Остатъци и следствия от тотемизма

През тотемизма са минали всички народи. И у всички съвремен­ни народи, особено у по-изостаналите, са останали следи от тотемизма, главно в културата, фолклора и традициите. Отдавна ве­че тотемните представи нямат никакво рационално основание в ре­алния живот и практиката. На първо място, бие на очи предаването по традиция на странни празници, ритуали, заклинания, знаци и обожествяването на отделни животни. В изостаналите племена изобилс­тват митове, според които те произхождат от тотемното животно. Твърде здрави корени все още има колективистичното съзнание, при­вързаността на индивида към групата, отсъствието на индивидуалистичното „Аз", противопоставящо се на целия останал свят.

За нас убитото животно е просто лов — въпрос на слука и спор­тна слава. Ние унищожаваме заобикалящата ни природна фауна за удоволствие. Някога първобитните хора са били „по-екологично въз­питани", по-грижливо са се отнасяли към околната природа (може би от недостатъчна мощ да се отнасят грубо и хищнически като нас). За някогашните хора убитото животно е храна, хранител, спасител от глад, първо и незаменимо благо, свещен благодетел. Убиването му се възприема не толкова като подвиг на ловците, а като само­жертва на божествения благодетел да нахрани хората от колектива. Най-уважаваният от тотемната група, даващият името на тотема бива
140

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

пожертван, за да нахрани другите. За всеки член на колектива е за­дължително да пие от кръвта и да изяде залък от месото, за да се приобщи към божествената същност на тотема, да стане причас-тен в саможертвата.

За нас всичко това изглежда странно, но не чак толкова. И сега саможертвата е най-забележителното, най-затрогващото и увлича­що събитие. Нали саможертвалите се герои са винаги знаме на вся­ко религиозно и социално движение. „Няма по-голяма любов от тая да дадеш живота си за ближния си" или

„Народ, който своята правда желае,

Тотемистичното светоусещане е най-пълноводният извор на бъ­дещите религии. Ако се вгледаме в египетските божества например, почти всички са тотеми, полуживотно-получовек. Ра е човек с глава на сокол, Анубис — с глава на чакал, Уто е кобра и т. н. И по-късно антропоморфистките старогръцки божества водят произхода си от такива получовеци-полузверове. А минотаврите, кентаврите, сфинксовете, нимфите, сирените, змейовете са полуживотни-полухора. Превръщането на хора в животни и обратно е нещо обик­новено във всички митологии.

И в християнството съществуват съвсем ясни тотемистични остатъци. Какво представляват думите на Христос, произнесени на Тайната вечеря, ако не призив към хуманизиране на старата тотем-на практика да се изяжда божеството: „...взе хляба и... рече: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата... даде им и рече: пийте... това е Моята кръв" (Матей 26:26-29). А в Апокалипсиса Христос се представя като „заклан агнец". И досега, когато отидем на църква след прекарания пост (така са постили и прахората преди зоофаги-ческите празници), ние ставаме „причастни" с Бога, като глътваме лъжичка вино, превърнало се в Христова кръв след известни молитви, и като изяждаме парче нафор — частица от тялото на Исус. И сега на гергьовското агне, преди да го заколим, поставяме венец от цве­тя на главата, като на свещено животно. А яденето на закланото агне наричаме курбан (жертва).

17.4. Особености и недостатъци на тотемното пред-съзнание

Тотемното предсъзнание, идеята за тотема сплотява колектива в едно цяло, превръща трудовите задължения в нещо неизбежно. Тази идея много вярно отразява, възпроизвежда колективния харак­тер на труда, съдбовната обвързаност на индивидите помежду им (нещо, което по-късно в индивидуалистическото съзнание се замъг-

//. Възникване на психиката

141

Не съществува никаква размяна вътре в колектива, чрез която отделният човек да оцени, макар и грубо приблизително, какво дава на колектива и какво получава от него. Ето защо индивидът не може да отдели себе си от колектива, от тотема, от ограничения тогава познат свят. Както и животното, първобитният човек няма предста­ва за себе си като нещо отделно от останалия свят.

Със своето тотемно предсъзнание първобитният човек не оце­нява — няма и какво да оцени, още не съществуват стойността, ценностите, размяната. Той просто възприема на вяра това, което му се внушава и това, което го плаши. И го възприема охотно, ако обществото се е погрижило да придаде на своите принуди рационален, биологически приемлив вид.

Ние често идеализираме първия, „златния" век в биографията на човечеството — века на колективистичното съзнание, и го про­дължаваме назад до включване в него и на тотемизма. Склонни сме да се самозалъгваме, че колективистичното съзнание е пропито с алтруизъм, хуманизъм, себеотрицание, любов към ближния и други уважавани от съвременния човек добродетели. В действителност то­темното предсъзнание е съзнание на людоеди. При него човекът не е индивидуализиран. Той наистина не знае „мое и твое", но също така не различава субективно от обективно, аз — от не-аз. Тотемното предсъзнание е свързано с илюзорната груба претенция на древния човек: всичко, което е приятно или биологически благоприятно за мен (за нас), задължително следва да бъде приятно за всички; това, което е в съгласие с моите (нашите) интереси, трябва да бъде при­ето като обща норма. Всичко извън нашия колектив е противно и зло.

Това че при първобитните народи външната памет е ограничена в рамките на един колектив, племе, етнос и това че тотемното колективистично предсъзнание в известна степен съвпада с обществено­то съзнание (еднакво за всички, създадено по един и същи модел-алгоритъм, намиращ се в общата памет на колектива, униформено, задължително и единствено) е довело до концепциите за „колективно съзнание", „колективни представи", „душа на народа" и др. Такива свръхестествени неща няма. Има обща (външна) памет на колектива, народа или обществото като цяло. (Общата памет може да се наре­че от екстравагантни философи душа на народа, душа на колектива,
142

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

колективно съзнание, но с това не се изменя нищо в нея.) Има изработени, обективно съществуващи и достъпни за всички члено­ве на обществото идеи. Съществуват и идеи за отношение към света, които при определени условия овладяват всички членове на колек­тива и събират в един сноп техните сили; има и живи остатъци от стадно поведение, което превръща колектива, или голяма част от него, в немислеща, следваща водача тълпа (а не в еднакво мислещ, притежаващ колективна душа обществен организъм). Неоправдано е всичко това да се разбира като някаква „душа на народа".

Идеите, включително и съзнанието, се пораждат и налагат, не за да отразят точно в главата на човека предметите, явленията и отношенията в света, а за да организират, модулират силите и въз­можностите на хората, да ги превърнат в производителни сили, да създадат равновесие и устойчивост на биологически изградения ин­дивид в сложната обществена среда. Макар и да е фантастична и неотразяваща точно действителността, идеята за тотема се е ока­зала необходима и ценна за човешкото общество и за неговите членове. И това е основната й задача, а не съвпадението й с действителността, което е сложен процес в развитието и усъвър­шенстването на идеите. Когато по-късно се е оказвало, че тази идея (и тая форма на съзнание) не отговаря на изменилите се отношения, в които живее човекът, тя е била заменена с друга идея, а тотемното предсъзнание — със съвременното съзнание.

Идеите, представите, образите, породени от тотемизма, са модулирали дълбоко висшата нервна дейност на човека. Структурите на тотемизма влизат в човешката култура, в морала, в естетически­те и правни норми. Тяхната мобилизираща и сплотяваща сила е би­ла използвана и по-късно, когато отдавна вече са били изживяни отношенията, които са ги породили. Вече в качеството си на идеоло­гическа надстройка идейното наследство на тотемизма е играло и играе огромна роля на обратно действие за оформянето и изграж­дането на човека като производителна сила. До известна степен иде­ите на тотемизма неутрализират, компенсират егоцентричната на­соченост на индивидуалистичното съзнание, изградено по-късно, фантастичните представи, имащи рационална основа в тотемизма, идват при нас във вид на нещо ирационално, като митове, безсмис­лени ритуали и нелепи суеверия. Те дават обяснение, макар и фантастично, на някои необяснени още научно явления, допълват с фантастичен пълнеж мирогледа на човека, кръга на обкръжаващия го свят, правят го приемлив, несъздаващ извънредно безпокойство у индивида.

Преживял стотина хиляди години, тотемизмът е онзи извор, от който водят началото си митовете. Те пък, от своя страна, са главно

//, Възникване на психиката

143

Както в животинската глутница, така и в първобитната човешка група старите и немощните индивиди са били изгонвани или убивани. Тези отношения са проникнали в безброй митове, например митът за борбата между Зевс и Кронос. Приказката „Защо не убиват ста­рите хора" дава рационално обяснение за настъпилата промяна.

Някога законът повелявал всички стари хора да бъдат убивани. Един син много обичал баща си и го скрил, вместо да го убие. По едно време в царството настъпил голям глад. Нямало жито за посев. Тогава старият баща посъветвал сина си: да разровят мравуняците и оттам да вземат жито. Така и направили и се спасили от глад. Царят попитал сина кой му е дал тоя съвет. И синът си признал. Царят оба­че не го наказал, а наредил вече да не убиват старите хора.

С нарастване ролята на външната памет проблемите за нейното съхранение стават много важни. Предаването на идеите от поколе­ние на поколение не може да стане без помощта на старите индивиди. Създаването на по-ефикасни оръдия за лов и отбрана, появяването на по-леки видове труд прави възможно задържането на по-старите и по-слабите в колектива. Започва и разделението на труда по възрасти. Старите се ангажират в даване съвети, предаване на опит, опазване на традициите, ритуалите и др. п. Бил е ликвидиран канибализмът вътре в групата окончателно. Това е изиграло важна роля за нейното по-нататъшно сплотяване. Чак до историческо време убийството на човек от друг колектив, от друг род не се е считало за престъпление. Затова пък убийството на родители и роднини (parricidium) се е считало за едно от най-тежките престъпления. Нещо повече, знаещите старци са добили авторитет в групата. Техните мъдри съвети са ги издигнали над обикновените членове на колектива. При първите наченки на управляващ орган са се явили и старейшини, съвет на старейшините (сенат).

По същото време се налагат нови ограничения в сексуалното общуване. Постепенно биват забранени половите връзки между ро­дители и деца. Стига се до тъй нареченото кръвнородово семейство. В такова семейство връзките между братя и сестри и братовчеди все още не са били табу. Пример — Зевс и Хера са ед­новременно брат и сестра и мъж и жена.

По-нататък противоречията в тотемния колектив ще доведат до

нови ограничения, до нови форми на семейство. Развитието на се­мейството става проява и форма за разрешаване на противоречи­ята между биологичните и социалните изисквания. Биосоциалният подбор между отделните форми на семейство и социална организа­ция донякъде замества и притъпява първичния биологически под­бор между индивидите.

Кръвнородовото семейство се е наложило естествено, биологически. При новата забрана е бил частично ограничен имбри-дингът (кръстосването между близки родственици). Знае се, че при продължителен имбридинг се влошава генетичният материал на вида.

Така се е създал нов вид табу — против кръвосмешението меж­ду родители и деца. Съответно нарушаването на това табу води до смърт или изгонване. Ужасът от нарушаването на това табу създава нов комплекс в психиката — Едипов комплекс, и съответно комп­лекс на Електра.

Според гръцката митология отгледаният от овчари царски син Едип се спречква с някакъв пътник и го убива (оказва се, че тоя път­ник е бил тиванският цар — негов баща). После Едип пристига в Тива, става цар и се оженва за овдовялата царица — негова майка. Всичко това довежда до катастрофални нещастия за Едип, за семейството му и за Тива.

Електра организира убийството на майка си Клитемнестра от обич и вярност към баща си Агамемнон, убит от жена си (вж. „Едип цар" от Софокъл и „Хоефори" от Есхил).

Едва ли съществува някакъв първичен страх от кръвосмешение, или пък някакъв полов нагон (и съответно враждебен нагон) специ­ално към родителите, фактически има страх от възмездие при евен­туална простъпка, който страх постоянно тормози психиката у някои. Тия забрани са се наложили в сравнително по-късен етап от офор­мянето на човечеството и не те са основи на психиката. Но това са сериозни табу и играят важна роля в изграждането на човешката психика. Те се внушават на детето още в най-ранно детство — плав­но или с известни смущения и засечки.

Уважението към знаещите и съхраняващите външната памет и традициите родители, към предците внася нов елемент в тотемното мировъзрение и тотемното предсъзнание. Култът към тотемното жи­вотно се свързва с култа към някакви тотемни предци — полухора, полуживотни. Появила се е идеята за единство между живите и мър­твите членове на тотемната група (а с това и наченки на историчес­ка памет и историческо съзнание). Това пък по-късно е дало начало на идеята за дух или душа на тотемната група, рода, племето, нацията. Впоследствие, след изграждането на идеята за индивида и индивидуалната душа, се е родила и концепцията за преселването на душите (включително и от хора в животни и обратно), преражда­нето (идея, разпространена в индийските религии, в дъновизма и др.) и др. п.

//. Възникване на психиката

145

Половият инстинкт се сблъсква остро с обществения начин на живот, но не може да го отмени и постепенно се приспособява към него. През антропологичния и историческия периоди от развити­ето на човечеството половият инстинкт е претърпял най много тран-сформации и е бивал подложен на най-различни форми на обуздаване. Половината от моралните норми, три четвърти от по­езията третират секса, любовта и другите еманации на половия нагон. (Не току така Фройд прави от него основен проблем на пси­хологията.)

В разглеждания период основната форма за обуздаване на по­ловия нагон става организирането на семейство. Семейството е обществено регламентирана и призната свобода на мъжкаря да се съчетава само с определени женски особи.

Както всички други социални принуди, и сексуалното табу в дъл­гата история на човечеството е приело приемлива форма за актив­ния и все повече действащ според волята си човек. Вместо забра­на да влиза в свободни сексуални връзки с особи от противния пол, има регламентация, обществено съгласие и одобрение да влиза във връзка само с определена особа или особи³⁰.

Във връзка с различните обществени условия и успоредно с об­щото развитие са били регламентирани от обществото различни ви­дове семейства. (При това винаги са съществували отклонения и на­рушения в една или друга посока.) И тук са играли роля биологични­те естествен и полов подбор, бързо изменящите се икономически условия и редица други фактори, които не винаги е можело да се вземат пред вид от установяващите се и сравнително бавноизменяЩи се и инертни „обърнати" табу — регламентациите, планиращи семействата.

При тези условия са се развили различните форми на позволено

и непозволено (чисто и греховно) сексуално влечение и цялото богатство и разнообразие на любовните чувства.

Превърнатите във влечения нагони по-късно биват дооформени от обществените структури и превърнати в социални и други чувст­ва — опора на обществената стабилност. От половия инстинкт впос­ледствие се развива любов към една определена жена (съответно — мъж). При продължително неудовлетворяване на любовното чувство, то се трансформира в силна страст. „Разлъката намалява слабата страст и увеличава силната, както вятърът угасява свещта и разпалва огъня." Верността към любимия става опора на семейството и оттам на обществото. Страстите, съгласувани със социалните изис­квания, стават добродетели, несъгласуваните — пороци. И на фо-на на всичко това и до днес не са редки случаите на недостатъчно добре овладени сексуални инстинкти, изяви на инстинктите в първи­чен животински вид — нещо, което се наказва и от моралните, и от гражданските закони (ако не се окаже болестен симптом).

18.3. Светът вън от тотема

Тотемната идея организира създаващата се психика, дава обяс­нение за всичко, с което прахората имат работа. „Ние сме: нашият колектив от живи и мъртви ловци на елени; еленът, който убиваме; средствата и оръдията, с които си служим, които принадлежат на колектива, които пазим и можем да възпроизвеждаме..." При това тотемната идея не прави разлика между „Аз" и „Ние", „мое" и „на­ше", „ние" и „обектът на нашия труд", „сегашно" и „минало"; не пра­ви разлика между съществуващото и възприетото в главата, видяното и сънуваното, между обективното физическо и субективното психическо, между обективно съществуващия предмет и идеята за него. Всичко еднакво принадлежи на тотема, т. е. на нас. Тотемът е светлото, действителното, доброто, това, което ни пази, което съз­дава нашето равновесие, нашето съществуване. Действителността — това са средствата, които ползваме, благата, които консумираме, арената на която удовлетворяваме нашите потребности и на която

се трудим.

Но освен „нашият свят" — тотемът, започва да сигнализира за своето съществуване и нещо вън от тотема — неизвестно, чуждо, заплашително, тайнствено, неопределено огромно и безформено, Това нещо се намесва в нашите дела по неопределен начин — понякога благоприятно, но в повечето случаи — враждебно, изпраща до нас сигнали безсмислени, нямащи никакво отношение към нашите

занимания.

Постепенно почва да се изгражда идея за подход към това нещо. Отношението към света вън от кръга на тотема е непонятна боязън Към животинските страхове, мимикрия и приспособяване към непреодолими сили — конкретна форма на инстинкта за самосъх-

//. Възникване на психиката

147

Все пак и чуждият свят чака своето обяснение, своето място в общата картина на света, изграждана от човека. Първобитните хо­ра знаят от опит, че те, а и тотемното животно, се движат самопроизволно без никакво външно въздействие, знаят, че те мо­гат да приведат в движение и други предмети. Други източници на движение тогавашният човек не може да си представи и не допуска, че може да съществуват. За него движението на ручея, клатенето на клоните на дървесата, движението на Луната и Слънцето и пр. и пр. се причиняват от действително съществуващи материални, но невидими и непознати, хора и животни.

В нашите народни песни Слънцето е човек, който сгрява прият­но всичко наоколо, подобно на една хубава мома. Даже в една пе­сен Слънцето и момата се състезават по греене и момата побеждава. При това то е човек, на когото нищо човешко не му е чуждо — има си майка, която го е родила и която праща да го сватосва; влюбва се в мома Грозданка (или Добринка); открадва я от родителите й; вен­чава се за нея по обичая и т. н. А според други песни Слънцето си остава бекярин в името на общото дело. (Ако се ожени, ще се наро­дят много слънца и ще изсушат всичко.) За тази негова саможертва Слънцето се ползва с особено уважение.

По-късно тия хора и животни ще приемат по-конкретна форма: Богът на ручея, горският цар, богът на Слънцето и т. н. За прачовека тъмният и непознат свят се оказва пълен с тайнствени, невидими човекоподобни същества: сатири, самодиви, нимфи, дракони. По-на­татъшният несполучлив опит да ги види и опознае постепенно ще го принуди да си ги представя все повече като нематериални духове.

След време хората ще създадат първата идея за случайното, нещо, уж създадено от същество като човека, но същество капризно, понякога помагащо, а в повечето случаи не. Това своеволно същес­тво ще се идентифицира с Бог, който винаги е капризен, с неконтролирана свободна воля. „Случайното — това е божа работа."

18.4. Неандерталски погребения. Поява на душата

Увеличаването броя на членовете на групата, ограничаването ча канибализма, отказът от убиването на старите хора постепенно сблъсква неандерталците със случаи на естествена смърт — най-напред единични, а после масови.

Труповете вонят. Събират насекоми, гризачи и лешояди. От тях
148

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

се разнася смъртоносна зараза, способна да донесе болести и на околните. Тя се възприема като дъх, душа на мъртвите³¹. Това е първата представа за душата. Първоначално душата е невидима зараза. Тя излиза от труповете и вреди на живите. Като се направи връзка със съновиденията, в които мъртъвците се движат, говорят, първичната представа за душата като зараза се съчетава със страха, че мъртъвците нощем се раздвижват, поемат душата си обратно, ходят между хората, теглят живите към себе си, към смъртта. А слу­чаите на заразни болести и епидемии потвърждават тая представа. По-нататък представите за ходещите мъртъвци се оформят във фан­тастичните образи на караконджовци, таласъми, вампири.

Върху страха и ужаса от мъртвите, които стават и се движат, са построени съвременните „филми на ужасите" и най-страховитите про­изведения на изкуството. Да си спомним „Пропадането на Ешеровия дом" от Едгар По.

За да се предпазят от тия ужасяващи опасности, неандерталците постепенно се научават здраво да връзват мъртъвците с въжета, да ги заравят в земята и да поставят върху тях тежки каменни плочи, непосилни за повдигане от вампирясалите мъртъвци. Погребението се е оказало необходимост за съществуването на човешкия род. То е ограничавало опасността от зарази и епидемии. Наложило се е повсеместно. Продължава и досега наред с по-сложното технологи­чески изгаряне на труповете. Въпреки че искрено-лицемерно казва­ме „Лека ти пръст", ние вземаме мерки и пръстта, и плочата върху мъртвеца да са достатъчно тежки. И досега плочата лежи, тежи вър­ху мъртвеца в еврейските и повечето католически гробища — макар в повечето случаи символично. В много случаи плочата се е видоизменила, превърнала се е в стърчаща нагоре паметна плоча-паметник. А нейната първоначална функция да тежи върху мъртвеца, да предпазва живите от него е предоставена на пръстта. И досега при погребението на мъртвия биват събирани много хора — публич­ни гаранти и свидетели, че човекът наистина е умрял и погребан.

Всичко това звучи цинично за плачещите по любимия мъртвец млади хора, за които смъртта е болезнена раздяла. Пред мъртвия ние, плачейки, се разкайваме за обидите, които сме му нанесли вол­но или неволно, окайваме себе си, като предвиждаме тежкия живот, който ни чака след като сме осиротели. Представяме си собствена­та неизбежна смърт. Но затова пък възрастните жени, гробарите, свещениците правят всичко „както му е редът", за да не допуснат излизането на мъртвия от гроба, за да не допуснат ужаса.

Душата, смъртоносният дъх все пак от момента на смъртта до момента на погребението е облъхала близките. Те са нечисти. Препоръчва им се траур, едноцветни дрехи. Избягва се общуването

//. Възникване на психиката

149

с тях. Траурът продължава поне 40 дни — докато душата не се успо­кои и все още броди около любимите места и любимите хора, а всъщ­ност — докато не мине инкубационният период на евентуалната зараза. Такава е рационалната основа на траура. Не ще съмнение, че в тия 40 дни и изобщо в дните непосредствено след смъртта, впе­чатленията от мъртвия, от контактите с него са много живи. Той би­ва често сънуван — още едно „доказателство", че душата му броди около дома и близките му.