П р а в н о и с т о р и ч е с к и ф а к у л т е т катедра «социология»

СОЦИОЛОГИЧЕСКИ ХОРИЗОНТИ

2007 г. Изд-во

Ю Г О З А П А Д Е Н У Н И В Е Р С И Т Е Т “Н Е О Ф И Т Р И Л С К И”

СОЦИОЛОГИЧЕСКИ ХОРИЗОНТИ

СЪСТАВИТЕЛ И НАУЧЕН РЕДАКТОР

ДОБРИНКА ПЕЙЧЕВА

Изд-во 2007 г.

СОЦИОЛОГИЧЕСКИ ХОРИЗОНТИ

СЪСТАВИТЕЛ И НАУЧЕН РЕДАКТОР

ДОБРИНКА ПЕЙЧЕВА


^c 2007 Добринка Станчева Пейчева-съставител

ISBN .........

Изд-во.....

S O U T H - W E S T U N I V E R S I T Y “N E O F I T R I L S K I”

SОCIOLOGICAL HORIZONS

……. 2007 г.

Настоящият колективен труд обединява усилията на преподаватели от различни университети и държави от Балканския регион, представили пред докторантската общност от хуманитарната и социална сфера, някои от своите нови теоретични разработки.

Всъщност издаването на колективен научен труд, който да послужи на докторантите от тези сфери като учебно помагало е първо по рода си начинание, което заслужава адмириране. Плод на проведено през есента на 2006 г. докторантско училище, в което участващите преподаватели изложиха на живо пред докторанти своите идеи, теоретични конструкции и използвани практики, настоящото книжно тяло получава самостоятелно битие в социологическата литература, допринасяйки за задълбочаване, увеличаване и обогатяване на нейните хоризонти.

Поставените теоретични акценти преминават през първоначалните исторически „регистрации” на социологията и на нейното родословно дърво, съпроводени от съответните и проблемни конкретизации, до нейните актуални измерения и рефлексии в различните общества

Част от разработените проблеми са отговор на въпроси на студенти и докторанти, поставяни пред преподавателите от различните университети, друга част въпроси и отговори са поставяни от колеги на различни научни форуми, а трета част са въпроси, които самите преподаватели си поставят.

В центъра на повечето от научните материализации стоят неоконструкциите на парадигмалните и фундаментални промени и последици в новото ни общество. Не случайно значимите социологически предизвикателства са свързани както с теоретичното осмисляне и интерпретиране на ставащите и предхождащите ги промени, така и с проучване и анализ на различните последици през последните 17 години преход към пазарна икономика и демократична форма на управление. Изразената констатация в един от материалите, че „ България днес не е синоним на демократична форма на управление” е една изстрадана критична човешка позиция за предприетия и реализиран политико-икономически модел на промени в нашия регион, резултирал в обедняване на масите и недоверие към ставащото и институциите на властта. Конституционно закрепените политически и икономически достижения като многопартийна система, свобода на словото и печата, на сдруженията, на вероизповеданията, на икономическата инициатива, на свободното предприемачество и пр., както и официално демонстрираният консенсус за евроатлантическата ни ориентация и перспектива, респективно вече реална принадлежност, не се оказаха в състояние да убедят хората за правилността на предприетите практики, нито, че при демокрацията няма да има ограничения на човешката свобода, че демокрацията е само със знак плюс. Нещо повече изведоха скептицизма и недоверието като ключови характеристики, съпровождащи конструирането на новия тип демократични общества. Не случайно в този смисъл една част от докладите са посветени на относително нови теми - темата за богатството и бедността в българските домакинства, на социалните проблеми при вграждането и идентичността на съществуващите етнически общности, в частност на ромското население, на мястото и трудностите пред жените на пазара на труда.

Глобализацията на света е друг кръг от проблеми в които се пресичат проблемите на мултикултурността и националната култура, на универсализма и идентичността, на транснационалното и националното В този кръг от проблеми естествено са включени и проблемите на медиализирането на обществото, като елемент и инструмент на глобализирането и последиците от тези процеси

Друг тематичен кръг е ориентиран към проблемите в православната църква, които също се оказаха обагрени от политически и икономически пристрастия. Доколкото политическите проблеми са свързани с партийните интереси на редуващите се във времето управляващи партии, а икономическите - с борбата за собственост върху имотите на Българското православие, българското духовенството демотивира първоначалното силно религиозно възраждане и ентусиазъм на хората, десакрализира и профанизира своя образ. Участието на държавни институции в разрешаването на църковните проблеми по-скоро задълбочи отколкото тушира проблемите.

В този тематичен кръг се акцентира и върху проблемите на религиозната толерантност и идентичност като ключови характеристики на мултикултурността, както и на проблемите на източното православие и католицизма.

Колективният труд няма претенции да обхване всички значими теоретични ракурси, нито да експлицира по-голямата част от възможните конструкти. Това би било непосилно начинание в рамките на едно печатно издание. Той обаче има принос в опита за създаване на учебни помагала от подобен род. Той има скромен принос и в обединяването на усилията на национални и чуждестранни учени в подобен род научно-образователни формати.

От съставителя

ПРОЕКТЪТ «ПРЕСЕЧНИ ТОЧКИ»

Приветствено слово

от Мария Серафимова

ръководител на катедра «Социология»
Без значение, в коя част на България се намира едно висше учебно заведение, създадената и поддържана в него академична общност надгражда личността, формира съответен начин на мислене и световъзприемане. Проектът “Пресечни точки” е пилотен модел за среща на социолози от различните катедри в България и съответно лекции и дискусии за обучение на докторанти, както и за търсене на пресечни точки между различни клонове на социологията.

Този проект цели провеждането на докторантско училище в рамките на регулярни срещи. Насочен е към докторанти по хуманитарни дисциплини от България. За лектори и консултанти на семинарните занимания са поканени, освен преподаватели и специалисти от България , учени от Словакия, Македония, Румъния.

Проектът е иницииран от катедра „Социология” – Правно-исторически факултет със съдействието на Българска социологическа асоциация. Идеята е той да бъде продължен с преподаватели извън географския ни регион – САЩ, Япония,Франция и т.н.

Възможностите за комуникация между докторантите от хуманитарните специалности в България са нерелевантни на потребностите на настоящия етап, поради разпръснатостта на университетите, слабата възможност за мобилност и липсата на институционално подпомагане (например липсата на програми за докторантски обмен в рамките на страната).

Поради някои черти на българското социално-икономическо развитие преподаватели и докторанти от хуманитарните специалности са лишени от публично пространство, позволяващо интердисциплинарно общуване по интересуващи ги проблеми, както и от възможността за съвместни разработки и проекти.

Относителата затвореност като характеристика на хуманитарното висше образование у нас се изразява и в липсата на традиции за регулярно провеждане на различни научни дискусии, конференции, и своевременното разпространение на информация за тях. При така поставения проблем остро се откроява необходимостта от създаване на възможности за пряка комуникация между преподаватели и докторанти от България и други източноевропейски страни.

Пред участниците-докторанти се предвижда да бъдат представени в лекционна форма различни теоретични въгледи от зараждането на социологията до постмодерните трансформации и рефлексии в обществото. Както и конкретни допирни точки между различните катедри и подходи на преподаване. Проектът завършва със среща на участниците, с което се допринася за постигане на диалог между представителите на различни социологически катедри, специалисти от БАН и други близки сфери в науката, в из изследователската и преподавателска работа С настояшия проект се цели поставяне на началото на форум за постоянен диалог и сътрудничество между българските социолози.

Наистина един социолог „в търсенето на смисъл” би могъл да състави необходимия колаж, който да представи думите на Питър Бъргър, че “нещата не са такива, каквито изглеждат”. Може би е подходящо да се продължат разсъжденията на този истински изследовател, че едно от първите правила на социологията е да се познават другите хора и техните светове, да се приеме като напълно естествен и нормален факт съществуването на другостта, на различието.

Неминуемо някой ще си зададе въпроса: за какво е нужно да се правят такива срещи? Не е ли това губене на време?

Начинания от този вид дават възможност на докторантите да създадат свое интелектуално пространство, да се представят периодично в него, да се сравняват, да го поддържат във виртуалното пространство и така да натрупат необходимото самочувствие и увереност, че могат да приложат придобитите теоретични знания и опит при анализирането на проблеми от обществения, икономическия, социалния и културен живот на постмодерните общества.

Ценното на работата на терен е, че като участваш се научаваш да правиш нещата. А нали стратегията на висшите учебни заведения се изразява именно в подготовка на такива завършващи кадри, в лицето на които институциите, организациите и фирмите в страната ни да могат да разчитат на добри професионалисти.

Пожелавам успех на докторантското училище!

Социологията конструира свои светове, които са неповторими и рационално неизмерими. Поради това, напълно естествено е, според мен, социолозите да подхождат към своите обекти на изследване, освен със средствата и инструментариума на точните науки и чрез силата на своеобразна чувствителност.

Социолозите са безпристрастни наблюдатели, които запазват спокойствие и аристократизъм на духа, които обективно наблюдават, интерпретират и подхождат към своя обект обективно, но те са са и хора. Зад полипарадигмалната, полифонична, диалогична, но единна социологическа наука застава и фигурата на социолога, който вплита индивидуални факти, пречупва през собствената си призма своята социална среда и своето време. Човешкият дух не е способен да прави надиндивидуална наука, тя винаги е свързана със ситуациите, личностите и тяхната интерпретация. Социалният живот на хората е немислим без ценностите, цялата история на обществото е борба за надмощие на едни или други ценности.

Далеч съм от мисълта и претенцията да давам окончателни отговори, бих искала просто да отворя няколко „вратички” пред всички онези, които търсят, изследват и тълкуват пресечните точки между различните научни пространства, начините за разбиране на неизчерпаемия свят, в който живеем, и в който по един или друг начин участваме.

се появява късно между останалите науки, a нейното начало е дискусионно. Възникването й е свързано с такива големи исторически събития, като английската индустриална и френската революция, която би могла да се възприема като продължение на американската. В периода от 1830 до 1895 г. Огюст Конт й дава название. За първи път терминът социология се появява в ІV том на Курс по позитивна философия, публикуван през 1838 г. Много от идеите в тази книга са заимствани от граф дьо Сен Симон, чийто секретар е бил Конт. Сред тях са вижданията за това, че обществото еволюира заедно с развитието на знанията, както и определянето на индустриализацията като основен източник на проблемите и постиженията на обществото в началото на ХІХ в.

В класификацията на науките, която предлага Конт, социалната физика (социология) е върховно постижение в развитието на научното знание. Тя притежава систематичността на теорията и я обосновава с факти. Според Конт социологическата теория се обосновава чрез факти, извлечени от наблюдения и анализ на семейството като основа на социалния живот. Той разглежда обществото като система, чийто компоненти и елементи задължително се намират в равновесие. В неговата схема социалната система не допуска противоречия, които да нарушават нейното равновесно състояние.

Социологията е конституирана като автономна наука във Франция от Емил Дюркем, който публикува през 1895 г. Правилата на социологическия метод, още преди тя да бъде лансирана чрез L’Annee sociologique, около което се формира френската социологическа школа.

От друга страна в САЩ, също през 1895 г. е формирана социологическа катедра в Чикагския университет, чрез известното списание на социологическата наука American Journal of Sociology. През 1892 г. с финансовата подкрепа на Джон Рокфелер се открива новият Чикагски университет, а в същата година и първата Катедра по социология от Албиън Смол (Между две епохи: от капитализъм към демокрации),който ръководи и American Journal os Sociology. През 1895 г. в катедрата се появява и Уилиъм Томас, а през 1915 г. Робърт Парк. Правят се многобройни социологически изследвания, които проследяват динамичните процеси в Чикаго - развиваща се индустриална метрополия, където се разгръщат всички особености на свободното предприемачество. В градския център са концентрирани бизнес и богатство, а в работническите квартали бедност, неграмотност, проституция и социална изолация. По това време там работи и Джон Дюи, който привлича Джордж Хърбърт Мийд, Хърбърт Блумър. По-късно редица представители на Чикагския университет се пръскат по различни места, което дава възможност да се оспорва съществуването на школа.

По своя предмет социологията е мулти-, или поли- парадигмална наука. Всяка отделна парадигма отстоява правото си на съществуване, Полипарадигмалността на социологията е естествен и нормален факт, от което не следва, че тя не е зряла наука. Социологията приема собствената си същност не като единно, монолитно цяло, като тоталност, а в собствените си противоречия, като процес, което предполага освобождаване от предразсъдъците и предубежденията и съответно една героична позиция на социолога-изследовател.

Социологическото познание е комулативно, защото избягва комплекса на Пенелопа, свързан с концептуалната схема да се разруши днес всичко, направено от вчера и да се започва от нула. Но то се предпазва и от опасността на т. нар. комплекс на Христофор Колумб, който се изразява в разбирането на някои от социолозите, че са откриватели, неповторими и уникални. Често тези „открития”, отдавна вече са направени от други. В днешните сложни и динамични времена е отблъскващо и остаряло също и поведението, изразяващо се единствено с фразата и усещането на Магистър диксит - да си пропомним призраците на театъра на Франсиз Бейкън.

Социологическата гледна точка, от която социалната реалност се разглежда като обективна, като социални неща, е позната в модерната социология като се започне от Ибн Халдун, Джанбатиста Вико, Емил Дюркем и се стигне до Толкът Парсънз, например. Обективната социална реалност се представя като общество, което може да наподобява свръхорганизъм, огромна машина, огромна сграда и т.н.

Социалните феномени не могат да се изведат от реалии, които не са социални. Обществото и социалната реалност са самопознаващи и саморазкриващи се реалности. Но институциите са тези, които правят възможна тяхната реалност.

Институциите и нормите

определят отношенията между хората и са колективни представи, вярвания и чувства. Това са все неща, социални неща, подредени по определени начини и свързани в едно. Човешките индивиди изглеждат като напълно абсорбирани от надиндивидуални неща. Социалната реалност е надиндивидуална и действа принудително върху индивидите. Правото, моралът, религията и другите части на обществената уредба - всички те имат своето раждане в обществото,т. е. те се самопораждат и представляват субстанция на обществото.

Социологическото мислене фиксира институционализациите на социалното под формата на надиндивидуални правила на поведение, типизации, конвенции, модели, предписания, структури, редици и т.н.

Блясъкът и мощното излъчване на Волтер не са в състояние да засенчат логичната стройност и силата на мисълта и на една друга фигура на френското Просвещение Шарл Монтескьо. Произведенията му "Персийски писма", "Разсъждения за величието и падението на римляните", "Духът на законите" и днес си пробиват без усилие път към съвременността. Много са поводите за връщане към схващанията му. Редица от тезите на Монтескьо са включени в "Декларацията за правата на човека и гражданина", но също и в Конституцията от 1791 г., два документа с неопровержимо значение в историята на Франция.

За неговата личност и значение в специализираната литература се срещат противоречиви твърдения и оценки. Марат пише, че "на просветителската дейност на Монтескьо... сме задължени за революцията"и в същото време, някои от идеите му стават библия за консерваторите и умерените в събитията през 1741 г., поради което републиканците от по-късния период отказват да му се построи паметник и да бъде погребан в Пантеона.

Противоречивата фигура на Шарл Монтескьо изисква специално внимание. Десетилетия наред, поради стремежа си да премине отвъд границите на вече обясненото и прието за неприкосновено, Монтескьо е наричан "син на дявола". Трудовете му са включени в папския индекс на забранените книги.

Според Огюст Конт, Монтескьо е най-значителният предвестник на социологията, за Е. Касирер и Ф. Нюман той е откривател на анализа чрез идеални типове, а Р. Арон го приема за действителен теоретик на социологията, чиито произведения са проникнати от автентичния дух на социологията.

Подробното излагане на определени негови идеи съвсем не е излишно в периоди, когато социалността загубва своите очертания, когато и най-простите механизми на социално функциониране се нуждаят от преоткриване, прецизиране, верификация и усъвършенстване. Не е трудно да се направи паралел със състояние на т.н. посттоталитарни обществени организации. Може би именно стриктното възвръщане към миналото би спомогнало за преоткриване на едно бъдеще.

Най-общо може да се твърди, че Шарл Монтескьо е от онези личности, чиито енциклопедично дело разчупва каноните на своето време. Трудно могат да бъдат обхванати всички идеи, които позволяват консервативен прочит или са гениални прозрения. И все пак между тях се открояват няколко с централно значение, които се включват с неоспорима сигурност във всяка консервативна или неоконсервативна схема и до днес.

Първата основна теза на Монтескьо е свързана с предразсъдъците и природата на нещата. Според него предубежденията, наслоенията на човешкият разум и да се изучават нещата, като се разкриват необходимите отношения между тях. Най-точното определението на закон в история на социологията, а именно необходимите отношения, които произтичат от същността на нещата.

Човекът като физическо същество е подвластен на неизменни закони, произтичащи от естественото състояние. Естественото съществуване се отличава със способност за познание и стремеж към мирно съжителство. Обществените закони биват частни закони, които са свързани с по-общи, като така се стига всеобщ закон. Всеобщ законодател е разумът, който не прибавя и не отнема , не е просто и само човешки разум, а законодател на нещата и света. В реалния живот има различни видове закони - естествено право, божествено, църковно, международно, частно, държавно, завоевателно, гражданско, семейно право.

Свободата е различна от несвободата, която е забранена от законите - всеки трябва да е свободен да изказва своето мнение.

Най-силната част в концепцията на Монтескьо е сравнителният анализ, който прави на подбрани общества в исторически план, на базата на който извежда основните принципи в тяхното управление и ги типизира. Съпоставят се по специфичен начин Англия и Франция, републиканският и имперският Рим. Достига се до обособяването на три типа държавно управление - република, монархия и деспотична империя. Всяка една със свой основен принцип, съответно добродетел, чест и страх.

Първото политическо произведение "Духът на законите" е своеобразна политическа и юридическа енциклопедия, в която се очертава идеята за единството на законите, детерминирани от вида държавно управление. Според Монтескьо хармонизирането на властта в дадено общество е възможно при постигане на компромис между трите вида власт, поверени на различни съсловия от обществото, според техните генетични заложености за изпълнение на определени функции в социалния механизъм. Трите власти - изпълнителна, законодателна и съдебна, трябва да си взаимодействат съвършено, поради което е нужно да се отдели място за потомственото право на благородниците в обществената йерархия. А, за да не се злоупотребява с властта тя трябва да се раздели, като изпълнителната власт трябва по някакъв начин да зависи от съдебната, защото иначе би останала без контрол, или пък законодателната ще може да издава закони без да е в състояние да проследи изпълнението им.

От една историческа дистанция Монтескьо предвижда политическите и правните механизми за предпазване на упражняването на властта от крайности. Предлага създаването на специализирани политически колегии, които чрез система от взаимни възпирания, отделните власти биха били свързани в единна организация, независими, неналагащи се една на друга, но под контрол.

Интерес представлява, в плоскостта на провеждания анализ, отношението на Монтескьо към категориите "равенство" и" неравенство". На основата на изключително образните и стилово богати социологически, социално-психологически характеристики на отделните народи, отличаващи се до голяма степен с хуманност и добронамереност, се достига до пълно приемане на естествения характер на робството.

В стила на Монтескьо, а и на по-късните му консервативни последователи, е да се представя като човек, който стои извън политиката, като неутрален. Така той напълно спокойно отправя критиките си към френския абсолютизъм.

Анонимно публикуваният му роман "Персийски писма" е четен и разпространяван, той се харесва от придворните кръгове на френския монарх, при все че нападките му са насочени към него. Като се досещат за предполагаемия им автор и знаят аристократичния му произход, те са сигурни, че няма да достигне до крайности в своите критични разсъждения.

Произходът е сигурен отличителен признак, особено когато житейската ситуация е кризисна и предизвиква истинска, адекватна реакция на причините, които са предизвикали достигане до крайностите. Малко са хората, които не подлежат на подобна спецификация. Това се отнася и за Шарл Монтескьо, чийто главен герой - пътуващ персиец, преоткрива белезите на източния деспотизъм във Франция.

Подтекстът в романа е отправен към пороците на френския двор. По-силно обвинение по отношение на френската монархия едва ли е правено по онова време. Но Монтескьо спира до тук. Според него един разумен и просветен монарх, заобиколен от благородниците си, ще може да измисли по-добри закони и да управлява справедливо.

Все пак ХVIII век е все още век на непрестанна размяна на аристократични реверанси и жестове на учтивост между управляващи и интелектуалци, между монарси и поданици. В подобни начинания участват дори Волтер, Дидро и Д'Аламбер, които се стремят към промяна на управляващите механизми.

А какво остава за Монтескьо, чиито теоретични проекти не изискват свалянето на монархическата форма на управление, въпреки всичките й недостатъци и пороци, подробно описани от него. В създаването на конституционна монархия по английски или швейцарски образец вижда възможности за усъвършенстване на обществения порядък.

Подробните му разсъждения за създаването на законите и тяхното приложение, за видовете власт и нейните механизми, имат своята определена стойност от социологическа, политологична и юридическа гледна точка. Всъщност "Духът на законите" става по-късно политически и юридически кодекс за френското общество, своеобразна енциклопедия на политическите норми, взаимоотношения, механизми и ценности.

Клод Анри дьо Рувруа конт Сен Симон

е роден през 1760г. във Франция. Наследник на графове и аристократи, той живее в замък в Пикария, а по-късно и в Париж. Сен Симон става изразител на най-прогресивните промени в интелектуалното развитие на Франция през ХVIII в. То се занимава с наука не заради самата наука, а от стремеж към подобряване съществуването на хората.

Основни негови произведения са Женевски писма, Катехизис на промишленика, Философски, литературни и индустриални разсъждения, Ново Християнство. Според него кризата на съвременното му човечество е дълбока и жестока и е обхванала всички просветени народи. Философията до този момент се е развивала в неправилна, мистична насока, а тя би трябвало да постулира най-добрата за дадена епоха система за обществено устройство, постоянно да я усъвършенства и да я отстрани, когато стане неудобна и неадекватна.

Насъбраните от историята факти трябва да се свържат с теорията, която да установи нов порядък в тяхната последователност. Новата позитивна наука, трябва да има за център човека, да преодолее анархията и безверието и да създаде ново духовно единство между хората. Тя ще бъде постигната чрез велико морално движение, на което е призвано обществото. Възможно е отстраняването на вътрешните противоречия и установяването на ново общество чрез нова морална система, която да преодолее състоянието на абсолютна морална и политическа дисхармония, обхванала западна Европа в резултат на това, че старата система е вече разрушена, а новата още не е сформирана. Единственото средство трябва да бъде убеждението, което ще се поддържа от силата на нравствените чувства и ентусиазма.

При организирано развитие на човешкото общество и адекватна научна система не е възможно напълно регресивно развитие на обществото. То, подобно на човешкия организъм се усъвършенства като минава през периоди на бурни кризи, но достига до своята зрялост.

Историята, тласкана от религия и познание минава през три фази - теологична, метафизична, позитивна. Прогресът на религията, разбирана като морална доктрина, и нейното усвояване ще изведе човечеството от кризисното състояние, в което то се намира. Ще свърже хората в асоциации, към които хората ще се присъединяват не само по силата на нравствените си чувства, но и поради своите лични интереси.

Световното преобразуване е невъзможно без нова религиозна система като ръководство за действие. Тази система той нарича в по-късните си трудове ново християнство. Така ще се стигне до бъдещия Златен век на човечеството. Учени, промишленици и художници ще го постигнат. Златният век, който сляпото предание отнасяше към миналото, се намира пред нас, той е в усъвършенстването на обществото; нашите бащи никак не го виждаха, нашите деца ще го доживеят, а на нас ни се пада да му прокараме пътя, защото всички неща, всички тези, които ще дойдат са един или серия от редове, чийто първи член съдържа миналото, а чийто последен ще съдържа бъдещето... лесно е да си представим какво може да постигне човечеството, когато престане да загубва сили за управлението един над друг и организира тези сили за съвместно въздействие върху природата, и ако тези принципи възтържествуват и в отношенията между народите.

Радикално новото състояние на обществото, което е необходимо след дълбоката му кризаq е индустриалната система. Сен Симон употребява за първи път понятието "индустриално общество" през 1816 г. в сп."Ендюстри". Той си задава въпроса какво щеше да се случи, ако внезапно стоте най-добри генерали, дипломати, държавни съветници и т. н. изчезнеха. Какво щеше да се случи? - казва той. Нищо, обществото щеше да продължи да функционира почти по същия начин. Обаче, ако стоте най-видни инженери, банкери, предприемачи на обществото изчезнеха - цялото функциониране на обществото ще бъде парализирано.

Индустриалната класа е единствената полезна класа, фундаментална и хранеща обществото като цяло. Цялото общество почива на индустрията, която е единствената гаранция за съществуването му, единствен източник на богатства и просперитет... Това трябва да бъде отправна точка на всички усилия.

За Сен Симон е преувеличено да се твърди, че френската революция е унищожила теологичната и феодалната власт: тя не ги e унищожила, а ги е лишила от доверие, те не могат да служат за органична връзка в обществото. Тази връзка могат да ни я предоставят индустриалните идеи. Те ще бъдат нашето спасение и край на революцията. Индустриалната класа: работници, селяни, фабриканти, банкери, търговци, земеделци съ-съществуват без противоречие.

Бъдещото общество Сен Cимон си представя като огромна работилница, в която всички хора ще работят, те всички ще бъдат прикрепени като че ли към една обща работилница, на всеки ще бъде възложено задължението постоянно да дава своите сили в приложение, полезно за човечеството. Партията на промишлениците трябва да извърши тези преобразувания, чрез изменения в правителствата и финансите им, по мирен начин.

Клод Анри дьо Рувруа Сен Симон, независимо от ролята на Монтескьо и Конт, има заслугата, че посочва първи каква трябва да бъде науката за социалните феномени. Според него обществото е истинска организирана машина, чиито части допринасят по-различен начин за хода на цялото. Той предлага социална терапия, чрез която да се преодолее кризата на цивилизацията.

Произведенията на Емил Дюркем не престават да привличат интелектуалния интерес в световен мащаб. Те се преиздават, превеждат, тълкуват, интерпретират и са обект на дискусии, коментари, анализи. Огромно е влияние неговите идеи върху семиотиката на Фердинанд дьо Сосюр, структурализма на Клод Леви-Строс, сравнителните индо-европейски изследвания на Жорж Дюмезил, или на системите на Ролан Барт, дори и върху такива теоретици на постмодернизма като Мишел Фуко и много други. Мястото му в пантеона на социалните науки е всепризнато. Но представата за един блестящ учен винаги е възможно и трябва да бъде допълвана.

Eмил Дюркем е роден на 15 април 1858 г. в Епинал (Франция) в традиционно еврейско семейство, в една религиозна общност, в която осем поколения бащи и синове са били равини. Баща му умира рано и младият Емил-Давид е предопределен да следва семейната традиция като стане равин, но още като ученик изоставя религиозната практика. Неговите класически произведения са доказателство, обаче, че през целия си живот големият френски мислител не е преставал да се интересува от спецификата на религиозните феномени.

Той завършва последователно колеж в Епинал, лицей Louis-le-Grand и след два неуспешни опита бива приет в Ecole Normale Superieure. В процеса на своето обучение получава редица награди, както и степен по философия през 1882 г. (впрочем, сред последните в списъка). По-късно става професор в Ланс (Lens) и Сен-Кентен (Saint-Quentin). През 1886-87 г. Дюркем прекарва една година в Германия, в Берлин и Лайпциг и е ученик на Вилхелм Вундт. През 1887 г. започва да чете първия университетски курс по социология във Франция в Университета на Бордо. Точно на същото място, където Монтен е бил кмет, а Монтескьо – председател на Парламента.

Докторската дисертация на големия френски социолог е озаглавена За разделението на обществения труд, като не е за пренебрегване фактът, че тя е придружена от теза на латински език върху Приносът на Монтескьо за изграждането на социалната наука. Последователно в годините се появяват Правилата на социологическия метод (1895), Самоубийството (1897) и Елементарни форми на религиозния живот (1912), както и много други по-кратки произведения.

От 1900 г. Емил Дюркем живее и твори в Париж. Своите лекции той изнася в Сорбоната, където оглавява "Катедра по социология на Сорбоната".

След започването на Първата световна война Дюркем се потопява в събитията, като се стреми да ги обясни и анализира. Във войната загубва любимия си син. Без да може да понесе огромната загуба на 15 ноември 1917 г. той умира на 59-годишна възраст в Париж.

Преди появата на фундаменталната аргументация на Емил Дюркем, социологията е била дейност, развивана извън рамките на университетските институции. Тя е била наука, гледана от високо и със значително подозрение от онези, които са преподавали интституционализираните дисциплини. Дори названието й събуждало страх и недоверие и се е произнасяло твърде предпазливо.

Дюркем постига онова, което преди него Сен Симон и Огюст Конт не успяват. Той е първият академичен социолог, първият професор по социология, който със своето силно присъствие придава на социологията статут на легитимна и уважавана университетска дисциплина.

Не по-малко съществен е фактът, че Дюркем е създател и редактор на списанието L’Anee sociologique, което трябва да се има предвид при очертаването на същностните характеристики на неговата социологическа школа

Дюркем си поставя за основна цел да обоснове социологията, като строга научна дисциплина, която да бъде автономна и призвана да се превърне във фундамент на социалните науки. Но, заедно с това той се опитва да очертае появата на нова социална система, основана на разума и науката, която ще успее да постигне солидарност и обвързаност в модерните общества, които са заплашени от аномия.

Интерпретацията, която Дюркем прави на предмета и предназначението на социологията, яркото й разграничение от философията, както и точното определяне на онази част от действителността, която е неин собствен обект е оригинална и значима. В произведенията на Дюркем Разделението на труда в обществото, Правилата на социологическия метод, Самоубийството, Елементарни форми на религиозния живот могат да се открият целенасочени усилия за ясно и последователно определение на предмета на социологията.

Според Дюркем социологията, като всяка истинска наука трябва да се подчинява на определени правила и да отстранява предубежденията и ненаучните представи. Чрез метода на методологичното съмнение на Декарт той търси такава сигурност, която би му позволила да бъде убеден в безспорността на своето изследване.

Верен на парадигмата на позитивизма, Дюркем извежда като първо правило на социологията да изследва социалните факти към които подхожда като “неща”, т. е. с методите на обективната наука. Приемствеността с идеите на Сен Симон, Огюст Конт и Хърбърт Спенсър е очевидна, както и появата на идеи и подходи, развити по-късно.

Социалните факти, с които се занимава социологията са изразени чрез колективно съзнание, колективни чувства, колективни представи, колективни вярвания и в този смисъл са функция на социалното цяло, на обществото. Дори такива социални факти като самоубийството се обясняват с нарушения на колективната солидарност, чрез зависимости и процеси в обществото.

Функционалистката парадигма е една от най-влиятелните парадигми в социалното познание. Въпреки значителното внимание, което отделя на структурните и функционалните зависимости в рамките на обществото, Дюркем продължава някои типични закономерности на еволюционизма, свързани например с процесите на диференциация и интеграция.

Социалните феномени не могат да се дефинират нито като се тръгне от човешкия индивид, психика или биология, нито пък могат да се сведат, редуцират до тях. Социалните феномени не могат да се изведат от реалии, които не са социални. Социален феномен има там, където съществува проста или съставна социална група и взаимоотношения между индивидите, от които са съставени.

За Дюркем социалната реалност е морална, социална среда, която се състои от надиндивидуални норми на мислене и действие. Институциите правят възможна тяхната реалност. Цялото човешко поведение се определя от институциите и нормите, които регулират човешкото поведение - става дума за артефакти, а не за естествени факти.

Институциите и нормите определят отношенията между хората и са колективни представи, вярвания и чувства. Обществото и социалната реалност са самопознаващи и саморазкриващи се реалности. Правото, морала и другите части на обществената уредба, всички те имат своето раждане в обществото т. е. се самопораждат и представляват субстанция на обществото. Социалната реалност е надиндивидуална и действа принудително върху индивидите.

Дюркем определя човека като биопсихическо и социално същество, чиято природа е дуалистична - двете му природи са хетерогенни, но се предполагат една друга. Така той проблематизира отношението между индивидуалното и социалното съществуване, процесите на интернализиране, интериоризация на колективното. Подобна позиция е продължение традицията за отдаване на първостепенно внимание на колективното на “смазващата колективност”.

Несъмнена е значимостта на идеите за социалния феномен, социалната реалност, социалния факт, вътрешната структура на социологията, метода, типологизацията на социалните явления, разграничението на нормалните и патологични социални явления – това са прозрения с неоспорима стойност. Механичната и органичната солидарност, самоубийството, аномията (патологично социално явление, при което, вместо в среда на органична солидарност, индивидът се оказва в социална изолация) - такива са плоскостите на едно мисловно движение, които разкриват постоянно нови възможности.

Работата на социолога, пише Дюркем, е различна от тази на държавника. Въпросът, който си поставя е този за отношенията между индивидуалната личност и обществената солидарност. Как се получава така, че колкото по-независим става индивидът, толкова по-тясно зависи от обществото?

Според него във всички примери най-забележително следствие от разделението на труда не е, че това разделение увеличава полезния ефект от разделените функции, а това, че ги прави солидарни. Във всички случаи то не е просто да разкраси или да подобри съществуващите общества, а да стори възможни общества, които без тях не биха съществували. Разделението на труда е изворът – ако не единствен, то поне основен на обществената солидарност. Тъкмо тази гледна точка отстоява и Конт.

Ала обществената солидарност е едно изцяло морално явление, което само по себе си не се поддава на точно наблюдение, нито – най-вече на мяра. Ако се замести вътрешният факт, който ни убягва, с външен факт, който го символизира, и да изучим първия чрез втория. Този видим символ е правото. Действително там, където обществената солидарност съществува, въпреки нейния нематериален характер, тя не остава в състояние на чиста потенция, а проявява своето присъствие чрез осезаеми следствия.

Колкото по-солидарни са членовете на едно общество, толкова повече те поддържат разнообразни отношения, било едни с други, било с групата, взета колективно: в правото откриваме отразени всички същностни форми на обществената солидарност. За Дюркем е безспорно, че изучаването на солидарността принадлежи на социологията, защото е обществен факт, който може да бъде познат единствено посредством неговите социални следствия. Той класифицира правните правила според различните санкции, свързани с тях, като отграничава два вида.

Първите се състоят в страдание или поне в посрамване, подчинено на деятеля; те имат за предмет да го засегнат, да го лишат от нещо, от което той се ползва. Наричат се репресивни; другият вид се състои единствено в поправянето на нещата – реститутивни санкции и се отнасят за наказателно и гражданско право. Докато репресивното право се стреми да остане неорганизирано в обществото, реститутивното право си създава все по-специализирани органи: търговски съдилища, помирителни комисии, всякакви видове административни съдилища.

Твърде интересно е заключението, че всяко наказателно право е повече или по-малко религиозно, защото негова душа е едно чувство на респект към сила, по-висша от индивидуалния човек, към една така да се каже трансцендентна сила, под какъвто и символ да се долавя тя в съзнанията, а това чувство е в основата на всяка религиозност. Като цяло, пише Дюркем, не само, че механичната солидарност свързва не толкова силно хората, колкото органичната солидарност, но и с напредването на обществената еволюция тя постепенно отслабва. Навсякъде, където има общества има алтруизъм, защото има солидарност. Хората не могат да живеят заедно, без да се разбират и следователно без да правят взаимни жертви, без да се обвързват помежду си здраво и трайно. Съответно, според Дюркем, всяко общество е морално общество.

Мечта от дълго време, лелеяна от хората е да се постигне фактическото осъществяване на идеала за човешко братство, когато войната не би била вече закон на международните отношения. Единствената сила, която би могла да служи за модератор на индивидуалния егоизъм е силата на групата; единствената, която би могла да служи за модератор на егоизма на групите е силата на друга група, която ги обхваща. Първо задължение на всяко общество е да създаде морал, но големият френски социолог предупреждава, че подобно дело не би могло да се осъществи в тишината на кабинета...

История на социологията не е място, което трябва да се посещава като гробище или музей на идеи, където всеки велик автор е класиран, поставен му е етикет и е оставен да лежи спокойно на лавицата на историята. Идеите в история на социологията са винаги живи и са конститутивни елементи на модерността. Историята на социологията не е фиксирана, тя се променя постоянно в степента на промяна на социалната материя. Винаги са възможни различни прочити на Макиавели и Монтескьо, на Русо и Волтер, на Дюркем и Вебер, на Фройд и Маркс и т.н. Ако се установи диалог с произведенията от миналото ще се поставят въпроси към миналото в зависимост от това, което е днес, ще се прояви активно отношение, което ще разкрие една история на ставането на социологията, по какви пътища е преминала и в какви посоки могат да се използват произведенията от миналото.

Вебер, М. ( 1992 ). Социология на господството; социология на

религията.София: Унив. Изд-во «Св.Климент Охридски»

Вебер, М( 1998 ). Смисъл и ценности, Антология, София: Критика и

хуманизъм

Дюркем, Е. ( 1995 ). Избрано. София:

Дюркем, Е. ( 1999 ). Самоубийството, София:

Дюркем, Е. ( 2002 ). Правилата на социологическия метод, София:.

Дюверже, М. ( 2000 ). Въведение в политиката, София:

Конт, О. ( 1997 ) Социалната наука, София:

Леви-Стросс, К. ( 1997 ). Раса и история, София: Изд-во “Хр. Ботев”

Мендрас, А. ( 2002 ) Елементи на социологията, София: Кама

Макиавели, Н. ( 1991 ). Владетелят. София:

Макиавели за модерното лидерство, Ледийн, М. ( 2003 ) (превод),

София:

Монтескьо, Ш. Л. ( 1984 ). За духа на законите. София:

Радклиф-Браун, А. ( 2003 ). Структура и функция на примитивното

общество, София: ЛИК

Фотев, Г. (1993) История на социологията. Т. I-II. София: Ун. изд.

"Св. Кл. Охридски"

Фотев, Г. ( 2003 ) Социална реалност и въображение. София: