Проф д. ик н. Ангел Димов глобалната капиталистическа криза

Кризата на дефицита в началния стадий на развитие на социалистическия строй се проявява предимно на пазара на автомобили и стоки на бита. Понякога има недостиг и на хранителни деликатеси от месната индустрия. На тази първа фаза на социалистическото развитие у нас българското кооперативно селско стопанство и държавната хранително-вкусова промишленост осигуряваха нужните количества пресни и преработени селскостопански стоки за нормално изхранване на населението, за снабдяване на леката промишленост със суровини и за износ в чужбина.

През периода 1959–1989 г. средногодишното про-изводство на зърно в нашата страна е около 8,5 млн. то-на, на месо (добито в кланици) – близо 600 хил. т; на мляко – 2, 5 млн. т; на плодове – 1, 9 млн. т; на зеленчуци – 1, 6 млн. т. През последните години средногодишното производството на същите продукти е съответ-но: зърно – около 5 млн. т; месо – 100 хил. т; мляко – 1, 4 млн. т; плодове – 400 хил. т; зеленчуци – 500 хил. т. При държавния социализъм ежегодно са потребявани на човек от населението – 70 кг месо, 190 л мляко и 100 кг плодове. През 2007 г. тези числа са съответно: 27 кг, 47 л и 39 кг¹³.

Т
2. Глобалната капиталистическа криза

При държавния социализъм у нас имаше изобилие от основни хранителни продукти (брашно, хляб, мляко и млечни произведения, месо, олио, захар, зеленчуци, плодове), въпреки че всеки (работник, пенсионер, студент) разполагаше с пари да ги купува. Тогава тези стоки се продаваха на цени 5–10 пъти по-ниски от сегашните (средната работна заплата беше 220 лв., а понастоящем – 500 лв., т.е. съотношението е приблизително 1:2).

Появилите се към средата на 1990 г. у нас големи опашки пред магазините за прясно и кисело мляко не са в резултат на недостиг на тези продукти в страната. Това беше изкуствено предизвикана търговска криза от добралата се до държавната власт “червена буржоазия”, която прилагаше политика, насочена към реставрация на капитализма, включително чрез либерализация на фиксираните от държавата цени и приватизация на държавната търговия на едро.

Понастоящем на нашите пазари пак има големи количества (предимно вносни) хранителни стоки, но малцина могат да купуват от тях според своите потребности. Отново се прояви капиталистическото свръхпроизводство и гладът, който кара много интелигентни хора да станат клошари и да търсят храна в кофите за боклук.

Неимоверно скъпи спрямо средните доходи у нас станаха и лекарствата. В социалистическа България държавните фармацевтични заводи осигуряваха на бол-ните почти безплатни ефикасни лекарства.

Кризите на дефицита на автомобили и стоки на бита при социализма не произтичат от тази обществена система. Тяхното многогодишно перманентно проявление в социалистическото общество до голяма степен се дължи на факта, че то се формира и развива в условията на капиталистическо обкръжение и свирепа съпро-тива и саботажи на световната буржоазия.

Преди щем ениетонието Социализмът е победил (7 ноември 1917 г.) най-напред в селска Русия, където индустрията е била слабо развита, а едрите помешчици и крепостните селяни са представлявали над 60 % от руското население. По-рано (февруари 1917 г.) представители на местната буржоазия се възползвали от натрупаното през Първата световна империалистическа война (1914–1919 г.) народно недоволство (главно на милиони завръщащи се от фронта гладни и боси войници) и са успели да извършат буржоазна революция. Тези представители са детронирали и заточили руския цар Николай ІІ и са сформирали временно буржоазно правителство.

С установяването на работническо-селска дър-жавна власт в Русия се доказва правотата на Лениновата теза, че социализмът може да победи в една държава “привличайки към себе си угнетените класи от другите страни” (Маркс и Енгелс са смятали, че социализмът ще победи едновременно в промишлено най-развитите страни – Англия, Франция и т.н.). Веднага след завземането на властта от болшевиките (комунистите) и есерите (селските социалреволюционери) и избирането на В. И. Ленин за министър-председател на Русия буржоазните правителства на империалистическите държави (САЩ, Англия, Франция, Япония, Италия) са изпратили на руска територия стотици хиляди интервенти, които заедно с остатъчните царски войски е трябвало да възстановят монархията и крепостничеството, да избият народните лидери и да продължат да грабят и изнасят на Запад съществуващите надземни и подземни богатства. Интервенските войски (около 150 хил. души), включително белогвардейската тристахилядна армия на адмирал Колчак, били разбити (1919 г.) от червената армия¹⁴, но по време на продължилата няколко години гражданска война се наложило в страната да бъде въведен “военен комунизъм” и с едно десетилетие да се забави нейната индустриализация. Към планомерна индустриализация на съветска Русия се пристъпило едва в началото на 30-те години на 20-и век, когато е била постигната известна политическа стабилизация на страната. След изпълнението на няколко петилетни планове и постигнатата след Втората световна война победа над германските нашественици, съветската социалистическа република стана една от най-могъщите индустриални и ядрени държави в света и изпрати първия човек (Юрий Гагарин) в Космоса.

Кризата на дефицита на промишлени стоки за бита и на леки коли при социализма е следствие и на т.нар. студена война, която през периода 1946–1989 г. е наложена от световната буржоазия и олигархия. С оглед да бъде опазена териториалната цялост на социалистическите страни (включително на България) и гарантирана сигурността на техните народи, в Съветския съюз приоритетно е била развивана военната индустрия, чието машиностроене заемаше над 60 на сто от този отрасъл на огромната страна.

При социалистическата обществена система хората бяха избавени от носещите им нещастия капиталистически кризи. Такива кризи избухват главно в САЩ и други развити капиталистически държави. За преодоляването им са използвани и социалистически методи и подходи. Получавани са материални и финансови помощи от големи социалистически държави. Например по време (1929–1933 г.) на “Великата депресия” в САЩ са прилагани социалистически антикризисни мерки: икономическо планиране; осигуряване на пълна заетост; понижаване на лихвите, цените и данъците.

Към края на 80-те години на 20-и век разпалилите се (през 1987 г.) огнища на криза в американската икономика са били потушени с помощта на руските “перестройчици” на социализма. Техни кадри заедно с отвъдокеански олигарси и мафиоти са създали хиляди американо-руски акционерни дружества, чрез които са прехвърлени на отвъдокеанска територия руски алуминий, мед, злато, сребро, платина, скъпоценни камъни и др. за стотици милиарди долари. Този кризисен цикъл е отложен във времето и чрез заграбването на източноевропейските пазари от американски банки и транснационални корпорации, особено след разрушаването (1991 г.) на съветската държава.

Социалистически механизми за избавяне на ка-питализма от различните форми на криза е предлагал и английският буржоазен икономист Джон Мейнард Кейнс (1883–1946 г). В неговата книга, озаглавена “Обща теория на заетостта, лихвеният процент и парите”¹⁵, е предложена антикризисна политика на държавно-монополистическо регулиране на капиталистическата икономика. Тази политика е насочена главно към “ефективно търсене”, което включва очакваните разходи за потребление и инвестиции, а също и към ликвидиране на безработицата и поддържане на “пълна заетост” на трудоспособното население (включително като се строят държавни обекти).

За постигане на посочените цели Дж. Кейнс препоръчва правителствата да прилагат следните инс-трументи: създаване на държавно “учреждение за централизиран контрол” на работата по постигане на “пълна заетост” (с. 454); подбуждане към държавно инвестиране (“социализация” на инвестициите – с. 453); “сътрудничество на държавата с частната инициатива” (с. 453); “частично фиксиране на нормата на лихвата” (с. 452); увеличаване на националния доход; формиране на “данъчна система”, осигуряваща “по-справедливо разпределение на доходите” (с. 155).

Посредством прилагането на посочените отчасти социалистически механизми Джон Кейнс е смятал, че капиталистическата икономика ще може не само да бъде извадена от тресавището на кризата, но и да се запази частната собственост върху средствата за производство и капитализмът като обществен строй. Той е бил борсов играч, един от директорите на Английската банка и представител на финансовата олигархия и е твърдял, че не трябва да се “разрушават установените традиции на обществото”. Предлагал е функциите на правителствата да се ограничават само в рамките на изпълнението на задачата по “координация на склонността към потребление и подбуждане към инвестиции”. Това (по негово мнение) било “единственото практически възможно средство за избягване на пълното разрушаване на съществуващите икономически форми и условие за успешно функциониране на личната инициатива” (с. 455). Изглежда, за да успокои своите буржоазни събратя, Джон Кейнс е писал, че “достатъчно широката социализация на инвестициите” не означава формиране на “система на държавен социализъм, която би обхванала голяма част от икономическия живот на обществото” (с. 453). Той си “представял”, че държавното инвестиране може “да се окаже единственото средство, за да се осигури приближаването към пълна заетост”.

В това накратко се състои възхваляваната напоследък от буржоазната икономическа мисъл и от някои “социалдемократи” политико-икономическа “кейнсианска революция”.

В тази теория почти всичко е заимствано от марксизма-ленинизма, а някои идеи (като тази за “пъл-ната заетост”, за държавното стимулиране на търсенето и на неговите компоненти – потребление и инвестиции, за фиксиране на лихвения процент) са копирани директно от формирания през 30-те години на 20-и век Сталинов социалистически модел на социализма (Джон Кейнс е бил женен за прочутата руска балерина Лопухова). Например за възникналата при държавно- монополистическия капитализъм необходимост от държавно регулиране на икономиката са писали още Маркс, Енгелс и Ленин.

При разглеждането на акционерните дружества К. Маркс е стигнал до извода, че в тях възниква нова форма на противоречие, което “води до установяване на монопол и затова изисква държавна намеса” (т. XXV, ч. I, с. 467). По този въпрос Ф. Енгелс е стигнал до заключението, че “държавата като официален представител на капиталистическото общество ще трябва” (когато принадлежащите на акционерните дружества производителни сили бъдат завладени от самото общество) “да поеме ръководството на производството” (т. XIX, 225–226). По-късно В. Ленин е описал засилващата се икономическа роля на държавата, определяйки империализма като “епоха на банковия капитал, епоха на гигантските капиталистически монополи, епоха на прерастване на монополистическия капитализъм в държавно-монополистически капитализъм ...” (т. XXXIII, с. 33).

Може да се предполага, че Д. Кейнс е бил запознат с изложените от К. Маркс възгледи за капитализма и съпътстващите го кризи. В книгата си “Обща теория на заетостта, лихвеният процент и парите” той не споменава неговото име. Може би защото за разлика от него К. Маркс е предричал закономерна гибел на капитализма. Добросъвестният изследовател К. Маркс многократно е осъждал плагиатствата на кумира на Д. Кейнс поп Малтус, който е станал известен с обслужващото паразитната рентиерска класа в Англия съчинение за “закона на населението” (т. XXIII, с. 364). Поп Малтус е преписал това съчинение от други английски автори (Стюърт, Уолъс и Таунсенд). В него се твърди, че населението на земята нараства в геометрична прогресия (2, 4, 8 и т.н.), а производителността на земята – в аритметична (1, 2, 3 и т.н.).

Практическото прилагане на препоръчваните от Д. Кейнс антикризисни инструменти (парично-кре-дитни и фискални) показва, че чрез тях е невъзможно да бъдат отстранени причините за цикличното развитие на капиталистическата икономика и за предотвратяването на кризи и депресии. Това показва и развоят на избухналите икономически кризи през периодите 1969–1971 г. и 1974–1975 г. в много развити капиталистически страни. Например при опитите за преодоляване на тежката криза (1974–1975 г.) чрез разширяване на “ефективното търсене” с пари от държавния бюджет се развихрила разорителна инфлация. За нейното намаляване е било заложено на повишение на лихвите и ограничаване на кредитите, от което последвало нарастване на броя на безработните и увеличаване на задлъжнялостта на взелите по-рано заеми.

Очевидно реалният живот не потвърждава очак-ваната ефикасност на кейнсианската антикризисна политика, особено в съвременните олигархични държави, където държавното регулиране на капиталистическата икономика се използва главно за удовлетворяване на интересите на финансовата олигархия и за предоставяне на бюджетни ресурси на пострадали от кризи банки и застрахователни компании. Това регулиране почти с нищо не способства за осигуряване на работа на милионите уволнени и изхвърлени на улицата работници и служители. В рамките на капиталистическата система то само може да удължи времето на кризисната агония.

Такава картина се очертава и при изпълнението на правителствените антикризисни програми за преодоляване на разразилата се през лятото на 2008 г. глобална капиталистическа икономическа криза. Понастоящем към потушаване на тази криза се пристъпва, без още да са разкрити действителните причини за нейното възникване, както и редица от специфичните ѝ особености.
III. За глобалната капиталистическа криза
Съвременната глобална капиталистическа икономическа криза е безпрецедентна в няколковековната история на капитализма. Нейното избухване става на сравнително по-високо стъпало на развитие на производителните сили, включително на информатиката и компютърната техника. Тази капиталистическа криза се разразява в условията на еднополярно глобално общество, ръководено от един отвъдокеански център и представители на финансовата олигархия. Засилването й до голяма степен е резултат и на продължителното прилагане на политика на неолиберална глобализация (интернационализация) на финансовите и трудовите отношения между народите.

Съвременната глобална капиталистическа криза по форма е кредитна. Нейното възпламеняване е станало във фазата на оборота на кредитния капитал. Тази криза намества за известно време хипертрофиралите банкови и кредитни системи на съвременните капиталистически държави. Разтърсва основите на натрапваната от олигархията неолиберална евроатлантическа глобализация на живота на народите и дава тласък на процесите на преминаване от еднополярно (ръководено от една суперсилна отвъдокеанска държава) към многополярно глобално общество.

Кредитната форма на капиталистическа икономическа криза многократно е възниквала още на ранния етап на развитие на капитализма в Англия и Франция. Тогава експлозията на такива кризи обхващала една или няколко страни, а сегашната се разпростира в почти всички държави, включително в миниатюрната и без данъчна система Андора.

Историята показва, че най-много материални и организационни предпоставки за избухване на кредитни и всеобщи кризи, а понякога и на социални революции, се създават при самовластието на финансовата буржоазна фракция в държавата. Такива били и резултатите от властвалата през периода 1830–1848 г. във Франция финансова аристокрация (начело с крал Луи Филип), чиято политика много наподобява на тази, прилагана от съвременната отвъдокеанска финансова олигархия.

Водената по онова време политика и настъпилите обществени събития са отразени от К. Маркс в книгата му “Класовата борба във Франция от 1848 до 1850 г.” (т. VII, с. 9–118). В нея се разкрива, че победилата Юлска (1830 г.) революция в Париж е дело на предвожданата от Луи Филип финансова фракция на буржоазията. При триумфалното му изпращане към кралския престол (на мястото на потърсилия убежище в Англия френски крал Карл X) неговият приближен банкер Лафит издал “тайната на революцията”, изтървавайки фразата: “Отсега нататък ще господстват банкерите”(т. VII, с. 12).

Финансовата буржоазна фракция включвала “банкерите, кралете на борсата и на железниците, собствениците на каменовъглените мини, на железните мини и на горите, свързаната с тях част от едрите земевладелци – така наречената финансова аристокрация”. След завземането на държавната власт финансовата буржоазия държала кралския трон, диктувала законите, раздавала държавните длъжности и търговските патенти. Тя потискала и отнемала (чрез “законни” спекулативни и гешефтарски сделки) по-голямата част от благата на всички останали буржоазни фракции (промишлена, търговска, дребна) и ограбвала другите класи – селяни (по онова време съставляващи мнозинството на френския народ) и работници.

Представителите на финансовата буржоазия използвали държавната власт главно за забогатяване, но “не чрез производство, а чрез ловко измъкване на съществуващото вече чуждо богатство” (т. VII, с. 15).

Такива прийоми за трупане на богатство се прилагат и от представители на съвременната финансова олигархия. През последните двадесет години в цял свят те се занимават предимно с борсова и търговска спекула, с приватизация на държавни и общински банки, предприятия и градски имоти, с търговия със земеделски земи.

При царуването (1830–1848 г.) на финансовата аристокрация, включително на банкерската династия Ротшилд във Франция, държавата е основен източник за извличане на богатство. Частните банки периодично са предоставяли на държавата заеми за покриване на хроничния дефицит на държавния бюджет. Всеки нов заем дава “на финансовата аристокрация нов удобен случай да обира държавата, изкуствено държана на прага на банкрута”, за да бъде принудена “да сключва заеми от банкерите при най-неизгодни условия” (т. VII, с. 13). (Понастоящем подобни програми за заробване и експлоатация на десетки държави се разработват и изпълняват от Международния валутен фонд и Световната банка. С техните т.нар. “стендбай споразумения” за уравновесяване на платежния баланс, “структурни заеми” и други финансово-политически механизми не само се източва богатството на народите, но и се свалят неудобни на олигархията правителства.) Тогава (както и сега) управляваната от финансовата буржоазия френска държава издържала постоянно набъбващия чиновнически апарат и изграждала държавни инфраструктурни и други обекти с високолихвени кредити от частни банки. Всеки опит за реформа, насочена към намаляване или прекратяване на източването на държавни пари, е провалян от лихварите и борсаджиите. Вследствие на това възникват несъответствия във възпроизводствения процес, избухват кредитни и общи търговски и промишлени кризи. Стига се до остри политически и въоръжени конфликти на финансовата с търговската и с буржоазната фракция. В тези битки обикновено се хвърля доведения до гладна смърт и отчаяние работен народ. Например по време на Февруарската революция (към края на февруари 1848 г.) промишлената и търговската буржоазия е използвала въстаналите работници в Париж за изместване на финансовата аристокрация от държавната власт, за прогонване на крал Луи Филип и за смяна на монархията с република. След победата на буржоазната република, господстващата вече промишлена и търговска буржоазия се обединява с финансовата фракция и обявява, че социалните искания (“право на труд” и десетчасов работен ден) на парижкия пролетариат са “празни утопии, на които трябва да се сложи край” (т. VIII, с. 123). На тази декларация парижкият пролетариат е отговорил с юнското (1848 г.) въстание – “най-грандиозното събитие в историята на европейските граждански войни” (били убити над три хиляди въстаници, а петнадесет хиляди били изпратени без съд на заточение – т. VIII, с. 124).

Трагичните класови борби (1848–1850 г.), в които са дадени скъпи човешки жертви, се оказват недостатъчни за избавяне на обществото от паразитната финансовата аристокрация. Тази буржоазна фракция си остава абсолютен господар в държавата и обществото. След из-вършената на 25 февруари 1848 г. революция, достъп до политическата власт получават и останалите буржоазни фракции (промишлена и търговска). Техни представители са включени и в съставеното Временно буржоазно правителство. Така борещите се помежду си буржоазни фракции се обединяват, ръководени от общи интереси и за по-нататъшна експлоатация на работния народ.

При разразилата се по това време кредитна, търговска и производствена криза частната френска банка е била изправена пред фалит. Според К. Маркс този фалит “би бил потоп, който за един миг би помел от френската земя финансовата аристокрация ... ” (т. VII, с. 25). Вместо да остане пасивно и да “предостави банката на собствената й съдба”, временното буржоазно правителство я спасява от фалита, укрепва и разширява френската “банкокрация”, като: установява принудителен курс на банкнотите; превръща всички провинциални банки в клонове на Банк дьо Франс; взема от банката заем, залагайки държавните гори.

Днес станалите преди сто и петдесет години събития на френска земя се повтарят под нова форма в САЩ и в други капиталистически държави. В условията на глобална капиталистическа икономическа криза представителите на финансовата олигархия и на другите буржоазни фракции се обединяват и използват властовите си позиции в държавата за предоставяне на народни пари на фалирали банки и кредитни организации и за запазване на богатствата и обществените привилегии на провалили се “банкови крале”, “борсови вълци” и сарафи. Прокарват законодателни и правителствени решения, чрез които кризисните ударни вълни, носещи безработица, бедност, болести и т.н., се насочват към милиардите трудови хора. Всичко това се прави с лицемерни призиви за изграждане на “морален капитализъм”, т.е. на обществен строй, в който едва ли не се постига общо класово побратимяване, братство и равенство.

Фактите показват, че съвременната глобална капиталистическа икономическа криза е предизвикана и от действията на финансовата олигархия. Разкриват я като уникална в капиталистическото общество.

Още от началото на 20-и век банкерите заемат господстващо положение и в САЩ. Притежателите на големите американски банки поставят под своя финансова и обществена зависимост почти цялата държавна власт (президентска, законодателна, съдебна) и започват да подготвят почвата за създаване на отвъдокеанска глобална държава. През 1913 г. група богати банкери (Уйлям Морган, Яков Шиф, братята Пол и Макс Варбург и други тогавашни ционистки лидери) заедно с двама финансови “консултанти” (Бернард Барух и Мандел Хаус) на американския президент Удроу Уилсън са създали частната акционерна банкова организация, наречена “Federal Reserve System”(ФРС)¹⁶. Пред обществеността е изтъкван мотивът, че след кризисната буря и фалита (1907 г.) на маса американски банки повече няма да се допускат банкови кризи.

Въпреки че не е държавно учреждение, Федералният финансов резерв (съставен от 12 големи местни банки) изпълнява функциите на Централната американска банка и се отъждествява с абревиатурата на Федералното правителство на САЩ (Фед). Собствениците и мениджърите на ФРС са си извоювали правото да дават на правителството съвети по финансови въпроси, но без да му се подчиняват и да се отчитат пред него. Фактически те определят насоките на финансовата политика в страната (и по-голямата част на света), печатат долари и секат монети, дават заеми, сконтират ценни книжа, регулират паричната маса, т.е. по свое усмотрение могат да я увеличават или намаляват.

В публикувани писма и дневници на тогавашния президентски консултант Мандел Хаус се свидетелства, че ФРС е формирана не за да предотвратява кризи (което е невъзможно да се прави при капитализма), а да ги организира с цел да се постигне световно господство на САЩ¹⁷. Федералният финансов резерв следвало да способства за превръщане на американската държава в световен лидер, който да налага волята си над другите нации, представяйки се за знаменосец на “демократичните ценности”, учител и контрольор на “демокрацията”.

В САЩ банкерското акционерно дружество, наречено ФРС, е със статут на Централна банка и минава едва ли не за държавна структура. Когато възникне задача да бъде спонсорирана някоя проамериканска или проеврейска чуждестранна политическа партия, “неправителствена организация”, медия и т.н. от Федералния резерв, неговите спонсориращи банки или фондове се представят пред световната общественост за частни и независими от държавата юридически лица.

По време на Първата световна война (1914–1919 г.) собствениците на ФРС натрупали колосални богатства. Щедро финансирали чуждестранната интервенция (след 1917 г.) в Съветска Русия, а също и революционера Лейба (Лев) Давидович Бронщейн-Троцки¹⁸.

Б

анкерите от ФРС и борсовите играчи спечелили огромно богатство и по време на “Великата депресия”(1929–1933 г.) на икономиката на САЩ. Много авторитетни учени като цитирания Валерий Шамбаров, Ралф Епърсън и други са посочили механизмите за присвояване на това богатство и с редица факти са доказали, че организатори и катализатори на въпросното катастрофално икономическо явление са притежатели на банки от системата на Федералния резерв. Например преди депресията в САЩ била внедрена спекулативната схема за продажба на акции на кредит. Такива акции можело да се придобият срещу 10 % от тяхната стойност. Продавачите им (финансовите босове) включили в договорите клауза, според която брокерът има право в срок от двадесет и четири часа да поиска да му бъдат върнати предоставените на кредит суми. След като в общи линии приключила тази кредитна кампания и прибрали десетпроцентовите вноски на кредитополучателите, банкерите от Уолстрийт продали изгодно своите акции. После дали сигнал да се поиска от притежателите на акции да върнат получените на кредит пари, като продадат придобитите акции на борсата. Едновременното им предлагане за продан довело до падане на тяхната стойност и борсов срив (обезценените акции станали собственост на Федералния резерв).

Банкерите от Федералния резерв задълбочили кризата, като рязко намалили намиращата се в обръщение парична маса. Това затруднило кредитирането и разплащанията и довело до фалити на банки и промишлени предприятия, а милиони хора останали без работа и дом. Причинителите на тези злини се правели на защитници на обикновените хора и през 1932 г. лансирали за поста президент на САЩ Франклин Делано Рузвелт. При разработването на неговата програма “Новият курс” и в предизборната му агитация начело били вече познатите основатели на ФРС – Мандел Хаус и Бернард Барух (който става и главен президентски съветник по финансовите въпроси). По тяхно внушение американският президент Франклин Рузвелт реализирал “антикризисна” мярка, чрез която частният Федерален резерв иззел от населението всичкото злато. През април 1933 г. той забранил свободната размяна на злато с долари и заставил хората да си продадат златото на резерва (който откажел да стори това, се наказвал с непосилна за плащане глоба или затвор). Есента (октомври) на същата година, когато златото на населението било вече почти прибрано, президентът Рузвелт обявил девалвация, обезценяване на долара. Златото се оскъпило, а у “малките хора” останали загубилите стойността си долари.

“Великата депресия” (1929–1933 г.) на американската икономика се пренесла и в Германия, чиято промишленост била тясно свързана с тази на САЩ, а оръжейните й заводи осъществявали съвместно американо-германско производство на оръжия.

В същото време, докато северноамериканската и германската държава били поразени от страхотната криза, в социалистическия Съветски съюз е имало бурен икономически растеж и пълна заетост на трудоспособното население.

Нов взривоопасен кризисен елемент в световната икономика е заложен и с налагането на щатския долар за световна валута. Това става през юли 1944 г. (т.е. към края на Втората световна война) на състоялата се в Breton Woods, САЩ международна конференция, свикана по инициатива на банкерите от ФРС и на представящия ги в американската администрация главен президентски съветник Бернард Барух. С решение на тази конференция били създадени Международният валутен Фонд и Световната банка. Бил възстановен фиксирания през 1934 г. златен паритет на щатската валута в съотношение 35 щатски долара за една трой унция (31,1035 грама) злато¹⁹.

През 1971 г. е обявена девалвация на долара, а в началото на 80-те години на 20-и век банкерите от ФРС на САЩ слагат край на златнодоларовия стандарт. С този акт е заложен още един взривоопасен елемент в американската и в световната икономика. Тогава в САЩ е започнало стимулиране на потребителското търсене чрез печатане на долари без златно покритие²⁰. Така банките и борсите получават дългосрочен бизнес, отделните американски граждани работят десетилетия наред за придобиване на собствен дом, а с обезценения долар се изсмукват ресурсите на света (днес около 70 % от международните транзакции са в долари). Понастоящем САЩ произвеждат около 20 % от световния БВП, а потребяват 40 % от него. Американците продават на международните пазари своите стоки скъпо и купуват (с обезценения долар) от там евтино. През последния четвърт век в САЩ се емитират все повече пари за задоволяване на семейни потребности от жилищни и други кредити. Дълговете на домакинствата са достигнали над 14 трилиона долара, т.е. с над 2 трилиона повече от БВП на страната. Навсякъде по света се тръби, че в Америка е създадено “общество на благоденствието”. След избухването на глобалната криза (2008 г.) и получените от кредитополучателите съобщения за предсрочно погасяване на получените кредити или за повишаване на лихвите по тях, се разбира, че само със заеми не може да се поддържа висок жизнен стандарт. Твърде вероятно е през следващите няколко години този американски стандарт да падне 2–3 пъти. При такъв развой на кризата в страната могат да се очакват и социални (включително между петдесетте американски щата) стълкновения. През последните няколко десетилетия много от натрупалите се противоречия на класова и етническа основа в американското общество са притъпявани чрез осигуряване на достъпно кредитиране, завладяване на чужди земи и богатства и поддържане на необичайно висок жизнен стандарт на населението.

Глобалната икономическа криза се задълбочава в резултат на прилаганата неолиберална евроатлантическа политика. Тази политика, наричана още “шокова терапия”, е предложена от собствениците на ФРС и приета (през 80-те години на 20-и век във Вашингтон) с “консенсус” от Министерството на финансите на САЩ, МВФ и Световната банка. Насочена е към подчиняване на народите и държавите в света.

Нейни основни механизми са:

• 
  прокарване на закони за премахване на контрола на правителствата над централните банки и за превръщането им в своеобразни клонове на ФРС (чрез МВФ и Световната банка);
  
• 
  приватизация на държавните банки и предприятия;
  
• 
  либерализация на протекционните ценови, лихвени и митнически режими в отделните държави (без тези в САЩ).
  

Техните богатства се изземват чрез спекулативни механизми:

• 
  предоставяне на високолихвени държавни кредити;
  
• 
  прекомерно повишаване на лихвите във васализираните държави (с цел да бъде ликвидирано националното им производство);
  
• 
  задължаване на централните банки на страните да интервенират местните парични пазари (за поддържане на нисък курс на долара спрямо местните валути и осигуряване на пласмента на западни стоки);
  
• 
  разполагане на американски банки, инвестиционни фондове и военни бази на територията на съответните страни;
  
• 
  източване ресурсите на държавните заводи на страните от западни снабдителни и изкупвателни компании;
  
• 
  въвеждане на колониални валутни бордове;
  
• 
  приватизация (узаконена кражба) на държавни и общински банки, предприятия и имоти;
  
• 
  концесиониране на държавни и общински водоснабдителни дружества, летища, автомагистрали и други обекти от американски и английски фирми.
  

Неговите публикации са интересни, защото в тях се съдържат ясно формулирани гледища за геополитиката и прозират постановките на официалната американска геополитическа доктрина. Той получи широка популярност с откритата си пропаганда на антикомунизма и неоционизма, т.е. на идеята за създаване на отвъдокеанска глобална държава.

Във въпросните книги и други публикации Збиг-нев Бжежински дава съвети и препоръки на американ-ската администрация и я подтиква да води целенасочена геополитика, съставена от механизми и начини на действие за установяване на пълен отвъдокеански контрол върху чуждестранни земи и петролни богатства. Представя вижданията си за бъдещата американска геостратегия, определяна от него като “стратегическо управление на геополитическите интереси”²².

Накратко в книгата “Голямата шахматна дъска” се настоява за:

• 
  установяване на абсолютна американска гло-бална власт, която да се упражнява без “йерархична пирамида” на управление на народите, а чрез подопеч-ните на САЩ световни организации – междудържавен военно-политически блок (НАТО), Международен валутен фонд (МВФ), Световна банка, Международен трибунал (тук – с. 37, авторът не споменава и за онези отвъдокеански методи на заробване на народите като подкупване и лансиране на местни политици, изпращане на “мисионери” и организиране на държавни преврати, включително чрез “нежни” и “цветни” революции, “окупации на чуждестранни земи);
  
• 
  укрепване на американското владичество в Европа чрез максимално разширяване на Европейския съюз и включване в него на повече васализирани от Америка държави;
  
• 
  разширяване на обсега на американската гло-бална власт чрез “кооптиране” (в предвождани от САЩ коалиции и съюзи) на отделни държави и “геостратегически играчи” (Китай, Индия, Германия, Франция и Русия) при американски инвазии в отделни страни и региони;
  
• 
  укрепване на “проамериканските тенденции” (с. 116) в руския политически, стопански и културен елит;
  
• 
  обвързване на Русия с НАТО и МВФ и превръщането й в американски “пациент” (с. 137);
  
• 
  децентрализация на руската държава чрез образуване на Руска конфедерация, разделена на “европейска Русия, Сибирска република и Далекоизточна република” (с. 230), с оглед да бъде даден свободен достъп на американските компании до огромните запаси от нефт, газ, дървесина, алуминий, желязо, злато и сребро (това “предложение” сигурно ще се отхвърли от мнозинството руснаци с думите “сукин сын”);
  
• 
  установяване на тотален американски контрол над суперконтинента Евразия (съставен от континентите Европа и Азия), като се ползват услугите на европейските държави Франция, Германия, Полша и Украйна (интегрирани в проамериканско сателитно “ядро”), а също и на Израел и Турция;
  
• 
  налагане на американско господство в т.нар. Евразийски балкани (Казахстан, Киргистан, Таджикис-тан, Узбекистан, Тюркместан, Азербайджан, Армения, Грузия и Афганистан), където се намират близо 70 % от световните петролни ресурси;
  
• 
  присъединяване (до 2010 г.) на Украйна към НАТО, тъй като украинската страна, Азербайджан, Южна Корея, Турция и Иран били “ключови геополитически зони”, т.е с подходящо местоположение, откъдето отвъдокеанските господари могат да постигнат глобално владичество.
  

При обосноваване на тези империалистически, олигархични и неоционистки идеи Збигнев Бжежин-ски изопачава истината за комунизма, Съветския съюз и Чечения, където според него Русия провеждала “геноцид” (“Изборът”, с. 89). Внушава пренебрежително отношение и омраза към руския народ и неговите водители. Голословно твърди, че съвременната руска дър-жава е “прекалено слаба”, а като геостратегически играч е “сила от среден калибър” (пак там, с. 111). Препоръчва руската държава да не бъде приемана за “действителен глобален партньор” на САЩ.

Бжежински се опитва да прикрие злодеянията на американската и руската олигархия в Русия, прехвърляйки вината за станалите след 1990 г. на нейна територия трагични събития и явления (разрушаване на съветската държава, приватизация, масово обедняване на населението, демографски срив), на “седемдесет и петте години комунистическа”власт (“Голямата шахматна дъска”, с. 105). Във въпросната книга “Изборът” (с. 43) преднамерено заблуждава обществеността, че изречената от сънародника му Исус Христос фраза “който не е с Мене, е против Мене”²³, е на комунистическия лидер и създател (след 1917 г.) на могъщата съветска държава В. И. Ленин

В подкрепа на геополитическата теза, че “който контролира Евразия, контролира света” (“Голямата шах-матна дъска, с. 8) въпросният автор некоректно интер-претира водените през 1940 г. преговори между нацистка Германия и Съветския съюз. Необосновано твърди, че по време на тези преговори нацисткият фюрер Адолф Хитлер и съветският ръководител Йосиф Сталин били постигнали договореност да си поделят Евразия. Същевременно се мъчи да постави знак на равенство между насочената към военно завладяване на нови “жизнени пространства” фашистка геополитика и тази на съвет-ската държава, която се ръководи от принципите на интернационализма и взаимната помощ между народите. В негативна светлина представя не само идеолога и практическия изпълнител на политиката на изтребване на еврейската раса Адолф Хитлер, но и неговия победител Йосиф Сталин, който в качеството си на главнокомандващ Червената армия е спомогнал за спасяването на милиони евреи (включително и живеещите в България десетки хиляди еврейски семейства).

През есента на 1940 г. Хитлер е отправил покана за присъединяване на Съветския съюз към военния пакт между Германия, Япония и Италия. Предлагал е четирите държави да си разпределят сферите на влияние в света. В представения от германския външен министър Рибентроп проект за протокол е заявено, че “основните териториални интереси” на Германия “лежат в Централна Африка”²⁴ (а не в Азия, както твърди Збигнев Бжежински). Тогава Япония претендирала за Източна Азия на юг от Японската империя, а Италия – за Северна и Североизточна Африка. Германският фюрер обещавал на Съветския съюз излаз на Индийски океан и на Персийския залив чрез завладяване на Западен Иран и на експлоатираните от англичани нефтени находища. Във връзка с това през ноември 1940 г. съветският външен министър Вячеслав Молотов е посетил гр. Берлин, където по време на среща с Адолф Хитлер е изразил протест срещу извършената германска окупация на съседните на Русия страни – Румъния и Финландия. След завръщането на Молотов в Москва се състояло заседание на Политбюро на съветската комунистическа партия, на което Сталин е направил изказване, опровергаващо твърденията на Збигнев Бжежински. В това изказване е изтъкнато, че берлинската среща на Молотов е разглеждана като “реална възможност за опипване на позицията на германското правителство”. На нея станало ясно, че “независимо от демагогските заявления” на Хитлер относно ненакърнимостта на “глобалните интереси” на Съветския съюз “на практика се извършва подготовка за нападение на нашата страна”. По-нататък Сталин е казал, че “главен принцип” на Хитлеровата политика е “вероломството”. Напомнил, че Хитлер е окупирал редица страни (Австрия, Полша, Чехословакия, Белгия и Холандия), с които го обвързвали мирни договори. После, предвиждайки следващите Хитлерови ходове, Сталин добавил: “Такава участ готви Хитлер и на договора с нас. Сключвайки договор за ненападение с Германия, ние спечелихме повече от година в подготовката за решителната и смъртоносна борба с хитлеризма”. (Преди 1939 г., когато по тактически съображения е бил подписан въпросният договор, дълго време английското и френското правителства са отклонявали съветското предложение да бъде сключено споразумение за взаимопомощ и по думите на Сталин те предпочитали да се “насъсква Германия срещу СССР”).

В посочените документи и стенографски записи нищо не се споменава за Евразия и Америка. При все това Збигнев Бжежински е написал (с. 8), че “двамата претенденти за глобална власт – Адолф Хитлер и Йосиф Сталин”, постигнали “категорично съгласие”, според което “Америка трябва да бъде изолирана от Евразия” (Едва ли е било нужно да се търси такова съгласие, при положение че преди Втората световна война Америка е била аут от Европа).

Изглежда Збигнев Бжежински не е запознат с Лениновия “закон за неравномерното развитие на капиталистическите държави” и прави неверния извод, че евентуалният край на сегашната американска хегемония “няма да доведе до възстановяване на мултиполярността” на глобалното общество. Той пише, че няма да “възникне друг безусловен хегемон, който да измести Съединените щати, налагайки същото политическо, военно, икономическо, технологично и социокултурно световно превъзходство” (“Изборът”, с. 15).

Все пак авторът отчита обстоятелството, че се увеличава броят на ядрените държави и не изключва възможността в даден момент да се изпълнят апокалип-тичните откровения на неговия сънародник – “любимият” Исусов ученик Иоан.

В “Откровението на Иоана” е пророкувано, че Римската империя ще бъде победена и унищожена, а воюващите на нейна страна – избити (“лъжепророкът” ще бъде уловен и хвърлен “в огненото езеро, което гори с жупел” (гл. 19, т. 20).

За всеобщо удовлетворение след появата на въпросните книги малко от съдържащите се в тях прогнози се сбъдват. С всеки изминат ден отслабва глобалната власт на суперсилната американска държава – империя.

Облечени в почти абсолютна глобална власт, отвъдокеански олигарси и мафиоти започнали системно да пускат в обръщение производни финансови инструменти (деривати). Това са различни видове акции, облигации и други фиктивни финансови активи, с които се извършват спекулативни сделки, като например т.нар. “къси” операции (купуване на ценни книжа на пазара с намерение да бъдат продадени на по-високи цени). С масовото въвеждане на производни финансови инструменти нарасна броят на брокерските и дилърските компании (които стават важна част от инвестиционните банки) и рязко се увеличи обемът на фиктивните финансови активи в глобалната икономика. По данни на Банката за международни разплащания към края на 2007 г. пазарът на деривати се оценява на почти 600 трилиона долара. През 2008 г. е имало финансови деривати за около 700 трилиона долара (банкови за 600 и борсови за 100 трилиона долара)²⁵, а преди десет години (1998 г.) е имало само банкови производни инструменти за 100 трилиона долара. Пуснатите в обръщение финансови деривати са 12 пъти повече от годишния (2008 г.) световен брутен вътрешен продукт и 60 пъти повече от този на САЩ. Тези деривати са може би тротилът, взривил съвременната глобална икономическа криза.

Глобалната криза се отличава от предишните и по безпрецедентния размер на нанесените на човечеството материални и социални щети. Груби сметки показват, че само шест месеца след нейното избухване човечеството е загубило десетки трилиони долара. Загубите са главно от намалените темпове на икономическия растеж в почти всички развити капиталистически държави (през 2009 г. икономиката на тези държави е “застинала”), от отписани финансови активи, от драстичен спад на стокови и борсови цени и от изразходване на държавни пари за “оздравяване” на фалирали частни банки.

Както е известно, епицентърът на съвременната глобална капиталистическа криза е в кредитната система на САЩ. Тази криза възниква още от 2007 г., но нейното разразяване започва през лятото на 2008 г. в една от фазите на оборота на разрасналия се кредитен ипотечен капитал. Подобно на ураган, кризата помита десетки могъщи банки и финансови активи за около 1 трилион долара (по последни данни на американското министер-ство на търговията същата година брутният вътрешен продукт на страната е възлизал на 11,7 трилиона долара²⁶). В резултат на кризата до края на 2008 г. в САЩ са съкратени близо 3 милиона работни места. Подадени са банкови искове за връщане на около 9 млн. ипотекирани имота (от тях вече са върнати 2,3 млн. броя) от собствениците, които не могат да обслужват получените кредити. През първите месеци на 2009 г. в САЩ са напуснати 250 хил. жилища. Обитателите им са отишли да живеят на улиците или в евтини хотели. Банките си взели жилищата и са ги обявили за препродажба. Докато се намерят купувачи, голям т фазите на оборота на разрасналия се кредитен ипотечен капитал. Подобно на ураган кризатаброй напуснати жилища биват ограбвани и разбивани от мародери.

В печата и по електронните медии се съобщава, че много пострадали и отчаяни от ипотечната криза американци биват приютявани в палаткови лагери. По зла ирония на съдбата хиляди от тях разпъват палатки и заживяват край гр. Сакраменто – столицата на най-богатия американски щат – Калифорния (известен и с блясъка на филмовата индустрия на Холивуд). Лагерът дава подслон на американци, които са загубили работа, дом, спестявания, а вероятно и вярата в “страната на неограничените възможности”. Очевидци разказват, че живеещите в лагера американски граждани понасят големи несгоди. В палатките им липсва течаща вода, канализация и елементарни хигиенни условия. Засега никой американски държавник не се притичва на помощ на лагерниците. Губернаторът на щата Калифорния – прочутият артист и културист Арнолд Шварценегер, се опитвал да намали възлизащия на 42 млрд. долара щатски бюджетен дефицит, включително чрез редуциране на броя на държавни служители и увеличаване на данъци.

Кризата започна със срив (с около 80 %) на борсовите котировки на основните американски ипотечни кредитори – федералната асоциация “Fannie Maе” и федералната корпорация “Freddie Mac”. Тези кредитни организации са предоставили над 5 трилиона ипотечни кредити, или половината от възлизащия общо на около 10 трилиона ипотечен пазар в страната²⁷ (само през 2008 г. на борсовия пазар стойността на недвижимите имоти е намаляла с 3,3 трилиона долара).

Дни по-късно криза избухна и в инвестиционните банки. Първа рухна и обяви своя банкрут инвестиционната банка “Lehman Brothers”, а изпадналата във фалит инвестиционна банка “Bear Stearns” беше купена от “JP Morgan Chase”. Тази банка придоби значителна част от активите и на банкрутиралата американска спестовна банка “Washington Mutual”, която има над 2300 клона и милиони клиенти. В дълбока криза изпадна и една от най-големите инвестиционни банки в света “Merrill Lynch” (която през последните няколко години незаконно е закупила стотици хиляди декари български земеделски земи). Тази банка е закупена от “Bank of America” за 50 млрд. долара. Останалите две гигантски инвестиционни банки “Morgan Stanly” и “Goldman Sachs” бяха преобразувани от инвестиционни в обикновени търговски банки с право да извършват и депозитни операции.

След кризата през 1929–1933 г. в САЩ със закон е било забранено на инвестиционните банки да извършват депозитни и други, присъщи на търговските банки операции. Към края (1999 г.) на миналия век, когато е установено пълно световно господство на финансовата олигархия в американската държава, отново е прокаран закон, позволяващ на инвестиционните банки да рискуват, като съвместяват инвестиционните с търговските дейности.

Кредитната криза разкри натрупалите се проблеми, свързани с ликвидността на американските банки. Дни наред милиони вложители панически се редяха на опашки пред банките, за да изтеглят своите банкови влогове (като например пред ипотечната банка “Indy Mac”). В суматохата много банки изискаха от хедж фондовете предсрочно да им върнат взетите назаем пари. Стойността на активите на тези фондове се намалиха с 1,5 трилиона долара.

В началото на 2009 г. цените на акциите на големите американски банки “Citigroup” и “Bank of America” паднаха наполовина. Според преподавателя в Университета на Ню Йорк Нуриел Рубини проблемите на тези банки са доказателство, че американската финансова система е “фалирала”²⁸.

През март 2009 г. правителството на САЩ се съгласи да замени преференциални акции на банката “Citigroup” за обикновени на обща стойност 25 млрд. долара, но то щяло да държи само 30–40 % от акциите на тази банка.

9. Глобалната капиталистическа криза

В средата на март 2009 г. се разкрива, че в за-трахователната компания AIG (Ей Ай Джи) са отпуснати (под формата на премии) на сътрудници 225 млн. долара (от предоставените й близо 200 млрд. долара държавни “антикризисни пари”). Този факт също потвърждава тезата, че глобалната капиталистическа криза може да се преодолява преди всичко, като се извършват дълбоки социални преобразувания, насочени към формиране на социалистически обществени отношения, съответстващи на съвременното равнище на развитие на производителните сили.

Прави впечатление, че множеството фалирали американски банки, корпорации и финансови фондове се спасяват от ликвидация селективно с кредити, съвети и препоръки на шефовете на ФРС (през 2009 г. главно поради нарастващия брой на необслужваните кредити са оставени да фалират над 1000 от общо над 8000 банки в САЩ). След това Федералният резерв слага ръка върху оцелелите финансови формирования. Малко вероятно е в близко бъдеще да бъде извършена съществена промяна на съществуващата американска финансова система. Назначеното от новия президент на САЩ Барак Обама ръководство на американското министерство на финансите е обявило, че “планира да запази една финансова система, притежавана и управлявана от частния сектор”.

Кредитната криза в САЩ нанася огромни щети и в производството. В повечето индустриални предприятия се натрупват непродадени стоки и се свива търсенето на промишлени суровини и материали (мед, олово, цинк), чийто цени през кризисния период се понижават значително под реалната им себестойност. Много от предприятията се закриват и се съкращават работни места (само през “черния понеделник” – 26 януари 2009 г. в редица световноизвестни американски промишлени компании като “Пфайзер” – производител на лекарства, и “Катерпилар” – на строителни машини, са съкратени от работа над 71 хил. души). Такива кризисни последствия се наблюдават предимно в автомобилостроенето и самолетостроенето, в мебелната индустрия, в изготвянето на уреди за дома, в металургията. Към края на 2008 г. в търговските компании за продажба на автомобили с марките на концерните “Дженерал мотърс” и “Крайслер” останаха непродадени много коли и се наруши ритъмът на производство в целия бранш на САЩ. Секна паричният приток в гигантските автомобилни концерни, повечето техни предприятия бяха затворени и са уволнени от работа десетки хиляди работници. За спасяването на концерните от фалит американското правителство им отпусна помощ в размер на няколко десетки милиарда щатски долара.

Избухналият взрив на фазата на трансформиране на автомобилите в пари е форма на парична криза, която се разпростира в рамките на въпросните концерни. Тъй като техните управители нямат парични ресурси за изплащането на задълженията по сключени сделки с фирми – доставчици на суровини и материали и с подизпълнители, паричната криза прераства във всеобща за отрасъла. Посочените фирми и подизпълнители на стоки изпадат в неплатежоспособност и прекратяват своята дейност, без да имат свръхпроизводство.

В началото на 2009 г автомобилният концерн “General motors” е съкратил от работа 47 хил. свои работници и служители, но само във фабриките, които са разположени на територията на европейски, азиатски и други държави.

Управителите на този концерн искат от германското правителство няколко милиарда евро за спасяването от фалит на намиращата се на германска територия американска дъщерна фирма “Opel”. В тази фирма работят над 26 хиляди германци. Членове на германското правителство изразяват съгласие за предоставяне на исканите пари, но при условие че компанията “Opel” бъде отделена от американския собственик (това не пречи на германски мисионери и шефове на фондации у нас да проповядват тезата, според която в държавата нямало значение чия е собствеността върху средствата за производство). В интерес на германските граждани е правителството им да изкупи на безценица акциите и патентите на утвърдената в света компания “Opel” и да способства за нейното самостоятелно развитие като държавно предприятие.

През първото тримесечие на 2009 г. в САЩ броят на безработните е бил около 13 млн. души, а безработицата е превишила 8 %. Такова е било нивото на безработицата в страната, когато започнала “Великата депресия” (1929–1933 г.), но по-късно то надхвърлило 20 % от трудоспособното население.

Уволнения се извършват и във федералната администрация на САЩ. В началото на 2009 г. само в Ню Йорк са съкратени над 23 хил. учители, униформени и цивилни полицаи, пожарникари и други служители. Междвременно се увеличава размерът на редица данъци и се въвеждат налози на необлагани до сега стоки и услуги. Кризисното бреме отново се стоварва върху трудещите се.

Тъй като американската кредитна система е тясно свързана с банки на други държави, кризата придобива глобален характер. Обявени са фалити или проблеми, свързани с ликвидността на банки като белгийската “Fortеs”, “Northern rock”, “Royal Bank of Scotland” в Англия (където за няколко месеца са съкратени от работа над 30 хил. брокери на имоти). В Ирландия също са фалирали банки и свързани с американски фирми предприятия за производство на информационна и друга техника. Изпадналите в несъстоятелност частни банки са рекапитализирани от държавата срещу 75 % от правото на глас (с банкрута на ирландската икономика и в нашата страна спряха да се отправят призиви за механично пренасяне на опита на т.нар. “келтски икономически тигър” и за още по-тясно финансово и производствено обвързване със САЩ). Банки фалират и в Исландия, Бенелюкс, Германия и други страни.

В повечето държави цените на предлаганите на борсите (Лондон, Франкфурт) акции спадат с 60–70 %. Много олигарси милиардери са загубили личното си богатство. Олигарси от Русия, Украйна, Индия и Ирландия са загубили над 200 млрд. долара. Към края на 2008 г. в Унгария, Украйна, Сърбия, Исландия и Латвия не достигаха финансови ресурси за балансиране на държавните бюджети. Правителствата им вземат милиардни заеми от получилия прозвището “държавен екзекутор” МВФ.

По съобщения в печата през 2008 г. индустриалното производство в Европа се свива “ужасяващо”. Спрямо 2007 г. в Испания то е намаляло с над 15 %, в Германия – 10 %, Франция – 9 %, Англия – над 7 % ²⁹.

Голямо е намалението на индустриалното про-изводство и в повечето страни от Централна и Източна Европа. Например през периода февруари 2008 – февруари 2009 г. в България то е спаднало с 19 %, в Чехия и Словакия – 17 %, а в Унгария – 12 %. Много строителни компании остават без поръчки за изграждане на обекти и изпадат в неплатежоспособност. Стремително падат цените на строителните материали (в т.ч. на цимент) и производителите им банкрутират (например основаната още през 19-и век германска транснационална компания “Хайделберг цимент”, чийто собственик е дължал на банки няколко млрд. евро и неотдавна се е самоубил).

През 2009 г. глобалната капиталистическа ико-номическа криза се разразява с още по-голяма сила и продължава тенденцията на намаляване на производст-вото в икономиките на големите европейски държави (Англия, Германия, Франция). Например в Англия се очаква фалитът на 36 хил. британски компании (през 2008 г. са фалирали близо 23 хил. английски компании).

Свиването на производството и на строител-ството се съпровожда с масово съкращаване на работни места (в германския автомобилен завод “Фолксваген” във Волсбург повечето работници са изпратени в принудителен неплатен отпуск). По данни на печата понастоящем в Испания броят на безработните превишава 5 млн. души и продължават съкращенията на работни места (предимно в строителството и услугите).

Кризата е убийствена и за повечето развиващи се страни (Замбия, Гана, Нигерия), чийто основни валутни приходи са от износ на суровини. По време на глобалната криза намалява тяхното търсене, а цените им на международните пазари драстично спадат.