Стоян георгиев митническа сага

СЕВИЛСКИЯТ БРЪСНАР

ИСТИНАТА Е ЕДНА

Митническите служители изпъплиха от стаите, където почиваха под неоновото осветление, като бройлери в инкубатор, и се отправиха към огромния паркинг под прежурящото юлско слънце. Там вече ги чакаше главният специалист Стефан Мерудиев, началникът на митнически клон Аерогара, човек нервозен, с издути бузи, леко присвити навътре крака и подозрителен поглед. Той се разхождаше напред-назад по паркинга, а после се завтече към тътрещите се инспектори, някои от които бяха запалили цигари и неохотно се отзоваваха на ръкомаханията и настоятелните му викове:

- Мерудиев, какви са тия циркове? Защо ни строяваш като фелдфебел? Ще изпукаме в тая жега – викаше Бъркачев, като сваляше вратовръзката си и я слагаше върху сакото, преметнато на лявата му ръка.

- Не ми говори за Севилския бръснар, дето ви обръсна мозъците и гънка по тях не остави …

- Ами вие лозе ли сте бе, нещастници?! В пазвите си плюйте, че в тях нямате мъжки сърца, а женски гърди! – Кряканов се поклащаше напред-назад като храбрия оловен войник и хълцукаше, защото беше изпил половин бутилка уиски и две бири, като между тях успя да вмести и една шкембе-чорба с чесън, та сега около него не се дишаше и колегите му отваряха уста като риби на сухо, запушваха си носовете и се отдалечаваха.

- Каква си ти, ма булка - с мъжа си спиш, с него ядеш, а с други любов въртиш! – каза врачката с презрение, на което хубавицата само отвърна: “Всички тъй правят!”

Старата жена дълго гледа тоя напет и излъчващ достойнство мъж.

Врачката не му обърна внимание, а се спря пред мургав митничар с белег на лявата буза – Евлоги Клефанов. Човек мълчалив и любител на чашката, той гледаше циганката вцепенен, а тя него - като кон за продан. Хвана го за лявото рамо и доближи кривогледия си поглед до носа му. Дали от нейния отвратителен взор или от подозренията на колегите му и хвърляните зад гърба му думи, дали от надутия вид на Мерудиев, който потриваше ръце и се разхождаше напред-назад като маневриращ локомотив, Евлоги Клефанов от възчер стана тъмножълт, после с цвят на тиква, после на пъпеш, на портокал, на банан, на лимон, накрая с цвета на очните белтъци на циганката, оцъклени срещу него като на болен от базедова болест, с кървави жилки и жълта пелена. Той сведе очи към нажежения асфалт, топящ се под горещите целувки на слънцето, и се олюля първо наляво, после надясно, някой сякаш дръпна паркинга изпод краката му, колите наоколо се завъртяха, а Мерудиев пляскаше с някакви сини криле като гъсок с вратовръзка. Това остана в главата му преди загубването на кадъра, докато другите се суетяха край него. Механджиев и Авджов го подхванаха под мишница, поливаха го с вода, а Мерудиев, с блеснали очи, само викаше и прегръщаше врачката:

Двамата финландци пред писоарите климаха, замаяни от полета и евтината водка, която ги беше просмукала по пътя от Хелзинки до България. Отвън се чуваха упътванията на представителките на туристическата агенция “Ломаматка” – руси, белокожи момичета със зеленикави униформи и жълти шалчета. Единият финландец опря глава на стената, а другият се заклати напред-назад като детска играчка от ония, които вечно се въртят във всички посоки, но никога не загубват здравата си опора и никога не падат.

Тоалетната се пречупваше под ъгъл и в тъмното й крило също имаше два писоара, където финландците чуваха как някой пъшка и се оригва, но алкохолът така ги бе сграбчил, че те нямаха сили да проявят по-задълбочен интерес. А там действително, загадъчно и страшно, някой тежко дишаше и от време на време се давеше, сякаш повръщаше. Може би в подобна ситуация се е чувствал и неустрашимият изследовател, тръгнал по следите на Лохнеското чудовище¹.

В една от кабините също се чуваше пъшкане и ако човек се абстрахираше от гледката на тоалетната, затваряйки очи, би помислил, че е на озвучаване на порнофилм.

Изведнъж – остър звук от дърпането на сифона в затворената кабина; в нея някой шумно се изкашля и се раздрънчаха монети. Дрънченето на монетите не впечатли финландците, които вече привършваха тоалета си, когато от тъмния ъгъл се втурна, наистина като Лохнеския динозавър, някакъв странен субект: обла глава, чуплива коса, сочни бузи, униформа на митнически служител с къса вратовръзка и… но това е до кръста, от него надолу служителят е гол, а панталоните му се влачат отзад. Финландците, колкото и да бяха пияни, останаха като препарирани от тази гледка, все едно че бяха изпушили по една лула марихуана. Те не можеха да повярват, че пред тях стои един полугол държавен служител и не само стои, ами и бясно натиска вратата на затворената кабина, където сифонът шурти и дрънчат монетите.

Най-после вратата се отвори и отвътре се подаде очилатата и рижа физиономия на друг финландец – професор по химия в един хелзинкски институт. Той е учуден от дърпането на сифона, но удивлението му при вида на митническия служител, който грубо го изтласква от кабината, е просто вледеняващо.

Вкаменените финландци до писоарите са занемели и дори не дишат, защото, макар и пияни, се питат дали не са нарушили някой международен закон, без да имат представа, че попадат в най-коварната страна на Европа, където всичко може да се очаква. Наплашени, те се споглеждат един друг и кимат с глави. Професорът по химия започва да се опасява, че може да има нещо общо между митническия служител на едно българско летище и тъмничния надзирател в турски зандан, където мъжете нерядко са сексуални обекти един за друг.

Всички тия опасения биха отпаднали, ако скъпите пътници знаеха български език или пък поне малко познаваха Миро Смъртта, който въпреки злокобното си прозвище беше извънредно миролюбив човек. Пред тях наистина стоеше той: Станимир Механджиев, наричан още Миро Смъртта, героят на една бурна и тъмна епоха. Той стъпи на клекалото в тоалетната кабина, дръпна сифона и мълниеносно бръкна в казанчето, където се събираше водата. Оттам извади една хартиена торба – хартиена отвън, но найлонова отвътре; същите торби стюардесите раздават в самолетите за повръщане. Финландците я познаха веднага, защото неимоверното количество водка, изпито от тях по време на полета, ги караше често да използват тия вълшебни торби. Но вълшебството на торбичката в ръцете на разголения като сатир митнически служител беше ненадминато. Той опипа найлона и щом се увери, че е здрав, се усмихна. Още по-широко се усмихна той, когато извади оттам една шепа монети и ги целуна. Едва тогава Миро Смъртта слезе, едва тогава забеляза тримата финландци, които най-подробно разгледаха голия му задник, а единия дори успя да преброи червените пъпки по него, и едва тогава той скри от чуждите погледи без капчица свян тая интимна и добре отгледана част от тялото си.

Като излезе навън, Станимир Механджиев намигна на представителката на “Ломаматка” госпожа Паскалева – елегантна и слънчева жена, омъжена за българин, погледна крадешком чинийката с монети пред тоалетната, където пътниците плащаха, за да я ползват, и се разсмя. Защо се разсмя той чак толкова много на тая чинийка? Защото щом пътниците се изтеглиха от залата за проверка на пасажерите от кацащите самолети и щом представителките на туристическата агенция огледаха лентата за изоставени багажи, значи, след като всичко утихна, Станимир Механджиев обра монетите от чинийката в шепа, пъхна ги в джоба си, а после пак се шмугна в тоалетната, мушна ги в една здрава торбичка, като предишната, за повръщане, която извади от другия си джоб, и я сложи в казанчето. Това беше неговото откритие. Тоалетната! Не че бе открил тоалетната, а откри как да я експлоатира, защото утилитарният подход и желанието за експлоатация лежат в основата на всяко ново откритие.

Веднъж Станимир Механджиев взе една нищо и никаква чинийка, избърса я хубаво в козината на неотлъчната си приятелка кучката Касандра, написа на едно бяло картонче “Тоалетна” на френски език (да не забравяме, че той беше един от най-интелигентните митничари), подпря го на чинийката, а в нея хвърли, за мюре, няколко крони, пфениги, центове, копейки и дори стотинки. И откритието беше направено! В края на деня той слагаше монетите в торбички, както вече видяхме, а след всяка смяна ги изпразваше в служебния си куфар и си тръгваше. Така той смело стартира в новото време и първоначалното натрупване на капитала.

Като се успокои за монетите си и се увери, че торбичките в другите две кабини са на мястото си непокътнати, Механджиев се хвана за корема, защото сериозно беше преял тази вечер, а беше преял той, понеже стюардесите редовно оставяха закуски от кетеринга, както и бутилка водка или уиски за почерпка на митничарите, та беше преял Механджиев от “авантата” и като усети, че повече не може да се оригва и да издава веселите звуци с оная част от тялото си, на която имаха честта да се възхитят финландците от писоара, той пак влезе в едната кабина, защото язвата го беше съсипала, бръкна със средния пръст в гърлото си и повърна, и пак, и пак, докато почувства облекчение. Без да бе чувал за римския император Вителий², прочут гастроном и майстор на повръщането, нашият главен специалист отдавна практикуваше този метод за изхвърляне на стомашните си товари.

Като се облекчи и от товара си, и от бремето на неспокойствието за парите, Станимир Механджив се оригна, вече навън, пред една красива стюардеса, после й се усмихна и хукна към другата сграда на летището, където се обработваха заминаващите пътници и където беше митническия инспектор Здравко Авджов, бъдещият началник на тая занимателна митница. Главният специалист бързаше да не би да свърши нещо трапезата, защото Авджов не беше от най-ящните, но затуй пък пиеше яко, като казак, ала никога не се напиваше. Ето това най-много притесняваше Механджиев и той бързаше ли, бързаше. Останалите инспектори бяха все още млади служители и не можеха да се отпуснат. Имаше и две чудно хубави стажантки, ученички в Английската гимназия, които бяха другата причина за бързането на нашия герой. За работата той чак толкова не се притесняваше, защото знаеше, че на Авджов може да се разчита и че все ще си направи своето. Монетите в казанчето на тоалетната му създаваха такова чувство за сигурност, сякаш имаше солидна сметка в швейцарска банка. Бързаше Механджиев, махаше с ръце и се чудеше на изобретателния си ум.

Щом влезе в сградата, той видя две безкрайни редици от хора, почернели от слънцето, разголени, по къси панталони и потници, фланелки без ръкави; дамите без сутиени: потни, но усмихващи се на всеки служител в униформа. Жегата ги беше разкапала, а аерогарата нямаше никакви климатици или вентилатори, които да работят. Шум, бързане, троснати въпроси, печати, картони, после въпроси и пак въпроси. Безредие и хаос, все едно че си попаднал на някакъв площад и всички се блъскат и търсят нещо, без да знаят какво.

Но Механджиев знаеше какво търси. Той подуши масата още във въздуха. По пътя си обаче се закачи с двете хубави стажантки, като щипна едната по голото бедро, а към другата се обърна с въпроса:

- Знаеш ли какво е това, моето момиче? – и й посочи колелцето, което беше направил, свивайки палеца и показалеца си. – Дупчица. Всяка жена има такава дупчица. Тя е всъщност само едно мускулче. Нищо повече. Вкарвам, значи, моето мускулче в твоето, изкарвам го – следа не остава. – Механджиев пъхна средния пръст на другата си ръка в колелцето, за да илюстрира нагледно анатомичните си познания. – Какъв е тогава проблемът и защо ми отказваш?

Стажантката го гледаше с широко отворените си черни очи и не вярваше, че един държавен служител, старши на смяна, човек на възрастта на баща й, можеше да й говори така. Тя не каза нищо, а Механджиев весело се разсмя.

По пътя към стаята, където беше сложена трапезата, главният специалист пусна още едно-две остроумия и на останалите си колеги от смяната, които бяха в същия дух, но които няма да споменем, за да не се обърка читателят, вземайки нашата сага за еротичен трилър, а злъчните критици (не опозиционната критика на кабинета, а литературните критици) да ни обвинят в натурализъм или цинизъм, макар че от цинизма на халтурата вече достатъчно сме претръпнали. (Като си спомним само дълбокомислената песен “Дали да ти дам, или да те изям?” започваме да се чувстваме като напълно “морални” творци!)

Пред самата стая, където по време на работа се помещаваха митническите инспектори, стоеше Авджов и Механджиев се приближи към него, като го поздрави:

- Как е, Здравче, как е, батювото? Ще свирим ли на лютня или в облаците ще летим, като орли? – той направи недвусмислен жест на подчинения си, намеквайки му да измъкне от нечий пътнически портфейл някоя и друга марка с изографисаните на нея парични знаци.

- Може и да летим в облаците, Миро, ако подрежем ноктите на орлите. Тъкмо щях да те питам имаш ли нокторезачка и пак забравих. Ако не им изрежем ноктите, само ще ни издерат очите и въобще не можем ги хвана – отвърна лукаво Авджов. – Пък на лютня само ти можеш да свириш. Нали винаги свириш първа цигулка?

- Тъй, тъй, батювото – каза разсеяно Механджиев. – Здравче, можеш ли да ми дадеш един малък заем?

Авджов не отговори.

- Съвсем малък, батювото. Утре вечер съм поканил една полякиня да я сапунисам, пък свърших парите.

- Ами ония, дето ти ги дадох миналия месец, кога смяташ да ги върнеш?

- А, ония 300 лв. Ами аз нали ти върнах 100?

- Да, ама после ми взе още 50.

- Да, но ти върнах 30.

- Но после пак взе 20.

- Ама ти върнах 10.

- Да, но взе 5.

- Виж кво, батювото, знаеш, че съм точен: вземам – връщам. Услужи ми сега, пък накрая ще ти върна всичко. С лихва, ако щеш…

- Не ти ща лихвата. Искам си парите.

- Добре де, добре. Ех, че си стиснат… Че отвори го туй сърце, отвори го тоя джоб.

Авджов нито отговори, нито джоба си отвори, а се запъти към заминаващите пътници, защото го извика един от колегите му, младо момче, завършило езикова гимназия.

Като остана сам в стаята, старшият на смяна огледа лакомо масата и се нахвърли върху нея: изяде едно пиле, четири кюфтета с три люти чушки, изпи една бира, после захапа шунката и саламите, а накрая така се наду, че хукна пак към тоалетните, за да извърши отново ритуала на император Вителий. Разликата между двамата беше само тая, че на римския император в гърлото му бъркал роб с пауново перо и той повръщал над мраморно корито, докато нашият главен специалист сам си бърка в гърлото и повръща над писоара, понякога върху панталоните на колегите си, а веднъж, като беше пиян, дори на ревера на шефа на управлението. Та, сам си бърка в гърлото българският държавен служител, защото другаде все има кой да му бръкне: в джобчето, в живота му, в здравето или пък в душата му.

Докато свърши ритуала на Механджиев, свършиха и редиците от пътници. Инспекторите, потни и уморени, започнаха да идват в стаята да хапнат и отпочинат, а старшият на смяна внимателно разглеждаше графика на кацащите и излитащите самолети. Той, необичайно за него, се беше умълчал: качи се горе в служба “Координация движение”, после отиде до служба КПП и се върна. Служителите чакаха търпеливо да им направи разпределение за лягане, защото имаха “прозорец” от три часа, когато спокойно можеха да поспят, да поиграят карти или да правят любов. Кой както реши. Всеки избра, каквото му харесва и всички се разпръснаха.

Стаята остана празна - само Авджов седеше и пушеше.

- Ти няма ли да спиш? – попита го неспокойно Механджиев.

- Не ми се спи. Искам да видя какъв е тоя турски самолет, дето каца след половин час.

- Нищо няма в него. Празен е като главата на Мерудиев. Нали ви казах, че сам ще го оправя.

Авджов замълча, но дълбоко в себе си (това му беше божи дар!), чак в петите си, усети, че нещо не е наред. Като се взря в очите на Механджиев, той видя някаква гузност и нечистота: главният специалист на два пъти докосна куфара си и при всеки негов поглед му се усмихваше.

- Добре. Като си изпия чашата и аз ще дремна.

- Да, батювото – почти щеше да го разцелува Механджиев. – Трябва да си починеш. Я какъв си грохнал.

Авджов въобще не беше грохнал, но изпи набързо уискито си и се качи на втория етаж да си почине. Като влезе в стаята, която съхраняваше служебния инвентар, изгаси лампата и дръпна пердето, за да може да наблюдава долу своя началник. После се изтегна на черния кожен диван.

След половин час турският самолет кацна. Авджов, който от любопитство не можа да мигне, го усети по страшния тътен, който той вдигна на пистата, преди да угаснат моторите му. Когато всичко утихна, митническияг инспектор погледна през процепа на пердето и видя, че пред самотния Механджиев в стройна редица се нижеха двайсетина пътници – турци. По всичко личеше, че бяха богати хора: и по дрехите, и по дипломатическите им куфарчета и липсата на всякакви други багажи, и по надменните им изражения, и по златните пръстени и ланци, с които бяха накичени. Авджов се убеди, че интуицията му, за кой ли път, не го е подвела.

Механджиев, усмихнат, се приближава към тях и се здрависва с всеки един, като стар познайник. Двама дори го целуват. Любопитството изгаря Авджов отвътре и му става жадно, сякаш е препил с две бутилки ракия. Той леко и безшумно отваря вратата на стаята си и ясно чува гласа на своя началник:

- Мараба, комшу.

- Мараба, гюмрукчи паша – смее се един едър черен турчин и го тупа по гърба.

Но изведнъж “митническият паша” застава зад банката за проверка, усмивката му изчезва и той, за секунди, преживява метаморфоза, на която е способен само българинът. Дори хамелеонът няма такава бързина на преобразяване, която и Овидий явно не познава, щом не я е описал в знаменитата си книга, богата с всякакви превращения. Изпълнен е с много неврози българинът, затова и метаморфозите му са така светкавични.

И изведнъж Механджиев вече не е гальовният “аркадаш”, а мрачен Цербер, държавен пазач на интересите на републиката. Бърка той в куфарчето си, вади тесте документи: кочани и протоколи за разпит и личен преглед, а най-накрая поставя на банката гумени лекарски ръкавици, които ползват акушери и хирурзи, както и един крем “Нивея”, подарък от някоя щедра славянска душа: полякиня или рускиня. Мрачен и сериозен е главният специалист и турците, които много се впечатляват от униформите и държавните чиновници, забравят надутите си физиономии и стават кротки и чинни.

- Чок проблем, комшу – изговаря накрая Механджиев, след като бе извадил целия си инвентар от куфара.

- Проблем, комшу? – попита едрият турчин, който само допреди миг го тупаше приятелски по рамото. – Какво проблем? – опита се той да проговори и на български, сащисан и притеснен.

Механджиев сложи ръкавиците пред себе си и отвори крема.

- Чок проблем, аркадашлар – потвърди той и със знаци им даде да разберат, че трябва да им бръкне в най-интимната кухина на тялото, а после да протоколира наблюденията си.

- Аман, комшу – вдигнаха молитвено ръце турците, които приемаха това за пълен позор и провал на прочутата си мъжественост. – Аман.

Механджиев въобще не се усмихна, а Авджов пак подаде глава, за да види по-добре това чудо на чудесата – главният специалист в поредната си акция за натрупване на капитал.

Турците започнаха да обикалят Механджиев, да го гледат мъченически, като телета пред заколение, и да му се молят.

Той мълчеше и бавно надяваше ръкавиците.

Накрая те започнаха да правят разни предложения да се споразумеят, тъй като в тяхната цивилизована страна рушветът си беше закон божи. Нали и богът им беше друг? Друг бог – друг закон.

Механджиев се замисли; взе да се ослушва, а после да пресмята нещо наум.

- По 100 долара на човек – промълви той тихо, но твърдо.

Турците щяха да полудеят от радост, веднага извадиха по 100 долара и ги захвърлиха на банката. Едрият турчин даде дори 200 долара и един златен синджир, като пак целуна Механджиев. Накрая двамата се усмихнаха и в знак на добро приятелство решиха да изпият по едно кафе.

Преди да излезе с турчина навън, главният специалист прибра целия си инвентар в куфара и го заключи с шифър, а после го скри в шкафа си, като заключи и него. Турците, успокоени и развеселени, излизаха шумно от залата за преглед на пътници.

Съобразителният Авджов успя да ги преброи – 22. Значи старшият на смяна беше събрал 2200 и още 100 от едрия турчин, общо 2300. За половин час 2300 долара! Нечувано. И един златен синджир отгоре.

Като свърши почивката и останалите колеги взеха да се измъкват, сънени и чорлави, Авджов също слезе долу да работи. Но Механджиев го нямаше. Той беше разпоредил на едната стажантка да предаде на Авджов, че сега ще си почине и едва на сутринта ще дойде да напише рапорта и сдаде смяната.

Авджов нищо не каза и инспекторите, като пчели в кошер, зажужаха да поработят и донесат някой и друг лев в бюджета на държавата. Така дойде и утрото.

С него дойде и Механджиев. Той взе куфара си и чевръсто се насочи към тоалетната да си прибере монетите, но Авджов го пресрещна по пътя.

- А, Здравче, как си батювото? – попита главният специалист с радостен блясък в очите.

- Аз съм добре, ама си мисля, че не е зле сам да обработваш турците, не е зле да събираш монети от тоалетните и не е зле да си връщаш навреме дълговете.

- Утре ти нося парите, батювото.

- Аз мисля, че можеш да ми ги дадеш и в долари. Още сега.

- Откъде да ги взема сега? – попита неуверено Механджиев.

- Ти знаеш.

- А, тези ли? – разсеяно каза старшият на смяна. – Не може, батювото, те са за Севилския бръснар.

- Хайде, хайде.

- Честен кръст – прекръсти се Механджиев без да изпуска куфара си.

- А за мене какво ще има? Мечти небесни?

- Ти си още младо момче, батювото, все ще сколасаш. Я виж, врачката какво каза. Че ще станеш началник. Пък тогава каква жътва ще има, представа нямаш. Недей гледа в чуждото канче, батювото, от мене да го знаеш. Не е хубаво. Поне веднъж послушай бати си Миро Смъртта.

Авджов гледаше в земята и мълчеше.

- Пък турците са добри хора, Здравче, ето и на тебе армаган оставиха – и Механджиев му подаде гумените ръкавици и кутийката с крема. – Тия ръкавици, за да пипаш парите внимателно – да се не изцапаш, да те не опарят, а кремът е против пъпки, против циреи на задника, против гъбички на ходилата, защото през лятото, и особено нощем, човек много се поти. Хубав армаган, батювото, вземи го. И Рокфелер тъй е започнал – от малкото. И Севилският бръснар тъй е започнал, и аз, и всички. Вземи, не е лош армаганът. Вземи го де, ако не занесеш нещо аванта вкъщи, какъв митничар ще ми станеш, кажи. Това е лош знак. Вземи, вземи де.

Авджов гледаше даровете, които му пробутваше Механджиев, въртеше ги в ръцете си и му идеше да надене ръкавиците, да му напъха крема в устата и да го удуши. Но го възпираше възпитанието и вродената деликатност на интелигентния човек.

Така Механджиев оцеля и успешно приключи етапа на първоначалното натрупване на капитала.