Луна Давидова

Който е вече расисткият закон?

Който е вече расисткият закон, който полека-лека се разрастваше, ставаше все по-жесток, все по-драстичен, мисля че и под натиска на Германия, с която Германия бяхме съюзници, както знаем. И тогава се появиха в града такива малки организацийки, “Бранник” имаше една организация, легионери имаше, “Легион” нали, отецпаисиевци имаше – такива организации бяха, само ги споменавам. Но най-драстични бяха отецпаисиевците и легионерите, “Легоина” – имаше такава малка група в Казанлък – легионери; имаше, бранниците, тя беше такава една, тъй да се каже, държавна организация, просто бяха задължени, както по-късно стана Комсомола, за съжаление, нали, да бъдеш в организацията – тя е етатизирана дето се казва, одържавена. Щото получаваха костюмче, имаха много хубава бранническа, шапчица така, не, ученици, не, организация, да, младежка организация, съществуваха и в училищата. И “Бранник” – имам си снимка с мои приятелки в браннически униформи, чудесни момичета и прогресивни, в такава Девическа гимназия и мъжка бяха двете разделени гимназии, та си бяха с униформите бранническите, обаче си бяха едни много чудесни, добри деца, прогресивни, айде да кажа думата. Докато легионерите бяха по-злостните и отецпаисиевците бяха по-малко в града като че ли, доколкото си спомням. И по време вече на доста по-драстичните мерки, закриха се магазините, не можеше да имаш втори апартамент или втора къща, не можеше да работиш еди-какво си, не можеше да ходиш еди-къде си, имаше определени часове, в които можеш да излизаш от къщи, за да пазаруваш, нали.

Полицейски час?

Полицейски час, така наречения, точно така. И докато се стигна до изселването на хората. Имаше малки, накакви такива, частични проявления легионерски – посчупиха тук-таме по някоя витрина, по някой друг прозорец.

Хулиганства?
Това бяха легионерите, легионерска такава анти-семитска организация, анти-семитски проявления.

А побоища?Имало ли е побоища?

В самия ми град, в самия град нямаше такова нещо в Казанлък, нямаше побоища, но имаше изпочупени малко витрини и малко прозорци.

Надписи по стените?

Надписи имаше, надписи – това със свастиката имаше. Тук-таме, казвам, тук-таме и това беше една малка, малка група хора, организация, която се проявяваше по този начин. Но баща ми остана докрай със всичките си приятели българи, беше много близък с Чудомир, нали в Казанлък – те бяха много близки приятели, Чудомир често идваше при нас, играеха табла, говореха за книги, за литература, за художници и така нататък. Имаше много приятели баща ми и цялото ни семейство българско, а-а, с български семейства искам да кажа, аз се чувствах чудесно в моята паралелка в гимназията и когато за първи път дойдох със значка, след това ни сложиха значките, едни малки жълти звездички. В Полша и на другаде, са били големи звезди, зашивани тука на ръкава на това или тука на гърдите, нали, на дрехата, която носиш. Нашите бяха едни малки жълти звездички, както и да е, но когато за първи път се явих с тази значка, аз бях колко годишна, 42 година, бях шестнайсет годишна и бях шестнайсет годишна – получи се нещо много как да кажа, странно, тъжно… Та така.

И как реагираха съучениците, така де, съученичките?

Те бяха съученичките, да, Девическа гимназия, и така много стъписани, така много с чувство за някаква едва ли не вина за това, което ми се случва. Аз бях добра ученичка, отлична ученичка, завърших с 5.86 ли беше и 8 ли, диплома – не ми вървеше математиката много, но я избутвах по някакъв начин. И те дойдоха всички да ме изпратят на гарата, когато си тръгнахме, там цялата паралелка дойде и така нататък. Така че никога не съм усещала, не съм чувствала е за същия тоя антисемитизъм ако говорим нали.

А спомняте ли си някакви политически, от големите политически събития за края на трийсетте години, новините как сте ги научавали: тук са изброени няколко –идването на Хитлер на власт това вероятно си го спомняте?
Аз не си го спомням това.

Мюнхенския пакт?

33-та година идва той на власт, нали, Хитлер в Германия, но започна да се говори нали за този фашизъм дори в нашето малко градче – тихо, кротко, скромно градче, се говореше вече за това, че става нещо страшно. Особено от годините 38-39, когато започна аншлусът в Австрия, навлизането на Германия в Австрия, тъй наречения Аншлус, когато взеха Чехия, Австро-Унгария, влязоха там, направиха Чехия на бърза ръка я взеха, след това следваше Франция, която пак така, за две седмици, да не лъжа, за няколко седмици ли беше…

Франция, Полша, Белгия.
Полша всъщност започна, истинската война, започна на първи септември 41, не 22 юни започна войната със Съветския съюз, нали 21 – 22 юни 41 година, малко преди това беше Полша със Данциг, Гданск или Данциг, нали, там започна, там започна. Всичките неща идваха.
Спомняте ли си някакви коментари на Вашите родители?
А, разбира се, разбира се, разбира се и после почнаха и законите за защита на нацията – те тръгнаха по малко по малко, не изведнъж. Нали най-напред казах – отнеха магазините, след това отнеха друга собственост и така нататък, нали. Та разбира се, че имаше страх, после почна вече да се говори за това къде са изпращани тези хора, които са изселвани. Аз помня много добре как мина един голям ешелон от Унгария, унгарски евреи преди нашето изселничество, това беше началото на 43-та година, който така ешелон с много вагони спря в града, слязоха доста хора и ги настаниха в големия двор на нашето еврейско училище. Бяха там, ние успяхме, евреите в Казанлък успяха да вземат – как ги измъкнаха оттам?! – хора в домовете си, за да ги нахранят, за да се почистят и тъй нататък. При нас дойде едно момиченце, няма да я забравя, едно много красиво дете, с една голяма руса плитка, гъста голяма плитка, самó – нямаше родители – и с едно червено палтенце с кожички, белички – тука. Така беше облечена, не й помня името, унгарско дете, момиченце, четиринайсет, може би, петнайсетгодишно, което ние взехме. Остана един-два дни при нас и след това ги прибраха ипочти във всяко семейство имаше по няколко такива души, взети от двора на училището. Но след това те бяха прибрани, отново във вагоните качени и ешелонът тръгна, за да не се върне – унгарските евреи бяха унищожени също, почти до крак. Който успял да избяга или предварително да усети какви са нещата и да се изпокрие, нали. Но общо взето те отидоха също. А така че ето това нещо помня много добре.
А спомняте ли си например един най-обикновен ден във Вашия град как протичаше, един пазарен ден например?
Да, пазарният ден беше във вторник. Идваха от селата с каруци, с магарета, с дисаги, за да пазаруват в града. Един ден беше само – във вторник. И тогава туй дюкянче, туй дюкянче на дядо ми Давид, на баща ми, дядо ми Давид взе баща ми в своето дюкянче, пази боже, какво продаваха, какво беше? Но ето на – издържаха се двете семейства. Ние бяхме, както казваше баща ми Dreimädchenhaus, което значи “къщата на трите момичета” – майка ми и две сестри и той сам. Той знаеше и немски, нали. И как се обличахме – един път в годината нещо ни се шиеше или се купуваше обувки – но не бяхме нито голи, нито бяхме гладни. А как ставаше, не знам. Но във вторник идваха. Като минем – дюкяна на дядото – никой няма, баща ми там също седи – в отсрещното кафене ходеше да играе табла с бай Петър на табла – по цял ден, така какво правеха, не знам. Откъде, как се хранехме, не ми е ясно до ден-днешен. Във вторник обаче идваше, беше голямата далавера – идваха да купят пет метра хасе, два метра плат, три гранки вълна, прежда, дарак имаше нещо такова златисто, викаха му дарак, не знам имаха разни работи по тия дараци.
Позлата?
Да, позлата някаква и така. И тогава се събуждаше градчето и всички дюкяни се понапълваха нали от селата и си спомням че дядо ми, като попита някоя булка: “Абе имаш ли басма на зелени ойлювчета?” “Нямам, булка, имам фиби, казва, но ще дойде, и басмата ще дойде, ще има, и ще имам, казва, следващия вторник сигурно като дойдеш”. “Имаш ли нещо по-кафявка забрадка?” “Нямам, забрадка нямам, но имам свещи, имам много хубави свещи, казва, ще ти вършат работа.” И въобще голяма търговия падаше. И така. Та тогава отивахме ние с моята сестра и с леля ми Шела до дюкяна вторник да искаме от дядото, баща ми нямаше дял, чекмеджето беше на дядото Давид, нали той, и да искаме да си купим я халва шоколадова, я една бозичка имаше насреща една хубава сладкарничка “Гинеолу” се казваше, да си купим нещо. А отивахме при дядото и: “Гранпапа”, и всичко на еврейски на него също, нали, “Muz vas a dar un leva por mescardos chalva?”. Да си купим халва, нали. И той вадеше чекмеджето и с един много бърз рефлекторен така жест пъхаше левчетата навътре: “No tengo, бе, ija, no tengo” значи “няма, бе дъще, няма, виждаш нá, няма”. Не му се дава, казва, левчетата беше много трудно се откъсваше от дядото. А баща ми нещо се пулеше насреща, демек: “Искайте, искайте.”
Ще ви даде накрая?
Ще ви даде. R наистина даваше понякога левче та във вторника ходехме да ядем халва, я боза да ядем, я сладолед да си купим, нещо такова. Имаше доста на пазара, на пазаря, имаше доста еврейски магазини, което е вярно. Имаше и обущарница, имаше за галоши, за ботуши, имаше ето на – няколко такива по-големи магазини за платове – “Лилия” се казваше единияj, единият се казваше “Златен лъв”. Те бях по-големи и правеха конкуренция на този дребосък на дядо ми, да речем, нали, а по-нататък имаше кафене, имаше също, правеха цървули, как се казват тия – опинчари, евреи-опинчари, правеха конски седла, юлари, юзди за коне, кожухари, значи нещо като кожухарница, като кожарница, може би нещо такова се казваше; имаше една ”Зелена звезда” продаваха игли, конци, и не знам безопасни, и всякакви такива дреболии – ужасна търговия изобщо. “Зелената звезда” – те бяха пък есперантисти, и затуй им викаха, евреи, разбира се, зелена звезда, звездата зелената – символ. Но имаше доста така еврейски магазини, но по-малко, така една крупна железария имаше, това беше българско, железария продаваха разни. Или пък имаше за вълни – имаше и такъв, такава фабрика “Братя Стайнови”, се казваха. “Братстай” – продаваха прежди, вълни и такива неща, имаха хубав магазин. Те бяха един-два магазина – другото бяха доста еврейски магазини. Една хубава книжарница. Имаше също бръснари, такива магазинчета също имаше, бръснарници, евреи също, такива дребни, дребни съществувания.
Това, което днес се нарича “дребен бизнес”?
Дребен бизнес, не знам, бизнес е много страшна дума. Дребни, дребни съществувания, не бяха ни гладни, ни жадни – така. Разбира се, че имаше по-богатички –“Златен лъв” и “Лилия” бяха по-богати – другите бяха по-така средна ръка – имаше стъклари – поставяха така стъкла.
Джамджии?
Джамджии, така. Имаше тенекиджия – еврейски, еврейски дюкянчета – тенекиджийница. Имаше магазин “Чупи-купи” също. “Чупи-купи” също беше еврейски – за стъкла, за огледала и подобни неща. Но имаше, имаше, бяха доста всичките магазинчета.
А ходили ли сте на почивка някъде с Вашите родители?
Да, ходихме до Павел баня и до Чанакчийските бани, се казваше, минерални бани – това бяха, не сме ходили никъде другаде. И тогава каруца се наемаше с едно конче или с две кончета, на каруцата се наслагваха тенджери, бурканчета.
Покъщнина?
Покъщнина – такива тиганчета, котлончето, с което ще се готви, вече такива одеалца, каквото трябва за обличане – дрешки, така. И отивахме в къщи, частни къщи, къщички, квартири, а квартири се казват, на квартири ходехме и възрастните ходеха на бани – Чанакчийските бани или Павел баня да правят бани и понякога ни взимаха и нас – децата. В Казанлък имаше една голяма баня, ние нямахме бани вкъщи, бяха единици, които имат баня вкъщи, нали, имаше една баня, Турската баня се казваше, и в петък следобед, разбира се, цял петък майките ни, еврейските семейства говоря, чистят, шетат, готвят – една манджа, две манджи, нали, приготвят се, защото в събота не се готвеше, не се пипаше печка и така нататък.
Значи са спазвали шабат?
Шабата се спазваше, да. Шабат се спазваше – е, можеше да си пуснеш котлонче, макар че в Израел не бива и котлонче, не бива и електрика, не бива нищо. Но ние като голямата шетня беше в петък цял ден, ние, децата, помагахме, щото момичетата и следобед вече – по-късничко отивахме на баня, всеки петък, то се казва, нали: “Честита баня”. И отивахме в петък на турска баня – хамам – голям и там се дълго къпехме, навънка с чаршафи, лежеше се, пиеше се лимонада и това беше цял следобед кеф, кеф, да и вътре ще има теляка, който ще те изтърка, гърба и така нататък. Пускаха се в едни бурканчета пиявици, не знам дали си чувал за това?
Само съм чувал.
Пускаха пиявици и то тука някъде, пиявицата изтегляла мръсната кръв и после като се напълни пиявицата, тя сама се отлепя и пада на земята, да, да, пада. Та тази баня беше също една атракция, турската баня, имаше още една-две бани в Казанлък.
Вие казахте, че баща Ви е имал голяма библиотека.
Това е относително.
Религиозни, светски, какви книги е имало вътре и съответно какво той Ви е препоръчвал да четете?
Да, религиозни, освен Библия, Библия имаше, имаше и една италианска Библия, на италиански, той авно ползваше и италианския баща ми, ние – не. Но да се похваля, че сме чели Библията по това време, което бяхме в Казанлък, нали, а не след много години, ще бъде неистина – не сме чели Библия. Имаше тук-таме по една религиозна книга на иврит, молитвеници, които той не ползваше, това беше по-скоро от интереса му към това нещо.
Към книжнината?
Към книжнината, да. Щото той не ходеше на синагога, казах вече. Книгите бяха, пак казвам, имаше Чехов на руски, имаше Достоевски на руски, имаше по-късно имаше Есенин на руски, имаше на френски доста неща, имаше поети – Верлен имаше, имаше По, Едраг Алън По, имаше доста, доста книги, имаше и за театър, имаше Станиславски, например тогава имаше Мейер Майерхолд, за театър имаше книги на руски имаше книги. Разбира се той четеше и на френски, но ние нямахме много книги на френски. Имаше един Зола, имаше, но на френски ние не сме чели, ние двете, децата, но той четеше, майка ми също не четеше на чужд език, освен български. Онзи четеше Стефан Цвайг си спомням, че имаше доста негови неща.
На немски?
Не, на български. Четеше и немски, имаше Хайне, имаше какво, Хайне имаше, да. Сега Гьоте не помня дали е имал, или Шилер, май че нямаше тези неща в нашата библиотечка. Като казвам библиотечка, ти не си въобразявай че това е библиотеката. Това е един шкаф, голям и библиотеката. Но насреща ни беше читалище “Искра” и там имаше библиотека, на читалището “Искра”. Той се отиваше и ние, ходехме и се връщахме, взимахме книги от читалището, връщахме и така четяхме, по-скоро от библиотеката – “Искра”.
А Вие самата какви книги обичахте да четете?

Ами де да знам, помня ли вече какво, след като свършихме всички приказки, които четохме и аз четях на сестра си и после тя започна да ми чете на мене. Ами четяхме – какво? – помня Джек Лондон например много ни допадаше и на мен на сестра ми. Четяхме “Принцът и просякът” – как беше?

Марк Твен.
А, така – Марк Твен, не мога да се сетя, да. Марк Твен четяхме, и какви, не помня, не знам, доста четяхме та има какво да забравя оттогава. Ще се сетя после.
И вече можем да минем към Вашето детство, вече конкретно за Вас?

(Касета 2, край на страна А)

(Касета 2, страна Б)

И така, първи един въпрос – къде и кога сте родена?
Родена съм в Казанлък, на 5 август, 1926 година. Фактически съм родена на 31, нека го кажа това, на 31 юли, но баща ми толкова много е чакал момче, син, толкова се е разсърдил на майка ми, че първото му дете е момиче, че пет дни не ходил в общината да ме запише и затова като ме записал – той на 23 години, тя – на 21, нали, разликата им – две години между тях и той – много ядосан, отишъл, доста си подпийнал и се ядосал и отишъл в общината да ме запише на 5 август. Така че аз имам два рождени дни – единият ми е рожденият ден на 31-ви юли, но все съм си Лъв де, така да се каже, а другият е от записването в градската община на 5 август. И никога не сме имали собствена къща, собствен дом – винаги сме били под наем, нали. На хубави места, на хубав, в центъра на градчето са били къщите ни, така де, това – апартаментчетата, не са били малки – винаги сме имали освен кухнята още две до три, понякога три и повече стаи. На хубави места. И аз помня някои от моите къщи, в които съм живяла – първата ми къща, в която съм живяла, там съм се родила, на гърба на училището и синагогата, за които говорихме, една малка уличка с една стара, стара къща, която беше къщата на дядо ми Давид на баща ми къща – аз там съм се родила. Там е била прибрана и майка ми и баща ми, нали, при дядо Давид. След това вече започна нашето странстване по разни къщички – помня една къща, сега тя не съществува, разбира се, вече, в центъра на града, близо до читалище “Искра”, нали отсреща – също една приятна къща, с много хубав двор, с големи, големи чемшири и с хубави дървета. След това имаше една друга къща към тъй наречения Розариум, имаше една красива градина с много рози, наричахме я Розариума, към Розариума имаше една къща, на Пеньо Радев, там живеехме също в една хубава къща, хубав апартамент, с две-три стаи, с кухничка, с лош хазяин, който все ни се караше на децата, щото беряхме черешите от двора, не даваше да се катерим по дърветата. След това живяхме и в една, където вече дойде и изселването, не. След това живяхме в доктор Буковски – един зъболекар, много, много в центъра и там ми е една от снимките, когато вече отиваме към гарата и те ни изпращат – нашите приятели български. При доктор Буковски живях също доста до изселването, до шестнайсет-седемнайсетгодишната си възраст, нали. А, училището, казах, че еврейско, завърших четвърто отделение в еврейско училище – Рабито, Равина се казва Хезкия, Хезкия. Беше ни учител, имахме и български учителки, няколко учителки български и един учител – Аронов се казваше, учител по еврейски. Учехме и български, разбrра се, и иврит. След това прогимназия, като завърших училището, седемгодишна влязох в училище, в еврейското училище, след това беше прогимназия, българска прогимназия, с чудесни учители. Учителят ни по български език беше чудесен, по математика – Крачанов беше чудесен учител. И като завърших прогимназия в Казанлък, отидох, нямаше изпити, нямаше такива неща – направо се записваш, завърших с отличие, хубаво и записах гимназия, Казанлъшката девическа гимназия. Която завърших шести клас гимназиален – това беше изселничеството вече, дадоха ми книжка с бележките, щото не бяха завършили още децата, нали моите съученички, аз малко по-рано, но ме изпитаха, дадоха ми бележки и когато се изселихме в град Лом, в Лом се изселихме, да сме близо до Дунава, та ако почнат шлеповете, да ни закарват нанякъде. Там аз учих седми гимназиален клас, приеха ме там. В Лом имаше също полицейски час, не можехме да излизаме винаги, но завърших гимназия седми клас, от което нещо нямам абсолютно никакви спомени, абсолютно никакви спомени. Кои ми бяха учителите, кои ми бяха съученичките, какво беше тази…, то е един кошмар. Върнах се и след това завърших осми гимназиален клас във Казанлък, обратно след като се прибрахме вече на Девети септември нали, завърших осми клас 45-та година, завърших гимназията в Казанлък и с много добър успех. Не бях от така много амбициозните, бих казала, и много работливите момичета, някак си ми се удаваше – помнех ги уроците и в една тетрадка и до ден-днешен ми се смеят как приятелките имаше всичко – български и руски и математиката – в една тетрадка.
Както казвахме ние в училище – “тетрадка по всичкология”.
По всичкология – точно така беше и моята тетрадка. Но така или иначе хъката-мъката изкарахме нещо. Аз бях, разбира се, в тази организация на моя вуйчо, на моя чичо Гавраил – “Ашомер Ацаир”. Имах приятелки и в еврейската махала, имах приятелки и в училище и то много добри до ден-днешен, някои от тях, които са живи, които са в София са ми приятелки. Обичах да ходя много в читалището, имаше кино там – много гледахме кино. И много плачех си спомням, че като гледах “Клетниците”, след това се разболях, защото излязох навън в градината от читалището и дълго, дълго плаках и се мъчих със съдбата на Козета и на всичките му – Жан Валжан и тъй нататък. Много чувствително възприемах всичко, което гледах и четях, много се вълнувах – много плачех, предимно плачех. Толкоз много сълзи съм изляла! И така. Там започнах и да рецитирам тук-таме по нещо – и в училище да казвам нещичко нали, минавах за рецитаторка, и в читалището нещо съм казвала на казанлъшка сцена. Но пиеска не съм играла там, в Казанлък до това време – до изселването, до идването ми в София в пиеса не съм участвала. Но такива малки неща, стихотворения, малки такива участия имах.
Детството ми беше добро, защото много се обичахме вкъщи. Малко се сърдехме ние, аз и моята сестра, много се обичаме и до ден-днешен тя ми е кажи-речи всичко – сестрата, по-малка от мен, шест години, Бети. Много се обичахме и много се разбирахме с нея -и до ден-днешен. Не си завиждахме. Родителите – нито един път не си спомням да е вдигнал ръка от тях по някакъв, какъвто и да било повод, баща ми, например, никога не е вдигнал. И и по-нататък и към внуците си и към… Никога. Майка ми ни пощипваше по малко – когато нещо не й вървеше както трябва, ни пощипваше така, ето тука (посочва бедрото си). Това беше нейната педагогическа дейност по отношение на нас. Но нямахме… Ние живеехме хубаво като казвам, че малко се сърдехме на баща ми за неговата бохема – като дойдеше малко развеселен, така малко подпийнал, малко подпяваше си и така нататък. Но не беше трагедия, щото и майка ми го прие така – какъвто си е. Аз не идеализирам нищо – не правя нещата по-хубави, отколкото бяха. Много често си ходехме при гранмамата и гранпапата – особено по майчина линия. Другите бяха по-далечни – те, с втората жена, някак си по-далечни ни бяха, по таткова линия, по бащина. Къщата на бабата – майчината баба – беше точно срещу училището и срещу синагогата. Пенджурите й гледаха към двора на училището и на уличката. И там ходехме много, много често – всеки ден. И дядото ни даваше – вадеше от една малка черна, обличаше се, нямаше пейси, нямаше бради, нямаше нищо, но дядото Давид Биджарано, на мама, беше винаги в един черен костюм, с черни обувки, боти, лъснати, чудесни, с връзка, с шапка – нормална шапка, бомбе, мъжка шапка, нали – така ходеше на работа в дюкяна, така се връщаше и не го помня разхвърлян, немарлив, нечист или нещо, пази боже!, от такова нещо. Той беше тоя, който вадеше от джоба на жилетката си по едно левче и ни даваше преди да сме го поискали. За разлика от другия, който така: “Няма бе, няма.”
No tengo.
Да, no tengo, no hay – няма. И дядото ни даваше, а бабата ни викаше в тази стаица, по-малката стаичка, отваряше едни долапи – такива големи, дървени крила имаше долапа, ги отваряше и ни даваше сушени дренки, сушени вишнички и черешки, и нещо такова, лакомства ни даваше бабата, която много, много, много обичахме. Имаха една голяма асма, в двора, с едно разкошно бяло грозде, кръгло и тя с един чеп така, тя умееше така ги късаше и ни даваше грозде. Никога не сме отишли без тя нещо да ни черпи, нещо да ни даде нещо. Нямаше какво да си говорим с нея – какво да си говориш с баба. На нас тя ни се виждаше ужасно стара. Тя не говореше и български – ние със еврейския се занимавахме с нея. Но тя бeше много мила към нас и много ни обичаше всичките внуци и всички много я обичаха – гранмама, така наречената.
Бея.
Бея, да. Моята малка сестра е кръстена на нея, но малко модернизирано – не Бея, а Бети.
Кой е майчиният Ви език?
Майчиният ми език е български.
А колко езика говорите?
Аз говоря ето този испански, който недоусъвършенствах, да кажем сега да взимам уроци, да направя испански като испански в Испания ли. Така, но чета испански, разбирам испански и така нататък, пиша, мога да пиша испански. Да речем, че го ползвам, ползвам го много добре. С френски, защото аз като свърших гимназия, дойдох в София, нищо нямаме. Прибра ни моя вуйчо, моя вуйчо доктор ни прибра у тях на първо време, щото нямаше къде да живеем, след с изселването.
Това, цялото семейство, нали?
Цялото семейство – баща, майка и двете сестри. Дадоха ни една стая така по-прилична, хубава къща имаха. И там живяхме доста време. И след това си отидохме и намерихме пак една квартира, където живяхме дълго време. Аз като завърших гимназия, дойдох в София 46-та година началото, защото един приятел на баща ми, ми намери някаква работа – трябваше да работя, нямаше пари. Баща ми – всички руинирани. Нищо нямаме, всичко разхвърляно, разсипано. И аз дойдох в София в началото на март някъде или по средата на март, значи, в еврейското, в Софийското еврейско училище – в трети район на улица “Осогово” се казваше улицата, на която беше училището. И прогимназия. Основно и прогимназия. И аз бях там като нещо вся и все – волнонаемна учителка се казваше моето място. И когато евентуално някоя учителка липсва по някаква причина, да влеза, да замествам отделенията – не прогимназията, в това. Освен това бях и секретарка на това. Бях и секретар на училището и пишех там разни – дневници ли, не знам какво си. Освен това плащах заплатите. Бях и – как се казва това?
Счетоводител?
Счетоводител, да, бях и счетоводител, плащах заплати. И до ден-днешен се чудя, аз, която не знам, вече съм забравила пет и пет колко ще прави, аз ходех до банка, националната банка, Народната банка, взимах, изтеглях пари, отивах до другия край на София, плащах заплати имахме доста учители – имаше български учители, имаше еврейски учители, тоест, евреи-учители, преподаваше се и иврит, аз там влизах в класовете по еврейски език, по иврит, по староеврейски. При малките само и то няколко пъти. И там аз плащах безпогрешно – никъде не сбърках, никъде не дадох повече и никъде не дадох по-малко пари. И до ден-днешен се чудя. И записах като дойдох тука в училището и записах френска филология. Появих се там на някакъв приемен изпит беше по български и ме приеха и записах френска филология в Университета. Обаче, пак казах, че аз никога не съм била много амбициозна, много работлива, май че ме домързяваше, изобщо при мен така стана – много зор не съм си давала.
Това е било 46-та година?
46-та година, да. Къде ходя, къде не ходя на лекции, задочно, нали, фактически, щото аз работех и получавах много добра заплата. И там два семестъра – третия семестър не ми беше заверен повече и напуснах филологията, и си останах в училището. За което съжалявам до ден-днешен. Можех, можех, ако си бях дала повече усилие, повече амбиция можеше. С френския се справям прилично – чета, превеждам, говоря нормалния ежедневния френски език, без да е литература висока или на някакви високи теми или така нататък – това не, но иначе мога да си водя един нормален разговор на френски. И съм била пет пъти в Париж и съм се справяла – и сама съм била, и само със баща си съм била, както и да е. И така с френския. Освен това малко есперанто, с есперанто малко да речем. С руския съм – мога да се похваля, че с руския съм добре – имам чувство и любов към тоя език, имам усет за езика, така да се каже. С руския съм добре.
Аз преди малко видях, че английски четете много добре.
Английски чета, но много слабо, много добре мъжът ми беше с английския. Много добре и двамата ми сина, особено големия, той започна рано, на седемгодишна възраст, още шест години даже беше, като започнаха уроци при учителка, частна. И така, но аз чета, като слушам разбирам, нямам нужда може би почти да ми се превежда, но не, не, не мога да кажа. Завърших при Лозанов едни курсове – сугестология, не знам дали си чувал за това нещо. Изкарах такива курсове – бяха към трийсет и пет-шест дни, така че имам действително някаква представа, понятие за езика и това е което. Но като дойдох в София, имам го от баща си – защото той е такъв с артистични наклонности, много добър рецитатор, и така нататък и самодеец и аз участвах в един спектакъл, в едно представление, в Еврейското читалище, “Емил Шекерджийски”, тогава казваше ли се, или “Бялик” беше още – първото му име беше “Бялик”. Бялик е един голям еврейски поет, негово беше най-напред името, после стана “Емил Шекерджийски” читалището и там за първи път в училище, както бях там в това еврейско училище, участвах в една вечер, посветена на Вапцаров и казах първото ми проявление на сцената на софийски етатър там, така де в софийска сцена, казах едно от двете писма на Вапцаров: “Майко, Фернандес убит, и днес го няма…” и така нататък. Та това казах. А след това Николай Масалитинов правеше една еврейска пиеса, на един еврейски автор – Шалом Алейхем, се казва той, той е от украински произход, Шалом Алейхем и той е класик и не само на еврейска, но и на руска литература. Пише и на еврейски, тоест на иврит, на идиш, на идиш – техния, щото Русия говори идиш, не испански, на идиш пише, пише и на руски. И още един много добър – Менделес Мохер Форим – също един много добър писател руски и идишист, също еврейски. Но парвим една пиеса, еврейска, на Шалом Алейхем, която се казваше “Млекарят Тедие”. С режисьор, така де, казах, Масалитинов. И аз участвах в тази пиеса – това беше 47-ма края, 48-ма началото в читалището, нашата сцена там. И явно е било добре. В ролята на Тедие беше един голям артист, евреин, български евреин, Лео Конфорт се казваше, чудесен артист, така комедиен артист предимно, но и драматичен, когато трябваше, много интересен. И тази пиеса играехме - аз бях една от дъщерите на млекаря, най-малката му дъщеря, нали. И тогава Масалитинов много ме хареса и каза: “Ти ще отидеш да кандидатстваш във ВИТИЗ, там театралната академия”. Така че наистина стана и малко случайно, но може би и неслучайно, може би пак си е нещо като призвание, ако може да се каже така. Така че две години и половина бях в училището – до 48-ма година септември, и след това отидох – веднага ме приеха във ВИТИЗ, даже от първите места. И 48-ма година влязох във ВИТИЗ, 52-ра година излязох от ВИТИЗ, завършила Висше театрално училище и бях назначена в Младежкия театър.
Исках да се върна само малко назад отново в Казанлък, и отново в училището. Много не го обичахме този иврит, защото учителите ни – единият учител беше много добър, но другия, точно равина, беше много строг и много ни наказваше и побийваше дори по ръцете, с писалка, с линейката, и ни гонеше от клас, заради него ли, не знам. Но до ден-днешен аз знам десетки, да не кажа повече, песни на иврит. Не мога да кажа, че знам иврит, но колкото ми е останало от този език, останало ми е чрез песните, които и до ден-днешен пея безпогрешно, от начало до край. Ей това е нещо, което много обичам у себе си, дето се казва, че го запазих това нещо.
Искам да Ви попитам, ако си спомняте, това как модерната техника е нахлула във Вашия живот – Вие споменахте за радиото и за телефона, и за първия път, когато сте се возила на влак, за това посещение до Русе?
До Русе, да, казах.
А кога за пръв път сте се возила в кола?
Ще кажа и това, но ще кажа още, Атанас, че ние така и докрай – до Девети септември и след Девети септември, след моето излизане от града и идване в София, ние нямахме телефон. Ние нямахме и радио, нямахме радио. Защо така, не знам, но така се е получило. Вече след като си дойдохме в София, си купихме и телефон, и радио и всякакви други неща, нали. В кола съм се возила и няма да забравя как. Едни от най-богатите семейства в града, Шипкови си казваха – те бяха няколко розо-търговци, на розови масла и розови води, рози, и така нататък – търговци. Един от най-красивите домове, един, щото няколко имаше, имаше още едно семейстов, Розови се казваха те, имаше, те пък с друго се занимаваха. Но Шипкови имаха нещо, което за мен беше замък. Това е една голяма къща, с кулички, с хубав двор, с басейнче малко отпред, с рибки, с борове високи, дълги, тънки, дръвчета, отзад те имаха заден двор, имаха гараж, имаха коли – една или две. Е, коли можеш да си представиш от 35-та, 36-та, 37-ма година какви бяха колите – “Мерцедес”-и ли бяха или някаква друга марка. Не ги разбирах. Но една от дъщерите на Шипкови, беше, Анчето, станахме приятелки, не знам как, не си спомням как станахме. И Анчето ме взе един ден и аз наистина като в едно чудо като в една приказка, отвориха се тези порти железни на оградата и влязох в този двор и влязох и видях тази къща – с витражи, със стълбища, с мрамора, със задния двор и тогава бащата на Анчето, аз не му помня името, те бяха няколко братя Шипкови, казаха, има шофьор, и казаха: “Качете се в колата и направете един тур ли се казва, или една разходка, една обиколка из града, извън града, нали стигнахме до извън града. Но тогава за първи път се качих в кола – но да съм била, да съм била единайсет-дванайсет годишна. Това беше връзката ми с техниката. Но, когато живеехме при зъболекаря, Буковски, той имаше колело – и аз бях, може би, четиринайсет-петнайсетгодишна, едно колело, което стоеше така сложено на стената в двора, на къщата на стената, на двора и аз реших да се науча да карам колело – не беше наше колелото, то на доктора беше колелото и аз се научих да карам колело. Та падах, та ставах, питах го мога ли да го взема, той каза: “Може”. Колелото беше доволно старо, нали, и аз се научих да карам колело и карах колело по казанлъшките улици и извън Казанлъка – и до Розариума съм ходила с това колело, до реката, старата река съм ходила с колело. Ето още техника.
Ходехте ли често на ресторант с Вашите родители?
Не, не, изобщо не сме ходили. До Девети септември на ресторант, като ресторант не сме ходили, но много често правехме, сега бихме казали, пикник, нали. Ние ходехме до река Тунджа, която беше така по-далечко – през града минаваше старата река, Баз бая река, голяма река. С един мост над нея, Зеления мост се казваше и джамия наблизо – турската джамия – ние сме ходили да я гледаме. Но от моста по-далеч беше реката Тунджа, това беше река – пълноводна, голяма, с вирове, с плачещите върби над реката, с полянките до реката. Там много често наши, еврейски семейства, предимно еврейски казвам бяха семейства – на роднини, на приятели, на близки – три-четири семейства се събирахме – в кошницата всичко готово за ядене, за мъжете – ракийка за пийване, нещо винце и така, таблата се носеше там, чергите се постилаха край Тунджа. Отиваше се през лятото, нали, когато е топло, когато е горещо. Там ходехме и си правехме много хубави, не ресторант, влизахме в реката да се къпем децата. След това имаше едно много красиво място в Казанлък, което се казваше Кайнарджа, там имаше много извори, студена, не минерална вода, която в едни поточета се изливаше надолу, почти във всяка къщо имаше някакви поточета, нещо минаваха по улиците, много години имаше в тоя град. И отивахме на Кайнарджа, пак по същия начин, но там имаше, можеше да си поръчаш, освен кошницата, която се взимаше, пак с еврейски семейства, не знам защо, така все бяхме с няколко еврейски семейства приятелски. Там се слагаха дините да се изстудяват, пъпешите, краставичките, доматите в тия вирчета студени, там се слагаше ракията, мастиката се изстудяваше там. И така сядахме и се хранехме. Но там имаше и едно като ресторантче е силно казано – кебапчийничка, дето можеше да си поръчаш кебапче.
Нещо като ханче?
А така, нещо кебапче, кюфтенце, тъй че ето – ако това се смята, но смята се, да.
Защо да не сметне?
Да, да, имаше такива неща.
А свободното си време как прекарвахте по време на детството си?
На детството, а-а, детството прекарвахме…

(Касета 2, край на страна Б)

(Касета 3, страна А)

Какъв въпрос ми зададе ти?

Каталог: sites -> default -> files -> person -> interview
interview -> Молхов Хаим Меворах
interview -> Касета 1, Страна А
interview -> България Интервюирал: Патриция Николова м май 2003 г март 2004 г. Касета 1, страна А
interview -> Регина Гринберг София България Интервюирал: Светлана Авдала
interview -> Грация Нисим Албухайре
interview -> Адела Хинкова
interview -> Софи Леон Пинкас
interview -> Виктор Барух
interview -> Бина Йосиф Декало
interview -> Леон Нисимов Лазаров София България Интервюирал: Леонтина Израел

Изтегляне 0.84 Mb.

Сподели с приятели: