№82.
Доказателствени средства. Обяснения на страните.
§ 57. ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА
1. Доказателствените средства (ДС) са предвидени и уредени от закона източници на сведения за подлежащите на доказване факти (правно и доказателствено релевантни факти). Такива източници на сведения са: обясненията на страните; свидетелските показания; документите; веществените доказателства и заключенията на вещите лица (§ 58-62). Огледът не е ДС, а способ за събиране на веществени доказателства (§ 61 П).
Доказателственият факт (индицията, уликата) поради връзката, в която се намира с главния факт, е опора на доказателствени изводи за него (т. нар. фактически, обикновени, човешки презумпции). Както видяхме, той като че ли мълчаливо свидетелства за главния факт (§ 54 III 3). На това основание той се причислява към ДС. За това окачествяване допринася и съображението, че редица ДС са заради това източници на сведения за подлежащия на доказване факт, защото представляват следи в настоящето от този развил се в миналото факт. Те са пряко или косвено причинени от този факт и затова се явяват като негово отражение.
Така например документът доказва материализираното в него изявление, защото се създава със самото извършване на изявлението в писмена форма. В тоя смисъл той е неизбежната последица на писменото изявление. Свидетелското показание доказва възпроизведения от свидетеля факт, защото е последната брънка на причинната верига, която започва с факта, като преминава през неговото сетивно възприемане, представата за подобни факти и запаметяването. Доказателственият факт, когато е последица на главния факт, е също една следа от него. Най-после не само доказателственият факт, но и ДС може да бъде предмет на доказване (например преписът от документ доказва оригинала).
Но разликата между ДС и доказателствения факт е, че ДС може непосредствено да бъде използвано за целите на доказването, а доказателственият факт трябва преди това да бъде винаги доказан, и то в последна сметка с ДС. Без доказателствени факти доказването може да бъде проведено, но без ДС то е невъзможно. ДС доставя сведения за факта. То го възпроизвежда било физически (веществено ДС), било исторически (гласни и писмени ДС). Доказателственият факт не е източник на сведение, а опора за логически извод относно главния факт, постигнат при това с помощта на опитните правила, сочещи типичното за връзките между явленията.
II. 1. Убеждаващото въздействие на ДС е неговата доказателствена сила. По правило тя зависи от преценката на съда, а не го обвързва задължително. Има ДС със задължителна за съда сила (официалните документи), но формалните ДС от рода на самопризнанието и решителната клетва са чужди на нашия процес. Те са несъвместими с диренето на истината.
2. Доказателствената сила зависи от достоверността на ДС. Тя се състои в съответствието между действителността и сведението, което ДС доставя, т. е. в истинността на това сведение. От тази гледна точка говорим за достоверни и недостоверни ДС (неистински документ, лъжливи свидетелски показания и т. н.). Съдът трябва, преди да се довери на ДС, грижливо да провери неговата достоверност. Тя е условието за доказателствената сила.
3. Допустими са тези ДС, върху които съдът има право да изгради своето убеждение. Недопустими ДС са тези, върху които съдът няма право да изгради своето убеждение. Основе ли на тях своето решение, то ще бъде опорочено и ще подлежи на отмяна. Недопустими са непредвидените от закона ДС, както и тези, предвидени от закона ДС, чието използване законът е забранил при доказване на посочени от него факти. Недопустими са по нашето право свидетелски показания за посочените от чл. 133 факти (§ 60 Ш-УП).
Труден и спорен е въпросът дали достоверни ДС, които са по закон допустими, стават недопустими само на това основание, че са придобити неправомерно (истински документ, добит обаче чрез кражба или чрез нарушаване тайната на кореспонденцията; вярно признание, изтръгнато обаче чрез заплаха; неподправен магнетофонен запис, получен тайно с нарушаване неприкосновеността на жилището, и т. н.).
Конфликтът между дирене на истината и санкциониране на неправомерното поведение трябва да бъде решен в полза на правосъдието. Към отговорността, която се следва за съответното неправомерно поведение, няма защо да се прибавя още една санкция, а именно неправилното решение. При това укоримо е и поведението на страната, която се срещупоставя да бъде допуснато противозаконно добитото ДС, без да признава фактите, които то удостоверява. Тя нарушава задължението си да говори истината (чл. З ГПК).
Разбира се, ако оспорва достоверността на ДС, тя би могла да се позове на противозаконния начин, по който то е добито, като на улика за недостоверност (например на заплахата като улика за недостоверност на признанието).
4. От допустимостта на ДС трябва да се различава неговата относимост. Относимо е ДС, което може да има доказателствено значение за делото, понеже съдържа сведения било за правно релевантни, било за доказателствени факти. Неотносимо е ДС, което не съдържа такива сведения. За делото то е без доказателствено значение. Неотносимите ДС, без да са недопустими, са ненужни. Те затрупват делото с излишен доказателствен материал и спъват неговата бързина. Затова съдът трябва грижливо да проверява не само допустимостта, но и относимостта на ДС (5-70-ОСГК; Сб. 3).
III. ДС се делят:
1. На лични и веществени според това, дали носителят им е лице (свидетел, вещо лице), или вещ (документ, веществени доказателства).
2. На гласни и писмени според това, дали ДС доставя сведението устно, или писмено.
3. На преки и косвени според това, дали ДС се отнася непосредствено до главния факт, или доказва доказателствен факт. На това деление се придава и друг смисъл: пряко ДС е това, което позволява само един извод за подлежащия на доказване факт; косвено ДС е това, което дава основание не за един, а за повече еднакво вероятни изводи.
4. На първични и вторични (производни) според това, дали ДС стои в непосредствена връзка с подлежащия на доказване факт (например свидетел-очевидец; оригинален документ), или пък възпроизвежда съдържанието на друго ДС (свидетел, възпроизвеждащ разказа на друг свидетел; препис от оригиналния документ; протокол за разпит на свидетели).
Това деление е с най-важно значение, защото хвърля светлина върху различната степен на достоверност на ДС. Първичното ДС претендира за по-голяма достоверност спрямо вторичното ДС. Понеже съдържа сведения за първично ДС, вторичното ДС трябва да напъти съда към събиране на първичното ДС. Вторичното ДС може да изпълни обаче една важна функция. То може да бъде средство да се провери достоверността на първично ДС. Официално завереният препис може да разкрие, че след неговото съставяне оригиналът е бил подправен. Удостоверяването на съдържанието на документи, водещо до официални преписи от тях, има между другото тъкмо това предназначение (§ 204 П-ГУ).
Чл. 101 допуска като ДС не само официалния, но и частния препис от документ, заверен от страната, която го представя. Но ако при поискване от съда или от противната страна тя не представи оригинала или официално заверен препис от него, частният препис губи качеството на ДС. Той губи това качество и ако не е заверен от страната и тя откаже да го завери при поискване. Как е направен частният препис (на ръка, на пишеща машина, на ксерокс и т. н.), няма значение.
Становището, че ксероксните копия изобщо не са доказателства по ГПК (651-85-II, Б Х 24), е неприемливо. Ако са заверени от страната, те не се различават от другите частни преписи (316-85-П, IX 39; 770-85-11, Сб. 144). В своята трайна практика АС при БТПП признава ксероксните копия за ДС и без да са заверени от страната. Изискването за заверка не трябва да се формализира. Ако частният препис не е заверен от страната, съдът трябва да покани страната да го завери, а не направо да отрече на преписа качеството на ДС. Особено е недопустим този подход, ако противната страна не оспорва истинността на преписа (обратно: 630-95-5 чл., Сб. 15).
5. Съставеният на чужд език документ е ДС и без да е придружен с превод. Изискването на чл. 147 за превод е за улеснение на съда и на страната (871-96-1У Сб. 98).
Ако съдът и при превод трябва да провери неговата истинност (вж. чл. 147), очевидно е, че той трябва да приеме съставения на чужд език документ като ДС и без превод. Обратното разбиране, изразено от 316-85-П, Б IX 39, прегражда диренето на истината. Разбира се, страната, представила документа, ще понесе разноските за превода, ако съдът не знае езика на документа и прибегне до преводач.
IV. Допустими са само предвидените от закона ДС. Затова са недопустими: писмени показания, заместващи устни показания на свидетел (84-83-1, Сб. 31; 1031-86-П, Сб. 182); следствен експеримент (1605-79-1, Сб. 57).
Допустимите по закона ДС не могат да бъдат ограничавани с договори между страните, предвиждащи, че определени факти могат да се доказват само с ДС, предвидени в договора (147-54-ОСГК, Сб. 179; 4-63-ПП, Сб. 2; 34-60 II 102; 492-62 III 94; 380-70-1, С6. 56). Договорът, изключващ допустими по закона ДС, е нищожен (364-60 II 53; 443-75 ВДА IX 35). Въпреки договора съдът може и е длъжен да допусне предвиденото от закона ДС (§ 6 III). Доказателствени договори са обаче допустими по дела пред арбитражен съд (§ 140 VII 1).
§ 58. ОБЯСНЕНИЯ НА СТРАНИТЕ
I. Обясненията (показанията) на страните (ОС) психологически не се различават от свидетелските показания. Като тях те се градят върху възприятие и запаметяване и представляват тяхното възпроизвеждане. Нещо повече, понеже обикновено участват в осъществяването на факта, а не само го възприемат, страните могат да бъдат източник на показания, по-пълни и по-точни от тия на свидетелите.
Между ОС и показанията на свидетелите има обаче една съществена правна разлика. ОС са твърдения на лица, заинтересувани от претендираните или отричаните факти. Показанията на свидетелите са твърдения на трети, незаинтересувани лица. За неверни показания страната не отговаря, а свидетелят отговаря наказателно. Показанията на страната могат да бъдат повлияни от възприетите от нея данни по делото, защото тя присъства и участва в съдебното дирене. Свидетелските показания са чужди на тази опасност, защото, преди да бъде разпитан, свидетелят няма право да присъства в съдебната зала. Затова законът въздига свидетелските показания в доказателствено средство, а отрича това качество на твърденията на страната, с които тя претендира изгодни за нея факти или отрича неизгодни за нея факти. Както видяхме, тези твърдения са предмет на доказване, а не доказателствено средство (§ 55 I). Те предизвикват нужда от доказване, но не представляват сами по себе си доказване (883-69-11, Сб. 134; 226-77-1). Затова чл. 98 изисква от ищеца да представи доказателства в подкрепа на твърденията, с които обосновава своя иск.
Разликите между свидетелско показание и обяснение на страната не се решаващи, нито непреодолими. Свидетелят може да е заинтересуван от изхода на делото не по-малко от страната (например участник в спорното правоотношение, който обаче не е конституиран като другар по делото). Въпреки това обаче той е допустимо доказателствено средство (чл. 136). Законът може да предвиди, че страната се разпитва преди свидетелите, както и че тя носи като тях наказателна отговорност за неистински показания.
Затова в редица държави (например Полша, САЩ, Чехия, Австрия, Англия, ФРГ) показанията на страната са признати за доказателствено средство, като тя носи наказателна отговорност за тяхната истинност. Доказателствената сила на показанията на страната е същата, както тази на свидетелските показания. Образно казано, тя има положението на свидетел, заинтересуван от изхода на делото. Като се има предвид, че са възможни случаи в живота, при които фактът, релевантен за спорното право, не може да бъде доказан поради липса на каквито и да било доказателства от рода на предвидените от ГПК (например непозволено увреждане, станало на „четири очи", между пострадалия и дееца), желателно е в ГПК да бъде въведен като доказателствено средство разпитът на страните в тяхна полза.
II. Има обаче такива ОС, които представляват важно и ценно доказателствено средство. Такива са признанията.
1. Признанието (П) е изявление на страната, че са се осъществили неизгодни за нея факти или че не са се осъществили изгодни за нея факти. От твърдението, което е изгодно за страната, признанието се отличава, защото е винаги неизгодно за признаващия. Върху неизгодността се крепи доказателствената сила на П. Опитът сочи, че рядко (освен при симулиран процес) се признават неистински факти. Освен това П води до съвпадане на фактическите твърдения на двете спорещи страни, което е указание за тяхната истинност (833-69-11, Сб. 134). П обаче може да не отговаря на истината. Затова законът не обвързва съда да приеме за доказано признатото, а го овластява да преценява П с оглед на всички обстоятелства по делото (чл. 127, ал. 2; 549-88-1, Б 89 I 21). Тъкмо затова П е в нашето право доказателствено средство, а не освобождава противната страна от тежестта за доказване, освен ако съдът обяви признатия факт за не нуждаещ се от доказване (чл. 109, ал. 4 и § 55 III).
С признание могат да се доказват и факти, за които свидетелски показания са недопустими - чл. 133 (обратно: 1933-84-П, Сб. 103 относно доказване на осиновяване).
2. П се отнася до факти, релевантни за спорното право. Ако във фактическия състав на спорното право се включват и преюдициални правоотношения, П може да се отнася и до тях. Но П на отделни факти е винаги съвместимо с оспорване на иска. Ответникът може да признае, че е получил заема, но може да възрази, че е платил. В тази насока се състои разликата между П и признанието на иска, с което ответникът заявява, че правното твърдение на ищеца отговаря на действителното правно положение, че предявеният иск е основателен. Признанието на иска е несъвместимо с оспорване на иска, защото е отказ на ответника от защита срещу иска (§ 92 I).
3. П е едностранно изявление за знание, отправено до съда. Присъствието на противната страна или уведомяването й за П не е необходимо. П може да бъде направено устно пред съда в съдебното заседание или да се съдържа в отправено до съда писмено заявление. И в двата случая има съдебно признание.
Няма значение дали П е направено пред съда, който ще реши делото. П пред некомпетентен съд (вж. чл. 93, ал. 1) или пред делегиран съд има същата сила, както П, направено пред съда, решаващ делото. П е оттегляемо. Но съдът ще преценява оттеглянето на П съобразно с чл. 128, ал. 2 (226-77-1). Делението на признанието на квалифицирано и неквалифицирано, както и въпросът дали признанието е делимо или неделимо, са чужди на нашия процес. Те предпоставят П, което обвързва съда.
4. От направеното пред съд П трябва да отличаваме извънсъдебното П. Това е П, направено не пред съда, а пред противната страна или пред трети лица. Бъде ли доказано, съдът е длъжен да го вземе предвид, а не може да го елиминира под предлог, че не е направено пред него (885-53-1; 939-57-1У; 3372-59-1, Сб. 141). Доказването на извънсъдебното П ще стане или със свидетелски показания, или с документа, който го материализира (например разписката на кредитора, че е получил плащането). Доказаното извънсъдебно П има същата сила като направеното пред съда П.
III. 1. Обясненията на страните могат да бъдат опора на доказателствени изводи не само в случай на П. Според чл. 114, ал. 3 съдът може с оглед на обстоятелствата на делото да приеме за доказани фактите, относно които страната е отказала да отговори или не се е явила в съда, за да отговори.
Цитираното правило предпоставя, че съдът е отправил до страната въпроси, поставени от него или от противната страна, т. е. че е подложил страната на разпит. Целта на въпросите е да се отдели спорното от безспорното (чл. 109, ал. 2), както и да се напъти страната към П съобразно със задължението да се говори истината. С тази цел законът овластява съда по искане на една от страните да задължи другата страна да се яви лично пред него, за да я разпита по обстоятелствата на делото (чл. 114).
Съдът може да постъпи така при всяко положение на делото. За да може пълноценно да се използва поведението на явилата се страна като опора за доказателствени изводи (срв. чл. 114), разпитът не може да се извършва от делегиран, а само от решаващия съд (така: опр. 31-111-66-11, Сб. 165, с което ВС започва да изоставя предишното свое обратно становище, заето със 142-54-ОСГК СбП 178). По същите съображения разпитът на страната не може да бъде заместен с разпит на нейния повереник - иначе съдът не би могъл да направи обосновани изводи по чл. 114, ал. 3. Ако страната иска да бъде подложена противната страна на разпит, съдът е длъжен да удовлетвори това искане. Иначе той ще лиши страната от възможността да използва като доказателство отговорите на противната страна (2514-83-11, Сб. 156). Обясненията на страната, дадени по реда на чл. 114, не са решаващи, а следва да се преценят във връзка с останалите доказателства (1127-86-П, Сб. 197).
На страната, която е задължена да се яви лично, съдът съобщава въпросите, на които трябва да отговори, като я предупреждава за последиците от неизпълнение на това задължение (вж. чл. 114, ал. 2).
Когато редовно призованата и задължена страна, уведомена съобразно чл. 114, ал. 2, не се яви, за да бъде разпитана, или ако се яви, но откаже да отговори на поставените й въпроси, законът предполага, че с това свое поведение страната цели да се отклони от признание на неизгодни за нея факти, и затова овластява съдът да счете, че фактите, спрямо които страната е възприела описаното поведение, са доказани (например, че е доказано бащинството, когато ответникът отказва да се подложи на кръвна групова експертиза: 1743-84-11, Сб. 92). И в случая, както при П, съдът ще направи извода си „с оглед на всички обстоятелства по делото" съобразно с вътрешното свое убеждение.
Казаното не означава, че между поведението на страната по чл. 114, ал. 3 и П няма разлика (60-62-1, Сб. 35; ПМ 63 VI 134). За да направи извода по чл. 114, ал. 3, съдът не трябва да разполага с данни, че неявяването се дължи на извинителни причини, че неясният или уклончив отговор се дължи на неразбиране на въпроса. В подобни случаи предположението, че страната цели да се изтръгне от П, е неоправдано. То е неоправдано и когато на страната не са били съобщени въпросите, по които тя се призовава, за да отговори (3043-74-П, Сб. 165), или ако между тях и подлежащия на доказване факт няма връзка (22-85-ОСГК, Б VIII 30).
Изложеното сочи, че обясненията на страната могат да бъдат използвани като доказателствено средство само срещу страната, от която те изхождат, но не и в нейна полза. Това е общият белег, който обединява П и поведението на страната по чл. 114, ал. 3.
2. Поведението на страната може да послужи за опора на неизгодни за нея доказателствени изводи и в хипотезата на чл. 128, ал. 2 - когато тя създава пречки за събиране на други, допуснати от съда доказателства (например отказва да представи намиращ се у нея документ или веществено доказателство, респ. да се подложи на кръвна експертиза -1734-84-П, Сб. 92).
Сподели с приятели: |