Обобщение на диагностичните категории

Препоръки за предотвратяване на властолюбието при отглеждане на детето

А част от необходимите качества, за да пусне корени нея, са готовността за приспособяване и стремежът към самоутвърждаване. Едното просто не е мислимо без другото. Тези мощни природни дадености са задължителна предпоставка за умението на човека компетентно да променя условията на живот, към които преди това се е адаптирал. Защото обратното не ни обещава нищо добро: ние загърбихме посланията на инстинктите си, като поставихме постиженията на технократската култура пo-високо от чувствата си. И така прекъсваме корените на човешката съдба. Не само дърветата умират. Човекът също страда от замърсяването на заобикалящата го духовна среда.

Ето защо връщането към произтичащите от инстинктите форми на отглеждане на детето е напълно основателно. Би било изключително груба грешка, ако след нежната вълна отново приемем за нормални дистанцираността и безлюбието. Но ние не можем просто така да проектираме в сегашното малко семейство на технократското общество старите традиции, основаващи се на носенето на детето и съответстващи на някогашния стил на живот. Не можем да се осланяме и на своя разпиляван от поколения инстинктивен усет. Принудени сме да ползваме други ориентири, за да предотвратим опустошителните въздействия върху душевното здраве на детето. Можем да гребем с пълни шепи от средствата, с които сега разполагаме: научните изследвания в областта на психохигиената и възможностите за лесното запознаване на родителите с тях. Очакващите първото си дете млади семейства, учениците от по-горните класове, както и студентите по медицина, психология и педагогика, бъдещите акушерки и медицинските сестри в детските градини трябва да получат знания за личностните потребности на малкото дете. Тъжно свидетелство за нищетата на чувствата ни е фактът, че тези специалисти научават значително повече за техническите средства в своята област, отколкото за чувствата на детето, което някой ден ще им бъде поверено заедно с ранимата си душа, и във формирането на чието бъдеще те също ще участват.

Информацията за променящите се основни потребности през различните фази на развитие на детето принадлежи към съдържанието на настоящия просветителски курс. Най-напред трябва да се погрижим за базисното доверие, което е основа за цялостното изграждане на личността. Още през бременността с детето трябва да се поддържа връзка, като то се гали и му се говори на глас. Най-особеният момент е раждането и времето непосредствено след него. Всички форми на леко раждане и на rooming-in както за през деня, така и за през нощта са правилни, защото осигуряват на новороденото постоянен набор от предвидими възприятия. Само по този начин се осигурява продължението на симбиотичните трептения заедно с майката и на нежния диалог с нея, при който се чувства разбрано. През първата половин година бебето не би могло да бъде кой знае колко разглезено. Нуждите му от утешение и храна трябва веднага да се задоволяват. То трябва да се кърми, респективно да си получава шишето, когато поиска, а не по нечии чужди графици. Тях малкото изобщо не може да ги включи в програмата си, защото още няма представа за времето. Необходимо му е също така да чувства постоянната близост на майка си и през нощта. Изолирането му в отделна стая носи рискове. При всички случаи ще го споходят нощни страхове. Времето, от което се нуждае майката, за да се събуди и да отиде от спалнята до детската стая, за бебето е като изпълнена със силен страх вечност. Не всяко бебе е достатъчно издръжливо, а да е в състояние да понесе подобни преживявания без вредни последици. Освен това по-късно може да започне да тиранизира майка си от своето място. Най-естественото е или родителите да го вземат при себе си като в истинско гнездо, или да го оставят да спи плътно до леглото им в кошче или малък хамак.

Следващата особено деликатна фаза е около седмия месец (при бавноразвиващите се тя се забавя понякога с години). Появяват се наченки на рационална предвидливост в мисленето и на целенасоченост в действията. Както и досега, потребността от утешителна близост следва веднага да се задоволява. По-проблематично става тогава, когато детето поиска само да решава. Препоръката от тази възраст нататък желанията му да се изпълняват често, но не винаги - в случай, че се опитва да се налага на майка си - разклаща увереността на някои родители. На практика нищо не пречи желанията на детето да бъдат изпълнени, за да е доволно за момента. Но мисълта за бъдещето ни дава предупредителен знак. Съзнателното предотвратяване на властолюбието мотивира една по-премислена реакция спрямо детето. За съжаление, не можем да си разрешим да процедираме така спонтанно, както родителите от по-примитивните култури; поради бедността си те могат да реагират по един определен начин (определен обаче не предимно от детето).

Сравнението с поведението на родителите от по-примитивните култури е един от най-сигурните ми ориентири по време на консултациите по всекидневни проблемчета (от които някой ден могат да произтекат големи проблеми) като „Какво да направя, когато детето ме вика пет или десет пъти на нощ?... когато не яде нищо друго, освен рибни пръчици?... когато непременно иска да слезе от скута ми?... когато за нищо на света е разрешава да го водя за ръка?" Каква свобода дават тези родители на едно двегодишното дете? Всяка майка от споменатата културна среда ще вземе детето в леглото си, ще го притисне към тялото си или - ако плаче в непосредствена близост до нея в люлката си - ще го утеши с люлеене. Споменът за живота преди раждането и чувството за сигурността и устойчивостта на връзката трябва да означава повече за детето, отколкото запалването на лампата, майчината гърда или продължителното говорене. Следвайки този пример, аз препоръчвам вземането му в леглото. Това би следвало да стане още от вечерта. Ако не спи много далеко, така че да може да прекара нощта без страхове, не бива да му се разрешава да определя мерките за сигурност. Тук имат думата родителите и то трябва да се осланя на този пръв, вдъхващ сигурност авторитет.

Една майка от Индия или Корея не би могла да предложи на детето си нищо друго освен ориз. Така че аз препоръчвам за готвач да се назначи гладът и ако храната бъде отказана, да не се приготвя друга. Здравото дете няма да умре от глад.

Помисля ли си за родителите от Гренландия, които са принудени да възпират желанието на детето да се движи, като го държат на ръце, тъй като на ледената земя би му било студено, или пък за родителите от Перу, които привързват бебетата с пелена към телата си, за да ги пазят от мръсотията, насекомите и т. н., веднага се сещам да напомня, че на малкото не бива да се разрешава пълна свобода на движение. То трябва да усеща границите на безопасното гнездо, подкрепата на родителите си и връзката с тях, братята и сестрите си в процеса на взаимното приспособяване, дори да не му е приятно. Тогава, а именно - когато се оказва контрол - ще стане ясно колко ненужни и неуместни са телесните наказания. Че къде иначе, ако не при родителите си, детето ще се научи да посреща оказваната му съпротива и да понася фрустрациите? Погрешно е те да му предоставят винаги най-доброто и то в излишък. Нека не забравят, че някой ден ще му се наложи само да осигурява благоденствието си - т. е. да се справя с много препятствия, както и с психологическите последици от тях. От друга страна пък инициативността и стремежът му към самоутвърждаване непременно трябва да се стимулират, като то бива подтиквано да се конфронтира по най-различни начини с различни предмети и дейности. При това от значение е не количеството, а качеството на придобития опит. Многообразието при изучаването на една кошница с щипки за пране например е от далеч по-голяма важност, отколкото събирането и подреждането на плюшени играчки.

Активното участие на детето в действията на възрастните и подражаването им също разпалва желанието му да порасне и да се отдели, без да изгубва уважението си към тях.

За да може да събере сили за нови начинания, за да се ориентира в пътя от Аз към Ти и да разгърне собствената си идентичност, възможността за връщане в гнездото, в sekure-base, трябва да му е гарантирана. Тук то ще си набави не само закрила и утеха, но и кураж за своите нови стълкновения със света, загуби и завоевания. Тук то ще излее и всичките си разочарования, страхове и гняв, ще се наплаче, ще даде воля на ината си. Тези емоционални изблици в никакъв случай не бива да бъдат потискани, нито пък наказвани от възпитаващите. Само изживяването на негативните чувства освобождава пътя за съзнателното изживяване и на любовта.

Фазата на негативизъм е от голямо значение за осъзнаването на противоположните чувства и афективните прояви, както и на собствените и чуждите граници. „Децата, които никога не са се инатили, не са имали нормално развитие." Затова подходът към инатенето заслужава особено внимание. За пробуждащото се осъзнаване на Аз-а би било вредно „светият гняв" всеки път да бъде възпиран чрез отвличане на вниманието или утешаване с нежности, сякаш става дума за някое бебе. Тази грандиозна готовност на две-тригодишното дете да се съпротивлява и по този начин да усети границите както на собствената си, така и на чуждата сила, сиреч на отношението между A3 и ТИ, не бива да се наказва. Малкото трябва да е сигурно, че има право да усети съпротивата си. При това неговата съпротива се насочва и към предметите, и към заобикалящите го хора. Когато става дума за сблъсък с предмети, то следва да се остави само да овладее гнева си. Въз основа на този си опит ще запомни, че е в състояние да се справя с кризите и да преодолява фрустрациите. Например: детето е разярено заради една плъзгаща се врата, която не му стигат силите да отвори. Чак когато то до такава степен престане да се самоконтролира, че започне, да речем, да си блъска главата в стъклото, е желателно да го вземем на ръце и да го успокоим. Ако обаче гневът му се насочи срещу някой човек, би трябвало да получи възможност да се конфронтира с него, за да изрази несъгласието си, да го изтърпи и да се примири. Така ще разбере, че не трябва да потиска чувствата си, а да ги управлява, и че агресивността е допустима само в облагороден вид. Децата в технически по-малко напредналите култури научават това още докато майките им ги носят привързани към тялото си. Пелената и тялото на носещия пречат на малкото да използва краката и ръцете си за настъпление и съпротива. За изразяване на агресията то може да използва само устата си. Не му е позволено също така да се отдалечава от противника си, преди кризата в отношенията да е затихнала. (Подобна готовност за бягство е присъща на всички живи същества - хора и животни: и на вълците, и на акулите, и на стоножките, понеже в рамките на афективната амбивалентност* омразата е по-голяма от готовността за близост. Само „родът на носените", представляван от човека, постига по току-що описания начин най-високата форма на любовта, а именно - любовта към врага.) При екстремната конфронтация „сърце до сърце и жлъчка до жлъчка" детето в пелената научава да превръща омразата си в безусловна любов. Така у него се формира готовност да не отбягва конфликтите и да ги преобразува - отначало чрез викове, плач и караници, а с възрастта и чрез една все по-зряла форма, например чрез разговор, спор, аргументиране и компромиси в мир и любов.

Въвеждах родителите на двегодишния Йенс в „държането в здрава прегръдка ", за да го практикуват естествено, както е било милиони години в човешката история, докато той въпреки всички забрани не започна отново да дърпа баща си за ушите и да го блъска в стомаха. Тогава казах на бащата: „Не се оставяйте на едно малко дете да Ви удря. Вземете го на ръце, кажете му едно решително „не", кажете му, че Ви боли. Не се въздържайте да покажете и яда си. Съвсем еднозначно! За да Ви почувства, детето трябва да разбере какви са Вашите чувства. Но му дайте шанс и то да изрази яростта си по някакъв начин." Бащата го взе като бебе: крачетата на Йенс увиснаха над едната му ръка, а главата лежеше на другата. Ръцете му останаха притиснати между гърдите на двамата, погледите им се срещнаха. Малкият веднага започна да се съпротивлява с все сила и да крещи, сякаш го дерат. Но и бащата не остана бездеен, като почти извика: „Погледни ме! Не искам да ме удряш. Не! Аз съм твоят татко, а ти си моето дете. Излей си цялата ярост! Силно, колкото можеш по-силно!"

Обясних му, че е по-добре не да настоява на зрителния контакт, а да се опита да усети афективния сблъсък с телесно-душевната цялост на момчето. То лесно може да се отклони от зрителния контакт (което всъщност е бягство от конфликта) и тогава родителят би бил победен. Зрителният контакт би придобил голямо значение чак след като нещата тръгнат към помиряване. Сега по-въздействено би било главата на детето леко да се разтърси или да се държи така, че докато то се съпротивлява, да не вижда нищо, а като използва сетивата, слуха и обонянието си, само да се убеди, че може сляпо да се довери на тази „утробна ситуация". Йенс се нуждаеше дълго от такава проверка, когато се успокои и ми се стори отпуснат, посъветвах бащата да не го оставя да заспива, а с една играчка-залъгалка да провери дали вече е преодолял яростта си. Едва след това тя би могла да бъде преобразувана в любов. Но бе още рано. На инак обичаната игра „Ще дойде мишлето в моята къщичка" Йенс реагира с нов пристъп на писъци. Бащата се отнесе спокойно: „Я колко си сърдит! Навикай се, ще те държа, докато ти стане по-добре." На следващия опит за помирение детето отвърна с блеснали очи. Засмя се щастливо и поиска да продължат играта. Родителите просто не можеха да повярват. Те дълго не бяха виждали момченцето си така освободено. „Като дъга след буря!" - каза бащата. И имаше право. Лечението посредством държане в здрава прегръдка би могло да се сравни с два облака, заредени с електричество и плуващи един до друг в небето.

Историята на Йенс не трябва да ви навежда на мисълта, че майките не са в състояние да провеждат терапията с държане в здрава прегръдка. Тъкмо обратното. В живота на детето майката е първата референтна личност* (първата, която го е държала в истинския смисъл на думата -ви извън утробата си. Цял живот, и особено когато е в криза, човек жадува за това първично състояние. Все по-голямо значение придобива - особено за синовете - оказаният убедителен контрол от страна на бащата. Държането подхожда впрочем на всяка възраст, ако вътрешната криза, респективно кризата в отношенията е толкова голяма, че не се изразява с думи. Особено в такова положение страдащият би трябвало да може да изкрещи и изплаче в ръцете на ближния си своята болка, вместо да я притъпява пред телевизора и с бутилката.

В зависимост от ръста държането в здрава прегръдка се осъществява различно. За едно дете на около три годинки е по-добре да седне в скута на майка си. Тя се разполага на пода с облегнат о стената гръб, така че да издържи дълго време. Детето може да се опира на пети, за да чувства добре собствената си съпротива. Колкото по-голямо е то, толкова по-благоприятно за него е легналото положение. Но по принцип всеки път целта е да се изживее целият процес от негативните чувства до възобновяването на любовта и детето да осъзнае благотворното превъзходство на родителите си. Държането не може да се отъждествява с възпитанието. В случая става дума за създаване на емоционално отношение между майката и детето, но и между бащата и детето, а то, както знаем, е предпоставка за стабилната основа на възпитанието.

„Държа те, за да се почувстваш свободен" - ето го дълбокия смисъл на тази терапия. Аз не познавам по-добър начин за едно дете да изрази своите негативни чувства спрямо родителите си, без да бъде наказано от тях или (и) без да трябва да ги презира. Многогодишният ми практически опит показва, че държаните деца са значително по-волеви и социално адекватни от другите. Но те са се научили да се справят с оказваната им съпротива. Освен това са по-способни да влязат в конфликт и знаят как със собствени сили да възобновят любов.

За да може да понесе амплитудата от тоталната зависимост до свободата на обособяващия се Аз, детето трябва да научи нещо повече от това да се справя с конфликтните отношения. Родителите следва постепенно да му предоставят свобода да взема самостоятелни решения, съответстваща на издържливостта му. Ако разрешените свободи бъдат балансирани с малки задължения и възможности за поемане на отговорност, детето ще бъде приучено да се съобразява не само със собствените си потребности, но и с потребностите на другите хора. Чувства ли се то безрезервно обичано при всякакви обстоятелства, по-нататъшното му възпитание ще протече без сериозни затруднения. Нека обобщим казаното дотук с помощта на следните основни принципи:

Приспособяването на родителите и детето би следвало да става не едностранно, а двустранно, и тяхната свързаност постепенно да се трансформира, така че отделянето и самоутвърждаването на детето да се осъществи съвсем естествено. Много е важно на развитието му да се гледа не като на нещо, случващо се единствено Тук и Сега, а като на дългосрочен процес, който намира своето продължение в поколенията. Или както гласи поговорката: „Ако се Иванчо не научи, Иван никога не ще може." Какви сме били ние самите като малки? Какъв свой ключов опит ще приложа при отглеждането на детето си? И какво ли ще излезе от моя малък Иванчо, ако и като възрастен запази придобитите в резултат на нашето възпитание нагласи и поведение?