Гигантската манипулация с Бетовен

Гигантската манипулация с Бетовен

Следващият ход на антиабортиониста в нашата вербална партия шах вероятно ще е нещо в този дух. Въпросът не е в това дали човешкият ембрион може да страда в сегашното си състояние, а в неговия потенциал. Там е работата, че абортът го лишава от възможността за пълноценен човешки живот в бъдещето. Тази идея намира нагледен израз в един „реторичен аргумент", чиято невероятна глупост май е и единственото извинение за онези, които все още го използват, иначе спокойно могат да бъдат обвинени в нечестна игра. Имам предвид онази Гигантска манипулация с Бетовен (ГМБ), която се среща в няколко форми. В Науката за живота Питър и Джийн Медъуор (Medawar and Medawar 1977) приписват долуприведената версия на Норман Сейнт Джон (сега вече лорд Сейнт Джон), член на британския парламент и изтъкнат представител на римокатолическа-та общност. На свой ред той твърди, че я научил от Морис Беъринг (1874-1945), един от най-известните британски литератори, прегърнали каузата на римокатолицизма, и близък приятел на такива стълбове на ортодоксията като Г. К. Честъртън и Хилеър Белок. Самата версия е под формата на въображаем диалог между двама доктори:

• 
  А какво мислите, колега, за изкуственото прекратяване на бременността? Примерно бащата е сифилитик, а майката - туберкулозна. От четирите им деца първото е сляпо, второто умира, третото е глухонямо, а четвъртото също е туберкулозно. Вие как щяхте да постъпите?
  
• 
  Ами щях да прекратя бременността.
  
• 
  В такъв случай щяхте да убиете... Бетовен!
  

Но тя така или иначе е измислена. И съшита с бели конци. Истината е, че Лудвиг ван Бетовен не е бил нито петото, нито деветото дете на своите родители. Всъщност е бил най-голямото - и по-точно второто, но пък предшественикът му е починал в съвсем крехка възраст (нещо обичайно за епохата). А и доколкото ми е известно не е бил нито сляп, нито глухоням, камо ли пък със забавено умствено развитие. Няма данни и някой от родителите му да е бил болен от сифилис, макар и да е вярно това, че майка му е починала (но на един по-късен етап) от туберкулоза - също нещо обичайно за епохата.

Тоест става дума за съвременен градски фолклор - нещо изфабрикувано, което се разпространява напълно съзнателно от хора, споделящи някакъв общ интерес. И фактът, че това е откровена лъжа, за тях няма никакво значение. Но дори и да не беше измислена, историята пък не доказва нищо, а аргументът, извлечен от нея, може да бъде само един лош аргумент. На Питър и Джийн Медъуор дори не се е наложило да проверяват доколко разказаното отговаря на истината, за да прозрат неубедителността му: „Разсъжденията зад този одиозно слаб аргумент са трогателно безпомощни, тъй като предполагаемата каузална връзка (туберкулозна майка плюс сифилитичен баща е равно на бъдещ музикален гений) е повече от спорна, а и на същото основание, на което се твърди, че абортът би лишил света от някой бъдещ Бетовен, може да се каже, че подобни рискове крие и целибатът, т.е. благочестивото въздържание от полови сношения". Тази лаконична присъда е и безапелационна, а аз бих добавил и още нещо (за целта ще заимствам един сюжетен мотив от разказите на Роалд Дал): едно подобно недообмислено решение (да не се направи аборт) през 1888 г. ни е дарило и с... Адолф Хитлер. Но за да стигнеш до реално решение, ти е необходим поне мъничко разум - а най-вероятно и разкрепостеност от религиозните догми, с които си бил възпитан. Уви, нито един от 43-те сайта, които открих в „Гугъл", не забелязва очевидната алогичност на самия аргумент или поне не дава такива признаци. Всеки от тях (между другото, те до един са религиозни) се е хванал на уловката, налапал е въдицата, вързал се е на ментето или както там му викате. Един дори посочва като свой източник самите Медъуорови (вярно, изписани като MedaVVar). Явно тези хора са горели от такова неистово желание да повярват в тази басня, защото се вписва в тяхната вяра, че дори не са отчели дребния факт, че въпросните автори я цитират, колкото да си направят гаргара с шараните като тях...

Медъуорови са напълно прави и за логическия извод, който развиват от аргумента с „човешкия потенциал". Ако се плъзнем по тази плоскост, ще се окаже, че всеки път, когато не използваме възможността да осъществим сексуален контакт, ние потенциално лишаваме някоя човешка душа от „шанс за живот". И отхвърлянето на всяка оферта, идваща от страна на фертилна човешка самка, е равнозначно на убийство, в случая - на някое „потенциално дете". А и въпросната „самка" не бива да се дърпа, дори и сексуалният акт да е против волята й! (Между другото сред най-яростните противници на аборта има и такива, които отричат тази опция дори на жените, станали жертва на брутално изнасилване.) Така че „аргументът с Бетовен" не само е лишен от логика, но и демонстрира един крайно съмнителен морал. Мисля, че неговата сюрреална идиотия е намерила най-адекватно изражение в онази чудесна песничка, Every sperm is sacred, която Майкъл Пейлин пее с многогласен детски хор в един от филмите на Монти Пайтън, Смисълът на живота. (Ако не сте го гледали, моля, направете го час по-скоро (Става дума за Monty Python's The Meaning of Life © 1983 Universal Studios). ГМБ е типичен пример за безизходицата, в която изпадаме, когато умовете ни са поразени от абсолютизъм с религиозна закваска.

Има и още. Когато заявяват, че са „pro-life", тези хора нямат предвид живота изобщо, а само човешкия живот. Но отдаването на подобни изключителни права на вида Homo sapiens (включително и на неговите клетки) трудно се съгласува с факта на еволюцията. Това, разбира се, няма да притесни особено анти-абортионистите, много от които дори не си дават и сметка, че еволюцията е факт. Но да изложа още един аргумент, от който биха могли да се възползват тези, които не са толкова боси в науката.

Еволюционистката теза всъщност е много проста. Човешкото (или по-скоро човекоподобното), съдържащо се в клетките на един ембирон, не може да му придаде и някакъв абсолютен морален статус. Не може, защото съществува еволюционна приемственост между нас и шимпанзетата, а в един по-далечен план - и с всички останали видове на планетата. Например нека си представим, че един междинен вид, да кажем Australopithecus afarensis, е имал шанса да оцелее и учените (нали си нямат друга работа) са го открили в някоя по-затънтена част на Африка. Каква щеше да е реакцията на световната общност? Щяхме ли да броим и тези твари за хора. За консеквенциалисти като мен въпросът дори не заслужава отговор, откъдето и да го погледнеш. Достатъчно е това, че сме имали честта и удоволствието да се запознаем с още една „Луси" (този път от плът и кръв) ( Докинс визира частично запазения скелет на австралопитек - на възраст от 3 200 000 г., - който антропологът Доналд Йохансон открива през 1974 г. в Хадар, Етиопия, а учените го кръщават (не антрополога, а скелета) „Луси". А за това кои въпроси заслужават отговор - вж. Глава II). Абсолютистите обаче са длъжни да отговорят, ако искат да приложат и своя морален принцип, гарантиращ уникален статус на човека, просто защото е човек. Но ако се плъзнат по тази плоскост, работата може да стигне и до съд (както бе по времето на апартейда в Южна Африка), за да решат „компетентните органи" дали даден човешки индивид следва да се приема и като пълноценно човешко същество.

Но дори и да стигнат до по-категоричен отговор в случая с астралопитека, постепенната приемственост, която е и неотменна черта на биологичната еволюция, подсказва, че трябва да има и някакво междинно звено, което пък се намира достатъчно близко до „демаркационната линия", за да хвърли сянка върху въпросния морален принцип и да подрони устоите на неговата абсолютност. Може би по-добрата формулировка е тази: в еволюцията няма естествени граници. Илюзията за граници се дължи на факта, че самите еволюционни посредници („междинните звена") са изчезнали отдавна от земния лик. Вероятно тук някой ще възрази, че хората са способни да страдат повече от останалите биологични видове. Това сигурно е вярно, което пък подсказва, че може да се намери и някакво легитимно основание за специалния статус на човека. Но еволюционната приемственост показва, че самата природа не позволява абсолютни разграничения. Така че дори и абсолютистките морални категории не издържат под напора на еволюцията. Съгласен съм, че осъзнаването на този факт не е сред най-приятните усещания. Може би това е и основният мотив на креационистите да отхвърлят еволюцията - страхуват се, че това, в което вярват, също ще се окаже нейно следствие (дори и само по себе си да е морално). В случая отново грешат, но така или иначе е доста странно да смяташ, че можеш да преобръщаш както си щеш истините за реалния свят, ръководейки се единствено от морални съображения.