Ке се биеме, али ке се предаяме?
ГЛАВА ХI В “ЗАМЪКА ШПЕСАРТ”, КЪДЕТО НАШИЯТ СЕМЕЕН ЖИВОТ ЗАПОЧНА, КАТО НА ШЕГА
Изтегляне 1.25 Mb.
|
| ГЛАВА ХI
В “ЗАМЪКА ШПЕСАРТ”, КЪДЕТО НАШИЯТ СЕМЕЕН ЖИВОТ ЗАПОЧНА, КАТО НА ШЕГА Климентина беше приключила с тригодишната си аспирантура без да завърши и предаде на научния си ръководител и на рецензентите дисертацията си за патриарх Евтими. (Вуйчо й казваше, че не е смогнала да преброи космите на брадата му.) Това я превърна в интелигентна безработна. Останахме само на моята издръжка, която би ни стигнала за едно скромно съществувание, но поради гордост, тя не пожела да приеме и започна да си търси работа. По това време случайно срещнах малкия шмекер Петър Търнин с когото ме беше събрала “съдбата” през 1961 г. в една от килиите на режимното VII отделение в Софийския Централен Затвор. Син и брат на художник, той ме запозна с братята си. Средният, Владо, имаше ателие не далече от църквата “Св. Седмочисленици”. Той рисуваше някакви голями платна за септемврийското въстание през 1923 г., за “Смъртта на партизанина” и др. подобна плакатна живопис и в разговорите ни, предлагаше терора като единствено средство за борба срещу диктатурата. Усещах във въздуха да увисва над главата ми клуп на бесилка. Такова чувство изпитвах често, когато хора, които не правят нищо и никога не са направили нещо срещу режима, заговаряха на тази тема. Бидейки нащрек, превръщах разговора в шега, като му казвах, че трябва да направим всичко възможно, за да съхраним живота на др. Тодор Живков, защото вероятността да бъде заменен с някой по-тъп е нищожна. Тия “шеги” разредиха посещенията ми в ателието, където често идваше и най-голямия брат от който лъхаше отвратителната миризма на предател. Търнин-младши се подвизаваше също в бранша на “художниците-приложници” и направи реклама на “бизнеса” с който се занимавал - оцветяване на черно-бяли фотографии на букети от цветя, животинки и др. за което плащал по 40 стоти-нки на парче, а ги продавал на обитателите на панелите и на пейзаните, както се изрази, по 5 лева… Малкият шебек каза още, че боядисването на една фотография не отнемало повече от 5 минути и предложи на Климентина да се включи в производството на това кичозно “изкуство”. Простата сметка показваше, че от такава работа ще могат да се изкарват академични надници, поради което тя реши да се пробва на това поприще. След няколко дни се разбра, че това било само реклама на соц-“капиталиста”, а горката ми съпруга едва ли ще може да припечелва повече от два лева за 8 часов работен ден. С право тя се оплакваше от изкривяването на гръбнака си пред статива и от ослепителното взиране. Казах й да захвърли купчината фотографии с боите и когато един ден в Шпесарт цъфнаха Петър Търнин с избранницата му, обвита в палто от сребърни лисици (бяха се оженили наскоро), си уредихме сметките. Той бе дошъл да инспектира надомната си работничка. Когато го накарах да демонстрира работоспособността си, се направи, че бърза, защото имал делова среща. Казах му да си събере “ишлемето” и повече да не ми се мярка. При случайни срещи по софийските улици се разминавахме, като непознати с този “борец срещу комунизма” и си мислех колко лесно можем да се оставим да ни подведат с театралните си пози разни маз-ни софийски лекета, които умееха да говорят за това което ни е присърце… След като ликвидирахме и тия делови отношения, двамата с моята интелектуалка си останахме във влажната тъмница на “Замъка”. Аз ходех в университета, а тя продължи да събира материали за темата на живота си в библиотеките. Никога не я бях запитвал кой е запалил любовта й към Средновековието, но нали в крайна сметка бяхме за свободата. Слушах с абсолютен скептицизъм твърденията й, че времето на последния търновски патриарх било пред-вестник на Ренесанса и Византия с Второто българско царство щяли да са неговата люлка, ако турците не го унищожили в зародиш. Без да съм специалист по средновековна българска история, моето отношение към православието беше Ботевско, като към “византийска воня непорината”. Тези ни диаметрално противоположни възгледи не ни сближаваха духовно. Тя живееше в миналото, а аз в бъдещето, отнасяйки се иронично един към друг, когато заговаряхме на любимите си теми. Сечението на общите ни интереси беше микроскопично, за да не кажа нулево, но в “Шпесарт”, макар и за кратко, бяхме щаст-ливи… ако отново не се заблуждавах. * В един неделен ден през пролетта на 1966 г. имаше “избори за Народно събрание”. В духа на моите разбирания аз никога в живота си не бях влизал в тъмната стаичка. Този път и Климентина реши да не гласува за собствените си робовладелци и надзиратели, въпреки неколкократните подканвания на махленските активисти, които се бяха разбързали от ранна утрин, за да спечелят съревнованието със съседните ОФ-организации от района. След празничната напористост и едно ново тропане по прозорците на нашата “стаичка”, вместо “да пуснем гласа си за народните избранници” и да му друснем едно народно хоро, станахме, облякохме се спортно и отидохме на Витоша. По време на “състезанията с един кон” както наричаха “изборите” в които БКП винаги ги печелеше с 99,99 %, в планината нямаше много народ и ние прекарахме един чудесен излетен ден. Вечерта когато се върнахме от екскурзията,ни посрещна шумна компания. На електрическа светлина, под асмата в средата на двора, около който бяха разположени “реновираните” свинарници и кокошарници, се беше събрал цялият “колхоз” начело с бай Пенко кръчмаря. Съквартирантите ни бяха успяли вече да се натаралянкат и сега празнуваха крупната изборна победа. Те ни поздравиха с нечленоразделни възгласи на които отговорихме с едно “Добър вечер” и поискахме да влезем в квартирата си. Тогава Гошо “марксиста” стана от трапезата, прескочи с леко залитане ниската оградка около беседката където бяха насядали “победителите”, приближи ни и каза: - Ашколсум бе, намериха се и тука хора, които не си плюха в сурата! - и вдигна чашата си за наздравица. Думи, които сигурно никога не би произнесъл на трезва глава… * Скоро Климентина си намери подходяща работа, която като че ли я удовлетворяваше. Животът следваше своя нормален ритъм. Сутрин излизахме рано – аз за лекции, а тя в архивния отдел при библиотеката на БАН. На обяд се хранехме в стола на Софийския Университет, после изпращах половинката си до “местоработата” й в архива на БАН, където властваше безразделно “строгата, но справедлива” директорка Елена Савова. За нея Веселин Дашин казваше, че била по-лоша и от мародер. Бивша участница в съпротивата (може би разслабителната, както подхвърляше Митко Серафимов за курвите от Княжево, които разслабвали кръстовете на германските войници и по този начин намалявали боеспособността им), тя имаше гръб и самочувствието на увяхваща красавица. След девети станала секретарка и метреса на “изтъкнатия маркс-ленински философ” и партиен функционер Сава Гановски. Той я друскал на колената си и за тия й услуги я назначил на сегашния й пост. Макар и не толкова “престижен”, той се оказал истинска златна мина защото по време на окупацията на Гърция доблестното на НЦВ офицерство задигнало от монастирите в присъединените към “Обединена България” “нови теми” на преминалия в историята Втори Рим – Византия - бая ръкописи и старопечатни книги, които “постъпили” в БАН. Така някогашната партизанка се превърнала в настояща контрабандистка на древни ръкописи от хранилището на поверената й академична библиотека. Използвайки покровителството и връзките на академика, Савова често бродила в командировки “по второ направление”. Съчетавайки приятното с полезното, тя изнасяла “нелегално” книги от фонда на крадените през войните “трофеи” и ги… продавала на богати капиталистически колекционери или антикварни търговци от страните на прогнилия див Запад. Директорката беше взела страха на подчинените си и ги държеше в ежови ръкавици. Спомням си, че още в първия ден след “сватбеното ни пътешествие”, след като се наобядвахме в “Мензата”, излязохме и аз изпратих Климентина до работата й. Тя се затича, за да скъси предобедното си закъснение и спъвайки се на стълбите, падна на колене. Извърнах глава и се направих, че не съм видял нищо, прекосих градинката зад “Народното събрание” и се върнах в университета. * Въпреки, че подготовката за университета ми отнемаше доста време, вечерите ни бяха свободни и тогава или приятели ни гостуваха, или ние им връщахме визитите. Сред тях най-често присъстваха Пеев и Василев. Към така оформилата се компания по-рядко се присъединяваше и д-р Генов. Тяхната интелигентност не можеше да се отрече и в началото сбирките ни ми служиха, като своего рода опитно поле или лаборатория за обсъждане на анархистическите тези и интерпретации на текущата политика и събития. В разговорите ми с тях, както обикновено, доминираше критиката на теорията и най-вече на практиката на “научния социализъм”. Не оставаше в страни от нея и светът отвъд “Желязната завеса” особено, ако някой от гостите го препоръчваше, ако не като идеал, то като изход от “създалото се положение”. Изход, естествено, с помощта на… противниковите армии. Сред събеседниците-опоненти, режима на Живков нямаше защитници, но те апелираха за “обективно отношение” към него. Василев често заемаше патриотарски позиции, а Пеев, под влияние на Илия Минев, Петко Чолаков и други съзатворници, между които и д-р Генов с когото бяха близи приятели от Белене, проявяваше фашизоидни тенденции. Те бяха слаби в защитата на идейните си възгледи, доколкото оформилите се от живота им разбирания можеха да се нарекат така. Никой от тях не изпитваше страст към теориите и идеологиите, но когато не можеха да устоят на моите атаки, те ме предизвикваха да изложа вижданията си за бъдещето, считайки, че там ще бъда по-уязвим. В началните години се разгаряха бурни спорове на тези критични и програмни теми. Чрез тях се опитвах да насоча мислите им в анархистическа посока. Някои от лансираните идеи на отрицанието се възприемаха, но в конструктивната част неуспеха ми беше пълен. Да не говорим за свързаните с борбата срещу диктатурата обсъждания на средства, методи, тактика и стратегия в условия на война или наличие на революционна ситуация. Тези въпроси бяха свалени първи от дневния ред на нашите дискусии и диспути. Не толкова заради “атомните аргументи” на Василев, колкото от безмислието на разглеждането им с “реалполитици”, чието мислене и поведение се определяше от максимата “Така е било, така ще бъде”! До време, тонът и темите на разговорите се определяха от текущите новини, събития, процеси в страната или в международната политика и отношенията между “двете системи с различен обществен строй” или вътре в “лагера на мира и социализЪма”. Когато стигнах до заключение, че тия разговори и спорове са се изчерпили и че “от тая трънка заек няма да излезе”, аз ги приглуших, но не скъсах с компанията. Тя ми служеше за сверяване на часовниците с нашенскиата интелигенция, за камуфлаж, отдушник и начин на прекарване на част от вечерите. Защото “възвишените” и празни разговори, които най-често започваше Василев, допадаха на моята “другарка в живота” и нейната дружка Краси. Георги обичаше да споделя впечатленията си от прочетените книги, които най-често имаха “научно”-фантастичен характер (самияг се бе пробвал на това поприще). Той ни занимаваше и с проблемите на термоядрената война, доколкото тя имаше отношение към неговата професия. Модерната война му служеше, като аргумент срещу социалната революция. Моето мнение беше, че никаква ядрена война няма да има, още по-малко, ако тя наистина може да унищожи света, и че всички приказки за куфарчета и бутони са предназначени за “тонконците” от публиката, която трябва да се държи в стресово състояние. Силните на деня я ползваха, като плашило за плебеите. Ядрена война няма да има, казвах аз, защото в нея ще загинат също всички властници и богаташи, които предпочитат сладкия живот. Те не са антични герои, нито имат идеали за които да се пожертват. С “борбата си за мир” те целят парализирането на изкорканите тълпи и спечелването на благодарността им, задето са ги спасили от всеунищожителния атомен пожар. Нали непрекъснато повтаряха, че ако “натиснат копчето” ще бъде изпепелен животът върху цялата планета. Такива “перспективи” правеха всякакви борби за промяна, в това число и революционната, безмислена. Такава беше превантивната ядрена политика на “великите” срещу бъдещата Социална революция. “Малките”, обикновени шмекери в науката ползваха заплахата от атомна война за битови нужди. Които бяха по-окомуш превръщаха работата си в “научни трудове” за които им присъждаха разни степени и титли, като младши и старши сътрудници, кандидати и доктори на науките, срещу което те “папкаха и слушкаха”. От тях се изискваше подчинение и “сътрудничество” в области, които имаха малко допирни точки с науката. Василев например, който работеше в Института по радиационна хигиена, като началник на някакъв отдел и хоноруван доцент, беше задължил своя “колектив” да чете книгата на някакъв полски генерал - “Първите 100 часа на ядрената война”, “инициираше” разисквания на прочетените глави, като ги придружаваше с песимистични прогнози за заболяването на човечество от колективен рак, за безнадеждността и безмислието на живота (приказки, които моята крава възприемаше като истини от “светото” писание) и правеше с известен финес сексуални намеци в навечерието на приближаващия край на света. (Същото вършише и Богомил Чемков в Благоевград, но вън от работната площадка, превръщайки атомния “апокалипсис” в дебелашка шега. Например, бе казал на една късокрака, леко прегърбена и грозновата докторка за която стринка ми искаше да ме жени, че животът е кратък, а атомната война ще го съкрати съвсем, затова тя трябва да бъде по-отзивчива, “отворена” и… дашна. Така темата за термоядрената война се ползваше с променлив успех за различномащабни цели: от планетарни - за съхранение на статуквото чрез страх от атомно изпържване на човечеството, превръщане на “цивилизацията” в пепел и дим или лъчева болест за временно оцелялите “бачкатори” до битово-сексуални нужди, защото, аргументираха се секс-маняците, какво друго ни остава, когато се появят атомните гъби, освен да се овием в мокри чаршафи и да тръгнем бавно към… гробищата, като във вица. По това време, в един от софийските театри се играеше пиесата на Дюренмат “Физици”. Моето мнение беше, че и Третата световна война ще се води с класически оръжия. * Освен в “Шпесарт” интелигентската компания се събираше на гости и у останалите. Било у Василев, където той и съпругата му Елка, преди да се бяха сритали, поднасяха по-финни ордьоври и ни пееше популярния тогава шлагер “Аз съм кукла на конци-и-и...”, било у Пеев, който се държеше с жена си Надка, като ориенталски деспот от което чак ни ставаше неудобно. Била много… проста. Като че ли някой насила го бе завлякал в ритуалната зала на Трети райсъвет. Веднаж в София пристигна неочаквано Тасе Бекяра, а аз си нямах работа, че го поканих с нас да отидем у Василеви, където нея вечер щеше да се събере “постоянното присъствие”. Заварихме ги да разговарят с д-р Генов за таланта и условията, за свободата на творчеството и за пазара на изкуството. Пеев се беше препитавал след излизането си от затвора през 1956 г. с поетични преводи, Генов беше не лош поет, Василев публикуваше статии и разкази в научнопопулярни издания, а Елка беше литературен критик, като баща си Георги Константинов (с когото нямам нищо общо). Климентина се готвеше за поппрището на беше бъдещ изследовател на... “българския предренесанс от ХIV век”, прекъснат така варварски от нашествието на османлийте. С две думи, компанията в която въведох моя другар, съидейник и бивш съзатворник… была отличнейшая. Но между нея и Тасе веднага се прояви пълната несъвместимост. Все пак експеримента си заслужаваше. Тази вечер интелектуалците бяха поставени на мястото им от нашия свинар. След представянето (оказа се, че Бекяра и Генчо се знаели от Белене) и след въвеждането ни в темата, аз казах, че без един осигурен минимален месечен доход (около 80 лева през втората половина на 60-те години), талантът не би струвал много. Защото, ако си черноработник, за тия левчета ще ти взимат душата поне по 8 часа всекидневно, а остатъкът от денонощието ще ти е необходим за въстановяване на “впрегатната сила” за идния ден и домакински нужди. В такива условия, със свръхчовешка воля, ти ще можеш да “реализираш” максимум 10 % от своя талант. В най-добрия случай. - “Условията” - рече Василев - не трябва да се схващат само като стомашно-битови. Нилс Бор например е считал, че за собственото му развитие на учен, нищо не е изиграло по-важна роля от средата на великите му учители и гениални съученици в областта на квантовата и ядрена физика… - Да бе – вмеси се Бекяра – аз чувам свине в Балкана и трябва да ви кажа, че там около мен бъка от велики учители и гениални ученици. Я слезте на земята и се вгледайте в живота на хората… Този малко грубиянски апостроф предизвика у едни смях, у други учудване (“Тоя пък от къде се взе?”), но не смути Георги Василев и той продължи: - Ние говорим за тия, които имат талант, искрица от гения и с цената на мизерията, глада и дори кладите на инквизицията, са създали шедьоври, които са надживяли вековете… - Георге каматен (така се обръщах към него, каматен на гръцки ще рече скъпи), повечето от твоите гении и таланти са били придворни шутове и лакеи. И само, ако са имали куража, са ни оставили по нещо велико в чекмеджетата си, за след смъртта… - Не си прав батко, виж колко имена са оставили в историята и твоите революционери, които са жертвали всичко за идеала си… - И там, в още по-голяма степен, определящи са условията. При това във Василевия тесен и разширен смисъл на понятието. Ако не беше крахът на самодържавието в Първата световна война и бунта срещу него и ако приемем aprriori, че Ленин е революционер, той най-вероятно щеше да умре от наследствения си сифилис или от кашлица сред прашните книги на Цюрихската библиотека. Макар че маминка Ланг-Улянова го е освободила от грижите за насъщния, като му е изпращала записи и го е издържала. (На черносотниците дори през ум не им е минало да спрат “стипендията на враг № 1 на царизма”.) И тогава, от неговите писания щяха да се заинтересоват навярно само някои специалисти по идеологиите от началото на ХХ век. Което може би щеше да е по-доброто, защото вълните на събитията, които го изхвърлиха в палатите на Романовци, му позволиха (пак поради условията) да сложи край на започналата през 1917 г. Велика руска революция и заедно с това, да убие мечтите на цяли поколения от революционери, позволявайки на днешните шмекери и сноби да си правят гаргара със Социалната революция и с нейните идеали. . Да, баба ми – вмъкна Василев, явно желаейки да промени посоката, която бе приел нашия разговор – казваше: “разни хора, разни… идиоти”. Когато към полунощ си тръгнахме, Бекяра ме запита защо си хабя приказките пред боклуци за които идеалите са за идиотите? И не виждам ли, че от такива не става нищо повече от доносници? При което, няма нужда да ги натискат, кариеризмът им е достатъчен… * Имахме и едно “посещение на добра воля”. Дойде да ни види съпругът на братовчедка ми Ева - Иван Гешков. Почти вечен студент в Пражкия университет, където се бяха намерили с вуйчолюбеновата щерка, той беше един истински социалистически плейбой. Умен и мързелив, свободолюбив и покровителстван от баща си Марин Гешков – стар сталинист и член на политбюро отпреди войната, Ваньо изпитваше някакъв пиетет към болшевишкия кръвопиец или се преструваше, за да ме дразни. От друга страна бе изпаднал под влияние на американските хипита и напъпващата пражка “пролет”, и всичко това съжителстваше под черепа му в някаква странна комбинация. Не ми беше съвсем ясно защо идва, след като общо взето не бяхме близки, а и незная дали имаше нещо, което би могло да ни сближи. Може би искаше да се опознаем и обменим мисли, нали бяхме станали роднини, или беше някакво желание да ме провокира, за да съпостави мненията на един стар сталинист, какъвто бе баща му и на един анархист, посегнал на изпадналия в немилост негов идол. На умряло куче, аз нож не вадя, но винаги са ме дразнили млади хора, които се възхищават било от фюрера, било от покойния “баща на народите”, познавайки ги само книжно или по разкази на тяхните идолопоклонници. Независимо от подбудите му, приех спора към който ме предизвикваше защото и аз любопитствах да видя багажа и реакциите на екземпляр, като него, в един безпардонен и свободен разговор. Реших да използвам своя арсенал за една фронтална атака срещу сталинизма. Започнах със сталинската “практика” и окачествих Джугашвили, като “най-голямия престъпник на всички влемена”. Класирах го в челната тройка “гробари на социализма”. А той отвърна, че вождове като него се раждали веднаж на 1000 години, в исторически епохи на възход. Казах му, че за мен, “величието” и могъществото на тираните винаги са били правопропорционални на глупостта и страха на плебеите, или на религиозните им илюзии, че бог или някой негов заместител ще реши проблемите им. Твърдението, че Сталин е по-бедил по волята на народа или че “историческата необходимост” го е ръкоположила на трона на болшевишкия абсолютизъм, считах за внушение на неговите хронисти и лакеи. Троцки го наричал “най-видната посредственост в нашата партия”, а на Бухарин той изглеждал, като “Чингиз Хан в чизми”. До-бавих, че според мен, ако трябва да се изразя диалектически, тяхният кумир беше едновременно плод и демиург на военно-полицейската диктатура на “пролетариата” и на икономическата система на държавния капитализъм. Та-ка в обществената еволюция се редуват причина и следствие, като във всеки следващ момент първата се превръща във второто и обратно, както е и при проблема с кокошката и яйцето. Само, че тук яйцата бяха… змийски. Казах още на Иван, който бе започнал да се изчервява от квалификациите ми, че Хрушчов е повдигнал завесата само над 1 % от сталинските престъпления и че според мен за “осъждането” им не е бил нужен какъвто и да е конгрес или пленум. Нито спорове сега, и още по-малко “другарски дискусии” в миналото, преди да бъде оземлена “Ленинската гвардия”. Бил е необходим само един 11,45 милиметров куршум, който да отхлупи черепа на незавършилия грузински семинарист и по-сетнешен масов касапин. Чувствената ми реакция не беше убедителна за нашия плейбой и той с право настояваше за доказателства. Приведох му всички цифри, факти, цитати и аргументи с които се бях въоръжил за войната с диктатурата, започвайки от писмото на Разколников през 1938 г., с картата с концентрационните лагери в СССР и броя на “питомците” във всеки от тях към 1948 г., издадена в САЩ за президентската кампания на републиканците през тази високосна година и се позовах на десетките свидетелства на хора, пребивавали в кухнята на терора от двете страни на оградата с бодлива тел, сред които тези на испанския комунист Ел Кампесино или Хрушчовите данни. Така нареченият Таен доклад пред ХХ-ти конгрес на КПСС беше станал явен на ХХII-ия и всеки, който искаше да се осведоми, можеше да разгърне старите броеве на в-к “Работническо дело”. Завърших с преживяното в нашите тюрми, които функционираха по сталински образец. Последните доказателства, които изсипах в моя водопад от изобличения, бяха данните за колосалните престъпления и за процента на избитите военни командири от всички нива на червеноармейската йерархия, намиращи се в разпространяваното полунелегално писмо на Абел. Макар, че Ваньо не ми приличаше на доносник, не се съобразявах с възможните последици от обратното и повече нямах никакви задръжки. Трябваше да отида до края, за да го накарам да отпуши ушите и отвори очите си за истината. А той възразяваше: - Да, но всичко това може да е лъжа… - Може, разбира се, но къде са 27 милиона съветски мъже, които липсват в следвоенните статистически годишници, двадесет години след войната в която, по официални данни, са загинали “само” 7 000 000 войници? След “историческата практика”, започнах да разнищвам влошената сталинска редакция на марксизма с нейните “доразвивания” на проблемите за “отмирането на държавата, посредством всестранното й укрепване” и “за прехода от социализъм към комунизъм чрез тоталното развитие на стоковото стопанство и превръщането на всичко (може би и на въздуха?) в стока”. Този последен, предсмъртен “принос” на Сталин в теорията, с който “светлото бъдеще” се отлагаше до гръцките Календи, можеше да се намери в неговите “Проблеми на социализма”. Сбито и възможно най-разбираемо обясних на моя братовчед “по съребрена линия”, че държавата е несъвместима с коя и да е от “фазите” в развитието на постреволюционното общество: Или пролетарската революция трябва да я унищожи, с което пролетариатът ще престане да съществува, като класа със своите антиподи, или държавата ще ликвидира революцията на масите и на мястото на буржоазията ще създаде “новата класа” от експлоататори на напълно пролетаризираното общество в което всички лишени от власт са превърнати в наемни работници, а “работната им сила” - в стока, създаваща “принадената стойност” с която се разпорежда йерархията от “пролетарски” диктатори, според мястото им върху стълбата. Накрая изложих нашите антитези на държавата и капитала - анархията и комунизма. На въпроса му как възнамеряваме да избегнем “израждането” на съветската власт или която и да е друга форма на “пролетарската държава”? – му казах, че вече съм отговорил, но ако е необходимо мога да повторя: КАТО СЕ УНИЩОЖИ ДЪРЖАВАТА ВЪВ ВСИЧКИТЕ Й ФОРМИ И СЕ ЗАМЕНИ СЪС САМОУПРАВЛЕНИЕТО ИЛИ ПРЯКАТА ДЕМОКРАЦИЯ НА ВЪОРЪЖЕНИТЕ ГРАЖДАНИ ОТ ВСЯКА КОМУНА. Тоест, като вместо държавната организация на обществото бъде създадена федерацията на комуните и включим всички паразити в обществено полезен труд, под контрола на въоръжените труженици. Само подобна организация, заключих, може да попречи на появата на “новата класа” и на социалната диференциация на “новото общество”… - При това, в “първия етап” на революцията, ако използваме маркс-ленин-сталинската концепция за “фазите на развитие” на постреволюционнто общество, ние сме и ще бъдем непреклонни привърженици на “дребнобуржоазната уравниловка”, вместо на едробуржоа-зното неравенство, което е основата на класовата солидарност на партийната, администра-тивна и военно-полицейска бюрокрация и на нейното “моралнополитическо единство”. - А кога и как ще стане възможно прилагането на принципа на Сен-Симон? - Когато количеството труд, употребено за производството на стоките или “средното работно време”, което Маркс твърди, че е реалният първообраз на цените, започне да клони към нула! Последното ще стане в една по-нататъшна фаза на НТР (научнотехническата революция), когато трудът бъде доброволен, свободен и “безплатен”. А дотогава…. - Ще дойде ли такъв момент? - Не трябва да съдим за тенденциите в технологическото и социаликономическото развитие на света по изостаналостта на Русия. Навремето тя се характеризираше между другото и с малочислеността на своята работническа класа. С това се обясняват и съхранението на така нар. пролетарска диктатура, и неуспехът на Третата руска революция, която трябваше да отиде отвъд пределите на държавния капитализъм. Такова е обяснението на фалита на марксизма, а не поради някаква си “дегенерация на работническата държава”. Такава няма и не може да съществува. Държавата, както съм обяснявал неведнаж, сама ражда дегенерати и заедно с това е тяхен продукт. Затова, опитите да се стигне до комунистическото общество по пътя на марксизмоленинизма ще завършват винаги по един и същи начин, независимо от обхвата и мащабите им. “Перманентната революция” на Троцки в ширина и дълбочина, чрез реализирането на коя й да е марксистка програма – от “Комунистическия Манифест” на “класиците” до неговата собствена на IV-и Интернационал ще довежда до още по-апокалиптично фиаско и това ще се повтаря, докато революцията не унищожи държавността, тоест докато анархизма не удържи безусловна победа над всички разно-видности на марксизма. Нещо, което Бакунин беше казал още преди един век… Иван Гешков си тръгна от “Шпесарт” мълчаливо и така не разбрах въздействието на нашия разговор върху му. Косвено мога да съдя за това, само по ангажираността и желанието да ми помогне в назначението на работа след завършването на университета, но затова става дума по-нататък. * Понякога се връщаше и Павел, който продължаваше да ми е съквартирант, за да преспи по една-две нощи. Никакви особени събития не нарушаваха семейния ни уют. “Замъкът” продължаваше да бъде нещо като пансион на “Армията на спасението” и всичко беше наред, или поне така изглеждаше. В “Шпесарт” идваха и друг род гости, които бяха научили от уста на ухо адреса ни. Това бяха приятелите-затворници от провинцията с които издържахме проверката в карцерите и изолационните килии. Не крия, че тяхните посещения ме радваха искрено. Макар, че кочината в “Шпесарт” беше тясна и не особено уютна, атмосферата беше изключително задушевна, сърцата бяха широки и тя побираше такива скъпи гости от цялата страна. Те искаха да си “сверим часовниците”. Тези закъсали приятели често оставаха и след като вечеряхме, обикновено фасул яхния, им застилахме черги и одеала и те заспиваха на пода, а ние с младоженката - на леглото “персон и половина”. Веднаж дори се бяха натъркаляли четирима, доведени от Петко Чолаков. В подобни случаи ги оставях да се наговорят, а аз повече мълчах и слушах. Чутото не беше ново, нито обнадеждаващо. Виждах как хора, които бяха бойци, потъваха в ежедневните си грижи за жените и децата, които бяха направили. Споделяха нуждите и малките си радости. Говореха за трудовите си “подвизи”, за строежа на къща или покупката на телевизор, а някои и на кола на старо, и се питах: Затова ли бяхме по затворите? На едного казах сопнато, че ако да не би влизал в тюрмата, сега можеше да си има няколко къщи. Имах ли обаче право да ги съдя? Дали се различавах много от тях? Вярно е че нямах тяхните грижи и радости, но нито аз или кой и да е от приятелите анархисти не успяхме да намерим отговор на въпроса на Чернишевски: “Какво да се прави?” Той оставаше открит и продължаваше да ме гнети: по какъв начин можем да поставим революционната теория и практика в дневния ред на израстващото ново поколение, което идваше след нас. Вече трета година съжителствах и разговарях с част от него в университета, но резултат нямаше. А без това не исках, не можех и нямах право да се залъгвам: всичко, което говорехме и вършихме беше много по-близо до полюцията, отколкото до революцията. Разисквах го със своите сред които “най-краен” беше бай Христо Колев. Помня, при една среща по софийските улици, бяха двамата с Илия Петканов, той ме запита дали не мога да напиша една брошура с критика на… диалектическия материализъм за която чувал, че съм отлично подготвен. Това стана през зимата на 1966/67 година. Вече познавах пълната дезинтересираност на студентите от тая материя, както и житейските им планове. Освен това, философията не беше моята силна страна и не желаех да повтарям схоластичните ученически опити на Ленин в неговия “Материализъм и емпириокритицизъм” или “Философските (му) тетради”. По тези причини отговорих, че според мен подобен труд би бил безполезен, ако не и безмислен. Струваше си обаче да се поработи за актуализиране на нашата критика на държавния капитализъм, която по това време беше съществена част от теорията ни, както и за вижданията ни или още по-точно за програмата ни за утрешното общество и пътя към него. При това - път конкретен, тръгващ от днешното състояние на духовете. Това можеше да бъде плод само на колективни усилия. В разговора се намеси и бай Илия Петканов: - Нали знаеш, че ФАК(б) има проектопрограма, която вместо на конгрес, я разглеждахме с приятелите в лагерите и затворите. Ти чел ли си я? - Да. Намерих я в един антиквар, още преди влизането ми в тюрмата. Имам доста бележки върху нея и възражения… - Не само ти – вметна бай Христо. Повторих, че подобна работа можеше да бъде само колективна с разпределяне на частите й по общ план. Изявих готовност да поема координацията и консултациите с хората, които ще се ангажират да работят в един екип върху критиката на теорията и практическите реализации на марксленинизма. Това съвпадаше и със собствените ми желания и намерения. Всеки раздел, засягащ различните сфери на живота в днешното общество, според мен, трябваше да съдържа като свой контрапункт, позитивните твърдения, предложения и решения на нашата програма. След това можехме да направим извлечение от разискванията ни за една популярна брошура и дори за един лист във формата на позив. Но и от това не излезе нищо. Не разбрах, дали понеже бай Христо беше пак интерниран или защото във ФАК(б) нямаше желаещи и можещи? Що се отнася до пряките акции, бях съгласен, че към тях трябва да пристъпваме само в зависимост от степента на съзряване на революционната ситуация. След трезва преценка на отзвука и влиянието им върху поведението на онези с които мислехме, че ще можем да разчистим терена от бариерите пред революцията. Никой от образуващите “мрежата” не трябва да се поддава на желанието си да пръсне черепа на някой от властващите гангстери, ако балансът от подобен акт би бил отрицателен… *
Дали Климентина се реши на такава стъпка, като бракът й с мен, защото бе необмислен резултат от пламнали чувства или на зле пресметнати очаквания, че животът ще ме промени, вземайки връх и всичко ще потече в руслото му? Подобни въпроси не си и задавах, тя не ги разискваше и всичко щеше да се изяснява постепенно, в развитие, за да стигне до развръзката, която д-р Генов бе предсказал за себе си, Пеев и Василев. За нас двамата той казваше, че не вижда бъдещето ни, поради неясноти в отношенията ни. Прочее, и краят не дойде тривиално и банално, поради прибързаните и необмислени ходове на копоите (ако те изобщо можеха да мислят). Но до тях оставаха почти осем години. Така, че бракуването ни не внесе съществени промени в живота ми, ако изключим това че някъде по средата на есента на 1966 г, когато дъждовете станаха ежедне-вие, моята възлюблена ми каза, че от влагата и плесента, покрили стените на “Замъка”, който лежеше направо на земята, на нея й се обаждал ревматизма, той щял да се отрази на сърцето й и че аз съм искал да… умре. Замолих Па-вел да донесе от епоксидната смола, за да измажем стените на кочината, но това не помогна особено. Разправиите за преместването ни във фамилния им апартамент станаха почти всекидневни, докато накрая се съгласих “с большм отвращением”. Не толкова защото другите обитатели в пренаселеното жили-ще – майка й и семейството на сестрата – изпитваха “смесени чувства” на зле прикрита неприязън, недоволство и спотаен страх от новия съквартирант, а поради това, че на метри от прозорците на апартамента бяха сградите на Комитета за Държавна сигурност - КДС. В отсрещните блокове, от другата страна на “Гурко”, бяха тяхни жилища. Непосредствено срещу кухненския ба-лкон, буквално на метър разстояние, бяха прозорците на столичното упрале-ние на ДС откъдето с маркуч можех да налея нощем в бюрата им… бензина. (Това е жълтата триетажна сграда на № 32, в която след “демократизацията”, на първия етаж се помещаваха читалнята за гражданите и част от архиварки-те на прословутата “комисия по досиетата” от времето на кабинета Иван Кос-тов. По искане на поканилите го щатни и нещатни агенти на ДС комисията бе-ше закрита още в първата година от министерстването на неговия приемник Симеон Сакскобурготов.) През прозореца на хола се виждаше двора и вътре-шността на сградите на самото МВР, входовете за което са от към № 30 на “Гурко” и централния на “6 септември” № 29. Имаше и един за коли от към гърба на ул. “Паренсов” срещу градинката на църквата “Свети Седмочислени-ци”, загърбен от бюста на обесения някога от тях Никола Петков. През този вход, вързан с въжета, легнал в полицейската “Волга” и завит през глава с одеало, преди 13 години бях доставен за разтерзание на четвъртия етаж, от “щито- и меченосците” на диктатурата, в качеството ми на вдъхновител, под-будител, шеф и т.н на “Нелегалната Терористическа Организация в София и Панагюрище”. (Самото министерство, когато се разквартирувах в съседство през 1966/67 г. беше изместено временно на ул. “Солунска” в сегашния “Дом на инвалидите”.) В празнични дни, цял полк от копои (полк в буквалния смисъл на думата от около 1200 – 1300 “души”) се изсипваха от сградите с плакати и знамена, за да манифестира своята преданост към “Партията и лю-бимия й ръководител”. Приличаха ми на радостно лаещите глутници от песове в ловните подвизи на английските лордове. В такива моменти искрено съм съ-жалявал, че не разполагах с един натъпкан с ТНТ джип. Нежеланието ми да се насадя в това полицейско “обкръжение” не се дължеше на неприятните спо-мени, нито на смущения или страх от неизбежните срещи, които щях да имам с моите инквизитори на излизане и влизане “у дома”. С тях се бяхме опозна-ли добре през десетте години и по-скоро те ме избягваха когато се разми-навахме на улицата. Знаех колко струват като “професионалисти”, познавах слабите и силните им страни срещу които мерки винаги можеха да се вземат. Но, не исках да ги улеснявам, защото ми беше ясно, че рано или късно щях да стана фокус на вниманието им, а покрай мен и всеки, когото палашите биха “засекли”. Такова близко съжителство с тях би им помогнало при наблю-дението на посетителите и на моите движения, както и в подслушването на разговорите, за което специалистите казваха, че можело да се прави вече от разстояние, ако между обекта и подслушвателната станция няма прегради. Въпреки тия съображения, приех преместването, без да се обяснявам с Климентина. Не исках да плаша нито нея, нито новите съквартиранти-роднини. Само я предупредих, че понякога моите приятели и познати ще идват и на “Гурко” 34, както в “Шпесарт” и че първият миг в който тя или близките й изразят неудоволствието си от това или неуважението си към тях, ще бъде последен за брака ни. Това условие бе прието и в интерес на истината – спазвано през седемте години, които преживях в тоя дом, като “заврян зет”. (Защо е в кавички – пояснявам в следващата глава.) Каталог: wp-content -> uploads -> 2009 2009 -> Католически Литургичен Календар 2010 2009 -> Смб – Секция “Изток” Великденско математическо състезание 22. 04. 2007 г 2009 -> 1. Числото, което се получава от числото 194 973, като се разменят цифрите на десетиците и хилядите, е 2009 -> Програма за развитие на сектор „Рибарство на Република България, финансирана от Европейския фонд по рибарство за Програмен период 2007 2013 г 2009 -> Програма за развитие на сектор "Рибарство" на Република България, финансирана от Европейския фонд по рибарство за Програмен период 2007 2013 г 2009 -> Програма за развитие на сектор "рибарство" (опрср) на република българия, финансирана от европейския фонд за рибарство за програмен период 2007 2013 Г. Изтегляне 1.25 Mb. Сподели с приятели:
|