Луна Давидова
Тук има един въпрос за неговите братя и сестри – Вие разказахте за…
Изтегляне 0.84 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Около 30-та
- Да, католически колеж
- А Вие поддържате ли с тях някакви отношения
- А по време на Холокоста, Вашите родители
- За Гавриел
Тук има един въпрос за неговите братя и сестри – Вие разказахте за…Да, за майчините разказах. Той имаше един брат – Гаврил, Гавриел, Гаврил – по-малък от него – доста по-малък, може би петнайсетина години по-малък от него и една сестра – малко по-малка от него. Той е първият, Буко, Солчи се казваше сестра му – с пет-шест години по-млада от него, по-малка и Гаврил или Гавриел – с, де да знам, може би, към петнайсетина – четиринайсет-петнайсет години по-малък. Умират – тяхната майка, първата ми баба, също Луна, умира от скоротечна туберкулоза се разболява и отива във Виена да се лекува, значи все пак са имали възможност да я изпратят да се лекува там. Отива баба ми Луна, моята истинска баба, във Виена и не успяват да я излекуват и тя умира във Виена и е погребана във виенско гробище. Когато ние, след много години отидохме с мъжа ми, искахме да я намерим, опитахме се да търсим и нищо не можахме, нищо не можахме да открием, не разбрахме къде е погребана. Но там, във Виена. Казах за втория му брат на моя дядо по бащина линия, също Давид, със цариградска мома – Луна и нейната сестра, Фортуна, Фортуне, съдбата, да фортуната – съдбата. Малка, ниска, грозна, с дълги ръце и гърбица, но казах – много умна и тя водеше цялото домакинство. От втората жена дядо ми имаше две деца – една дъщеря, Шела, която ми е почти връстница, с няколко месеца е по-голяма от мене, значи свекърва и това, снаха по едно и също време бременни и по едно и също време раждат – мене и моята леля, щото тя е на баща ми сестра от втора майка, нали и още един по-малък брат, Берто, който беше роден мисля че 28-ма година ли, 27-ма година ли. Не, не той е по-малък от мен, чичо ми значи, на баща ми брата от втора майка, беше от мене три-четири години по-млад, значи той е роден някъде, да така казах. Около 30-та?Да, да, около 30-та, да. Той ми беше чичо все пак. Те живееха всички – живееха при дядото и бабата, нали, при втората съпруга на дядо ми, в голяма къща. Като Солчи, дъщерята, беше изпратена в Русе, имаше в Русе френски колеж, не знам дали до ден-днешен съществува в Русе колеж френски, тя отиде във Русе и завърши колеж – френски. При католички бяха тея, католички бяха… Да, католически колеж?Да, католически колеж беше, да. Много се плашеха нашите да не би тя да приеме католицизма, но не. Солчи, сестрата истинска на баща ми, се омъжи в Русе за един много красив и хубав мъж и така имотни са били. Той се казваше, семейството им се казваше Монтийас, Монтийас – Мони Монтийас се казваше нейният съпруг, на леля ми Солчи. А Вие поддържате ли с тях някакви отношения?Ще кажа, аз ходих при тях на гости в Русе, бях, може би, четиринайсет, тринайсет-четиринайсет годишна – как ме пуснаха моите родители?! – през Горна Оряховица, със смяна до Русе, аз самата ми е като в мъгла, как отидох до там, аз, на тринайсет-четиринайсет години, аз за първи път излизам от този малък, провинциален град – Казанлък – и отивам в Русе, а Русе беше една почти Европа, нали. Там – Букурещ, Румъния, “малкият Париж” му викаха на Букурещ тогава. “Кючук Париж”, както казват в Пловдив. Кючук Париж, точно тъй, така че тя в Русе, в големия град, се омъжи и аз им ходих на гости. Тя живееше с Монийас, със семейството на мъжа си, с майката и бащата на Мони, нали. И тя живееше там, и й се родиха две момчета – така с нея. Та аз даже й гостувах и няма да забравя колко гостоприемни бяха, колко хубави дни прекарах при тях и няма да забравя каква риба се носеше от Дунава и какви чиги съм яла на фурна и какви манджи съм яла със рибни такива специалитети и деликатеси в същия този град, в нейното семейство, на леля ми Солчи. А по време на Холокоста, Вашите родители?Един момент само, искам да кажа, че другият брат на баща ми, истинският му брат Гавриел, нали?Гавриел, да, беше един, завърши техникум в града, в Казанлък, беше един красив като бог, красив младеж – строен, силен, къдрокос, лъчезарен, той беше водител на казанлъшките младежи. Имаше няколко еврейски организации – едната се казваше “Ашомер Ацаир”, “Ашомер Ацаир”, “А-ш-о-м-е-р А-ц-а-и-р” – това беше една доста лява организация, такава еврейска организация, младежка, нали. И една друга – тя беше така по-дясна, “Макаби”, както и да го ударим, няма значение. И още една съществуваше организация, но я нямаше в Казанлък сред младежите – “Акива” – “Акива” се казваше тази другата, но такава нямаше, тя беше още по-десничка, дясна такава, младежка организация. Консервативна? Ционистическа, в онзи смисъл, в който сега ни винят, че ционизъм. Ционизъм не е нищо друго освен мечтата и работата и действията за създаване на една еврейска държава. Това е целият ционизъм. Това значи ционизъм фактически. Да се работи за създаване на една еврейска държава – там, където е била в древността, там, където Библията ни я е указала тази земя – Палестина така наречената. Да? За Гавриел?За Гавриел – той беше душата и сърцето на казанлъшките младежи – “Ашомер Ацаир”. “Ашомеристите” така наречени. Те там играеха волейбол, той им разказваше разни, четеше много и събираше младежите и им разправяше книги. Той им говореше за автори, той им говореше за историята на – българска история също и еврейска история също. Беше наистина един чудесен, много интелигентен, много духовит, с много чувство за хумор и много контактен човек – той беше роден за лидер, просто, човек. И се влюби в една там от своите помощнички, да кажа, приятелки. Тя – колкото той строен и хубав и красив, тя беше една мънинка, дребнинка, черноочка, хубавка, но хубавка и тя му идеше някъде изпод рамото нали, такава една, но и тя. Той се казваше “Ах”, което значи на иврит; “ах Гаврил”, което не значи “ах”, “ах, колко си хубав”, а значи “брат”. “Ах” значи “брат”. “Ахот” значи сестра. Значи – той беше “ах Гаврил”, а тя беше “ахот Рашка”. И тя беше, разбира се, негова първа помощница във всичките му там деяния, нали, правеха се пиески, учеха се стихотворенийца, всичко това на български, на български, не на иврит, на староеврейски, не на испански. Разбира се, ползваха испански, знаеха испански и ах Гаврил и ахот Рашка, нали, пък и децата знаеха. Сега, ние учехме, аз и сестра ми, пък и училището беше четвърто отделение – четвърто отделение учехме и староеврейски. Като един от учителите ни беше равинът. Казънлъшкият равин. Равина ще се сетя, по-късно. Искам да кажа още за това. Шела, другата сестра, от втора майка, която е сега в Израел, беше също едно много интелигентно, завърши гимназия в Казанлък и започна да се занимава с обществена работа – в РМС-а най-напред в Казанлък, стана председател на РМС-а на Казанлъшката гимназия, след това отиде в Стара Загора, все по линия ремсова, в Окръжния комитет, след това дойде в ЦК на Комсомола тука, на РМС-а в София и въобще тръгна по линия, тази ремсова линия нали. А пък – до ден-днешен е жива-здрава, в Израел стана професор по… (Касета 1, край на страна Б) (Касета 2, страна А) Искам да кажа, че най-малкият брат, пуснато ли е? Най-малкият брат на баща ми, Берто, за когото стана дума вече, той замина за Израел преди нашето изселване. Направи се една група преди 43 година, мисля че беше края на 42-ра година, се направи една, така наречена, алия, тоест едно отиване, до Израел и този много малък тогава, шестнайсет може би, петнайсет-шестнайсетгодишен младеж, тръгна за Израел с тази група. Мисля че, без да съм много сигурна, това нещо се организираше централно, тука от София, и се набираха младежи от цялата страна, млади хора, които отиваха в Палестина, тръгваха за Израел. И така и стана – той замина за Израел, перипетиите му, всички аз не ги знам точно, но стигна благополучно до Израел и до ден-днешен е жив и здрав, де да знам колко е здрав сега, той живее в Хайфа в Израел. Това бяха така идеалисти, младежи, ще ги нарека добре, ционисти с това съдържание, което вложихме в думата или поне аз влагам в думата, нали. Създаването на една еврейска държава след всички гонения, след всичкия ужас, който се изживя през Втората Световна война с шестте милиона, с Холокоста така наречен, изчезнали и убити, това беше нещо, което, което де да знам, което поддържаше този дух, еврейски дух и това е желание да има едно място, макар и малко, макар и далечно, което при нужда и не само при нужда, защо само при нужда?, да могат да се съберат хората там, да си имат отечество, да си имат държава там. Винаги сме се чувствали с две държави, с две родини, нали, основната, голямата, истинската родина, тука България, където сме се родили, живяли и работили и другата, която беше една фикция, една така, една идея, една мечта, за създаването на една такава държава. Знаем, че до 1948 година Палестина е била протекторат на Англия, нали, там е имало едно голямо движение вътре в страната за освобождаване, освобождаване от английско попечителство, така да се каже, имаше, имало е създадена една армия, която се е наричала “Агана” – аганата, която всъщност те са били борци за, така за независимост, така е, за независимост, нали срещу англичаните. Там са живяли, разбира се, достатъчно много и палестинци, и араби нали, които и до ден-днешен живеят там – една голяма част са били експулсирани, по-нататък вече това е друга, друга тема, но. Така че той замина там, за Израел. В града живееха, може би това да кажа, че града по мое време, още в детството ми, това беше едно малко градче – петнайсет, четиринайсет-петнайсет хилядно, може би, жители, няма да е пресилено ако кажа, че половината бяха турци. Турци, много цигани, малко арменци, доста евреи – може би бяха към пет-шестотин души, еврейски, не семейства петстотин, еврейски, а души. Може би към стотина, сто и двайсет семейства. Имаше много от тези, не катунари… Как се казваха? Имаше също, казах, и каракачани, те по-късно се и заселиха в града, иначе слизаха от Балкана и отиваха през лятото и след това се връщаха през късна есен се прибираха отново – със стадата си, със каруците си, с колите си и така нататък. Искам да кажа, че беше много микс едно градче. В града се живееше много кротко, тихо и спокойно, с едно чудесно разбирателство между всички тези етноси, така да ги нарека, които сега изброих. С турците баща ми имаше прекрасни отношения, с турски приятели, нали, ходеха и да си пийват ракийката някъде или винцето, ходеха да си играят и на табла и си посещаваха семействата и така нататък. Та тези петнайсетина хиляди души аз не помня някъде кражба да имаше, макар че беше пълно с цигани; тук-таме се чуваше, че някоя простряла прането, пък след това като се прибрала на обед или вечерта не си намерила прането на това, но то беше нещо, нали, история. Каталог: sites -> default -> files -> person -> interview interview -> Молхов Хаим Меворах interview -> Касета 1, Страна А interview -> България Интервюирал: Патриция Николова м май 2003 г март 2004 г. Касета 1, страна А interview -> Регина Гринберг София България Интервюирал: Светлана Авдала interview -> Грация Нисим Албухайре interview -> Адела Хинкова interview -> Софи Леон Пинкас interview -> Виктор Барух interview -> Бина Йосиф Декало interview -> Леон Нисимов Лазаров София България Интервюирал: Леонтина Израел Изтегляне 0.84 Mb. Сподели с приятели:
|