Заместването на посредничещите предмети с модели. Моделиране

Използването на посредничещи предмети от човека става зако­номерност — това е неговият труд. При това човек не само оперира с тия предмети, но ги и изработва, и то при помощта на други пос­редничещи предмети. Той противопоставя един срещу друг предметите, които стоят между него и благата. Една част от тях той превръща в оръдия за производство и с тях преодолява съпротива­та на другите.

Многото предмети, намиращи се под ръка, позволяват един да бъде използуван вместо друг. За това е необходимо някакво подобие между тях. Впоследствие настъпва известна специализация. Някои предмети, най-често дооформени от човека, започват да слу­жат предимно за първоначална репетиция, за провеждане на необходимите проби настрана, в сравнително по-леки условия и по-бързо, Те стават модели.

Тук става въпрос за заместващ модел на посредничещия предмет. Вече се спомена и за други видове модели: модели-образци, познавателни модели и т. н. Думата „модел" се използва във всички европейски езици и произхожда от латинското modulus — модул, размер, мярка.

Как, впрочем, постъпва човекът, когато е поставен пред същата
168

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

//. Възникване на психиката

169

жизнена ситуация, дадена за пример с маймуната? Той си модели. Изрязва пръчки с размера на сандъците. Сравнява ги ( делира процеса на поставяне сандъците един върху друг) и след като е измерил страните на различните сандъци определя начина н; подреждането им, подрежда ги, вместо да ги тласка десетки пъти ту на една, ту на друга страна и да ги гледа как се събарят върху главата му от неправилното нареждане, а след това да започва всичко от начало...

Моделът не замества предмета (оригинала) изцяло. Замествате само в определени функции, които той има в определен процес. Скоро опитът налага и показва, че не е необходимо изцяло да изобразиш човек, за да направиш ефективно действащо плашило, чене е необходимо изцяло да нарисуваш мечката, за да означиш мястото, където тя трябва да се улучи с камък или удари с каменния топор,

Едно задължително качество на моделите е и в процеса на моделирането да запазват еднозначно връзката си с оригинала, Минималното, което се изисква, е в началото на моделирането да се направи права трансформация от оригинал към модел и да може в края на процеса на моделирането да се направи обратна трансформация от модел към оригинал. На практика обратни трансформации се извършват и при завършването на междинни етапи от моделирането, за да се проведе контрол над протичането на процеса.

Моделирането не винаги е точно и съвършено. Често е приблизително, неточно и изопачава явленията. Едно и също явление може да се моделира по различни методи с различни модели. Те в конкретни случаи може да съвпадат, но при по широки обобщения да доведат до различни изводи за моделираните процеси. Различните видове модели и моделиране и съревнованието между тях е въобще полезно за науката. Така се стига до използване и налагане на все по-съвършени модели. 21.3. физически модели

С развитието на човешкото общество и култура операциите п моделирането се видоизменят и разнообразяват. Моделите могат да бъдат предмети от същото вещество, какво-

то е на оригинала, само с намалени или увеличени размери. По-къс­но модели почват да се изработват и от друго вещество — най-удоб­ното за моделиране. Постепенно практиката установява, че не е не­обходимо да се моделират предметите изцяло, а само определени техни структури или определени отношения помежду им. Оказва се, че определено отношение, което се стремим да моделираме, може да се намери в съвсем друга физическа структура. (Например под­земната филтрация на водата може да се моделира с електропрово­димостта на една полупроводникова среда и т. н.)

Така се създават модели от друга физическа среда, установя­ват се много широки аналогии в действителността, а това води до откриване на по-общи природни закономерности. Моделите почват да се избират не по сетивно подобие, а по вътрешно функционално съответствие. И всичко това, поне на първо време, става не съзнателно, а по пътя на подбора.

В много случаи операциите, които се моделират, представляват пренасяне на информация, преструктуриране на структури въз ос­нова на внесена или загубена информация. За информацията, която се пренася, е безразлично в каква физическа структура ще се кодира. В конкуренцията остават и се налагат най-простите и формализирани модели. Интересуващата ни информация от ориги­нала може да се кодира просто в знак-символ. Правата трансфор­мация от оригинал към модел (в случая — символ) и обратната тран­сформация от модел към оригинал се извършват, следвайки предва­рително уговорени между група хора шифри, азбуки, символични ези­ци и т. н. — достъпни само за тия, които ги познават, които са в играта, които са ги учили. Такива са и естествените езици, символи­те в математиката и т. н. В областта на изкуството символите също са достъпни само за тия, които ги познават. Оттук — „символизмът — изкуство за малцина".

В своето развитие моделите се характеризират все повече не с видимото си подобие с оригинала, а с функционалното си съответ­ствие. Самото подобие, от своя страна, става нещо абстрактно (свежда се до чисто количествени и чисто логически отношения) и така се стига до математическото моделиране — най-напред с камъчета, пръсти, четала и сметала, а после с цифри, аритметически знаци и символи. Хората са си служили с абстрактното и сложно математическо моделиране далеч преди да осъзнаят, че това е Моделиране.

Постепенно практиката разкрива, че за нуждите на моделирането свойствата на отделните предмети, отношенията между Предметите, както и операциите, които се извършват над тях, могат
170

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

да се сведат до елементарни структури — порции от определени ко­личества информация, при това годни да се кодират и приемат от сетивата на човека. Такива порции информация представляват абс­трактните (мисловните) модели. Те се пренасят в главата на човека. Там те се включват в моделирането (имитирането) например на ня­какъв бъдещ трудов процес. С това се появява нов вид моделиране

— мисленето.

Мисловният модел —мнението за даден обект — оригинал, не съдържа цялата информация („истина", „знание") за оригинала, а само тая част от нея, която е необходима за нуждите на мисленето (мисловното моделиране)³³.

Границата между предметните модели и мисловните модели е относителна. Освен това не може абстрактният модел да се иденти­фицира напълно с мисловния модел, а конкретният модел — с физическия. В своя чист вид моделът е информация. Тя може да се кодира и вън от човешката глава, колкото и да е абстрактна. Например най-абстрактната математическа формула може да се на­пише върху лист хартия, а в човешката глава много често се модели­рат конкретни единични отношения.

С развитието на човека и културата започват да се употребяват все по-абстрактни модели (очистени от всякакви, неиграещи роля в моделирането, свойства на оригиналите). Запазва се само необхо­димото за решаването на задачата.

Дългата хилядолетна практика отхвърля и отхвърля баласта на излишните и неутрални към задачата свойства. От сандъка, както видяхме, се минава към пръчки с определена дължина, тая дължина се свежда към определено число лакти (аршини), педи и пръсти (ин­чове) и т. н. От елена се минава към рисунка на елен, а от рисунката

— към йероглиф, към информация за йероглифа и т. н.

Накрая се стига до модел — чиста информация за необходимо­то свойство на предмета — информация, която може да се пренася в човешкия мозък във вид на понятия, идеи, чувства, гещалти и пр. чрез сетивата. И там, в главата, се извършва моделирането.

Такъв вид моделиране е мисленето — човешкото мислене. Мисленето се създава като форма или елемент на творческия из­следователски труд. Мисленето е едно междинно звено в практика­та на човека. Затова, ако искаме да разберем същността на човеш­кото мислене, трябва да изследваме практиката на човечеството и човека.

//. Възникване на психиката

171

фактически чисто мислене, моделиране само с абстрактни модели, порции информация, обработвани в главата, няма почти никъде. Човек си служи с модели вън от главата, скици, сметки, „вът­решен език", който често става главно говорене на себе си, помага си с други външни предмети като лист, писалка, калкулатор, спра­вочник и т. н.

Мисленето е видоизменение на определена трудова дейност — търсенето на пътя към благото по метода на пробите и грешките. Само че в случая междинните операции в моделирането не се из­вършват вън от индивида с ръце и с междинни предмети-средства, а вътре в главата с абстрактни модели. Тия модели представляват пор­ция информация, могат да преминат през сетивата и да се прекодират в: редица от нервни импулси, молекулярни преструктурирания в молекулите на РНК и в други вътрешни за човека структури.

Самото заместване на предметите с модели (или както е прието да се означава — трансформацията от оригинали в изображения) се извършва в практиката. Информацията от моделите се внася в чо­вешката глава и се депонира там в процеса на моделирането или обикновено по-рано.

Когато по някакъв сигнал се зададе задачата да се открие пътят към благото, мобилизират се междинните модели по този път и за­почва търсене по метода на пробите и грешките (търсене не съвсем безразборно, а насочено от цели, идеи, програми). В случая меж­динните модели са порции информация, намиращи се в главата, в мозъка — една съвършена информационна машина — и търсенето става много по-лесно и бързо. Непотвърдените от успеха проби се елиминират и след неколкократно повтаряне на мисловните проби се открива правилния път.

Мисленето в общ смисъл представлява репетиция за възможно поведение при нова необичайна ситуация, репетиция, извършвана в главата на човека. Когато е налице задача от обичайна ситуация, просто се извиква готовата програма за решаване на такава задача и определени пунктове от нея се попълват с конкретни данни. С раз­витието на културата такива програми стават все повече и по-сложни. Мисленето, от моделиране на процеса, „търсене чрез проби и греш­ки", все повече става еднолинеен процес на използване една след друга редица готови програми. Но мисленето никога не се шаблони-зира напълно. Винаги се явяват случаи, изискващи проверка, изби­ране на оптимален вариант между няколко, справяне с нещо ново.

При мисленето, както и при моделирането въобще, прибягване­то до един или друг модел, търсенето на един или друг възможен път не е безразборно. Моделирането се води при определени „гранични условия", поставени от практиката и характера на задачата. Следват се образци и „типови решения". Доминира определена цел, която създава нещо като силово поле, интенция, насочваща мисловния процес. В самия мисловен процес се включват ред контролни об-

172

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

//. Възникване на психиката

173

ратни трансформации от модел към оригинал, които ориентират чо­века в това, дали мисленето го води към целта или се е отклонило в погрешна посока. Изобщо мисленето е сложно звено от трудовия процес, от практиката. И редица механизми го задържат в система­та на трудовия процес.

Тук предварително се декларират някои общи неща за мисленето, като се използват примери от съвременността. Следва да се отбележи, че в епохата, която разглеждаме, мисленето съвсем още не се е раз­вило и не е станало такъв специален проблем, какъвто е сега.

Решаването на нови практически задачи „наум", моделирането вътре в мозъка наричаме мислене.

Терминът „мислене" в различни случаи се е разбирал различно. И определението за понятието „мислене" също може да се даде по различен начин. Ако мисленето е въобще решаването на някаква задача, то и животното мисли. Ако мисленето е извършване на логи­чески операции — електронно-сметачната машина, без съмнение, мисли. Тук ние разглеждаме творческото целево човешко мислене — елемент на трудовия процес. Мислене, в което човек търси реше­ние на даден проблем, моделирайки го с абстрактни модели.

След историческото разделение между физически и умствен труд мнозинството изследователи отделят мисленето от практиката и труда като особена, най-висша дейност на човека и като особена висша сфера, различна от материалната дейност на хората и от ма­терията въобще.

Независимо от тези категорични и почти всеобщо признати оценки, всяко мислене е породено от практически задачи и то би било безпредметно, ако изводите му не се трансформираха обратно в тру­дови дела. При това и в самия процес на мисленето човек много често си помага с външни оръдия на труда — молив, хартия, с езикови и мате­матически знаци и модели (числа, букви, звукове, математически и ло-гически-еимволи). Самото мислене е информационен процес, носител на който са електрически импулси, движещи се по нервни влакна; фи­зически то представлява функциониране на синапси-тригери, включва-не и изключване на условнорефлекторни нервни връзки. В мисленето се преработва и пренася информация, представляваща един от атри­бутите на материята. С една дума, мисленето е материален процес.

Тъй както във висшата математика се конструират без колеба-

ние 4-мерни, 5-мерни и n-мерни пространства и се работи с комп­лексни числа, така и човешката мисъл, моделирането в главата кон­струира модели на свое пространство, свое време, в които разпола­га своите фантастични (нереални) модели. Моделира с тях практи­чески съвсем реални задачи.

Нереални са тия модели, които нямат определен и ясен ориги­нал в действителността, и са само работни елементи в мисленето или продукт на фантазията. Понятието „нереален" няма смисъл вън от характеристиката на моделите и човешките абстракции(вж. по-нататък гл. 27).

Моделирайки в главата си, ние сега можем да мислим за Земята, а след половин секунда за Слънцето. Получава се нереално движение, нереална скорост, много по-голяма от скоростта на светлината. „Няма по-бързо от мисълта" твърди една поговорка. Само че бързи­ната на мисълта, за разлика от бързината на влака или на орела, е имагинерна, въображаема. В това мислено, имагинерно пространс­тво и време може да има всичко: и скорост, по-голяма от С; и движе­ние без материя, и духове, и ангели, и несъчетаеми същности...

N-мерното пространство, нимфите, божествата или комплекс­ните числа в математиката са модели, съществуващи както в глава­та на човека, така и в тетрадки, научни трудове, в картини и библиотеки, разговори и проекти. С тях се моделира, но в края на краищата всичко се довежда до някаква реална програма и реални действия. И фантастичните пространство и време, и фантастичните мисловни модели, също както и реалните, се конструират и същест­вуват на реални места — в главите на хората, в реално време — във времетраенето на процеса на мисленето. Също така те могат да съ­ществуват и вън от човешката глава, във външната памет (в книги с вълшебни приказки, фантастични филми и т. н.).

Мисленето като физиологически процес и като процес на пре­насяне и преработване на информацията е материално. Информа­цията е материална — структурност на материята. Мисленето като звено от човешката трудова деятелност, като моделиране е матери­ален процес. Мисленето като дейност, подчинена на обективни ло­гически закони, т. е. на материални, съществуващи във външната памет връзки и отношения, е материално. Мисленето и когато си служи с нереални, неправилно и неточно схващащи действителността модели е също толкова материално, колкото и в случая, когато си служи с реални или съвършени модели. Нереалните модели, нереал­ното време и пространство са работни модели, създадени временно, за удобство при извършване на определени операции. Те също са материални.

И тъкмо защото човешкото мислене е материален информаци­онен процес, звена от него могат да се възложат на материални елек­тронни сметачни машини и компютри, нямащи нищо общо с идеалното, с душата и психиката.
174

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

21.7. Мисленето у първите хора

Докато външната памет и нейното структуриране са още слабо развити, докато все още нещата от окръжаващата действителност не са класифицирани в множества, докато не са изяснени отноше­нията между множествата, човек не може да мисли логично. Той не може да схване отношенията на подчиненост, съподчиненост, отрицание, частично или пълно застъпване между множествата и мяс­тото на всяко множество между другите. Малкото създадени идеи блуждаят несвързани и му се виждат свещени центрове на мирозданието. Случайно схванати от човека откъслечни връзки му се струват кардинални. Основни връзки и зависимости в действи­телността за него остават незабелязани. Той още не е разделил поз­натия свят на множества и не си е поставил задача да изясни отно­шенията между тия множества. Едва когато това стане, човек ще започне да мисли логично.

Във външната памет, която ползва първобитния човек, преобла­дават емоционални изображения на единични неща. Недостатъчни са общите идеи и понятията за тях. Външната памет е бедна. Идеите се схващат от човека не като представители на множества, а като предмети, често тайнствени, свещени предмети и явления. За съ­ществени се смятат случайни, субективни, нямащи обективна зна­чимост връзки и отношения.

За първобитния човек логическите връзки и логическите отно­шения (напр. А се включва във В; А и В частично се застъпват; А е отрицание на В и т. н.) са непознати. Те не съществуват за него. И той мисли, решава задачи, без да ползва правилата на логиката. Макар и много трудно и с повече лутания, и при такова мислене се стига до решение на задачата. А и задачите по онова време не са били много отвлечени.

В първите 5—6 години от живота на детето се разгъват и проявя­ват повечето от заложените генетично програми за поведение, ре­дица инстинкти, богатството на сетивните и рефлективните възмож­ности на висшата нервна дейност. Заедно с това бързо се натрупват условнорефлекторни връзки, свързани с околната обществена среда. Детето се приучава не само да ходи изправено, да се облича, да пази чистота, да се държи цивилизовано, да говори, но и на активно творческо отношение към света, То строи кули от кубчета, пясъчни замъци, рисува къщи, животни и хора, възпитава парцалени кукли и т. н. В този период в главата на детето освен голямо количество

//. Възникване на психиката

175

В началото понятията и идеите се внасят чрез условните рефлекси. Както и за първобитните хора, първите идеи имат за де­тето свещена непоколебима истинност. Не може да не бъдат верни! Оттук иде забележителната детска доверчивост. Тя бива използва­на от възрастните, за да му влияят и да го възпитават. Такава доверчивост се забелязва и у сравнително примитивните, изостанали в своето развитие народи.

Мисленето на детето от две до пет години е обект на весело удивление. Тук срещаме напълно тотемно мислене, изцяло в съот­ветствие с недостатъчното количество идеи. След 6—7-годишна въз­раст идеите, поне за близкия кръг от действителността, добиват пълнота, свързват се помежду си и детето започва да мисли логично.

Всяко дете минава през този период (някои по-бързо, други по-бавно) и повтаря тотемното мислене от предисторическата епоха. Това е естествено и закономерно — на определено количество идеи в главата, съответства определен по качество мироглед и определен тип мислене.

Кръгът от идеи, внесен в главата на детето, в зависимост от социалните, семейните, културните и пр. условия, за различните де­ца е различен както по големина, така и по съдържание. Сред деца­та посредством тестове може да се констатира доста нееднакъв „ко­ефициент на интелигентност". По-нататък животът уеднаквява хората от една културно-езикова общност по интелигентност. Но затова пък се проявява много по-яркото им диференциране по социална значимост, образование, обществено положение.

При отсъствие на социална среда човешкото дете, въпреки бо­гатите заложби, се развива като животно, а не като човек (вж. 13.4).

Детето повтаря задължително тотемната фаза в развитието на човечеството, въпреки голямото различие в условия и външни въздействия, при които се е изграждало човечеството (филогенеза-та), и развитието на съвременното човешко дете (онтогенезата).

22.2. Предлогично мислене

Детето си обяснява нещата по начина, по който си ги обясня­ва и неандерталецът. Не се съблюдават основните закони на логиката: нещо може да бъде и това, което е, и нещо друго, може да не е това, което е. Може да се намира и тук, и на друго място. Детското мислене не се смущава от противоречия. Детето може да мисли и да говори неща, противоположни на току-що казаните от него. (Това, впрочем, понякога може да продължи и у възраст­ни хора). Детето не може да различи подобие от тъждество и при констатирано подобие идентифицира нещата.

Петгодишно дете вижда момиченце, което прилича по нещо на
176

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

//. Възникване на психиката

177

наскоро починалата му братовчедка:

Детето не може да направи разлика между оригиналния пред­мет и неговото изображение; смесва непрекъснато конкретния предмет, множеството, към което принадлежи този предмет, дума­та, с която се означава това множество и идеята, с която се под­хожда към него.

Детето, както и човекът от тотемната епоха, не може да разли­чи субекта — себе си, от обекта. Въпреки, че идеята за „Аз", за ин­дивидуалност му се внушава упорито още много рано, то научава името си и се отнася към него както към другите неща и хора от познатия семеен кръг. И детето преминава през фазата на колекти-вистичното съзнание.

След петата или шестата година понятията у детето започват да добиват комплектен вид, да представляват система. Система, попълнена донякъде с точни научни понятия, донякъде — с фантастични.

Детето все още не може да мисли с абстрактни понятия. Те не са внесени у него в достатъчно количество. То мисли с представи, мисли емоционално. В неговото мислене отвлеченият предмет се об­лича с конкретни признаци, нещо, което ни се струва много инте­ресно — поетично и чудновато. Или пък отвлеченият предмет се пред­ставя от конкретен представител-образец. Обикновено на абстрак­тните предмети и явления се приписват човешки качества. Повтаря се антропоморфизмът на прачовека.

От детето за дълго време остават скрити механизмите на саморазвитието. Затова то си обяснява явленията почти изключително като творения на някого — на човек или на човекоподобно същество.

Едно две и половина годишно момиченце е на летуване. Но стои няколко дни затворено в хижата поради продължителния дъжд.

— Татко, кажи му на този човек да спре!

— На кой човек? •

— На този, който прави дъжда!

Очевидно детето е възпитавано в атеистично семейство. В съв­ременното религиозно семейство още от ранно детство се внедря­ва идеята за Бог и смътните човекоподобни творци на природните явления са обединени и персонифицирани във всесилния и всеблаг Дядо Господ. И разговорът започва по-определено:

— Татко, помоли дядо Господ да спре дъжда! Такива „откровения" на детето се тълкуват като аргумент за това, че религиозното чувство и познанието на Бога са вродени у човека.

• Приписването природните явления на човекоподобни същества задължително води до убеденост в целесъобразността на явленията. Всичко, което става, е дело на разумно същество, преследващо своя цел. Тази убеденост в целесъобразността на обективните неща и явления, малко рафинирана, преминава и у възрастните хора и дори във философските системи.

Общата идея за съпричастността на индивида в общото, в колектива, идеята за тотемните прадеди-божества; за времето, | когато всички чудеса са били възможни, се явява по необходимост в развитието на човечеството. Тази идея и тоя светоглед се повтарят за отделен период в развитието на децата. „Имало едно време" — това е някакъв друг свят, такова време, когато всички чудеса са били не само възможни, но и всекидневни; когато без особена трудност хората са се превръщали в зверове и — обратното; когато русалките, самодивите, караконджите и джу­джетата не са били невидими, като сега, а са общували открито с хората.

Това обяснява защо приказките, създадени в дълбока древност, и сега се търсят и преиздават повече от книгите, в които „пише само истината". Именно приказките удовлетворяват и стабилизират све­тогледа на детето и то им вярва. Детето отминава с безразличие умните реалистични разкази и се увлича дълбоко във „вълшебните приказки". Те му обясняват и оформят света като стабилно цяло. Митовете са преживели толкова дълго досега, защото са се оказали необходими за социализацията на детето, за оформянето му като човек.

У детето, както и у първобитния човек, липсват каквито и да е научни знания по биология. Когато то наблюдава болест, смърт или съновидение, у него почти спонтанно се налага идеята за душата — ефирното същество, което движи мъртвото без нея тяло и която с образа на човека ни посещава, когато спим или когато мислим. С душата според детето са надарени и човекът, и животното, и растението. „Дървото го боли", когато го порежем или нараним. Съответно: „Лозата плаче".

Детето чувства същия страх от неизвестното, тъмното, както и човекът от тотема, и намира също като него успокоение при своите, в прегръдката на майка си на първо време. Доброто и за детето про­изхожда от „ние", а лошото — от чуждия непознат свят. И постепен­но под въздействието на възпитанието започва да се налага внедря­ваната и взета от външната памет идея за единния бог, носител и извор на всичко добро и справедливо.