мо­лит­ви­те на вярващите. Едва ко­га­то мо­ле­що­то се мно­жес­т­во е събрано, то­га­ва ка­тедра­ла­та е из­пъл­не­на от Божествено- то. Това е из­ра­зе­но в са­ма­та дума: "dom", защото тази дума е сродна със сричката "tum" в думите "deutschtum" /германщина/, "volkstum" /народност, народен бит/ и т.н., които винаги имат нещо събирателно в себе си, даже руската "дума " има нещо сродно с нея. /Немската ду­ма "dom" оз­на­ча­ва Катедрала, съ­бор­на църква/. Гръцкият храм не е ни­ка­къв дом на вярващите: той е оформен като един дом, в който обитава самия бог; той може да стои сам. Обаче в го­ти­чес­ка­та ка­тед­ра­ла чо­век се чув­с­т­ву­ва у до­ма си са­мо тогава, ко­га­то го из­пъл­ва вяр­ва­що­то мно- жество, ко­га­то през цвет­ни­те стък­ла на про­зор­ци­те све­ти свет­ли­на­та на Слънцето и цве­то­ве­те се раз­де­лят в ед­на прашинка, и след това, как­то чес­то се случва, про­по­вед­ни­кът каз­ва от авмона: "също както светли-

Каквото бе­ше по­ло­же­ни­ето с го­ле­ми­те хра­мо­ви сгради, та­ко­ва бе­ше то и във всич­ко ху­до­жес­т­ве­но при гърците. Мраморът на тех­ни­те скул­п­то­ри при­ема­ше из­г­ле­да на не­що живо: гъркът изразяваше във физическото това, което живееше в неговото духовно естество; при гърците съще- ствуваше един брак между духовното и физическото. Обаче рим­ля­ни­нът бе­ше стиг­нал ед­на крач­ка по-на­та­тък в зав­ла­дя­ва­не­то на фи­зи­чес­ко­то поле. Гъркът има­ше спо­соб­нос­т­та да въп­лъ­ти ду­шев­но­-ду­хов­но то в сво­ите твор­би на изкуството; обаче той се чувствуваше още като член на едно цяло, на "полис", на "града-държава"; той не се чувствуваше още като личност. Така бе­ше съ­що и при по­-п­ред­ни­те култури: егип- тянинът не се чувствуваше като отделен човек; той се чувствуваше като египтянин, като член на народа. Така ние на­ми­ра­ме съ­що и в Гър- ция, как чо­ве­кът не пре­да­ва­ше стойност на това, да се чув­с­т­ву­ва ка­то човек, а, ка­то не­го­ва на­й-­вис­ша гор­дост бе­ше да бъ­де един спартанец, един атинянин. Да бъ­де чо­век ед­на личност, да бъ­де сам не­що в света, то­ва бе по­чув­с­т­ву­вано за пър­ви път от римлянството. Че ед­на лич­ност е не­що за се­бе си, то­ва ста­на ис­ти­на за римляните. Римляни­нът из­на­ме­ри по­ня­ти­ето "гражданин", ето за­що за то­ва при не­го се ро­ди основата, Юриспруденцията, Правото, ко­ето с пра­во се счи­та за ед­но от­к­ри­тие на римляните. Само днеш­ни юристи, ко­ито ня­мат ни­как­во пред­чув­с­т­вие за те­зи факти, са има­ли без­в­ку­си­ето да го­во­рят за това, че още по­-ра­но е съ­щес­т­ву­ва­ло ед­но пра­во в то­зи смисъл. Хората, ко­ито го­во­рят за из­точ­ни­те съз­да­те­ли на правото, ка­то нап­ри­мер за Хамураби, каз­ват безсми- слици. По-рано не е има­ло са­мо божествени заповеди. Би тряб­ва­ло да каз­ва­ме твър­ди думи, ако бих­ме ис­ка­ли да го­во­рим обек­тив­но вър­ху науката; ако бихме искали да бъдем справедливи, би трябвало да гово- рим страшно твърди думи, и всяка критика е само едно състрадателна критика.

Понятието "гражданин" бе чув­с­т­ву­ва­но за пър­ви път в дре­вен Рим. Там чо­ве­кът бе­ше до­вел до сво­ята соб­с­т­ве­на ин­ди­ви­ду­ал­ност ду­хов­но­то във фи­зи­чес­кия свят. В дре­вен Рим бе из­мис­ле­но за пър­ви път за­вещанието; там волята на отделния човек беше станала толкова силна, че тя мо- жеше да определя и отвъд смъртта, какво трябва да стане с нейния имот, с нейната собственост. Сега отделният, личният човек тряб­ва­ше да бъ­де меродавен. С то­ва чо­ве­кът до­ве­де в сво­ята ин­ди­ви­ду­ал­ност ду­хов­но­то чак до­лу до фи­зи­чес­ко­то поле. Това бе­ше на­й-­нис­ка­та точ­ка на
развитието. Най-високо стоеше чо­ве­кът в Индийската култура; индие- цът се носеше още в духовните висини, на най-високата точка. Във 2-та кул­тур­на епоха, Древно-персийската, чо­ве­кът сле­зе ве­че долу. В 3-та кул­тур­на епоха, Египетската, той сле­зе още повече. В 4-та кул­тур­на епоха, Гръцко-латинската, чо­ве­кът сле­зе на­пъл­но до­лу на фи­зи­чес­ко­то поле, в материята. Там има­ше ед­на точка, къ­де­то чо­ве­кът сто­еше на раз­дел­ния път: той или можеше да слезе по-дълбоко и по-дълбоко или на най-дълбоката точка трябваше да намери възможността, отново да се издигне нагоре, отново да се върне в духовния свят. Обаче за цел­та на фи­зи­чес­ко­то по­ле тряб­ва­ше да дой­де един ду­хо­вен импулс, един мо­щен тласък, кой­то може­ше да за­ве­де чо­ве­ка об­рат­но в ду­хов­ния свят. Този мо­щен тла­сък бе да­ден оба­че чрез явя­ва­не­то на Христа Исуса на Земята. Божествено-духовният Христос тряб­ва­ше да дой­де при хо­ра­та в ед­но фи­зи­чес­ко тяло, тряб­ва­ше да ми­не през фи­зи­чес­ко­то яв­ле­ние във фи­зи­чес­кия свят. Сега, ко­га­то чо­ве­кът се на­ми­ра­ше на­пъл­но във фи­зи­чес­кия свят, Богът тряб­ва­ше да сле­зе при него, за да на­ме­ри той об­рат­но пъ­тя в ду­хов­ния свят. Това не би би­ло въз­мож­но по-рано.

Ние прос­ле­дих­ме днес раз­ви­ти­ето на кул­ту­ри на сле­дат­лан­т­с­ко­то вре­ме на не­го­ва­та на­й-­дъл­бо­ка точка; видяхме, как духовния импулс дойде чрез Христа в най-дълбоката точка. Сега чо­ве­кът тряб­ва от­но­во да възлезе, оду­хот­во­рен и про­ник­нат от Христовия Принцип. Ние ще видим, как нап­ри­мер Египетска­та кул­ту­ра от­но­во се по­явя­ва в на­ша­та епоха, оба­че про­ник­на­та от Христовия Принцип.