§ 3. КОДЕКСЪТ НА БУСТАМАНТЕЗА МЕЖДУНАРОДНОТО

На VI панамериканска конференция в Хавана през 1928 г. известният кубински юрист Антонио Бустаманте предложи проект на кодекс, който обхваща цялото международно частно право, включително търговското, процесуалното и наказателното. Присъствуващите пред­ставители на 21 американски държави приеха този кодекс, който стана

118 Иван Владимиров

известен в теорията и в практиката на международното частно право като "Кодексът на Бустаманте". Той е ратифициран от Боливия, Брази­лия, Венецуела, Гватемала, Доминиканската република, Еквадор, Коста Рика, Куба, Никарагуа, Панама, Перу, Салвадор, Хаити, Хондурас и Чили. Канада, САЩ и Мексико не са ратифицирали този кодекс. Затова той се прилага само в Латинска Америка. Кодексът съдържа много подробни норми, които показват стремеж към точно регулиране на пред­мета му¹.

Кодексът на Бустаманте се състои от четири книги. Първата книга съдържа международното гражданско право, втората книга -международното търговско право, третата книга - международното наказателно право и четвъртата книга - международното процесуално право.

Кодексът обхваща 437 члена, от които членовете на първите две книги, посветени съответно на международното гражданско право и на международното търговско право, възлизат на 295. В основата на кодекса е заложена идеята да решава стълкновенията на закони в областта на търговията. Но тази задача не е била изцяло решена. Реше­нието на въпроса за принципа за определяне на гражданския статус на лицата - по закона на гражданството (lex patriae} или по закона на местожителството (lex domicilii) кодексът предоставя на законода­телството на отделните държави.

В определена степен Кодексът на Бустаманте излиза от идеите на италианската школа. Това е особено видно от чл.З, в който всички норми са разделени на три основни групи: а) персонални статуси (чл.З, т.1), които следват лицето, където и да се намира то; б) териториални статуси (чл.З, т.2), които са задължителни за всички лица, намиращи се на дадена територия; в) доброволни статуси (чл.З, т.З), които се прилагат само в случай, когато страните са съгласни да се подчинят на тяхното действие. Тези три вида норми съответствуват на трите групи принципи на италианската школа: принципът на гражданството, принципът на териториалния суверенитет и принципът на автономията на волята.

На тези три основни групи са подчинени основните принципи за регулирането на търговските сделки с международен елемент. Член 232 - първият член от книга втора, посветена на международното тьр-

Текста на Кодекса на Бустаманте вж-Codigo de derecho internacional privado. Edicion oficial. Valparaiso, Editoriai juridica de Chile, 1958.

Международноправно регулиране на сделките... 119

говско право, прогласява за приложим личния, съответно националния закон за правоспособността на физическите и на юридическите лица да сключват външнотърговски сделки. Кодексът отпраща към този закон лицата, които са заинтересувани от уточняване на правоспо­собността в процеса на сключването на външнотърговския договор.

В чл.240 от кодекса е предвидена подчиненост на формата на търговския договор на закона на държавата, на чиято територия се намира мястото на сключването му.

Кодексът предвижда общо действие на нормите, които са уста­новени за гражданскоправните договори. Но договорите, сключени между отсъствуващи, са действителни, ако са спазени условията, които се изискват от законите на двете държави.

В Кодекса на Бустаманте намериха място и норми, които уреж­дат някои видове търговски договори. Раздел II на втора книга така и се нарича: "За специалните търговски договори". Тук са включени тър­говските дружества (чл.247 - 253), комисионният договор (чл .254 - 255), търговският депозит (чл.256 - 258), сухоземният транспорт (чл.259 -260) и застрахователният договор (чл.261 - 262).

Особено внимание в кодекса е отделено на морския и на въз­душния транспорт, на които е посветен раздел III на книга втора, озаг­лавен "За морската и за въздушната търговия". Според изискванията на този раздел националната принадлежност на морските търговски кораби се определя от корабния патент, от регистровия сертификат. Външен отличителен признак е знамето, под което корабът плава. Законът на знамето урежда правата и задълженията на капитана, както правата и задълженията на корабния екипаж. Прехвърлянето на собст­веността върху кораба също така се урежда от закона на знамето. Но правото на задържане на кораба или принудителната продажба се ре­гулират от закона на държавата, в която корабът се намира.

За Кодекса на Бустаманте са изказани противоположни мнения. Някои рязко са го критикували. Други са му давали висока оценка. Но неговата жизнеспособност е доказана от практиката. Именно това об­стоятелство позволява кодексът да се оценява като най-значителното и всестранно законодателно регулиране на въпросите на международ­ното частно право. По своето съдържание споменатият кодекс пред­ставлява резултат от развитието на международночастноправната нау­ка в течение на почти сто и петдесет години. Затова понякога с този кодекс се аргументират решения на съдилищата и на арбитражите дори в държави, които не са го ратифицирали, нито са се присъединили към него.


ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА ПРАВНА УРЕДБА НА ДОГОВОРА МЕЖДУНАРОДНА ПРОДАЖБА НА СТОКИ

Иван Владимиров

Недопустимо е страните да се отклоняват или да изменят дейст­вието на чл. 12 относно възможността на държавите-участнички с декларации да подчинят на писмена форма договорите за международна продажба на стоки, когато една от страните има своето място на дей­ност в такава държава.

Продажбата на стоки е международна, когато мястото на дей­ност на страните се намира в различни държави-участнички в конвен­цията. Ако една от страните по договора има повече от едно място на дейност, меродавно е онова място на дейност, което е в най-тясна връз­ка с договора.По такъв начин за прилагането на Виенската конвенция от 1980 г. трябва да са налице четири предпоставки: а) мястото на дейност на страните, съответно тяхното постоянно местопребиваване да е в различни държави; б) международният характер на продажбата да е очевиден; в) държавите, в които страните имат своето място на дейност, да са участнички в конвенцията; г) да липсва уговорка между страните за неприлагане на конвенцията към техния договор.¹

Виенската конвенция от 1980 г. отговаря на трите изисквания на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, Тя е ратифицирана по конституционен ред, обнародвана е в Държавен вестник и е влязла в сила за нашата държава. Затова разпоредбите й са част от вътреш­ното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вът­решното законодателство, които им противоречат.

1 Но законодателствата на някои държави изискват писмена форма като предпоставка за действителността на договора за международна лродажба. На тези държави конвенцията в чл. 12 предоставя възмож­ност да подчинят на писмена форма договорите за международна про-лажба на стоки, ако някоя от страните има своето място на дейност в такава държава. Това се извършва чрез декларация по чл. 96 от кон­венцията. Декларацията трябва да бъде потвърдена при ратификация-

По-подробно еж. В. Христофоров. Международната продажба на стоки, 8 сб. "Международно търговско право", С., 1992, с. 67.

122 Иван Владимиров

та, приемането или утвърждаването. Декларациите и потвърждението на декларациите трябва да бъдат направени писмено чрез уведомяване на депозитаря. Такива декларации досега са направили Аржентина, Чили, Белорусия, Украйна и Унгария. Република България ратифицира конвенцията без такава декларация.

За целите на конвенцията писмена форма включва телеграма и телекс (чл. 13). Това означава, че подпис на страната, която прави изявлението, не е необходим, за да се смята писмената форма за спазена.¹

Според чл. 14 предлагането да се сключи договор представлява предложение, ако е отправено до едно или повече конкретни лица, доста­тъчно определено е и изразява намерението на предлагащия да бъде обвързан при приемане.

Ако изявлението е отправено до неопределен кръг лица, то пред­ставлява не предложение, а покана да бъдат направени предложения.

Предлагането е достатъчно определено, ако в него е посочена стоката и изрично или мълчаливо се определят количеството и цената или се предвижда редът, по който да бъдат определени.

Предложението може да изхожда както от бъдещия продавач. така и от бъдещия купувач.

Предложението поражда действие, когато достигне до адресата. Тогава то може да бъде прието. Не е достатъчно самото му изпращане.

Предложението, дори да е обявено от предложителя за неотме­нимо, може да бъде оттеглено. Изисква се оттеглянето да стигне де адресата преди или едновременно с предложението. В това отношение конвенционната разпоредба съвпада с чл. 13, ал. 2 от българския ЗЗД.

Волеизявление или друго поведение на адресата, което указва

Ж. Сталев. Виенската конвенция за международна продажба на стоки (кратък коментар). С., БТПП, 1981, с. 127 (по-нататък се цитира съкратено катс Ж. Сталев. Кратък коментар).

Правна уредба на договора... 123

съгласие с предложението, представлява приемане. Мълчанието или бездействието сами по себе си не означават приемане.

Приемането на предложението поражда действие в момента, когато указанието за съгласие стигне до предложителя.

Отговор на предложението, който цели да бъде приемане, но съ­държа добавки, ограничения или други изменения, е отхвърляне и пред­ставлява насрещно предложение. В конвенцията е уточнено, че допъл­нителни или различни условия, отнасящи се между другото до цената, плащането й, количеството и качеството на стоката, мястото и времето на доставянето, размера на отговорността на едната страна спрямо другата или уреждането на споровете, се считат за съществено изме­нящи условията на предложението (чл. 19, т. 1 и 3).

Съгласно чл. 23 от конвенцията договорът се счита за сключен в момента, когато приемането на предложението породи действие. Та­кова действие се поражда от момента, когато предложителят е получил съгласието на адресата на предложението. Когато за съгласието се съди от поведението на адресата, меродавно е времето на осъществя­ване на това поведение.

Във Виенската конвенция от 1980 г. липсва разпоредба за мястото на сключване на договора. Разрешението се търси чрез анализ на чл. 18 във връзка с чл. 24. За място на сключване на договора следва да се смята: а) мястото, където приемането е получено от предложи­теля (чл. 24) или б) мястото, където е извършено действието, изразя­ващо съгласието на адресата да приеме предложението (чл. 18, т. 3). Такова може да бъде мястото, откъдето стоката е изпратена или къ­дето е платена цената.

пувача (чл. 31, буква "а").

Уредено е мястото на доставянето при обикновената (недистан-ционната) продажба. Индивидуално определената стока или родово определената стока, която трябва да се вземе от определен запас, да бъде изработена или произведена, и при сключване на договора стра­ните са знаели, че стоката се намира или подлежи да бъде изработена или произведена на определено място, се предоставя на разположение на купувача на това място (чл. 31, буква "б"). Разпоредбата обхваща и продажбата на стока, която е на път. Мястото на изпълнение е кора­бът. Продавачът предоставя стоката на разположение на купувача чрез предаване на коносамента.¹

В останалите случаи, т.е. когато купувачът не знае къде е стока­та или продавачът възнамерява тепърва да се снабди с нея, задълже­нието за доставяне се състои в предоставяне на стоката на разполо­жение на купувача там, където продавачът е имал мястото си на дей­ност при сключване на договора (чл. 31, буква "в").

В началното изречение на чл. 31 е предвидено, че продавачът може да поеме задължение да достави стоката на друго място, раз­лично от уредените чрез споменатите разпоредби. Това обикновено е железопътна гара, пристанище, кей, склад и т.н. За определяне мястото на доставяне на стоката страните по договора за международна про­дажба на практика се възползват от тази възможност. Те избират уго­ворка от Международните правила за тълкуване на търговски терми­ни "ИНКОТЕРМС" като франко уговорено място, ФОБ товарно прис­танище, СИФ разтоварно пристанище и други.

Стоката трябва да бъде доставена на определената в договора дата или на датата, която може да се изведе от него.

|/Друго задължение на продавача е да връчи на купувача всички документи, които се отнасят до стоката. Връчването трябва да се извърши във време, на място и във форма, изисквани от договора (чл. 34, изречение първо). Става дума за документите, които представ-

ляват стоката: превозни документи, фактури, сертификати за произход и други. В договора може да бъде предвидено и връчването на доку­менти, които позволяват с по-голяма точност да се определят стоките: технически описания, ръководства за използване и поддържане и т.н. В такъв случай задължението за връчване ще обхваща и тези доку­менти.

1/Стоката, която продавачът доставя на купувача, трябва да съот­ветства по количество, качество и описание на предвидената в договора и да бъде кондиционирана или опакована съобразно с изискванията на договора. Не е съобразена с договора стока, която: а) не е пригодна за целите, за които стока със същото описание обикновено се използва; б) не е пригодна за специалната цел, за която продавачът е бил изрично или мълчаливо известен при сключване на договора; в) не притежава качествата на стоката, която продавачът е представил на купувача като мостра или модел; г) не е кондиционирана или опакована по начин, обикновено приет за такъв вид стока, или ако такъв начин няма, по начин, годен да запази и защити стоката (чл. 35, т. 1 и 2).

Продавачът трябва да достави стока, свободна от каквото и да било право или претенция на трето лице. По-специално се изисква да се достави стока, свободна от каквото и да е право или претенция на трето лице, основани на индустриална или друга интелектуална собст­веност, за които продавачът е знаел или не е могъл да не знае при сключване на договора (чл. 41 и 42).

2. Защитни средства при нарушаване на договора от про-давача.1Дродавачът носи отговорност за всяка несъобразност на сто­ката, която съществува в момента, когато рискът преминава върху купувача. Без значение е, че несъобразността става видима по-късно (чл. 36, т. 1). Но той не отговаря за каквато и да било несъобразност на стоката, ако при сключване на договора купувачът е знаел или не ой могъл да не знае за несъобразността (чл. 35, т. 3).

М"1родавачът също така носи отговорност за всяка несъобразност, която възниква след момента на преминаване на риска и която се дължи на неизпълнение на негово задължение. Тук се включва нарушаване на гаранцията, че за определен срок стоката ще остане годна за нейното обикновено предназначение, за някакво специално предназначение или ще запази посочените качества или характеристики (чл. 36, т. 2).

Купувачът трябва да провери стоката или да предизвика нейната проверка в срок толкова кратък, колкото е практически възможно съоб­разно с обстоятелствата (чл. 38, т. 1).

126 Иван Владимиров

Купувачът изгубва правото да се позовава на несъобразността на стоката, ако не уведоми продавача в разумен срок, след като я е открил или е трябвало да я открие. Изисква се той да посочи естест­вото на несъобразността.

Във всеки случай купувачът изгубва правото да се позовава на несъобразността, ако не е уведомил за нея продавача най-късно в срок от две години от деня, когато стоката е била фактически предадена на купувача. Изключение представлява случаят, когато този срок е несъвместим с договорния срок на гаранцията (чл. 39).

Х/Купувачът може да определи допълнителен срок с разумна про­дължителност, в който продавачът да изпълни своите задължения. В течение на този срок той не може да прибягва до каквото и да е средст­во за защита поради нарушаване на договора. Но това не го лишава от правото му да търси обезщетение за вреди поради забава в изпълне­нието (чл. 47).

I 7 >О

I/ Допустимо е купувачът да обяви договора за развален/aj ако пропускът на продавача да изпълни което и да е от своите задължения по договора или по конвенцията представлява съществено нарушение на договора; или б) при недоставяне на стоката, ако продавачът не я е доставил в допълнителния срок, определен от купувача, или заяви, че няма да я достави в така определения срок (чл. 49, т. 1). Развалянето на договора се извършва не по съдебен ред, а чрез изявление на купу­вача, че разваля договора. Съгласно чл. 26 изявлението за разваляне на договора е действително, само ако е направено чрез уведомяване на другата страна.

1. Задължения на купувача. Основните задължения на купу­

^ Задължението на купувача да плати цената включва предприема­нето на такива мерки и съобразяването с такива формалности, които са необходими според договора или законите и подзаконовите норматив­ни актове, за да стане възможно извършването на плащането (чл. 54).

Конвенцията установява предположение за случаите, когато до­говорът е бил валидно сключен, но не определя изрично или мълчаливо цената, нито предвижда как тя да бъде определена. Счита се, че стра­ните мълчаливо са се позовали на цената, която обикновено се плаща по време на сключване на договора за същия вид стока при подобни обстоятелства в съответната област на търговия (чл. 55).

При съмнение цена съобразно теглото на стоката се определя с оглед на нетното тегло (чл. 56).

Купувачът е длъжен да плати цената в деня, който е определен или може да бъде определен съобразно с договора или с конвенцията. Не е необходимо каквото и да било искане или спазване на формалности от страна на продавача (чл. 59).

Ако време на плащането не е предвидено в договора, купувачът трябва да плати цената, когато продавачът предостави на разположение на купувача стоката или документите, контролиращи разпореждането с нея (чл. 58).

Купувачът е длъжен да плати цената в мястото, предвидено в договора. Когато такова място не е предвидено, задължението на ку­пувача е да плати цената на продавача: а) в мястото на дейност на продавача; или б) ако плащането трябва да стане срещу предаването на стоката или на документи, в мястото, където става предаването (чл. 57).

Задължението на купувача да приеме доставката се състои: з) в предприемане на всички действия, които могат разумно да се очакват от него с оглед да даде възможност на продавача да достави стоката; и б) във вдигане на стоката (чл. 60).

2. Средства за защита при нарушаване на договора от ку­
пувача^ Продавачът може_да_определи допълнителен срок с разумна
продълж!ггелност за изпълнение на задълженията на купувача. В те-

128 Иван Владимиров

чение на този срок продавачът не може да прибягва до каквито и да било средства за защита поради нарушаване на договора. Изключение съставлява случаят, когато е получил от купувача съобщение, че той няма да изпълни своите задължения в така определения срок. Но про­давачът не губи поради това правото да търси обезщетение заради забава в изпълнението (чл. 63).

Продавачът не се лишава от правото си да търси обезщетение за вреди, ако упражни правото на друго средство за защита (чл. 61, т. 2).

Продавачът може да обяви договора за развален: а) ако пропускът на купувача да изпълни което и да е от своите задължения по договора или по конвенцията представлява съществено нарушение на договора; или б) ако купувачът не изпълни своето задължение да плати цената или да приеме доставката на стоката в допълнителния срок, определен от продавача (чл. 64). И в този случай развалянето става по извънсъ-дебен ред - чрез изявление до другата страна.