Луна Давидова
Изтегляне 0.84 Mb.
|
Също в Казанлък?Да, не, то беше село Турия, но една-две годишен го връщат, отиват в Казанлък, нали казах там – дядо ми си прави едно дюкянче. Баща ми нямаше професия така, той завърши гимназия и завърши гимназия в Пловдив като много добър ученик, майка ми също е завършила гимназия – това трябва също да се… Това – в Казанлък? Да, Казанлъшка девическа гимназия, завърши тя. Тогава беше много нещо да завърши едно момиче гимназия, нали. Оженва се, майка ми, връщам се към майка ми, ще сбъркам ли? Не, не, това няма никакво значение, аз после ще ги подреждам нещата. Да, добре, майка ми завършва гимназия в Казанлък и се оженва, омъжва се много рано – двайсет и една годишна се омъжва за моя баща и ме ражда на, 26 година се раждам аз, значи тя се е женила 24 година. И тогава говореше дълго и незабравимо за тяхното сватбено пътешествие, защото баща ми и той като сватбено пътешествие, отиват до Виена и те не престанаха, докато бяха живи, да говорят за тая Виена и как е било във Виена, и какво са видели на път и на връщане и на отиване от Виена. А сватбата им е била религиозна? Да, да, сватбата им е била религиозна, да, да, нямаше тогава граждански бракове, такива неща, в нашата малка синагога в град Казанлък. Беше интересно затова, че една сграда на два етажа, с голям двор, преден и заден двор на училището, долу беше училището – с две класни стаи. В едната стая се учеха първо и второ отделение, в другата се учеха трето и четвърто отделение. Това беше еврейско училище, там също на първия етаж беше и самата ни синагога, да. А Вашите родители там ли са учили? Във Казанлък ли? Баща ми – в Пловдив е завършил гимназия. Не, имам предвид, учили ли са в еврейското училище? Не, не са учили. Учих аз в еврейското училище, а също и моята сестра – до четвърто отделение като… А на втория етаж на тази сграда, която изглежда, няма я вече в Казанлък, унищожена е, и синагогата я няма, горе беше един голям салон със сцена – там децата от училището пък и не само си правеха разни тържества, разни пиески също, празници също се празнуваха там, горе, на втория етаж, над синагогата, нали. А синагогата се посещаваше, долната част на синагогата, така де, синагогата самата, само от мъже – жени не се допускат там; жените бяха на втория етаж, както ти казвам, в тази голяма зала, нали, доста големичка, със сценка, с маси, със столове, нали, за някакви тържества – там имаше едно нещо, издадено, като балконче, с решетки, с решетки. Религиозните жени седяха на втория етаж, зад решетките, за да така, за да присъстват така физически да присъстват на църковните работи там… На обредите? А, както се казва, да, на обредите, да. Жените трябваше да бъдат забрадени, а мъжете – непременно с нещо на глава – или с шапка, или с кепе, или с каскетче, с нещо каквото ще да бъде, но главата – покрита. Жените, ако нямат нещо шалче да са си донесли – кърпичка макар ще сложи на главата си, и мъжете също на главата си, за да бъде там главата покрита по време на там религиозните обреди, на молитвите. Жените не се допускаха, примерно, погребения ако има, само мъже ходеха до гробищата на погребения, жени – не ходеха на това. В двора на училището, голям училищен двор, имаше, играеше се волейбол, имаше мрежа и ходеха младежите да играят, освен това имаше една малка, много схлупена къщурка, да кажа, щото то беше само една стаица, където по стар обичай мъртвите се къпеха и се подготвяха за погребение – мъже и жени. Имаше една жена, Танти Рейна се казва, “рейна” значи “царица” всъщност, Танти Рейна, която се занимаваше с това нещо, тази дума е, това нещо се казва “рохеса”, тя беше рохеса, тоест тя прибираше мъртвите, къпеше ги и ги подготвяше. Мъртвите се погребваха само със, голи, само с един бял чаршаф се слагаха във, как да кажа, във… Гроба? В гроб, не. Ковчега? Да, ковчега, не ми идва думата, ковчега, да. Те са голи и до ден-днешен така нали това е еврейско. Родил си се, дошъл си на този свят гол, отиваш си от този свят също гол. А тази жена, Танти Рейна, тя беше една много силна, много енергична, много силна духом, една възрастна жена, която се занимаваше с гледане на болни – кой някъде се разболял, кое детенце болно, коя баба болна, коя жена няма какво да яде, тя се грижеше, събираше или храна, или нещо в помощ на тези. Тя знаеше маса лекарства, как се лекува кашлица, как се лекува шарка, как се лекува не знам какво си, нали, тя беше една жена, отдадена, макар че си имаше свое семейство, тя имаше дъщеря, имаше две дъщери, имаше след това и внуците, внучета, но тя беше родена за това да помага, като че ли да помага на хората. Такива хора като че ли днеска, аз поне не познавам и по-късно в моя малък град такава жена не се появи. Нямаше го вече това нещо. Нещо като съвременните, днешните социални работници? Да, да. Аз имам един съученик, който с това се занимава. Да, но безкористно, безкористно, разбираш ли, Атанас. Е, той го работи това нещо, но пак трябва според мен да се оцени. Да, да, е в смисъл безкористно от нейна страна, на тази жена, щото тя не получаваше нищо, никой не й даваше нищо, даром го правеше това нещо, да. А в каква степен преценявате Вашите родители като религиозни? Моите родители не бяха религиозни, аз казах даже в началото, че баща ми беше атеист, той беше комунист, майка ми – не, но тя също не беше и религиозна, тя също. Но, разбира се, спазваха се традициите, нали, празниците, да кажем, Пасхата, сега Песаха така наречения, нали. Не се ядеше хляб, правеха се такива питки, нали, безсолни питки, не се ядеше, не ядяха, не се ядеше свинско, свинско нали, въобще се спазваха традициите и се събирахме или при единия, предимно при бащата на баща ми – при дядо Давид, който имаше голяма къща, наистина голяма къща и хубава – там се събирахме с молитвите и със всички традиции, традиционни неща за празниците. Но не бяха религиозни, не. Даже баща ми и майка ми, аз не ги помня да са влизали в синагога, в синагогата. А майчиният им език? Майчиният им език – те не знаеха иврит, този староеврейския, не знаеха, но те говореха испански, този испански, за който говорихме, дошли от Испанията, нали от 1492 година. Той е един език, който разбира се остана така старинен, какъвто си е бил по онова време – така на Сервантес, на Лопе де Вега или на не знам кой си още. Езикът се развива, обогатява, отпадат думи, раждат се нови – всяко време иска свойто изражение, нали. Та те говореха испански, но говореха български, разбира се. Във къщи се говореше и на испански, и на български също. С бабата и дядото, и с двамата дядовци и баби се говореше на испански, нали, особено на майка ми майката и бащата се говореше. Ние, децата и другите, въобще вкъщи се говореше испански. И оттам аз знам доста – този испански и то ладиното така наречения. А баща ми беше, няма да се стесня да кажа, полиглот, защото сам е учил френски – много добре, писмено и говоримо, много добре руски – писмено и говоримо, имахме книги на руски – имахме един Достоевски, един Чехов се четеше на руски, майка ми – не, за съжаление, майка ми не; той говореше немски, баща ми знаеше немски също, казах френски, немски, без английски нали, руски, еврейски, турски говореше много добре, не само говореше много добре, той четеше на турски, той говореше един добър, кажи-речи един добър турски език, не ежедневния – верба на или гир бурда. Та, разбира се не знаеше гръцки, тоест не е бил в класическа гимназия, но с латински много неща знаеше и обичаше да казва много неща на латински нали: Dum spiro, spero или нещо подобно, нали. Но, така. Дядовците ми – нали на майка ми – те почти не знаеха български, макар че дядо ми си имаше магазинче и все пак беше търговец и там хъката-мъката, както се казваше, криво-ляво ги дотъманяваше българския нали, колкото да каже колко струва, какво ще взема, какво ще ми дадеш и колко да ти върна и тъй нататък. Заповядайте, благодаря. Заповядайте, благодаря, да. А бабите, бабата на майка ми почти че не знаеше български – тя говореше само еврейски, нашия и испански, тоя. И казваше например, няколкото думи: Quiero a sentarme hasta la pendgura. “Пенджура” викаше на прозорците, на прозореца – пенджурки, нали. На вилицата казваше “фъркулица”, “Дай ми фъркулицата!”. Да, и ние се чудехме най-напред какво е, пък после разбрахме, че е вилица, фъркулица. Та такива няколко думи и тя, горката, знаеше нали, на български. Всичките й деца, значи мамините братя и сестрата също говореха чудесен, прекрасен български литературен език, щото тя четеше и мама, и баща ми – един прекрасен български език, много богат. А той, казах, че беше така бохем, обичаше да си пийва, за разлика, евреите обикновено не пият, (те) са редки, редки случаи някой да пие или да е пияница, да кажат: “Тоя е пияница”. Той не беше пияница, разбира се, но обичаше да си пийва, да се почерпва с приятели, да се смеят, да се шегуват и да се прибира, за да си хапне на обед и да се прибира довечера, вечерта, за да вечеряме и да си лягаме след това. Няма телевизия, няма радио, няма телефон, няма нищо. Първото радио и първият телефон беше голямо чудо – при моя доктор, вуйчо – доктор Биджарано, Рафаел Биджарано. Дойде телефон, в града той беше един от първите, които си имаха телефон – то беше едно огромно чудо. А също Philips или Telefunken ли беше, или Philips беше първото радио, което, от първите радиа – няколко семейства имаха радио в града. А това кога горе-долу е било? Това беше преди Девети, значи, това ще е било някъде началото на 40-те години, някъде. Между 40-та и 43-та? 38-9 – там някъде, да. А малко преди четиридесетте години така бих казала – 36-та, 37-ма, 38-ма – там някъде дойде първото радио. И това беше едно от големите чудеса – как може, откъде идва тоя звук, откъде идва, как говорят, как може отнякъде да говорят, ние да ги чуваме и тъй нататък – чудеса на техниката бяха. А знаете ли нещо за военната служба на баща си – в случай че е служил? Баща ми не е служил войник, не е служил войник и не знам защо. Не мога да кажа защо – откупен ли е бил, щото здрав, хубав, енергичен, млад човек. Войник не е бил. Така, дай да загасим малко… Каталог: sites -> default -> files -> person -> interview interview -> Молхов Хаим Меворах interview -> Касета 1, Страна А interview -> България Интервюирал: Патриция Николова м май 2003 г март 2004 г. Касета 1, страна А interview -> Регина Гринберг София България Интервюирал: Светлана Авдала interview -> Грация Нисим Албухайре interview -> Адела Хинкова interview -> Софи Леон Пинкас interview -> Виктор Барух interview -> Бина Йосиф Декало interview -> Леон Нисимов Лазаров София България Интервюирал: Леонтина Израел Изтегляне 0.84 Mb. Сподели с приятели:
|