Тема 4. РЕГИОНАЛНО РАЗВИТИЕ И РЕГИОНАЛНА ПОЛИТИКА

На термина “развитие” сега и в бъдеще трябва да се гледа като на състояние, при което контролирани от човека фактори водят до рационалното използване на ресурси в полза на населението. Това състояние преди всичко се свързва със свободното и бързо придвижване на капитали, стоки и ресурси между основните икономически агенти в региона: домакинствата и фирмите, както и по-доброто им свързване с външни за региона икономически агенти: правителството и международния пазар.

Регионално развитие е състояние, при което контролирани от човека фактори водят до рационално използване на регионално обособени материални, финансови и човешки ресурси, в полза на преобладаващата част от населението на разглежданата територия.

Това идеализирано състояние се затруднява от липса на ресурси, затова в определението за развитие трябва да се включи и осигуряването на необходимите ресурси. Тогава регионалното развитие трябва да се разбира като процес на осигуряване на необходимите условия и ресурси за позитивни изменения в икономическата и социална действителност на ограничената територия, като последица от нови технологични решения и по-голяма трудова заетост, целящи повишаване потреблението на стоки и услуги, социална осигуреност, гражданска сигурност.

Развитите региони работят за осигуряване на необходимите условия за развитие на дейности, изискващи образование и висококвалифицирани работници и служители. Проблемът е да намалява нискоквалифицираният труд и да расте заетостта във висококвалифицирания и интелектуален труд. Това веднага се отразява на доходите, на заетостта във високоплатени дейности. Така измененията в икономическия растеж на регионите засягат в най-висока степен жителите им, опериращите в тях бизнес фирми, бъдещите жители на региона и до известна степен административните служби.

И сега е разпространено схващането, че нарастване на населението е основния показател, водещ до прогрес. В регионалната икономика много са противните примери, където нараства броя на населението, но то е съпроводено с намаляване на доходите и с относително, а понякога и абсолютно обедняване.

Затова по-приемлив показател за регионален просперитет трябва да бъде повишаване доходите на населението, а не броя му. Това нарастване трябва да бъде проследено за малките и големите градове, общините и областите. От значение е да бъдат отчетени съотношенията в темповете на увеличаване на населението и темповете на увеличаване на доходите, да се проследят различията в заплатите и доходите на населението в различните региони. Анализът на данните за периода 1995-2000 година показва, че доходът на глава от населението в градовете е много по-висок от този в селата, с една постоянно запазваща се тенденция към увеличаване доходите на населението от провинциалните райони. Доходите в областта са с 32% по-ниски от доходите от областния център и близо с 38-46% по-ниски от доходите в столицата. Причината за това е по-големият избор на възможности за допълнителна трудова заетост в столицата и областните центрове. Големи са и различията в доходите за отделните общини в един регион, като достигат до съотношение 2:1 за някои области.

Доходите в различните региони се предопределят от състоянието на промишлеността и обяснимо е как София, Пловдив, Варна, Ловеч и Бургас формират 51.4% от сумата на паричните доходи на населението във всички области. Така понятието развитие в регионален план зависи, освен от увеличаване на населението, така и от продуктивността на труда и степента на индустриализация, измерена грубо чрез броя на заетите в промишлеността. При средна промишлена заетост 37.29%, в Пловдив е 43.2%, в Ловеч – 40.9%, в Хасково – 39.3%, а в София – 45.6%. Така регионалното развитие, съпоставено с увеличаване на населението и с нарастване на доходите, изразява същността на понятието “развитие”.

Регионалният икономически растеж се основава на сложни взаимоотношения между дейностите в региона. Главните фактори и двигатели на регионалното развитие са търсенето на регионална продукция и доставянето на трудови и други видове ресурси. Специалистът по регионална икономика и публична администрация е длъжен ежегодно да прави анализ на промените в региона и да проследи как тази промяна се предава и в други региони, за да се стигне до постепенно нарастване на регионалния доход. Ако се ръководим от предлагането като фактор, определящ регионалния растеж, пак трябва да проследим предлагането на суровини, капитали или труд, как диктува предлагането на други ресурси и фактори или как използването на местните ресурси позитивно изменя търсенето и предлагането. В регионалната икономика най-голямо значение се отдава на икономическия подход при изследване влиянието на търсеното и предлагането и при оценка върху влиянието на всеки фактор за икономически растеж.

Регионът не може да просперира, да предложи икономически растеж, ако развива дейност и оперира само на местния пазар. От важно значение е да се развиват дейностите, от които се изнася продукция, да се предвиди перспективата на тяхното развитие и да се определи влиянието им върху останалите дейности от региона. Пред всеки специалист по публична администрация стоят въпросите за причините на растеж или:

• 
  Защо някои региони се разрастват по-бързо от останалите?
  
• 
  Как регионалната икономическа структура е свързана с растежа?
  
• 
  Какъв вид структура го насърчава и какъв – не?
  
• 
  Кои от структурните промени са свързани с растежа?
  
• 
  Може ли регионалното развитие да бъде направлявано и ако е така – какви са най-важните средства за такава регионална политика?
  

обхващаща както общите въпроси, така и спецификата на различните форми на проявление на управленските процеси.

По своята същност управлението е единство на управляващи и управлявани обекти, свързани чрез управленските функции. В съответствие с тази гледна точка е и следната най-обща класификация на видовете управление:

• 
  в неживата природа (наричано технократизъм):
  
• 
  в биологичните организми и общества (биократизъм);
  
• 
  с участието на човека (хомократизъм):
  
• 
  индивидуална трудова дейност (праксетизъм);
  
• 
  обществени процеси (социократизъм).
  

Тези видове управление имат редица общи, обединяващи ги свойства, които са предмет на кибернетиката и на общата теория на системите.- Едновременно с това те притежават и качествено отличаващи ги помежду им свойства, които са предмет на изучаване в редица частни науки.

Управлението на обществените процеси винаги трябва да се разглежда в исторически план и взаимосвързано със средата, в която се реализира. Тъй като обществото е най-сложната позната форма на движение на материята, то социократизмът по своята сложност превъзхожда другите видове управление, като ги съдържа в една или друга степен. Това е така, тъй като в обществените процеси участват и материално-веществени компоненти - неживи и живи.

Регионално управление. Основни форми на организация и проявление на обществените процеси са промените на обществото във времето и пространството.

А. Общественото пространство е сложно понятие, вариращо от микропространство - съизмеримо с човешкия индивид, до мегапространство - излизащо извън границите на Земята. Управлението на обществените изменения в пространството по отношение на местоположение, връзки и пространствена форма на обектите и комплексите от тях е същността на регионалното управление.

Постановката за противопоставяне, търсене на противоречия между управлението на отделни сфери на обществото (напр. икономика, демографско развитие, сигурност и т.н. или на отделни отрасли, производства и дейности като напр. промишленост, селско стопанство, здравеопазване и т.н.), от една страна, и регионалното управление, от друга страна, е научно необоснована и дори некоректна. Пространственият аспект на протичането на обществените процеси е иманентен за тях, вътрешно присъщ и неотделим от тяхната същност. Нещо повече - поради съвместяването на разнообразни обществени функции в пространството регионалното управление обективно е интегрално управление. Именно при регионалното управление най-ефективно се отчита високата степен на свързаност на елементите на обществото като система.

Б. Различните школи в теорията на управлението имат различни гледни точки към управленския процес. Според една от тях, разглеждаща управлението предимно като информационен процес, се различават следните условно обособени фазови операции с информация:

• 
  получаване на информация;
  
• 
  логическа проверка;
  
• 
  комбиниране;
  
• 
  приемане на управленско решение;
  
• 
  програмиране на реализацията;
  
• 
  контрол (евентуално с обратна връзка).
  

Друга гледна точка разглежда управлението предимно като рационална човешка дейност. В този случай се разграничават т.нар. управленски функции, обединени условно в единен управленски цикъл. Като общоприети основни управленски функции, приложими и към регионалното управление, могат да се считат следните:

• 
  целеполагане;
  
• 
  планиране;
  
• 
  организационно осигуряване;
  
• 
  ресурсно осигуряване;
  
• 
  оперативна реализация;
  
• 
  контрол.
  

В. Доколкото икономиката е базисна сфера за развитието на обществото, то и регионалното управление на икономиката заема

важно място в системата на общото регионално управление. Спецификата на икономическата проблематика предопределя и наличието на специфични управленски функции при регионалното й управление. Някои по-основни от тях са следните: управление на производството на продукта, управление на реализацията, управление на научно-техническия прогрес, управление на инвестициите, управление на релацията "общество - природа'" и др. подобни.

Регионална политика. Общият термин политика произлиза от гръцката дума '"politike", която е означавала изкуството да се управлява държава. В генезиса на понятието е заложен регионален аспект, тъй като в Елада държавите са били градове-държави. т.е. обектът на управление е бил териториално формирование.

A. Регионалната политика общо и конкретно регионалната икономическа политика цели повишаване степента на заетост на ресурсите в района, ускоряване на регионалния икономически растеж, преодоляване на съществените териториални диференциации и подобряване на начина на живот на хората. Регионалната политика е интегрална политика, обединяваща в единство икономическа, социална, демографска, екологична и други видове политики. В институционално отношение тя е държавна политика, отчитаща въздействието на пазарните механизми. Същността на регионалната политика са целите на регионалното развитие и системата от перспективни разработки за реализацията на тези цели - прогнози, стратегии, планове с различен обхват във времето.

Б. Регионалната политика се формира под въздействието на обективни и субективни фактори. Основни видове обективни фактори са тези по линията на ресурсните ограничения, тенденциите в досегашното развитие, изискванията за ефективност и други с такъв характер. Сред субективните фактори са такива като нормативната рамка, функционирането на администрацията, предпочитанията на населението и други.

Регионалната политика отразява, в една или друга степен, различни интереси - наднационални, национални, местни, нерядко отразява групови и дори индивидуални интереси.

B. В зависимост от използваните критерии могат да се разграничат различни видове регионална политика. Някои по-главни са:

• 
  според целите: за икономически растеж, за решаване на екологични проблеми, в областта на националната сигурност и други;
  
• 
  според нивото на управленския субект: наднационална, национална, местна - напр. в условията на България общинска или за група общини;
  

• 
  според използваните подходи: директивна, индикативна, смесена;
  
• 
  според функционалната си ориентираност: икономическа, административна, военна и други.
  

Д. Като всяка политика в сферата на общественото развитие регионалната политика е динамична, изменя се и се развива и обогатява във времето. В исторически план тя все повече се усложнява и придобива все по-голямо значение поради нарастващите мащаби на производството, задълбочаващото се териториално разделение на труда и развитието на съвременните информационни технологии. Развитието на регионалната политика допринася и за развитието на теорията и практиката на регионалистиката и в частност - на общата теория на регионалната икономика.

Регионалната политика е неотделима от общото развитие на нацията и държавата. Прогресивното регионално развитие гарантира прогрес на национално равнище.

Е. Регионалната икономическа политика е базисна за регионалното развитие. Сред актуалните проблеми на регионалната икономическа политика са такива като:

• 
  мащаб и структура на териториалния производствен комплекс (ТПК);
  
• 
  повишаване нивото на заетост на ресурсите, особено на трудовите ресурси и на основния капитал;
  
• 
  ускорено внедряване в практиката на постиженията на научно-техническия прогрес;
  

• 
  преодоляване на съществените териториални диференциации, особено по отношение на доходите на населението;
  
• 
  развитие на различните инфраструктурни системи - технически, социални, пазарни, производствени;
  

привличане на инвестиции в района, развитие на регионалните

пазари, подобряване качеството и ефективността на регионалния мениджмънт и др. подобни.

Реализация на регионалната политика. Проблематиката на реализацията на всяка политика, в т.ч. и на регионалната, е фундаментален проблем в теорията и естествено определя степента и ефективността на практическата реализация.

А. Във възходящ ред различните елементи на реализацията могат да бъдат представени по следния начин: действия, начини на действие, процедури, планове (проекти и програми), политика.

Действията са отделни актове - постъпки или решения на отделен човек или на група хора. Примери на действия са управленските решения, пазарните сделки или миграцията на населението.

Начините на действие се проявяват при повтарящи се при аналогични обстоятелства действия. Примери за това са набирането на работна сила, решаването на транспортните проблеми на районите или финансовото осигуряване на регионалното развитие.

Процедурите са последователност от действия, насочени към решаването на една, обикновено краткотрайна, повтаряща се задача, към постигането на някаква конкретна подцел. Примери за процедури са реализациите на паричните трансфери при формирането на паричните потоци, локализационните решения или мерките за опазване и възпроизводство на околната среда.

Програмите, като форма на реализация на плановото начало, са подредени съвкупности от взаимосвързани действия и процедури, насочени към реализацията на една или няколко цели, като правило средносрочни или дългосрочни, определени в проектите за регионално развитие. Като примери могат да се посочат програмите за заетост, инвестиционните програми или програмите за борба с някои форми на социална патология - наркомания, проституция, скитничество и просия и т.н. В регионалната икономика особено широко приложение намират програмите за развитие на райони в процес на усвояване, програмите за ускорен икономически растеж и програмите за депресивни райони.

В тази система на елементи на реализация същността на политиката до голяма степен може да се сведе до избора на действията, начините на действие, процедурите, целите и реализиращите ги програми. По същество всички те предполагат приемане на управленски решения.

Б. Резултатите от всяка политика, дори и от всяко управленско решение, зависят както от ефективността на решението и качеството изпълнителните действия и процедури, така и от ситуацията, от нейната среда и условията, при които се извършва реализацията, за зависимост особено силно се проявява при реализацията на националната политика. В случая съществено влияние върху региолното развитие оказват такива форми на промяна на ситуацията го вътрешната и външната за страната политика, екологичните процеси, технологичните промени. Специално трябва да се отбележи въздействието на глобализационните процеси.

В теорията изследването на тази зависимост е обект на т.нар. ситуационен анализ, намиращ широко практическо приложение в обществените науки и практики от втората половина на XX в. насам, първата област на приложение на ситуационния анализ е военното дело, след което бързо се разпространява в икономиката, здравеопазването, социалното дело и в други обществени области.

Концепцията на ситуационния анализ аналитично може да бъде представена по следния начин:

Е = f (Еур, Еизп, С), (XIX - 1)

•дето:

Еизп - ефективност на изпълнителските действия; С - ситуацията, в която се развива процеса.

В практиката на регионалното развитие изискванията на ситуационния анализ налагат задължително да се изучава и да се отчита въздействието на динамиката на ситуацията, което предполага наличие на вариантно разработени, прогнози под формата на възможни сценарии за регионално развитие.

Управленска система. Всяко управление е единство на управленски субект и на обект на управление. В широкия смисъл на понятието под управленска система се разбира единството на субекта на обекта на управление. Субектът и обектът са свързани помежду с множество прави и обратни връзки. В тесния смисъл на понятието за управленска система се разбира субектът на управление.

Всяка управленска система (в смисъл на субект на управление) ; характеризира със специфичен набор от изпълнявани управленски функции и специфична структура, адекватна в една или друга степен а управленските функции.

В сравнение с другите методи при тези методи на управление, характерни с доминацията на човешкия фактор, по-широко приложение намират социологическите изследвания. Тяхното използване следва да е коректно, като се отчита, че социологическите изследвания не са единствената база за подготовка на управленските решения, че те винаги са целеви, но невинаги достатъчно представителни за нуждите на комплексния характер на регионалната политика.

4. Цели на регионалната политика. Целевият характер е присъщ на всяка съзнателна дейност на индивида, на групите от хора и на обществото като цяло. Целеви по своята същност са дипломатическите и военните действия, икономиката и социалните дейности, архитектурата, културата и изкуството и т.н. Регионалната икономическа политика безспорно е и трябва да бъде целева, което определя водещата роля на целите на регионалното развитие.

Същност на категорията "цел". В същността на категориите е концентриран опитът от историческото развитие на човешката мисъл. Целта като категория има три съществени особености:

• 
  Тази много древна категория в процеса на историческото развитие е търпяла изменения, особено силни през втората половина на XX в., под въздействието на развитието на съвременната теория на управлението. Дори има възглед кибернетиката да бъде наричана "физика на целесъобразността".
  
• 
  Целта е интегрална категория, обобщаваща технически, естествени, обществени и др. аспекти.
  
• 
  Категорията "цел" носи винаги твърде голям субективно-идеологически товар, по същество тя е израз на светогледа на автора.
  

Проблематиката на целеполагането, на целесъобразността, е обект на изучаване и систематизация още от дълбока древност.

Понятието “инфраструктура” има латински произход – infra означава основа, под, фундамент, и се интерпретирра като условие, без което дадено действие не е възможно. Structura означава строеж, разположение и дори взаимодействие. В този смисъл терминът “инфраструктура” изразява силно взаимодействащо си съчетание от елементи и от дейности, които подпомагат осъществяването на икономическите процеси.

Много са определенията за инфраструктура, но все още няма общоприето. Единно е мнението, че това понятие най-общо трябва да изразява:

1. 
   Инфраструктурата не е отрасъл на националното стопанство;
   
2. 
   Има материална основа, т.е. съставена е от съоръжения, изградени върху територията;
   
3. 
   Не е съставна част на природната среда;
   
4. 
   Не обхваща дейностите, а само тяхната материално-техническа база;
   
5. 
   Стимулира териториалното разположение и развитие на производствената и обслужваща подсистема, като опосредства връзката между природата и производствената среда;
   
6. 
   Резултатът от функционирането й няма веществен характер;
   
7. 
   Разходите за изграждането й се класифицират като еднократни и се възстановяват за сметка на новосъздадената стойност;
   
8. 
   Подлежи на специализация, доколкото обслужващата дейност е специализирана;
   
9. 
   Съкращава продължителността на производствения цикъл, като намалява времето за производство и обръщение на продукцията.
   

Това е система от материално-веществени елементи на производствената и социалната среда, които осигуряват косвено осъществяване на производствения процес и свързаната с него дейност на трудовите ресурси, както и обитаването, отдиха и обслужването на населението.

Инфраструктурата може да бъде групирана и класифицирана по различни критерии:

1. 
   По функционален признак:
   
   1. 
      Производствена;
      
   2. 
      Социална.
      

а) транспортно-комуникационни системи (пътища, магистрали, пристанищни съоръжения, летища и др.);

б) транспортно-информационни системи (телефонни съоръжения, радиосистеми, електронни системи, интернет и др.);

в) водохранителни, водоснабдителни и канализационни системи;

г) енергопроизводствени и енергопреносни системи, ТЕЦ, ВЕЦ;

д) складово стопанство, гаражи и охранителни съоръжения;

е) ремонтни и строителни бази;

ж) работилници за поддръжка и ремонт на основните и производствените съоръжения;

Социалната инфраструктура се отличава от производствената, защото помага за осъществяване на решаващата част от жизнените функции на населението – обитаването, отдиха и обслужването.

Елементи на социалната инфраструктура са:

а) институциите на държавното управление и паричния трансфер (правителствени сгради, министерства, банки и т.н.);

б) търговски обекти, предназначени за обслужване на населението;

в) жилищно стопанство (държавни и частни);

г) институции с образователно-просветен характер;

д) институции, занимаващи се със здравеопазването;

е) МТБ на системата за отдих, спорт и туризъм.

Двете категории – производствена и социална структура – се преплитат, защото поемат различни функции.

ИНФРАСТРУКТУРА

(по функционален признак)

2. 
   Според териториалното разпределение на функциите на отделните инфраструктурни елементи, тя бива локална, регионална, национална, интернационална и дори междупланетна (спътници).
   

Не е без значение да се разделя инфраструктурата на държавна, частна и всеобща.

Според Единния териториално-устройствен план (ЕТУП) на страната, основните жизнени функции са труд, обитаване, отдих и обслужване. Те изграждат и основните подсистеми на ЕТУП, които ги обединява, определя и регламентира.

С най-голямо значение сега е жилището: водоснабдено, канализирано, телефонизирано, топлофицирано и парноснабдено, благоустроено и хигиенизирано. Все по-голямо значение придобива обслужването с всичките му направления и осигуряване на местата за отдих и възстановяване.

Инфраструктурната изграденост на територията означава насищане на територията с различните инфраструктурни елементи, т.е. включва организацията, количеството и качеството на предлаганите услуги от цялата инфраструктура.

Изградена е единна система за комплексно обществено обслужване, като населените места се групират в различни функционални типове, и техния брой е осем:

1. 
   София (столицата);
   
2. 
   Градовете от 1-ва категория (областни центрове) с функции с регионално и междурегионално значение (при тях са налице всички елементи на инфрструктурата)
   
3. 
   Селищата от 2-ра категория обхващат общинските градски центрове;
   
4. 
   Селищата от 3-та категория са центровете на основните териториални единици (градове към общините);
   
5. 
   Към 4-та категория спадат центроне на общини – села и вторичните центрове на основните териториални единици.