Гражданскоправни науки

Предоставянето на работна сила представлява отдаването й под наем от нейния носител – лицето, в живата личност на което тя се съдържа – работника или служителя, на друго лице – работодателя, за да бъде на негово разположение и за да я използва. Това отдаване е винаги временно, независимо от това каква е неговата продължителност и дали и как това временно отдаване е определено. Представянето на работна сила означава поставянето й на разположение, т.е. прехвърляне на ползването й на друго лице – работодател. Нейното използване означава използването на физическите и умствените й сили и способности, които съдържа в себе си. Човешките способности и възможности, които носи работната сила, не се поддават на точно предвиждане и предварително точно „измерване”. Едва в процеса на използването и потребяването на работна сила се осъществява като процес на повтарящо се и непрекъснато използване.

От друга страна, работната сила е благо, което се съдържа в личността на нейния носител. То е неотделимо от нея. Поради това предоставянето й на друго лице, за да я използва, може да стане единствено като самата личност на нейния носител се поставя в зависимост от волята на този, комуто се предоставя. Тази зависимост не е абсолютна и безгранична, а само в известни граници – определени от закона. Тази зависимост е икономическа и юридическа. Икономическа, защото работникът или служителят получава от работодателя работа и трудово възнаграждение за извършването й. А юридическа, защото работникът или служителят е длъжен да се подчинява на разпорежданията на работодателя, да се съобразява с тях, да ги следва и да ги изпълнява.

11. Придобиване и изгубване на права. Правоприемство – понятие и видове. Първично и производно придобиване. Правоприемство в трудовото право. Изгубване на права.
Субективните права се придобиват в резултат на проявлението на юридически факти. Правата могат да се придобият пряко по силата на законни разпоредби, без да са необходими никакви волеизявления. Но права могат да възникнат и по силата на волята на гражданскоправния субект.

Според това, какво трябва а бъде съдържанието на юридическия факт, за да може въз основа на него да се придобие субективното право, се различават първично /оригинерно/ и производно /деривативно/ придобиване. Първично е това придобиване, при което фактическият състав на включва съществуването на придобиваното право у друго лице: субективното право се придобива независимо дали някой го е притежавал /напр. придобивна давност/. Производното придобиване почива на субективното право на друго лице. фактическия състав за производното придобиване включва съществуването на субективното право у лице, от което то преминава върху новия носител /напр. продажба, замяна/.

При производното придобиване на субективни права има прехвърляне на съществуващи права, затова се казва, че е налице правоприемство: едно лице – праводател, прехвърля право на друго лице – правоприемник, което ги придобива. В основата на правоприемството стои волята на страните, и то главно праводателя. Без волеизявление на правоателя обаче може да има правоприемство при наследяване. Но правоприемството може да настъпи и в резултат на административен акт или въз основа на съдебно решение.

Производното придобиване на субективни права бива два вида според това, дали правата съществуват обособени вече у праводателя, или те ще се обособят в резултат на прехвърлянето и придобиването. Прехврлителното правоприемство /транслативна сукцесия/ има, когато праводателят прехвърля изцяло едно субективно право, което притежава, в този вид и съдържание, в които го има /напр. прехвърля се право на вземане заедно с обезпеченията, лихвите/. С прехвърлянето на правата праводателят изгубва правата си, те се прекратяват.

Производното придобиване може да бъде класифицирано и въз основа на друг критерий: колко права прехвърля праводателят. Когато всички негови права преминават върху правоприемниците, има общо или универсално правоприемство, а когато се прехвърлят само отделни права, напр. върху отделна вещ – частно или сингуларно правоприемство.

Всичко казана за приемството в правата се отнася и за приемството в задълженията – ЗЗД допуска едно трето лице да замести длъжника, стига да има съгласието на кредитора.

В гражданскоправния живот най-често субективни права се придобиват по производен начин, т.е. чрез правоприемство. За да може обаче правоприемникът да придобие прехвърленото му право, необходимо е праводателят му да го е притежавал. Това положение е известно с максимата: „Никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам има”. Като всяко правило обаче и то трябва да се разбира разумно и да не се абсолютизира. В редица случаи законът овластява определени лица със свои действия да прехвърлят права, които не притежават. Така например съгласно чл. 33 ЗЗД, ако А продаде на Б при условия на крайна нужда един имот и Б по-късно прехвърли този имот на В, а сделката между А и Б бъде унищожена, правата на В не се засягат от унищожаването, ако те са придобити преди вписването на исковата молба на А срещу Б за унищожаване на продажбата. Същото разрешение се прилага и при сключване на привидна сделка. Във всички тези случаи в изключение от посоченото правило има придобиване на права от неправоимащо лице.

Формите на промени в работодателя са изчерпателно изброени в чл. 123, ал. 1 КТ и само те са съставомерни и меродавни за пораждане на последиците, които законът предвижда. Те са: вливане, сливане, разделяне, отделяне, смяна на собственика на предприятие, при отдаване на предприятието или обособена част от него под наем, аренда или на концесия. Съгласно чл. 123, ал. 1 КТ, трудовите правоотношения с работниците и служителите не се прекратяват. Това означава, че те се запазват и продължават да съществуват, въпреки и независимо от настъпилите съществени промени в работодателя.

Работодателят при настъпилите промени е новият собственик, наемател, арендатор или концесионер /чл. 123, ал. 2 КТ/. Идеята е: работодател е този, който непосредствено използва работната сила, организира и управлява трудовия процес и извлича и доходи от стопанската дейност.

Кой работодател ще отговаря за изпълнение на задълженията към работниците и служителите, възникнали преди промяната, зависи от уговореното между предишния и новия работодател. Ако те не са се уговорили за уреждането на тези въпроси, законът установява на свой ред две решения. Според първото при сливане и вливане отговорността се поема от новия работодател. За останалите случаи законът установява солидарна отговорност на двамата работодатели. Тази солидарна отговорност е законова и се реализира съгласно чл. 121-129 ЗЗД.

В чл. 123, ал. 4 КТ е създадено задължение за работодателя, а именно за предоставяне на информация, свързана със същността на предстоящата промяна: дата на извършването й; причините, които я налагат; последиците от нея за работниците и служителите; изпълнение на задълженията на работодателя към работниците и служителите, възникнали преди промяна на работодателя. Лицата, на които се дължи тази информация, т.е. лицата, които имат право да я получат, са работниците и служителите в предприятието. Работодателят може да предостави тази информация на общото събрание на работниците и служителите, чрез обявление. Алтернатива на този способ на предоставяне на информация е съобщаването й на представителите на работниците и служителите. Това са избраните от общото събрание или от събранието на пълномощниците представители на работниците и служителите по чл. 7, ал. 2 КТ. Това свое задължение работодателят трябва да изпълни в срок най-малко 2 месеца преди настъпването на промяната.

Ал. 6 на чл. 123 КТ установява едно допълнително задължение на работодателя, а именно, когато във връзка с промените се предвиждат мерки по отношение на работниците и служителите, работодателят е длъжен да проведе своевременни консултации относно тези мерки с представителите на работниците и служителите. Те не бива да се свеждат само до информиране или съобщаване на сведения. Това задължение той има и без това. идеята е: работодателят да обсъди с представителите на работниците и служителите своите намерения, да ги постави на разискване и дискусия и по този начин да ограничи тежестта и обхвата на последиците за работниците и служителите.

Прекратяване на субективното право въз основа на волеизявлението на носителя му съставлява разпореждане с правото. Това е такова волеизявление – сделка, с която правните норми свързват прекратяване на субективното право. разпореждането е волеизявление на носителя на правото, с което веднага и непосредствено то се прекратява.

Има два вида разпореждане според това, дали волеизявлението трябва да се приеме от друго лице, или това не е нужно. Когато законът не изисква приемане на волеизявлението и правото се изгубва с извършването му, има отказ, напр. отказ от право на собственост. В някои случаи законът забранява извършването на откази, напр. недействителен е отказът от погасителна давност, преди тя да е изтекла.

Разпореждането може да изисква волеизявление за приемане от друго лице, едва след което настъпва прекратяване на правото. В тези случаи може да се използва терминът отчуждаване. Отчуждаване има при продажба, дарение, замяна и пр.

Всяка сделка е юридически факт. Видовите признаци са два: волеизявлението като съществен и необходим елемент и гражданскоправното действие.

Волеизявлението е такова външно поведение на едно лице, от което може да се съди за наличност у него на определена воля, насочена към правен резултат. Външното поведение трябва да бъде несъмнено и от него трябва да може да се разбере ясно волята на лицата и към какво тя е насочена. За да има действително волеизявление, то трябва да бъде направено съзнателно, да не е изтръгнато с насилие и да е изява на воля, а не на друго психическо състояние.

Вторият елемент от сделката е нейното действие. То се състои в пораждане, изменение или прекратяване на граждански права и задължения, създаване на юридическо лице или реорганизирането му и установяването или изменението на определени правни качества. Действието на сделката е желано от самото волеизявление и съдържанието му се определя от волеизявлението. Сделката може да породи и друго действие, което страните не са имали предвид, но това действие не е и не може да бъде главно за страните: те сключват сделката, за да постигнат желаното от тях правно действие.

Волеизявлението е минимално необходимият и задължителен елемент на фактическия състав на сделката. В някои случаи обаче фактическият състав изисква проявлението на други елементи, които заедно с волеизявлението водят до желаното правно действие. Такива други елементи могат да бъдат определени действия /предаване на вещ/, изтичане на определен период от време или сбъдване на някакво бъдещо и несигурно събитие, действие на орган, който да удостовери волеизявлението /нотариална продажба, сключване на брак и др./. Всички тези други елементи, проявлението на които е необходимо, за да се осъществи правното действие, не влияят на съдържанието на правните последици, а само обуславят тяхното проявление.

Отлика от други юридически факти. Сделката е вид юридически факт, затова тя може да бъде отграничена от други юридически факти чрез видовите си признаци.

Има разлика между сделка и направено обещание. В случая страните искат да постигнат някакъв резултат, но се стремят към него не с правни средства. Безспорно има воля, но няма сделка, не възникват права и задължения, защото липсва правна воля.

Сделката се различава от властническото волеизявление, които предполагат отношение на власт и подчинение.

Не представлява сделка и това волеизявление на физическо или юридическо лице, което е отправено до държавен орган и с което се иска определено съдействие. Сделката като юридически факт на гражданското право предполага при извършването й гражданскоправен субект, отношения между равнопоставени и гражданскоправно действие /последици/, и то и трите изисквания заедно.

Юридическите постъпки стоят твърде близо до сделките. Това са правомерни юридически действия, с които правната норма свързва правни последици независимо дали се желаят от автора на действието. Правните последици настъпват по силата на закона и се определят по съдържание от закона, а не от волята на страните. В това е разликата между юридическите постъпки и сделките – дали последиците настъпват, понеже са желани или независимо от желанието на страните. Така например писателят, който твори, не мисли да придобива авторски права върху творбата и не с оглед на това твори; признанието на дълг прекъсва погасителната давност, но този резултат настъпва по силата на закона, а не въз основа на волята, не защото е желан от признаващия. Други юридически постъпки, а не сделки са налице в следните случаи: водене на чужда работа без пълномощие; уведомяване на продавача от купувача за откритите недостатъци при преглед на изпратената стока.

Видове сделки.

• 
  Едностранни, двустранни и многостранни сделки. Според броя на волеизявленията на страните в сделките те се делят на едностранни, двустранни и многостранни.
  

Съвместна сделка е налице, когато волеизявленията на едната страна, състояща се от повече от едно лице, се правят едновременно, за да може да се породят желаните общо от тях правни последици /съпрузите се разпореждат съвместно с общите вещи/.

Решенията пораждат правни последици главно за членовете на общността в техните вътрешни отношения и в отношенията им с юридическото лице. В предвидените от закона случаи тези решения по изключение могат да породят правни последици и за трети лица, които не са участвали при постановяването им.

Тази класификация е основа за две други. Едната от тях е делението на сделките на възмездни и безвъзмездни, а другата – на каузални и абстрактни.

Сделките, които не са възмездни, се наричат безвъзмездни – при тях няма размяна на блага от двете страни. Безвъзмездни по дефиниция са едностранните сделки – не може другата страна да бъде задължена да предостави имотна облага, без да е изявила воля за това.

Има най-сетне и смесени договори, които съчетават в себе си елементи на възмездни и безвъзмездни сделки. Така напр. ако продам къща, която има стойност 200 000лв., за 100 000лв. В този случай продажбата се съчетава с дарение, и то по волята на страните.

5. Каузални и абстрактни сделки. Преобладаващият брой сделки, които са насочени към предоставяне на имотна облага, са действителни, само ако имат основание /causa/. Тези сделки се наричат каузални. Чрез изискването за основание законодателят допуска да се извършват такива размествания на имуществени блага, които преследват социално оправдани цели.

Основанието на сделката е типичната и непосредствена правна цел, която се преследва с предоставянето на имуществена облага с каузалната правна сделка. Мотивите и крайните икономически цели при сключването на всяка каузална сделка са различни. Те по правило нямат правно значение за действителността на сделката.

Непосредствената правна цел, към която са насочени каузалните сделки, може да бъде:

За съществуването на основанието се заключава от съдържанието или от пита на сделката, без да е необходимо то да е посочвано изрично. Според чл. 26, ал. 2 ЗЗД основанието се предполага до доказване на противното.

Абстрактните сделки не съдържат основание, при тях законът не се интересува от това, защо се предоставя имуществената облага. Затова от съдържанието им и от типа им не може да се разбере защо се дава имотната облага. Даденото се смята винаги за редовно дадено – не може да се пита защо е дадено. Това обаче не означава, че зад една абстрактна сделка не може да стои една каузална сделка, но последната е без значение за абстрактната сделка. Такива сделки са чекът, записът на заповед, менителницата.

6. Формални и неформални. Критерият за това деление е дали за валидността на сделката законът изисква тя да бъде извършена по определен начин, или страните могат свободно за избират формата, в която да изразят волята си.

7. Консенсуални и реални. Сделките, при които е достатъчно да си извършат едно или повече волеизявления, за да се породят правните им последици, се наричат консенсуални. При договорите от този вид съгласието е достатъчно, за да се породят правните последици на сделката.

Има сделки, които включват във фактическия си състав освен волеизявления и действия по фактическо предаване на вещи, които са предпоставка за пораждане на правните им последици. Такива сделки се наричат реални. Такива са залогът, заемът за послужване, влог и др.

Делението на сделките на консенсуални и реални се отнася само за договорите.

8. Сделки на управление и сделки на разпореждане. Сделките на управление са насочени към упражняване на права с цел да се извлича доход от тях, без носителят им да се лишава от тях, или към съхраняване от повреждане и защита на права от нарушение. Такива са договорът за наем до 3 години, влогът, заемът за послужване.

Сделките на разпореждане се характеризират с правно действие, което се състои или в загубване на субективното право от неговия носител или в обременяването му с права на трети лице и тежести.

Зависимите сделки пораждат правно действие само доколкото друга главна сделка е породила правно задължение. Зависимите сделки са самостоятелни, сключват се по ред, който може да бъде различен от този на главната сделка.

При сключване на комутативните сделки страните по тях знаят точно какво ще получат при упражняване на правата си и какво дължат при изпълнение на задълженията по тях.

За алеаторните сделки е характерно, че една от страните по тях не знае точно размера на задължението си или не знае дали и колко ще получи като насрещна престация срещу това, което е дала или извършила по същата сделка.

11. Фидуциарни сделки са тези, при които се прехвърля едно субективно право срещу задължението то да се върне при определени обстоятелства. Фидуциарната сделка е сделка на доверие и може да бъде само договорна. Страните по сделката са фидуциант – този, който прехвърля правото, и фидуциар – този, който го придобива. Пред трети лица фидуциарят се явява носител на правото, докато във вътрешните отношения между страните по сделката той е само управител на правото. Ако фидуциарят злоупотреби и прехвърли правото на трето лице, фидуциантът може да търси от него отговорност за вредите.