Част I : откровение и създаване I. Въведение в курса по еклесиология
III. Участие на кръстените в тройната функция на Христос
Изтегляне 1.98 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Първото ниво
- На второто ниво
III. Участие на кръстените в тройната функция на ХристосДа разгледаме сега вътрешната структура на общението, тоест – участието на кръстените в тройната функция на Христос с оглед на освещаващата благодат и на харизмите на служението. Църквата като „Божи народ” е месианска общност в Христа, тоест – участие в Христовата сакраменталност чрез месианския и есхатологичен дар на Светия Дух. Глава на този народ е Исус Христос (Помазаникът, Месията): затова същото Помазване, Светият Дух, се стича от Главата към тялото; този народ е „месиански” и притежава живот в благодатта, идваща от Христос, благодат, която има троен аспект: свещенически, пророчески и царски. Исус Христос е Онзи, Когото Отец помаза със Светия Дух и направи „Свещеник, пророк и цар”. Целият Божи народ участва в благодатта на своя Глава – Христос, и затова споделя тези три функции на Христос и носи отговорността за мисията и служението, които произтичат от тях (ККЦ 783; LG 9). Който стане част от Божия народ чрез вярата и Кръщението, става участник в общото призвание на този народ – в неговото свещеническо призвание: «Господ Исус, избран между хората Първосвещеник (вж. Евр 5,1-5), направи от новия народ пред Бога и Своя Отец царе и свещеници» (вж. Откр 1,6; 5,9-10). Чрез възраждането и помазването от Светия Дух кръстените действително се освещават, за да изградят в себе си духовен дом и свято свещенство» (LG 10). Светият Божи народ участва също така и в пророческата функция на Христос. Това е свързано преди всичко със свръхестественият характер на вярата и е валидно за целия Народ: и за миряните, и за йерархията, който Народ «неотклонно се привързва «към вярата, веднъж завинаги предадена на светиите» (Иуда 3 )» (LG 12), задълбочава разбирането й и става свидетел на Христа в този свят (ККЦ 785). И накрая, Божият народ участва в царската функция на Христа. Христос осъществява Своята царственост, като привлича към Себе Си хората чрез Своята Смърт и Възкресение. Христос, Цар и Господ на вселената, стана слуга на всички, тъй като «не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина» (Мт. 20,28). За християнина «да царува» означава «да служи» на Христа (LG 36), особено в лицето на “бедните и страдащите”, в които Църквата вижда „образа на своя беден и страдащ Основател” (LG 8). Божият народ осъществява своето „царско достойнство”, като живее съгласно призванието си да служи заедно с Христа (ККЦ 786). Месианското триединство (свещеник-пророк-цар) е в основата на «Lumen Gentium». Вторият Ватикански Събор не се стреми само да възстанови цялостния структурен модел на харизматичната и служебна структура на Църквата, но и да представи отново и по по-ясен начин църковното служение, изразено в целостта на Църквата и в многобразието на нейните форми на служение. Казаното във II и III глава на „Lumen Gentium” разкрива ясното намерение да бъде вписана йерархията в Божия народ, а не да бъде поставяна над него. Миряните са оценени систематично: шест пъти „Lumen Gentium” подчертава, че мирянинът участва в царското, свещеническото и пророческото служение на Христа (LG 10.11.12.34.35.36). Разкрива се фундаменталното значение на Кръщението: благодарение на него ставаме членове на Божия народ, участваме в онова, което е присъщо на Христос, така че да съществува истинско равенство между всички верни и тясна връзка между тях (LG 32). В рамките на преоткриването на разнообразието на даровете на Светия Дух (LG 4.7.12.13) се вижда, че и миряните са призвани да изпълняват различни служения в Църквата (LG 18.33; AA 10.22; AG 15). Спецификата на служебното свещенство и нуждата от него са обяснени също от Събора, който утвърждава, че това свещенство е, що се отнася до функцията (служението) му, различно «по същество, а не само по чин» от общото свещенство на верните (LG 10). От гледна точка на съдържанието, спецификата му се състои във факта, че служебното свещенство е свързано с особено призвание и с особена мисия, дадена от Христа, и с особен дар на Светия Дух, изразяващ се в това, че то извършва „в Лицето” на Исус Христос (тоест от Негово име) тройното Му обществено служение за общността и за Църквата: има се предвид служението на Словото, осъществяването на култа и отслужването на тайнствата, както и пасторалната грижа и служението на църковното единство. Следователно, ръкоположените свещеници принадлежат към друго ниво – това на освещаването на Божия народ, и се различават съществено от неръкоположените негови членове. Фактът, че съборът решава да представи служебното свещенство именно когато говори за общите tria munera (три функции), е много показателен и има две предимства: 1) показва единството на двата типа свещенство (това, което произтича от Кръщението и служебното), които участват в единственото свещенство на Христа; 2) цели да преодолее, в случая със служебното свещенство, традиционната разлика между чин и юрисдикция. Новата ориентация на Събора заменя прекалено култовото разбиране за свещенството с една по-пасторална представа, в която по особен начин е подчертана пророческата мисия (възвестяването на Божието Слово и обучението на Божия народ)175. (31) Съборът свързва месианското триединство първо с Христа (основно тайнство), а след това – и с Църквата. В Църквата той различава едно двойно участие във функциите на Христос. Първото ниво на това участие се основава на тайнствата кръщение и миропомазание и представлява нивото на общото свещенство (т. е. на свещенството, произтичащо от Кръщението). Второто ниво е това на служебното свещенство, чрез което се участва във функциите на Христос като Глава на тялото на Църквата. Тази разлика обаче разкрива единството в мисията на Божия народ: макар, от една страна, да е подчертана разликата не само по чин, а и по същество между тези две нива (LG 10), от друга страна е подчертано и единството на Божия народ относно участието в онова, което е присъщо на Христос и в Неговото единствено свещенство (LG 18)176. (32) Нека обобщим: Христовата благодат се разпростира, както видяхме, над членовете на Църковното тяло (LG 7,2) и така цялото тяло на Църквата получава основната и месианска благодат на Свещеника, Царя и Пророка. Чрез тайнствата на посвещението тази благодат се приема като освещаваща благодат (gratia gratum faciens) и обхваща всички верни. Като gratia gratis data (харизма) обаче, тя се дава само на някои верни, за да изпълняват определени функции, свързани с изграждането на църковното тяло. Тази особена благодат получават ръкоположените църковни служители, но също и някои миряни (LG 34.35.36), както и всички онези, които са призвани да изграждат тялото на Църквата чрез харизми и служения, които принадлежат на нивото на дяконското служение, като църковен инструмент за разпространение на спасението (LG 7,3; 13,3). Първото ниво – това на универсалното участие на верните в освещаващата благодат, позволява взаимодействие между tria munera: свещеническа (LG 10-11), пророческа (LG 12) и царска (LG 13). Църквата, следователно, е народ от свещеници, и „Lumen Gentium” в това отношение повтаря учението на Конституцията за литургията, която утвърждава първостепенното място на литургията в живота на Църквата: литургията е неговият връх, culmen et fons (кулминация и извор) (SC 10). Но тук се подчертава новостта на свещенството (LG 10,1); то е месианско и идва от Христа; също така е духовно, но в пълния смисъл на думата, тоест – „в Светия Дух”177 (33); не е ритуално, нито е свързано с някакви исторически форми, твърдо установени и задължителни за всяко време и място («плътски» фактор); а е свещенство, което включва личноста, общността, народа и пълнотата на техния живот. Параграф 11 анализира осъществяването на общото свещенство чрез един основен принцип: върху тайнствата се основава християнският морал (говори се за «добродетелите» като за плод и живот на тайнствата, които в противен случай щяха да бъдат само мъртви знаци). Църквата е също така народ от пророци (№12). Тук става въпрос за учение, разгледано по твърде херметичен начин от Събора, но с огромно значение и предизвикало голям отзвук. Три са основните теми: смисълът на вярата; консенсусът във вярата; харизмите. Дава се дефиниция на смисъла на вярата: той е принцип на познавателно проникване на истината на вярата и на нейното потвърждение в практиката. Негова причина е Светият Дух: Той е, Който му дава начало и го изгражда; Учението на Църквата е водач в пътя на пророческия народ. От консенсуса във вярата се вижда стойността на критерия за истината, дори за непогрешимостта при определени условия. Показателен е фактът, че когато за пръв път Съборът говори за непогрешимостта, на преден план излиза въпросът за консенсуса във вярата, тоест – in credendo, не in docendo. Колкото до харизмите, те са поставени, и това е много показателно, в тясна връзка с тайнствата и със служенията в тесния смисъл на думата и тяхната функция се разглежда във връзка с растежа и обновлението на Църквата (нивото на res и sacramentum). На второто ниво – това на особените дарове, на харизмите или на gratia gratis data, откриваме осъществяването на tria munera на Христос и когато става дума за църковната йерархия: пророческия munus (LG 25); свещеническия munus (LG 26); царския munus (LG 27), и когато става дума за миряните: свещенически munus (LG 34); пророчески munus (LG 35); царски munus (LG 36). В частност, типичните за презвитерите функции са разгледани също в декрета „Presbyterorum Ordinis”: пророческа (№ 6), свещеническа (№ 5), царска (№ 6). Tria munera представляват, въпреки техните различия и специфики, една единствена и комплексна реалност и нито един от трите аспекта не може да се смята за второстепенен по отношение на останалите. Но, макар никой от тях да не е второстепенен, главният аспект на християнския живот е този на присъствието на Светия Дух, който, бидейки дар на Христос Свещеника, излян над олтара на кръста, на който Христос принася Себе Си в жертва при изпълнението на Пасхалната тайна, е най-пълният израз на свещеническия munus, в онази духовна жертва на целия живот на християнина, свързана с дара на любовта – дар на Христос в Светия Дух. После идва пророческият munus, който разполага с дара на любовта и прави така, че той да бъде желан: пророческата проповед, възвестяването на Словото е свързано с дара на вярата ( fides ex auditu Рим 10,14), без който няма нито любов, нито надежда. Накрая, онези, които са получили дара на вярата чрез възвестяването на Словото, трябва да бъдат охранявани по пътя, водещ към есхатологичната пълнота, чрез осъществяването на царския munus, който допринася за достигането на Божието Царство до есхатологическата му пълнота и заради това е свързан с прилагането на добродетелта надежда178. (34) Каталог: uploads uploads -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014 uploads -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта! Изтегляне 1.98 Mb. Сподели с приятели:
|