Стоян георгиев митническа сага
Изтегляне 2.53 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- През цялото това време тиранът мечтаел само за едно – за пари - и се правел на герой.
ЩАТЕЛНА ПРОВЕРКА- Оттука, оттука, господине! – и митническият инспектор вежливо посочи на чужденеца откъде да мине, за да влезе в стаята за щателна проверка. Пътникът кимна: той беше дебел русоляв германец, излъчващ оная възхитителна дисциплина и уважение към реда и чистотата, с които се слави немската раса. Стаята за щателна проверка бе малка стаичка, наричана от митничарите на шега “душегубката“, защото много души беше погубила тя. Дали на пътниците или на служителите, това читателят сам ще разбере в края на нашия разказ. Отвън редиците пасажери за излитащия самолет за Хамбург се придвижваха със завидна бързина и двамата митнически служители Бранимир и Полковник Дръзки извикваха от време на време някой пътник за щателна проверка. Поканеното лице влизаше в стаичката, изваждаше всичко от джобовете си и го слагаше на дървената маса пред себе си, а понякога се налагаше и да се съблече. После му връчваха протокол за личен преглед, където се подписваше и ако нямаше никакви проблеми, си тръгваше “по живо, по здраво.” Но проблеми имаше, а и трябваше да има, защото беше разгарът на лятото и ръководството беше обявило вече “социалистическото съревнование“ по съставянето на най-много актове за митнически нарушения. Едно нарушение винаги можеше да бъде “открито“, защото митничарите притежаваха усета на детективи и нюха на овчарски кучета, а чуждестранните пътници бяха хора от друг свят – по-почтени, по-честни и открити, което създаваше доста работа за държавните ни служители и бесен ход на обявеното съревнование. Дебелият немец влезе в “душегубката“, където Бранимир застана срещу него зад дървената маса, а Полковник Дръзки се зарови в торбите му и започна да изважда от тях чехли, фотоапарат, шоколади, праскови и да ги нарежда пред колегата си. В стаичката едва се дишаше, защото вратата беше плътно затворена, а прозорец нямаше. Немецът плахо се озърташе в това импровизирано дървено “бункерче“, където ако не душата, със сигурност можеше да си загуби живота. - Ще се наложи да ви направим щателна проверка, господине – каза Бранимир на немски, като гледаше пътника право в очите. - На ваше разположение съм, господа – отвърна любезно немецът. - Дайте си паспорта, господине. - Заповядайте – отвърна немецът и подаде тъмночервения си паспорт с двуглав орел. - Благодаря – каза Бранимир и отвори паспорта. – Какво работите, господине? - Аз ли? Инженер съм. Геофизик – усмихна се немецът, но изражението на митничаря не се промени. - Къде бяхте на почивка? - В Слънчев бряг. - Хареса ли ви? - Много: хубав курорт, добри хора. Мога ли, господине, да се обадя на жена ми отвън? - Не може, господине, тя ще ви чака. Да не е овчица да се загуби? - Не е овчица, господине, meine Frau е гълъбица – немецът пак стана сериозен. - На 48 години ли сте, господине? - И на два месеца – отвърна немецът. - А какво е това? – Полковник Дръзки тръсна на бюрото няколко кутии с филмови ленти за фотоапарат. - Снимки. За спомен – пак се усмихна немецът. - За спомен, а? Сигурно има и порнография? - Аз съм честен труженик, господин митничар – каза възмутено немецът. – Аз не се занимавам с порнография. Тя е за лентяите. Двамата митнически служители се спогледаха за миг. - Порнографията у нас е забранена, нали знаете? – попита Полковник Дръзки. – Нашият морал е социалистически. - Знам, знам, господине. Полковник Дръзки имаше нрав, който напълно оправдаваше името му, макар че тоя прякор му беше лепнат от Станимир Механджиев, защото той много хвалеше миноносеца “Дръзки“1. Наричаха го Полковник, защото като бивш военен се бе уволнил с чин старши лейтенант. - Я да видим сега лентичките – Полковника не знаеше немски и затуй пътникът го гледаше в недоумение. За порнографията немецът разбра от международното звучене и значение на думата, както и от недвусмислените жестове на бившия военен, който направи сам най-известната сексуална поза, а после описа с ръце женски бюст и ханш. Относно значението на “социализма “ немецът се досети също от самата дума и трите звезди на пагоните на Полковника, които последният два пъти му посочи на служебната си риза, след описването на женския бюст. Ние обаче, като българи, бихме разтълкували тия знаци по следния начин: ходили сме тайно при едрогърдеста омъжена жена в хотел с три звезди, но немецът уви, беше много по-верен на съпругата си от нас. - Я да видим лентичките – повтори пак Полковник Дръзки и взе да развива едната ролка срещу оскъдната светлина. От жегата в “душегубката“ немецът се бе изпотил и извади носна кърпичка, да избърше лицето и врата си. Бранимир обаче реши, че той е притеснен и също се взря във филмовата лента. Но нямаше нищо подозрително: само пейзажи, хотели, море. По-интересна се оказа втората ролка със снимки на немеца и на негови приятели: ресторанти, маси, камили. И накрая: жена с голи гърди. Двамата митничари подскочиха и ококориха очи. - Коя е тази? – попита Бранимир. - Това е meine Frau – каза гордо немецът, – моята гълъбица. - На мене ми прилича повече на крава – каза Полковник Дръзки. – Ама е яка, мама й стара! - Моя жена не стара – каза немецът на български език и се намръщи. - Приказката е такава – поясни Бранимир. – Такива снимки е забранено да се правят в България. - Но аз ще ги проявя у нас, в Хамбург. Пък и жена ми не е българка, а германка. Моята хубава и млада жена – немецът погледна с любов снимките на плодоносната си половинка. При тези доводи Бранимир се замисли и пак смигна на Полковник Дръзки. Двамата оставиха ролките на масата и с още по-сериозен вид, сякаш преди миг не са разглеждали гърдите на пищната фрау, Бранимир поиска да види портофейла на пътника. - Защо? – плахо попита той, понеже вече бе опитал пословичната сръчност на българските ръце, загубвайки от неблагоразумие часовника си на плажа, където го бе оставил на хавлията, за да влезе във водата. Когато излезе, двамата му любезни съседи отдясно ги нямаше, нямаше го и часовникът му, както и надуваемия му дюшек. Затова той пак попита: - Защо? - Защото такъв е редът, господин Екхарт Ханс! – каза твърдо Бранимир. – Такъв е редът! Думата “ред“ предизвика магически ефект у немеца и той извади портфейла си. Митническият инспектор го взе, веднага го отвори, изкара едно тесте по 100 марки, постави го пак вътре, подаде го на стоящия зад гърба на господин Ханс Полковник Дръзки, гледащ още големите гърди на жена му, и попита: - Сменяли ли сте германски марки у нас? - Естествено – усмихна се немецът. - Колко? - Аз имам документи – бордера за обмяна. - А на черно сменяли ли сте? - Аз ли? Не. - Сигурен ли сте? - Напълно, господин митничар. - Не е сигурен – каза Полковник Дръзки. – А това какво е? – и той посочи на лентата как съпругата на немеца, с големите гърди, вече облечена, съвсем приятелски разговаря с някакъв мъж, по-млад от нея. Че мъжът е българин Полковникът веднага позна по тъмната коса и бабаитския му вид. - Кой е тоя мъж тука, с когото толкова сладко си приказва жена ви? – Бранимир посочи снимката на плувналия в пот господин Ханс. Потта вече капеше по пода, като от развален кран на чешма. - Този ли? Един наш приятел българин. Много свястно момче. - Да не е любовник на жена ви? – попита Бранимир. - Какъв ти любовник! Ние с него бяхме само един ден: черпихме се, пихме – отвърна немецът, като вдигна ръка, сякаш пиеше халба бира и извика на български “Наздраве“, а после изведнъж се ядоса: - Meine Frau е почтена жена – тя няма любовници. - Ние вярваме, че е така, но все пак всичко може да се случи, нали? Живи хора сме… - Ja, ja – съгласи се примирено немецът. - Вашата Frau колко марки смени на приятеля ви? - А, не много. Даде му само 100 марки, а той на нея 100 лева да не ходи до обменното бюро, че беше горещо, а тя бе много уморена. - Сто марки ли?- пак попита Бранимир. - Да, 100 марки – отвърна немецът. - Ще напишете ли тук, че жена ви е обменила 100 марки? – Бранимир му подаде един протокол за разпит. - Ще напиша – това е самата истина. - Нека да напише, че той ги е обменил, иначе трябва нея да търсим и на нея да напишем акта. А с жена да се разправяш, знаеш какво е? – каза мъдро Полковник Дръзки. - Добре. Пишете, господине. Ето тука – обърна се Бранимир към господин Ханс. – Напишете само, че вие сте дали парите на българина за обмяна. - Защо аз – моята жена ги даде? - Има ли значение, щом сте семейство? - Ние сме семейство, но тя е отделен човек. - Нали в едно легло спите, правите любов? - Ние любов си правим, но спим в различни легла. Дори в отделни стаи. Така се запазва романтиката в брака, господин митничар. С друго око ще ви погледне съпругата, ако цяла нощ слуша хъркането ви и някои други природни звуци или пък вие се събуждате на сутринта до нея, а тя е рошава и потна… - Това са подробности – каза нервно Бранимир. - Не са подробности, господин митничар, не са. От тях започва щастието или нещастието в едно семейство - от подробностите. - Моля ви, пишете каквото ви казвам – Бранимир едва се побираше в кожата си. - Добре – каза великодушно немецът. – Дайте ми химикал. - Ето ви протокола, ето ви и химикала – Бранимир му ги подаде, а в това време Полковник Дръзки отвори зад гърба на господин Ханс портофейла му и с неочаквана бързина измъкна две банкноти. После го остави на масата. Немецът започна да пише и написа всичко дословно под диктовката на Бранимир. - А кога и къде извършихте черната обмяна? – пак попита инспекторът. Изведнъж нещо проблясна в съзнанието на разпитвания. - Каква черна обмяна? Аз не съм правил черна обмяна. Аз не съм престъпник. - Никой не казва, че сте престъпник. Кога и къде? Пишете! Такъв е редът – но тоя път думата “ред“ не оказа същия магически ефект върху господин Ханс. - Аз отказвам да пиша – каза той и кръстоса ръце. - Недей бе, приятел – усмихна му се Полковник Дръзки, - ще загазиш. - Тогава няма да летите за Хамбург – каза твърдо Бранимир. – И ще ви арестувам. Немецът отпусна ръце и плахо се заоглежда из стаята, сякаш се намираше в средновековно подземие, откъдето нямаше измъкване. Потта изби и на ризата му в едри мокри петна. - Как тъй няма да летя? Защо? - Защото ни пречите да открием истината. - Аз ви я казах. - Но не я написахте. - Не мога. - Тогава няма да летите. - Ами жена ми? - Тя ще си лети сама. Вие сте нарушили нашите закони и няма да летите. Ще пишете ли? Господин Ханс не познаваше българските закони, но като се замисли за тях, в главата му изплува образа на огромен палач в кожени дрехи, мръсен и вонящ, който сграбчи десницата му да я отсече, защото той отказваше да пише. - Ще пиша, ще пиша, господин митничар, дайте ми химикала. Бранимир му подаде химикала и грубо му пробута протокола за разпит под носа. - Пишете: “Смених на черно 100 марки с непознат български гражданин.“ Не го познавате, нали? - Не го познавам – мрачно отвърна пътникът. - Иначе и него трябваше да търсим. Така : “…с непознат български гражданин на 30.06.1987 година в Слънчев бряг, близо до бар “Русалка“. За верността на гореизложеното се подписвам.“ А сега се подпишете. Немецът се подписа с такова огорчение, с каквото може би генерал Кайтел е подписвал капитулацията на хитлериска Германия. - Мога ли вече да си тръгвам, господин митничар? – наивно попита той. - Никакво тръгване – каза Бранимир. – Сега ще напиша акта за вашето нарушение и ще платите глобата. - Глоба ли? Каква глоба? - За черната обмяна. - Но, господине, аз, т.е. meine Frau, съвсем приятелски обмени тези пари с вашия гражданин. Тия 100 марки са наши пари, на нашето семейство. За какво нарушение може да се говори и за каква глоба? - Нали искате, господин Ханс, да летите за Хамбург с вашата Frau с големите гърди? - И каква е глобата? - В осморен размер на сумата, предмет на нарушението – обясни Бранимир. – Във вашия случай - само 800 марки. - 800 марки – възкликна немецът. – И къде трябва да ги внеса? - Ще ги дадете на нас, а ние ще ви издадем документ за тях. Не се безпокойте. За всичко ще ви дадем документ. Ние сме цивилизована държава. Това да не ви е Турция. Господин Ханс го гледаше и не мигваше, дълбоко убеден в цивилизоваността на българската държава. - А мога ли да обжалвам вашия акт? – попита той. - Може. С тия документи в седемдневен срок можете да го обжалвате пред посолството ни в Германия – излъга инспекторът. Господин Ханс бръкна в портфейла, извади парите си и започна да отброява 800 марки. - 100, 200, 300 – той бавно нареждаше банкнотите една до друга пред себе си, но изведнъж се олюля напред-назад, отпусна се върху Полковник Дръзки, който недоволно изръмжа едно “По-леко“ и се срути до него. - Какво му стана? – скочи Бранимир. – Господин Ханс, господин Ханс! Бягай бързо, извикай лекаря! - Какъв лекар? Нали знаеш, че вече е изпил шест водки и спи до голия задник на сестрата – отвърна дръзко Полковникът. - Бягай, бягай, ти казвам! – Бранимир отвори вратата на “душегубката“ и изблъска колегата си през нея. - Добре де – бягам – каза той, но преди да тръгне му пошепна на ухото: - Чопни още две стотачки, докато швабата е в несвяст. - Отивай, отивай, по-бързо. Аз си знам работата. Полковник Дръзки се изгуби в тълпата навън. Бранимир отброи небрежно три стотачки от купчината марки на бюрото: две за себе си и една за Полковника. После, като се замисли, реши да остави всичко за себе си, а на Полковника да каже, че не е взел нищо. Така и направи. Немецът дишаше тежко и се държеше за бюрото. - Господин Ханс, господин Ханс – разтърси го на два пъти Бранимир, а след това помоли една служителка от КПП-то да донесе малко вода да го напръскат. Служителката се усмихна като видя парите на бюрото, отиде до стаята си и донесе едно шише с вода. Отсипа малко от нея в шепите си и пръсна припадналия, който ококори очи и налудничаво започна да се оглежда. В тоя миг дойде и Полковник Дръзки, водещ за ръка сънения и пиян доктор. Бяха се забавили, защото медицинската сестра едва успя да го вдигне от леглото и да го облече. - Не го пипайте – изкрещя докторът и извади слушалките от чантата си. Той го прислуша, хвана го за пулса, а след това измери и кръвното му налягане. Беше високо. - Нещо се е притеснил, пък и много е задушно тука. Я донесете един вентилатор – разпореди се докторът. После извади инжекция от чантата си, напълни я с ампула “Фурантрил“2 и я би в една вена на дясната ръка на господин Ханс. – Ще се оправи, но му трябва малко време. Пътникът дишаше тежко: сложиха го да седне на един стол, а той само повтаряше на немски: - Извикайте meine Frau, моята хубава жена Гретхен. Искам да я видя, преди да отлети за Хамбург. Аз тук ще си умра. - Няма да умрете, господин Ханс, няма да умрете – уверяваше го Бранимир. – Подпишете тук и няма да умрете. Аз ще ви подготвя всички документи от акта. - Подписвам и умирам – каза печално господин Ханс, - но запомнете: аз не съм престъпник! Той подписа празната бланка на акта, който Бранимир веднага започна да попълва. - Вие не сте престъпник, господин Ханс. Кой ви е казал такова нещо? - Извикайте Гретхен. Моля ви, извикайте жена ми. - Какво правиш? – смаяно се обърна докторът към Бранимир, който усилено пишеше акта и отброяваше 800-те марки. – Та той може наистина да пукне. Кръвното му е 190 на 100. - Какво да се прави? Нали имаме план да изпълняваме? Ако не направя 40 акта за лятото, току-виж Севилският бръснар ме е натикал на някое пристанище да бръсна вълните. Пък тук кафенца, хапка, цигарки, водка - все нещо пада. Докторът не можа нищо повече да каже, освен “Чудни хора сте вие митничарите!“ и си замина. Но неведоми са наистина пътищата ти, Боже. Докато господин Ханс хлипаше и подписваше документите, подавани му най-вежливо от Бранимир, до “душегубката“, сякаш усетила по телепатичен път ужаса и страданията на съпруга си, застана с мълчалива твърдост госпожа Ханс. - Гретхен – светнаха очите на припадналия, - любов моя! - Какво става? – попита уплашена тя. – Болен ли си? - Аз не съм престъпник, Гретхен! Ти знаеш как стана всичко с ония 100 марки – и задъхвайки се, плувнал в пот, господин Ханс й разказа за митарствата си в тая прокълната от Бога стаичка. Госпожа Ханс свирепо изгледа двамата митничари. - Аз ще отнеса въпроса в Министерския ви съвет и в посолството ви в Германия – каза тя, като извади дипломатическия си паспорт. - Втасахме я – зацъка с език Полковник Дръзки. - Моят съпруг не е мошеник, нито пък аз. Едва ли след седмица ще сте още тука. Престъпниците сте вие. И госпожа Гретхен Ханс, която наистина имаше хубави и големи гърди, започна да прибира парите и багажа на мъжа си. Двамата служители я гледаха тъпо, без да знаят какво да правят. Гърдите й, които ги бяха поразили на снимката, сега те дори и не забелязаха. Шантажът, извършен от тях над клетия господин Ханс във връзка с бюста й, тя - порядъчната и дисциплинирана Frau - никога нямаше да им прости. - И в пресата ще пишат за вас. Ще станете известни, господа митничари – каза тя и понечи да си тръгне. - Наистина ще станете известни - двамата инспектори чуха познат глас, от чийто тембър настръхнаха. Още повече настръхнаха те, какво ти, направо се вдървиха, когато видяха застанал пред тях в дребния си ръст, но надут и надменен, самия Севилски бръснар, началника на митницата. - Как можете да направите такова нещо: човекът припаднал, а вие продължавате да му пишете акт? - Ние заради съревнованието, господин началник – едва изрече Бранимир. - Мълчи, какво съревнование?! Ще ви уволня! Колко пъти съм ви казвал: като глобявате някого, трябва да му се усмихвате, та и на него чак да му стане приятно, че му взимате парите. После господин Джанев се обърна към госпожа Гретхен Ханс. - Извинете, госпожо, станала е някаква грешка. Двамата ми служители са тука отскоро и още не знаят реда. Ако бяха видели паспорта ви, нямаше да направят всичко това. - Но те явно го правят с всеки наш гражданин. - Рядко, госпожо, много рядко. Само в тежки случаи – отвърна началникът и без да поясни какви са тия “тежки случаи“, взе документите от бюрото, разгледа ги, накъса ги и ги хвърли в кошчето за боклук. После галантно подаде на госпожа Ханс 800-те марки, отделени за конфискация. - Още веднъж ви моля за извинение, госпожо. Аз ще накажа служителите си по най-строг начин. - Благодаря ви, господине. Как се казвате, за да ви похваля пред вашето посолство? - Господин Джанев, госпожо, началник на митницата. Извинете, че не ви се представих, но бях искрено развълнуван от нещастието на вашия мъж. Другарят Джанев целуна ръка на госпожа Ханс, стисна ръката на онемелия й съпруг и отиде да ги придружи до самолета. Когато след половин час той се завърна, само каза на двамата си подчинени: - От утре сте на Западното пристанище да броите мухите. И си замина. На другия ден Полковник Дръзки и Бранимир вече се разхождаха по кея на пристанището и си говореха. - Щателна проверка – казваше Бранимир. – На ти щателна проверка сега. Няма закони в тая държава, ред няма, пък ние прокопсия чакаме. - Кой ли му е казал на шефа? – чудеше се Полковник Дръзки. – Само докторът ще е. Нали са били съученици? Или оная кикимора от КПП-то, дето му беше любовница по едно време. Един от тях двамата е, ама кой? - Има ли значение, щом ние вече си броим мухите тука? - Ама ти защо не взе още две стотачки, като остана сам. Нали ти казах – започна да се тюхка Полковник Дръзки. – Тука освен скитащи помияри нищо няма. Нали виждаш? - Нищо, и нашето време ще дойде. Днес Севилският бръснар ни предаде, утре, когато той опре до нас – ние пък ще го предадем. Тъй върви животът, тъй се гради и нашата история, Полковник. Като се споменеше за история, Полковника настръхваше и се обърна към Бранимир, който бе навлязъл в негови води. - Знаеш ли: миноносецът “Дръзки”… - подхвана той любимата си тема. - Стига с тоя миноносец. Вече всичко си ни разказал за него. - Не, не всичко. Все едно да кажеш, че знаеш всичко за една жена. Та тоя миноносец… - Не ми се слуша сега за него – отряза го Бранимир. Полковникът млъкна, но след няколко крачки пак се обърна към колегата си: - Не, трябваше да вземеш и другите две стотачки. Ти си страхливец. Голям страхливец. И пак продължиха разходката си по кея.
- Като кълките на Зафирка… - Помолих се значи и сякаш отвътре взрив го пръсна и невидима ръка го изтри от небето. Туй то. Сега синоптиците петите си ще хапят, че им провалих прогнозата… Ама защо успях да прогоня дъжда, ще ме запиташ. Много просто – събрал бях доста енергия. Днес, докато ходехме боси в росата, аз изостанах, че като прегърнах едно дъбово дърво, стискам го, мачкам го, както мойта Милка мачкам… Вля се значи енергията от дървото в мен и експлодирах. - Хайде, хайде, Мерудиев, нали снощи изяде тайно една луканка? Не видях ли аз. А после излезе на разходка със Зафирка в гората. Да не съм сляп като митнически закон - безмитно се пускали стоки в нетърговски количества. А какво е търговско количество и Севилският бръснар не знае, та камо ли ние. По преценка на митничаря значи, а след туй корупция имало… - Цар–митничар, така е – потвърди и Мерудиев, - а може и да е цар-овчар – царуваш си, царуваш си, но нали трябва да има и овце да ги стрижеш? Иначе за какво ти е туй царство – само да се надуваш като джоба на другаря Джанев ли? Този разговор се водеше в една слънчева стая от базата за обучение на екстрасенси в ранната утрин на хубав пролетен ден. На пода, върху гумирани дюшеци, седяха с кръстосани крака Механджиев и Мерудиев в очакване на останалите си колеги и възпитателите, водени от небезизвестния Золотов, мрачна фигура, изплувала из каналите на КГБ. Тук, в Созопол, се провеждаше курс за обучение на митнически служители от цялата система на митниците за повишаване сензитивността на астралните им тела и откриване на контрабандата или както те я наричаха “марфа”, с очи и ръце, които, според Золотов, са антените на тялото заедно с косата, космите на тялото и ноктите. Затова от две седмици митническите служители не се бръснеха, не си режеха ноктите, а служителките не се обезкосмяваха и се възвръщаха външно към праисторически времена. Така, както ги убеждаваха възпитателите, посланията от извънземни цивилизации се приемали по-лесно. “Можем като орли да се държим за стените – смееше се Механджиев, гледайки мазилката тип бонтайл, - а по-леките като прилепи могат да висят по таваните.“ Понякога се случваше служител да съзерцава далечна звезда и да прекара цяла нощ на балкона, разкодирайки тайнствените послания, като насочваше брадата и косите си нагоре, към ефира, а мустаците тип Панайот Хитов се превръщаха в модел Салвадор Дали. Ако беше служителка, тя връзваше косите си на кок и като се огледаше наоколо да не би да има мъже, се събличаше чисто гола, изресвайки космите на най-интимните си места като антени. Така беше в началото, а после присъствието на колегите не ги притесняваше, защото половите контакти бяха строго забранени от Золотов, а с течение на времето станаха и невъзможни: гладните диети и дългите пости не даваха достатъчно сили на хормоните за буйните им танци. Алкохолът и цигарите също бяха забранени. Сутрин всички ставаха в пет часа и си взимаха душ, за да изчистят вибрациите от предишния ден. След душа пиеха чай, ходеха боси по тревата и посрещаха слънцето. После прегръщаха дървета, за да попият силата им. Тук имаше известна свобода на избора. Не можеше един едър мъж като Мерудиев да прегърне бреза или топола - тази чест се падаше на Кочева или Спечева. Мерудиев и Механджиев прегръщаха едри дървета: единият - дъб, другият – явор и двамата в тези мигове винаги се сещаха за също тъй едрите си половинки: жени сочни и сластни. Обривко стискаше любимия си бук, сякаш се любеше с палава стюардеса. Кряканов обикновено си почиваше върху една тъжна върба, която се свиваше, щом се доближеше до нея, защото тайно от всички, той си пийваше всеки ден по две мастики и четири бири. Самият другар Джанев, за да е солидарен с колектива, прегръщаше две тополи, като две млади студентки, към които имаше обяснима слабост. Спечева и Кочева прегръщаха брезичките. “С тия малки ръчички – подхвърляше Кряканов – е хубаво да хващате нещо по-едро, защото каквото и да хванете, все едро ще изглежда”. И се ухилваше. Прегръщането на дърветата траеше около час; след това ходеха до морето да дишат йодови изпарения. Прибираха се, щом слънцето започваше да се изкачва нагоре, както активист на някоя партия става депутат, натрупва пари, а накрая заема министерско кресло. В залата за медитация бавно поглъщаха все повече и все повече живителна прана, тоест космическа енергия, от отворените прозорци. Следващият им ритуал беше да легнат по гръб на пода – инспектор срещу инспекторка – и да опрат ходилата си. В това положение трябваше да усетят енергията на другия, неговата вибрация и честота на излъчване и дали честотите им съвпадат. Това беше непосилно упражнение и накрая, след много опити, откриха, че Механджиев и Кочева имат еднаква честотна амплитуда (не случайно той я преследваше от две години с неприлични предложения), паснаха си напълно вибрациите на дългогодишните любовници Спечева и Бъркачев (нощем в гората те още по-сериозно ги настройваха). Най-зле беше Обривко Кашиков, чието излъчване синхронизираше само с любимото му дърво, а енергиите на другаря Джанев – много странно! – допаднаха на всички колежки. Следваше “разходка в астрала”, както я наричаха лекторите, а тя се състоеше в блуждаене като електрони на всички обучаеми, облечени в специалните си екипи, под които бяха чисто голи, за да приемат по-добре лъченията на околния свят. С протегнати ръце и превръзки на очите като Темида, те бяха длъжни да открият по вибрациите своята половинка. Това занимание много наподобяваше детската игра на “сляпа баба”. Участниците се търсеха сред гробна тишина и ходеха като сомнамбули, докато отстрани възпитателите ги наблюдаваха съсредоточено. Механджиев търсеше Кочева, Кочева търсеше Мерудиев, Спечева – Бъркачев, а Обривко търсеше стената и често улавяше брадата на Золотов. Понякога инспекторите хващаха колежките си за бюстовете, но те не реагираха, защото тук половете бяха равни и Кочева не бе вече за Механджиев само жена, а свободна душа, облечена в плът, нестихваща вибрация и илюзия. Накрая половинките се намираха по миризмата си, подобно кучета, а женските бюстове – тази природна благодат, обожавана от Реноар1 – бяха спасителните фарове в мъглите на астрала. След броденето из неизвестността отново вдишваха прана около половин час, а после коленичеха един срещу друг по двойки, опирайки длани и носове, за да регулират мъжките и женските си енергии. Щом ги регулираха, както се регулират честотите на едно радио, за да се улови ясната и чиста мелодия на душите, започваха да се взират в очите си с надеждата да прочетат мислите си. Но тук настъпваше истинската драма, защото какво можеше да се прочете в очите на един митничар или пък, още по-зле, в очите на една митничарка. Ето тук идваше бедата, защото мислите не можеха да се изрекат на глас: Механджиев мислеше как да скрие от жена си новия си финансов удар и се чудеше в стенния гардероб ли да пъхне пачката, или в отдушника на тоалетната, Мерудиев се колебаеше как да изклинчи, за да не покани колегите си на освещаването на новата си вила, Кряканов се чудеше как да вмъкне в базата една каса бира, Кочева се притесняваше за двете си деца – ученици в прогимназията – и как съпругът й се справя с тях, а Печева се терзаеше дали Бъркачев е по-красив от Механджиев и дали не е сгрешила в своя избор. Обривко за нищо не мислеше, а другарят Джанев си мислеше за толкова различни неща, което е нормално за неговото положение, а и кой може да каже какво се върти в главата на един началник. Как да се изкажат такива мисли на глас, как? И тогава започваха да се надлъгват за пред възпитателите: уж отгатваха, че другият мисли за морето, за звездите, за десети ноември, за Ким Бейсинджър и Ал Пачино, за извънземните и т.н. Тези упражнения се правеха за пречистване на аурата им и откриването чрез нея на всеки нарушител. Телепатичното обучение вече им позволяваше, според Золотов, да навлизат във вибрациите на други хора и да четат мислите им. Каква неоценима помощ за митническия служител, изправил се лице в лице с враговете на закона! Щом разгадаеха мислите си, инспекторите сядаха в кръг около лектора, застанал в йогийската поза “лотос” или “герой” за изнасянето на поредната лекция относно здравето, свръхестествените възприятия, любовта и душевната хармония. Днес лекцията щеше да води самият Золотов, човек навъсен и мрачен, излъчващ стаена жестокост, плод на тайни комплекси, скрити зад маската на пълна физическа и психическа овладяност. Ловък хитрец, той внушаваше всемогъщество: да разпръсне облаци, да спре дъжд или вятър, да повали дърво с поглед или да промие съзнанието на някого, да го зомбира и превърне в жертва на коварните си методи, разработени в зловещите лаборатории на КГБ – за него беше ежедневие. Всичко това той успяваше да внуши по един неуловим, но силно въздействащ начин и за обучаемите се превръщаше в свръхчовек. Лекциите бяха доста объркващи и разнообразни: “Мъжко и женско начало в човека и природата”, “Вибрации на вечността”, “Човекът – океан от щастие или бездна на злото”, “Демони и тяхното прогонване” и много други. Те замъгляваха съзнанието на митническите служители, които ги слушаха в захлас, както някога са слушали приказките на своите баби. В днешната лекция Золотов бе решил да разкрие една тайна относно еротичния живот.След пространното изложение за движението на мъжката и женска енергия “ин” и “ян”2 и постоянното им преливане и равновесие в човешкия организъм и безкрайния космос, от което е възникнал вселенският живот в материалните му форми, той се почеса по брадата и каза: - Някои от вас, предполагам, са чели Бибилията и си спомнят как Бог изгонил Адам от рая, заедно с Ева, изкусила го да яде от забранения плод на познанието, и как после те видели, че са голи, че са мъж и жена и съгрешили, а пред небесния си отец се явили, препасали смокинови листа, за да скрият срама и падението си. Библията е една алегорична книга. Не случайно се нарича “библия”, тоест книга. Това само ни показва, че както във всяка книга и тук знанието е закодирано чрез фикция и символ. Значи още самото заглавие е показателно относно съдържанието й и ни навежда на идеята за тълкование и търсене на скрит смисъл. Митническите служители го слушаха така съсредоточено, че почти не дишаха, сякаш лекторът бе изсмукал всичката прана в стаята и за тях не беше останало нищо. - Какво е всъщност алегорията с ябълката и змията, изкусила Ева да я откъсне? Представете си, че човешкото тяло е дърво, обърнато обратно, неговият корен е главата, а крайниците – клоните му. Не случайно източните мъдреци са смятали, че семето на самсара3 – тоест колелото на прераждането – е в главата на човека, защото тя контролира цялото тяло, създавайки представата за личност, като идентифицира свободния дух с тленната форма на материята… - Тленна, тленна, ама безценна – обади се Кряканов, който незабелязано бе успял да изпие три бири и сега хълцукаше. В такова състояние той ставаше много приказлив и предизвикваше спорове. Золотов не му обърна внимание и продължи: - Ябълката на дървото на познанието са половите органи… - Половините ордени – продължи Кряканов – се дават само на предателите, а доколкото я намирисвам тук работата, Адамо и Евита са предали Бога, своя баща, и той затуй ги е сритал по задниците… Абе, будали, камила от трън не куца… Мирувайте си, а ето ти сега един трън – тая проклета ябълка - и край на сладкия живот… Отивайте си, значи, тарикати такива, като искате да се чукате, ама и камъни ще чукате по земните джендеми с коравите си глави, дето били, както го казахте, семето на самара… От този самар отърване няма… - Кряканов, после ще говориш – Джанев го погледна в просветналите очи и инспекторът замълча, но уви, не за дълго. - Половите органи са трагедията на човешката цивилизация –почти изкрещя разпаленият лектор. – Дори Фройд е казал, че сексът ще срине обществото. И така, Ева откъснала ябълката и я подала на Адам… - Според мен е трябвало да откъсне слива – изкикоти се Кряканов. Бурен смях се разрази в стаята за медитация и ударната му вълна накара прозорците да се разтреперят. Всички се смееха неистово: Механджиев и Мерудиев пляскаха с длани, Обривко се почесваше по обръснатата глава, Кочева и Спечева подскачаха като зайчета, а Бъркачев се държеше за корема и се подпираше на стената, за да не легне на гумирания дюшек. Окрилен от емоционалния взрив, Кряканов извика с насълзени от смеха очи: - Не на Адам - на Саддам е трябвало да я даде тая келява ябълка, на Саддам, че той милиард и нещо има да ни дава… Пък ако я подхвърли на нас, най-много едно оцетче да си направим, за да прелеем мъртвия си заем… - Някои колеги си търсят белята – студено, като змията изкусителка, процеди през зъби другарят Джанев и възторгът на митническите служители, сякаш с нож отрязан, секна. Те държаха да засвидетелстват верноподаническите си чувства към своя работодател. - Още в светото евангелие на Матея фарисеите питат учениците на Исус, защо техният учител яде и пие с митари, които са смятани за низше съсловие. Едва сега напълно разбрах този текст – каза злъчно Золотов, като изгледа аудиторията с пронизващите си стъклени очи, а после продължи лекцията: - Значи Адам и Ева се сношили и змията, или силата кундалини4, локализирана в първата чакра5, т.е. енергиен център в основата на гръбначния стълб, изпълзяла от леговището си нагоре по гръбнака, като през тунел, и стигнала до главата, превзела я и така възникнала представата за личност и цялото материално творение. Половият нагон е творецът на материята, половата енергия е енергията на живота, тя го ражда, но и впримчва в клопката на самсара. Затова великите посветени се стремели да я култивират и върнат човека отново на небесния му отец, за да открие истината за света и своето падение. Всичко, възникнало от нечистата похот на тялото, няма стойност – бракът, любовта между хората, кръвните връзки, децата. Всичко това е абсолютна илюзия, която ви кара да трупате карма връз карма6, живот след живот, инкарнация след инкарнация7, като зверове в клетката на тялото и да не можете да се освободите... Затова ви забранявам половите контакти, за да пестите енергията, с която планини можете да преместите, стига да имате силна вяра, както е казал Исус. - Аз пък само ще си преместя моркова от единия крачол в другия – хълцукна Кряканов. – Убедих се, че луд умора няма… - Коментарите за после – извика другарят Джанев. - Аз пък искам – продължи разпалено Кряканов, като се почесваше по главата – вече да ям кюфтета, да пия вино и вместо да прегръщам дърветата, да прегърна Спечева например и да си излея енергията върху нея, както Ниагара да я излея… Спечева се разсмя така сърдечно и хвърли такъв игрив поглед на Кряканов, че той въодушевен се изправи и каза: - Библейски потоп ще направя с енергията си, ама Ноев ковчег няма… Не можем се спаси… Другарят Джанев направи недвусмислен жест на Мерудиев и Механджиев. Те веднага скочиха, хванаха Кряканов под мишниците и го изнесоха навън, докато той ревеше с все сила: - И магарето реве като го продават… Ти си престъпник, Золотов, и голям хитрец! Обаче щом го заведоха в столовата и го оставиха пред една каса бира и тава пържоли, бунтарят се успокои, млъкна и се зае с изкушенията… - Защо в китайската тао любов – продължи Золотов – мъжете усвояват техники, за да съхранят живителното си семе? Като не еякулират, те пестят енергия, която използват за постигане на по-висши състояния на духа. Все пак мъжкото семе е кондензирана кръв… - Затова мъжете са най-големите кръводарители – каза боязливо Механджив и се усмихна невинно, както Ева преди да бъде съблазнена от змията. - Не са само кръводарители мъжете, ами и дойни крави…- вметна Мерудиев. - Нали в Индия кравите са свещени животни? – добави Бъркачев и гордо погледна Кочева, за да види в очите й възхищение от своята ерудиция. – Легне кравата на линията и цял влак я чака сама да си замине. Не дай боже да е луда. - Пестете си енергията – заповеднически изсъска Золотов, - тя е ваш капитал и помощник в откриването на истината. А най-важното е да ми вярвате, защото при истината мога да ви отведа само аз и никой друг. Митническите служители наистина му вярваха. Те сега можеха да повярват, че след два дни ще има потоп и само с поглед ще откриват нарушителите на закона. Мисията на Золотов бе изпълнена. Вечер си лягаха рано, омаломощени и приятно отпуснати. Кряканов засядаше пред касата с бира, Мерудиев ревизираше “бакалските си сметки”, Механджиев мечтаеше за пухкавата си кучка Касандра, а Бъркачев - за ласките на Спечева, с която всяка вечер се замъкваха в гората за настройване на вибрациите си. Една нощ, когато пак се опитваха да се скрият в гората, те видяха на тъмния балкон на последния етаж на базата две фигури, но не успяха да ги различат. А на балкона пушеха другарят Джанев и Золотов, седнали на плетени от камъшит люлеещи се столове до една също добре оплетена маса с две чаши уиски, бутилка газирана вода и фъстъци, както и по-солидни мезета: суджук, луканка, филе, странджанско дядо и миди. В средата на масата – празна бутилка ”Джони Уокър” и една преполовена. Другарят Джанев пушеше лула, като Сталин, а Золотов - ментолова цигара, предложена му от неговия събеседник. Звездите – горящи монети – блещукаха на неподвижния небосклон: тъмносин през деня като митничарските униформи, а сега катранен като душата на Золотов. Другарят Джанев му подаде един плик. - Сколько? – попита неспокойно Золотов. - Пак толкова – отвърна Джанев и хитро се усмихна. – Процентът е твърд. - Хорошо – каза Золотов, като прибра плика във вътрешния джоб на сакото си. – Как договорились. - После добави на български: - Това е сладка работа, Джанев, как я измисли? - Не е толкова сложно – каза поласкан Джанев, - но българинът, знаете, не обича простите неща. “Как може едно нещо да бъде просто – мисли си той, - като може да бъде сложно.” И безкрайно го усложнява. Оттук иде всеизвестната ни простотия. Обаче аз мисля по друг начин, сигурно е от гръцката ми жилка… - Как мислиш? – заинтригува се Золотов. - Ами мисля си, че трябва хем агнето да е цяло, хем вълкът да е сит, хем овчарят да е жив… Подхвърлих им в Управлението идеята за тия курсове – и за тях добре, и за нас добре. Сега всичко е пари… И любовта е пари… Трябваше май да отидем в стриптийз клуба тая вечер, ама нищо - и утре е нощ… Та, подхвърлям им, че ще си получат процента, а алчността е страшна ламя; човешкото око с нищо се не насища, само в гроба се наяжда, като го изядат червеите. Вярно каза оня пияндурник Кряканов, че лудият умора няма. Пък алчният е също като лудия. На света по-алчен от българина няма да намериш… Сигурен съм, защото много свят съм видял. - Значи тъй ги убеди? - На българина като му бръкнеш в джобчето, става съвсем друг. Той само с пари и с тояга се убеждава, другарю Золотов, с нищо друго. - И ний едно време, у нас, повече на тоягата наблягахме – потвърди Золотов. - Значи обявиха конкурса за екстрасенси в системата на митниците, държавата ги плати, а пък парите от държавата скочиха в ръчичките на ония от управлението, в мойто джобче, тоест в джобчето на зетя, дето се таксува за психиатър, във вашето джобче, другарю Золотов, и в още едно две други джобчета, които само аз знам… Така се правят пари, а нашите абдали нека си прегръщат дърветата и гледат звездите. Докато те си гледат звездите, ние ще си броим парите на лунна светлина, защото тогава най-много блестят… Хайде, наздраве. Каква глупост: да повярват, че могат да разпръснат облаците с ръце… - Важното е да вярват, Джанев, защото човек без вяра е говедо. Дивакът в Африка се кланя на електрическата крушка, а нашите хора - на звездите, но принципът е един и същ… Същността на всяка религия е вярата. - И как могат да повярват, че ще станат екстрасенси и ще откриват нарушителите с телепатия. Туй нормален човек не може да го повярва. И тия екстрасенси, другарю Золотов, ми се струват дело на вас и на другарите ви… Золотов не отговори, само очите му се усмихнаха. Те пак чукнаха чаши и се загледаха в звездите, разхвърляни над главите им като имане. Митническите инспектори спяха дълбок сън. Под прикритието на нощта, Бъркачев и Спечева се любеха в гората. Над всички царуваше мир и безкрайният небосклон се усмихваше снизходително. СФИНКСЪТ Началникът Авджов, който, както вече споменах, бил загадъчен като Сфинкс, изпълвал подчинените си с мечтания, най-голямото от които било да го детронират, защото, като истински тиранин, той ги вцепенявал само с поглед. Те се надявали, че поне красотата ще ги спаси и копнеели по нея. Преживявали, като хамелеони, най-разнообразни метаморфози, само и само да оцелеят в това непосилно време. Скалъпвали интриги, правели заговори, докато накрая Кимион Бургиев заложил всичко на карта и успял да избави колегите си от чудовищния Сфинкс, подобно античния Едип, спасителя на Тива. През цялото това време тиранът мечтаел само за едно – за пари - и се правел на герой. Каталог: 2008 2008 -> В. Б. І. Историческо предисловие 2008 -> Що е наркотик? 2008 -> Списък на училищата, които имат ученици с ниски резултати от външно оценяване след 5 клас по съответните предмети 2008 -> Съобщение за членовете на еп 2008 -> Tinctura Valerianae 2008 -> Насочени проверк 2008 -> Betaloc Zoc 2008 -> Движи се и победи есен 2008 2008 -> Решения на задачите за подготовка за състезание Изтегляне 2.53 Mb. Сподели с приятели:
|