Сигурността: същност, смисъл и съдържание

Страхът е психологическо състояние на личността или социалната група, характеризиращо се с крайна тревога и аномална неувереност поради предчувствие от приближаваща се или осъществяваща се, реална или въображаема опасност. Страхът е отрицателно „оцветен” външен емоционален процес, тясно свързан с вътрешните физиологически процеси у индивида^453,454.

Учените (в т.ч. психолозите и психиатрите) отличават понятията „страх” и „тревожност”. Като правило се смята, че страхът има обект, „срещу който можеш да се изправиш”, нещо определено, докато тревожността няма обект, тя е „състояние на неловкост или тревога за това, кое­то може да се случи”, „мъчително очакване пред опасност, още по-страшна, защото е неопределена: тревожността е глобално чувство за несигурност”, като „прекалено продължителната тревожност може да породи състояние на обърканост и неприспособимост, афективно^CLXXI заслепление, опасно развихряне на въображението, да отключи механизъм, спъващ развитието, чрез създаването на вътрешен климат на несигурност”. Затова и по-трудно се понася от страха”^455,456. Отбелязва се също, че „при податливите на обсесии^CLXXII тревогата става невроза^CLXXIII, у меланхолиците^CLXXIV — форма на психоза^CLXXV. Понеже въображението играе важна роля при тревожността, причината й е повече у индивида, отколкото в действителността около него, а продължителността й не е ограничена до премахването на заплахите, както е при страха. Затова тревогата е присъща по-скоро на човека, отколкото на животното”⁴⁵⁷.

При все това, ние тук се интересуваме не толкова от медицинския, а от социалния аспект на страха и затова можем да разглеждаме страха като обективизирано проявление на без-обектна тревожност или тревожността като безобектно проявление на страх. Ето защо говорим за един обобщаващ феномен – Страха (с голяма буква) и неговата връзка с Несигурността, без да го разделяме на двете му конкретни проявления – страх (с малка буква) и тревожност. Жан Делюмо е прав като допълва: „От разграничението между страх и тревожност не следва да не забелязваме тяхната свързаност в човешкото поведение. Повторяеми страхове могат да предизвикат дълбока неприспособимост у субекта и да го доведат до състояние на сериозно неразположение, което поражда кризи на тревога”⁴⁵⁸.

В този смисъл, Страхът е строго индивидуален, т.е. зависи от нагласите, представите и психологическото състояние на индивида, но има и страхове, които са се превърнали в общи за дадена група хора (общност, общество).

Страхът може да се определи като реакция на несигурност, която индивидът не може да контролира и управлява.

Това означава, че при повишена несигурност индивидът може част от реакцията си спрямо тази несигурност да постави под контрол, да я управлява. Онова, което е „над него”, над собствените му способности за самоконтрол се нарича страх. Ето защо Доналд Сноу (Donald Snow) твърди, че класическото схващане за сигурността се свежда до „състояние или усещане за свобода от страх, грижа, опасност”⁴⁵⁹ [курсивът мой — Н.Сл.]. Именно затова, „човешкото съзнание непрекъснато произвежда страх — за да избегне болестна тревога, която би завършила с унищожение на Аза”⁴⁶⁰.

Страхът играе ролята на определен защитен механизъм, който да предотврати навлизането в зони с повишен риск. Френският писател Роже Кайоа (Roger Caillois, 1913—1978) отбелязва, че страхът у животинските видове е единствен, един, неизменен — да не бъдат изядени, „докато човешкият страх, рожба на въображението ни, не е един, а множествен, не е фиксиран, а непрекъснато променлив”⁴⁶¹. А Мартин Лутер^CLXXVI горчиво констатира: „По мое мне­ние страхът, дето дяволът вселява в душите на клетите хорица, е най-опасната чума”⁴⁶².

Страхът съпътства човека от времето на неговото очовечаване. Ранният човек, както и човекът от достигналата удивителни интелектуални висоти Древна Елада са възприемали изпитвания страх като резултат от възмущението на Боговете от людските дела, от непослушанието на хората и от непрекъснатото тяхно престъпване на невидимата черта, разделяща Доброто от Злото и Честа от Безчестието. Навярно затова с цялата сила на своя разум и с цялата стихия на своето подсъзнание, древните гърци са разглеждали страха именно като наказание на Боговете и затова са „обожествявали Деймос^CLXXVII (ужаса) и Фобос^CLXXVIII (страха), опитвайки се да ги привлекат на своя страна по време на война”⁴⁶³.

Всъщност, човекът е същество, което постоянно изпитва страхове и това е неговата същност — да се страхуваш е човешко. Марк Оре­зон (Marc Oraison, 1914—1979) казва, че човекът по дефиниция е „съществото, кое­то се страхува”. Според Жан-Пол Сартр (Jean-Paul Sartre, 1905—1980) „всички хора се страхуват. Онзи, който не изпитва страх, не е нормален”⁴⁶⁴. Ето защо с пълно право мога да твърдя, че човекът е страхуващо се същество, и да кажа, че той, Човекът е Homo timens^CLXXIX.

Ала както отбелязва Жан Делюмо: „Страхът е двусмислен. Присъщо на човешката природа, той е основен заслон, гаранция срещу опасностите, необходим рефлекс, чрез който организмът временно избягва смъртта. „Без страха никой вид не би оцелял”. Но ако надхвърля поносима доза, той става патологичен и поражда блокажи. Можеш да умреш от страх, или поне да се вцепениш от страх”⁴⁶⁵. Всъщност, по отношение на страха човек се бори с две взаимно парализиращи се и усилващи се усещания: със самия страх и със страха от този страх, като под тяхното влияние той понякога е безсилен да намери точка на опора, пристан и убежище. Гнетът на страхуването е едновременно и външен, и вътрешен. Човек губи способността да се адаптира към реалността, но и губи способността да се самоконтролира. Така, ставайки жертва на страха, той „рискува да се разпадне, неговата самоличност „се пропуква”, „битието става отделено, друго, чуждо”, „времето спира, пространството се стеснява”⁴⁶⁶.

Нещо повече, страхът предизвиква и силни, понякога аномални физиологически реакции, за които отново пише Жан Делюмо: „Страхът (индивидуалният) е шокова емоция, често предшествана от изненада, предизвикана от осъзнаването на непосредствена опасност, която смятаме, че заплашва нашето оцеляване. На сигнала за тревога хипоталамусът^CLXXX реагира с пълна мобилизация на организма, която отключва различни типове соматично^CLXXXI поведение и по-специално предизвиква ендокринни^CLXXXII изменения. Подобно на всяка друга емоция, страхът може да предизвика контрастни следствия според индивидите и обстоятелствата, дори редуване на различни реакции у същата личност: ускоряване или забавяне на пулса; твърде учестено или забавено дишане; свиване или разширяване на кръвоносните съдове; хипер-^CLXXXIII или хипосекреция^CLXXXIV на жлезите; констипация^CLXXXV или диария; анурия^CLXXXVI или полиурия^CLXXXVII; вцепеняване или резки движения. В крайни случаи затормозяването стига до псевдопарализа пред опасността (каталепсия^CLXXXVIII), а екстериоризирането^CLXXXIX води до хаотични нецелесъобразни движения, характерни за паниката. Едновременно външна проява и вътрешно преживяване, страховата емоция следователно освобождава непривична енергия и я разпръсква из целия организъм. Това разтоварване само по себе си е полезна реакция на законна защита, която обаче индивидът, най-вече под въздействие на честите агресии на нашето време, не винаги използва разумно”⁴⁶⁷.

Така че е напълно нормално човекът да търси непрекъснато не само физически, но още повече и социални укрития, където да се спотаи както от страха, така и страха от страха. И понеже човекът е социално същество, той търси общност от себеподобни, сред които именно да се скрие от своите страхове. Ненапразно Зигмунт Бауман (Zygmunt Bauman) твърди, че „Обществото е бягство от страха — от този страх, от който то се подхранва и от който извлича своята сила в хват­ката, в която ни държи”⁴⁶⁸.

Юри Шчербатих (Юрий Щербатых) дава следната класификация на страховете⁴⁶⁹:

— биологически — непосредствено свързани със заплахите за живота или здравето на човека (напр. страх от болест, рана, страдание).

— социални — свързани с опасенията за промяна на социалния статус на човека (страх от бедност, от загуба на уважение и престиж).

— екзистенциални — свързани със самата дълбока същност на човека и характерни за всички хора, независимо от конкретните ситуации (страх от пространството — от открито или закрито пространство; страх от времето — от неизвестността на бъдещето, в частност от смъртта; страх от непознаваемостта на живота — страх от неразбираемостта и огромността на обкръжаващия свят, от тайнствените и загадъчните явления в живота, от безсмислеността на живота; страх от самия себе си — страх от неразбиране на самия себе си, от възможни постъпки, от загуба на контрол над себе си, от побъркване/полудяване).

Вячеслав Кузнецов отделя позитивните аспекти и негативните страни на страха. Според него страхът има следните позитивни аспекти⁴⁷⁰:

• 
  страхът сигнализира на човека за наличието на опасност и възможен ущърб;
  
• 
  страхът съдейства за комуникациите в семейството, в социалните групи, тъй като стимулира обмяната на опит при възникване на опасни ситуации, при споделянето на способи за изход от тях и определянето на характера на щетата;
  
• 
  страхът способства за формиране и съхраняване на историческа памет у човека и социалните групи, съдейства за създаване и продължаване на културната памет, особено във формата на митове, табута и забрани;
  
• 
  страхът реално свързва миналото, настоящето и бъдещето: опитът при преживяване на опасности в миналото (митове, табута, фобии, забрани) позволява да са минимизират последствията от опасностите в настоящето и бъдещи опасности (или да се положат усилия те да бъдат блокирани изпреварващо, да бъдат заобиколени);
  
• 
  страхът помага на значителен брой хора да приемат решения за избор на „рисковани професии”: военни, пожарникари, специалисти по преодоляване на извънредни ситуации, спасители и т.н. заедно с това страхът образува в ХХІ век цяло направление на бизнеса и любителската дейност: изготвяне на охранителна продукция и услуги за физическа охрана, екстремални видове отдих и екстремални видове спорт.
  

• 
  страхът деформира целите, идеалите и ценностите на хората;
  
• 
  страхът разрушава съдържанието и структурата, смисъла на живота и мечтите на човека — или директно, или пък опосредствано, ако в тяхната основа се намират вече деформирани цели, идеали и ценности;
  
• 
  страхът извращава историческата памет на човека и културата на патриотизма, тъй като деформираният смисъл на живота, деформираните мечти, деформираните цели и идеали могат да преобразуват конструктивния, хуманен контекст на паметта и патриотизма в негативен, антихуманен;
  
• 
  страхът от катастрофите, страхът от бъдещето, от другия човек, от другата религия, от другата култура могат да разрушат личността и психиката на човека, могат да деформират нормалното, критично и оптимистично възприемане на живота.
  

Както сочи Хеерт Хофстеде (Geert Hofstede) в своята известна книга „Култури и организации: Софтуер на ума”⁴⁷², терминът „избягване на несигурността” (uncertainty avoidance) се употребява най-напред от американския социолог Джеймс Дж. Марч (James G. March) и негови колеги. Този термин е свързан с търпимостта на обществото към несигурността и неяснотата. С него се обозначава поносимостта на обществата към ситуациите, характеризиращи се с неизвестност и непредсказеумост, с непривичност и липса на комфорт.

Според Хеерт Хофстеде: „Избягването на несигурността може да се оп­редели като степента, до която членовете на една култура се чувстват застрашени от несигурни или непознати ситуации”⁴⁷³.

Различните култури се стремят да ограничат несигурността по следните начини:

• 
  чрез технологии, които да ги предпазват от природните въздействия;
  
• 
  чрез закони и правила, с които да предотвратят евентуални негативни въздействия на другите хора;
  
• 
  чрез мерки за безопасност и сигурност;
  
• 
  чрез вяра в истина, която стои над истините за обикновените неща и явления — такава е вярата в някаква абсолютна истина, вкл. и религиозната вяра; или както пише Хофстеде: „Религията е начин за свързване с отвъдните сили, за които се приема, че контролират личната съдба на индивида. Религията помага да се приеме несигурността, срещу която не можеш да се защитиш, а някои рели­гии предлагат и абсолютната сигурност за живот след cмъpттa или на победа над противниците”⁴⁷⁴.
  

Културите, които не избягват, т.е. приемат несигурността, са по-търпими към ситуациите с неизвестност и непредсказуемост, не се обвързват с прекалено много правила и са по-склонни да смятат, че всяка истина е относителна, функция на съответното време и пространство, предистория евентуално бъдещо развитие. Хората от тези култури имат понижена тревожност и склонност към рационалното мислене.

С други думи, ако и при двете култури се приема, че бъдещето е несигурно, то при едната култура това се оценява като препятствие, като неизбежност, налагаща да се минимизират опасностите от това неизвестно бъдеще, а при другата — като възможност, като предпоставка да се използват неизвестностите на бъдещето, така че да се извлече най-добрия възможен резултат от тях.

Хофстеде пояснява също така, че „избягването на несигурността не бива да се смесва с избяг­ването на риска — несигурността се отнася към риска, така както тревожността към страха. Страхът и рискът се насочват към не­що конкретно — обект при страха, събитие при риска [...] .Тревожността и несигурността са по-общи усещания [...]. Тревожността няма предмет. Несигурно­стта [...] е ситуация, при която всичко може да се случи и ние нямаме никаква предс­тава какво може да бъде то. В момента, в който несигурността се прояви като риск, тя престава да бъде източник на тревожност. Може да се превърне в източник на страх, но може и да се прие­ме за нещо рутинно [...] Избягването на несигурността води много повече до намаля­ване на неопределеността, отколкото до намаляване на риска”⁴⁷⁶.

Националните измерения на сигурността обхващат всички онези предизвикателства, рискове, опасности и заплахи за сигурността, които възникват и действат или на които се търси отговор и биват преодолявани на нивото на националната държава. Те са обект на държавната стратегия и това как тя се осъществява спрямо тях, се предопределя основно от характера на политическото устройство на държавата. Макар и национални, тези измерения на сигурността отчитат влиянието на регионалните, континенталните и глобалните фактори (както на стабилизиращите и дестабилизиращите, така и на краткосрочните и дългосрочните), но главното в тяхната същност е националното с всичките му специфики, прояви и многообразия, и преди всичко националният характер, история, нрави и традиции, националното целеполагане, управление, координация и контрол.

Националните измерения на сигурността, са неразривно свързани с процеса на планиране от държавното ръководство на политиката за сигурност и отбрана, с разпределението на ресурсите, които то може да отдели за оптималното обезпечаване на тази негова политика. Обикновено всички идеи и виждания, представи и схващания за националните измерения на сигурността се разписват в документи с програмен характер. Те са с различни наименования — напр. стратегия, доктрина, концепция (вкл. и Бяла Книга) за национална сигурност.

Учени, философи, военни специалисти от най-дълбока древност са изтъквали, че главна сред причините за възникване на Държавата е именно потребността да се гарантира сигурността (т.е. отбраната и общественият ред) на обществото (рода, племето, клана, полиса). Напълно естествено е, че Държавата е резултат от стремежа на обществото и отделния човек за повече сигурност.

Томас Хобс описва естественото състояние, при което хората живеят без обща власт над тях, която да ги респектира. Това състояние е „война на всички против всички”, при него „има постоянен страх и опасност от насилствена смърт и животът на човека е самотен, беден, неприятен, животински и кратък. Ето защо „чрез създаването на държавата хората целят да се избавят от това окаяно състояние на война”⁴⁷⁷. За Шарл дьо Монтескьо (Charles de Montesquieu, 1689—1755) сигурността е термин при дефинирането държавата. Готфрид Лайбниц (Gottfried Leibniz, 1646—1716) пояснява: „Моето определение за Държава или за това, което латинците [в древен Рим] са наричали „Република” е: това е велико общество на което целта е общата сигурност („la sûreté commune”)⁴⁷⁸. Според Фредерик Бастия (Frédéric Bastiat, 1801—1850): „Държавата ще се проявява единствено чрез неоценимото гарантиране на сигурността”⁴⁷⁹. Или както пише Роман Херцог (Roman Herzog, учен и германски президент в периода 1994—1999 г.): „Сигурността по отношение на враговете винаги е била великолепен мотив за основаване и укрепване на държави”⁴⁸⁰. Той цитира също така забележителния германски филолог, философ, лингвист и държавник Вилхелм фон Хумболт (Wilhelm von Humboldt, 1767—1835): „Надявам се да изведа първото положително правило: че запазването на сигурността — както срещу външните врагове, така и по отношение на вътрешните раздори, — трябва да изчерпва държавата и да занимава изцяло нейната дейност”⁴⁸¹.

Но и обратното е вярно — Сигурността е следствие от Държавата — само така тя е можела да бъде надеждно и оптимално гарантирана.

Много остро възниква въпросът: „Що е Сигурност на Държавата?” Обаче най-напред трябва да се попита: „На коя Държава?”. Дали става въпрос за Държавата като история, като пространствено-времева материална и духовна протяжност, която даден народ населява, изгражда, уплътнява, обживява и обитава с векове — заедно с традициите, вярата, идеалите си; или се отнася до Държавата като власт, като конкретен режим на управление. Държавата Власт постоянно се стреми да представи своята Сигурност основно като Сигурност на Държавата История и от нея да черпи легитимност и подкрепа, несъизмерими понякога с нейните конкретни заслуги и дела.

Това донякъде е приемливо, защото обществото не бива да бъде непрекъснато поставяно пред шизофреничното разделение коя от двете Държави всъщност в момента подкрепя. То много повече е готово да търпи неволи заради сигурността на Държавата История — за нас тя е 13-вековна България — от Аспарух^CXC (около 640—701) до наши дни. Но ако оттегли съпричастността си към Държавата Власт, само защото не му харесва конкретното правителство, то знае, че може да нанесе непоправими поражения на сигурността и на Държавата История.

Държавата притежава различни процедури, механизми и инструменти за гарантиране на сигурността. Тя е единственият легитимен орган, който може да прилага сила по Макс Вебер (Max Weber, 1864—1920). Все още (въпросът е докога?) редица функции, задачи и правомощия по гарантиране на сигурността са монопол на държавата.

Съществуват два крайни възгледа за перспективите пред релацията „Държава—Сигурност”. Съгласно първия възглед държавата трябва да съхрани максимално дълго монопола си върху опазването на сигурността и ресурсното, нормативно и кадрово обезпечаване на системата за национална сигурност. Според втория възглед държавата трябва да се изтегли максимално и то колкото се може по-скоро от много от своите функции по сигурността. Истината отново е някъде в средата между тези два крайни възгледа, тя е в баланса, отчитащ спецификите на обществото. Все пак последните права и задължения, които държавата може да отдаде, трябва да са тези, свързани със сигурността. Едва когато признаем тази неизменна и неизбежна роля на държавата, вече можем да търсим отговор на въпроса: „А колко държава?”. Разбира се, този отговор зависи от идеологическата основа на анализа. Този спор е политически, а това лесно може да го превърне в политизиран.

Тези, които са за максимална и всеобхватна роля на държавата, не могат да си представят другояче добре организираната и подредена държава, в която има строги правила. За тях държавата е тази, която определя правилата и контролира тяхното спазване, а хората са свободни дотолкова, доколкото не нарушават определените от държавата правила, и дотогава, докато не нарушат интересите на държавата.

На другия полюс са класическите либерали, последователи на бащата на класическия, а всъщност и на съвременния либерализъм, великия шотландски философ и един от основоположниците на политическата икономия Адам Смит (Adam Smith, 1723—1790), който — по думите на Имън Бътлър (Eamonn Butler) — е убеден, че „властта на правителството трябва да бъде ограничена. То има неотменими функции като поддържане на отбранителна мощ и вътрешен ред, строеж на инфраструктура и насърчаване на образованието. То трябва да осигурява свободна и открита пазарна икономика и да не предприема действия, пречещи на естествения й ход”⁴⁸².

Класическите либерали смятат, че ролята на държавата в сигурността трябва да бъде ограничена до държавата — „Нощен пазач”, т.е. до „функциите да защитава всички свои граждани от насилие, кражба, измама и да прилага договори и т.н.”⁴⁸³ и тази роля „изглежда преразпределителна”⁴⁸⁴. Следователно държавата е минимизирана и нейната главна задача трябва да бъде гарантирането, че всеки ще може да преследва своите цели дотогава, докато не престъпва закона. А ролята на държавата в такова общество ще стане контрапродуктивна от момента, в който държавата започне да пречи на гражданите да преследват своите интереси в рамките на закона.

Това е така не само защото никой друг освен държавата не може да притежава правото на легитимна употреба на сила, без да застраши обществото с риска от безредие, но и защото при бягството й от тази мисия е трудно да се прогнозира докъде ще се стигне с приватизирането на нейните правомощия и отговорности. И какво ще остане тогава от държавата? Дали обществото няма да се срине в Хобсовото състояние на „война на всички против всички”? И от единно, сплотено цяло, да се изроди в аморфна и сива маса от спасяващи се по единично индивиди?

Пълното оттегляне от задачите, свързани със сигурността означава колапс на държавата. Ето защо, когато говоря за изконните функции на държавата по отношение на сигурността, аз не мога да приема възклицанието на гениалния демон Фридрих Ницше (Friedrich Nietzsche, 1844—1900): „Държава се зове най-студеното от всички студени чудовища. А и студено лъже то. И от устата му пълзи тази лъжа: „Аз, държавата, представлявам народа”⁴⁸⁵. Много силно ограничена намеса на държавата в личния живот на гражданите, функции в икономиката, свеждащи се до установяването на правила и строг контрол за тяхното спазване от всички, без изключение и без привилегии граждани — това да, но несъмнено при гарантирането на сигурността ролята и значението на държавата остават, — в съгласие със съзнателния избор на обществото, с неговите исторически и културни традиции и в рамките на демократичните норми и ценности.

Минимизирането на ролята на държавата е свързано и с една тиха, невидима, намираща се под повърхността на обществените нагласи и разбирания революция, която политическите елити постепенно извършват, без да дават възможност на обществата да я осмислят доколко тя е в техен интерес. Това е постепенната подмяна на обществените блага с продукти и услуги⁴⁸⁶. Разпределението на благото е свързано с действието на принципа на безусловността, на „безусловната справедливост”, т.е. от него всеки получава справедливо своя дял. А разпределението на услугата е свързано с действието на принципа на условността, на „критериалната несправедливост”. С други думи, при гарантирането на сигурността като обществено благо всеки гражданин получава от нея, т.е. от това благо, известна част дотолкова, доколкото държавата може да му го гарантира и обезпечи, но има един критичен минимум, под който не може да се падне. Докато, при гарантирането на сигурността като обществена услуга вече действа пазарният принцип и всеки получава от тях според критерия „платежоспособност”, т.е. толкова, колкото може да си купи. Държавата „предлага услугите на защита и прилагане само на онези, които купуват нейната политика на защита и прилагане. Хората, които не купуват от монопола договор за защита, не са защитавани”⁴⁸⁷. Здравето, образованието, сигурността — това са все обществени блага, превърнати изцяло или поне в много голяма степен в услуги. Резултатът? Най-ярко и в най-суров вид се вижда какво се получава от състоянието на българското здравеопазване, което в момента е настроено на режим на работа, при който печели от производството на все повече болни! Защото болният е принуден да плаща за най-скъпото си — здравето. При това той плаща три пъти: първия път по закон чрез — здравни осигуровки, втория път съзнателно — за извършената му услуга, а третия път принудително — „под масата”. Абсурдна е система на здравеопазване, която печели от това да има повече болни хора. Както писах веднъж в анализ до президента, в България болният, който няма пари, позиции, познати лекари, деца, готови да се грижат за него, или добри приятели, просто ляга и умира.

Не бива да си затваряме очите за обективността на някои тенденции —процесът на оттегляне на държавата от сигурността, на колкото се може повече децентрализация и приватизация на нейни функции набира сила. Вече има частни структури за противопожарна дейност, частни детективи, частни агенции за охрана, включително в мироопазващи (дори спасителни, издирвателни и разминиращи) операции, частни информационни (често и въобще разузнавателни) служби на корпорации. Оттук сме близо до идеята държавата да възлага информационна дейност на недържавни институти и мозъчни тръстове (още повече че 90 % от информацията се събира по открити източници). И така се стига до частни полиции и частни въоръжени сили! Не че възраждащите се наши трибуквени групировки нямат структури от този род. Защо да не си представим как (в САЩ има на практика нещо подобно) държавата преценява, че ще участва в мисия в рисков регион, може да задели 100 милиона за нея и обявява процедура за възлагане на обществена поръчка за частни фирми, които са готови да обезпечат максимално изпълнение на поставените от международната коалиция задачи за тази сума. Или държавата решава да вземе участие с 500 души и обявява търг сред частни фирми коя от тях може да осъществи мисията за минимална цена, при минимални разходи, осигурени от съответната държава!? Нима частни фирми не охраняват поделения на българската армия?!

Държавата неизбежно ще продължи да се оттегля от сигурността. Обаче е напълно възможно при действия, подчинени на логиката на пазара и на преследването на печалбата, заменилите я частни структури да правят само това, което е печелившо, което оправдава вложените разходи, с което няма да са на загуба. И частната пожарна може да откаже (поради финансова неизгодност) да изгаси къщата на някой бедняк. В родното ни здравеопазване да се постъпва по сходен начин е нормалната практика.

Държавата няма някакви, присъщи само на нея способности, който й позволяват да обезпечава сигурността. Тя прави това чрез институции, хора и техника. Всяка структура, независимо от вида собственост, може чрез хора и техника да прави същото. Щом всяка функция се изпълнява от организации и физически лица, т.е. от структури хора, тя може да се раздели на отделни дейности, за реализацията на които може да бъде привлечен и частният бизнес. Ето защо в набиращите скорост процеси на „приватизация на сигурността” има сериозна логика. Но ако от обезпечаването и защитата на националната сигурност се премахнат националните цели и ценности, ако отстраним стратегическото планиране, управление, контрол и координация, ако се „изпусне” обратната връзка с обществото, ако (по)вече никой не се грижи за общностните интереси и приоритети, нито за легитимността на решенията и обществената подкрепа за тях, т.е. за онова, което е същината на политическия процес при демокрацията, тогава не се ли създават по този начин чисто и просто идеални условия за необратимо орязване, отслабване и демонтаж на държавата?

Държава, в която процесите на приватизация на сигурността са силно напреднали, може да бъде определена като „свръхминимална”⁴⁸⁸, според разсъжденията на Робърт Нозик (Robert Nozick), за разлика от минималната държава, обсъждана по-горе, т.е. всъщност държавата на laissez-faire^CXCI капитализма, при която „властта на държавата е ограничена до защита на правата на индивидите от използване на физическа сила”⁴⁸⁹.

При приватизацията на сигурността нараства ролята на частните охранителни и частните военни компании. Те се възползват от тенденцията за разширяване на полетата за приложна дейност в сферата на сигурността и от намаляващата способност на обществените структури в сигурността да намират адекватни отговори на предизвикателствата в новата среда за сигурност. Когато на сигурността се гледа като на услуга, оценката за нейната ефективност, както стана дума, е пазарна, което означава, че компаниите ще поставят на заден план (ако изобщо поставят) потребностите от сигурност на обществото и гражданите, а ще се ръководят само от закона на търсенето и предлагането, като се стремят да максимизират ползите (profits) за себе си. Така понякога гражданите плащат със собствените си пари за намаляване на собствената си сигурност⁴⁹⁰.

Питър Сингър (Peter Singer) пише за маркетизацията на публичната сфера, за дилемата „Силата на приватизацията или Приватизация на силата” като следствие от разпространяването на неолиберализма и изучава спецификите и похватите на компаниите, които се наместват в дейности, свързани със сигурността и военното дело. Той показва как тези компании са движени от стремежите към печалба и постоянно отвоюват от държавата нови и нови дейности, свързани с войната, с нейното водене и следвоенните действия. Те се специализират в обучаването и доставянето на военни умения, включително за водене на тактически операции, стратегическо планиране, събиране на разузнавателна информация, операционна поддръжка, обучение на войските, военна техническа помощ. С приватизацията на военната индустрия в редица държави кой какво да купува на пазара се решава от това кой какви пари има. Там се предлага практически всичко — от леко стрелково оръжие до самолети, хеликоптери и артилерийска системи. Ролята на частните компании от сектора за сигурност и отбрана в съвременните войни и военни действия става все по-голяма. Отново на преден план излиза рекрутирането и подготовката на наемници. Поставя се вече под въпрос и споменатата прочута Макс Веберова трактовка за държавата, като притежател на монопола върху насилието. Държавата става зависима от тези компании. Променя се лицето на войната. Променя се политиката на войната. Променят се играчите във войната. Променя се теорията на войната. Политика, която се съобразява с пазара, няма да обуздава заплахи за мира ⁴⁹¹.

Нейоми Клайн (Naomi Klein) изследва приватизацията на сигурността, като реална заплаха за приватизация на държавата. Тя говори за Disaster Capitalism Complex (DCC) — Комплекс на ка­питализма на бедствията (ККБ)⁴⁹², т.е. капиталистически комплекс, който е свързан с бедствията. По-близко до точния смисъл е вероятно наименованието „Бедственопромишлен комплекс” (БПК), за да се подчертае, че това е съвременен аналог на Военнопромишления комплекс (ВПК).

Комплексът на капитализма на бедствията (DCC, ККБ или БПК) се обвързва тясно с властта в САЩ и се „храни“ с публичните ресурси, които държавата заделя за цели и операции, свързани със сигурността или със съпътстващи я дейности и задачи (операции, които бяха сред най-чувствителните и ключови функции на правителството) и чрез „аутсорсинг”, много често без какъвто и да било обществен дебат, възлага на фирми от DCC. Обсегът от намерения и апетити обхваща практически всички сфери, от които държавата се изтегля и ги предоставя на частния бизнес — война с тероризма, вътрешна сигурност (homeland security), в т.ч. ликвидация на щетите при природни и техногенни бедствия, аварии и катастрофи, мироподдържащи, спасителни и издирвателни операции, построяване на инфраструктура, болници, училища, мостове, сонди за нефт, охрана, патрулиране, разминиране, доставки за въоръжените сили („поддържането на американската армия се превръща в един от най-бързо разрастващите се сектори в сферата на услугите”⁴⁹³), обучение на военни, полицаи и чиновници, почистване на реки и хранилища, оказване на медицинска помощ, дори надзор и разпити на затворници, грижа за бежанци и хора, търсещи убежище, събиране и обработка на информация, включително и на чувствителна такава, свързана с лични данни⁴⁹⁴.Така че става дума за един много мощен комплекс, свързан със сигурността, който разширява своето влияние и участие както навън чрез „приватизирането” на войната, така и вътре в държавата, чрез „приватизирането” на дейностите по обезпечаване на вътрешната сигурност ⁴⁹⁵.

Какво се крие зад тази логика? Става дума за тенденция, при която държавата се освобождава от ключови функции, свързани със сигурността, и ги прехвърля на частни корпорации. Държавата става „куха”, „изпразва” се от съдържание и капацитет да отговаря на предизвикателствата към сигурността. Властта нараства числено, но се превръща в de facto разпределителен механизъм на финанси, привличащ като магнит лобистки и корпоративни интереси. Това създава нова система на размити граници между Голямото Правителство и Големия Бизнес, която може да се нарече „корпоратистка”, т.е. действаща на принципа на корпоратизма. Нейната главна характеристика са огромни трансфери на публично благо в частни ръце, превръщайки в най-печеливш бизнес поемането на големи сектори на сигурността от частни компании⁴⁹⁶.

Преди Военнопромишленият комплекс (ВПК) притискаше властта да води войни. Знае се, че ако арсеналите са пълни, а трябва да се закупува ново въоръжение, то най-евтината утилизация на всяко оръжие и боеприпаси е войната. Освен това, за да се въведат нови системи въоръжения, те трябва да се тестват, а най-доброто тестване е проведеното в реални бойни условия. Сега вече не ВПК, а Комплекса на капитализма за бедствията (DCC, ККБ), или Бедственопромишленият комплекс (БПК), т.е. комплексът от множество фирми, свързани със сигурността, очакващи от държавата нови и нови поръчки и печелещи от възникването и регулирането на кризи, притиска властта, иска нещо да възстановява (след разрушения), да охранява (различни цивилни или военни обекти), да строи, да лекува, да обучава (полицейски и военни сили), да разминира, да патрулира, да разработва находища, да изразходва (държавен резерв или мобилизационни ресурси). Този комплекс се „храни” при кризи, бедствия и аварии, при операции зад граница и борба с тероризма, той печели от извънредни ситуации. А оттук сме близо до мисълта, че когато „огладнее” за подобна ситуация, Комплексът на капитализма за бедствията (Бедственопромишленият комплекс) ще поиска от властта да му я предостави, да му я организира! Всички тези компании, които печелят от държавата проекти и мисии, свързани със сигурността и отбраната, могат, както досега ВПК, да искат нови и нови войни и кризи, защото се облагодетелстват от тях и от работата на съответния терен. И у нас има случаи, когато, особено в някои по-специфични в етническо отношение региони на страната, политици и бизнесмени (близки до разпределителния механизъм на държавата ни при извънредни ситуации) потриват ръце, че Господ не ги забравя, а им праща от време на време я пожар, я наводнение, може и суша — всичко е добре дошло, защото има гарантирани ползи за техните банкови сметки.

Все още националната държава е тази, която има правомощията и функциите да дава отговор на сериозните заплахи и рискове. При това става дума за такива задачи и отговорности в сигурността, които винаги са неотменима и неотменна грижа на държавата и са нейното (на държавата) друго име. Така че е и нереалистично, и безотговорно да се разтоварва шоково държавата от тези нейни задължения. Трябва да се потърси какъв е този минимум от задължения, от които държавата не може да се разтовари, без да рискува да престане да е държава. Това са същностните функции на държавата в сигурността и е необходимо да се създадат оптималните условия, така че тя да ги осъществява пълноценно.

По-рано посочих, че сигурността има две съставляващи — обективна и субективна. Запазването на минималния комплекс от отговорности на държавата, които да й позволят да осъществява своите отговорности в сферата на сигурността, се отнася преди всичко до обективната сигурност. За да се създават обаче условия при които, независимо от минимизирането на държавата, ще се гарантира и необходимото ниво на субективната сигурност, този минимум държава в сигурността трябва да бъде достатъчен не само за ефективното функциониране на държавата, но и за обществото и отделните граждани. Само така те ще са вътрешно убедени и спокойни, че държавата е в състояние да обезпечава (и то в удовлетворителна степен) определено комплексно ниво на сигурност. В противен случай, дори държавата да работи относително нормално, обществото и отделните граждани ще си казват, а още по-важното — ще смятат, че „няма никаква държава” и че „държавността се руши”.

Управлението на страната е сложен механизъм за производство на сигурност. Хосе Ортега и Гасет (José Ortega y Gasset, 1883—1955) пише: „Държавата преди всичко е производител на сигурност, което е нейно основно морално и политическо право, нейно висше благо и цел”⁴⁹⁷. Висше умение на властта е с по-малко средства да постига повече сигурност. И обратното, знак за некачествено управление е, ако с повече средства, заделени за сигурност, властта постига по-малко сигурност. Ако ситуацията е нестабилна, обществото е склонно да надценява потребностите си от сигурност и да подценява способностите на държавата да му я обезпечи, докато при стабилна ситуация обществото проявява склонност да подценява потребностите си от сигурност и да надценява способностите на държавата да я обезпечи. Като правило надценените потребности и подценените способности довеждат до излишен психологически дискомфорт и до преразход на материални ресурси преди заплахата изобщо да е възникнала. А надценените способности и подценените потребности довеждат до излишен психологически комфорт и съответно до преразход на финансови ресурси когато заплахата се осъществи.

Сред главните задачи на властта е тя да играе активна и решаваща роля в сложния процес на напасване на потребностите на обществото от сигурност (те като правило са завишени) с възможностите на държавата (те пък като правило са ограничени) да обезпечи тази сигурност и гарантира потребностите от нея. По начина, по който властта се справя с това напасване, се съди за нейната ефективност. Най-ефективно е управлението, което с минимум средства постига максимум сигурност. Съответно най-неефективно е управлението, което с максимум средства постига минимум сигурност, или — казано на по-разбираем език и на практика, — което изразходва повече средства, а постига по-малко сигурност.

Изтъква се монополът на Държавата върху ресурсното, нормативното и кадровото обезпечаване на системата за национална сигурност, тъй като това е главната й отговорност. Но монополът не значи безконтролно разходване на средствата. И в изразходването на ресурсите за сигурността всяка държава трябва да се простира според чергата. Проблеми от този тип стоят пред всички държави, независимо от характера на политическия им режим. Ресурсите на държавата са винаги ограничени, така че всичко е въпрос на приоритети и цели. Ала понякога привидният преразход на ресурси за сигурността, може да даде неочакван ефект. Например, с разумен акцент върху отбраната и чрез стимулиране на военната индустрия, държавата може да подпомогне икономиката си и да облекчи някои проблеми, т.е. инвестициите в отбраната биха могли да доведат до позитивни промени в редица области на промишлеността и социалния живот.

Съществуват два крайни метода (подхода) за обвързване на целите и ресурсите при обезпечаването на сигурността. Донякъде условно би могло да се твърди, че първият метод е по-типичен за САЩ и по-общо за англосаксонските страни, докато вторият е по-типичен за европейския, континентален начин на мислене.

При първия метод, т.нар. подход „максимална цел”, стремежът е да се постигне максимално възможната цел при наличните ресурси на държавата (става дума в общия случай не само за средствата като пари, но и за всички политически, икономически, географски, исторически, културни, интелектуални, суровинни и т.н. дадености). При този подход не се щадят ресурсите в името на максималната цел. Акцентът тук е върху гарантирането на максимална сигурност, т.е. максимизира се целта, без да се държи на наличните ресурси.

При втория метод, т.нар. подход „минимални ресурси”, се търси една реалистична, достижима и национално отговорна цел, която да се постигне с възможно най-малкото изразходване на наличните ресурси (отново не става въпрос само за средствата като пари — имат се предвид всички упоменати по-горе дадености на държавата). При този подход съответно се извежда на преден план една реалистична цел, която да се постигне с минимум разход на ресурси. Акцентът тук е върху обезпечаването на поносима сигурност с възможно максималното щадене на ресурсите, т.е. минимизира се разходът на наличните ресурси, докато обаче все още се гарантира сигурност.

Но е логично, че в нормални условия, държавата е склонна да минимизира разходите, да гарантира разумно, но не оптимално равнище на сигурност. Обратно, когато държавата е в кризисна ситуация, когато има опасност за ключовите й интереси, тя оптимизира целите си и последното, за което мисли е да щади разходите за отстояването им (с други думи, преминава към т.нар. „кризисно планиране”).

Планирането и управлението на политиката за сигурност е изключително сложно — по-сложно от висшата математика и висшия пилотаж. Не се ли прави по оптималния начин, може да има преразход на средства и да се падне под критичния минимум на сигурността. А осъществи ли се оптимално добре, може да даде високи дивиденти, да намери „златното сечение” между способности и потребности, самото то да се превърне в ефективен генератор на сигурност.

Финансирането на сигурността не е чисто счетоводен процес и въпрос на бюджетарни техники. Това е най-напред държавна политика. То е концептуален и философски проблем. Преди да планираш средствата за сигурност, трябва да формулираш политиката си за сигурност. И в най-развитите страни средствата за сигурност са ограничени. Ако се допуска тяхното прекомерно изразходване за сигурност, неизбежно страдат други сфери на обществения и социалния живот.

Но освен философия в тези подходи има и много реална и често трудно реализируема практика. Говорим все пак за сложно напасване. Обикновено потребностите се определят от експертите, професионалистите, изпълнителите, т.е. в посока отдолу нагоре. А възможностите пък се определят от политиците, властимащите, управляващите и тук посоката е противоположна, т.е. отгоре надолу. И напасването, засичането, става доста трудно — чрез компромиси, чрез саможертви и отговорност, в дух на дебат, дискусии, търсене на общи цели. Всеки трябва да определи колко да отстъпи, за да не пострада самата сигурност, нито уважението към властта, нито респектът към професионализма. Върви се бавно, стъпка по стъпка — изминава се дълъг път чрез технологии и процедури, съчетаващи известните съвременни методи за бюджетиране и финансиране, но и отчитащи състоянието на страната, нивото на нейните кадри.

На практика като правило също се прилагат два подхода: Обща сума и Програмно (целево) финансиране.

Обаче при подобно разпределяне на средствата наистина има и твърде много възможности за конюнктурни решения, случайности, субективизъм, лобиране, дори противопоставяне между отделните структури и подразделения в системата за национална сигурност. Например би могло много лесно един министър да започне да плаща данък на собствените си предпочитания, политически позиции и дори предубеждения, или пък отделните видове и родове войски да влязат в разпри и раздори в борбата за по-добро финансиране.

Ето защо вторият подход, в една или друга форма, намира израз във все по-широкото внедряване на т.нар. Програмно (целево) финансиране на националната сигурност. Самото наименование на подхода говори за неговата същност, т.е. да се определят онези програми или цели, проекти, задачи (да речем закриване на военни бази, съкращаване и пенсиониране на военнослужещи, разходи за социална адаптация, приоритети в модернизацията на оръжейните системи и т.н.), които да са обект на финансиране през съответната година (може да става дума и за по-продължителен период).

Гореспоменатите програми (проекти) се разбиват на няколко групи:

• 
  програми, чието финансиране се прекратява окончателно;
  
• 
  програми, чието финансиране временно се замразява;
  
• 
  програми, чието финансиране частично се орязва (получават частично финансиране);
  
• 
  програми, чието финансиране се подкрепя във вида, в който е предложено от професионалистите;
  
• 
  програми, чието финансиране се увеличава с допълнителни средства (преценява се, че работата по тях ще се ускори или обемът от техните дейности трябва да се увеличи);
  
• 
  програми, чието финансиране стартира, защото са възложени от политиците (управляващите, цивилните мениджъри на сигурноста и отбраната) за разработване или изпълнение, независимо, че дотогава те не са предлагани от експертите (например военните).
  

Но тези идеи са абстрактна теория по разпределение на правомощията. В реалния живот и при правилната политика, решенията макар и да се определят от този, който има легитимното право да стори това, трябва да се вземат с експертизата на този, който разбира от тях. Иначе вероятността решенията да са грешни става много висока. Не звучи вече кощунствено, дори не изглежда никак странно, ако властта търси съвет и експертиза от неправителствени структури, т.нар. „Неправителствени организации” (НПО) или Non-Governmental Organisations (NGOs), главно по технологията на съставяне на бюджета, при подготовката на специалисти в планирането и управлението на дейностите в секторите от системата за национална сигурност. Иначе вероятността решенията да бъдат погрешни става много висока. Ето защо казах, че планирането и управлението на политиката за сигурност е най-сложната политика, че то е висш държавнически пилотаж.

Когато се говори за Сигурността на Държавата и за Държавата в Сигурността, трябва задължително да се разгледа и една от най-актуалните теми в международния дебат за ролята и мястото на Държавата по отношение на гарантирането на сигурността — тази за еволюцията на Класическата Държава на Сигурността и на нейните институционални опори.

Класическата Държава на сигурността има четири институционални опори — Армия, Полиция, Специални служби и Отбранителна индустрия.