Причастието е израз на единството на Христовото тяло

Причастието е израз на единството на Христовото тяло

По същият начин, по който Господ Исус когато разпределя хляба казва:“Това е моето тяло“, давайки видим знак, едно нагледно представяне на своето тяло, предадено за нас, по същия начин и Писанието добавя тук, че хлябът и виното са видимите знаци на представяне мистичното Христово тяло, на Църквата. Всеки който отпива от виното и който яде от хляба показва, че е част от онези, които са съпричастни на всички славни последици от проливането на Христовата кръв и от жертвоприношението на неговото тяло върху кръста. Той е част от Христовото тяло. Значи тук, във връзка с Причастието, Писанието ни посочва какво представляваме, докато в глава 11 и в Евангелията става дума за онова, което ние правим.

Така че Причастието не го вземаме поотделно, а заедно, като части от същото тяло. Винаги се казва “ние“, докато в контекста всякога се разбира “аз“. Чрез самото разчупване на хляба ние даваме израз на нашето единство с всичките части на Христовото тяло. От това е видно, че всичките части трябва да могат да вземат Причастието - но единствено и само те. Когато се допускат люде, непреживяли обръщение, т. е., когато по принцип се допускат хора, за които не е сигурно, че са част от Христовото тяло, тогава това вече не е Господното Причастие, но просто людско сборище, взимащо участие в общо хранене. Същото се получава, когато се отказва участие на вярващи, принадлежащи при това към Христовото тяло, които не могат да бъдат упрекнати в нищо, което сам Бог счита за пречка, като например погрешна стъпка, невярна доктрина или връзка с неблагочестиви неща. Веднага щом се наложат други условия (като признаването на някои истини, които не са фундаментални), Причастието се превръща в обикновено хранене, бива лишено от характера си на Господно Причастие, каквото е в Писанието.

Писанието обаче, както видяхме, съвсем ясно сочи същността на Причастието. Това е хранене, представящо общението между Господа и всички онези, които са негови. Всичките участници в него са мъртви ведно с Христа. Те вече са нови люде, сдобили се с нов живот, който в Писанието се нарича “дух“ (Йоан 3:6), и в който обитава Светия Дух. “Затуй ако някой е в Христа, този някой е ново създание; старите неща в него са изчезнали, ето, всичко в него вече е ново“ (2 Кор. 5:17).

Господното Причастие няма нищо общо със старото създание. Това е Причастието на Господа, на Този, който беше мъртав и възкръсна и когото Бог направи Господ и Христос (Деян. 2:36). Възкръсналият Господ приканва своите, да си вземат от неговото ядене като негови гости. Той единствен е домакинът. Той единствен има права. Хранене, в което това място не е отредено на Господа, но в което людете сами всичко си уреждат, според както го разбират, едно такова хранене може ли да бъде Господно Причастие ?

Изключителният характер на Причастието

В 1 Кор. 10:18-22 Светият Дух подчертава изрично, че нечестивите връзки са причина за абсолютна забрана, дори и вярващият да не е взел никакво лично участие в злото.

Видяхме че в Коринт на неколцина братя им беше хрумнала следната мисъл: идолите не са друго, освен метални или дървени късове, защото съществува само един единствен Бог. Следва, че няма нищо лошо ако ядем от нещата, принесени в жертва на идолите или ако участвуваме в угощение, давано в храма им.

Писанието посочва с твърдост, че в подобни разсъждения всичко е лъжливо. Всички поклонници изобщо, са хора, които вземат учатие в нещо, което ги различава от останалите люде. За Църквата това са кръвта и тялото Христови; затова вярващите в този случай няма да бъдат в общение с нищо, което е несъвместимо с тези знаци на Христовата смърт. Писанието разглежда този въпрос, изхождайки от юдейските и езически жертвоприношения. Само от примирителния принос, за който се говори в Левит 3 и 7, всеки юдей е можел да яде. Писанието, следователно подчертава това жертвоприношение и забележително е, че именно този принос представлява най-съвършенния тип на Причастието и култа на Църквата, свързана с него.

Този принос е бил доброволен: никой не е бивал задължен да го принесе. Но когато някой юдеин е чувствувал сърцето си да прелива от хвалебствия и признателност (Левит 7:11) и искал да извърши жертвоприношение, за него имало Божествени напътствия относно онова, което трябвало да принесе, за да се понрави Богу. Но преди всичко изрично се посочвало къде трябва да се извърши приношението: пред лицето на Всевишния, пред входа на шатър за срещане, там където Бог седеше и където народът можеше да го доближи, пред олтаря. Около олтаря се поръсвало с кръв (3:2). Тлъстината и бъбреците бивали положени върху олтаря след като юдейнът извъртявал гърдите като движим принос пред Всевишния (7:29-31) и Бог ги назовава: хлябът ми (3:3,5,11,16; Числа 28:2). Свещенникът, който извършвал приношението, получавал след това дясната плешка. Аарон и синовете му получавали гърдите. А този, който правел приноса, можел да се храни с месото от жертвеното животно, заедно с всички онези измежду народа, които били чисти.

В Левит 7:19-21 ни се дават важни наставления относно нечистите неща. Плътта допряла се до нечистота, трябвало да се изгаря на огъня. На мястото, където се принася приносът, също може да има нещо нечисто и от това, приносът, чист сам по себе си, ще бъде омърсен и ще стане негоден за ядене. Но и на човека, който с нещо се е омърсил, било абсолютно забранено да яде от приноса и същото се отнасяло и за всеки, който сам по себе си не бивал нечист, но се бил докоснал до нечия друга нечистота - съзнателно или несъзнателно. Вижте също Числа 19 и Левит 5:17. И в двата случая осъждането е еднакво, все едно че и двамата са го извършили: “Тоя човек ще се изтреби измежду людете си“.

Колко тотална е Божията присъда над човешкото самоутвърждение: съпричастността с някоя фалшива доктрина или с морален недъг не омърсява, ако сам човек не я изповядва или не го притежава.

А относно връзката с олтаря намираме още повече неща. В Левит 7:15,18 четем, че месото от помирителната жертва можело да се яде само в деня, когато бивало принасяно като принос на Бога (върху олтаря). Връзката с олтаря не трябвало да се прекъсва, иначе приносният характер се губел. Доброволният принос или обречената жертва могли да бъдат ядени и на следващия ден, защото така силата и освещаването на сърцето бивали по-големи и връзката с олтаря ставала по-трайна. В Левит 17 виждаме абсолютната забрана да се принася помирителна жертва другаде, освен пред входа на шатъра за срещане, за да се поръси с кръв олтаря и да се изгори върху му тлъстината. Оня, който се отклонявал, трябвало да се премахне.

В Новия Завет се говори още по-ясно. Господ Исус в Матея 23:19 казва, че олтарят освещава дара. Следователно, не само че олтарят е по-важен от самия дар, но и дарът получава характер на такъв поради факта, че влиза в досег с олтаря.